Другото лице

ВТОРА ГЛАВА

Докато следваше магистратура по криминология в Университета на Илинойс, Джеф Хопър от време на време пъхаше учебниците и обяда си в раницата и изтичваше разстоянието от километър и половина до полевия офис на ФБР, който се намираше на Рузвелт роуд, за да учи в почивката между лекциите. Наистина беше доста глупаво, тъй като не му позволяваха да влиза вътре. В края на осемдесетте Джеф вече бе навършил трийсет години, но все още му се струваше, че всичко е възможно, включително и да работи като специален агент на ФБР. За разлика от новобранците, които пристигаха в кампуса, той знаеше, че професията на агент не е бляскава и вероятно включва досадна рутинна работа. Но поне в нея имаше по-възвишена цел, което му харесваше.

В миналото Джеф бе работил като ченге в Уола Уола, щата Вашингтон, и макар работата да бе солидна и не много опасна (беше извадил пистолета си от кобура само веднъж за цялата си активна служба, за да прекрати сбиване между пияни имигранти, които работеха във ферма), не беше онази героична професия, която си представяше, че ще има, докато растеше в Сиатъл. Определено никога не си бе представял, че ще живее в градче като Уола Уола с очарователен градски център, буйни житни ниви и… толкова. Установи се там, купи си къща до кънтри клуба и дори изкара кратка любовна афера с гостуваща преподавателка от колежа „Уитман“. (На Джеф му харесваше, че връзки като тази траеха определено време, тъй като никой от посетителите на Уола Уола не се осмеляваше да остане там твърде дълго.) Но когато стана ясно, че полицейското звено на града трябва да се съкрати наполовина заради една неприятна бюджетна криза, Джеф на драго сърце напусна доброволно. Имаше малко спестени пари, тъй като бе добре заплатен ерген в населено място, което не бе особено приятно за живеене, и започна да проучва висшите учебни заведения.

Знаеше, че няма да го приемат в ЦРУ, защото не беше бивш военен, а и с бакалавърска степен от Университета на Вашингтон вероятно изглеждаше доста либерален, което не се харесваше на хората от тази институция. Възрастта навярно също играеше роля. От друга страна, във ФБР харесваха малко по-възрастни кандидати, по-зрели, които нямат против да извършват следователска работа от бюрото си, ако е необходимо. И така работата във ФБР се превърна в цел на Джеф. Не самата канцеларска работа, макар да бе осъзнал, че точно оттам ще започне. А ако с ФБР не се получеше? Тогава може би Агенцията за национална сигурност. Ако не станеше и там? Джеф имаше цял списък с варианти, записани в бележник с жълти листа. Дори считаше, че работата, свързана със специалните разследвания в данъчната служба, ще е приятно занимание — може би ще разобличава мафиоти, замесени в схеми за укриване на данъци, или нещо подобно. Но най-силно Джеф Хопър желаеше да носи костюм — много елегантен костюм със скрит отдолу пистолет — и да води борба срещу лошите, за да спаси Америка.

Но оттогава бяха изминали десет години и докато зяпаше през прозореца на офиса си към насипа отвън, където обичаше да сяда, сега Джеф се питаше какво, по дяволите, се е опитвал да докаже. Дали си е въобразявал, че призракът на Едгар Хувър ще пресече улицата и ще му предложи работа? Дали е вярвал, че ще научава изключителни сведения само защото диша същия въздух като полевите агенти? Как не се бе досетил, че ще му е необходимо толкова много време, само за да получи достъп до тази сграда; че ще трябва да премине през Куантико, Канзас, Кливланд и Рочестър, а докато най-сетне се озове в бленувания Чикаго, романтичната му представа за работата във ФБР ще е стъпкана от силното убеждение, че мрази да носи вратовръзка? Дали въобще бе научил нещо, докато седеше тук, сред всичките тези изгорели газове от преминаващи коли и камиони? Едва ли.

