Другото лице

ПЕТА ГЛАВА

Платен административен отпуск. Специален агент Джеф Хопър размишляваше върху тези три думи, докато пресичаше паркинга пред местния офис в Чикаго. Отделени една от друга, те не означаваха кой знае какво. Но ако ги комбинираш, поне на езика на ФБР придобиваха смисъла, че си сгафил по грандиозен начин, който не е достоен за фактическо уволнение. От ФБР не обичаха да отстраняват действащи агенти, освен ако не са направили нещо, заради което можеше да ги арестуват. Беше по-лесно да ги пуснат в платен административен отпуск, а след две или три години, прекарани в разследване на действията (или понякога бездействието) им, да ги прехвърлят на някое забравено от бога място като офиса в Анкъридж, щата Аляска, или още по-лошо — в Сан Хуан, Пуерто Рико. Идеята беше времето, прекарано в платен административен отпуск, и бремето от разследването да накарат агента сам да напусне и да си потърси друга работа. От ФБР дори осигуряваха учтиви писмени препоръки, когато такива агенти ходеха на интервюта за работа в частния сектор. Хопър знаеше всичко това твърде добре — като старши специален агент неведнъж му се бе налагало да пише подобни препоръки.

Не беше изненадан, че се случва точно сега — ден след Деня на благодарността, тъй като той самият предпочиташе да наказва агенти след празника. Ако го направиш преди Деня на благодарността, все едно предизвикваш човека да направи нещо откачено. Ако го сториш твърде близо до Коледа — също. Но непосредствено след Деня на благодарността е подходящ момент. Това е мъртъв период, всички са толкова натъпкани с холестерол, наситени мазнини и триптофан, че е невъзможно да се разтревожат за каквото и да е. Специален агент Джеф Хопър — сега вече принудително излязъл в платен административен отпуск — се изненада от друго: бързата реакция на ФБР. Обикновено отнемаше поне три-четири седмици на агентите да проверят записите от подслушвания на по-маловажни обекти под наблюдение като Дженифър Купъртин, макар сега Джеф да осъзна, че колегите му навярно са били нащрек при всяко споменаване на Сал Купъртин.

Стори му се, че старши специален агент Биглионе — човек, когото познаваше от почти пет години, с когото предната зима бе ходил за риба и който веднъж му довери, че всъщност иска да стане майстор-сладкар — се забавлява твърде много, докато пускаше записа, в който Хопър обясняваше на Дженифър Купъртин, че съпругът й е жив.

— Това твоят глас ли е? — попита го Биглионе, след като го изключи.

— Знаеш, че е моят — потвърди Джеф.

— Такова поведение е неприемливо — каза колегата му. — Смятам, че си наясно с това, нали?

— Просто ми дай формуляра.

Процедурата отне по-малко от петнайсет минути, като се брои и времето, необходимо на жената от човешки ресурси да произнесе речта си, в която се обясняваше, че той ще запази всичките си привилегии, но ще трябва да предаде оръжието, служебния лаптоп, служебния телефон и ключовете си.

Джеф се качи в своя форд „Експлорър“ и сподави смеха си. Беше убеден, че някъде някой го наблюдава (особено предвид факта, че паркингът бе обграден с камери), и нямаше да е уместно камерите да го уловят как се хили, след като е бил пуснат в платен административен отпуск. Ако всичко минеше по план, това щеше да е най-добрият развой на събитията за Джеф. Прекарал бе по-голямата част от Деня на благодарността в копиране на по-значимите материали от папките и сега можеше да издирва Сал Купъртин, без да му тежи бремето, че е агент на ФБР. Щеше да го открие… и какво щеше да направи тогава?

Дори не желаеше отмъщение. Нямаше намерение да убива Купъртин, макар да бе наясно, че ако или когато бъде заловен наемният убиец няма да вдигне ръце и да каже „Предавам се!“. Джеф просто искаше справедливост и да изчисти името си. Не пред ФБР, репутацията му в службата вече не можеше да се спаси, а по-скоро пред самия Купъртин. Идеята, че наемният убиец го счита за глупак — за толкова слабоумен, че да впише собственото си име в хотелската сметка — и вярва, че го е убил (като го е застрелял в лицето или удушил лице в лице), вбесяваше Хопър. Държа го буден три месеца и дори сега не му позволяваше да намери покой.

Не че на ФБР им пукаше. Те разполагаха с тяло. Продължаваха да разследват Фамилията. Никой освен Джеф не бе изгубил съня си.

Излезе на Рузвелт роуд и хвърли поглед към мястото, където прекарваше обедните си почивки. Имаше толкова много работа за вършене, толкова много неща, които трябваше да започне, но първо се налагаше да се прибере вкъщи и да отстрани всички подслушвателни устройства. Навярно трябваше да ги махне и от колата. Нямаше да е зле да скъса и кабела на домашния си телефон и да провежда всичките си разговори по мобилен… макар че първо трябваше да се сдобие с такъв. Оръжието не беше проблем, имаше пистолет. Разполагаше и с малко спестени пари — около двайсет бона.

Чак когато сви по улица „Моргън“ и зърна университета, посипан с първия по-значителен сняг за сезона, Джеф Хопър забеляза неколцината студенти, които влизаха в библиотеката през този последен уикенд на празниците. Едва тогава си даде сметка, че Матю Дрю вероятно е бил уволнен.

Матю Дрю живееше на седмия етаж в жилищна сграда в медицинския квартал, разположена само на няколко километра от офисите на ФБР и надолу по улицата от университета, но на Джеф му отне цял час, за да установи това. От ФБР умееха да укриват адресите на агентите си, така че му се наложи да действа по старомодния начин. Трябваше да се опита да си спомни името на съпругата на Матю. Струваше му се, че името й бе… Сара. Или Джина? Нещо такова. Трийсет минути не се отдели от платения обществен телефон пред кампуса и задникът му замръзна от студ, докато избираше „411“ и питаше за различни женски имена с фамилията Дрю. После искаше адресите, като се надяваше да открие някой, разположен на няколко километра от офиса, тъй като си спомни, че Матю бе успял да отиде до вкъщи и да се върне в службата за трийсет минути. Имаше две добри следи — Трина Дрю, което му звучеше познато, и Нанси Дрю, което бе невъзможно[13], но операторът потвърди, че някой с това име действително живее в района на Чикаго, и като агент на ФБР Джеф почти се изкуши да провери… Реши обаче да поиска информация за Нина Дрю и се сдоби с адрес, който се намираше само на няколко пресечки. Помисли си, че навярно е открил мястото, и наистина, когато стигна до жилищната сграда и прегледа имената върху домофона, откри, че това е жилището на Матю и Нина Дрю.

Въведе „713“ и изчака до интеркома. Имаше камера, насочена право към вратата, което вероятно означаваше, че всички обитатели имат достъп до видеонаблюдението. (За Джеф бе удивително, че неща, които преди десет или петнайсет години се считаха за шпионска технология, сега бяха обикновени удобства в жилищни комплекси за средната класа.) Означаваше също, че Матю може да реши дали иска да отвори вратата.

— Да? — От интеркома се чу гласът на млада жена. Най-вероятно Нина.

— Да, хмм — започна Джеф, — аз съм специален агент Хопър. Тук съм, за да се видя с… хмм, агент Дрю?

— Значи трябваше да дойдете вчера — отвърна жената. Това изясни нещата. — Качете се — добави, след което входната врата избръмча.

Докато се возеше в асансьора, Джеф обмисляше какво да каже на съпругата на Матю, но въпреки това, когато почука на вратата и му отвори млада жена, установи, че няма идея какво да обясни. Отчасти защото не беше решил как да формулира извинението си и отчасти понеже жената пред него изглеждаше много млада. На осемнайсет, не повече. Макар навън да бе леденостудено, тя беше облякла само тениска с шпиц яка и къси розови панталонки, не носеше чорапи или обувки.

