Другото лице

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Доктор Лари Кирш имаше натоварен график. Първата му работа сутрин бе да напусне своя скъп имот с охраняван портал и ограда — безвкусен палат в Съмърлин, наречен „Ливадите при Сахара“ — и да отиде в кабинета си. Правеше няколко уголемявания на бюст преди обед, може би липосукция на корем или ринопластика, а после обикновено ходеше в „При Пиеро“, за да похапне. В някои дни след това отиваше да пие бира в „Шампанско“ — един от онези барове, където никой не знае името ти. После прескачаше до болница „Дезърт спрингс“, за да види някои от оперираните си пациенти. Връщаше се в кабинета си около три, където правеше пилинг, слагаше ботокс и приключваше работния ден е пластика на лице, последвана от частен танц в скута му в „Олимпийските градини“ или „Леопардите“, но никога в „Дивият кон“.

Понякога плащаше на някое момиче да му лъсне бастуна на паркинга, а понякога го правеше сам.

След това прекарваше час или два в дома на бившата си съпруга, помагаше на единайсетгодишния си син с домашните, вземаше си бургер от „Соник“ и се връщаше обратно в „Ливадите при Сахара“. Бившата съпруга на Кирш и детето му имаха къща в един от старите квартали на Лас Вегас — Скоч 80, където в миналото гангстери и градски чиновници живееха врата до врата, без да има нужда от портали. Ако някой възнамеряваше да те убие, просто те измъкваше навън, застрелваше те в лицето, а после те заравяше в собствения ти заден двор.

За съжаление, нещата вече не бяха толкова прости. Дейвид следеше доктора вече почти две седмици и се опитваше да прецени кое е най-доброто време и място, където да го убие. Но задникът никога не беше сам и навсякъде, където ходеше, имаше камери и хора. А на Дейвид за първи път му се налагаше да остави след себе си малко бъркотия.

Затова на сутринта преди мача за Супербоул позвъни на мобилния на доктор Кирш.

— Обажда се един приятел на Бени Савоне — представи се Дейвид, когато Кирш вдигна.

— О, да, да — отвърна докторът. — Всеки приятел на Бени е и мой приятел.

— Чудесно. Трябва да свършим малко работа тази вечер.

— Тази работа — поинтересува се Кирш — изисква ли незабавни медицински грижи? — Сниши глас. — Да не би да е прострелва рана?

— Незначителна процедура — увери го Дейвид. — Няма да има нужда от медицински сестри или нещо подобно.

— Естествено, естествено, разбирам — каза Кирш. — Просто имам планове за тази вечер. Днес е мачът за Супербоул, както със сигурност знаете, и…

— Или ще си в кабинета си в седем вечерта — заяви Дейвид, — или „Джърнъл ривю“ ще получи купчина снимки как лъскаш бастуна на обществено място.

Мълчание.

— Когато всичките ти охранителни камери са изключени — продължи Дейвид, — остави вратата на кабинета си отворена. Онази, която води към Хамрън. Някакви въпроси?

— Не — отвърна доктор Кирш.

— Ако закъснееш дори две минути — заплаши Дейвид, — бившата ти съпруга също ще получи снимките.

— Господин Савоне обикновено не разговаря с мен по този начин — изтъкна доктор Кирш.

— Аз не съм господин Савоне — напомни Дейвид. После хвърли предплатения мобилен телефон в преносимата си леярна — инвестиция, която вече се изплащаше сама, и направи бърза инвентаризация, за да се увери, че е подготвен.

Гумени ръкавици.

Мокри кърпички.

Нож.

За тази задача дори си бе направил заглушител, което по принцип избягваше, тъй като говореше за някакъв вид слабост. Но разликата между убиването на човек в Чикаго и в Лac Вегас се свеждаше до обикновена акустика. Чикаго беше шумен град заради метрото, големия трафик, виещия вятър и населението от около три милиона души, които вършеха ежедневните си задачи. В Лас Вегас обаче, махнеш ли се от главната улица, всичко ставаше тихо, пустинята обграждаше града с ехтежи.

