Другото лице

ТРЕТА ГЛАВА

През първата седмица равин Дейвид Коен не можеше да си отваря устата повече от сантиметър и половина — достатъчно пространство, за да успее да навре вилица вътре и да сдъвче добре храната. Хранеше се основно с меки храни. Картофена салата, макарони. Но в понеделника преди Деня на благодарността, докато си миеше зъбите с луксозната електрическа четка, която си бе взел, след като Прошарената брада приключи със свалянето на скобите, Дейвид осъзна, че почти е възвърнал пълната подвижност на челюстта си.

Е, устата още го наболяваше при дълги разговори, но двамата с Малкия Джо така или иначе не провеждаха дълги и сложни беседи. Научи, че съквартирантът му е портиер в „Дивият кон“ — работа, към която Малкия Джо се бе завърнал, след като разрешиха на Дейвид да излиза през предната врата на къщата. Хлапето отговаряше за събирането на пари от сводниците, които водеха момичетата си в клуба. Получаваше малък процент от печалбата на около двеста стриптийзьорки, които работеха нощем през уикенда, и това му даваше възможност да си купува анцузи „Найк“ и златни ланци. Дейвид подразбра, че другата работа на Малкия Джо е да осигурява малко лична охрана за самия него. Техниката за видеонаблюдение се намираше в гардероба на хлапето, в който бяха складирани толкова оръжия, че с тяхна помощ при необходимост можеше да се изкара една доста дълга обсада.

Дейвид научи още, че Малкия Джо има две големи амбиции. Първата бе да си има каравана на главната улица във Вегас, от която да продава най-различни видове хотдог и парчета домашно изпечен пай. Представяше си, че майка му ще се занимава с приготвянето на храната. Караваната трябваше да работи от полунощ до пет сутринта, когато всички пияници и наркомани излизат да си търсят стока, а танцьорките свършват смените си.

— Ще го направя много изискано — обясняваше Малкия Джо. — Нищо общо с долнопробните камиончета за тако, където нямаш представа какво сирене ти слагат. Ще предлагам също и свежи сирена. Ще бъде много яко.

— За това ще ти трябва разрешително — заяви Дейвид. — Наистина ли искаш да привлечеш вниманието на щатските власти?

— Ама сериозно ли?

— Каква е другата ти идея?

— Бени ме накара да запиша някакви курсове в местния колеж в Южна Невада — продължи Малкия Джо. — За компютри и други такива глупости. Оттам ми хрумна идея да направя уебсайт, където хората просто ще могат ежедневно да си споделят мислите. Да разказват в две изречения това, което им идва наум. Ще го нарека „Изрази“, но със „с“.

— Защо просто не го наречеш „Доносници“?

— Не ме бъзикай, кучко — пошегува се Малкия Джо, сякаш бяха приятели.

Дейвид каза на Малкия Джо, че ако някога отново го нарече „кучка“, двамата с майка му ще продават хотдог и пайове в пустинята от задния багажник на изгорял кадилак. За първи път от шест месеца насам заплашваше някого и се почувства страхотно.

Сякаш отново се бе върнал в играта.

Но всички книги, които бе изчел, имаха остатъчен ефект върху Дейвид. Въодушевлението му се оказа краткотрайно заради простодушното оскърбление, което видя по лицето на Малкия Джо. Замисли се върху нещо, което бе прочел в Талмуда — „Недей да търсиш отговорност от човека за онова, което той изрича в яда си“. Истината бе, че въобще не му пукаше дали Малкия Джо му вика „кучка“ или нещо друго. Това бяха просто думи, а и хлапето на практика беше неграмотно, едва ли разбираше какво точно казва. Дейвид просто беше ядосан на всичко. Смисълът на живота му беше отишъл по дяволите.

— Виж — започна, — няма нищо по-отегчително от това да слушаш мечтите на някой друг, нали? Но имаш хубави идеи. Трябва да спестиш малко пари и да ги реализираш.

— Наистина ли? — Малкия Джо се ободри веднага като куче, което гони топка по улицата, само за да бъде прегазено, но все пак държи да стигне до скапаната топка. — На никого не съм казвал тези неща, защото не искам никой да ми краде идеите. Значи наистина смяташ, че от това може да излезе нещо?

— Наистина — потвърди Дейвид, след което се качи в стаята си, за да прекара там остатъка от вечерта. Не можеше повече да слуша каквото и да е.

