Другото лице

ШЕСТА ГЛАВА

Дейвид имаше предпочитан метод за справяне с оръжията, които използва при убийство. Купуваше ги лично, употребяваше ги само по веднъж, а после незабавно ги претопяваше.

Не ги продаваше.

Не ги изхвърляше в река или езеро, нито ги заравяше под кучешката колиба.

Дори не ги унищожаваше. Претопяваше ги.

Процесът отнемаше доста време. В Чикаго Дейвид наемаше някоя преустроена работилница в Западен Фултън, оборудвана с метален струг, леярна, преса и пещ. След финализиране на поръчката отиваше направо там, за да се отърве от всички доказателства, дори от дрехите, с които е бил облечен. Ако имаше основание за притеснение, че са останали улики в откраднатата кола, която е шофирал, разглобяваше и претопяваше вратите на превозното средство или изгаряше облицовката на багажника. Понякога унищожаваше една по една всички части от арматурното табло. Не е възможно да имаш петнайсет години опит в убиването на хора и да не си се научил как да се предпазваш от залавяне.

Дейвид беше убивал млади хора, хора на средна възраст, дори възрастни. Първата му поръчка бе един немски нещастник на име Ролф Хубер, който беше в бизнеса с момичета в предградията още от началото на петдесетте години. Когато навърши осемдесет обаче, започна да говори как ще напише мемоарите си за федералните. Фасулска работа. Спипа го, докато Хубер излизаше от бара си, „Фенерджията“, на Бъдни вечер. Един изстрел отстрани в главата.

Сега не би постъпил така — понякога изстрел отстрани в главата не върши работа, твърде несигурен е. Но тогава още не бе наясно какво върши. Беше само на деветнайсет и бе придобил всичките си познания за убийствата, докато наблюдаваше братовчеда Рони, който си падаше повече по бухалките и не смяташе, че е свършил работата, докато не се изцапа с нечия кръв. По онова време не се знаеше нищо за съдебна медицина и ДНК.

В момента Дейвид бе паркирал в близост до солариум „Ибиса“ — салона, който Малкия Джо посещаваше през ден, за да поддържа хубавия си портокалов загар — и не можеше да повярва на късмета, който бе извадил в онези години. Да се занимаваш с убийствата на хора, които трябва да бъдат премахнати, беше полезна работа. Никой не плачеше за поредния очистен гангстер. Освен това в онези дни всички ченгета в Чикаго вземаха подкупи, а вниманието на ФБР беше съсредоточено изцяло върху Ню Йорк и Джон Готи[16].

Преди да се превърне в Рейнман, преди да си изгради репутация, която да пази, Дейвид обикаляше навън и убиваше уличните дилъри, за които Рони му каже, че крадат. Без значение дали хлапето е на седемнайсет. Дейвид дебнеше жертвата си по седмица-две, колкото беше необходимо, за да измисли начин да я очисти, без да се стига до невинни жертви. Следеше хлапето във влака до Аурора, наблюдаваше го как краде от магазините в мола, а на следващия ден отиваше пред училището му, за да види дали то ще го разпознае. След няколко дни се появяваше и в квартала му, минаваше точно покрай него, изчакваше дали то ще реагира, като го изгледа кръвнишки или се държи наперено, или му се фука с пъхнатия в колана пистолет, каквото и да е.

Нищо.

Никой никога не го разпознаваше. Простата му тайна за убийствата бе, че винаги вървеше зад гърба на човека, който ще умре — дни, седмици, понякога дори месеци преди деянието да се случи. Това бе част от легендата, която разказваха за него, и Дейвид на драго сърце я беше развил през годините. Беше като емболията: може да не го виждаш, но това не означава, че не е там и не те причаква.

Единственото нещо, което го притесняваше в момента, бе осъзнатата истина, че е бил обучаван; че дилърите, които е застрелял тогава, вероятно не са направили почти нищо, за да заслужат съдбата си; че всичко се дължеше на Рони, който го бе манипулирал и превърнал в перфектна машина за убиване. Рони бе изградил тази легенда, за да държи под контрол по-крупния си бизнес, а когато се налагаше да нанесе удар по истинските си цели, това бе само рутинна работа за Дейвид.

Погледна часовника си. Имаше доста неща за вършене, а следенето на Малкия Джо му отнемаше цяла вечност. Беше прекарал последните няколко дни в опити да разбере как да го убие. Не искаше да го прави в къщата, където навсякъде имаше следи от неговата ДНК — нямаше намерение да се захваща с почистване, след като види сметката на Малкия Джо. Не и след онази задача, която бе изпълнил в Чикаго няколко месеца преди бъркотията с донибрасковците.