— Вие ли сте Нина? — попита Джеф.

— Да — потвърди тя, — влезте. Мат се къпе.

Джеф пристъпи в апартамента и се огледа. До едната стена имаше кожен диван, пред него стоеше масичка за кафе, отрупана с учебници — „Въведение в западните цивилизации“, „Антология на съвременната художествена проза“, речник — и две мръсни чинии. В другия край на стаята имаше кресло, покрито със списания, пътека за бягане, от която висеше торба с дрехи за химическо чистене, и телевизор с изключен звук, разположен на пода. Върху телевизора беше поставен (не особено стабилно) видеокасетофон, а на пода лежеше конзола „Нинтендо“ заедно с купчина видеоигри. По телевизията вървеше стар филм с Харисън Форд, макар че Джеф не можеше да познае кой точно. Форд или преследваше някого, или преследваха него — трудно бе да се каже заради изключения звук.

Освен тази стая имаше малка кухня, две спални и баня, поне така предположи Джеф. Чуваше звука от работещия душ, който идваше някъде отблизо. Нямаше следи от деца.

— Значи — започна Джеф — вие сте… съпругата на Матю?

— О, не — отвърна Нина. Тръсна се върху кожения диван и взе учебника за западните цивилизации. — Аз съм сестра му.

— Да. В кой университет учите?

— Университета на Илинойс, Чикаго — отвърна момичето. — Току-що започнах и ми е доста трудно.

— Ще стане по-лесно — успокои я Джеф.

— И вие ли сте завършили там?

— Магистратура — потвърди той.

— Бакалавърската степен е напълно различна — заяви Нина. — Всички казват, че първите две години са лесни, учат се само общи, глупави неща — история, математика, компютри — и чак като се заемеш с основния си предмет, хората започват да скачат от сгради заради напрежението и всичко останало. Така че… да. Не очаквам този момент с нетърпение, щом вече съм закъсала.

Малкият рафт до дивана бе пълен с книги по криминология, съдебни разследвания и методи за потушаване на размирици. Имаше и сложени в рамка снимки на Матю и Нина заедно с родителите им по време на круиз, всички бяха застанали на носа на кораба. Имаше и снимки, на които двете деца играят лакрос.

— Значи с брат ти живеете заедно в този апартамент?

— Да, така е по-евтино — обясни Нина. — Или поне беше. Не зная какво ще правим сега. Не мисля, че Мат има някакви спестявания. Заемите му са астрономически.

По дяволите.

— Да, ами, имам новини за Матю, които ще помогнат — заяви Джеф, без дори да знае какво, по дяволите, има предвид.

— Супер — каза момичето. Стана от дивана, сякаш бе забравила нещо, и се запъти към малката кухня. — Много съм нелюбезна. Искате ли малко пуйка, зелен боб или нещо друго? Получихме огромна пратка с храна от майка ни и се тъпчем с нея от снощи. Имаме и три различни вида пай.

Преди Джеф да отговори, че би опитал зеления фасул, Матю излезе от банята, облечен само по долнище на анцуг, с влажна кърпа в дясната си ръка. На лявата нямаше брачна халка.

— Какво правиш тук? — попита младият мъж. Не изглеждаше никак изненадан, само леко ядосан.

— Исках да говоря с теб — обясни Джеф.

— Уволниха ме, знаеш ли?

— Подозирах, да — потвърди.

— Знаел си предварително?

— Не — отрече Джеф, — днес ме пуснаха в принудителен отпуск и допуснах, че теб са те изхвърлили. Така бих постъпил аз. — Матю започна да бърше косата си с кърпата и изсумтя раздразнено. — Виж, искам да се извиня. Въвлякох те в нещо глупаво.

— Знаеш ли, че дори не ми дадоха обезщетение? — попита младежът. — Не ми стигнаха две седмици. Можеш ли да повярваш? Очевидно, двайсетте седмици, които изкарах в Куантико, не се броят.

— Знам — каза Джеф. Беше уволнил много хора като Матю, докато работеше във ФБР, защото по време на стажа си младите агенти можеха да бъдат освободени без предизвестие и компенсация. Винаги се бе чувствал некомфортно по този въпрос, но си казваше, че поне могат да сложат ФБР в своите резюмета и да си осигурят хубава работа като охранители в корпоративния сектор, което си беше нелошо обезщетение. — Виж, имам предложение за теб. Нещо временно, с което ще можеш поне да си плащащ сметките. — Посочи тавана, а след това ухото си, за да му подскаже, че е възможно да ги подслушват, макар да се съмняваше, тъй като Матю на практика още не беше агент. Все пак тази постъпка придаваше повече тежест на разговора им. — Нека да те черпя едно кафе някъде, където ще можем да си поговорим спокойно.

В този момент Нина се върна с две чинии, пълни с храна, и подаде едната на Джеф.

— Хей — подвикна на брат си, след което отново зае мястото си на дивана. — Той мислеше, че съм ти жена.

Матю остана безмълвен за миг, така че Джеф взе чинията си, седна на дивана до сестра му и се зае със зеления фасул.

— Дай ми няколко минути да се облека — каза младежът.

— Не бързай — отвърна Джеф. Внезапно беше огладнял.

Закусвалнята „Уайт палас грил“ бе едно от онези места, които Джеф посещаваше често, когато нямаше пари. Там ти позволяваха да седиш в сепарето цяла нощ на цената на едно кафе, особено ако си с учебници, и постоянно доливаха чашата ти, без да се държат високомерно. Заведението се намираше на улица „Канал“ и поради тази причина клиентите му бяха комбинация от колежани, проститутки, ченгета и някой случаен всезнайко.

Джеф не беше идвал тук почти десет години, но въпреки това, докато седеше на сепарето срещу Матю, разпозна всички в закусвалнята. Сервитьорката с татуировките по врата; двамата детективи до вратата с огромна камара документи между тях; хипстърите, които стояха със слънчеви очила в заведението; младата жена с очила с рогови рамки, седнала на бара до момиче с подобни очила, макар да не изглеждаше двете да са заедно. А накрая и самотните възрастни хора, които хапваха пилешка салата и пиеха чай. Джеф се запита дали те също са го разпознали, дали се чудеха къде е бил през всичките тези години.

Сервитьорката с татуировките по врата дойде и остави храната и напитките им. Матю си беше поръчал ягодов шейк и пържени картофки с думите, че вече няма нужда да е в перфектна форма. Джеф си каза, че решението му е доста мъдро, макар и недалновидно, и си поръча пържени картофки със сирене и чили и шоколадов шейк.

През последните двайсет минути Джеф бе разяснявал на Матю плана си… план, който до голяма степен разви в движение, докато говореше, но основата беше проста: щеше да открие Сал Купъртин. Където и да се намираше, Джеф щеше да го намери. И ако Матю искаше да участва, той бе готов да плати за услугите му.

— Значи ще поемеш цялата ми заплата? — попита Матю, след като сервитьорката си тръгна.

— Не — отвърна Джеф. Не беше сигурен колко изкарва един младши агент в днешно време, но каквато и да бе сумата, не можеше да си я позволи.

— Значи ще ми плащаш на час?

— Още не са ми ясни всички детайли — призна Джеф. — Но не се притеснявай, ако жена ти и детето имат нужда да отседнат някъде, имам стая за гости у нас.

— Много забавно — отбеляза Матю.

— Не и колкото да ми разкажеш, че имаш жена и дете.

— Никога не съм ти казвал подобно нещо — оправда се младежът. — Споменах го на Дженифър Купъртин. Ти просто си приел, че е истина.

— Халката изглеждаше доста убедително.

Матю се наведе към него.

— Цял живот се трудих, за да си осигуря работа във ФБР. Когато дойдох тук, не желаех разни типове като теб да ми викат „хлапе, това“ и „хлапе, онова“, да ме питат дали съм твърде голям пикльо, за да отида да пия с тях след работа. Затова си купих една обикновена златна халка и внезапно се оказах човек, на когото се случват малко повече неща от това да ходи на работа. И знаеш ли какво? Явно ми е вършела повече от добра работа, след като сега седя тук заедно с теб, а ти не се опитващ да ми четеш лекции.