Вече много малко неща се струваха възможни на специален агент Джеф Хопър. През последните шест месеца бе прекарал повече време в офиса на психотерапевта си, отколкото в своя собствен. На подсъзнателно ниво осъзнаваше, че не е отговорен за смъртта на трима от колегите си и техния таен информатор, че не той е дръпнал спусъка, а легендарният наемен убиец Сал Купъртин. Ако знаеше нещо за него, то бе следното: пожелаеше ли Сал Купъртин смъртта ти, със сигурност си мъртъв. Освен това Джеф разбираше, че тези мъже — Кал Ходъл, Кийт Болдуин и Дерек Луис (непрестанно си напомняше, че са били живи същества, а не просто някакви хора) — са съзнавали колко опасна е работата под прикритие, дори смъртоносна. Всичко това му бе пределно ясно. „Работиш ли с диви животни, няма как да си изненадан, когато те действат като такива“ — обяснил му бе психотерапевтът и той бе съгласен с него.

Това не променяше факта, че Джеф не бе проявил необходимото внимание към подробностите — най-вече относно подадената информация за хотелската сметка, а резултатът се бе оказал фатален. И то четири пъти фатален. Въпреки че терапевтът му бе казал да не се самообвинява, да не поставя под съмнение способностите си, от ФБР вече бяха взели няколко решения за него: бяха го понижили от старши специален агент в специален агент и макар че му бяха разрешили да остане в работния отряд, който разследваше делата на криминалните фамилии в Чикаго, останалите му колеги напълно го отбягваха. Джеф не им се сърдеше. Идеята да внедри Кал, Кийт и Дерек във Фамилията беше негова и през последната година се бе занимавал само с това лека-полека да им извоюва място сред местните гангстери.

Най-добрият начин да се докопаш до информация бе да намериш доносник, само че в наши дни Фамилията бе изключително добре организирана. От ФБР не бяха правили знаков арест почти десет години — поне не и на важна фигура, само на обикновени „войници“ от Фамилията, но те имаха толкова ограничен достъп до информация, че просто не можеха да доносничат. Затова единственият начин да проникнат в организацията бе да следват пътя на Дони Браско. Но Кал, Кийт и Дерек бяха сериозни мъже и това допадаше на Джеф. Харесваше му, че искат да прочистят улиците от лоши хора. Харесваше му, че смятат практиката на ФБР да стои настрана от фамилиите в Чикаго (тъй като не бяха толкова агресивни като „Крипс“, Блъдс“[9] и мексиканските банди) за пълна идиотщина. Престъпната групировка си е престъпна групировка и Джеф се гордееше, че тримата мъже са съгласни с него.

Позволи им да се срещнат със Сал Купъртин без отряд за бързо реагиране в съседната стая, тъй като знаеше, че Сал е предпазлив и внимателен убиец (ако въобще съществуваше такова нещо), който не би се осмелил да започне престрелка на обществено място. Не беше в стила му и тъкмо това бе причината в онзи ден преди шест месеца той все още да е на свобода. Пък и ако всичко, което се говореше за слонската памет на Сал, беше истина, нямаше да е безопасно други хора да чакат наблизо, в случай че нещо стане. Ако по някаква случайност Сал забележеше някого от тях и после отново го видеше на друга, по-късна среща… щяха да си имат неприятности. Освен това срещата бе просто опознавателна. Момчетата нямаха нищо против, а и защо да имат? Все пак бяха трима (четирима със своя таен информатор) и всеки един от триото бе агент на ФБР от висок ранг. А Сал Купъртин беше просто един човек с пистолет.

— Прощавайте, агент Хопър? — Джеф извърна поглед от прозореца и видя млад мъж, застанал на прага на вратата му с ръчна количка, отрупана с кутии. Джеф не го разпозна, което навярно означаваше, че младежът е от чиновниците, наети през последните месеци. Може би дори студент по криминология, какъвто някога бе самият той. — Къде искате да оставя тези неща?

— Просто ги сложи в ъгъла — отвърна Джеф.

Докато наблюдаваше как чиновникът разтоварва кутиите, на всяка от които с черен маркер бе изписано „С. Купъртин“, се запита как е възможно човек, който убива хора за мафията от над петнайсет години, да е на свобода, щом за него има десет кутии със сведения в офис на ФБР, разположен толкова близо до дома му. Джеф се интересуваше най-силно от последната кутия, която хлапето разопакова. Маркирана с дата от 1998 г., тя съдържаше доклада за предполагаемото мъртво тяло на Купъртин, което бяха открили. Нямаше пръстови отпечатъци, нито стоматологична експертиза, защото в черепа нямаше останали зъби — нямаше дори челюст, а липсваха също ръце и крака.

