Другото лице

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Джеф Хопър обожаваше Лас Вегас. Когато живееше в Уола Уола, отиваше с кола до Паско, вземаше полет до Лac Вегас в петък следобед и вечерта вече играеше блекджек в „Сахара“. Понякога ходеше с приятели, но предпочиташе да го прави най-вече сам. Щом се премести в Чикаго, пътуванията му дотам намаляха, но все пак успяваше да се измъкне поне веднъж годишно… с изключение на миналата година, която напълно бе пропилял.

Имаше си цяла система. Никога не отсядаше в казино, така че през годините се бе озовавал във всякакви долнопробни хотели, наречени неизменно „Ройъл плаза ин“, но пък отидеше ли да си легне, не можеше да се изкуши да изиграе само още една ръка. Винаги си вземаше евтина пържола за вечеря в „Барбъри коуст викториан рум“. И никога не пропускаше да изиграе няколко игри в хотел-казино „Фронтиър“, просто за да види дали Кулинарният профсъюз там все още стачкува, както го правеше от началото на деветдесетте години.

Хотелът представяше в умален вариант до каква крайна степен бе прецакан градът всъщност. Хауърд Хюз го бе закупил заедно с „Дезърт ин“, „Сандс“ и още няколко други казина през шейсетте години на XX век като част от идеята си да изчисти мафията от Лac Вегас и да превърне тези места в свое собствено феодално владение. А няколко години след смъртта му „Фронтиър“ бе продаден на фамилията Еларди, които набързо унищожиха казиното. Опитаха се да укротят профсъюзите, но се оказаха обградени от стачкуващи през по-голямата част от десетилетието. И никой дори не бе убит в хода на тези действия.

Сега обаче, четири дни след обиска на ферма „Кошел“, докато се отдалечаваше от главната улица на Лас Вегас в посока към шикозното предградие Съмърлин (също построено от корпорацията на Хауърд Хюз), Джеф се замисли, че по онова време нещата са били по-добре, защото от мафията никога не биха сложили родео стриптийз клуб във „Фронтиър“. Идеята за механичен бик на главната улица бе точно толкова абсурдна, колкото и гигантски меч Екскалибур, издигащ се в небето, или пък лазерен лъч на върха на „Луксор“. Трудно бе да си представиш Франк, Дийн и Сами да правят своето шоу в светеща пирамида. Разбира се мафията все още действаше тук, просто вече не можеха да си позволят да управляват казината.

Поне не и големите.

Имаше няколко анонимни играчи, които още бяха замесени със спортните букмейкъри, но от ФБР си затваряха очите, тъй като те не чупеха краката на туристите и нямаха пръст в уреждане на мачове (поне не толкова очевидно, колкото преди). При машините за видеопокер във всеки бар и ресторант в града се извършваха доста порядъчни измами. Но всички тези престъпления бяха без жертви, а и никой не тичаше във ФБР, за да се оплаче, че е загубил на видеопокер.

В наши дни мафията в Лас Вегас оперираше основно на второстепенните пазари — като процъфтяващия строителен бизнес, стриптийз клубовете (които обещаваха огромна печалба в брой всяка вечер), търговията е екстази, кокаин и хапчета. Оставяха хероина, крека и тревата на бандите „Блъдс“ и „Крипс“, които въртяха бизнеса си основно от гетата на Северен Лас Вегас.

Джеф наистина обожаваше една от странностите на града: местната преса лепваше на всички главорези италианско име, което получаваха като прякор за някое свое престъпление. Първите страници на „Джърнъл ривю“ и „Сън“ тази седмица бяха запълнени е огромна история за някой си Бени Савоне — местен гангстер, който дори не бе обвързан с някоя фамилия, а просто ръководеше собствена банда от стриптийз клуб, наречен „Дивият кон“. Изглежда, Савоне бе ръководил серия от масови побои и изнудвания на клиенти, както и няколко обикновени измами с кредитни карти. Джеф не си направи труда да дочете цялата история — беше ниска топка. Проблемът с отворените градове като Лас Вегас беше, че ако имаш престъпни намерения, никой няма да ти каже какво не можеш да правиш, особено ако си от полза за екосистемата. В това число се включваха и местните медии. За какво друго да пишат те?

Лас Вегас винаги е бил втори дом за престъпните фамилии. Бандите от Чикаго в продължение на десетилетия бяха контролирали огромни територии от града, преди в крайна сметка да се оттеглят на заден план чрез профсъюзите, по-конкретно „Тиймстърс“ и Кулинарния профсъюз, макар че при превръщането на казината в корпорации те просто вече не бяха толкова влиятелни. Оказа се, че дори мафията не може да се противопостави на корпорациите.