Целта беше Франк Пиконе, свръзката на синдиката „Уиндзор“ в Чикаго. Първоначално Рони каза на Дейвид, че иска само информация за човека — да открие какво правят в града канадците, но да не го убива. Нямаше смисъл да пречукаш някого, ако това означаваше, че позицията ще се отвори за някой друг, по-компетентен задник.

В Канада синдикатът „Уиндзор“ се занимаваше с измами с компютри и ипотечни заеми, от които Рони и останалите от Фамилията не се интересуваха. Рони не изглеждаше да има нищо против, че канадците са се преместили в Детройт, а после и в Чикаго, където въртяха измами в старчески домове. Крадяха личните данни на пациентите, измъкваха всичките ценни книжа изпод носовете им и връщаха парите в Канада. Тази схема беше неуместна и твърде рискована за Рони.

— Занимават се с обикновените граждани — обяснил бе той на Дейвид. — Гражданите имат роднини. А роднините се обаждат на ченгетата.

Но когато Пиконе започна да работи по независими поръчки, когато обърна парите си в оксикодон и се зае да прави сделки онлайн, когато създаде мрежа от внимателни анонимни купувачи и наводни улиците с опиат, който бе по-евтин и по-лесен за търгуване от хероина… Рони не можа да го понесе. Бизнесът с опиати принадлежеше на Фамилията. А този задник беше заобиколил Фамилията и бе извадил напълно от играта сплашването и страха. Нарушение, достойно за обесване.

Не че на Дейвид му пукаше за тези неща. Единственото, което го касаеше, бе, че Пиконе действа хаотично. Успя да разгадае схемата му на поведение, след като го следи по-малко от седмица. Съумя да влезе с взлом в къщата му без никакъв проблем, дори седна зад Пиконе и жена му в ресторант „Чилис“ една вечер, докато двамата обсъждаха бизнеса си, сякаш дискутират епизод от сериала „Закон и ред“.

Пиконе и жена му бяха наели къща с фасада от червени тухли чак в Евънстън — един от кварталите, където всички карат аудита или беемвета, а единствената американска кола в околността е на бавачката. Затова на Дейвид му се наложи да краде по-хубави автомобили, отколкото му харесваше, само за да не го разобличат. Пиконе прекарваше дните си или като се размотаваше из дома си по бельо и работеше на лаптопа, или като правеше доставки до места като музея „Фийлд“, хотел „Хилтън“ и бейзболния стадион „Ригли фийлд“ — навсякъде, където се събират много хора. Голямата му шпионска маневра се състоеше в това да накара купувача да залепи плик, пълен с пари, от долната страна на някоя пейка на автобусна спирка. Ако всичко беше наред, Пиконе оставяше платнена чанта, пълна с хапчета, в някой храст или контейнер за боклук. Ако пликът липсваше или парите не бяха достатъчно, канадецът просто продължаваше нататък. Нямаше сделка, нямаше проблем. Никой не завираше пистолет в лицето на друг. Пиконе можеше да отиде да види някой динозавър в музея или да си вземе лютива храна и да си тръгне. Дори не носеше пистолет.

Все пак Дейвид нямаше как да го застреля пред „Ригли фийлд“. Не можеше и да нахлуе в къщата му и да му пусне един в главата, докато спи. Е, можеше, но просто не беше благоразумно. Ако убиеш канадски гражданин в спокойно предградие на горната средна класа, това ще се появи в новините. Нямаше да се получи така. Освен това Дейвид не изгаряше от желание да убие съпругата на Пиконе.

Трябваше му по-заобиколен метод. Затова направи единственото, което изглеждаше смислено. Обади се на ченгетата.

Всяка събота Пиконе правеше големи доставки на кея „Нейви пиър“, обикновено пред детския музей. Паркираше на няколко пресечки оттам и влачеше със себе си куфар, преструваше се, че прави снимки и говори по мобилния си телефон, правеше се на объркан, понякога спираше и питаше за посоката. Цяла актьорска роля. Ако не беше толкова предсказуем, прикритието му щеше да е доста сносно. Когато Дейвид успя да го различи сред тълпата, канадецът се разхождаше по крайбрежния булевард. Носеше хавайска риза, дънки, големи слънчеви очила и бейзболна шапка. Единственото, което се набиваше на очи, бяха двамата мъже с татуировки по врата, застанали до стойките за велосипеди — гангстери от бандата „Латино крале“. Изглежда, още някой следеше Франк Пиконе.

Възрастен мъж се движеше с помощта на проходилка на няколко метра зад канадеца.

Перфектно.

Дейвид се обади в полицията.

— Един тип с проходилка си показва патката на хлапетата пред детския музей — обясни, след което затвори, метна телефона в сандък с цветя и тръгна след Пиконе. Вървя с неговото темпо няколко минути, докато охраната на „Нейви пиър“ и ченгетата започнаха да изникват от всеки ъгъл.