Всъщност полицейските кучета бяха намерили (в сметище, което по една удобна случайност бе собственост на Фамилията) половината череп, овъглен до кости и с дупка от куршум трийсет и осми калибър в тила, прикрепен към тяло, което също бе овъглено до кости. Услужливо портфейлът на Сал Купъртин също бе подхвърлен наблизо. Шофьорската книжка, която необяснимо защо Купъртин подновяваше периодично, съдържаше единственото му потвърдено описание за последното десетилетие: сто осемдесет и два сантиметра, деветдесет и седем килограма, кестенява коса, кафяви очи. Имаше мургав тен, така че изглеждаше малко по-екзотичен, отколкото всъщност беше, въпреки че двамата му родители, а също и техните родители, бяха родени и израснали в Чикаго. В досието му пишеше, че има татуировка на черна билярдна топка номер осем на рамото, което би било добър идентификационен белег, ако тялото имаше ръце.

Всичко бе прекалено удобно, макар че се случваше Фамилията да убие някого от своите и да остави тялото му на лесно за откриване място. Няма как да правиш бизнес в Чикаго от близо столетие, без да знаеш как да изкупиш грешките си, дори и тези към властите. Колко корумпирани ченгета бяха убили през годините? Двайсет и пет? Петдесет? Достатъчно, за да опозорят града и да го прочистят донякъде. Да, имаше лоши ченгета… и ето какво им се случваше. Затова ФБР прие появата на тялото на Сал Купъртин като предложение за примирие. Бюрото не си даде труд да направи по-щателно разследване, за да установи дали това наистина е Купъртин, понеже посланието бе достатъчно ясно: „Ние ви се реванширахме.“ Джеф обаче знаеше, че трупът не е на убиеца, просто не бе възможно.

— Да ви донеса ли друго? — попита чиновникът.

Джеф вдигна поглед от документите и видя, че младежът е сортирал внимателно цялата информация. Кутиите с данни за предполагаемите жертви на Купъртин бяха наредени в добре оформена пирамида, тези за членовете на семейството му — в друга, а кутиите с обща информация — в трета. Агентът оцени старанието до известна степен.

— Как се казваш? — попита.

— Матю Дрю.

— Студент ли си?

— Миналия декември завърших Университета на Илинойс в Чикаго — обясни младежът. — От Куантико ме изпратиха обратно тук, за да видят дали ще пасна на обстановката. Така че сега просто изчаквам да видя къде ще ме разпределят.

— Значи си агент?

— Да — потвърди Матю. — Предполагам, че съм.

— Каква е специалността ти?

— Ако зависеше от мен, щях да съм в отдела по спасяване на заложници — призна. — Обучен съм за член на щурмова група.

— Защо ми разнасяш кутиите тогава?

Матю сви рамене. Беше млад, може би на двайсет и пет, предположи Джеф, но с широки рамене — навярно бе играл футбол в отбора на университета.

— Сигурно ще го правя, докато ми наредят друго.

— А този случай — започна Джеф, — какво знаеш за него?

— Само каквото видях по новините.

— Стига, де! Цяла сутрин местиш кутии с материали за големия лош Сал Купъртин и не си се спрял, за да прочетеш един-два документа?

Хлапето се ухили:

— Може и да съм хвърлил едно око.

— Какво ще кажеш? Смяташ ли, че трупът е на Купъртин? — Джеф подаде на Матю папката, която четеше, но той не я отвори веднага, което подсказа на старши агента, че вече бе отделил известно време на документите.

— Искате личното ми мнение или да направя обосновано предположение? — попита младежът.

— И двете — отговори Джеф.

Матю отвори папката и запрелиства документите.

— Тялото е намерено три дни след убийството, но заедно с боклука, който е бил транспортиран пет дни по-рано — започна. — Така че бих предположил, че Купъртин е бил скрит на сигурно място, а не е бил захвърлен в контейнер за смет. Всъщност са го пренесли и са го сложили под купчина с боклук. Без зъби. Без ръце. Без крака. Без нищо, така да се каже. Твърде брутален начин да убиеш човек, който ти е вършил доста добра работа, нали?

— Ти ми кажи — насърчи го Джеф.

— Изглежда ми прекалено. Все пак е бил техният най-добър убиец. Оплесква нещата и убива няколко от добрите момчета… лоши новини, нали така? Но не чак толкова лоши, колкото ако краде пари или участва в заговор срещу шефовете си. Ако са го убили, понеже е объркал нещата, би трябвало да е по по-сносен начин. Портфейлът? Това е твърде небрежно за хора като тях. Няма начин да го забравят сред бъркотията.