Не толкова влиятелни обаче не означаваше изчезнали. Което бе основната причина Джеф да се намира в Лас Вегас. Камионите за доставки, тръгнали от ферма „Кошел“ в онази нощ, миналия април, се бяха насочили към дестинации из цялата страна. На изток чак до Върмонт, на запад до Калифорния, на юг не по-далеч от Мисури (което бе логично, тъй като групировките от Канзас Сити все още имаха значително влияние върху света на пържолите), а най-голяма концентрация на доставки имаше в Невада и Калифорния — дом на безброй хотели и ресторанти. Но като се вземеше предвид къде има реална организирана престъпност и къде са спирали камионите (поне според регистрите, които можеше да са фалшифицирани), оставаха само няколко възможни локации.

— Смяташ ли, че Купъртин живее в някой ресторант „Сизлър“? — подхвърли Матю на Джеф по телефона на сутринта след обиска. По това време агент Поремба вече бе успял да набави информацията за камионите, която бе поискал Хопър.

— Някой трябва да го е видял — отвърна Джеф. — Сигурен съм. Това е достатъчно да ни насочи в правилната посока.

— Ами шофьорите?

— Още не можем да стигнем до тях — обясни Джеф. — Нямат причина да говорят с мен или теб. След седмица от ФБР може и да ги съберат, но какво ще кажат те? Ще имат адвокати много преди разпита.

— Може би някой от тях има съвест — допусна Матю. — Може би е добре да изчакаме една седмица. Защо не?

— Защото това е нашият момент, Матю — заяви Хопър. — През цялото време се стремяхме към тази цел. Тъкмо затова ти плащам. — Матю въздъхна от другата страна на линията. Все още се намираше в Уола Уола, а Джеф бе в Чикаго, на летище „Мидуей“, и изчакваше, за да прецени накъде да отлети. — Ще имаме успех само ако действаме поотделно.

— Това е свързано с онази нощ в „Четирите тройки“. Вече ми нямаш доверие — предположи Матю.

— Нямам доверие на нас, когато работим заедно — поясни Джеф.

— От Бюрото щяха да предложат сделка на Дебелия Монте — подхвърли Матю. — Така по-добре ли щеше да е?

— Съпругата му дава признаци, че може да излезе от комата.

— И какво от това, няма ли Рони Купъртин да я изхвърли в езерото Мичиган? По-добре да остане в кома през остатъка от живота си.

— Ако тя може да говори — обясни Джеф, — ще имаме още един коз. Разполагаме със седмица да открием нещо солидно и ако това се случи, всичко е твое. Аз приключвам.

— Това е голямо „ако“ — заяви Матю.

— Само това ни е останало.

— Какво предчувствие имаш? — попита Матю.

Ферма „Кошел“ работеше със стотици търговски обекти: шейсет и девет в Лас Вегас, седемнайсет в Рино, още една дузина в Тахо, други седем в Карсън Сити. Над сто и петдесет от тях бяха в Калифорния — трийсет и два в района на залива на Сан Франциско, седемдесет и пет в Лос Анджелис и околностите, двайсет в Палм Спрингс, а имаше и още няколко, разпръснати из Сан Диего, Тахо и Силициевата долина.

Джеф прегледа списъка с обекти. Ферма „Кошел“ снабдяваше както е висококачествени меса (първокачествени ребра, филета за пържоли и други подобни), така и с нискокачествени (говежда кайма, печени бутове), затова работеше с елитни хотели и скъпи ресторанти, но и с училища, месни етнически пазари и лавки за бургери.

Нямаше начин да наврат Купъртин в Тахо — щеше да бие твърде много на очи, а и в наши дни мафията там беше като бутиков бизнес, въртеше най-вече измами с ротативките и малко проституция, а от време на време се занимаваше и с прибиране на заеми. Нямаше място за главорези. А и никой там не можеше да си позволи цената, която би поискал Рони.

В тази ситуация трябваше да се действа стратегически.

— Познавам Лac Вегас — заяви Джеф, — така че ще започна оттам, а после ще отида до Рино. Някога бил ли си в Ел Ей?

— Ходих в „Дисниленд“, когато бях на единайсет — призна Матю, — така че мога да поставя под наблюдение „Имението с призраците“, ако смяташ, че ще е от полза.

— А Палм Спрингс?

— Дядо ми и баба ми имат имот за временно ползване там — отвърна Матю. — Да не би да мислиш, че фамилията Бонано са купили Купъртин и сега той чете изтеглените числа на бинго? Това ли е най-доброто ни предположение?

— Не е невъзможно — каза Джеф.