Пиконе се напрегна, а Дейвид опря ръка в гърба му и го придърпа близо до себе си.

— Разкриха те — прошепна на канадеца. — Върни се обратно при колата си.

Пиконе кимна, продължи към музея още няколко секунди (провеждаше се панаир на науката, имаше деца, родители, захарен памук, клоуни и няколко охранители, опрели радиостанции до ушите си) и после си плю на петите. Дейвид вече бе на крачка зад него.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Пиконе. Опитваше се да звучи високомерно, но не му се получаваше. Бяха стигнали до парка „Гейтуей“, а канадецът още мъкнеше куфара с оксикодон.

— Рони Купъртин иска да си поговорите — отвърна Дейвид.

— Не го познавам — заяви Пиконе.

— Той иска да прави бизнес с теб.

— Не съм аз човекът, който взема решенията.

— Вече си — каза му Дейвид.

Пиконе се развесели и се осмели да го погледне.

— Така ли мислиш?

— Да — потвърди Дейвид, — ти си човекът, когото Рони търси.

Когато се качиха в колата на канадеца — черно беемве с тъмни прозорци и регистрационен номер от Онтарио, Дейвид му даде указания как да стигнат до хранилището му. Никога не беше убивал там — ако трябваше да пречука местен гангстер, го застрелваше на улицата, а ако вършеше поръчково убийство, беше по-лесно да направи нещата да изглеждат като обир, който се е объркал. Тогава използваше къщата или работното място на жертвата — за предпочитане работното място, тъй като никой не ходи на работа с децата или домашните си любимци. Този случай обаче изискваше специални обстоятелства. Когато влязоха вътре, преди Пиконе да обели и дума за леярната или металната преса, Дейвид пусна един куршум в тила му.

После се залови за работа.

Обади се на „Еър Канада“ от мобилния телефон на Пиконе и използва дебитната му карта, за да му запази еднопосочен билет за Уиндзор. Полетът бе за същата вечер от летище „Мидуей“. Позвъни на цветарски магазин „Къркпатрик“ в Евънстън, поръча две дузини рози и ги изпрати на жената на Пиконе заедно с бележка, в която се казваше, че са го повикали на среща извън града. Съпругата му беше умна. Щеше да се досети, че щом Пиконе не й се е обадил, а просто й е изпратил цветя, навярно има работа за вършене. Нямаше да задава въпроси. Две дузини рози биха направили всекиго щастлив за няколко дни. Може би за седмица. Рано или късно тя щеше да се разтревожи, но тогава щеше да види сметката от картата на Пиконе и това щеше да я успокои за още седмица. Във всеки случай нямаше да подаде сигнал за изчезнало лице. Изчезнал в този бизнес означаваше, че си си отишъл. Тя знаеше този факт. Освен това името на съпруга й навярно дори не бе Франк Пиконе.

Рони не искаше да остават никакви доказателства, което означаваше да не бъде открито тяло. Затова Дейвид първо разряза канадеца на парчета, после използва металната преса, а накрая пещта, но се получи ужасна бъркотия. Металната преса беше вдъхновяваща идея, но му отне часове, за да я почисти после. Толкова дълго, че му се наложи да откара колата на Пиконе до един паркинг за неограничен престой, да я остави, да хване автобус и отново да се върне, за да почисти още малко. Той беше проклетият Рейнман. Не се занимаваше с почистване на подове. В крайна сметка му отне цели три дни чистене с индустриална прахосмукачка, някое и друго разтопяване, а после и щателна проверка с ултравиолетова светлина, за да се почувства сигурен в свършеното.

В Лac Вегас не разполагаше с такова тайно местенце, дори не бе сигурен как да си потърси такова. В този град нямаше нищо старинно. Щом нещо станеше безполезно, просто го срутваха и застрояваха наново. Или го правеха като улица „Фримонт“ — пускаха милиони светлини по него, раздаваха на минувачите сувенирна футболна топка, пълна с бира, и го наричаха „преживяване“. Освен това Дейвид вече бе уважаван член на обществото, или щеше да стане такъв от понеделник. Дори имаше връзка с ключове за синагогата, което означаваше, че трябва да се държи малко по-различно. Не можеше просто да си наеме работилница за убийства.

Така че се налагаше да се довери на Бени.

