Другото лице

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Провинциалният Южен Илинойс се бе превърнал в неясно очертание на силоз за жито и поле от мръсен сняг. Джеф Хопър седеше на задната седалка на черен шевролет „Събърбан“, управляван от старши специален агент Кърк Биглионе, и бездействаше, докато пътуваха през градове, които никога не бе посещавал — Понтиак, Нормал Сити, Линкълн и по-далеч. Човек можеше да се укрива тук навеки.

— Удобно ли ти е там, отзад, Хопър? — попита Биглионе. Джеф не отговори. — Радвай се, че не си с белезници — продължи старши агентът. Човекът, който седеше до него, агент на име Лий Поремба, с когото Хопър бе работил дълги години в Канзас Сити, се обърна и го изгледа кръвнишки. Явно никой не смяташе, че Кърк Биглионе е забавен.

Движеха се на юг по магистрала 1-55 почти от пет часа на път за ферма „Кошел“, която се намираше между Дивърнън и Фармсвил, по средата на нищото. Планът беше да се срещнат с щатските шерифи и да връчат заповедта за обиск точно преди началото на Супербоул[30]. От ФБР винаги предпочитаха да организират внезапните си хайки в дни, когато семействата се събират — Деня на благодарността, Коледа, неделята на Супербоул, или когато знаеха, че дори най-долната отрепка на планетата най-вероятно си е вкъщи, седнала на дивана. Не че Джеф очакваше да пристигнат на мястото и да открият как собственикът на фермата похапва чипс и салса със Сал Купъртин.

Ферма „Кошел“ бе собственост на Мел Кошел-младши от 1979 година насам. Фермата и трийсетте хиляди глави добитък, които редовно се колеха в нея, за да се зареждат хранителните магазини и ресторантите за бързо хранене из страната, се намираха там много преди тази дата. Бизнесът бе започнат от Мел-старши през 1959 година, а ежедневните дейности на фермата наскоро бяха прехвърлени на сина на Мел-младши — Трей.

Нямаше и следа от престъпна дейност в историята на семейство Кошел, освен фиша за превишена скорост на Трей от 1992 година. През изминалите седмици от самоубийството на Дебелия Монте бе разследвана всяка възможна следа, за да се установи връзка между Фамилията и фермата, но единственото, което успяха да докажат от ФБР (и дори то бе доста съмнително), беше, че един от баровете на Фамилията в Бриджпорт — „Кроталът“, от време на време купува говежда кайма от дистрибутор, който понякога взема месо от ферма „Кошел“. В основни линии единствената връзка беше чиста случайност.

Това не означаваше, че няма нещо, наясно бе Джеф. Само че то бе заровено толкова дълбоко, че не съществуваше на хартия. Дебелия Монте не бе споменал за ферма „Кошел“ просто защото бе прочел името й отстрани на някой камион и бе сметнал, че може да погоди забавна шега на ФБР. Не и след като тъкмо бе пуснал куршум в главата на съпругата си и събираше кураж да пусне един и в своята. Джеф бе наясно с това. Нямаше представа обаче защо Монте го бе насочил към ферма „Кошел“.

Възможно ли бе Сал Купъртин вече да е „Биг Мак“? В това нямаше много логика. Не можеше да си представи Рони Куиъртин да се възползва от услугите на обикновени граждани, за да му помогнат да се отърве от мъртво тяло. Беше твърде рисковано да накараш един работник с надница десет долара на час да напъха човешко същество в мелницата, дори да раздадеш купчина с банкноти като компенсация. Възможно бе с честта да са били удостоени Чема Еспиноза и Нийл Морети (така и не бяха открили тялото на Нийл в бунището, Джеф не смяташе, че изобщо ще успеят), но все пак защо да го вършат тук, щом Рони би могъл да възложи задачата на човека, наследил старата работа на Пол Бруно? (Не бяха намерили и неговото тяло.)

Ако ферма „Кошел“ бе намесена по някакъв начин в изчезването на Сал Купъртин, Джеф смяташе, че става въпрос за пасивно участие… Опитваше се да го обясни на ФБР през последните няколко седмици без почти никакъв резултат. В което също имаше логика, тъй като ръководителите на ФБР в Чикаго не бяха големи фенове на Джеф Хопър, особено след като самоубийството на Дебелия Монте лъсна в „Сън-Таймс“ и „Трибюн“.

Минали бяха няколко дни, преди всичко да излезе наяве, най-вече поради факта, че Чикаго се интересуваше преди всичко от справянето с голямата буря, която бе бушувала в града, и не толкова от самоубийството на някакъв гангстер и опита за убийство на жена му. Но щом снегът в града се стопи и журналистите успяха да стигнат до офисите си, незначителната новина от трета страница се превърна в неловко положение на първа страница с „поверителни източници“, според които „работещият за Фамилията уличен гангстер“ Дебелия Монте Морети е провел последния си разговор с агент на ФБР, който към момента бе в платен административен отпуск заради лошо поведение. Същите тези „поверителни източници“ на драго сърце правеха предположение, че въпросният агент — Джеф Хопър, навярно скоро ще бъде напълно освободен от задълженията си заради убийството на четирима души под негово ръководство предходната година, а сега и заради съмнителната му връзка с известна криминална фигура.

Джеф бе напълно убеден, че зад така наречените „поверителни източници“ от всички публикувани материали всъщност се криеше Кърк Биглионе, който в момента се опитваше да обясни на специален агент Поремба колко много ще му хареса Чикаго през пролетта. Поремба вече официално бе назначен на мястото на Джеф.

— Изобилие от добри ресторанти — обясняваше Биглионе. — А ако обичаш да ловиш риба, има няколко страхотни места в Уисконсин само на два часа път. Има едно местенце във Фон дю Лак, където отдавна си мечтая да си построя вила.

— Не ловя риба — отсече Поремба.

— Какво обичаш да правиш? — попита Биглионе.

По времето, когато Джеф работеше с Дий Поремба, вечно му задаваха този въпрос. Поремба, изглежда, не харесваше нищо освен работата си и приличаше на човек, който би ти забил нож в гърба. Всъщност се оказа просто скучен тип, който искаше само да хваща лошите момчета в работно време, а после да се прибира вкъщи и да се грижи за трите си спрингер шпаньола. Джеф научи тази информация едва когато го помолиха да направи малко проучване на колегата си, преди да повишат Поремба. Във ФБР по принцип се притесняваха за агенти, които сякаш не съществуват извън работното си място. Не беше нормално да не оставиш някаква следа някъде.