— Тоест?

— Това не е той.

— Защо са инсценирали смъртта му? Защо са убили друг човек?

Матю затвори очи за миг.

— Може би заради влиянието на братовчед му Рони. Може би като жест на признателност за неговите услуги. Може би са се страхували да тръгнат след него. Може би е комбинация от всичко това. Няма голяма логика. Тук е проблемът. По-лесно е да се инсценира, че това е Купъртин, и да си дойдат нещата отново на мястото. По-лесно е за семействата на жертвите, а и за нас също.

Матю беше прав, но Джеф не се тормозеше заради четиримата мъже, които Сал Купъртин бе убил. Да, тяхната смърт имаше значение. Определено. Но Джеф се измъчваше, защото за Сал Купъртин агент Джеф Хопър бе мъртъв; защото убиецът бе видял името му на хотелската сметка и бе решил, че трябва да се качи горе и да го очисти — да пусне куршум в главата му или да го удуши, както бе сторил с Кал. Където и да се намираше сега наемният убиец, а Джеф бе сигурен, че е някъде на свобода, той смяташе, че е убил Джеф Хопър.

И за известно време може би наистина го беше убил. За около шест месеца. Сега на агента му се искаше Сал Купъртин да разбере, че Джеф Хопър е жив и възнамерява да го залови.

— Имаш ли тук, в офиса, спортно сако или нещо подобно? — попита Джеф.

— He — отвърна Матю. Носеше светлокафяви панталони (марката им вероятно беше „Докърс“) и добре изгладена бяла блуза с поло яка, която се беше изцапала с мръсотия и прах от разтоварването на кутиите.

Джеф погледна часовника си. Беше малко след два.

— Наблизо ли живееш?

— Да — потвърди младежът, — до колежа.

— Там имаш ли костюм?

— Да.

— Добре — заяви Джеф. — Иди да се преоблечеш и се върни. Излизаме, за да свършим малко оперативна работа.

— Звучи ми добре — каза спокойно Матю, но Джеф усети, че младокът е развълнуван. Явно още не знаеше, че Джеф Хопър е неудачник. — Къде отиваме?

— До дома на Сал.

Джеф Хопър винаги се изненадваше от къщите, в които живееха лошите хора, тъй като приличаха досущ на онези, в които живееха добрите. Пред жилището на Сал Купъртин в Лънкълнуд дори имаше бяла ограда, скована от колчета. Тя си подхождаше отлично с павираната автомобилна алея, над която се извисяваше внушителен ясен. За дървото даже бе завързана люлка от автомобилна гума — нещо, което Джеф също си бе мечтал да има един ден, ако въобще се сдобие с деца, макар че на неговата възраст те навярно щяха да са доведени деца. Беше на четирийсет и пет, неженен и без ясни перспективи на хоризонта, което потвърждаваше тази теза.

Хопър накара Матю да обиколят района още веднъж, преди да се срещнат с колата за наблюдение, паркирана в края на улицата — странно място за надзираване на къща, тъй като служителите трябваше цял ден да се взират в страничните огледала, както и в това за задно виждане. Джеф се запита колко дълго ще продължат да наблюдават дома на Купъртин. Може би още месец? Или два? В къщата сигурно имаше монтирани подслушвателни устройства, а на колата на Дженифър Купъртин бе прикрепено проследяващо устройство, така че нямаше реална причина за безпокойство, че жената ще напусне града, за да открие съпруга си или да се срещне с него, без от ФБР да узнаят. Още имаше минимална вероятност тя и синът й да са в опасност от страна на Фамилията, но Джеф смяташе тази идея за неправдоподобна. Това бяха идиотщини на руската мафия, на които дори италианците не гледаха с добро око.

Матю спря до черния крайслер и Джеф свали прозореца си, за да разговаря с агентите в другия автомобил. Бяха двама, горе-долу на възрастта на Матю и с подобно телосложение, така че в свободното си време навярно проклинаха онези, които ги бяха вербували за ФБР с обещанието, че ще са на фронтовата линия във войната срещу престъпността.

— Нещо интересно да ни споделите? — попита Джеф. Не разпозна двамата мъже, което вероятно означаваше, че и те не го познават. Така беше най-добре за всички.

— Напоследък е доста спокойно — отговори онзи на волана.