— Имаш ли някаква система за проучването на списъка с възможни места?

— Едно по едно ми се струва единствената възможност. Ще започнем с всички, които имат здрави връзки с престъпността и старите профсъюзи. Хора, които все още са готови да направят услуга на Фамилията или действително имат нужда от някого като Сал Купъртин — обясни Джеф. — Трябва да действаме бързо, Матю. Раздай снимки. Говори за хората, които той е убил. Накарай всеки, който може би се страхува да говори, да се почувства комфортно, защото ще му бъде осигурена защита.

— Така ли е наистина? — попита Матю, след което добави: — А на мен? Защото този въпрос ме интересува.

— Знам — призна Джеф.

— Ако по някакъв начин успеем да оправим тази каша, искам да живея дълго и да не се оглеждам през рамо цял живот.

— Виж — започна Хопър, — след тази задача приключваш, става ли? Ще ти изплатя всичко наведнъж и ще приемем, че сделката ни е приключена. Със или без Купъртин.

Матю не каза нищо за момент и Джеф предположи, че хлапето ще откаже, че той е тук заради дългосрочната цел, че това е и негова фикс идея, че ще преследва този бял кит дори из гибелните пламъци, ако се наложи.

Вместо това Матю каза:

— Добре.

Сега, три дни след този разговор, Джеф пое по шосето за Съмърлин, без да се чувства по-близо до Сал Купъртин. Беше прекарал последните дни в проучване на главната улица на Лac Вегас, центъра, заведенията, струпани около университета, а после продължи надолу към Грийн вали и честно казано, бе доста потискащо. През последните няколко години градът Лac Вегас, който Джеф си спомняше, се бе превърнал едновременно в място, където да заведеш семейството си (броят на хората, които видя да бутат детски колички по главната улица, бе ужасяващ), и в място, където да се впуснеш в пълен, изобилен, захранван от задници разврат. Заведенията с първокачествени ребърца за 3,99 долара бяха заменени от стодоларови гурме бургери. Стриптийз клубовете в основни линии предлагаха легализирана проституция по двайсет и четири часа на ден. С една двайсетачка можеш да наемеш някое момиче да се друса в скута ти за пет минути. А във всеки ресторант, бар, казино и стриптийз клуб имаше група от пет или десет намръщени типа, които се опитваха да изглеждат като тежкари. Прекаляваха с одеколона и бижутата и наричаха момичетата, които им носеха коктейли, „кучки“, като им хвърляха пари, сякаш бяха влезли в ролята на филмови герои.

Джеф мина през няколко от големите стари хотели като „Съркъс, съркъс“ и „Сахара“, чиито договори с ферма „Кошел“ навярно датираха отпреди двайсет години, и които имаха силни исторически връзки със стария Кулинарен профсъюз. На места като тези, ако Рони Купъртин се нуждаеше от нещо, се отнасяха с уважение и се съобразяваха с него. Но хората, които Джеф срещна в заведенията за хранене там, бяха между двайсет и трийсет годишни и основно мексиканци. Мениджърите бяха нови лица от корпоративния свят — хора, които щяха да напълнят гащите, ако някой навре пистолет в лицето им, или просто щяха да се обадят на ченгетата, ако някой се опита да ги изтръска. Ако човек от по-високите етажи слезеше до площадката за разтоварване, за да прибере някакъв гангстер от задната част на камион, щеше да има поне петдесет свидетели и навярно никой от тях нямаше да е готов да заложи живота си за петнайсет долара на час. Освен това нивото на охрана бе поразително — навсякъде имаше камери и въоръжени частни охранители. Казината, в крайна сметка, бяха просто гигантски банки.

Новите луксозни хотели, които имаха договори с ферма „Кошел“ — „Монте Карло“, „Ем Джи Ем“, „Беладжио“, дори обновеният „При Цезар“, едва допуснаха Джеф да прекрачи прага им, така че изглеждаше крайно невероятно там да се е приютил наемен убиец. А и по-голямата част от ресторантите вътре бяха изцяло корпоративна собственост, никой от тях не бе свързан с познати криминални фигури.

Джеф мина през баровете, вертепите и малките частни заведения в списъка и реакцията, която го посрещаше навсякъде, бе една и съща, макар и с малки вариации: „Защо, по дяволите, ще укриваме този тип? Разкарай се от моя терен!“ Дори излезе от начертания маршрут на няколко пъти и се завъртя около уважавани заведения е мафиотска репутация като „Венецианецът“ и „При Пиеро“, за да придобие отново усещане за града. Но там дочу само туристи, които цитираха „Кръстникът“, докато си поръчваха десерт.