Изминали бяха няколко години, откакто проучи Поремба, но Джеф все още си спомняше някои детайли: имаше брат в Тампа, а бившата му съпруга живееше в Санта Фе. Доколкото бе успял да открие, в живота на колегата му нямаше никой друг. „Неподкупен“, беше написал Джеф за него в доклада си, защото не му бе необходимо много. Хубава книга, кучетата му, място, където да седне, дневна прожекция всяка събота следобед, когато не е на работа. А ако в събота работеше, отиваше на дневна прожекция в неделя. Предпочиташе романтични комедии и филми с говорещи животни.

— Обичам да чета — обясни Поремба.

— Още ли имаш спрингер шпаньоли? — попита го Джеф.

Поремба се обърна и се втренчи в него за няколко секунди.

— Още са в Канзас Сити. Не мога да ги взема при мен в хотел „Камфърт Суийтс“.

— Доколкото си спомням — започна Джеф, — имаше три кучета. Ще ти трябва жилище с двор в Чикаго. Може би трябва да потърсиш в предградията. Чувал съм, че в Батавия е хубаво.

— Не знам колко дълго ще остана — призна Поремба.

— Така ли? — попита Джеф. — Мислех, че си тук за постоянно.

— Струва ми се, че ще се местя пак в следващите няколко седмици — каза Поремба.

— Аз не бих бил толкова сигурен — намеси се Биглионе. — Ако днес открием това, което търсим, до края на седмицата ще си затънал до колене в преместване на кашони.

— Може би — изрече Поремба.

Биглионе на практика имаше същия чин като Поремба, но за Джеф бе ясно, че последният е извикан, за да оправи една потенциално кошмарна ситуация за ФБР. Щом се разчуеше, че тялото от сметището не е на Сал Купъртин, че някъде там има и друго тяло, което не могат да намерят, щяха да бъдат повдигнати големи въпроси относно разследването на Фамилията от ФБР. Единствената причина пресата още да не е разкрила тази информация навярно бе ситуацията, в която беше попаднал Джеф.

Веднага щом чу как тялото на Дебелия Монте се строполи на пода, Джеф разбра, че правилата са се променили. Работил бе дълги години по случаи, свързани с организираната престъпност, но никога не се беше натъквал на член на мафията, който се е самоубил извън затвора, и дори това беше рядкост. А опитът за убийство на жена му? Това също никога не се случваше. В онзи момент Джеф осъзна още нещо: фактът, че Дебелия Монте е говорил по телефона с него, щеше да попадне в медиите рано или късно. ФБР щеше да им го предостави като жертвоприношение — пикантна новина, която ще спре ровичкането им в истинската история, а именно — защо е било позволено на Сал Купъртин да изчезне. Действията на ФБР в този случай напомняха за стратегията на Фамилията, която бе пренесла в жертва тялото на Чема Еспиноза. Танто за танто, всички остават в бизнеса, а светът продължава да се върти.

Така се вършеше бизнес в Чикаго. На Джеф Хопър му се догади, когато разбра, че и той ще трябва да сключи подобна сделка, ако иска да предпази единствения човек, който наистина имаше какво да губи: Матю. Можеше да го направи само ако притисне ФБР в ъгъла. Джеф знаеше, че разполага с единственото нещо, от което те имаха нужда — информация.

Ако обществеността научеше за решението на ФБР да позволи тялото на Чема Еспиноза да замести това на Сал Купъртин, макар и за да се разреши убийството на трима агенти и един таен информатор, без да се излага на опасност дългосрочното разследване на Фамилията, имаше голяма вероятност Рузвелт роуд да се напълни с хора, носещи факли. Още по-остро щяха да реагират семействата на загиналите, които бяха подведени, че справедливостта е възтържествувала, макар и раздадена на улицата. Не можеш да искаш повече от това човекът, убил съпруга ти, брат ти или сина ти, да бъде открит изкормен и изгорен… А и Джеф бе убеден, че специален агент Биглионе е намекнал на семействата, че за Купъртин са се погрижили съвестни граждани, пазители на реда, а не Фамилията, в опит да изглади нещата с Бюрото. Остави семействата да вярват, че проблемът им е решен в стил „стария Див Запад“ и всички се чувстват малко по-добре, когато се приберат вкъщи. Биглионе определено би направил подобно нещо. По дяволите, би го направил и Джеф.

И така, в онази мразовита нощ, когато Дебелия Монте си пръсна главата, Джеф проведе два разговора по телефона. Първо набра 911, за да съобщи за вероятно самоубийство — или може би убийство и самоубийство — и по този начин регистрираха номера му в обществения архив. Следващото обаждане бе до Кърк Биглионе в дома му в Барингтън. Можеше да го потърси на мобилния, но Джеф искаше да се увери, че номерът му ще се появи в домашния телефонен регистър на Биглионе — нещо, за което лесно можеше да се поиска разрешение за проверка от съда. Искаше това обаждане да бъде отчетено в рамките на пет минути от смъртта на Дебелия Монте. Освен това имаше голяма вероятност телефонните разговори на Биглионе да се проследяват пасивно, както всички останали във ФБР. Постъпката беше гадна, помисли си Джеф, докато избираше номера на Биглионе, но беше наясно, че от ФБР на драго сърце ще го заровят жив. Трябваше да се увери, че ще си остави начин да диша, когато е под земята.

— Кой се обажда? — попита Биглионе, когато се добра до телефона.

— Джеф Хопър — отговори той. — Исках да те информирам, че Дебелия Монте току-що се самоуби.

— Какво? Откъде знаеш? — Биглионе току-що се събуждаше и Джеф долови по гласа му, че бавно започва да осъзнава чутото. — Кой се обажда?

— Обажда се специален агент Джеф Хопър — повтори Джеф. — Докладвам, че току-що разговарях по телефона с Дебелия Монте Морети, когато той се застреля. Звучеше като деветмилиметров, но може и да бъркам. Трябва да се направи балистичен анализ. Подозирам, че е убил и съпругата си. — Джеф долови дишането на Биглионе. Звучеше някак тежко, затова той продължи: — По-рано тази вечер се срещнах с него в бар, наречен „Четирите тройки“ в Роскоу Вилидж. По време на разговора ни той в основни линии призна, че е убил Пол Бруно. Не че очаквам да ти пука за незначителен човек като него, след като бе позволено на Сал Купъртин да избяга съвсем спокойно. В тази връзка съвсем случайно Дебелия Монте потвърди пред мен, че тялото на Сал Купъртин не е било изхвърлено на сметището. Всъщност там са били оставени два трупа на някой си, хмм, Нийл Морети и на Чема Еспиноза. Изглежда, сме открили Еспиноза, но Нийл — не. Някъде на бунището има още едно тяло.