Нямаше голям избор на оръжие, затова Дейвид си беше взел деветмилиметров от тайния оръжеен склад в гардероба на Малкия Джо. Изпили серийния номер, почисти го щателно, но не си направи труда да облепи дръжката с тиксо, понеже така имаше по-голяма вероятност да остави скрит отпечатък някъде. А и така или иначе щеше да разтопи пистолета. Щеше да си поръча такси до „Дезърт спрингс“, а оттам — да извърви разстоянието от километър и половина до кабинета на Кирш и да го изчака.

Ако всичко минеше по план, щеше да си е вкъщи навреме, за да се подготви добре за сутрешния минян. А ако нещата се обърнеха с главата надолу, някой друг трябваше да чете молитви в понеделник.

В седем без петнайсет Дейвид вече наблюдаваше от другата страна на улицата как доктор Кирш паркира зеления ягуар на личното си паркомясто — в Лас Вегас нямаше по-голяма чест от това да изпишат името ти на паветата, дори синагогата предлагаше паркоместа по седемстотин и петдесет кинта на месец — и влезе в кабинета си. Петнайсет минути по-късно Кирш излезе навън, огледа се в двете посоки и остави вратата отворена.

Когато Дейвид влезе, доктор Кирш седеше на бюрото в кабинета си, което се разпростираше от стена до стена. От двете му страни имаше рафтове, пълни със снимки в рамки. На тях се виждаше докторът с различни знаменитости. Дани Ганс. Уейн Нютън. Капитана от „Кораба на любовта“. Онзи, който играеше Дан Тана във „Вегас“. Бял тигър. Последната снимка беше с автограф.

Доктор Кирш не изглеждаше изненадан да види Дейвид, но заяви:

— Не очаквах да се срещнем отново.

— Никога не си ме виждал — поправи го Дейвид.

— Така е, така е, не съм — съгласи се доктор Кирш. Надникна зад гърба му. — Тук ли е господин Савоне?

— Не — отвърна Дейвид. — Сам съм. Искаш ли да си спуснеш щорите?

— Да, правилно. — Доктор Кирш стана от бюрото и спусна дървените бамбукови щори зад себе си, но Дейвид все още различаваше светлините от преминаващия трафик. Нима вече не правеха свестни завеси? — Човекът, който се обади, каза, че трябва да се направи някаква незначителна процедура. Да не би да имате проблем с кожата си? Зоната около ушите ви беше трудна.

— Да — потвърди Дейвид. — Бузите ми не се движат нормално. А имам и болки в челюстта.

Вярно беше. Ако стиснеше силно зъби, имаше чувството, че пробива с пирон окото си.

— Някакво кървене?

— Не съм забелязал — отвърна Дейвид. — Но понякога усещам вкус на кръв в устата си.

— Добре — каза доктор Кирш, — хайде да проверим. — Изведе Дейвид от кабинета си и го поведе надолу по дълъг коридор, по чиито стени бяха наредени снимки на кабаретни танцьорки, манекенки и на една дама, която съобщаваше прогнозата за времето в неделя вечер по Канал 8. Кирш спря и отключи една стая за прегледи. — Легнете на кушетката за прегледи и ще ви погледна, равине.

Дейвид видя как докторът трепна неволно, сякаш бе шокиран от собствената си глупост да се обърне към човек, когото не би трябвало да е срещал, с прозвището му. Кирш понечи да се завърти, което бе грешка, защото половината от лицето му се пръсна, когато Дейвид го застреля.

Докторът се свлече на земята, челюстта и по-голямата част от носа му ги нямаше, но той все още бе жив. Гърчеше се върху плочките, а половината му лице бе пръснато навсякъде около него.

Добрата новина бе, че сега убийството наистина не приличаше на професионална поръчка, което беше целта от самото начало. Дейвид възнамеряваше да застреля доктора в гърлото — обичайна грешка на хората, които нямат представа какво вършат. Ако жертвата не умреше мигновено, смъртта настъпваше съвсем скоро, така че разликата не беше голяма. Но Дейвид бе виждал как разни хора оцеляват след изстрел в лицето, дори оставаха в съзнание. Човешкото тяло просто искаше да живее.

Макар че в момента доктор Кирш не изглеждаше като човек, който копнее за този свят.