Малко по-късно Малкия Джо най-сетне излезе от солариум „Ибиса“. Беше изкарал една пълна трийсетминутна процедура, а мобилният телефон вече бе долепен до ухото му, сякаш на идиота не му стигаше радиацията, която се разнасяше по вените му. Едва десет сутринта бе и Дейвид не можеше да си представи, че някой, който познава Малкия Джо, би могъл да е буден по това време. Хлапето нямаше да липсва на никого през следващите десет-петнайсет часа, а дори и тогава, ако някой случайно се сетеше за него, щеше да е от онзи тип хора, които не биха се свързали с полицията. Собствената му майка се беше видяла с него съвсем скоро, така че дори тя нямаше да забележи отсъствието му няколко дни. Жената можеше също да е мъртва тогава, макар че Дейвид се надяваше да го избегне.

Наблюдаваше как Малкия Джо се качва в колата си — черен мустанг със заден спойлер, на който можеш да приземиш самолет — и се опитваше да разбере как се е стигнало дотам Бени да си има вземане-даване с човек, който е очевидна пречка, без значение дали му е братовчед, или не. Първото, което хлапето направи, щом се настани в колата, бе да свали прозорците и да надуе рап музика. В това време продължаваше да се преструва, че говори по мобилния си телефон, което изпълни Дейвид с толкова необичайно презрение, че едва не застреля Джо на място.

Вместо това слезе от скапания буик, който Бени му бе осигурил, провери повторно дали наоколо не се навъртат ченгета (не вярваше, че площад „Съмърхил“ е гнездо на престъпна дейност, макар в единия ъгъл на центъра да имаше фитнес зала, пълна с типове, които явно си мислеха, че изглеждат доста здрави, докато висяха пред елипсовидните машини) и се запъти към мустанга, след което влезе в него. Малкия Джо мигновено се отдръпна и на практика изскочи през прозореца. На Дейвид му се стори, че той дори изписка леко, но не можеше да е сигурен, защото басът бумтеше на всяка втора секунда. Опита се да намали звука, но по радиото на Малкия Джо имаше повече светлинки и бутони, отколкото на скапан космически кораб, затова просто измъкна ключовете на мустанга.

— Така е по-добре — заяви Дейвид.

— Божичко! — извика Малкия Джо. — Изкара ми акъла, куче.

— Каква е тая миризма?

— Какво?

— Усещам някаква миризма тук — поясни Дейвид. — Нещо като плод, смесен с трева и пикня.

— От бронзанта ми е — отвърна Малкия Джо.

— Какво е това?

— Ами, задържа ми тена — обясни хлапето. — Куче, изкара ми акъла. Можех да ти пусна някоя гилза.

Малкия Джо носеше обичайната си екипировка: бял потник, спортен панталон „Найк“, бели маратонки „Пума“, часовник с размерите на автомобилна джанта. Нямаше много място, където да се пъхне пистолет, не че някой би носил оръжие в солариума. Куршумите и силната жега обикновено не се погаждаха. Дори Малкия Джо не беше толкова тъп. Може би държеше пистолет в жабката.

— Този бронзант колко пари ти излиза?

— Знам ли, петнайсет кинта. Все тая, човече. Не искам да ме помислиш за неучтив, но какво, по дяволите, правиш тук?

Не искам да ме помислиш за неучтив. Думи, които Дейвид ненавиждаше. Ако някой каже „не искам да ме помислиш за неучтив“, значи ще се отнесе неуважително с теб. Евреите имаха правилен подход: на практика бяха казали на палестинците, че или могат да имат парче прогнила земя, или могат да вървят на майната си. Учтивото държание водеше до унищожението ти. Сега те убиваха първи.

— Може би искам да хвана загар — подхвърли Дейвид. — Това е единственото, на което не съм обърнал внимание, откакто пристигнах в града. Мислиш ли, че имам нужда от малко тен?

— Не, куче, изглеждаш добре. — Малкия Джо стрелна поглед към огледалото за задно виждане, след което се обърна, за да огледа паркинга. — С кола ли дойде дотук? Не я виждам.

Дейвид усещаше, че хлапакът е развълнуван, което бе хубаво. Искаше той да е развълнуван. Когато си изваден от равновесие, е по-вероятно да пропуснеш очевидни неща. Беше по-добре да държиш хората под напрежение.

Отново пъхна ключовете на Джо в стартера, но не запали колата.

— Трябва да си поговорим. Съгласен ли си?

— Готов съм на всичко, нали знаеш.

— Да отидем на разходка тогава — предложи Дейвид.

— Не можем ли да говорим в къщурката?

Къщата се подслушва — обясни на хлапето. — А това, за което искам да си поговорим, не включва Бени. Става въпрос за нещо, от което двамата с теб можем да припечелим.

— О, по дяволите! — възкликна Малкия Джо, макар на Дейвид да не му стана ясно дали е щастлив, или е изплашен от предложението. — От колко време?

— От колко време живея там?

— По дяволите! — повтори хлапето. — Всички стаи ли?

— Предполагам.

— Мислиш ли, че Бени слуша всичко?