— Хопър — започна Биглионе, — ще ти затворя.

— Освен това — настоя Джеф, — може да съм изтръгнал тази информация от него чрез насилие. Когато намерите тялото му, ако по средата на лицето му няма дупка, навярно ще искате да узнаете как е бил счупен носът му. Аз бях. Аз го направих.

— Хопър — отново се обади Биглионе. Този път думите прозвучаха повече като молба. — Затварям ти. Разбираш ли? Затварям.

— Само още едно нещо тогава — продължи Джеф. — Дебелия Монте ми подсказа, че ферма „Кошел“ е свързана по някакъв начин с изчезването на Сал Купъртин и че трябва по-сериозно да ги разследваме.

— Уволнен си — заяви Биглионе.

— Знам — каза Джеф, — затова продължавам напред и се обаждам на някои приятели от „Трибюн“, за да видя дали ще харесат тази информация.

— Водим разследване, Хопър — изрече Биглионе. Гласът му в този миг бе странно спокоен и Джеф си спомни, че преди колегата му се бе занимавал с преговори за заложници. Беше се издигнал бързо в йерархията, след като бе успял да убеди някакъв ненормален в банка в Мемфис да освободи двайсет и двама заложници, без никой да пострада. — Ако от Фамилията научат, че все още разследваме Сал Купъртин, информацията може да съсипе почти цяло десетилетие работа. Знаеш го.

Разбира се, че Джеф знаеше. Целта на този разговор бе да остане в обществените — а и в частните — архиви, Биглионе навярно бе прозрял каква е първопричината за това обаждане. Някой трябваше да си застрахова задника.

— Виждаш ли, точно там е проблемът, Кърк — заяви Джеф. — Вие не издирвате Сал Купъртин. Никой не се занимава с този проблем. Никой и не се е занимавал. Но аз го направих. И знаеш ли какво открих? Или просто искаш да го прочетеш във вестника?

Колегата му не отговори, но Джеф чу как мобилният му телефон издаде сигнал, че някой чака разговор с него. Отдръпна слушалката от ухото си и погледна дисплея — обаждане от мобилния на Биглионе. Не си направи труда да му отговори и просто затвори. Изрекъл бе това, което трябваше да бъде казано. И двамата знаеха, че Джеф няма да се обади на „Трибюн“. Поне засега.

Беше 4,42 сутринта, имаше поне два часа до изгрева, когато Джеф се качи в своя „Експлорър“ и тръгна по затрупаните със сняг улици на Чикаго към жилищния комплекс на Матю Дрю. Докато шофираше, се опита да направи равносметка къде го бяха отвели последните няколко месеца. Беше ли извършил престъпления? Не, не беше. Беше ли извършил нещо, което да е морално укорително?

Блъсна с ръка по волана. Беше убеден, че е извършил. Беше накарал друго човешко същество да посегне на живота си. Няма значение, че Дебелия Монте беше престъпник. Джеф трябваше да се надява, че гангстерът не е застрелял и съпругата си. Отново блъсна волана с ръка. Какво си въобразяваше? Какво, по дяволите, си въобразяваше? Невинната жена навярно беше мъртва, защото той си бе наумил, че ще постъпи правилно, че ще залови Сал Купъртин, който беше убил четирима невинни мъже.

Но не. Не беше вярно. Тези четирима мъже не бяха невинни. Взели бяха участие в измама тип „ужилване“. За трима от тях това бе част от работата им. Четвъртият бе заловен и склонен да им съдейства, защото беше престъпник. В тази ситуация никой не беше напълно невинен. Замесването в подобен тип бизнес предполагаше рискове, дори смърт. Вината не падаше върху Джеф, който бе оставил името си върху сметката. Вината дори не падаше съвсем върху Сал Купъртин, ако човек наистина се замисли по въпроса. Не, Джеф се опита да се убеди, че вината се крие в неограничените правила на играта. Хората умираха, защото извършваха незаконни деяния.

На Джеф му отне трийсет минути, за да измине десетминутното разстояние до сградата на Матю, но когато пристигна там, осъзна колко лошо би било за всички замесени, ако го засекат камерите за видеонаблюдение на жилищния комплекс, затова продължи нагоре по улицата към закусвалня „Уайт палас грил“ и се обади на мобилния на Матю от платения телефон в заведението.

— Колко е часът? — попита младежът, когато отговори на обаждането.

— Малко след пет — отвърна Джеф. — Знаеш ли кой се обажда?

— Никой освен теб не ми се обажда — заяви Матю, който вече бе започнал да схваща ситуацията и не произнесе името му. Не че Джеф вярваше, че мобилният телефон на Матю се подслушва, но човек никога не знае. Момчето се прокашля. — Какъв е проблемът?

— Дебелия Монте е мъртъв — каза Джеф.

— Ти ли го уби?

Въпросът беше смислен.

— Не — призна Джеф.

— Да не би да съм аз?

— Не, освен ако не си го накарал да се застреля в главата.

Матю остана смълчан за дълго, а когато проговори, попита единствено:

— Къде си?

— „Уайт палас“.

— Трябва да си извикам такси. Колата ми е затрупана с метър сняг.

— Не — възрази Джеф, — чакай, изслушай ме. Вземи си малко дрехи и се махни от града за няколко седмици. Сестра ти също.

— Това няма как да стане — обясни Матю. — Сестра ми не може просто да напусне училище. Чуваш ли се какви ги говориш? Божичко! Какво става?

Джеф му разказа какво бе споделил Дебелия Монте, каза му за телефонното обаждане, което бе направил до Биглионе, обясни му, че жената на Дебелия Монте навярно също е мъртва.

— Не зная какво ще се случи от тук нататък — призна Джеф. — Всички може да сме в опасност, ако Фамилията реши да направи някакъв ход.

— Дай ми трийсет минути, за да събудя сестра си и да я запозная със случващото се — помоли Матю. — Поръчай ми шейк.

Преди Хопър да успее да възрази отново, телефонният разговор прекъсна. Отиде до една маса и седна. Когато сервитьорката пристигна, Джеф си поръча шоколадов шейк и я помоли да му намери отнякъде лист хартия и жълтокафяв плик. Сервитьорката го изгледа озадачено, но това едва ли бе най-екстравагантната молба, която някой й бе отправял, особено след като тя имаше татуировка на врата си, на която пишеше Робърт, и още една от вътрешната страна на ръката си, която гласеше „Всички мъже да ходят по дяволите“.

Сервитьорката се върна след малко с шейка, пощенски плик и лист хартия от тетрадка с широки редове.

— Управителят каза, че трябва да ми платите плика — заяви.