Дейвид надяна гумените си ръкавици и се наведе над доктора. Опита се да отгатне откъде точно диша — тъй като вече нямаше уста, нито бе останало голяма част от носа му — и реши просто да покрие с две ръце това, което бе останало от лицето му, докато човекът спре да мърда. Можеше да стреля по него отново, но не искаше да вади куршума от главата му. Оставаха най-много трийсет секунди. Или по-малко. Жертвата най-вероятно бе вече в кома.

Дейвид притисна ръце към отворилия се кратер в центъра на лицето на доктор Кирш, но така успя само да спре потока на кръвта, което бе напълно противоположно на идеята му. Другият проблем бе, че докторът, изглежда, се свестяваше. Размърда клепачи, отвори очи и замята обезумяло ръце. Дейвид не знаеше дали това се дължи на адреналина, или е реална съпротива, дали докторът изобщо осъзнава какво се случва. Дали знаеше, че няма лице.

— Спри да мърдаш — каза тихо Дейвид. — Просто се отпусни.

В този миг доктор Кирш се концентрира върху Дейвид — още един неочакван резултат, след което се опита да му одере лицето, като посегна към него и с двете си ръце, докато Дейвид не взе решение да каже „майната му“. Седна върху гърдите на доктора, застопори на земята ръцете му с колене, сграбчи го за гърлото, където откри златна верижка, което му бе от полза, и го удуши лице в лице, очи в очи, точно както бе сторил с онзи шибан донибраско в Чикаго (онзи тип, който се оказа, че не е Джеф Хопър — човекът, който постави началото на целия проблем), само дето доктор Кирш се оказа по-труден за убиване.

Дейвид остана за миг на мястото си и се опита да се окопити. Имаше начертан план и той леко се бе изменил, но като се вземе предвид всичко, което се бе случило, това беше незначително главоболие. Доктор Кирш бе мъртъв. Беше време да се насочи към втората фаза. Трябваше да се следва някакъв ред, защото иначе щеше да се стигне дотам да търси следи от кръв из целия град.

Куршумът, който отнесе по-голямата част от лицето на доктор Кирш, бе продължил полета си и се беше забил в стената, така че Дейвид го извади оттам с ножа тип „пеперуда“ и го пъхна в джоба си. Така сцената изглеждаше автентична — вече дори най-големите тъпанари не оставяха наоколо куршуми и гилзи, защото телевизионните предавания за криминални разследвания бяха изиграли възпитателна роля за престъпниците.

Пристъпи обратно към тялото на Кирш и заби ножа си в задния джоб на панталоните му. Разкъса плата и измъкна портфейла му, без дори веднъж да докосне тялото, после сряза предния джоб и измъкна ключовете за колата и мобилния му телефон. Щеше лесно да стопи всичко това. Докторът не носеше пръстени, дори нямаше часовник — само онази дебела златна верижка, която вече бе пристегната около врата му, така че Дейвид скъса и нея… и тогава забеляза медальона, окачен в единия й край.

Трябваше да се досети какво ще види, когато го разгледа, и все пак остана изненадан. Две букви от иврит, инкрустирани с диаманти, формираха символа за живот, декрета да бъдеш етичен, декрета за сила: Ам Израел Хай. Народът на Израел е жив.

На Дейвид не му бе хрумнало, че доктор Кирш е евреин. Преди година това нямаше да има значение. Дори преди два месеца нямаше да му направи впечатление. Но сега евреите бяха неговите хора, хай бе част от неговото ежедневие точно толкова, колкото и омертата. Само че омертата беше измислен устав, създаден, за да кара престъпниците да си мълчат; фалшива лоялност, произлязла от филмите. Тъпанари като Малкия Джо я възприемаха като религия вместо нещо, което имаше истинско значение. Повечето евреи може би не вярваха и в половината неща от религията си, но Дейвид не бе срещал нито един, който не разбира борбата за оцеляване, независимо дали е вярващ, или не.