И сега Съмърлин. Огромното парче земя, закупено от Хауърд Хюз, което някога бе заето само от шубраци и пустиня, се бе превърнало в изискано предградие, натъпкано с голф игрища, лъскави частни имоти, изкуствени езера и хора, пръснали милиони долари за пластична хирургия. Хюз бе искал да отърве Лac Вегас от организираната престъпност и се беше справил доста добре със задачата. Но той беше заменил едни престъпници с други елементи, които бяха не по-малко безнравствени и безскрупулни — строителни предприемачи и болници за доброволна хирургична намеса.

Докато минаваше покрай заградени строителни площадки с имена като „Адажио“, „Сиело виста“ и „Пейнтид шедоу кейниън“, покрай табели за голф игрища и свободни имоти, които обещаваха „уникални вечни домове на ексклузивна цена за членове!“, Джеф нямаше как да не се сети за Пол Бруно.

Имаше шест места в Съмърлин и околностите, които Джеф трябваше да посети днес. Прецени, че ще мине първо през най-лесното — ресторанта на самообслужване при детска градина „Тиква“ и детски център „Дороти Коуплънд“ към „Темпъл Бет Израел“.

Идеята, че една частна детска градина може да се нуждае от свой собствен дистрибутор на месо, изглеждаше абсурдна на пръв поглед, докато пред очите на Джеф не се разкри огромната площ, на която се простираше „Темпъл Бет Израел“. От едната страна на улицата бе разположена синагогата, като сградите, свързани с нея, и прилежащите зелени площи оформяха овал край пътя. Встрани от този овал имаше още една редица здания — според табелите това бе частно училище, наречено академия „Беърър“, което изглеждаше на осемдесет процента завършено. В момента там бе пълно със строителни работници.

От другата страна на улицата имаше погребално бюро, гробище и още строежи — център за обучение и още един парк, където се очакваше да се разположат тенис кортове и център за водни спортове до 2001 година. Джеф отново си спомни за Пол Бруно — човек като него би изкарал милиарди, ако продава недвижими имоти в Лас Вегас.

Паркира на паркинга на синагогата и събра вещите си — бележник, химикалка, купчина снимки на Сал Купъртин, мобилния си телефон и пистолета си, но после размисли и пъхна оръжието в жабката на взетия под наем понтиак. Прецени, че да вземе пистолет със себе си в молитвен дом, пълен с деца, е лоша идея. Нямаше защо да си създава ненужни неприятности и проблеми, особено заради упражнение, което навярно щеше да приключи за десет минути или по-малко. Е, в баровете и в магазините за деликатеси щеше да влезе въоръжен. Никога не знаеш кой се крие в задните помещения на такива места.

Джеф се разходи из синагогата, надникна в малкия им магазин за юдейско изкуство, който бе добре снабден, но не изглеждаше някой действително да работи в него, а после се отправи по дългия коридор към административните офиси на синагогата… Там му се наложи да седи неловко петнайсет минути на един неудобен стол, докато изчакваше някой с поне малко пълномощия да дойде и да разговаря с него, тъй като рецепционистката не му бе от никаква полза. Беше девет и половина сутринта. Ако искаше да свърши всичко, което бе планирал за деня, трябваше да си ходи след още петнайсет минути и да се върне на следващия ден или просто да задраска този обект в списъка си като проверен.

Беше показал на рецепционистката — жена на почти шейсет години на име Естер — няколко снимки на Сал Купъртин, тя не го бе разпознала и беше обяснила, че работи тук само от три години, като се изключат ваканциите и отпуските, когато ходела на почивка в хотел „Дел коронадо“ в Сан Диего.

— Равин Коен трябва да пристигне всеки момент — заяви жената накрая.

— Само той ли може да ме заведе в ресторанта?

— О, да — отвърна Естер. — Имаме много стриктни правила относно непознати, които посещават кампуса по време на училищните часове. Равин Коен или равин Кейлс трябва да са с вас през цялото време като мярка за безопасност. Не можем да допуснем непознати при децата, нали разбирате.

— Равин Кейлс тук ли е?

— О, не, няма го, болен е. Равин Коен трябва да пристигне всеки момент — Естер изрече тези думи малко по-твърдо, отколкото се понрави на Джеф, — аз обаче винаги съм смятала, че с чаша кафе времето минава по-бързо.

— Добре, благодаря ви — каза Джеф.

Жената се отдръпна, затова Хопър стана и погледна през прозореца към строежа от другата страна на улицата. Каква странна комбинация от сгради: погребално бюро и еврейско гробище, заобиколени от център за водни спортове, тенис кортове и (според надписите на табелите) център за изкуствата. Целият кръговрат на живота, събран на една улица.

