Другото лице

ЕПИЛОГ

Март, 1999 година

Дженифър Купъртин седеше пред „Кафенето на художника“ на Мичиган авеню и се опитваше да проумее написаното на заглавната страница на „Чикаго трибюн“. Беше се отбила в заведението, за да обядва, след като прекара последните три часа в близкия музей за съвременна фотография, където работеше почасово през последните два месеца. Днес прегледа щателно огромна кутия със снимки, направени в началото на XX век във Франция, на които имаше основно разсеяни хора, натюрморти е различни видове хляб и почти нищо с артистична или историческа стойност. Понякога беше така, но не й пречеше. Работата беше самотна и изискваше концентрация, което помагаше умът й да не се отплесва към други, по-обезпокоителни неща. Като изчезналия й съпруг, за когото от ФБР услужливо я бяха информирали, че вероятно все пак е мъртъв, но не бил онази пепел, която й дадоха миналата година. Тя принадлежала на някой си Чема Еспиноза — факт, е който всяка местна новинарска станция запълваше програмата си. Мъчеха я, разбира се, и други належащи въпроси като сметката за ток, необходимостта от нови дрехи за Уилям и това, че не знаеше какво да прави с остатъка от живота си.

И все пак беше трудно да не забележи заглавието в долната част на първата страница на вестника, който си купи, за да й прави компания, докато хапва пилешката си салата.

МЪРТВО ТЯЛО ПРИНАДЛЕЖИ НА БИВШ АГЕНТ НА ФБР

Чрез снемане на зъбен статус бе потвърдено, че силно разложената и отделена от тялото глава, открита миналата седмица в контейнер за боклук на улица „Онтарио", принадлежи на 45-годишния Джефри Хопър.

До неотдавна бившият старши специален агент бе начело на градския Специален отряд за организирана престъпност на ФБР. Хопър бе обявен за изчезнал през февруари, малко след като осъществи контакт с нашия вестник във връзка с прикриването на информация от страна на Бюрото за убийството на трима федерални агента и един таен информатор. Според слуховете то е било извършено миналия април от свързания с Фамилията Сал Купъртин, по прякор Рейнман. Хопър твърдеше, че от ФБР под ръководството на старши специален агент Кърк Биглионе охотно са подвели органите на реда (и близките на жертвите), че господин Купъртин е бил намерен мъртъв в сметище „Пойтър" на 17 април 1998 година. Всъщност тялото, открито на бунището, било на Хосе Мария Еспиноза от гангстерската банда „2–6". Купъртин е все още на свобода въпреки преките доказателства, които го свързват с убийствата от април 1998 година, а вероятно и с още десетки убийства, датиращи още от средата на 80-те години…

За Дженифър бе по-лесно да смята, че Сал е най-вероятно мъртъв, макар да не й се искаше да повярва в смъртта му. Можеше да се самозалъгва по въпроса, можеше да гледа благосклонно на идеята да продължи напред с живота си, но сега това бе невъзможно — не и щом специален агент Хопър бе мъртъв. Защото ако този човек беше мъртъв, това със сигурност означаваше, че съпругът й е жив.

Беше й жал за специален агент Хопър. Той имаше вид на приятен човек и смъртта му не я зарадва по никакъв начин. Дженифър се запита какво ли се е случило с партньора му… дали и той не гниеше някъде? Или пък още търсеше съпруга й? Дали Сал го беше извършил? Сал в Чикаго ли беше? Не й звучеше правдоподобно, особено предвид огромния натиск, който властите упражняваха върху Рони и останалите момчета, откакто историята на Хопър се появи на първа страница миналия месец. Всичко звучеше абсурдно — историите, които бе чула… че Сал е бил превозен тайно в камион за месо… че Рони се е отървал от всички, които знаели нещо… А и сега проблемът не бе толкова каква е била ролята на Фамилията в това престъпление, на преден план бе прикриването на информация от страна на ФБР и какво точно криеха те освен идентификацията на телата, които бяха открили. Нима всичко бе заради имиджа им, както бе казал специален агент Хопър преди толкова много месеци?

Дженифър остави вестника и погледна към улицата. За първи път от седмици беше слънчево и макар въздухът да бе все още хладен, хората по Мичиган авеню бяха заменили тежките си палта е леки пуловери. Утре отново щеше да е облачно, навярно отново щеше да вали сняг малко преди април, но днес бе един от онези следобеди, когато Чикаго беше идеален, един от онези дни, които със Сал прекарваха в задния двор заедно е Уилям. Работеха в градината, събираха листа, поливаха безгрижно с пръскачките, оплакваха се колко лоши са улуците им, но никой не проявяваше желание да се качи на стълба и да ги почисти — беше много по-лесно да се оплакваш. Уилям вече почти не говореше за баща си и може би така бе по-добре.

Дженифър се плашеше обаче колко много детето започва да й напомня за Сал. Заради съвсем незначителни неща: начина, по който свиваше палец в юмрука си, когато е нервен или притеснен; зеленикавите петънца, които се появиха в очите му; това колко чувствителен и съсредоточен беше. Дженифър знаеше, че трябва да му намери модели за подражание, които не са престъпници — може би трябваше да започне да ходи по срещи. Може би трябваше да продаде къщата и да се премести, както специален агент Хопър бе предложил. Може би трябваше да наблюдава по-внимателно Уилям, да му обясни, че баща му не е бил добър човек, но е бил добър съпруг и баща.

Не можеше да загуби и двамата.