— Той ти е братовчед — напомни Дейвид. — Аз едва го познавам.

— О, по дяволите! — възкликна отново Малкия Джо.

— Сега схващаш ли?

Малкия Джо не обели и дума повече. Излезе от центъра и Дейвид му заръча да се насочи към синагогата. Хлапакът често хвърляше тайни погледи към мобилния си телефон, докато шофираше.

Дейвид взе телефона и го огледа. Както и очакваше, Малкия Джо нямаше нито приети, нито изходящи обаждания от предната вечер. Не беше сигурен кога е станало модерно да се правиш, че говориш с някого. Предната вечер бе прочел нещо, което остана в главата му — „Смисъл е малка дума, но е нещо изключително“. Казал го бе някакъв стар гръцки евреин, докато обясняваше, че трябва да си благодарен за природните сили, които човек притежава: живот, смърт, душа, въображение и други подобни. Никой от евреите в книгите на Дейвид не съветваше да се стараеш да бъдеш готин или да впечатляваш някого. Те никога не настояваха за уважение, нито се оплакваха, че се държат непочтително с тях. Искаха да си наясно, че делата ти са твоят завет, а мнението за теб не се основава на нещо толкова илюзорно като уважението. Основно бе съдържанието.

Последното твърдение не допадаше много на Дейвид. Не че не вярваше в тази идея, но се надяваше да не се отнася за всеки човек. Защото ако беше така, той бе прецакан.

Но що се отнася до хора като Малкия Джо, твърдението изглеждаше уместно. За какво, по дяволите, беше благодарен хлапакът изобщо? Единственото, което искаше, бе хората да се заглеждат по него, може би и да им вдъхва страх. Дейвид обикновено се опитваше да не мисли за хората, които му предстои да убие. Ако се превърнат в живи същества за теб, започваш да си ги представяш като нечий съпруг, брат или син, дори като бебета, и работата ти става по-трудна. Дейвид се стараеше да не влага нищо лично в преживяването — поне доколкото бе възможно. В повечето случаи светът ставаше по-добро място благодарение на работата му. Дори когато вършеше поръчкови убийства, се стремеше да убива предимно лоши момчета, а не изневеряващи брачни партньори, макар от време на време да поемаше и такива задачи (като онзи път, когато Дженифър беше бременна и не можеха да си позволят предродилната грижа за нея).

Дейвид отвори жабката на мустанга и вътре наистина откри полуавтоматичен пистолет ТЕС-9 — едно от най-лошите оръжия, които човек би могъл да държи в колата си, тъй като засичаше по-често, отколкото стреляше. Изглеждаше яко обаче, което навярно е било достатъчно, за да го предпочете Малкия Джо пред арсенала от практични щурмови оръжия в къщата. Дейвид извади пистолета и го сложи в скута си, след което хвърли телефона на Малкия Джо в жабката и я затвори.

— Защо го направи? — попита Малкия Джо.

— Обаждане ли очакваш?

— Не, човече, просто съм малко стреснат — призна хлапето. — Ти просто ми налетя на паркинга и ми нареди да карам. Малко съм изнервен от тая простотия, нали схващаш? Сега си сложил в скута си моя ТЕС.

— Разбирам те — отвърна Дейвид.

— Дошъл си, за да ме убиеш ли? — попита Малкия Джо. Може би не беше чак толкова глупав.

— Да предположим, че е така. Има ли нещо, което искаш да си признаеш, за да не се налага първо да те изтезавам?

— Искам да знаеш — започна хлапакът, — че каквито и проблеми да имам с Бени, те нямат нищо общо с теб. Това са семейни простотии, нали схващаш? Имам чувството, че с теб се сближихме, докато ти оправяха лицето.

— Разбира се — кимна Дейвид. Завъртя пистолета в скута си и провери пълнителя. Беше зареден. Трийсет и два патрона. Това решаваше един от проблемите. Оръжието бе относително леко — един-два килограма, което означаваше, че трябва да използваш голяма сила, ако искаш да пребиеш някого с него, но не беше невъзможно. Битката между метал и плът имаше предвидими резултати.

— Значи всичко между нас е наред, нали така?

— Да — потвърди Дейвид.

— Радвам се, куче.

— Разказвал ли си на някого за мен?

Малкия Джо преглътна. Изглеждаше така, сякаш има трудности с някои основни телесни функции, особено сега, когато капчици пот бяха избили по челото му.

— Не — увери го Малкия Джо. — Бени каза да не споменавам името ти, така че това и направих.

— А когато разни приятели те питат къде живееш през последните месеци, какво им отговаряш?

— Просто казвам, че Бени ме е уредил с голяма къща, защото съм му направил услуга.

— Равин Готлиб?