Дейвид изплю пяната от пастата за зъби, избърса лицето си и влезе в килера, за да си избере костюм. Трябваше да се срещне с Бени след трийсет минути в закусвалня „Бейгъл“.

„Носи всичките си луксозни еврейски книги — беше му заръчал Бени, — ще се срещнеш с много важен човек.“ Дейвид нямаше представа кой може да е той, но поръчението да вземе със себе си книгите го постави пред известна практическа дилема. Хубавото на християните беше, че си имат само една книга, Библията, и в нея са описани всички тайни на живота. Евреите обаче имаха още Тора — която включва първите пет книги от Библията — и Талмуда, който беше дълъг шест хиляди страници и за Дейвид бе като приспивателно хапче преди лягане.

После идваше ред на Мидраш — тълкувание на Тората, което попълваше пропуските и обясняваше какво означава всичко. Или какво се предполага, че означава, тъй като някои неща бяха съвсем ясни за Дейвид, но обяснението им бе напълно противоположно на неговото разбиране. Най-накрая оставаха купища и купища книги за философията на юдаизма, които напомняха за нечий дневник, изпълнен с размисли за всички останали книги, взети заедно.

И цялата тази идиотщина заради едно проклето прикритие? Дейвид си помисли, че би било много по-лесно да казва, че е месар.

Избра сив костюм „Хюго Бос“ и го съчета с бяла риза, синя вратовръзка и онези обувки „Коул Хаан“ за петстотин долара. Намери кърпичка и я сложи в горния джоб на сакото си, след което извика Малкия Джо от долния етаж, за да му помогне с книгите.

— Приличаш на сводник, куче — каза хлапето, като го видя, а после бързо добави: — Брей, това наистина ти стои добре. Честно.

През цялото това време Малкия Джо се бе отнасял към него с пълно безразличие. Не се страхуваше от него. Не го уважаваше. Не се държеше и непочтително, но гледаше на него като на някакво същество, на което трябва да носи храна и да му помага да си сменя превръзките в ранните етапи от процеса по промяна. Но откакто Дейвид го бе заплашил преди дванайсет часа, хлапето вече се държеше почтително, може би дори малко уплашено, което се стори забавно на новоизлюпения равин, тъй като видът му вече изобщо не изглеждаше заплашителен, за разлика отпреди. Думите му обаче все още имаха своята тежест, което му се понрави.

— Така ли мислиш? — попита Дейвид. — Не изглеждам ли като някоя фльорца?

— Категорично не, куче — отвърна Малкия Джо. Огледа купчината книги върху скрина на Дейвид. — Трябва ли да вземеш всичките?

— Така заръча Бени.

— Понякога си мисля, че той само казва някакви работи, колкото да ги каже, схващащ ли?

— Той е босът — заяви Дейвид.

— На теб шеф ли ти е?

Малкия Джо досега никога не му бе задавал въпроси, свързани с йерархията, сякаш бе стриктно инструктиран да избягва напълно подобни разговори, което изглеждаше основателно, така че внезапната му демонстрация на смелост се стори подозрителна на Дейвид.

— Просто сложи книгите в колата — разпореди се той.

У дома Дейвид караше линкълн, модел „Таун кар“ от 1993 година, подарък от братовчед му Рони. Когато трябваше да свърши нещо за Фамилията, се появяваше някой и му даваше кола, която да използва — превозно средство, което после можеше да се изгори или почисти и препродаде. Когато поемаше независими поръчки, вземаше автобус до летище, О’Хеър“ или „Мидуей“ и задигаше автомобил от паркинга за неограничен престой. Странното беше, че винаги носеше със себе си шофьорската си книжка, дори когато поемаше независими поръчки, заради възможността ненадейно да го спре полицай за превишена скорост или защото не е спрял на знак „стоп“. Не че бе получавал глоба от времето, когато беше тийнейджър. Да притежаваш валиден документ за самоличност, беше нелош начин да избегнеш допълнителни проблеми.