— Мога ли да ви помогна?

Джеф се обърна. На прага стоеше човек, облечен в скъп черен костюм, с гъста прошарена брада, очила, късо подстригана черна коса, по която имаше съвсем малки прошарени петна около слепоочията, и с черна ермолка на темето. Беше висок около сто осемдесет и два сантиметра, със слабо тяло, но лицето му бе пълно, сякаш бе хапвал твърде много курабийки. Джеф предположи, че мъжът е на около четиридесет.

— Чакам равин Коен — каза Джеф.

Мъжът наклони глава, сякаш не го бе чул добре.

— Среща ли имате?

— Не — призна Джеф. — Всъщност съм тук във връзка с един доста деликатен въпрос, който се надявах да обсъдя с него. — Върна се при неудобния стол и събра вещите си. — Всъщност исках да попитам дали някой тук е виждал този човек. — Подаде на мъжа снимка на Сал Купъртин. Човекът се втренчи в снимката за миг, след което му я върна.

— Не ми казахте името си — заяви.

— Джеф Хопър — представи се и протегна ръка.

— Равин Дейвид Коен — отвърна мъжът и прибра ръце зад гърба си. — Опасявам се, че току-що се връщам от погребение и ръцете ми са изцапани.

— О, разбира се, правилно — каза Джеф. Едно от малкото неща, които знаеше за еврейските погребения, бе, че всички хвърлят пръст върху ковчега. Беше едновременно трогателно и малко зловещо, макар че някой трябваше да зарови мъртвите, разбира се.

„Какво ли изпитва този човек — запита се, — на когото всеки ден му се налага да хвърля пръст върху гробовете на хората? Какво ли е усещането да си толкова близо до смъртта?“ Джеф не беше религиозен, така че никога не се бе замислял особено за хора като свещениците и равините. Никога не бе вземал под внимание, че когато се стигне до края, те винаги бяха там, за да се оправят с най-лошата част. Как се прибираха вкъщи вечер, без да носят със себе си това бреме? Четирима души бяха загинали заради действията на Джеф — или заради бездействието му — и той носеше спомена за това като плетена ризница. А после дойде ред на Пол Бруно… и на Дебелия Монте… И кой знае какво щеше да се случи със съпругата на Дебелия Монте, която все още бе в мозъчна смърт.

— Мога да се върна по друго време — заяви Джеф, защото внезапно осъзна колко безплодно е да идва точно в „Темпъл Бет Израел“ и да досажда на този човек.

— Не, всичко е наред — отвърна равин Коен. После се усмихна, но явно само половината от устата му се движеше правилно. Сякаш може би в миналото бе получил удар.

Естер се върна с чаша кафе и със сутрешния „Джърнъл ривю“ под мишница.

— Равин Коен, този приятен мъж ви чакаше, за да говори с вас — обясни тя.

— О, да, да — потвърди равин Коен. Хвърли на Естер същата изкривена усмивка. Не, не беше удар, реши Джеф. Този тип просто не се чувстваше комфортно да се усмихва. — Защо не заведеш господин Хупър в офиса ми, докато аз се измия. Имате ли нещо против, господин Хупър?

— Да, звучи чудесно — съгласи се Джеф. — Името ми е Хопър, не Хупър.

— О, да, да — рече равин Коен. Отново онази усмивка. Имаше нещо странно и в зъбите му, помисли си Джеф, сякаш захапката му бе изместена и те не съвпадаха много добре. — Естер, би ли ми направила една малка услуга? — продължи равинът. — Ще съм ти много благодарен, ако отидеш до закусвалня „Бейгъл“, за да вземеш поръчката от пушена сьомга за равин Кейлс и да я занесеш в дома му. Трябваше да го сторя аз, но сутринта бе доста уморителна, както можеш да си представиш, и смятам да затворим врати до следобедното погребение.

— О, да, равин Коен — отвърна Естер. — Веднага ще се заема със задачата. — Тя кимна тържествено, сякаш равинът току-що я бе помолил да приспи кучето му. Очевидно това бе свят, който Джеф не разбираше.

Тогава равинът помоли да бъде извинен, а Джеф последва Естер надолу по коридора до малък спретнат кабинет. На едната стена имаше полица за книги на нивото на гърдите и всички те бяха подредени в предната част на рафта, без нито една да е на мястото си. Голямо дъбово бюро бе поставено точно срещу вратата, зад него имаше стол от черна кожа с висока облегалка, а пред него — два не чак толкова удобно изглеждащи стола. Зад бюрото имаше и прозорец, който бе съвсем леко открехнат, така че Джеф чуваше гласовете на деца, които си играеха наблизо. Най-вероятно бе междучасие.