— Да — потвърди хлапакът развълнуван, сякаш Дейвид не си играеше с неговия ТЕС-9. — Чу ли за това? Защото братовчедът Бени ми каза да си мълча.

— Всичко е наред — окуражи го Дейвид. Тъпото копеле си умираше да разкаже историята. — Как минаха нещата?

— Накратко? Завързах го и го накарах да погълне около двайсет шота „Джак Даниелс“, нали разбираш? Трябваше да изглежда, че е бил пиян, ако някога открият тялото му, защото Бени държеше да не го бия и така нататък. Обаче равинът почна много да ми се надува и накрая се наложи да му счупя няколко пръста на ръцете и краката. Мислех си, че тая идиотщина ще ми се върне тъпкано, но тогава моторът на лодката изяде почти целия труп, така че нещата ми се получиха добре.

— Къде го направи?

— В къщата — отвърна хлапето. — В стаята с тежестите. Сложих го пред огледалото, за да може да гледа. Мислех си, че действам доста твърдо, малко мъчения в стил „Глутница кучета“[17].

Сега Малкия Джо се държеше лекомислено.

Дейвид бе убеден, че убиването на хора е нещо, което се върши с възможно най-малко фанфари. Беше се занимавал за кратко с мъчения, дори веднъж строши коляното на един тип — Франк Моти, член на общинския съвет на Първи градски район на Чикаго, за когото Рони твърдеше, че го бил прецакал с парите по една градоустройствена сделка. Цапардосваш някого по капачката на коляното с шлосерски чук няколко пъти, той повръща от болката, мръсотията е навсякъде, жертвата не може да говори, нито да ходи. Тогава се опитваш да я изпратиш до банката, за да ти донесе парите, но тя рухва на улицата или някой вижда, че от панталона й се подава счупена кост, и се обажда на ченгетата. С Моти не се случи така, човекът получи сърдечен удар в мазето на Рони и на Дебелия Монте му се наложи да го изхвърли на една пресечка от болницата. Накрая Моти изкара още десетина години в общината с парализа на окото и накуцване. Той никога не обели и дума за станалото, а Рони така и не си получи парите. Какъв беше смисълът от цялата дандания?

Обикновено от Фамилията го изпращаха да убие някого, за да е сигурно, че дадена тайна ще си остане такава. Или за да се подсигури мирът. Случваше се и да е за отмъщение, но това не ставаше толкова често, колкото преди. Отмъщението беше типично за уличните банди и водеше само до по-големи проблеми. Самият Дейвид все още бе жив, не го убиха, за да се запази мирът с федералните, и това донякъде му тежеше. Знаеше, че заради този проблем навярно бе мъртъв Чема или братовчедът на Дебелия Монте, Нийл, а може би и двамата.

На Дейвид му хрумна, че и този разговор с Малкия Джо си беше вид мъчение, тъй като само отлагаше неизбежното, но се налагаше да узнае някои неща.

— Значи си го убил в къщата?

— Не, там само го пребих — обясни Малкия Джо. — Удавих го в язовира „Мийд“, а после го метнах през борда и минах през него с лодката. — Дейвид осъзна, че споменът за убийството на равин Готлиб подклаждаше вълнението в гласа на Малкия Джо. — Там има толкова много тела. Направо е невероятно, че някой е успял да го открие. Като морга е.

— Защо те накараха да го очистиш?

— Бени не ми обясни — отвърна хлапето.

— Не научи ли причината, докато го пребиваше?

Малкия Джо се усмихна.

— Може и да съм му задал разни въпроси.

— И какво ти каза той?

— Основно ревеше. После обеща, че няма да каже на никого за Бени. Предполагам, е чул за някоя далавера, която е планирал Бени.

Дейвид беше едновременно объркан и изненадан. Объркан, тъй като те се бяха пробвали да въртят бизнеса с трупове под носа на истински равин, което изглеждаше доста рисковано начинание. Изненадан, понеже на Бени му бе отнело толкова дълго време, за да направи ход при една съвсем очевидна ситуация. Ако Бени държеше с нещо Готлиб (така, както държеше тъста си), младият равин навярно щеше да изтича в полицията, затова Дейвид предположи, че не са искали да го вкарат в бизнеса. Бедното копеле вероятно бе открило тайната, защото е било добро и трудолюбиво човешко същество. Грешният тип човек за убиване според разбиранията на Дейвид.

— Но ако питаш мен — продължи Малкия Джо, — очистването му по-скоро е свързано с това, че е пипал малките деца. Поне така дочух.

— Задирял е деца?

— Според слуховете. Бени ми каза да го пречукам.