Доктор Кирш трябваше да умре. Но всичко пак се свеждаше до онзи ден в хотел „Паркър“, в онази хотелска стая, при онези четирима души, които Сал Купъртин се наложи да убие. Не беше ли той вече различен човек, а Сал просто част от миналото? Сал трябваше да убие онези мъже. Нямаше друг начин. Натъкнал се бе на фалшиви свидетели и беше сторил каквото трябва. Дори Господ считаше това за капан. Какво се казваше в Тора? Тогава му стори това, което той е кроил да стори на брат си, и така ще премахнеш злото.

Дейвид напъха портфейла, ключовете и верижката на доктор Кирш в джобовете си. Беше 7,07 вечерта. Движеше се с две минути закъснение по разписанието си, но въпреки това равин Дейвид Коен внезапно осъзна, че си мърмори. Погребалният кадиш се изплъзна от устатата му с обичайното за Дейвид спокойствие, макар той да знаеше, че доктор Кирш всъщност никога няма да бъде погребан. Поне не и в цялостен вид.

След като се почисти, Дейвид се върна в района на болница „Дезърт спрингс“, където бе слязъл по-рано тази вечер, за да си извика такси. Разходката му даде възможност да овладее адреналина си. След като убие някого, обичаше да похапва, но тази нощ работата му все още не бе завършена, макар вечерта да бе стриктно разграфена.

Входът за спешното отделение се намираше вдясно от Дейвид. Имаше няколко души отвън, които говореха по мобилните си телефони или пушеха, а през плъзгащите се врати Дейвид можеше да види чакалнята, пълна с хора. През последните два месеца бе посещавал болницата поне веднъж всяка седмица в официалната си длъжност, а понякога и по два-три пъти на ден, ако имаше някой особено богат или много болен, когото Бени му заръчваше да види. Последния път бе отишъл с равин Кейлс. Един от членовете на синагогата им, Берт Файнщайн, бе получил удар, докато играел на зарове в казино „Мираж“, и беше докаран в „Дезърт спрингс“, изпаднал в кома. Семейството бе помолило равин Кейлс да дойде, когато вече изглеждаше, че са настъпили последните часове на Берт, а равин Кейлс бе помолил Дейвид също да дойде.

— Предполагам, че имам нужда от практика — заяви той.

Първоначално равин Кейлс не отвърна, просто седеше на прага на кабинета му и го зяпаше скептично.

— Тогава трябва да останеш тук — изрече най-сетне равин Кейлс с глас, малко по-силен от шепот, след което наперено си излезе.

Дейвид го настигна на паркинга. Беше малко след обед и всички деца бяха отвън, на площадката, смееха се и викаха.

— Почакай — извика Дейвид. — Ще те закарам.

— Не си прави труда — отвърна равин Кейлс. — Нали се преструваш, че нямаш душа.

Дейвид се смълча. Това копеле Равин Кейлс винаги знаеше точните думи за всеки случай, затова той самият се замисли какво да каже и се спря на:

— Съжалявам. — Опита се да си спомни последния път, когато наистина се бе извинявал на някого.

— Това не е някой, който е вършил злини — изрече равин Кейлс. — А нечий баща, нечий съпруг, нечий приятел. Близките му се обръщат към нас за утеха. Ако не можеш да я осигуриш, ако не можеш да се отнасяш искрено към смъртта на един човек, тогава остани тук.

— Мога да се справя — обеща Дейвид.

— Тогава си вземи ермолката и Тора.

Във фоайето на болницата ги посрещна внучката на Берт, Елиса. Дейвид я беше виждал много пъти в синагогата, защото тя идваше след училище и работеше като наставник на някои от по-малките деца. Но когато я видя в болницата, бе поразен колко малко Елиса приличаше на младата жена, която си спомняше. Беше плакала, затова очите й бяха подпухнали, състаряваха я на слабата болнична светлина.

Стаята на Берт бе пълна е хора: съпругата му Луис, която веднъж бе накарала Дейвид да изяде курабийка, направена от ябълково пюре, кокосов орех и нещо, което той бе помислил за сланина; родителите на Елиса — Джак и Рошел; леля й и чичо й — Маргарет и Карл, и техните двама сина, тийнейджъри, чиито имена Дейвид не можеше да си спомни, защото момчетата се появяваха в синагогата само в крайно редки случаи. Всички те се обърнаха и впериха погледи в равин Кейлс със смесица от меланхолия и успокоение.