— Казах, че съжалявам — повтори Джеф.

— Не, не си — отвърна Матю. — Каза „Искам да се извиня“, което всъщност не означава, че си се извинил. Нека просто приемем, че си отишъл там и си направил каквото искаш с госпожа Купъртин, без да се замислиш, че може да си загубя скапаната работа, защото съм бил достатъчно тъп да дойда с теб.

— Добре. Съгласен съм.

— Чудесно — заяви младежът, след което се облегна назад, разпери ръце върху меката облегалка на сепарето и сякаш за първи път забеляза заведението. — Как откри това място?

— Преди идвах тук — отговори Джеф.

— Намира се на километър и половина от апартамента ми, а никога не съм го забелязвал — рече Матю.

— Скрито е на съвсем видно място.

— Това метафора ли е? — попита младият мъж.

— Неволна — поясни Джеф, — но може би вярна.

През последните няколко дни бе прегледал всичко, което успя да открие за Сал Купъртин — записи, информация, получена от свидетели. Проучил бе дори един стар таен информатор на име Пол Бруно, който сега живееше в Милуоки и продаваше недвижими имоти, но бе отраснал в Чикаго с Фамилията и навярно още помнеше някои от неприятните тайни на някогашните си познайници. Хопър възнамеряваше да го потърси в събота, за да научи от него това-онова за навиците на Купъртин, а и да го попита дали е чувал слухове за него. Джеф бе съумял да научи сам поне едно: Фамилията не можеше да държи Купъртин в някое скривалище, поне не и вечно. Щом оцеляването му бе толкова важно за босовете, трябваше да има реална причина да го оставят жив. Джеф бе убеден, че наемният убиец върши някаква работа.

Тази теория бе най-смислена по отношение на организацията, но имаше и друго. Профилът, съставен от ФБР за Сал Купъртин, бе обширен. Човекът беше професионалист, дори работохолик. Възприемаше насилието като социопат, без действително да е такъв, макар работата му на свободна практика извън Фамилията да подсказваше, че етиката му си има цена. Баща му беше убит по време на междуособици във Фамилията и Сал Купъртин най-вероятно бе станал свидетел на смъртта му, което сигурно го е белязало от ранна възраст и го е направило по-дистанциран. Но кой би могъл да знае в действителност? На Купъртин може би просто му харесваше да убива хора, макар Джеф да се съмняваше. Това беше неговата работа, а почти всички мразеха работата си.

Проблемът беше, че досега никой не бе успял да разпита Сал Купъртин. Той никога не бе попадал в ареста. За първи път бе оставил отпечатъци на местопрестъплението в хотел „Паркър“. За да развият профила му, от ФБР бяха използвали само хипотези и косвени доказателства, което обикновено бе достатъчно, за да се залови сериен убиец. Те често бяха душевноболни и съответно — по-лесни за арестуване, понеже психическото им разстройство обикновено попадаше в предсказуеми медицински граници. Един психически здрав човек обаче бе много по-труден за разгадаване.

— Нали не вярваш, че Купъртин е в Чикаго? — попита Матю, след като Джеф сподели мислите си с него.

— Не. Съмнявам се дори, че е в Илинойс.

— Канада?

— Може би — допусна Джеф, — но не мога да си представя Сал Купъртин да успее да се включи в работата на синдиката в Уиндзор. Там вече се занимават предимно с измами. Технически измами. Ипотеки. Без много насилие, просто много пари. Нямат основателна причина да приютят международен беглец. Би привлякло твърде много нежелано внимание върху тях. Дори да е отишъл в Торонто или в Британска Колумбия, там мафията е от друг тип. Като за начало те говорят италиански.

— А Купъртин не говори?

— Не — потвърди Джеф. — А не виждам как ще научи и френски.

— Но той е умен, нали? Поне така пишеше в документите.

— Да. Или поне има добра памет. Наричали го Рейнман.

— Хубаво е да знаеш, че дори мафията се позовава на филмите — подхвърли Матю. — Значи Купъртин просто се мести в Канада и заживява един хубав, скромен живот?

— Човекът няма никакви умения — възрази Джеф. Това беше проблемът с всички мафиоти, които бе успявал да вкара в програмата за защита на свидетели. Те просто не знаеха как да вършат друго, освен да мамят хората. Беше чул, че Сами Бика пак е в играта някъде в Аризона. Направо си просеше да го убият.

— Навярно е наивно от моя страна, но ми се стори, че госпожа Купъртин говори достоверни неща — призна младежът. — Имам усещането, че ако мъжът й се намираше на около триста километра от нея, вече щеше да се е върнал в града. — Извади сламката от млечния си шейк, погълна половината от съдържанието на чашата и избърса уста с опакото на ръката си.

„Той е хлапе“ — помисли си Джеф, но това не беше лошо. Може би щеше да вижда нещата от една по-модерна перспектива.

— А какво ще кажеш за Вегас? — попита Матю.

— Твърде трудно е да го държат скрит там. В града има журналист, който списва клюкарска рубрика за мафиотите, сякаш те са някаква момчешка музикална банда.

— А не смяташ ли, че Рони Купъртин знае къде е той?

— Навярно ще ни каже, че Сал Купъртин е в сметището, точно където го намерихме.

— Това са глупости — възмути се младежът. — Защо някой не го хване, не го хвърли в тъмна стая и не го пръска с пожарен маркуч, докато издаде информацията?

— Защото не сме ЦРУ — отвърна Джеф. — Или КГБ.

— Купих си колата от него — призна Матю.

— Ти и половин Чикаго. Там е проблемът.

Рони Купъртин не беше просто човек с връзки, а част от живата материя на Чикаго: ходеше на благотворителни обеди с кмета, играеше голф с политици от Флорида от всички политически партии, имаше луксозна ложа, откъдето гледаше „Биковете“, посещаваше официални приеми в музея „Фийлд“. Освен това целият град караше крадени коли от автокъщата му. Говореше се, че е сключил сделка с албански синдикат в Канада за много луксозни автомобили, но това така и не се потвърди.

Джеф бе напълно убеден, че Сал Купъртин е още жив само благодарение на Рони Купъртин. Като умел бизнесмен той навярно бе измислил как да се възползва максимално от братовчед си Сал. Джеф наистина искаше да си поговори лице в лице с Рони, но това нямаше да се случи. Поне засега. Рони Купъртин бе от онези хора, които знаят правата си, държат номерата на адвокатите си на бутоните за бързо избиране и не биха признали наивно, че небето е синьо.

— Ще са ми необходими поне две хиляди долара на месец — обади се в този момент Матю — плюс разходите.

— Какви разходи?

— Откъде да знам? — учуди се младежът. — Никога не съм бил частен детектив. Но след като трябва да избирам между това и да остана безработен… мисля, че ще се справя за няколко месеца. Сестра ми няма да се озове на улицата.

— Не смятам, че ще отнеме толкова време — заяви Джеф. — Имам предчувствие, че ще успеем да го открием още преди Коледа.

— Защо си толкова уверен? — попита Матю.

Джеф нямаше представа защо смята така. Без никакви улики (нова информация едва ли щеше да се появи, тъй като от ФБР бяха обявили наемния убиец за мъртъв) и без солидна следа къде би могъл да е Сал Купъртин, на Джеф щеше да му се наложи да започне от най-ниското стъпало. Но Матю беше прав — някой знаеше къде е Сал Купъртин и ако имаше един човек, който разполага с информацията, трябваше да има и втори. А ако са двама, имаше доста голяма вероятност всъщност да са четирима. В криминалните организации си имаше йерархия. Рони Купъртин не би изцапал ръцете си с кръв, така че след убийствата в хотел „Паркър“ в разчистването на инцидента навярно се бяха намесили още няколко души от Фамилията.