— Откога?

Шофьорът погледна часовника.

— Знам ли, може би от деветдесет дни. Прав ли съм, Куп?

Куп, агентът на седалката до шофьора, бе твърде зает да реди пасианси върху таблото, за да погледне към Джеф.

— Да — потвърди. — Плюс-минус месец. — Обърна деветка купа, но се затрудни да й намери място.

— Добре — рече Джеф. — Кога за последно е идвал някой от Фамилията?

— Никога — отвърна шофьорът. — Идват само съпругите и приятелките. Жената на Рони Купъртин дойде с две деца преди около седмица. Остана десетина минути и си тръгна разплакана. Оказа се доста забавен ден.

— Нима? — поинтересува се Джеф.

— Да — кимна шофьорът. — Дженифър остана около час на моравата с чук в ръка и доста лошо блъскаше по онова голямо дърво до павираната алея. Когато й писна, излезе на улицата с кошница за пикник, пълна с храна, и в следващите… знам ли, двайсетина минути хвърля плодове и зеленчуци по нас.

— Има доста точен мерник — добави Куп.

Това обясняваше защо са паркирали толкова надолу по улицата.

— Добре — каза отново Джеф. — Искаме да й зададем няколко въпроса, така че ми се обадете на мобилния, ако Ал Капоне се появи.

Джеф подаде на шофьора визитната си картичка и когато агентът прочете името му, стана ясно, че го е разпознал.

— Добре — заяви шофьорът, — точно така ще направя.

После смачка визитката и я пусна на пътя между двете коли.

Матю не остави възможност на Джеф да каже каквото и да е — даде бързо газ, за да покаже пределно ясно, че е достатъчно учтив да не обели и дума. Подкара същия черен крайслер надолу по пресечката, след което отби като по учебник в автомобилната алея на семейство Купъртин. Нека заподозряният знае, че се чувстваш съвсем уютно на неговата частна собственост… докато съвсем очевидно блокираш колата му и отнемаш възможността му за бягство. Матю откопча предпазния колан, но Джеф сложи ръка на гърдите му:

— Спри.

— Какво ще правим? — попита младежът.

— Ще изчакаме госпожа Купъртин да излезе — отговори Джеф.

— А ако не се появи?

— Ще се появи — увери го Джеф. — И когато го стори, не се притеснявай да й задаваш въпроси.

— Неловко ми е да я разпитвам — призна Матю. — Не съм запознат с всички подробности по случая.

— Знаеш, че съпругът й е убил трима агенти и един таен информатор — заяви Джеф. — Не е ли достатъчно?

— Предполагам. Да изключа ли двигателя?

— Не, нека работи — каза Джеф.

Матю остана мълчаливо на мястото си през следващите десет минути, не включи радиото и дори не свали прозореца. Джеф беше впечатлен. Не беше типично за агент на ФБР, бил той и новобранец, да стои тихо и спокойно. Но хлапето се размърда на седалката си няколко пъти. После изпука кокалчетата на пръстите си.

— Спортувал ли си нещо в университета?

— Лакрос — отвърна Матю.

— В някое от скъпите университетчета, дето са целите в бръшлян ли[10]?

— На цели туфи.

— Добро училище ли е? — Джеф вече се занасяше с младока.

— По-добро от някои — отговори Матю. — По-скъпо от повечето. — Вирна глава и свали прозореца. — Мисля, че венецианските щори мърдат.

— Да — потвърди старшият агент. — Госпожа Купъртин надникна няколко пъти.

— Знаете ли — започна младежът, — тя все пак не е убила онези агенти.

— Зная.

— Тогава защо я притискаме да излезе? Защо просто не отидем до вратата?

— За да ни огледа добре — обясни Джеф. — Така няма да се страхува да излезе и да говори. Ако отидем да почукаме на вратата и й покажем значките си, е възможно детето й да изпадне в паника, да започне да пищи, да плаче и да вдигне врява. Тогава кучето ще започне да лае и всичко отива по дяволите. Не искам това да става. Когато е готова, ще излезе сама навън и ще започне да ни задава въпроси.

— Това стандартна процедура ли е?

— Не — отвърна Джеф. — Стандартната процедура е да си вършим другата работа и да се преструваме, че тялото от бунището е на Сал Купъртин.

— Двамата агенти, с които разговаряхме, подразниха ли ви?