— Добре — съгласи се Джеф.

— Струвате ми се познат.

— Преди идвах тук доста често.

Сервитьорката поклати глава:

— Ченге ли сте?

— ФБР — обясни Джеф за последен път в живота си.

— Позволено ли ви е да споделяте това? Не трябва ли да е тайна?

— Не — каза Джеф. — Това важи за ЦРУ.

— Предполагам, че всички си приличате — отвърна сервитьорката. — Насладете се на пощенския си плик.

Джеф извади ключовете за колата и мобилния си телефон от джоба и ги сложи в плика, след което написа бележка до Матю.

Джипът ми е паркиран зад ресторанта. Вземи го. Приготви си нещата и се махай от града, преди да съобщят сутрешните новини, ако е възможно. Използвай само моя телефон. Зарядното е в жабката. Ще ти се обадя довечера. Махни се от Илинойс. Кажи на сестра си, че съжалявам и че ще може да се върне вкъщи след седмица.

Джеф прегледа бележката, опита се да реши дали тя звучи абсурдно, предупредително или просто откровено. Всъщност навярно бе без значение, тъй като най-важното в момента бе Матю и Нина да са в безопасност, както и че от ФБР няма да могат да използват момчето за изкупителна жертва. Джеф бе готов да поеме това бреме изцяло върху себе си и имаше план.

Взе дебелото си зимно палто и ръкавиците и отиде до касата, където махна на сервитьорката и й подаде плика.

— След няколко минути тук ще пристигне друг агент на ФБР заедно с млада жена. Дайте му този плик — помоли той. — А също и шейка. За него е.

— Да не би да участвам в предаване със скрита камера? — попита сервитьорката.

Джеф огледа „Уайт палас грил“. Над касата имаше камера, над вратата — също, а най-вероятно бяха монтирани още няколко и отвън, около сградата. Всеки и всичко се записваше, в случай че някой реши да хвърли едно око.

— Вероятно — отвърна Джеф.

Излезе от заведението и застана на ъгъла на Канал стрийт и Рузвелт. Офисите на ФБР бяха само на три километра оттук, на около двайсет минути пеш в перфектно време, навярно на около час през снежните преспи, които обграждаха улицата. Достатъчно време, за да си изясни Хопър всичко, така че когато влезе в Бюрото, да знае точно каква сделка иска да приеме.

Сега, седнал на задната седалка в автомобила на Биглионе, на Джеф му се струваше, че може би е трябвало да се опита да издейства по-добра сделка. Такава, която не включваше да прекарва времето си с Биглионе. Така, както стояха нещата в момента, да се съгласи да бъде уволнен (не се беше съгласил да бъде безпощадно разкритикуван в пресата, макар че трябваше да го очаква) и назначен отново като независим консултант с условието, че Бюрото ще разследва следите, които бе открил за изчезването на Сал Купъртин, навярно бе повече, отколкото можеше да се надява да получи. В замяна бе гарантирал, че няма да споделя с пресата нищо от информацията, която бе събрал оттук-оттам, докато беше в отпуск. Биглионе дори не спомена Матю, когато договаряха условията. Всъщност младежът бе споменат едва три дни по-късно, когато Биглионе преглеждаше доклада на Джеф, в който той описваше какво бе научил (или по-скоро информацията, която бе решил да сподели).

— И какво точно е участието на агент Дрю във всичко това? — попита Биглионе. Сложил си бе очилата и все още преглеждаше доклада, макар Джеф да забеляза, че в действителност не го чете.

Хопър бе наясно, че Биглионе не може да си позволи все още да открие Сал Купъртин, което означаваше, че освен ако наемният убиец не се появи на входа, от ФБР нямаше да направят всичко по силите си, за да го задържат. Щяха да тръгнат по следите, с които разполагаха, защото им се налагаше. Съпругата на Дебелия Монте лежеше в болницата с куршум в главата. Жива, макар и много зле. Очите й бяха широко отворени, дишаше, но само толкова. Достатъчно, за да може семейството й да я поддържа жива и да поддържа натиска върху ФБР във връзка с последните часове живот на Дебелия Монте.

— Не съм сигурен какво имаш предвид — каза Джеф, макар да знаеше точно какво има предвид Биглионе. От Бюрото най-вероятно бяха разровили щателно всичките му дела от последните месеци и нямаше да им отнеме дълго, за да видят, че е писал чекове на Матю.

— Имам свидетел от „Четирите тройки“, който твърди, че е чул как агент Дрю заплашил да убие Дебелия Монте — заяви Биглионе. — Как ще обясниш това?

— Ако издирвате всеки човек в Чикаго, който е заплашвал да убие Дебелия Монте — отвърна Джеф, — ще трябва да наемете стадион „Ригли“ за събитието.

— Хайде да не се будалкаме, става ли? Знам, че е работил за теб.

— И какво от това?

— От Фамилията може да го искат мъртъв — обясни Биглионе. — И честно казано, не намирам за особено приятен факта, че той е заплашвал да убие човек в компанията на агент на ФБР.

— Е, това беше коригирано.

Биглионе остави доклада на масата и потърка очи.

— Знам, че се е представил за агент на ФБР — поясни той. — Мога да го докажа, ако се наложи.

— Каква ще е ползата?

— Пред вратата му започват да се трупат вестници, а сестра му ще пропусне важен изпит от курса си по западни цивилизации. Ако успехът й падне, това може да се окаже проблем за нейния федерален студентски заем — заяви Биглионе.

— Той е в безопасност — призна Джеф. — Двамата със сестра му са на пътешествие.

— Да не би да търси Сал Купъртин по време на това пътешествие?

— Не — отрече Джеф. Всъщност Матю и Нина вече бяха в безопасност в хотел „Маркъс Уитмън“ в Уола Уола, единствения град в Америка, където Джеф бе напълно сигурен, че пипалата на Фамилията не са достигнали.

— Не мога да ги предпазя, ако не знам къде са — обясни Биглионе. — Ако от Фамилията решат да изпратят след тях екип по заличаване, те са съвсем сами.

— Матю може да се оправи сам — отвърна Джеф.

— Как ще го направи, ако десетина типа с автоматични оръжия стрелят по къщата му?

Добър въпрос, но по-големият проблем бе, че Фамилията намираше начин да се добере до имената на играчите от ФБР. Джеф се съмняваше в Бюрото да има къртица. Това беше шпионска простотия, която бе извън компетентността на Фамилията. Въпреки това Джеф бе убеден, че има тайни информатори, които играят и за двете страни, а не забравяше и за хората, които бяха под много дълбоко прикритие и подхвърляха по малко полезна информация на Фамилията, за да предпазят собствените си задници. Връзката на Джеф с Матю бе достатъчна, за да превърне младежа в една от мишените, за които тези хора са склонни да говорят, ако решат, че има добра възможност той да не пострада. Пусни името на някой незначителен, просто за да регистрираш изтичане на информация. Същата игра на котка и мишка, която Бюрото и Фамилията играеха от дните на Капоне и Нес.