Джеф се замисли за спестяванията си — двайсетте бона, които беше скътал. Ако заловеше Сал Купъртин, после можеше да прави каквото си ще, дори просто да се върне в Източен Вашингтон и по цял ден да се размотава вкъщи по бельо.

— Виж — започна, — дай ми три месеца, не повече. Ако след три месеца нямаме напредък, ти тръгваш по своя път, а аз по моя. Ще ти платя заплата за още два месеца като обезщетение за прекъсване на договорните ни отношения.

Матю си взе един пържен картоф и издуха солта по него преди да го сложи в устата си.

— А ако го хванем?

— Сделката остава същата — обеща Джеф.

— Значи ще ми дадеш десет хиляди долара, без значение дали ще заловим Сал Купъртин?

— Имам нужда от помощта ти — призна Джеф. Нямаше как да се справи сам с тази задача, нуждаеше се най-вече от физическа подкрепа. Смяташе, че ако се стигне до схватка, ще може да направи това, което се налага. Все още можеше да борави с оръжие, но да има подкрепление в лицето на човек, квалифициран за работа в отряд за бързо реагиране, не беше никак лошо.

Матю изяде още един пържен картоф и изпи шейка си.

— Това е откачено — заяви.

Джеф беше съгласен.

— Ако го направим, ако успеем да го хванем — продължи младежът, — смяташ ли, че има шанс да ме върнат обратно на работа?

— Не — заяви Джеф. — Не и в Бюрото. Може би в Агенцията за национална сигурност ще харесат решителността ти, но кой знае. Имам връзки в сектора за частна охрана, хора, които се занимават с паравоенни и разузнавателни поръчки и други подобни неща. Там се правят истинските пари.

— При мен никога не е ставало въпрос за пари — изтъкна Матю.

— Аз също исках да бъда супергерой — каза по-възрастният мъж — и виж ни къде сме сега.

Матю поклати глава. Джеф не можа да прецени дали от отвращение, примирение или просто от безсилие. А може и да беше нещо съвсем друго. Каквото и да бе, скоро го последва груб смях и Матю попита:

— Кога тръгваме за Милуоки?

Джеф Хопър срещна за първи път Пол Бруно в края на 1995 година. Бруно току-що бе освободен от окръжния затвор, където бе лежал два месеца. Арестували го бяха за нападение, когато се опитал да събере някакъв комарджийски дълг, но той пледира и получи присъда по обвинение за дребен рекет (термин, създаден през 1927 година от Асоциацията на работодателите в Чикаго в отговор на непрекъснатите изнудвания от страна на фигури от организираната престъпност). Започна да се навърта около Бюрото веднага щом осъзна, че затворническата килия не е място, което иска да посети отново.

Официално Бруно не беше член на Фамилията, но имаше пръст в техните бизнес интереси, защото бе добър с числата. Помагаше за изготвянето на две от счетоводните им книги — попълваше електронните таблици и други подобни неща, а и понеже работеше с баща си Денис в семейния месарски бизнес „Висококачествени месни продукти Бруно", знаеше как да се оправя с трупове.

Човекът обаче имаше два проблема. Първо, беше прикрит хомосексуалист, което не беше най-страхотната тайна, ако се опитваш да се правиш на мъжкар. Не че Бруно не беше такъв, но тази особеност го правеше уязвим към изнудване от други синдикати или от някого, който иска да накърни него или бизнес интересите му, свързани основно с Фамилията. Пол беше достатъчно умен и го осъзнаваше, поради тази причина стоеше колкото се може по-настрани. Разбира се, помагаше и оказваше съдействие, дори осигуряваше няколко ключови услуги — просто не поемаше нещата изцяло в свои ръце. Последното го правеше още по-ценен, защото можеше да се сприятели с хора по всички етажи на командващата йерархия. Фактът, че е израснал с тях, също му помагаше.

Вторият проблем не беше толкова очевиден, или поне така стояха нещата, преди Бруно да попадне в затворническа килия: той страдаше от клаустрофобия, която водеше до силна тревога, последвана от плач, а след него винаги се стигаше и до повръщане.

Джеф знаеше за първия проблем на Бруно далеч преди той да се озове в окръжния затвор и да разкрие втория. След разкритието обаче се роди планът да сложат таен информатор в килията на Пол през последните седмици от наказанието, за да може той неусетно да му втълпи разни идеи.

През следващата година в замяна на заличаване на съдебното му досие и финансиране на обучението му за агент на недвижими имоти Пол Бруно осигури информация на ФБР, въпреки че оперативните му знания бяха слаби. Беше обучил няколко от членовете на Фамилията в изкуството на рязане на трупове и знаеше, че организацията е разчленила поне няколко тела, но не беше запознат със самоличността на мъртвите. А онова, което знаеше за счетоводните книги, на практика бе всеобщо достояние, така че до голяма степен беше безполезно. Поради тази причина Джеф имаше навика да използва Бруно, за да вникне в самите хора, да открие незначителните им прегрешения, навиците им — да научи кои са те извън престъпленията, които извършват. Пол Бруно се превърна в добър информатор. Беше толкова потаен и сдържан в личния си живот, че с лекота влезе в ролята на доносник.

Сега, когато Джеф и Матю тръгнаха по пътя към квартал в провинциалния езерен град Окономовок, близо до Милуоки, беше невъзможно да не забележиш колко са се променили нещата. Първо, имаше поредица от билбордове, на които бяха показани Бруно и неговият „златен професионален екип“ от агенти на недвижими имоти. Рекламните пана бяха наредени по „Сребърното езеро“ — дълга улица, която се виеше през Окономовок към „Приветливи фермерски езера“ — и обявяваха Бруно за „крал на сделките за домове в района на езерата“. После идваше ред на жълтия хамър, който Джеф видя пред една недостроена двуетажна къща на входа на жилищния комплекс. От страната на шофьора джипът бе облепен със снимка на Бруно и неговия „златен професионален екип“.

— Нали каза, че човекът е дискретен? — попита Матю.

— Такъв беше — потвърди Джеф. Когато говориха по телефона, Бруно бе предложил да се срещнат на строежа. Една недостроена къща винаги е подходящо място за бизнес — добрите момчета не биха сложили подслушвателни устройства в нея, а лошите момчета не са достатъчно умни, за да се сетят да го направят. Затова Джеф си помисли, че Бруно още се занимава с някакви (макар и дребни) незаконни дела. В което не би имало нищо лошо. Стига Пол да не издига купчина от трупове, на Джеф вече не му пукаше за дребни тъпотии като измамите — в даден момент от живота всеки го ограбват.

Джеф паркира надолу по улицата до офиса за продажби — който всъщност щеше да е гараж, щом работата по строежа приключи — и изчака отвън, близо до син миниван и широка три метра карта на проекта. От „Приветливи фермерски езера“ се хвалеха, че мястото ще включва над двеста жилища, голф игрище, парк за кучета, здравен център, три изкуствени езера (всяко от които заредено с различни видове риба). На картата пишеше още, че „няколко парцела са подготвени за строеж на религиозни храмове“.

— Хубаво местенце — подхвърли Матю.

— Прилича ми на основен план на федерален затвор — каза Джеф. — Като изключим парка за кучета.

— Бих живял на подобно място един ден — заяви младежът, — след като изгубя цялата си надежда. — Посочи с три пръста картата. — Опитвам се да разгадая каква е логиката да правят изкуствени езера в езерна провинция.

— По-лесно е да изхвърляш пестициди в свое собствено езеро — обясни Джеф.