— Малко — призна Джеф.

— Не мога да разбера едно — заяви Матю. — Не искам да прозвучи обидно, но как така все още сте на работа?

— Защото не съм напуснал.

Матю стисна волана. На Джеф му хареса, че хлапето не се плаши да задава въпроси. Не се притесняваше, че може да каже нещо неправилно, а дори и да изпитваше смущение, бе преценил, че Джеф не е от типа хора, които биха злоупотребили с положението си. В интерес на истината преди шест месеца старшият агент бе тъкмо от тези хора. Беше такъв тип човек още от годините, прекарани в Уола Уола. Може би дори от годините, когато ходеше на ясла в Сиатъл. Отгледан бе по този начин от баща си — човек, когото презираше до деня на смъртта му. Макар че след като татко му легна на два метра под земята, взаимоотношения им се подобриха неимоверно.

— Започва се — предупреди Матю.

Предната врата се отвори и навън изтича малко момче, следвано плътно от майка си. Джеф видя, че Уилям все още е малко дете на не повече от четири или пет години. Имаше русата коса на Дженифър, но беше взел мургавата кожа и дълбоките очи на баща си. При повече късмет, помисли си Джеф, майка му ще се отърве от всички следи, останали от баща му, и момчето ще може да започне на чисто. Ще се премести на място като Небраска и ще изживее целия си живот със съзнанието, че баща му никога не е бил част от него. Можеш ли да причиниш подобно нещо на четиригодишно дете? Вероятно. Ако е на три, със сигурност. Но когато станат на пет, децата вече помнят твърде много. Хлапето все още имаше шанс да не бъде покварено от Фамилията.

Дженифър стоеше на верандата и наблюдаваше момчето. То заобиколи къщата тичешком и се върна на велосипед с три колела. Мина покрай колата и излезе на улицата, след което се завъртя, обърна, премина отново по дългата алея и покрай колата (този път от страната на седалката до шофьора), преди да завие наляво и да изчезне. Няколко мига по-късно момченцето отново се появи иззад къщата. Дженифър слезе от верандата, прескочи нещо, което приличаше на няколко динозавъра, вкопчили се в битка на предната ливада, и се приближи до крайслера. Беше висока — може би около метър и седемдесет и пет, и изсипа в купето на колата дългата си руса коса. Имаше зелени очи, макар днес да бяха силно зачервени, а около тях имаше дълбоки тъмни кръгове, които също не й помагаха да изглежда по-добре.

— Моля ви, махнете се от имота ми — настоя. Учтиво. Мило. Сякаш агентите бяха просто още едно неудобство в живота й. Все едно на вратата й се бяха появили Свидетелите на Йехова, докато е гледала телевизия.

— Искам само да ви задам няколко въпроса — обясни Джеф.

— Какви сте? ФБР или ченгета? Не сте от пресата, личи си пределно ясно от хубавите ви вратовръзки.

— ФБР — заяви старшият агент.

Дженифър загриза кожата около дясното си кутре. То изглеждаше доста възпалено и на Джеф му се прииска да се пресегне през Матю и да го извади от устата й, сякаш тя бе малко дете. Не можеше да се сети за всичко, което имаха за нея в досиетата, но онова, което си спомни, му подсказа, че не е типичната съпруга от Фамилията. Преди брака си позната като Дженифър Франджело, тя ходеше на уроци по рисуване в колежа „Олив-Харви“, получаваше добри оценки, двамата й родители бяха мъртви (рак и сърдечно заболяване) и нямаха роднински връзки с никоя от известните криминални фамилии. Дженифър бе просто жена, която се е влюбила в социопат. Случваше се всеки ден и ако Джеф можеше да разбере каква е причината, щеше да се пенсионира и да започне да води свое собствено вечерно шоу.

— Ако моментът е неподходящ, можем да дойдем друг път — добави.

— Подходящ е — каза Дженифър. — Повечето съседи още са на работа, така че няма да могат да излязат, за да гледат шоуто на изродите. — Спря и огледа пръста си. Започнал бе да кърви, затова тя улови края на тениската си и го притисна към ръката. — Съжалявам за това, което смятате, че е извършил съпругът ми — продължи. — Искам да кажа, че съжалявам за вашите приятели. Такива ли бяха?

— Да — потвърди Джеф.

— Никой не заслужава да си отиде по такъв начин.

— На едно мнение сме по този въпрос — съгласи се с нея старшият агент.