— Той заслужава още един шанс — заяви Джеф.

— Да не би да предоговаряш сделката?

— Не — отрече Джеф. — Тази работа с Купъртин е заради мен. Когато го заловим, приключвам. Но Матю свърши добра работа. Той е истински агент.

В онзи миг Биглионе не отвърна нищо и сега, седмици по-късно, когато се бяха запътили към ферма „Кошел“, а Матю все още се намираше в Уола Уола (сестра му се беше върнала в Чикаго, но ФБР я следеше за всеки случай), Джеф се запита дали не е трябвало да постави условие да върнат младежа на работа. Матю обаче нямаше да му позволи, според него единственото останало преимущество на Джеф бе, че той е някъде там… далеч… с всичката информация, която бяха събрали, дори онази, която Хопър не бе споделил с Бюрото. За съжаление, беше прав.

— Пристигнахме — обяви Биглионе.

Пред тях, паркирани отстрани на шосето, на около сто и осемдесет метра от един изход, имаше три черни линкълна „Навигатор“ и един черен линкълн „Таун Кар“ — щатските шерифи винаги запазваха превозните средства с хубави размери за себе си. Биглионе намали и примигна два пъти с фаровете, след което се нареди зад щатските шерифи и ги последва към ферма „Кошел“.

— Каква е тази миризма? — попита Джеф.

— От кравите е — обясни Поремба и почука по прозореца. — Навярно държат повечето зад преграда или в плевня заради студа, но е трудно да побереш цели трийсет хиляди глави добитък вътре.

Докато се движеха, Джеф видя няколко крави. Животните пасяха от нещо, което приличаше на съвсем скоро натрупани бали сено. През пролетните месеци обаче полето навярно почерняваше от крави, сто и двайсет хиляди копита отъпкваха земята отново, и отново всеки ден. Доста добро място да оставиш труп, помисли си Джеф.

Джеф се свари, докато стоя четиридесет минути в колата. В това време щатските шерифи и агентите Биглионе и Поремба обискираха къщата, което се оказа нелека задача, тъй като семейство Кошел си бяха спретнали парти за Супербоул за около двайсет и пет души. Повечето гости излязоха от къщата с такива физиономии, сякаш бяха получили ритник в корема. Шерифите не си бяха направили труда да почукат. Вместо това бяха използвали таран за врати, за да нахлуят. Такива си бяха, винаги действаха като откачени шерифи от Дивия Запад. Джеф бе на мнение, че ако искаш да постигнеш нещо с даден заподозрян, трябва да се увериш, че не започваш проверката при ескалирали емоции. Притесни се, като си спомни колко бързо бе преминал Матю от разговор с Дебелия Монте към нанасяне на побой. Колко лесно се беше случило. Колко много му беше харесало.

Биглионе бе оставил на Джеф радиостанция, за да чува всичко, което се случва вътре — приятна отстъпка от негова страна, тъй като на Хопър не му бе позволено да влиза в къщата по време на обиска. След настъпилия хаос бяха започнали да проверяват самоличността на всеки човек на партито, за да определят дали случайно някой от тях не е Сал Купъртин. Не го намериха, разбира се. Повечето хора бяха бизнес съдружници, служители във фермата или просто приятели на семейството. Веднага щом щатските шерифи и агентите успяха да идентифицират участниците и оставиха всички гости да се разотидат, Поремба излезе отвън, застана пред главната къща и си пое дълбоко въздух няколко пъти, а дъхът му се издигна на стълбове и изчезна в мразовития въздух.

Поремба извади носна кърпа от джоба, издуха си носа и разсеяно махна на Джеф да слезе от колата. Докато Хопър вървеше към него, четирима шерифи излязоха от къщата с наперена походка, единият носеше тарана, а другите трима държаха пушки тип помпи. Бяха облечени в кевларени бронежилетки, на които пишеше „щатски шериф“.

Когато Джеф стигна до Поремба, шерифите вече се бяха качили в единия „Навигатор“ и потегляха.

— Да не са открили Джими Хофа[31] в гуакамолето? — подхвърли Джеф.

— Не и днес — отвърна Поремба. Издуха си отново носа и посочи към плевнята с размери на склад, която се намираше на около четиридесет и пет метра разстояние. — Там държат пакетираното месо. Транспортират по три, понякога по четири камиона със стока на ден. Всеки ден освен неделята на Супербоул и Коледа.

— Ами в Деня на благодарността? — попита Джеф.

— Една пратка — обясни Поремба — до местна хранителна банка.

— Открил си всичко това за четиридесет минути?

— Не. Проучих нещата, преди да дойда от Канзас Сити. Месната индустрия в Канзас Сити е корумпирана както винаги. Това място е модел за ефикасност.

— Сицилианците още ли са там?

— Почти седемдесет години държат бизнеса с месо в Сейнт Луис и Канзас Сити, държат и профсъюзите, а ето ни тук, замръзваме до смърт в някаква скотовъдна ферма в неделята на Супербоул. — Поремба се изсмя по един не особено забавен начин. — Това са работещи хора — заяви той — и ние току-що нахлухме в къщата им. Това дори не е ферма на профсъюзите, Джеф.

— Знам какво ми каза Дебелия Монте — отвърна Хопър.

Поремба сгъна кърпичката си и я изгледа в продължение на няколко секунди.

— Баща ти носеше ли си носна кърпичка?

— Той беше военен — каза Джеф. — Духаше си носа в ръката.

— И моят не носеше — отвърна Поремба. — Това вече е отживелица, нали? — В далечината Джеф можеше да различи бял полицейски ван за транспортиране на задържани, който се бе запътил към фермата. Поремба го забеляза в същия момент. — Напразни надежди от страна на агент Биглионе, без съмнение.

— Трябва да ми позволиш да разпитам тези хора — помоли Джеф. — Знам, че мога да науча… нещо. Дебелия Монте не е изхабил последния си дъх, за да ми каже да дойда на това място без причина.

— Ако Фамилията беше свързана с тази ферма, досега да е избухнала война с момчетата от Мисури, не разбираш ли? Тези хора са твърде преуспели, за да са свързани с мафията. Можеш ли да си представиш Рони Купъртин да седи тук, облечен в едно от своите палта, и да си пълни ноздрите с този прекрасен аромат?