Жълтият хамър се спусна по улицата и спря на няколко метра от тях. Вратите се отвориха и от него слезе четиричленно семейство, последвано от самия Бруно. Семейството изглеждаше щастливо или поне нормално: бащата беше на около трийсет и пет, облечен от главата до петите в „Ел Ел Бийн“, докато майката изглеждаше, сякаш е обрала „Джей Крю“, същото се отнасяше и за двете им момиченца. Пол Бруно обаче бе променил много външния си вид. Джеф го помнеше като човек, който носи анцуг по всякакъв повод, но сега се беше изтупал в жълтокафяви панталони, бяла риза и черен кашмирен пуловер. На китката си имаше часовник „Мовадо“ с кожена каишка и черен циферблат, много елегантен. Пуснал си беше брада и имаше слънчев загар — навярно прекарваше свободното си време в солариум, защото от около два месеца температурите в града бяха между четири и минус един градуса, а небето беше сиво.

Бащата благодари на Бруно, че ги е развел наоколо, а после цялото семейство се качи в синия миниван и потегли. Сияещ и с усмивка на лице, Пол им махна, когато те продължиха с криволичене надолу по пътя. С широко разтворените си блестящи очи, изпълнени с безкраен оптимизъм, напомняше за всички агенти на недвижими имоти, вперили поглед в теб от рекламните календари, оставени пред прага на вратата ти. Джеф нямаше как да не се запита къде е за Бруно пресечната точка между разрязването на трупове за мафията и предлагането на недвижими имоти на американски семейства, които едва ли могат да си ги позволят.

Когато ванът най-сетне зави зад ъгъла, Джеф получи отговора си.

— Скапани червеи! — извика Бруно. Свали кашмирения си пуловер, смачка го на топка и го метна в хамъра, след което влезе в офиса за продажби и се върна с флакон почистващ препарат „Уиндекс“ и няколко хартиени кърпички. Отвори задната врата на джипа и започна да чисти седалките.

Джеф отиде до него и надникна в колата. Кафяв кожен салон, вградени телевизори. Истинско произведение на изкуството. Матю остана няколко метра по-назад, вероятно се опитваше да разбере какво, по дяволите, се случва.

— Проклетите хлапета разляха цяла кола върху задната седалка — оплака се Бруно, без Джеф да го е попитал. — Опръскаха и гърба на скапания ми пуловер. Струва двеста долара и сега целият е лепкав като лайна! Не правят ли вече детски чаши със сламки? Трябва ли да даваш на децата си пълна кутийка с газирано? — Спря тирадата за миг, сякаш забеляза агентите за първи път, и изрече: — Мислех, че ще дойдеш сам.

— И аз се радвам да те видя, Бруно — заяви Джеф.

Пол Бруно му хвърли такъв гневен поглед, сякаш заедно са преминали през ужасяващо преживяване, след което възобнови почистването.

— Прекарах два часа с това семейство. И какво ми казват накрая? Само гледали. Нали разбираш, просто така си гледат и ми губят времето!

— Това е Матю — вметна Джеф. — Работи с мен.

— И още нещо — продължи Бруно, — ако имаш проблем с двуетажните къщи, премести се в Сахара и си вземи палатка, ясно! Какво им става на хората в наши дни? Двуетажната къща е символ на Америка. Това е мечтата. Не съм ли прав?

— Аз живея в апартамент — обади се Джеф.

— Ти не се броиш. Работиш за правителството. — Бруно най-сетне спря и огледа критично Матю. — А ти какво мислиш по въпроса, момченце? Искаш ли двуетажна къща? Със сутерен, баня с линейни сифони, голям двор. Искаш, нали?

— Аз си мечтая само да се отърва от студентските си заеми — отвърна Матю.

— Когато бях хлапе, знаеш ли какво исках? — попита Бруно.

— Да станеш голям? — предположи Джеф.

— Точно така, точно така — потвърди Бруно. — Исках да съм по-голям. Нали разбираш? Онези хлапета непрекъснато казваха на родителите си от какво се нуждаят в една къща, сякаш те ще си спукат задниците от работа заради ипотеката. Находчиви са и им стиска. Ето това ме вбесява.

— Струва ми се, че този тип изказвания не са те направили „крал на сделките за домове в района на езерата“ — намеси се Джеф. — Едва ли някой би очаквал подобно нещо от човек, който има свой собствен „златен професионален екип“.

— Искаш ли да ти кажа истината? — попита го Бруно.

— Не знам. Искам ли?

Пол Бруно се засмя.

— Няма никакъв златен професионален екип. Екипът съм аз. Колкото до всички онези други хора, просто ги намерих в някаква книга с картинки. Те не съществуват.

— Доколкото си спомням, това се нарича организирана измама — вметна Джеф.

— Просто фалшива реклама — поясни Бруно. — Както и да е, продадох повече къщи в тази помийна яма от всеки друг. Това тук е моето творение. Знаеш ли, че в Уисконсин се местят повече хора, отколкото в който и да е щат в Америка?

— Не може да е вярно — заяви Джеф.

— Не е — съгласи се Бруно. — Затова винаги го казвам по този начин. Обръщам го във въпрос. Хората чуват това, което искат да чуят, нали? — Погледна часовника си. — Имам друг клиент след час. Хайде, качвайте се в хамъра. Ще ви закарам до строежа, който изкупувам. Можем да говорим в колата.

Джеф седна до шофьорското място и остави лепкавата задна седалка за Матю, който не изглеждаше да има нещо против. Бруно се настани на волана и запали мотора. Последва звук, сякаш избухва бомба. Джеф не се сещаше за добра причина да си купиш хамър, освен ако нямаш намерение да атакуваш Багдад. Познаваше няколко агенти с такива джипове, но те бяха типичните бивши военни — умираха си хората да знаят колко им е било удобно да управляват бронетранспортьори, така че си бяха купили най-близкото подобие, за да го карат из центъра на града.

Бруно ги преведе през „Приветливи фермерски езера“ и посочи къде ще се намират всички места за отдих и култура (засега всяко едно от тях представляваше просто купчина пръст). После излезе от комплекса и пое по път, който беше павиран съвсем наскоро. Надолу по него имаше портал, а голяма табела обясняваше, че строежът, наречен „Заветът на езерната провинция“, е първият в Окономовок „луксозен парцел за пенсионери над 55 години“. Зад портала Джеф видя само пръст и чакъл. Бруно натисна бутон на дистанционно, вратата се отвори и хамърът мина през нея. Спря след стотина метра до строителен фургон. В далечината Джеф различи два грейдера, които се движеха напред-назад край ниската оголена скала, където растяха лиственици и пекани.

— Това място — обясни Бруно — е моето тайно гнездо.

— Колко е тайно, щом ни го показваш? — попита Джеф.

Пол Бруно обмисли въпроса.

— Изгониха те, нали? За онази идиотщина с Купъртин.

— В платен отпуск съм — каза Джеф.

— Същата работа. Ами ти, момченце детектив?

— Уволнен съм — призна Матю. — Само защото познавам агент Хопър.

— Значи нито един от вас не работи във ФБР в момента, нали така?

— Правилно — потвърди Джеф, макар официално все още да работеше там.

Бруно се обърна на седалката си така, че да вижда добре Джеф и Матю.

— В такъв случай, ако ви кажа какъв е планът, вие ще ми обясните какъв вид правни неприятности ще си навлека, става ли?

— Добре — съгласи се Джеф. Беше провеждал подобни разговори с него и преди. Бруно винаги въртеше някакви схеми.

— Значи относно строителите… Те са ми приятели, а и освен това, нали разбираш, аз съм вкарал кеш в сделката. Както и да е. Сделката е добра, нали така? Те ще поставят прозорци и плъзгащи се механизми с ключалки. Всички ги е страх от заобикалящия ги свят и затова искат ключалки. Всяка къща ще бъде като Форт Нокс, защото дъртите скапаняци ще се нанесат с всичките си земни блага и ще чакат Второто пришествие и всичко останало. Работата е там, че ще направя собствен комплект от ключовете за всяка къща. Ако случайно закъсам финансово и имам нужда от бърз удар, за да се измъкна от града на лодка за Хаваите, или просто искам малко допълнителни мангизи за храна и други подобни неща, ще си имам свой собствен мол точно тук. Мога да открадна всичко. Какво мислите за идеята?