Равинът незабавно се захвана за работа. Докосна нежно всеки, като се отправи първо към Луис, която прегърна, докато тя хлипаше на рамото му. И там, по средата на стаята, стоеше Берт Файнщайн. На едната му ръка бе закачена система за интравенозна инфузия, но в стаята имаше подозрително малко апарати. Дейвид си помисли, че към този момент е без значение, явно нямаше шанс за героично излекуване.

Хрумна му, че през живота си бе видял множество мъртви хора, но малцина от тях си бяха отишли от естествена смърт. Собственият му баща бе убит. Майка му? Възможно бе вече и тя да е мъртва, допусна, а след тази мисъл го заля вълна от мъка. Как можеше да не знае? Как можеше да изживее остатъка от живота си, без да знае? А дали тя щеше да умре сама? Дали щеше да е в някоя болница съвсем самичка? Ами Дженифър? Уилям… Дейвид дори не можеше да понесе да си представи евентуалната му смърт.

— Равин Коен — тихо изрече равин Кейлс — ще ни каже „Мишеберах“.

— На английски, ако обичате — помоли Луис. — Берт никога не е разбирал иврит.

Дейвид бе произнасял „Мишеберах“ много пъти през последните месеци, но никога в подобна ситуация. Това бе молитва за болните и обикновено се четеше по време на литургия. Знаеше я фонетично на иврит, но понеже хората, загрижени за здравето на близките си, имаха желание да знаят какво се изрича, Дейвид бе установил, че доста по-често го молят да прочете молитвата на английски. И всеки път Дейвид се трогваше, че тя не призовава просто за физическо изцеление на болния — ако някой се нуждаеше от тази молитва, обикновено ситуацията бе мрачна, — а настояваше и духът му да бъде пречистен.

— Разбира се — откликна Дейвид. Берт Файнщайн остана между живите само до първата част от молитвата, но младшият равин продължи да рецитира, за да изпрати излекуваната душа на Берт някъде там, към онова, което идваше след смъртта.

Дейвид и равин Кейлс прекараха следващите няколко часа със семейството, помогнаха им да се оправят с подробностите по смъртта, така че когато най-сетне се отправиха обратно към Съмърлин, вече беше час пик.

— Днес се справи много добре, равин Коен — похвали го равин Кейлс. Червената светлина от стоповете на колите хвърляше призрачен отблясък върху всичко.

— Беше просто една молитва — отвърна Дейвид.

— Не, беше нещо повече — възрази равин Кейлс. — Присъствието ти там подейства успокояващо на по-младите. Те гледат с уважение на теб. Това е специална дарба, Дейвид, дори да не я желаеш.

— Ето какво се опитвам да проумея — призна Дейвид. — Имам чувството, че съм добре запознат със смъртта, но когато видях как този мъж просто си отиде, без да се мята насам-натам, без да се опита да си поеме въздух, не ми изглеждаше правилно. Той просто… просто спря. Защо не се бори повече?

— Борим се всеки ден — изтъкна равин Кейлс.

Дейвид предположи, че е вярно. Но за какво?

— Кажи ми тогава какво става след това? — попита.

— На сутринта той ще бъде в погребалното бюро.

— Не — каза Дейвид. — Имам предвид, какво става след това!

— Рано или късно, когато Мошиах се завърне, всички ще живеем в мир в нашето най-перфектно състояние и целият свят ще бъде Израел.

— Знам за това — заяви Дейвид. — Знам какво казва книгата. Но какво ще се случи с мен, равин Кейлс? Ами аз?

Равинът въздъхна:

— Сал Купъртин вече го няма. Равин Дейвид Коен все още има шанс.

— Той не си е отишъл — възрази Дейвид. — Никога няма да си отиде. Докато жена ми е жива, Сал Купъртин също ще е жив. Защото някой ден ще се върна обратно при нея, равине. Повярвай ми.

— Вярвам ти — отвърна равин Кейлс. — Но заради решенията, които сме взели, вероятно ще гнием заедно.