Сега в портфейла си имаше временна шофьорска книжка, издадена в Невада. Бени му я донесе през уикенда заедно с още един тест (този път темата бе какво се случва с евреите, когато възкръснат — една от най-абсурдните идиотщини, които Дейвид бе чел някога, защото се твърдеше, че евреите се надигат от гробовете си и отиват чак до Израел, в което нямаше абсолютно никакъв смисъл) и му повтори милион пъти, че документите му са легални и няма за какво да се тревожи. Лесно му беше да го каже, в крайна сметка не той шофираше златист рейндж роувър със затъмнени стъкла — детайл, който караше Дейвид да се чувства незабележим като кулата „Сиърс“ и също толкова „дребен“[11]. Затова взе осемте километра път между своята къща и закусвалня „Бейгъл“, като се придвижваше с около двайсет километра в час под позволената скорост, и пристигна в заведението с петнайсет минути закъснение.

Когато влезе вътре, първото, което му направи впечатление, бе големият брой възрастни хора. В предната част на сградата имаше пекарна и старците се бяха наредили плътно до витрината с тестени изделия, а глъчката от техните разговори, осъществявани с помощта на слухови апарати, отекваше между стените на закусвалнята. Какофонията напомни на Дейвид за бинго залата, която някога Фамилията въртеше на Южното крайбрежие. От другата страна на пекарната имаше салон с места за сядане — сепарета, разположени под формата на буквата С, които гледаха към улицата и паркинга. По средата между тях имаше около дузина маси. Дейвид винаги се бе притеснявал от възрастни хора. Никога не бе допускал, че може да доживее до петдесет или нагоре, дори когато се появиха Дженифър и Уилям и животът започна да му се струва… различен. По-ценен. Просто не изглеждаше правдоподобно. Баща му умря на четиридесет. Никога не бе познавал баба си и дядо си. Майка му се ожени повторно и се премести в Аризона веднага щом той завърши гимназия. Загубил бе напълно връзка с нея, макар да предполагаше, че е още жива. Мечтата му да зареже бизнеса и да се премести в Калифорния като преуспял човек си оставаше просто мечта — нещо, което заравяше дълбоко в ума си, когато вършеше поръчкови убийства в Шампейн. Оказа се, че Сал Купъртин е мъртъв. Дейвид си помисли, че може да започне да съставя списък с всичките жестоки шеги, които му поднасяше животът, само за да е сигурен, че не си въобразява половината от глупостите, които се случваха.

Забеляза Бени, който седеше сам на едно сепаре в ъгъла. Пред него на масата имаше разтворени документи и три бутилки с вода. Бени държеше чифт очила за четене в едната си ръка, които Дейвид никога преди не бе забелязвал.

— Закъсня — заяви босът, когато Дейвид се мушна в сепарето.

— На Малкия Джо му отне малко време, за да свали всички книги на долния етаж.

— Как вървят нещата там?

Хлапето става — отвърна Дейвид, макар да не искаше Малкия Джо в къщата, тъй като от половин година насам не бе имал възможност да остане сам със себе си поне за известно време.

— Той е тъпанар — възрази Бени.

— Нямам проблеми с него — каза Дейвид, без да е сигурен защо защитава Малкия Джо.

Бени си сложи очилата и огледа лицето му.

— Усещаш ли някаква болка?

— Не е нещо, с което да не мога да се справя.

— Имаш ли отоци?

— Леки, около брадичката — отговори Дейвид. — Едва ли ще понеса ъперкът, ако това ме питаш.

— Челюстта ти изглежда добре — заяви Бени. — Брадата, която си пускаш, ти отива.

— Не мога да се позная, като се погледна в огледалото.

— Такава беше идеята. — Събра хартиите пред себе си, които според Дейвид приличаха на проекти и таблици, на истинска бизнес документация, и ги пъхна в кафеникав пощенски плик. — Както и да е — продължи Бени. — Готов ли си да започнеш да изкарваш пари?

— Да — каза Дейвид, без да знае с какво точно се съгласява. Всичко му се струваше по-добро занимание от това да седи, да чете и да гледа местните новини. Може би Бени щеше да го изпрати да убие синоптика на Канал 3, който съобщаваше на гражданите на Лас Вегас прогнозата (а тя гласеше, че за петдесети пореден ден температурата ще е трийсет и един градуса) в компанията на кучето си, сякаш стресът от сините небеса, сухия въздух и града, пълен със стриптийзьорки, бе твърде голям, за да може водещият да се справи сам с бремето. — Имам нужда да се махна от къщата.

До масата се приближи сервитьорка и се усмихна топло на Бени.