Джеф не можеше да си го представи. Но във всичко това имаше нещо, което непрекъснато човъркаше ума му така беше от седмици. Никъде нямаше доказателство, че Фамилията участва в бизнеса с месо. Бяха излезли от него през двайсетте години на XX век, когато Джон Джианола се бе преместил по на юг, в Сейнт Луис, за да живее с братята си, и бе учредил „Грийн уанс“ — единствения свестен организиран престъпен синдикат в селското стопанство в страната. Така че фамилиите от Мисури навярно още имаха участие в бизнеса, макар и съвсем минимално.

— Ако тук има толкова много пари — започна Джеф, — няма основателна причина сицилианците от Мисури да не се преместят малко по на север и поне да се намесят в транспортния бизнес, нали? Намираме се на деветдесет минути път от тяхната компания в Сейнт Луис. Каква причина биха имали те да не са на това място? Тази ферма е тук от петдесетте години и искаш да ми кажеш, че никой в Мисури не се е опитал да пусне пипалата си тук?

Поремба понечи да каже нещо, но се спря. Въпросът беше простичък.

— Компанията в Сейнт Луис е слаба — изрече най-сетне. — Имат късмет, че удържат това, с което разполагат.

— Да — съгласи се Джеф, — но ако държат месната индустрия, а на Фамилията не й пука за нея, нямаше ли да сключат някаква сделка? Не се ли занимават в момента точно с това? Не са ли всички едно голямо щастливо криминално семейство?

Полицейският ван спря пред къщата, един млад шериф слезе от него и се огледа, сякаш очакваше да види всички членове на оригиналните пет Фамилии, наредени в редица и с белезници — историята и бъдещето на организираната престъпност, унищожени в една ферма в Южен Илинойс.

— На правилното място ли съм? — попита той.

— Можеш да се прибираш — отвърна Поремба.

— Шофирах пет часа — оплака се шерифът. — От Чикаго.

— Можеш да се прибираш — повтори Поремба. — Или да влезеш вътре, да отидеш при началника си и той да ти нареди да се прибираш.

Шерифът не каза нищо. Просто се върна при вана, влезе вътре, но не си направи труда да потегли.

— Мисля, че някой в Бюрото дава информация на Фамилията във връзка с този случай — заяви Джеф. — И то от началото, още преди Сал Купъртин да убие хората ми. Защото колкото повече научавам за него, толкова по-нереалистично ми изглежда той да е човекът, с когото е трябвало да се срещнат нашите. Просто няма логика. Мисля, че някой е подшушнал на Рони Купъртин, че сме близо до разкриването на далаверите му, и той е решил да пожертва братовчед си, но после всичко се е обърнало с главата надолу. Всичко е прекалено удобно. Дори и това тук днес.

— Вероятно — съгласи се Поремба.

— Това ли е всичко? — попита Джеф. — Вероятно?

— Когато ръководеше екипа си, колко тайни информатори имаше?

— На които съм имал доверие? Може би двама.

— Защо те изненадва всичко това тогава? Дребните риби винаги се жертват, за да могат големите да продължат да плуват. — Поремба пак извади носната кърпичка от джоба, издуха си носа, след което я сви и я хвърли в снега.

Вратата зад тях се отвори и млада жена пристъпи навън, за ръка я държеше момченце, облечено в зимно яке на „Мечките“. Тя не беше на повече от двайсет и пет, което навярно означаваше, че е Тина Кошел, по-голямата племенница на Мел Кошел. Студентка в Университета в Спрингфийлд, ако Джеф си спомняше правилно досиетата. Не знаеше чие е детето, но се почувства ужасно, че то най-вероятно ще запомни всичко това — деня, в който въоръжени мъже са се появили в дома му по време на футболен мач.

Тина пристъпи напред заедно с момчето, но когато видя, че Поремба няма да й разреши да мине, попита:

— Позволено ли ми е да излизам от собствения си имот?

— Този имот ваш ли е? — попита Поремба.

— На семейството ми е — отговори тя. — Нямате никакво право да постъпвате така.

— Всъщност — започна Поремба, — разполагаме с всички необходими права, в противен случай нямаше да сме тук. Така работи федералното правителство. Можете да сте сигурна, че ако се появим някъде с куп оръжия, имаме правото да го направим. Заповедта за обиск също помага.

Джеф се изненада да чуе хапливия отговор на агента. Момичето очевидно бе изплашено и не представляваше интерес за ФБР, а за разлика от Биглионе, у Поремба все още имаше някаква човечност, затова цялата тази работа изглеждаше ненужна.

— Синът ми е много изплашен — заяви Тина. — Бих искала да взема някои от играчките му от колата си. Това противозаконно ли е? Имам ли право да го направя?

— Няма проблем — каза Поремба. — Къде е колата ви?

— Под навеса — отвърна тя. Посочи една покрита зона в съседство с плевнята, където бяха паркирани пет камиона.

Поремба отстъпи встрани, но точно когато Тина щеше да мине, Джеф сложи ръка на рамото й и я спря.

— Като мярка за безопасност — изрече — защо не оставите сина си с нас.

— Ще ме побъркате — заяви Тина.

— Такъв е редът — излъга Джеф. Със сигурност не бе прочел никъде, че Тина Кошел има дете. Щеше да го запомни. Освен това бе сигурен, че макар да бе незаконно Поремба да разпита детето (от ФБР не можеха да разпитват деца в предучилищна възраст, а според него хлапето бе на около четири), нямаше нищо лошо в това да го направи непознат.

— Добре — съгласи се тя. Коленичи и улови с ръце лицето на сина си. — Ще те оставя при тези приятни хора за две минути. Веднага се връщам. Бъди добро момче и не ги безпокой.

— Добре! — отвърна момчето. Или по-скоро извика.

Тина се изправи и изгледа кръвнишки Джеф и Поремба.

— Знам, че просто си вършите работата, но това е тъпотия — каза им.

— Убити са федерални агенти — обясни Поремба, — така че трябва да проследим всички възможни следи. Като данъкоплатец съм сигурен, че ще одобрите това.

— Днес е Супербоул — отвърна Тина.

— Затова си представете колко малко ни се иска и на нас да сме тук — вметна Джеф.

Щом Тина се отдалечи достатъчно, за да не чува, Джеф каза на Поремба да не слуша това, което ще последва. После коленичи пред момчето, за да го гледа в очите, и попита:

— Как се казваш? Мел?

— Не! — отвърна момчето и тупна с крак. Не изглеждаше много уплашено. Всъщност май доста се забавляваше. Или беше така, или просто викаше постоянно. — Мел е чичо ми! Аз съм Николас!