Дейвид се съмняваше да е така. Ако беше вярно, Бени щеше лично да се занимае със случая. Все пак едно от децата му учеше в това училище. По-скоро са скалъпили историята, за да заинтригуват Малкия Джо да свърши работата. Малко допълнителна мотивация. Той си спомни, че в началото на кариерата си също имаше нужда от такава.

— Това първата ти задача ли беше? — попита Дейвид.

— Да — потвърди Малкия Джо. — Отначало ми се струваше откачено, но сега имам чувството, че наистина се наслаждавам на усещането. Надявам се, че ще ми покажеш някой и друг трик. Дочух, че в Чикаго си бил проклетият вестител на смъртта.

— Къде си го чул?

— Нали се сещаш — започна хлапето, — има интернет.

— Значи знаеш името ми?

Малкия Джо облиза устни, протегна се и включи климатика, макар отвън температурата да бе едва десет градуса, а след това не отговори нищо. Мълчанието му казваше всичко.

— Споменавал ли си пред някого името ми?

— Не. Държа на омертата[18], човече.

„Очевидно“ — помисли си Дейвид.

— И не си ме споменавал пред майка си?

— Не — каза Малкия Джо. — Разказах й само, че съм срещнал човек, който наистина вярва в бизнес начинанието ми, защото тя знае, че Бени го смята за пълна глупост. Но майка ми го познава, откакто се помни, и е наясно, че той се интересува само от далавери, които носят големи пари, а не от подобни малки бизнес начинания.

— Значи — започна Дейвид — изобщо не си споменавал името ми пред майка си.

— Точно така. — Малкия Джо бе започнал да се изнервя, което означаваше, че навярно лъже. Дейвид трябваше да съобщи на Бени. — Кълна се в гроба й.

— Не бива да се кълнеш в нечий гроб, преди човекът да е умрял — заяви Дейвид. — Иначе все едно молиш да го убият.

— Наистина ли? — Хлапакът изглеждаше объркан.

— Така пише в Тора — потвърди Дейвид. Самият той не смяташе, че е вярно, но понякога, например точно преди да убиеш някого, просто бе по-лесно да излъжеш.

Десет минути по-късно се движеха надолу по Хилпонте роуд. Синагогата се появи от дясната им страна, гробището и погребалното бюро — отляво, навсякъде имаше табели за училищата, Звезди на Давид надничаха иззад всеки ъгъл. Беше неделя, така че не се извършваха строителни дейности, но имаше няколко коли на паркинга на синагогата. От другата страна на улицата гробището беше пусто и въпреки че осветлението на погребалното бюро работеше, нямаше коли на предния паркинг, което беше хубаво. Нещата щяха да се подредят добре. Дейвид нареди на Малкия Джо да завие към служебния вход на погребалното бюро, а после да се насочи към задната част на главната сграда. Там, между погребалното бюро и истинската морга, в която се разтоварваха труповете, имаше алея. Целият парцел бе обграден от двуметрова тухлена ограда, а покрай нея имаше редици от пораснали плачещи върби, чието залесяване навярно бе струвало цяло състояние, но Дейвид отново се възхити на предвидливостта на Бени. Определено изглеждаше красиво. И по-важното — благодарение на тухлената стена и на дърветата гледката бе напълно затулена. Звуците също бяха надлежно приглушени.

— Паркирай тук — нареди Дейвид — и остави двигателя да работи.

Малкия Джо го направи, защото бе обучен да изпълнява заповеди, но Дейвид виждаше, че хлапакът смята всичко това за съмнително.

— И каква е далаверата? — попита Малкия Джо. — Гробове ли ще плячкосваме?

— Не знаеш ли за това място? — попита Дейвид.

Момчето се огледа.

— Ами, да — отвърна. — Не върти ли тук голямата си далавера Бени?

— Не знам, тук ли я върти?

— Да, ами — започна Малкия Джо, — нали това е причината да очистя равина и ти да си тук? За да въртиш далаверата? Да не би да искаш да елиминираме Бени и да я въртим само двамата? Като Бони и Клайд?

— С най-добри чувства, а? — подхвърли Дейвид, а Малкия Джо просто го изгледа втренчено, без да схване думите. Все тая. Дейвид беше научил достатъчно. Хлапакът знаеше твърде много и вероятно бе споменал за него поне пред майка си, може би дори й бе казал истинското му име.

Пресегна се, включи радиото и увеличи звука, докато колата се изпълни с ритъма на баса. Някъде сред шумотевицата звучаха рими — Дейвид беше убеден в това, но не можеше да ги различи заради пращящото „бум-ди-бум-ди-бум-бум“ на баса и бумтящите изстрели от помпа в песента, които навярно бяха използвани за заплашителна достоверност. Сякаш хората още използваха помпи…

Малкия Джо отвори уста, за да каже нещо, и Дейвид напъха в нея пистолета ТЕС-9. Усети как предните зъби на хлапака се строшиха и се отвори празно място, след което натисна спусъка. Пусна куршум право в продълговатия му мозък — предпочитаното от Дейвид слабо място, който продупчи дори облегалката на седалката. Човешкият череп е най-добрият заглушител в света, а хубавите нови модели облегалки за глава също смекчават звука до голяма степен. И все пак това, което свърши най-добра работа в случая, бе рап музиката.