— Здравейте, господин Савоне — поздрави момичето. Беше на около осемнайсет, не повече от двайсет години, висока, с кестенява коса. На едната й ноздра имаше дупка, където навярно закачаше халка обикновено, на глезена си имаше татуировка на малка пеперуда, точно над късите чорапи и белите кецове. Всички сервитьори и сервитьорки носеха еднакви униформи: жълтокафяви къси панталони, червени блузи с поло яка, бели обувки. На Дейвид му се стори, че тази сервитьорка е подгънала късите си панталонки малко повече от колегите си. Не че това му пречеше.

— Как си, Триша?

— Супер — отговори тя. — Как е жена ви? Не съм я виждала в синагогата от цяла вечност.

— Болна е от известно време — обясни Бени.

— Надявам се да не е нещо сериозно.

— Женски проблеми — отвърна Бени. Дейвид се възхити на неговата прямост. — Как се наричаше? Ендометриоза? Когато се влоши, едва става на крака. Но какво да се прави, нали така?

— О, не! — възкликна Триша. — Е, когато се почувства по-добре, ако имате нужда някой да гледа децата, за да излезете на вечеря или нещо такова, с удоволствие ще дойда по всяко време да ви помогна.

— Благодаря ти — заяви Бени искрено.

— Равин Кейлс ли чакате?

— Той отиде до тоалетната, така че най-добре му донеси обичайното — каза Бени. — Аз искам бъркани яйца с бекон. И порция наденички.

— А за вас? — Триша хвърли същата топла усмивка на Дейвид и той се почувства неудобно. Кога за последно бе виждал и разговарял с жена?

— Равине — обърна се към него Бени, — и ти ли искаш бекон с яйца? — Вече не само се бъзикаше с него, но и му даваше да разбере, че трябва да се държи като равин на това място.

— По-скоро бих искал лучен геврек и кафе — обади се Дейвид. Една чиния с проклети наденички също щеше да свърши работа, самата мисъл изпълни устата му със слюнка за първи път от месеци насам. Не, не, не наденички. Едно плато медена шунка с две пържени яйца и малко яхния от солено говеждо и зеленчуци. Чаша мътеница, за да прокара храната. Защо се срещаха в заведение за бързо хранене, след като Бени знаеше, че равин Дейвид Коен не би могъл да яде всичко, което си пожелае?

Триша си записа поръчката му, но не се затича да я изпълни, както Дейвид се надяваше. Комбинацията от фантазията за шунката и дългите й крака, които трябваше да са поне три метра, му действаше разсейващо.

— Трябва да ви попитам — започна Триша, — вие ли сте новият младши равин, за когото чуваме?

— Същият — потвърди Бени вместо него. — Ще приеме длъжността след две седмици.

Дейвид внезапно си спомни нещо, свързано с естеството на доброто и злото, което бе прочел преди няколко сутрини. В общи линии в текста се твърдеше, че никой не е роден изцяло в едната или в другата крайност, че всеки човек разполага с душевната свобода да бъде истински задник. Ако като цяло си добро човешко същество, това се наричаше йецер тов. Ако не си, названието бе йецер хара. Дебелата лоена топка Бени Савоне, който си бе поръчал наденички и бекон и пропускаше да съобщи на Дейвид важни неща като факта, че ще става младши равин, очевидно бе направил своя избор. Личен избор, който изненада Дейвид, извади го от равновесие и му показа, че няма контрол над нищо. Евреите непрекъснато споменаваха личната свобода и истината. Как наричаха истината? Божият печат. Дейвид не вярваше в бог, но това му се струваше подходящо лаконично.

— Страхотно! — възкликна Триша. — На всички толкова много ни липсва равин Готлиб.

— Чувал съм само добри неща за него — намеси се Дейвид, като си помисли: „Не мога просто да стоя тук като идиот и да позволя на Бени да ме притиска в ъгъла“, макар в същия момент да осъзна, че няма избор. Неговият собствен отговор целеше да успокои това хубаво младо момиче. Какво ставаше с него?

— Той беше толкова млад, случилото се е пълна трагедия — продължи тя и Дейвид осъзна, че равин Готлиб едва ли се е преместил в Рино. — Начинът, по който говореше за Тора…

Триша бе твърде разстроена, за да продължи. Бени леко я потупа по кръста.

— Трагедия — изрече. — Сега бъди добро момиче и иди да провериш дали беконът ми не е твърде препечен. Не мога да ям тези хрупкави неща. — Бени проследи внимателно с поглед Триша, докато тя се отдалечаваше. После каза: — Баща й притежаваше половината Северен Лac Вегас. Джордън Розен. Ще го срещнеш в синагогата.