В другия край на кабинета имаше голям календар, разчертан върху бялата дъска на стената и наситен с предстоящи събития. Под него стоеше дървен шкаф с джунджурии по него: чаена чаша с чинийка, диплома от равинското училище, поставена в рамка, менора. Никъде нямаше дори петънце прах.

Естер остави чашата с кафе и вестника на ръба на бюрото и закърши ръце, сякаш бе искрено притеснена.

— Добре ли сте? — попита Джеф.

— Равин Коен никога не ми е възлагал някаква задача. Това е голяма крачка. Не ми спомена също дали иска и гевреци, а аз определено не искам да предполагам каквото и да било, тъй като знаете как може да бъде разтълкувано това!

— Моят съвет е да вземете и гевреци — заяви Джеф. — Кой би отказал един геврек, дори да не е помолил за него?

Думите му значително разведриха Естер.

— Отличен довод! — Тя потупа Джеф по коляното. — Благодаря ви. Колко прекрасен начин да гледаш на света.

След като Естер го остави в кабинета на равина, Джеф се опита да си представи как ли би се чувствал, ако светът му се въртеше около дребни неща като гевреците.

Щеше да отдели на равина десет минути, а после щеше да се насочи към магазина за деликатеси „При Микеланджело“ — едно от по-обещаващите заведения в списъка му, тъй като Джеф никога не бе чувал за италианска закусвалня за деликатеси, която не крие нещо. Мястото бе старо, датираше от шейсетте години. Когато идваше да играе комар в града, Джеф обичаше да посещава подобни заведения, тъй като те не криеха много факта, че освен месо сервират и други неща. Имаше голям брой хора в анцузи, които непрекъснато влизаха и излизаха от кухнята, броейки пари.

Джеф взе вестника и прегледа статиите. „Руски астронавти ще насочат гигантски огледала към Слънцето, които ще отразят светлина върху части от Земята за няколко минути“; „Повдигнати са въпроси във връзка с масивните бомбардировки над Ирак от страна на Съединените щати…“ Джеф потърси местните новини. Строежът на „Спагетената купа“ щял да усложни трафика за седмици напред. Седемдесет и пет милиона долара били заложени на Супербоул, казината щели да съберат

печалби от почти три милиона. Местен пластичен хирург навярно бил мъртъв. После следваше отново снимка на онзи тип Бени Савоне, този път до статия, написана от Харви Б. Къран, личния клюкар на мафията в града.

На улицата още се шепне за собственика на стриптийз бар Бени Савоне, арестуван по обвинения в конспирация заради побоя, нанесен от охранителите му на Луис Макдоналд, 42-годишен зъболекар от Небраска, който вече е парализиран и без едно око. Обвинителният акт е засекретен, но се говори, че Савоне е наредил записът от охранителните камери на клуба да бъде унищожен, а след това е изпратил приятел да види дали не може да се сдобие и със записите от заложна къща „При Ейс". Всичко това се случи, след като той предложи на близките на Макдоналд сериозна седемцифрена сума в брой, за да ги накара да си мълчат за престъплението и да предотврати гражданско дело срещу своя клуб за джентълмени „Дивият кон". Федералните също дишат във врата на Савоне заради „нередности с кредитни карти" по думите на наш източник. В наши дни това би могло да означава какво ли не, но ако някога сте посещавали „Дивият кон", знаете, че чаша вода струва 10 долара… или 100 долара, ако искате лед. Савоне е наел за свой правен защитник питбула Винсънт Зангари, така че със сигурност му е обяснено да си „държи устата затворена" и че „има права", но това едва ли ще спре федералните да погледнат по-отблизо някои от любимите договори за строеж, които Савоне е сключил от двете страни на главната улица. Бени Савоне не е имал сериозни проблеми със закона през последните десет години, така че има голяма вероятност да се върне за нула време към ежеседмичната си следобедна закуска в закусвалня „Бейгъл". Там той и тъстът му, равин Кейлс, разговарят за разширяването на Темпъл Бет Израел — амбициозния проект на „Савоне констръкшън партнърс" в Съмърлин. За босове като Бени Савоне „за нула време" обикновено означава шейсет дни, докато успеят да му уредят изслушване за пускане под гаранция.

Джеф застина за миг и се опита да прочете отново статията. Сърцето му блъскаше толкова силно, че не успя да се фокусира напълно върху думите. Никога не бе чувал за Бени Савоне, преди да пристигне в Лас Вегас. Колкото до „Дивият кон“ — нямаше как да го подминеш. Заведението имаше реклами из целия град, а и бе с размерите на футболно игрище… футболно игрище, пълно с жени без горни дрехи.