Дейвид отново остави оръжието в скута си, извади пакетче мокри кърпички от джоба си и внимателно избърса пистолета, след което го сложи в ръката на Малкия Джо. Увери се, че отпечатъците на хлапето са навсякъде по оръжието, и го пусна на земята. Отдели няколко мига, за да избърше всички покрития, които бе докоснал, после извади телефона на Джо и почисти и него. Направи повече от необходимото. Не бе нужно да е чак толкова внимателен, тъй като никой никога нямаше да открие тялото на Малкия Джо или колата му, но все пак. Или си професионалист, или не си. Не бива да ставаш невнимателен само защото смяташ, че държиш нещата под контрол.

Дейвид надникна в огледалото за задно виждане, за да се увери, че е чист — последното, което искаше, бе да се разхожда наоколо с парченца от Малкия Джо по лицето си. После изгаси двигателя, огледа колата за последно и щом се убеди, че не е оставил нищо важно в нея, излезе от возилото и се отдалечи.

Навън бе късна, но свежа утрин с лек ветрец, съвсем различен от бурните ветрове у дома, и равин Дейвид Коен долови уханието на сготвено месо, което се носеше от някоя къща в квартала. Беше около десет и половина — доста рано за барбекю, макар че в град като Лас Вегас, който е буден по двайсет и четири часа в денонощието, не беше извън сферата на възможното. Миришеше му на пържола с яйца. Да, това щеше да му дойде добре. Мисълта за червено месо събуди апетита му. Щеше да поръси цялото ястие с малко табаско, да добави пресни картофки, да си вземе една хубава пура и да си направи брънч[19].

Дейвид пресече улицата и се насочи към синагогата, където бе паркиран рейндж роувърът му. Влезе през задната врата с помощта на ключовете си, избегна същинската част на храма, откъдето дочу смях и говор — двама души водеха нормален разговор в пълно неведение, че на стотина метра от тях има мъртъв гангстер, — след което влезе в офиса. Помещението бе прашно и мрачно, по рафтовете и по пода бяха наредени множество книги и безличните вещи на равин Готлиб. Сред тях имаше купчини с вероятно непрочетени издания на „Ню Йоркър“, статии, изрязани от „Джърнъл ривю“, и дори коркова дъска, покрита със закарфичени купони за безплатна автомивка. Дейвид щеше да почисти мястото сам, да пусне малко светлина и да помисли от какво може да се отърве. Сега това бе неговото работно място и той не искаше да се чувства твърде уютно тук, защото уютът бързо водеше до мързел, а Дейвид не искаше да става мързелив.

Извади парче хартия от джоба си и се обади от служебния телефон.

— Приключи ли? — попита го Бени, щом вдигна. Дори не му каза „здравей“.

— Да — потвърди Дейвид. — Той е зад погребалното бюро, точно както заръча.

— Някой видя ли те там?

— Само Малкия Джо.

— Добре — каза шефът му

— Слушай — започна Дейвид. — Майка му вероятно знае името ми.

Последва мълчание, последвано от дълбока въздишка.

— По дяволите — изруга Бени. — След две години той можеше да върти „Дивият кон“, нали разбираш? Глупав идиот. — Остана смълчан за доста дълго. — Е, тя така или иначе ще започне да се чуди защо той не й се обажда. Добре. Ще изпратя някой в Палм Спрингс утре сутрин, за да се погрижи за проблема. Ти добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?

— Пържоли с яйца.

— Какво?

— Искам една пържола с яйца — повтори Дейвид. Замисли се за миг, след което добави: — И порция палачинки.

— Отиди да си вземеш тогава — предложи Бени.

— Нима искаш новият ти равин да яде навън ястия, които не са кашер[20]?

— Божичко! — възкликна шефът му. — Да не мислиш, че си на круиз? Нещо друго?

— Две пури — поръча Дейвид. — И малко пресни картофи, необелени. Може би и от онова с боровинките… компот.

— Божичко! — повтори Бени. — Трябваше да ми кажеш за това, преди да свършиш работата, щях да накарам Джо да ти донесе всичко. — Покри телефонната слушалка с ръка и извика жена си Рейчъл. Дейвид не можа да разбере какво й каза Бени, но когато отново чу гласа му, той го попита: — Как искаш да ти приготвят пържолата, равине?