Чудесно.

— Какво му се е случило?

— Започна да идва в „Дивият кон“ — отвърна Бени. — Влюби се в едно момиче, което работеше при нас. Тя твърдеше, че е иранка, когато нещата не вървяха добре с иранците, обяснявате, че е иракчанка, когато нещата при тях тръгнаха на зле, но истината е, че просто беше мургава. Истинското й име беше Карън, но се появяваше на сцената като Шоле и твърдеше, че означава „пламък“ или „огън“, или „гореща мацка“. Наистина я биваше в игричките. Понякога идват разни идиоти от Канзас, които искат жена с чаршаф на главата да си навира циците в лицето им, докато й говорят мръсотии — тогава нещата вървят гладко и времената са добри. Но бащата на Триша искаше някакви странни неща, нали разбираш? Не можеше да понесе тези туристи да я обиждат, затова я наемаше за цяла нощ. Хвърляше по пет, десет хиляди на вечер за нея. Това усложни нещата. — Направи пауза, отпи от кафето и отново си сложи очилата. — Снимките, които му изпратихме, свършиха останалата работа.

— Трябваше ли да го правите? — попита Дейвид. Проверяваше го, в главата му още се въртеше онова, което бе прочел. Обмисляше как точно да подходи към цялата ситуация, за да види дали Бени е правил добър избор някога.

— Започна да плаща за танците с кредитната си карта, но все му отказваха кредит — продължи босът. — Първия път, както и да е, оставихме го без последствия. Беше добър клиент, затова казах на управителя да плати на момичето за времето й, а другия път да удвои цената. При следващата случка — същата работа. Оказах се вътре с двайсет бона. Дадох му няколко дни да се оправи, нали разбираш, като джентълмен на друг джентълмен, но той не направи нищо. Каза ми да не се притеснявам и да му имам доверие, държал половината град, просто имал проблеми с ликвидността. А пък аз съм благоразумен човек, нали? Смяташ ли, че съм благоразумен?

— Да — потвърди Дейвид, но си помисли, че другият мъж е благоразумно откачен.

— Разиграваше ме така два месеца — продължи Бени. — Живее на три къщи от моята, жена му и децата му са братовчеди на моята жена и моите деца, така че какво да правя?

Преди Дейвид да успее да отвърне (а неговият отговор щеше да е: „Спукай от бой нещастника, дългът си е дълг и ако имаш задължения към някого, трябва да си платиш!“), Бени посочи висок, добре облечен по-възрастен джентълмен, който вървеше през ресторанта.

— Това е равин Кейлс — обясни. Мъжът се спря и размени по няколко думи с хората на почти всяка маса, като непрестанно стискаше нечие рамо. — Наблюдавай как владее помещението. Това е урокът ти за деня.

Равин Кейлс не приличаше много на равин, или поне не отговаряше на представите на Дейвид за еврейски свещеник. Не носеше черна премяна, нямаше дълга брада и шапка, отсъстваха всички онези компоненти, присъщи на хасидизма[12]. Всъщност равинът приличаше на президент на банка: син костюм, не много лъскав, но очевидно скъп; хубави обувки, макар и не чак като тези, с които бе обут Дейвид; вратовръзка, завързана на голям уиндзорски възел; часовник, който изглеждаше доста сносен. (Някога Дейвид имаше „Ролекс“, който не бе платил, а беше взел от едно тяло. В крайна сметка от часовника започнаха да го побиват тръпки, така че го замени за хубав самозаряден пистолет ГШ-18, когато Фамилията му възложи да надзирава една оръжейна сделка преди няколко години.) Равин Кейлс дори не носеше ермолка и Дейвид изпита огромно облекчение, тъй като осъзна, че и той ще може да ходи така.

Когато равинът най-сетне приключи с обиколката на ресторанта, седна в сепарето до зет си и му подаде пачка чекове.

— Занеси ги в банката, Бенджамин — нареди.

Бенджамин? По някаква причина Дейвид никога не си бе помислял, че Бени има друго име. При тази мисъл се усмихна за първи път от много време насам.

Бени прегледа пачката внимателно, като кимваше при всеки чек.

— Доста добра сума — заяви накрая. — Може би трябва да се върнем и за вечеря.