Сега, докато вървеше към главния вход на болницата, Дейвид си повтори наум думите на равин Кейлс. Всъщност той си мислеше за тях почти постоянно през последните няколко седмици. Наистина ли щеше да прекара вечността с онези, с които бе работил през всичките тези години — хора като Дебелия Монте и Малкия Джо? Или там щяха да са Дженифър и Уилям? Ами баща му? Дали и той щеше да е там? Дейвид дори не бе обмислял идеята за задгробен живот, преди да се влюби, и дори тогава не смяташе, че има значение, преди да си даде сметка, че може никога повече да не види Дженифър и Уилям.

За първи път в живота си Дейвид наистина имаше някаква цел. Понякога прекарваше часове наред — часове! — в изслушване на чужди проблеми, даваше на хората съвети, които те, изглежда, намираха за полезни. Първоначално ненавиждаше тази глупост. Ако трябваше да избира как да живее живота си, нямаше да се занимава с това. И все пак. Същите тези хора се връщаха няколко дни по-късно и му казваха, че думите му са им помогнали да си изяснят как да планират сватбата на дъщеря си, как да се оправят с данъците си, дали да прекарат празниците у дома, или да отлетят обратно към Портланд, за да се видят с децата. Това бяха обикновени проблеми, но Дейвид научи, че именно обикновените простотии в живота са нещата, които вкарват хората във вечно разширяващите се спирали на безпокойството.

Имаше опашка от петнайсетина души, които стояха пред входа на болницата и чакаха таксита, както пред някое от казината, затова Дейвид застана отзад на опашката и зачака своя ред. Когато той най-сетне дойде, най-отпред имаше млад мъж, облечен изцяло в черно. Той наду свирката си и едно жълто такси спря.

— Закъде пътувате, господине? — попита младежът.

— До онзи парк след „Ел ранчо“ — отвърна Дейвид. Погледна часовника си. Закъсняваше с няколко минути за срещата, която си бе уговорил с Прошарената брада, „лекаря“, извадил теловете от челюстта му.

— „Туин лейкс“ ли?

— Да, точно той.

— Сигурен ли сте? — попита младият мъж.

— Да — потвърди Дейвид. — Да не би да има проблем?

— Питам ви, защото през нощта това не е много хубава част от града, сър, така че ако търсите място за разходка или нещо подобно, мога да ви препоръчам няколко прекрасни места в Грийн вали.

— Приличам ли на някой, който не може да се оправи сам в парка? — попита Дейвид.

Качи се в таксито, без да каже нищо повече.

— Към парк „Лоренци“ тогава? — попита шофьорът на таксито. — Това е „Туин лейкс“. Всичко тук си има по две имена.

— Да — потвърди Дейвид и чу как старата му същност се промъква обратно в гласа му: — Освен ако не смяташ, че е твърде страшно.

Шофьорът на таксито погледна Дейвид в огледалото за обратно виждане.

— Мисля, че ще се оправиш, приятелю.

Дейвид не накара шофьора на таксито да го остави там, където трябваше да се срещне с Прошарената брада, а от противоположната страна на парк „Лоренци“. Поръча му да го изчака. Дошъл бе по-рано през седмицата до парка с предложение: ако осигуреше някакво сносно медицинско оборудване, дори да беше просто автоклав от този век, за да може да стерилизира инструментите си над нещо, по-различно от скапания грил, дали Прошарената брада бе склонен да му направи няколко малки услуги?

— Аз съм лекар — отвърнал бе Прошарената брада, — така че няма да ми се налага да убивам, нали? Държа на Хипократовата клетва.

— Да — потвърди Дейвид. Намираха се в кемпера, а партньорът на Прошарената брада, за когото Дейвид бе научил, че се казва Марвин, седеше отзад, в спалнята, пушеше трева и гледаше филм с бойни изкуства. — Виждам.

— За какво оборудване става дума?

— От каквото имаш нужда — отвърна Дейвид. — Единственото, с което ще бъдеш обременен, е колко време ще можеш да отделиш, за да плячкосаш мястото. Предполагам, че да извършиш малък грабеж не е против Хипократовата ти клетва?

Прошарената брада кимна към спалнята.

— Марвин не е лекар, така че всичко е наред.