Джеф знаеше всички думи, използвани в статията, но никога не ги бе слагал на едно място. Бос. Стриптийз клуб. Равин. Синагога. Звучеше като началото на тъп виц. А и за първи път от миналия април насам Джеф Хопър усети, че Сал Купъртин е някъде много близо. Все още не бе наясно как ще се свържат точките, нямаше дори бегла представа как се е натъкнал на тези факти, но знаеше нещо простичко и ясно: миналия април, в същата нощ, когато Сал Купъртин бе убил четирима души в хотел „Паркър“ в Чикаго, един камион бе тръгнал на път от ферма „Кошел“ и се беше озовал в „Темпъл Бет Израел“ в Лас Вегас седем дни по-късно. Може би на около петдесет метра от мястото, където сега седеше Джеф. Това беше факт. Освен това един от равините на „Темпъл Бет Израел“ очевидно бе тъст на известен „бос“ на име Бени Савоне, който — ако можеше да се вярва на клюкарската статия — отговаряше за строителството на разрастващия се кампус на синагогата.

В това нямаше нищо незаконно. Поне на пръв поглед. Нищо незаконно нямаше и в получаването на месни доставки, макар че Джеф се запита откога „Темпъл Бет Израел“ използват ферма „Кошел“. Всъщност още нямаше доказателство, че този Савоне е извършил нещо нередно, но легитимните бизнесмени обикновено не позволяваха на местните вестници да ги наричат „босове“.

Джеф се изправи и погледна през прозореца. Виждаше паркинга, малка част от площадката за игра, която сега бе пълна с деца, а по-нататък, в далечината, бяха тракторите, които местеха пръст. Може би имаше около трийсет строителни работници, които вършеха най-различни задачи, както и цистерна с вода и десетки акри необработена земя, която дори още не бе изравнена. Колко ли струваше подобен строеж? Милиони. Много милиони. Откъде идваха парите? И как се вписваше в това Сал Купъртин? Или той бе заровен под онази гимназия? Имаше го и този вариант. Джеф трябваше да научи от агент Поремба всичко, което може, за Бени Савоне и как, по дяволите, се беше оженил той за дъщерята на равина. Агентите от Лас Вегас щяха да знаят повече от Поремба, но Джеф вече нямаше как да стъпи в полевия офис. Към този момент имаше малко повече права от частните охранители. После щеше да се обади на Матю, за да го повика от Палм Спрингс, което бе само на четири часа оттук, и щеше да постави под наблюдение тази синагога.

— Прекрасна гледка, нали?

Джеф се стресна от гласа на равин Коен, обърна се и видя, че равинът стои точно зад него, само на няколко сантиметра разстояние. Вратата на кабинета беше затворена. Божичко. Кога беше влязъл?

— Строежът ли? — попита Джеф.

— Не — отвърна равин Коен, — как си играят децата.

— Да, да, предполагам, че е приятна гледка — потвърди Джеф.

— Но могат да бъдат и малко шумни. — Равинът се пресегна през Джеф, затвори прозореца с плъзгане, след което спусна дебелите кафяви завеси и светлината в кабинета намаля наполовина. — Моля, седнете и ще видя дали мога да ви помогна.

Джеф седна. Трябваше да подреди мислите си, да обмисли нещата едно по едно. Все още не разполагаше с нищо — просто думи от вестникарска статия. Трябваше да бъде щателен както винаги.

— Така — рече Джеф най-вече на себе си. Извади отново снимките на Сал Купъртин от бележника си и ги постави на бюрото на равина, до вестника. — Както обясних, търся този мъж. Виждали ли сте го?

— А кой сте вие? — попита равинът.

— Частен консултант на ФБР — отвърна Джеф.

— Какво означава това?

— Работя по специален проект заедно с тях — обясни Джеф.

— Нямат ли си достатъчно агенти?

— Не и за този случай, не.

— Струва ми се, че има доста агенти в Лас Вегас — възрази равин Коен. Посочи към вестника, който все още бе отворен на страницата със статията за Бени Савоне. — Ако може да се вярва на това, което твърди господин Къран в „Джърнъл ривю“. — Взе снимките на Сал Купъртин и внимателно огледа всяка една. — Боя се, че не ми изглежда познат — изрече най-накрая.

— Трябва да е бил тук през април — каза Джеф. Прелисти документите си. — На двайсет и втори, за да съм точен.

— И какво е правил тук? — попита равин Коен.