Равин Кейлс не отговори. Беше твърде зает да оглежда Дейвид, а онова приветливо поведение, което демонстрираше, докато обикаляше от маса на маса, отдавна бе изчезнало.

— Значи — започна най-накрая равинът, — ти си той.

— Предполагам — отвърна Дейвид.

— Донесе ли си книгите?

— В колата са. Ако са ти притрябвали, ще ида да ги взема.

Равинът се изсмя, но смехът му прозвуча по-скоро като изсумтяване.

— Дали през целия си живот си чувал някой освен хората, с които си работил, да използва фрази като „Ако са ти притрябвали, ще ида да ги взема“?

Дейвид усети как лицето му пламна.

— Аз не… — започна, но възрастният мъж махна с ръка и го прекъсна.

— Умен човек си — заяви равин Кейлс. — Говори като такъв.

Дейвид не знаеше дали е умен. Харесваше му да смята, че не е тъп, дори до известна степен му харесваше да учи, стига това да не му пречи да се занимава с други неща, които наистина желае да прави. Беше наясно обаче, че не умее да говори като умен човек.

— Зная да говоря само по един начин — оправда се.

— Ще поправим това — отвърна равинът. Не прозвуча грубо. Нито снизходително. Просто изложи фактите. Дейвид му се възхити. Видя различен тип решителност. — Трябва да знаеш, че равин Готлиб бе много популярен сред хората. Предстои ти доста работа.

— Къде е той? — попита Дейвид.

— Падна от една лодка — отговори Бени.

— Беше добро момче — добави тихо равин Кейлс. — И отличен равин. Не заслужаваше съдбата си.

— Кой ли въобще я заслужава? — подхвърли зет му.

— Той беше вярващ човек, Бенджамин — заяви равинът.

— Тогава сигурно е щастлив — каза Бени. — Сега е на по-добро място.

— Ти нищо не знаеш за нашата религия — възрази възрастният мъж. Произнесе думите с такава жлъч, че Дейвид се отдръпна от масата и удари коляното си в долната й част толкова силно, че водата се разплиска от чашите, но всичко това като че ли поуспокои равина. — Поне в името на внучките ми не е лошо да научиш какво ще се случи с тях, когато умрат — продължи. — Децата са склонни да задават такива въпроси.

„О, да — помисли се Дейвид, — йецер хара със сигурност.“

За щастие в този миг Триша се появи с поръчките: чиния със свинско и яйца за Бени, пушена сьомга и лук за равин Кейлс, самотен геврек за Дейвид. През живота си не бе изпитвал такова щастие при вида на сервитьорка. Всичко, на което бе станал свидетел досега, го бе смутило напълно. Очевидно Бени и тъст му, равин Кейлс, бяха убедени, че той ще работи като равин, вместо само да се преструва на такъв, докато се укрива през следващите месеци, години или колкото е необходимо.

Нямаше добра причина Бени и равин Кейлс да смятат, че той е квалифициран да работи с деца или да се занимава с каквато и да е работа, която не е свързана с убиване на хора. Това бе неговият уникален и обработен набор от умения.

Дейвид не можеше да проумее какъв е случаят с равин Кейлс. С какво точно го държеше Бени? Той бе женен за дъщеря му, имаха деца и очевидно Бени бе достатъчно замесен в ежедневните операции на синагогата, щом равинът не се притесняваше, че го виждат да му дава пари насред ресторанта.

— Слушайте — каза Дейвид. Наведе се над масата и произнесе думите възможно най-тихо, но така, че да го чуят. — Бях добър войник дотук. Поискахте да ми смените лицето. Добре. Сменихте го. Искахте да прочета петстотин книги за юдаизма. Прочетох ги. Искахте да попълвам тестове, да пиша есета. Няма проблем. Дайте ми молив НВ. Поискахте шест месеца да живея като в кафез, напълно изолиран от външния свят, в една къща с онзи полуидиот Малкия Джо. Усмихнах се и го изтърпях. Сега или някой ще ми каже какъв е планът, или излизам от играта. А ако изляза от играта, ще пострадат хора. Това е всичко, което имам да кажа.

За миг другите двама мъже се смълчаха, затова Дейвид се облегна назад, отхапа от геврека си и започна да дъвче ядосано. Поне си помисли, че равин Кейлс и Бени ще приемат поведението му за гневно, макар всъщност да дъвчеше с облекчение, защото най-сетне бе казал това, което си мислеше (освен това най-сетне можеше да дъвче с реална цел, което беше приятна изненада). Беше леко загрижен дали е изиграл правилно картите си.