— Това ме успокои — отвърна Дейвид.

— Ами лекарствата?

— Кабинетът е на твое разположение — заяви Дейвид. — Ако искаш, вземи дори ксерокса и факса, за мен няма значение.

Прошарената брада обмисли предложението за миг.

— Ще те притесни ли, ако взема със себе си още един сътрудник?

— Да — потвърди Дейвид. — Притеснява ме.

— Значи ще трябва да съм по-внимателен — каза Прошарената брада. Протегна ръка и двамата се здрависаха. Дейвид не им спомена, че ще трябва да пренесат и един труп, но смяташе, че Бени бе използвал Прошарената брада в миналото за подобни неща в допълнение към медицинските му услуги. Да познаваш човек с кемпер, си беше полезно по доста причини.

Във всеки случай, макар че Бени се доверяваше на Прошарената брада, това не означаваше, че докторът внезапно няма да почувства нравствена принуда да издаде Дейвид, затова равинът прояви допълнително старание и направи малка проверка из парка.

Зави зад ъгъла и видя, че Прошарената брада и Марвин седят отвън, пред тях имаше портативен телевизор, поставен върху шезлонг, звукът му бе изключен, а в краката на доктора имаше минихладилник с бира.

— Помислих си, че няма да дойдеш — каза Прошарената брада, когато Дейвид се приближи.

— Малко ме забавиха — обясни той.

— Видях те по-рано да обикаляш из парка — заяви докторът.

— Трябваше да се уверя, че не влизам в клопка — отвърна Дейвид. — Нищо лично.

Прошарената брада се намръщи.

— Чувал ли си някога за „Първо, не вреди“?

Дейвид бръкна в джоба си, извади ключовете на доктор Кирш и ги подаде на Прошарената брада заедно с къс хартия, на който бе адресът на кабинета.

— Тези ключове ти дават достъп до кола и цял медицински кабинет — обясни Дейвид.

— Нямам нужда от кола.

— Ягуар е — поясни Дейвид.

Прошарената брада погледна към Марвин. Той съвсем леко сви рамене в съгласие.

— Предполагам, че можем да я продадем — каза Прошарената брада.

— Какво искаш в замяна?

— В кабинета има тяло — заяви Дейвид. — Искам да го почистите и да го докарате на това място. — Даде на Прошарената брада визитка на погребалното бюро. Докторът й хвърли един поглед и я върна обратно на Дейвид.

— Знам мястото. Какво искаш да направим с тялото?

— Не е останало много от главата му. Бих искал изобщо да няма глава. Нито ръце и крака.

Прошарената брада отново погледна към Марвин, който пак сви рамене.

— Какво друго?

— Сложете го бързо в лед — нареди Дейвид — и не си правете експерименти с органите.

— Не правим подобни неща — увери го Прошарената брада. — Ако искаш да свършим нещо, правим го. В противен случай държим на професионалната етика. Гумени ръкавици, почистващ препарат, ултравиолетова светлина за течности, каквото поискаш. Какво друго?

Добре. Най-после някой, който се гордееше със своята работа.

— Не почиствайте бъркотията, която съм направил — каза Дейвид. — Искам ченгетата да знаят, че там е имало тяло. Направете го да изглежда като грабеж. Счупете разни ненужни предмети. Нещо от този род.

— Лесна работа — отвърна Прошарената брада.

— В най-добрия случай каква печалба ще успеете да изкарате? — попита Дейвид.

— Зависи на какво ще се натъкнем в кабинета — обясни Прошарената брада. — И какво ще вземем за возилото. Можем да се договорим за някакъв приличен процент от печалбата.

— Мисля, че мястото ще ви се стори рентабилно — каза Дейвид. — Щом видите с какво разполагате, ми направете предложение. Бени ви има доверие, така че и аз ви имам доверие.

— Недей — предупреди го Прошарената брада, но все пак си стиснаха ръцете.

— Може би ще успееш да разшириш бизнеса — подхвърли Дейвид, — ще си вземеш кемпър и в Рино.

— Рино не е в мой стил.

— Тогава може би ще преместиш бизнеса някъде по пътищата — внимателно изрече Дейвид.