— Точно така — съгласи се Джеф. Погледна през рамо към Поремба, който наблюдаваше как се развиват събитията с някаква смесица между любопитство и ужас, но не беше толкова глупав, че да се обади. — Точно така. Чичо ти се казва Мел. А кой е татко ти?

Николас отново тропна с крак.

— Татко ми е баща ми!

— Добре — каза Джеф. — Но знаеш ли как се казва?

— Тате — отвърна Николас, но не прозвуча много убеден в думите си. Странно.

— Къде живее татко ти? — попита Джеф.

— На небето.

Джеф си каза, че е възможно да забрави, че Тина Кошел има дете. Тя не бе от никакво значение за случая, така че може би просто бе видял, че е студентка в Спрингфийлд, и повече не се бе поинтересувал от нея. Но нямаше как да не е обърнал внимание на мъртъв съпруг. Жените на двайсет и пет още нямаха мъртви съпрузи. Или мъртви бащи на децата си.

— Приключвай — спокойно изрече Поремба. — В момента е при колата.

На Джеф всъщност му трябваха около трийсет минути с детето. Може би в компанията на добър детски психолог. Но това нямаше как да стане.

— От колко време татко ти е на небето?

Николас сви рамене.

— Десет години! — извика.

По дяволите. По дяволите. По дяволите. Проблемът с децата и времето бе, че докато не станат на около шест години, идеята за минало, настояще и бъдеще им е доста неясна. Николас беше на около четири. Нищо, което казваше, не бе надеждно. Нищо, което казваше, не беше и допустимо.

— Какво получи за Коледа?

— „Нинтендо“ — отвърна Николас. — Джи Ай Джо и пет игри, а също и пуканки.

— Тогава ли го видя за последно?

Момчето кимна.

— Можеш ли да ми кажеш как изглежда татко ти?

— Той е голям! — възкликна Николас.

— По-голям от мен?

— По-голям от всички!

— По-висок от мен и по-голям от Дядо Коледа? — попита Джеф, при което се изправи и изпъчи корем.

— По-голям от Дядо Коледа — потвърди Николас.

— Името на татко ти… — Джеф спря, опита се да реши дали наистина иска да причини това на хлапето, дали иска да причини това на Тина Кошел, дали иска да даде това на ФБР. Възможно ли бе Дебелия Монте да е баща на детето?

— Луси също е на небето — сподели Николас, преди Джеф да довърши изречението си.

— Коя е Луси?

— Котката ми — поясни хлапето.

Поремба потупа Джеф по рамото. Той се обърна и видя, че Тина вече е на десетина метра от тях. Пушеше цигара и беше преметнала на рамо малка черна раница с формата на тигър. Беше привлекателна, реши Джеф, но не прекалено. Косата й бе руса — навярно изрусена, тъй като хлапето й имаше червеникавокестенява коса — и беше слаба, с дълги крака. Какво знаеше Джеф за нея? Всъщност нищо. Само, че живее и учи в Университета в Спрингфийлд. Но тя беше на двайсет и пет.

Не трябваше ли вече да е завършила?

— Добре ли се държа? — обърна се Тина към Николас, когато стигна до входа.

— Да — потвърди Джеф. — Разказа ни за баща си.

Джеф видя как цветът се оттече от бузите на Тина, което си беше сериозен подвиг, тъй като навън бе леденостудено и лицето й беше поруменяло от вятъра.

— Той не познава баща си — заяви тя.

— Така ли? — попита Джеф.

— Ако искате да знаете, аз също не зная кой е баща му — поясни Тина. — И извинете, но какво ви интересува вас това?

— Той ни сподели доброволно тази информация — заяви Поремба. В гласа му се долавяше равнодушие, което се стори странно успокояващо на Джеф. Хареса му, че бившият му колега също разбира какъв е залогът в тази ситуация, без да е изречено каквото и да е.

— Каза ни, че баща му е мъртъв — обади се Джеф. — Което е доста странно, не мислите ли?

— Така съм му казала аз — отвърна Тина. Протегна се, хвана Николас за ръка и се насочи към къщата.

— Почакайте — намеси се Поремба и жената спря. Агентът посочи с брадичка към Джеф. — Той иска да ви зададе още няколко въпроса.

Каква връзка можеше да има Тина Кошел с Дебелия Монте? Джеф разполагаше с около две минути да разбере, преди да е станало очевидно, че прави догадки.

— Къде работите? — попита я.

— Защо?

— Защото ви питам. Знам, че сте студентка в Университета в Спрингфийлд. Сега просто искам да науча къде работите. Ако не ми кажете, просто ще проверя социалната ви осигуровка. От вас зависи до каква степен ще съдействате. Какъв пример искате да дадете.

Тина погледна сина си и въздъхна.

— В клуб „Котенцето“.

— Това стриптийз клуб ли е? — попита Джеф.

— Опитвам се да си плащам следването, ясно? Не искам да съм фермерка, така че положението е такова.

— Каква е основната ви специалност?

— Социални дейности.

— Добре — каза Джеф. — Кой гледа сина ви, когато танцувате?

— Някои вечери го водя тук — обясни Тина. — Понякога го гледа една приятелка. Приключихме ли?

— Семейството ви знае ли, че танцувате? — попита Хопър.

— Не — отвърна тя. — Смятат, че съм барманка. Бих искала това да си остане така, ясно?

— Разбира се. — Джеф й се усмихна. — Синът ви е много сладък. Сигурно сте много горда с него.

— Приключихме ли? — попита отново жената.

— Разбира се. — Джеф се пресегна и отвори входната врата, а Тина и Николас се запътиха навътре, където щатските шерифи и агент Биглионе претърсваха къщата стая по стая в търсене на улики, които Джеф бе дълбоко убеден, че няма да открият.

Специален агент Лий Поремба застана до Джеф и проследи с поглед как Тина и Николас изчезнаха, когато вратата се затвори.

— Кой държи клуб „Котенцето“? — попита Поремба.

— Доколкото знам, последно беше един тип на име Тимо

Флокари — отвърна Джеф. — Ако не е мъртъв, значи е в затвора и скоро ще му видят сметката. Ако е жив, няма да е лошо да го задържиш под засилена охрана, където и да се намира.

— Войник ли е?

— Да — потвърди Джеф. — Пласираше оксикодон за Дебелия Монте.

Поремба погледна часовника си.

— Защо не се върнеш обратно с полицейския ван. Ние ще останем тук още известно време.

— Добре — съгласи се Джеф.

Двамата останаха смълчани за няколко мига. Джеф се опитваше да пресметне всички възможности, да отгатне какъв ще е следващият ход на бившия му колега.