Бени и равин Кейлс изглеждаха изненадани — нито един от тях не бе свикнал да му поставят ултиматум, но ако имаше нещо, което Дейвид бе научил в живота си, то бе, че щом позволиш на някой друг да диктува условията на собственото ти оцеляване, се превръщащ в мъртвец. Ето защо, макар да бе част от Фамилията през всичките тези години, той все още работеше на свободна практика и не му пукаше дали някой ще се ядоса, че не е получил процент от печалбата му. Ако някой искаше процент, можеше да дойде и да се опита да си го вземе.

— Кажи ми нещо, Дейвид — започна равин Кейлс напълно спокоен, държанието му си остана съвсем естествено. — Разбираш ли какво си прочел, или просто го запомняш?

— Разбирам това, което разбирам — обясни Дейвид. — Някои неща просто ми звучат като странни истории, които някой е измислил, докато е бил на метамфетамини.

Равинът отхапа от закуската си — пушена сьомга и лук, нито едно от двете не блазнеше Дейвид, но тази храна явно бе популярна в заведението, защото половината от осемдесетгодишните старци наоколо имаха големи парчета от розовата риба в чиниите си — и започна да я дъвче напълно спокоен, като в това време не откъсваше очи от Дейвид.

— Дай ми пример — каза равинът.

Цялата тази работа ставаше твърде странна. Дейвид съвсем откровено бе заплашил да убие и двамата мъже, но никой от тях не изглеждаше обиден. Ако си беше у дома, някой вече щеше да е мъртъв. В Лac Вегас всичко бе различно, дори закусвалнята, в която седяха — сякаш някой бе взел чикагска закусвалня и я бе преместил насред пустинята. Самият Дейвид също бе друг — седеше в някакво сепаре, облечен в костюм за хиляда долара, и отправяше заплахи, които вече дори не знаеше как да изпълни. А сега му задаваха въпроси за религиозни текстове, сякаш е нормален човек, а не някой, който е изпратил на два метра под земята колко… петдесет човека? Или по-скоро седемдесет и пет. По дяволите, може би дори сто. Никога не си бе водил отчет за бройката на жертвите, никога не се беше и опитвал, но можеше да види всяка една от тях. Спомняше си всеки детайл. Защото това му беше работата. Съхраняваше информацията в една папка в главата си, която можеше да отвори по всяко време. Ето какъв бе планът му за справяне с рискове — знаеше, че най-меката част от трахеята всъщност се намира долу, при ключицата, и ако искаш да си милостив, притискаш сънната артерия за около трийсет секунди. Така човекът първо изгубва съзнание, а после можеш да му прекършиш трахеята без много съпротива. Но какво можеше да направи сега? Да се пресегне през масата и да наръга равина в гърлото с ножа за мазане на масло? Да го задуши с геврека? А после да убие двадесетина възрастни граждани на път за изхода?

— Ами — започна Дейвид, след като обмисли нещата още малко, — този Езекил е доста омотан. Виденията му за Долината на сухите кости се споменават в половината от ортодоксалните писания. Искам да кажа, че този тип е бил откачалка от най-висша класа и въпреки това всяка втора книга в колата ми говори за него, сякаш е божествено създание. Моето мнение? Той е или с деменция, или с шизофрения. Определено не е уравновесен човек.

Равин Кейлс се опита да сдържи усмивката си, но не успя.

— Е — заяви, — имаш късмет, че паството на „Темпъл Бет Израел“ е реформистки настроено. Няма да ти се налага да се оправяш с такива неща често. — Отхапа отново от пушената сьомга и лука, отпи глътка чай, избърса елегантно ъгълчетата на устата си със салфетка и въздъхна. — Виждаш ли хората тук, Дейвид?

— Да, виждам ги.

— Знаеш ли защо са тук?

— Не зная — призна Дейвид. — Гевреците не са лоши.

— Тук са, защото това е тяхната общност — обясни равинът. — В това заведение не сервират най-добрата храна в града. Нито правят най-добрите гевреци. Но тази закусвалня представлява това, което са те, техните традиции. Храната, която ям? Тя е свързана с баща ми. През 1919 година, когато бил малко момче, го извели незаконно от Русия, Украйна, за да съм по-точен, през Черно море до Румъния в чувал с картофи. До него бил неговият по-малък брат, който умирал. Можеш ли да си представиш какво е изпитвал?