Дженифър довърши сандвича си, плати сметката и се запъти обратно към музея. Да, щеше да направи някои промени, налагаше се, това бе единственото, което можеше да стори. Но щеше да остане в Чикаго поне заради дни като днешния, когато всичко сякаш й напомняше колко хубави бяха нещата преди. Дори вятърът в косата й напомняше за Сал, напомняше й как той пъхаше кичури коса зад ушите й, когато се гледаха лице в лице в леглото. Искаше й се да може да го почувства само още веднъж.

Дженифър Купъртин тръгна обратно към музея, когато се натъкна на голям кемпер в златисто и черно, паркиран близо до ъгъла на „Харисън“, заел три паркоместа. Двама чернокожи мъже седяха отвън на сгъваеми столове, точно на средата на тротоара, сякаш си бяха устроили пикник. Когато Дженифър се приближи, забеляза, че разполагаха и с малък преносим грил, а един от тях се опитваше да го изгаси, което не беше лесно заради вятъра.

— Прекрасен ден! — изрече един от мъжете, когато Дженифър се доближи. Той бе по-възрастният от двамата, с дълга прошарена брада, очила и хубави обувки. Другият мъж бе твърде зает с грила, за да вдигне поглед.

— Да — отвърна Дженифър. Не знаеше защо отговори на мъжа. Никога не разговаряше с непознати и незабавно съжали за постъпката си, когато Прошарената брада се изправи и застана на пътя й. Тя пъхна ръка в дамската си чанта, където държеше един от старите пистолети на Сал, защото не знаеше кой ще дойде за нея. Не че можеше да използва оръжието. И едва ли щеше да й е нужно в този миг, след като стотици хора вървяха около нея, макар Дженифър да бе склонна да се чувства самотна сред тълпите, сякаш бе единственият човек, когото никой не забелязваше.

Прошарената брада обаче й се усмихна и това я успокои.

— Учтиво е да се изправиш, когато хубава жена влезе в къщата ти — рече той, след което се отдръпна от пътя й. — Сега ви пожелавам приятен ден.

— Убедена съм, че ще бъде такъв — отвърна Дженифър и на свой ред се опита да се усмихне. Беше й трудно, но имаше нещо странно успокояващо в обикновената любезност.

Дженифър се отправи към другата страна на улицата и влезе в музея. Малката й кабинка се намираше на горния етаж, до изложбената зала на първия етаж, в едно миниатюрно пространство, където се помещаваха също развален ксерокс и минихладилник. Остави дамската си чанта, след което забеляза жълтокафеникавия плик върху стола си. Името й бе напечатано на него с дебели главни букви. По плика нямаше следи от пощенски марки, нито пишеше от кого е оставен. Нямаше и залепена бележка с предупредителен надпис „внимание“, е каквато обикновено пристигаше почти всеки пакет, изпратен до нея в музея.

Странно.

Пликът беше запечатан с толкова много тиксо, че на Дженифър й отне около трийсет секунди, за да среже горната му част с калпавите си ножици, после изсипа съдържанието му върху бюрото.

Или поне се опита, тъй като пачките стодоларови банкноти в плика не успяха да се промушат през тясната дупка, която беше направила.

— Божичко! — изрече. Бръкна в плика и започна да вади пачките. Една, две… три… четири… пет… шест… общо седем. — Божичко! — повтори. На дъното на плика имаше самотен лист хартия, сгънат веднъж по дължина. Бележка, написана с почерка на съпруга й.

Ще изпратя повече, когато мога. Обичам теб и Уилям. Винаги съм ви обичал и винаги ще ви обичам.

Дженифър пъхна парите в дамската си чанта, сграбчи плика и изтича до гишето за информация пред изложбената зала, където дипломиран студент на име Чад седеше и четеше някакъв учебник.

— Ти ли остави този плик на бюрото ми? — попита Дженифър. Даде всичко от себе си, за да звучи спокойно, но размахваше плика като някой откачен, което едва ли беше в нейна полза.

— Не — отвърна Чад. — Оставих го на стола ти. Човекът, който го донесе, каза, че иска да е сигурен, че ще го видиш.

— Ясно — отвърна Дженифър, — ясно. — Опита се да си поеме въздух. Опита се да почувства пръстите си. Опита се да се концентрира, за да не привлече внимание към себе си. — Мъжът… как изглеждаше?

— Просто някакъв доставчик — обясни Чад и сви рамене. — Чернокож, с прошарена брада.

— Кога?

— Веднага след като ти отиде да обядваш. Добре ли си? Изглеждаш пребледняла.

— От пилешката салата е — отвърна Дженифър, вече излизаше през двойните врати на музея, за да се върне обратно на Мичиган авеню. Изтича половината разстояние надолу по пресечката, макар да виждаше ясно, че кемперът е изчезнал. Знаеше, че превозното средство няма да е там, знаеше, че съпругът й не седи вътре, знаеше, че мъжът е прошарената брада е просто куриер, но искаше да бъде близо до някого, който е бил близо до Сал. Искаше да каже на мъжа с прошарената брада да предаде на съпруга й, че тя е готова да чака, че ще бъде точно тук и ще го чака, колкото е необходимо… и никога да не изпраща пари, никога повече. Защото тя не ги искаше. Предпочиташе да мизерства, отколкото да вземе още един цент, заплатен с кръвта на друг човек.

„Никога повече — помисли си Дженифър Купъртин, когато се обърна и бавно се отправи обратно към музея, внезапно осъзнала тежестта в дамската си чанта, която се дължеше на седемдесетте хиляди долара и пистолета — след този последен път.“