— Не сме сигурни. Но има улики, че е бил транспортиран чрез компанията, която доставя месо в ресторанта ви. Ферма „Кошел“.

— Какво е сторил, за да му се наложи да избяга в камион за месо?

— Убил е трима федерални агенти и един таен информатор — поясни Джеф.

— О, мисля, че четох за този случай — заяви равин Коен. — В Детройт, нали?

— Чикаго — поправи го Джеф.

— Разбирам — отвърна равинът. — И според вас сега той стои в ресторанта ни и ви чака?

— Не — възрази Джеф. — Според мен оттук е отишъл някъде другаде, но бих искал да разговарям с персонала ви, за да видя дали ще го разпознаят, дали ще си спомнят подробности за въпросния ден.

— А този човек има ли си име?

— Сал Купъртин — отговори Джеф.

— О! — възкликна равин Коен. — Сега разбирам. — Взе вестника и в продължение на няколко мига преглежда статията за Бени Савоне. — Това, очевидно, е единственият град в Америка, където е незаконно да си италианец. Както можете да си представите, равин Кейлс се поболя от всичко това. Господин Савоне е баща на внучките му и съпруг на единственото му дете, а този… този… голем… само го клевети.

— Ако е невинен — изрече Джеф, — няма от какво да се притеснява.

Равин Коен отвори едно чекмедже на бюрото си, извади чифт сребристи ножици и се зае да изрязва статията от вестника.

— В Талмуда се казва, че има хора, които печелят безсмъртие през целия си живот, а други се сдобиват с него за един час — заяви равинът и продължи да изрязва статията, докато тя заприлича на конфети. После внимателно събра парченцата и ги хвърли в коша за боклук. — Според вас колко дълъг е животът на една вестникарска статия?

— Бени Савоне не ми влиза в работата — обясни Джеф.

— И въпреки това сте тук — изтъкна равин Коен. Сключи върховете на пръстите си под формата на палатка и за момент остана безмълвен.

Джеф не можеше да разгадае напълно интонацията на равина, не можеше да прецени дали той е ядосан, или заинтригуван, или просто отегчен. Равин Коен не изглеждаше изненадан от появата на човек, който работи за ФБР, и това бе странно. Колкото повече се вглеждаше в него, толкова повече Джеф имаше усещането, че той е преживял някаква злополука, защото кожата по врата и покрай косата му изглеждаше гладка. Не си беше правил фейслифт, но като че ли бе претърпял някакви корекции. Може да е бил нападнат от куче или нещо подобно. Това щеше да обясни странния начин, по който се усмихваше. А и брадата не се свързваше напълно с бакенбардите му… трябва да е било злополука. Или може би изгаряне? Беше невъзможно да прецени как изглежда кожата му под гъстата брада.

— Чудите се какво ми има на лицето — отгатна равин Коен.

— Моля? — изрече Джеф, защото не знаеше какво да отговори.

— Видях, че оглеждате лицето ми — заяви равинът, — опитвате се да отгатнете какво не му е наред. Няма проблем. Не сте първият. Оказва се, че децата често задават същия въпрос.

— Извинете ме — каза Джеф, — просто…

Равин Коен махна с ръка:

— Няма нужда да се извинявате. Според Талмуда не можем да очакваме Тора да живее само в красивите хора. Рано или късно и най-хубавото вино се разваля в златни бокали. — Отново се опита да се усмихне. — Е, предвид обстоятелствата, господин Хопър, се опасявам, че не мога да ви позволя да претърсите имотите ни без съдебна заповед. Макар да вярвам, че намеренията ви са чисти, трябва да ме извините, че в момента не се доверявам много на ФБР.

— Аз не съм агент на ФБР — напомни Джеф.

— Тогава сте просто нарушител — заяви равин Коен — и се опасявам, че ще се наложи да ви помоля да напуснете.

— Така ли искате да направим нещата? — попита Джеф. — Искате утре тук да пристигнат двайсет души, така ли?

— Ако желаете — изрече равин Коен, — аз с удоволствие ще ви разведа на обиколка из нашите обществени сгради. Ще ви покажа, че тук крием единствено пръст и пясък. И ако утре се върнете със съдебна заповед, „Темпъл Бет Израел“ с радост ще ви позволи да претърсите каквото пожелаете.

Джеф Хопър знаеше със сигурност едно — Поремба нямаше да успее да извади съдебна заповед за претърсване на синагога за двайсет и четири часа. Щеше да е цял късмет, ако изобщо успееше да получи такава. А и Джеф нямаше да участва в претърсването дори тогава. Утре двамата с Матю щяха да свършат тази работа по своите правила.

Джеф се изправи.

— Водете ме, равине.