— Мога да си представя — подхвърли Дейвид.

— Не можеш — възрази равин Кейлс, — защото никога не са те преследвали само защото си роден, заради това, което духовно и метафорично съществува в теб. Но всички тези хора тук? В техните родове има същите истории и дори по-тежки. Книгите, които имаш? Те имат същите книги. Храната, която ядеш? Те ядат същата. На теб Езекил може да ти се струва ненормален и навярно наистина е бил. Но за всички тук, независимо дали го знаят, или не, той е бил свидетел както на началото, така и на края, а това е достойно поне за малко уважение. Като стоиш тук, просто за да хапнеш простичко ястие, осъществяващ връзка с колективната история, голяма част от която се е зародила от нещастие, което няма нищо общо с който и да е от тези хора директно. А ти, ти трябва да приемеш последствията от своите ужасни решения.

— Прощавайте — започна Дейвид, като се увери, че не е повишил глас, — но какво ще кажете за вашите ужасни решения, равине? — От онова, което бе прочел, вече познаваше достатъчно еврейската история, за да е наясно, че казаното от равин Кейлс е абсолютно вярно, но това не означаваше, че иска някой да го поучава или да парадира с лицемерна набожност. — Вие също стоите тук, до мен и Бени, а не с вашите, хмм, как се наричаше? Миш… нещо си, или каквото е там.

— Мишпоха — намеси се Бени. — Това е думата, за която си мислиш.

— Точно така — потвърди Дейвид и внезапно почувства другия мъж като свой съперник. — Това е думата.

— Твоят народ ще бъде мой народ — изрецитира равин Кейлс. — Сигурен съм, че си чувал тези думи, нали?

Дженифър бе поставила в рамка този пасаж от Книга Рут в спалнята им, точно под снимката от сватбения им ден: 5 май 1988 година. Споменът внезапно парализира Дейвид. За пореден път бе осъзнал, че е започнал да забравя подробности от лицето й — специфични черти, бенки и пигментни петна, както и начина, по който двамата изглеждаха на онази снимка. Вече не можеше да си представи дори собственото си лице. Сети се, че е пропуснал десетгодишнината от сватбата им, и един нов стадий на тъга премина през него. Равин Кейлс беше прав. Всички тези неща бяха последствие от неговата огромна грешка.

— Добре ли си? — попита Бени.

— Аз, хмм — изрече Дейвид, но не можа да довърши. Всички маси край тях не бяха заети просто от възрастни хора… стари евреи… а от стари мъже и жени, които бяха заедно. Гледаха се, говореха за живота си, за миналото си, за незначителните подробности от ежедневното съжителство. Семейни двойки. Възрастни женени хора.

Дейвид трябваше да се махне от тази закусвалня.

— Челюстта ми — обясни. Не откъсна поглед от скута си, не посмя да погледне Бени, защото бе сигурен, че в очите му има сълзи. За бога. Наистина ли се бе стигнало толкова бързо дотук? Малко над шест месеца, няколко хиляди страници от книгите на юдаизма и внезапно се бе превърнал в голяма проклета фльорца. Проблемът бе, че на евреите не им се нравеха тези идиотщини със самосъжалението. Те си отмъщаваха и ако се будалкаш не с когото трябва, се събуждаш в леглото си и над теб са надвиснали агенти на Мосад. — Май имам нужда от перкоцет. Нещо ме стяга. Имам болки в очите.

— Добре — кимна Бени напълно сериозно. — Защо не отидете с равин Кейлс да си вземеш детския аспирин и ще се срещнем пак в синагогата след, да речем, трийсет минути? Ще имате още малко време да поспорите за значението на храната.

Равинът не бе откъснал очи от Дейвид през цялото време, или поне той имаше такова усещане. Възрастният мъж излъчваше някакъв вид доброта. Беше корав тип, това бе напълно ясно — странното бе, че изглеждаше и като някой със съвсем искрен интерес към благополучието на другите хора, което озадачи Дейвид.

— Така ще направим — съгласи се равинът.

Когато Дейвид най-сетне успя да се съвземе достатъчно, за да вдигне очи, видя, че равин Кейлс все още се взира в него. И изглеждаше дълбоко натъжен.