— Сигурен план — призна Джеф. — Биха те осъдили на десет години, може би петнайсет. Но можеш да обжалваш и да получиш пет.

— Не — възрази Матю. — Обзалагам се, че ще му дадат само две години. За престъпление без упражняване на насилие ще го пуснат на свобода след година.

— Може би — съгласи се Джеф. — Навярно е най-добре да пледираш, че си душевноболен, Бруно, и да се надяваш, че хората, които ограбиш, ще се разболеят от алцхаймер, преди да се наложи да свидетелстват.

— Онези дърти скапаняци — започна Пол — няма да забележат, ако им изчезнат един или два пръстена. Нямам намерение да обирам цялото им имущество. Само диаманти, кристални сервизи… неща, които се продават лесно и бързо. Дребни предмети тук и там. Може би някоя кола, ако имам нужда. Безплатно и безопасно, струва ми се.

— Трудно ще те хванат — потвърди Матю. — Имаш ли ключове, ще е по-лесно да си дискретен. А ако се добереш до автомобилните ключове, нещата стават дори по-лесни, в случай че решиш да започнеш бизнес с крадени коли

— Ето за това говоря! — обади се Бруно. — Виждаш ли, агент Хопър, това момченце детектив знае какво е добър удар.

— Естествено — добави младежът, — може да влезеш с взлом в къщата на старец, служил дълго време в армията, който те очаква с пушка в ръце. Или пък да попаднеш на нечий внук с деветмилиметров и добър мерник. Нещата може да се объркат.

— Бизнесът винаги е свързан с поемане на рискове — обясни Бруно. — Какво мислиш, агент Хопър? Ако това проработи, навярно ще мога да използвам тази схема из цялата страна.

— Не бих разчитал на това — заяви Джеф, макар че от всички измами на Бруно тази имаше най-голям шанс за успех, — но ако смяташ, че в бъдеще ще са ти необходими допълнителни средства, кой съм аз, че да ти казвам кого да не ограбваш? Можеш да опростиш нещата обаче, като накараш строителите да ти направят фалшива стена отстрани на къщата, близо до гаража, която да се отваря в задната част на гардероб или нещо подобно. Така ще можеш да влизаш и да излизаш лесно.

Бруно обмисли предложението.

— В общи линии, да се направи сглобка чеп и длаб?

— Точно така.

— Може би трябва да сложим пред стената някакъв храст, да се уверим, че е в гардероб в стаята за гости или нещо от този род, нали така?

— Да — съгласи се Джеф. Цял живот се опитваше да е на една крачка пред мошениците и това бе идея, на която действително се радваше, че се е натъкнал. Един дребен оръжеен дилър, който работеше извън Рочестър, разполагаше с подобна стена в къщата си, за да има вариант за бягство.

— Идеята е доста добра — призна Бруно. — Защо, по дяволите, ми я даваш?

— Нужен си ми жив — обясни агентът. — Стори ми се, че това е по-добър начин да не се озовеш на два метра под земята.

— Наистина ли те изгониха от ФБР?

— Наистина.

— Само защото Купъртин уби твоите хора?

— Не — отвърна Джеф. — Може да съм обезпокоил съпругата на Купъртин, като й казах, че съпругът й е още жив и ФБР прикрива този факт.

Бруно се изкикоти.

— Как е Дженифър?

— Трудно й е.

— Тя е хубаво момиче — заяви Бруно. — Нейният и моят баща преди ходеха заедно на боулинг.

— Така ли? — заинтересува се Джеф.

— Да, семейство Франджело бяха добри хора. Дженифър много сериозно се увлече по Сал. Баща й, нали разбираш, ненавиждаше, че тя е женена за гангстер. Не беше глупак. Всички знаеха, че Сал Купъртин е убиец. Но, предполагам, Сал е казал на стария Франджело, че никога няма да става дума за такива гадости вкъщи, че ще живеят нормален живот, и навярно е било така. Имаха къщичка в Линкълнуд, нали така?

— С бяла, скована от колчета ограда и всичко останало — потвърди Джеф.

Бруно се изсмя.

— Какво е толкова забавно? — попита Матю.

— Просто си мислех — започна Бруно, но замлъкна за секунда. — Познавам ли някое от твоите момчета, които бяха убити?

— Не и като агенти на ФБР — отвърна Джеф. — Някога правил ли си бизнес с човек на име Джино Руджио?

— Човекът с мебелите? Дето стоката му винаги е от хубава кожа и с всякакви други екстри?

— Да — потвърди Джеф. — Той беше от нашите хора.

— Хмм. Добър човек.

— С две деца — допълни агентът.

Бруно отново се изсмя.

— Не се смея, задето твоят приятел си го е получил — обясни бързо. — Просто си мисля как си седя тук, на деветдесет минути път от вкъщи, показвам недвижими имоти на хората и си живея доста добър живот. А всичката онази идиотщина си продължава като преди. В края на краищата, вече съм на четиридесет, искам просто да си имам уютно място, където да седя, някой, с когото да разговарям, от време на време да ходя на кино, нещо от този сорт. Вече не виждам смисъл в нещата, които продължават да вършат в Чикаго.

— Правят го за пари — обади се Джеф. — Но не и това, което стори Купъртин.

— Не се заблуждавай, винаги става въпрос за пари — отвърна Бруно. — Убийството на федерален агент е лоша идея. Но ако не смяташ, че зад тази каша стои финансова изгода, заслужаваш да си в отпуск.

— Трима души — намеси се Матю. — Трима души бяха убити.

— И както вече казах, съжалявам да го чуя — отвърна вече леко нервно Бруно.

— И един таен информатор — добави младежът. — С куршум право между очите. Имаше парчета мозък из целия хотел. — Матю си играеше с Бруно, напомняше му, че знае точно какво представлява. Джеф уважаваше това, макар да бе леко погрешно.

Старшият агент наблюдаваше Бруно, за да види дали казаното от Матю го е накарало да се замисли за състоянието на живота си. Ако Фамилията вече се занимаваше с убийства на федерални агенти и доносници, Бруно едва ли го очакваше много дълъг живот.

— Разказа ли на момченцето детектив как ме спаси от моя престъпен начин на живот? — обърна се Бруно към Джеф.

— Казах му основните неща.

— Спомена ли, че си падам по мъже? — този път Пол насочи въпроса си към Матю.

— Да — потвърди младежът.

— И какво мислиш по въпроса? — Бруно вече го изпитваше, а Джеф нямаше нищо против да наблюдава спокойно отстрани.

— Не ми пука — отвърна Матю.

— Виждаш ли — заяви Пол, — сега всички хлапета са такива. — Поклати глава. — Обзалагам се, че ако сега навлизах в бизнеса, животът ми щеше да е по-лесен. Навярно вече щях да съм капо[14]. — Замлъкна за миг и хвърли поглед през предния прозорец на хамъра. — Чу ли, че баща ми умря? — попита той Джеф.

— Не — призна агентът.

— Страдаше от болестта на Лу Гериг. През целия си живот се стараеше да бъде колкото се може по-прецизен в рязането на пържоли и други неща. Един ден идва на работа и не може да реже правилно. Целите му ръце треперят. Знам го от майка ми, защото баща ми не искаше и да чуе за мен. Както и да е, знаете ли какво направил този скапаняк? Погълнал цяла шепа от валиума на майка ми, сложил си торба на главата и просто ей така: „Лека нощ, свят!“ Можете ли да повярвате?

— И аз бих постъпил така — заяви Матю.

— Наистина ли? — попита Бруно.

— Категорично — потвърди младежът. — По-малко страдание за всички.

Бруно подсмръкна, потърка лицето си и замълча за няколко секунди.