— Може да отида на ваканция.

— Добре — кимна Дейвид. — Ако свършите работата чисто и ми направите приемлива оферта за плячката, може би периодично ще ви давам поръчки, които да изпълнявате.

— Харесва ми да помагам на хората — започна Прошарената брада, — но си имам граници, нали разбираш.

— Добре — повтори Дейвид. — Аз също обичам да помагам на хората. — Провери часовника си, беше почти девет. — Искам да докарате тялото в погребалното бюро до един часа тази нощ. Ще имате ли проблем с това?

Погледна към партньора на Прошарената брада, тъй като вече знаеше кой отговаря за силовата страна на задачата.

— Не — каза Марвин. — Без ръце. Без крака. Без глава. Няма проблем. — Бръкна в портативния хладилник и си извади още една бира, отвори със завъртане капачката, отпи голяма глътка и се облегна назад на стола си.

Дейвид се готвеше да си тръгне, преценил, че сделката е сключена, но Прошарената брада извика след него:

— Искаш ли да ти погледна устата?

— Защо? — попита Дейвид.

— Питам, защото захапката ти е разместена — каза той. — Виждам я оттук. Имаш ли болка в челюстта?

Всъщност Дейвид бе споделил на доктор Кирш, че има. Просто бе преценил, че когато цялото ти лице е било напълно префасонирано, няма как да нямаш трайни възпаления.

— Малко — призна Дейвид.

— Почакай — изрече Прошарената брада. Стана от стола си и отиде до кемпера, като остави госта отвън с партньора си. Или поне Дейвид възприемаше Марвин като такъв. Не виждаше допълнителна спалня в кемпера, така че може би двамата мъже бяха двойка. Не можеше да се сети за друга причина двамата да са заедно. Макар че когато му махаха скобите, Марвин асистираше при процедурата, даваше му вода, за да се жабури, напъха малко памук по венците му, когато кървенето стана доста обилно, подобни неща. Така че може би Марвин някога бе работил в Бърза помощ.

Прошарената брада се появи отново с цял топ листове.

— Това са някои упражнения, които може да правиш — обясни на Дейвид. — Навярно имаш ТМД.

— ТМД ли?

— Темпоромандибуларна дисфункция на челюстта — поясни Прошарената брада. Когато Дейвид не отвърна, той добави: — Челюстта ти е излязла. Тези упражнения ще помогнат.

Дейвид прегледа страниците. Упражненията изглеждаха достатъчно прости (сложи езика си на най-горната част на небцето, докато си отваряш и затваряш челюстта) и той почувства облекчение, защото един малък, дразнещ проблем бе на път да се разреши.

— Нещо друго? — попита.

— Избягвай да стискаш зъби, когато си под стрес — добави Прошарената брада. Седна обратно до Марвин, отвори си бира и погълна по-голямата част от нея на три глътки. — Добре е да избягваш стресови ситуации, ако можеш.

— Това възнамерявам да сторя днес — отвърна Дейвид. — Да се отърва малко от стреса.

— Няма ръце, няма крака, няма глава, няма стрес — обади се Марвин и двамата с Прошарената брада вдигнаха наздравица.

— Един тази нощ — напомни Дейвид. — Не закъснявай.

— Никога не закъснявам — отвърна докторът. — Ако не си точен в този бизнес, някой може да умре, нали?

Докато Дейвид вървеше обратно през парка, си мислеше, че евентуално в един момент може да му се наложи да убие Прошарената брада и Марвин, макар този момент да изглеждаше като нещо отдалечено във времето, защото двамата вдъхваха повече сигурност, отколкото вероятно заслужаваха. Може би беше заради онази реплика на Прошарената брада, че Дейвид не бива да му се доверява. Харесваше този тип откровеност, тъй като допускаше възможна несигурност. Но Прошарената брада със сигурност знаеше, че в този момент вариантът да прецака нещата не съществува, нито пък когато и да е било, щом това е свързано с работата му. Ако следващите двайсет и четири часа минеха по възможно най-добрия начин, може би Дейвид щеше да се види с Прошарената брада и с Марвин само още един или два пъти. Това също щеше да е добре.

За всички.