— Съпругът ми — започна Дженифър — е добър човек. Зная, че не вярвате. Той обича сина си. И е грижовен човек. Много грижовен.

Незнайно защо Джеф не се съмняваше в думите й. Беше изслушал всички записи от подслушванията, които бяха направили на Купъртин при срещите му с момчетата — дори и последния, и установи, че той му се струва… нормален. Имаше нелошо чувство за хумор. Дори за кратко и съвсем неочаквано бяха засекли негов личен разговор седмици по-рано, когато Купъртин бе прекарал петнайсетина минути пред метрото, близо до университета. Говореше по телефона за някакво лекарство за кашлица и наричаше жена си „бебчо“. Преди да затвори, й каза, че я обича. После си купи сандвич с риба тон. Като съвсем нормален човек.

— Вашият съпруг — започна Джеф — работи като наемен убиец за Фамилията.

— Той никога не е бил арестуван, знаете ли?

— Разбира се — отвърна Джеф.

— А знаете ли, че онези хора, които наричате Фамилията, хвърлиха баща му от една сграда? Защо би работил за хора, които са му причинили подобно нещо?

Дженифър се разплака и Джеф се запита колко ли е трудно да изживееш един ден от нейния живот. Обикновено не се опитваше да бъде съпричастен към хората, които разследва, но пък той не разследваше Дженифър.

— Не съм тук, за да ви тормозя — каза й.

— Ченгетата се появяват всеки път, когато изляза. Не идват тук, защото сигурно знаят, че вие подслушвате всичко, но карат зад мен, когато ходя да пазарувам. На Уилям много му харесва. Но нали ги знаете чикагските ченгета. Вече не водят разследване. А тези, които ме спират, смятат, че Сал е станал защитен свидетел, и затова искат да се уверят, че съм добре. Питат ме дали се нуждая от нещо, предлагат ми пари и разни други неща. Последния път един от тях дойде при мен в пицария „Тино“ и ме попита от какво се нуждая. Отвърнах му, че би било най-добре да ми плати сметката за електричество. Само се шегувах, нали разбирате, макар че се питам дали го е направил. Може би другия път ще го помоля да ми плати химическото чистене.

— И вие ли така смятате? — попита Джеф. — Че той е станал защитен свидетел?

— Мисля, че ако остана тук и продължа да разговарям с вас, Рони пак ще прати жена си да говори с мен.

— Затова ли не организирате погребение? — намеси се Матю.

Дженифър вирна глава и хвърли на младежа поглед, в който се четеше и веселие, и тъга.

— Вижте се само — изрече. — Липсвало ли ви е някога нещо в живота?

— Всеки е желал нещо, което няма, в даден момент — отвърна спокойно и хладнокръвно Матю, може би с лека снизходителност, което беше добре, защото все пак работеше във ФБР. Тогава Джеф забеляза, че младият агент носи брачна халка, и всичко му стана ясно. Беше младеж, но все пак имаше свой живот и всъщност му се случваха повече неща, отколкото на Джеф. — Всичко се свежда до въпроса как подхожда човек към онова, което желае, нали така? Поне според мен.

— Какъв умник си ми само с този костюм от „Брукс брадърс“ и шикозната халка на пръста. Нима смяташ, че това ти дава право да ми говориш така? Не си достатъчно възрастен дори да ми почистиш колата.

— Нека я караме по-спокойно — намеси се старшият агент.

— Не, нека отговоря на въпроса ви — каза Дженифър. — Не организирах погребение, защото не искам да повярвам, че той е мъртъв. Не искам и синът му да вярва в това. Може би съпругът ми наистина е станал защитен свидетел, живее в Спрингфийлд или някъде другаде и всяка вечер похапва пържола, докато ви разказва всичко, което знае, за бизнеса с коли втора употреба на братовчед си Рони.

— Това ли искате да се е случило? — попита Джеф.

— Надявам се — отвърна Дженифър. — Това е възможно най-добрият сценарий. Иначе трябва да повярвам, че прахът в кутията за обувки в килера е всичко, останало от моя съпруг, а аз не мога да приема тази мисъл.

Уилям отново се появи пред къщата. Въртеше силно педалите, яхнал своя велосипед. Майка му се изправи и проследи с поглед как момчето обиколи отново колата, преди да се отправи към задния двор.