— Причината да ти споделя това, човече, е, че просто никога не знаеш как хората ще си отидат, нали? Винаги трябва да се разбираш с онези, за които те е грижа. Смъртта на татко ми повлия. Често си мисля за това, откакто ти, агент Хопър, ми се обади и ме попита за Сал и тялото на бунището.

Обикновено, когато Бруно идваше, за да сподели определена информация, караше по същество, без да увърта. Този дълъг разговор разколеба Джеф. Никога не бе смятал Пол Бруно за емоционален човек, поне не и за такъв, който е склонен към самоанализ. Тук се криеше нещо по-дълбоко.

— Какво знаеш за Сал? — попита.

— Добър човек — отвърна Бруно. — Адски умен.

— Ако е толкова умен — подхвърли Матю, — защо е убил онези мъже?

„Добре — помисли си Джеф. — Точна така.“

— Доста си блъсках главата по въпроса — отвърна Бруно. — Както вече казах, трябва да са намесени пари по един или друг начин. Фамилията не изпраща Сал Купъртин да се разкарва наоколо просто така, нали разбираш? Имам предвид, намирали ли сте някога отпечатъците му изобщо?

— Никога — каза старшият агент.

— Познавам Сал от хлапе — заяви Пол — и откакто започна да се занимава с тази работа, не съм го виждал през деня нито веднъж. Човекът е като сянка, нали разбираш, такъв му е стилът. Той не е глупав. Знае, че така си създава репутация на нещо като зъл дух.

— Той уби хората ми посред бял ден — контрира Джеф. — Неговата ДНК е навсякъде.

— В такъв случай това няма как да е било поръчково убийство — обясни Бруно. — Няма начин.

— Не е било — потвърди старшият агент. После разказа на Бруно как Сал Купъртин бе разбрал, че работи с федерални агенти, как бе открил името на Джеф и бе убил всички в хотелската стая.

— Затова ли си тук? — попита Пол. — Приел си нещата лично?

— Да — потвърди Джеф.

— Това е тъпо — каза му Бруно. — Сал Купъртин ще те пречука и дори няма да пропусне обяда си след това. Личните вендети са глупаво нещо, казва ти го човек, който има много такива.

— Тук става дума за справедливост — възрази Джеф.

— Продължавай да си го повтаряш — посъветва го Бруно. — Както и да е, моето мнение е, че Сал е откачил. Просто е избухнал.

— Помниш ли това да му се е случвало преди? — попита Матю. Една от фразите, които набиваха в главите на младите агенти, беше „Ако е възможно, открийте някаква тенденция“.

— Когато бяхме деца, да, със сигурност — заяви Пол. — След като хвърлиха баща му от онази сграда, той имаше проблеми с гнева. Но през последните десет-петнайсет години? Нищо. Така и не разбрах защо той се захвана с бизнеса с убийства, като изключим, че наистина го биваше в това. А Рони беше единственото му семейство. Сал нямаше нищо. Убит баща, майка откачалка. Известно време се носеше слух, че тя се чука с директора на академия „Уинстън“, за да може Сал да получава безплатен обяд. Разни такива откачени неща. Такъв беше животът му. С това трябваше да се справя, преди да започне работа за Рони. Така че не му завиждам за проблемите, нали разбираш?

— Но защо се е случило сега? — попита Матю. — Той е методичен. Умен. Има си чудесно семейство. Живее перфектния гангстерски живот. Защо би го изгубил просто така?

— Има ли намесени наркотици?

— Хероин — потвърди Джеф. — Според първоначалните сведения е опитал по малко от всичко.

— Сал ставаше доста злобен, когато е на хероин — сподели Бруно. — Когато му се роди дете, спря да взема всякакви боклуци. Но ако се появеше добра стока, я опитваше. Сал Купъртин е последният тип, когото искаш да го хване параноята по време на парти.

— В такъв случай се прибираш, вземаш семейството си и бягаш — обади се Матю. — Не убиваш четирима души.

— Може би, ако си нормален човек — кимна Пол. — Но Сал не е нормален човек. Убийствата са негова професия, в природата му са. Поставиш ли го в ситуация, в която може да убие някого, той ще го направи. Вероятно е осъзнал, че са го измамили, че всичко, което е постигнал през последните петнайсет години, ще бъде погубено, и е сторил каквото може, за да се измъкне. Честно казано, съм учуден, че не е убил всички от Фамилията, задето са го поставили в тази ситуация.

— Не е разполагал с необходимото време, за да го направи — заяви Джеф.

— И все пак — вметна Бруно, — ако Рони Купъртин се появи някъде без глава на раменете, не се изненадвайте. Единствената причина да изпрати Сал някъде посред бял ден е, за да бъде заловен. Рони е този, който има проблеми. Появява се по телевизията и се прави на гангстер. Перфектното прикритие. Скапано унижение, ако питате мен. Сал просто е вършел това, което са му заръчали, и ако е оплескал нещата, то е защото някой го е поставил в позиция, при която не е имал друг избор.

Това беше проблемът. Сал Купъртин беше последователен. С едно безразсъдно, нелогично действие бе захвърлил всичко постигнато на боклука. Джеф не можеше да прецени какъв може да е бил следващият ход на убиеца, нямаше идея къде се намира той. Щом получиха записите, от ФБР проследиха мобилния му телефон. Отначало той се намираше в близост до дома на Рони Купъртин, час по-късно шофираше в кръг из Южен Илинойс, а после… нищо. Със сигурност се беше отървал от телефона си, но фактът, че всички от Фамилията говореха за него в минало време и Дженифър Купъртин беше останала сама и далеч не благоденстваше, донякъде изясняваше нещата.

— Ами онова тяло на бунището? — попита Джеф.

— Не е той — отсече Бруно. — Според мен тялото е на едно хлапе, на което викаха Чема, истинското му име е Хосе Еспиноза. Наполовина мексиканец по бащина линия. Трябва да е бил на не повече от двайсет и две, двайсет и три.

Джеф не беше чувал за член на Фамилията, който е наполовина мексиканец, но допусна, че това не е съвсем невъзможно. Имаше една улична банда, която разпространяваше много кокаин и хероин в града от името на Фамилията, така че беше възможно да са си подбрали някое здраво момче оттам. И все пак беше любопитно, че Бруно има конкретна идея кой е бил убит и изхвърлен на сметището.

— Откъде го познаваш? — попита Джеф.

— Идваше в Милуоки, за да се забавлява в гей клубовете — обясни Бруно. — Брат му Нето разнасяше хероин за Фамилията, преди да го пратят в затвора „Стейтвил“. На ваше място бих проверил дали и той не е мъртъв. Навярно е. Фамилията я бива в тези неща. Ако Нето не е сред живите, тялото на сметището със сигурност е на Чема.

Пол Бруно се смълча за миг и Джеф осъзна, че трябва да зададе въпрос, който всъщност не искаше да задава; въпрос, който се надяваше Бруно сам да изясни.

— Значи — започна, — двамата сте били двойка?

— Не в традиционния смисъл на думата — поясни Бруно. — Забавлявахме се, но той беше глупаво, объркано хлапе. Имаше си приятелка и беше католик, което объркваше всичко. Освен това смяташе, че ще се издигне във Фамилията, макар да бе видял какво се случи с Нето.

— Знаеш ли за кого работеше? — попита Джеф.

— Тъкмо беше станал част от шайката на Дебелия Монте. Обади ми се в деня, когато са били убити твоите хора, за да ми каже, че няма да дойде да се види с мен. Трябвало да свърши нещо за Монте. Повече не ми се обади.

— Това не означава, че Чема е онзи труп — намеси се Матю. — Може би просто вече не иска да те вижда. Или е решил да се отдаде сериозно на връзката си с онова момиче. Има стотици варианти.

— Възможно е, възможно е — призна Бруно. — Колко време мина? Седем месеца? Колко души остават част от бандата на Дебелия Монте седем месеца, без да ги хванат за някоя глупава гангстерска идиотщина?