— Мога да ти дам седмица. Най-много десет дни — заяви Поремба. — След това ще трябва да предприема някакви действия. Какво искаш от мен?

— Манифеста за превоз на стоки за всички камиони, които са тръгнали оттук в нощта на убийствата и след това — отвърна Джеф. — Искам да знам къде е попаднало всяко парче месо, превозено от фермата в онзи ден. Все някой е видял нещо.

— Какво друго?

— Хлапето не е нужно да разбира, че баща му е бил гангстер.

— Не зависи от мен — изтъкна Поремба.

— Свидетелството му за раждане най-вероятно е чисто — каза Джеф. — Може да си остане така. — Поремба не отвърна, затова Хопър продължи: — Сключи сделка за момичето — помоли. — Можеш да го направиш.

— Ще се опитам — обеща Поремба. — Ако хванеш Купъртин, навярно ще можеш да диктуваш всички условия.

— Тогава ще го хвана — заяви Джеф. Премисли следващите си думи, преди да ги произнесе. Трябваше да научи отговора. — Защо правиш това за мен?

— Случилото се с онези хора в хотел „Паркър“ можеше да стане с всеки един от нас — изрече Поремба. — Техническа грешка.

— Грешката беше моя — напомни Джеф.

— Да не би да оглавяваш отдела по плащане на сметки във ФБР? Хайде, стига.

— Веднага щом разбрах, че хората ми ще се срещат със Сал Купъртин, трябваше да се досетя да отменя сделката. Фамилията би го изпратила посред бял ден някъде само по една причина: за да го разобличи. Вината е моя. Вината винаги ще бъде моя.

— Не можеш да мислиш по този начин — възрази Поремба.

— Да — каза Джеф, — психотерапевтите ми казват същото.

Агент Лий Поремба се засмя. Джеф бе напълно убеден, че за първи път вижда този човек да показва каквато и да е емоция, различна от обичайното спокойствие и случайно раздразнение.

— Да не би да ходиш при няколко терапевта? — попита Поремба.

— Годината беше ужасна.

— Разполагаш със седмица — напомни Поремба. Стиснаха си ръцете и агентът отново влезе в къщата, споразумението бе сключено.

Джеф прекара още час, седнал на задната седалка на полицейския ван за превоз на арестувани, преди да разполага с достатъчно надеждна мобилна връзка, за да се обади на Матю в Уола Уола.

— Събирай си багажа — каза, след като му разясни подробностите.

— Къде отивам? — попита младежът.

Джеф погледна през прозореца на полицейския ван. На изток не виждаше нищо освен покрити със сняг поля, на запад бе същото. Къде ли бяха закарали Сал Купъртин? Къде ли щеше да се чувства комфортно човек като него — най-изкусния убиец, който Фамилията бе вербувала? Къде биха го изпратили, за да са сигурни, че няма да може да се върне просто така, да убие всички, да вземе жена си и детето и да избяга? Някъде, където имаха връзки, където не се конкурираха за едни и същи пари. Най-вероятно достатъчно далеч, на разстояние, което може да се вземе със самолетен полет, тъй като Фамилията не би рискувала с възможността Сал Купъртин да реши да се измъкне посред нощ от мястото, където живее, и да се появи на прага им в шест сутринта с импровизирана бомба от тръби. Това изключваше Детройт, Кливланд и Нашвил.

Ако Фамилията наистина бе продала Сал Купъртин, както беше предположил Бруно, единствените вероятни търговски партньори бяха фамилии, които разполагаха с капитал за харчене и способност да държат Купъртин в подчинение или ангажиран с работа, или и двете. Къде имаше все още влияние чикагската Фамилия? Колегите им от Ню Йорк нямаха нужда от помощ, а и ги изтласкваха от Маями. Със сигурност все още имаха връзки в Лас Вегас и Рино, където бяха пуснали пипалата си в порнографската индустрия, в стриптийз клубовете и в някои профсъюзи на развлекателния бизнес, както и в бързо разрастващите се индиански казина, осеяли пустинята извън Палм Спрингс. Там законите трудно се спазваха заради суверенния статут на индианците. Да не говорим за Сан Франциско, където бизнеса държаха руснаците и азиатците.

Палм Спрингс беше вероятна дестинация, но Джеф не виждаше как това положение може да е дълготрайно. Корпорациите превземаха голф игрищата и курортите и оставяха на италианците ресторантите и клубовете, но това бяха дребни пари. Печалбите от хазарта се деляха с индианците, ако изобщо стигаха до Фамилията. А колкото до наркотиците, картелите и мексиканската мафия бяха пристигнали с евтин кокаин и трева в страната и бяха завладели всичко от границата нагоре до Ел Ей.

Влиянието на Фамилията върху профсъюзите в Лoc Анджелис също не можеше да трае още дълго. Най-добрата им опция за дълготрайно оцеляване бе печалбата от порнографската индустрия, и то ако успееха да държат под контрол разпространението на СПИН. Не че Джеф смяташе, че е възможно Фамилията да върти законен бизнес.

Лас Вегас беше свободен град, но все още имаше историческа преданост към Чикаго, макар Спилотро да бе мъртъв, а Анджелини[32] да бе в затвора. Но като цяло Лас Вегас беше слаба работа. Хора без връзки с мафията въртяха уличния бизнес и говореха, сякаш са важни клечки, но всъщност бяха просто глупаци в магазини за мобилни телефони, които се опитваха да се правят на тежкари. Едрият бизнес в Лас Вегас се въртеше изцяло чрез стриптийз клубовете и Джеф не виждаше как Сал Купъртин би могъл да се впише там. Каква работа можеше да върши? Да стане диджей? Да си приказва с пияниците? Да стои на входа, облечен в смокинг, и да изтръсква гостите на ергенските партита? Тази сцена не подхождаше на Купъртин. В Лас Вегас не бе имало значимо убийство от страна на мафията, откакто Хърби Блицщайн[33] си го получи през 1997 година. А и бяха необходими четирима души от Бъфало и Ел Ей, за да свършат работата. Купъртин не би работил по подобен начин. Навярно го бе приела някоя малка и относително скромна организирана група. Необходим й е бил ръководител на средно ниво, който може да се занимава и е изпълнение на поръчки. Разбрала бе за Рейнман и за потенциала на Сал.

Освен това случайно бе имала нужда от голямо количество замразено месо. Манифестите щяха да са от ключово значение. Нужни бяха умели действия, а те не разполагаха с много време. Джеф искаше да залови Сал Купъртин жив.

— Някъде на топло — каза на Матю.