— Уилям, внимавай — извика, макар и не достатъчно силно. Направи го почти по инерция.

— Синът ви е пълен с енергия — отбеляза Матю. — Моят е горе-долу на същата възраст. Никога не се изморява. Жена ми Нина винаги търси нови начини да го измори.

— Вземете му кученце — предложи разсеяно Дженифър. — Или братче.

— Синът ви е очарователен — заяви младият агент.

— Сега е такъв — отвърна тя. Поклати леко глава, след което отново върна кутрето в устата си. Беше едва на трийсет и пет — все още млада жена, но Джеф се запита колко още напрежение може да понесе Дженифър.

Старшият агент свали предпазния колан и слезе от колата, без да си прави труда да облече сакото. Не си представяше, че жената има много съюзници на този свят. Искаше да сложи ръка на рамото й, да я успокои, че всичко ще е наред, макар, разбира се, да знаеше, че не е така. Вместо това й подаде визитната си картичка. Дженифър я погледна за кратко и я пъхна в задния си джоб.

— Съпругът ви — започна Джеф — не е защитен свидетел, а онова тяло не е негово.

— Да не би да имате негова ДНК или нещо такова?

— Не. Но и не ми е нужна. Знам истината.

— И каква е тя? — попита Дженифър.

— В даден момент ще дойдем със съдебна заповед и ще вземем ДНК от сина ви. Ще я сравним с пробите, с които разполагаме, и във вестниците ще се вдигне голям шум. Няма да го направим сега, защото ще се отрази зле на имиджа ни. Може би след около година.

— Не зная къде е той. Не ми пука дали ми вярвате.

— Вярвам ви — каза Джеф.

— Наистина ли?

— Няма причина да лъжете — отвърна агентът, макар да не беше вярно. Всички, които някога бе познавал, имаха основателни причини да лъжат, просто тези причини рядко ставаха ясни.

Дженифър Купъртин кимна два пъти, пое си дълбоко въздух през носа и бавно го издиша през устата, после повтори. На Джеф Хопър му мина през ума, че не е трябвало да идва. Не защото не бе благодарен за малкото информация, която бе получил, а понеже бе сигурен, че за Дженифър Купъртин това ще е още един от поредицата ужасни дни, които нямаше да забрави до края на живота си. В него се бяха появили специален агент Джеф Хопър и неопитният му колега Матю Дрю — суперзвездата по лакрос. Младежът вече бе на прага на кариерен провал, или щеше да бъде, щом се върне в офиса и старшите агенти го разпитат какво, по дяволите, е правил пред къщата на Сал Купъртин, вместо да разнася кутии.

— Защо сте тук? — попита Дженифър.

— Исках да знаете, че съпругът ви е жив — отвърна Джеф. — И да ви кажа да стоите настрана от Рони Купъртин и хората му. Те не мислят най-доброто на сина ви, госпожо Купъртин. Това е възможност за вас, за сина ви. Да промените живота си. Да се махнете от Чикаго. Да се измъкнете от тези гангстерски проблеми.

— Не — възрази жената. — Тази къща е изплатена и аз ще остана в нея, докато Сал се върне.

— Ако се върне, ще влезе в затвора — изрече Джеф. — Ако има късмет.

— Така да бъде — заяви Дженифър, — но първо ще се върне тук, а аз ще го чакам, без значение кога ще се случи.

— Чудесно — заяви агентът. Протегна ръка към нея и за негова изненада тя я пое. — Обадете ми се, ако се чуете със съпруга си. Мога да му помогна.

Дженифър се изсмя.

— Добре — съгласи се. — Непременно ще го направя.

Джеф се взираше в Дженифър Купъртин, докато тя събра разпръснатите из предния двор динозаври, а после извика на сина си да остави колелото и се запъти към вратата на дома си. Съвсем обикновена домашна сцена. Жената бе описала Сал Купъртин като най-любящия човек на земята и може би беше права. Но това не променяше факта, че той беше и убиец.

Нещо друго, което бе казала Дженифър, започна да притеснява Джеф и преди да се е прибрала, агентът извика:

— Госпожо Купъртин, само още един въпрос.

— Какъв е той, агент Хопър?

— Как си изплатихте къщата?

Жената се усмихна.

— Не знаете ли?

— Ако знаех, нямаше да ви питам.

— Плати я братовчедът Рони — обясни тя. — Подранил подарък за рождения ден на Уилям.