Пол Бруно остави твърдението си без допълнителен коментар.

— Ако Нето е мъртъв — започна Джеф, — ще ти препоръчам да си смениш адреса. Може би и името. Все още имаш връзки в Бюрото.

— Дебелия Монте не ме плаши — заяви Бруно.

— Ти не си гангстер, Пол — напомни му старшият агент. Използва малкото му име целенасочено, за да му напомни, че е просто човек на име Пол, а не Бруно Касапина — името, с което го познаваха хората от улицата. Може би някога наистина е бил закоравял гангстер, но не беше на нивото на Дебелия Монте. Поне не и сега. — Не ти трябва да се замесваш в тази каша.

— Ако видя копелето — закани се Бруно, — ще му смачкам задника с хамъра, ще го довлека тук и ще накарам хората си да го сложат в основите на някоя хубава къща с три спални. Ще му осигуря гледка към басейна и всичко останало. — Извърна се и започна да клати глава. — Бях се зарекъл, че няма да го правя — изрече тихо, след което внезапно изскочи от хамъра.

— Какво беше това? — попита Матю.

— Май най-сетне осъзна, че приятелят му е мъртъв — каза Джеф.

Хопър се досети за още две съществени истини, докато наблюдаваше как Пол Бруно се отдалечава бавно и целеустремено, стиснал с ръце главата си. Първата бе, че има само един начин информаторът да умре и той не включваше влизане с взлом в къщата на богата възрастна дама. Рано или късно някой някъде щеше да съобщи на Рони Купъртин за дейностите на Пол Бруно в Милуоки. Щеше да му подхвърли, че той се занимава с хубав нов законен бизнес и не смята ли Рони, че Пол му дължи нещичко за всичките тези години приятелство? А знаеше ли също така, че Бруно е гей? И тогава, един ден, Пол Бруно щеше да се събуди и да открие, че Дебелия Монте или някой, който много напомня на него, е насочил пистолета си в лицето му Пол не просто трябваше да се разправи с Дебелия Монте, той искаше да го направи.

Втората истина бе, че информаторът е бил влюбен.

— Изчакай тук — обърна се Джеф към Матю и също слезе от хамъра. Навън беше студено и агентът се запита къде ли се надяваше Бруно да намери възрастни хора, които биха поискали да изживеят златните си години тук.

Бруно отиде до строителния фургон и седна на второто от трите стъпала, които водеха към вратата. Отвън нямаше осветление, така че Джеф също се запъти натам, седна до информатора и двамата останаха смълчани за няколко минути. Чуваше се само периодичното подсмърчане на Бруно и чуруликането на птички.

— Съжалявам — обади се най-накрая Пол. — Явно минавам през някаква менопауза или нещо от този сорт.

— Всичко е наред — успокои го агентът.

— Той беше просто едно глупаво хлапе — каза Бруно. — Дори не сме го правили. Опитваше се да си разреши проблемите и да разбере накъде отиват нещата, което ме устройваше. Искам да кажа, кой съм аз, че да притискам някого? Но да го очистят по такъв грозен начин?

— Виж — започна Джеф, — имам нужда от помощта ти за Купъртин. Ако го открия, ще подпечатам смъртната присъда на цялата фамилия. Всички нейни членове ще си получат заслуженото.

Думите му разсмяха Бруно.

— Чуваш ли се какви ги говориш? Тези неща ще продължат. Дори да откриеш Купъртин, нищо няма да се промени. Мислиш ли, че Елиът Нес[15] не е смятал, че е разрешил всички проблеми веднъж завинаги? Горкото копеле дори не доживя до шейсет, знаеш ли? Умря на петдесет и четири. И не успя да спре абсолютно нищо. Ако откриеш Сал Купъртин, трябва да си доволен от това постижение.

— Имаш ли някакви идеи? — попита агентът.

— Къде е видян за последно?

— Мобилният му телефон показваше, че се намира в Южен Илинойс, близо до границата с Мисури — отговори Джеф. — Последното потвърдено местонахождение е извън Дивернон.

— Там няма нищо освен фермерски ниви — отбеляза Бруно. — И кланици. Възможно ли е и двамата да бъркаме и последния път, когато си ял „Биг Мак“, да си похапнал от Сал Купъртин?

Тази мисъл също бе хрумнала на Джеф, докато оглеждаше картата.

— Сещаш ли се за някакви убежища, които Фамилията има извън Чикаго? Или за други фамилии, с които са достатъчно близки, за да приютят Купъртин?

— Никой няма да поеме такава тежест, без да получи нещо в замяна — отвърна Бруно. — Потърси синдикат, който може да го използва за нещо; някой, който ще го откупи от Рони, а не обратното.

Идеята беше толкова проста и смислена и така добре отговаряше на начина, по който Рони Купъртин върти бизнеса си (да продава на хората неща, които самият той не желае да държи при себе си повече от месец, бе в основата на бизнеса му с коли втора ръка. Причината, поради която на федералните им бе толкова трудно да започнат разследване срещу него във връзка с колите му, бе, че автомобилите се разпродаваха, преди да бъдат проследени), че Джеф се почувства глупаво. Освен това за първи път чуваше за търговия с човешки кадри между криминалните фамилии.

— Това случва ли се? — попита.

— Работил съм за много хора — заяви Бруно. — Всички те ме откриваха по някакъв начин. Предполагам, че са платили на Рони за информацията.

Джеф не можеше да се сети какво би могъл да иска друг синдикат от Сал Купъртин. Да, той беше ефикасен убиец, но във всички фамилии имаше хора като него.

— Кой е посредникът на Рони? — поинтересува се.

— Няма да е лошо да попиташ Дебелия Монте, когато го видиш — отвърна Бруно. В този момент мобилният му телефон иззвъня. Извади го от калъфа на колана си и погледна номера. — О, по дяволите! — изруга и вдигна при второто иззвъняване. — Пол Бруно — изрече с напълно различен и дори леко мелодичен тон. — Аха. Аха. Да, ами, радвам се да го науча. Да, разбира се, ще бъде удоволствие за мен. Определено смятам, че двуетажната къща е нещо, което трябва да се вземе предвид. Вашите две момичета ще вдигат голяма врява след няколко години и ще ви е необходимо убежище! Да, да, разбира се. Добре, така ще направим. Благодаря, че ми се обадихте, господин Стъбс. Благодаря ви отново.

Пол Бруно прекъсна обаждането и пъхна телефона в калъфа на колана си.

— В крайна сметка искат да купят къщата, а? — попита Джеф.

— Така изглежда — отговори Бруно. Изправи се и пъхна ръце в джобовете си.

Джеф също стана и за миг двамата впериха поглед в пейзажа. Беше малко занемарен, но агентът виждаше потенциал. Въздухът бе свеж и ясен. Дърветата в далечината бяха високи и величествени. Малко фантазия, няколко изкуствени езера… Може би мястото щеше да се превърне в рай. И по-странни неща са се пръквали от купчина пръст.

— Ако построиш това — каза агентът, — може би след петнайсет години ще се върна тук и ще си купя къща.

— Не трябваше да казвам онези неща за Дебелия Монте — изрече Бруно.

— Да — потвърди Джеф, — вероятно не трябваше.

Информаторът подсмръкна още един, последен път. После изруга:

— Майната му. Надявам се, че няма да споменеш името ми пред никого?

— Разбира се.

Бруно посочи хамъра, където още седеше Матю.

— Какво е неговото участие в тази работа?

— Длъжник съм му — отвърна агентът. — Загуби работата си заради мен. Той е добър агент, или ще стане такъв някой ден.

— Не ме харесва — изтъкна Бруно.

— Да — потвърди Джеф, — така е. Честно казано, вероятно така е по-добре и за двама ни.

Пол Бруно се изплю през зъби — гаден навик, за който Джеф бе забравил.

— Никога не съм те разбирал, агент Хопър — призна информаторът след известно време.