Другото лице

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Таксито остави равин Дейвид Коен пред „Темпъл Бет Израел“ няколко минути след девет и половина. Точно навреме, за да види той как равин Кейлс излиза от административните офиси и пали цигара. В месеците, откакто работеха заедно, Дейвид никога не го бе виждал да пуши, дори не бе усещал от него да идва миризма на цигарен дим. По мнението на Дейвид този навик бе някак недостоен за длъжността на възрастния равин, макар самият той да обичаше да запалва от време на време по някоя пура.

— Звъня ти цяла вечер — каза равин Кейлс, когато Дейвид се приближи. Изглеждаше паникьосан. — Къде беше?

— Забравих си телефона в колата.

— Къде беше? — повтори равин Кейлс.

— Не ти трябва да знаеш — отговори Дейвид. — По-добре да спрем дотук.

— Вече си мислех най-лошото.

— За кое?

Равин Кейлс не му обърна внимание.

— Той е в затвора — заяви. — Бенджамин.

— В затвора ли? Какви ги говориш, по дяволите?

— Тази вечер от ФБР са нахлули в „Дивият кон“ — обясни Кейлс.

Проклетите федерални. Ако беше неделята на Супербоул или Коледа, или Деня на благодарността, можеш да очакваш, че те ще почукат на вратата ти.

— За какво са го задържали?

— За конспирация — отвърна равин Кейлс.

По дяволите. Това си беше федерално обвинение. Когато от ФБР искаха свободно да се ровят наоколо, докато открият нещо, което си заслужава, винаги следваха курса на конспирацията. Така можеха да осъдят някой бос за това, което са направили войниците, за това, което са прикрили войниците, или дори за това, което са си мислели да сторят войниците му.

Дейвид се опита да събере мислите си. Ако ставаше въпрос за конспирацията с погребалното бюро и труповете, равин Кейлс вече също щеше да е с белезници. Ако беше нещо, свързано с Дейвид, по улиците щеше да има федерални, щатски шерифи, ченгета и репортери, наредени като за парад по случай Деня на благодарността. А ако пък беше просто някоя местна простотия — комисията по строежите или нещо също толкова досадно, Бени държеше достатъчно хора в джоба си, за да се погрижи за подобен проблем, или поне да бъде предупреден за внезапния обиск в неделята на Супербоул. Бени не говореше много за политиката в живота си, но всеки ден във вестниците пишеше за „известни фигури от мафията“ и „собственици на заведения за еротични танци“ (или какъвто друг евфемизъм са измислили от „Джърнъл ривю“ в конкретния ден), които правят дарения на всички местни избори за кмет, общински съветници, съдия, шериф… По дяволите, дори хората, които хващаха бездомни кучета, получаваха чекове.

Всичко това правеше Бени Савоне не по-различен от Рони Купъртин. И двамата търгуваха с някакъв вид стока и незначително влияние, стига никой да не пострада.

И ето къде беше проблемът.

— Туристът — изрече Дейвид.

— Нима обвиняваш един парализиран човек за случилото се?

— Не обвинявам него — обясни Дейвид, — а ситуацията. — Някой от охранителите се беше издънил, беше казал нещо на някого, трябваше да е това. От ФБР не ставаха от леглото в неделята на Супербоул, ако не смятаха, че разполагат с нещо, което ще се появи във вестниците. Така работеха те. В Чикаго всички замесени вече щяха да са в чували за трупове без съмнение: охранителите, жертвата, може би семейството на жертвата, а навярно и клубът щеше да е изгорял до основи, просто за да изчистят досието напълно… Щом осъзна това, Дейвид затаи дъх.

Не за първи път стигаше до заключението, че трябва да е мъртъв заради ролята, която бе изиграл в онази каша в хотел „Паркър“. Но за първи път осъзна, че не беше мъртъв поради някаква специфична причина. Братовчедът Рони го беше измъкнал тайно от Чикаго и бе убил Чема или Нийл, или и двамата, за да изглеждат нещата наред… а след това бе наредил да убият Пол Бруно… после Дебелия Монте бе пуснал куршум в главата на жена си и още един в собствената си, вместо да се оправи с онова, което му беше съобщил Хопър. Отнело бе известно време, но Рони не просто почистваше досието, той го дезинфекцираше с пепелива вода и го заравяше в Сибир.

Дейвид бе посъветвал Бени да предаде охранителите и той го бе послушал. Беше им назначил добри адвокати и всичко останало, но въпреки това в „Дивият кон“ се беше провела хайка. Бодигардовете не знаеха достатъчно, за да издадат нещо, което не е известно на федералните — че Бени Савоне май не е точно ангел. Дейвид беше сигурен, че Бени е обещал на момчетата да се погрижи за тях, ако се окаже, че ще лежат в пандиза, стига да си държат устата затворена. И те вероятно щяха да лежат в затвора заради престъплението, което бяха извършили — конкретно заради заснетия от камерата побой, а според Дейвид си го бяха заслужили. Въпросът беше да не получат по-дълги присъди, да не ги заклеймят като част от организирана криминална конспирация. Така че охранителите нямаха основателна причина да започнат да подмятат името на Бени наляво и надясно. Дейвид просто не виждаше как федералните биха могли да използват един обикновен пердах — макар той да бе довел до парализиране на жертвата, — за да направят сериозен ход срещу Бени Савоне.

Значи бяха получили информацията си отнякъде другаде, от някого, който знае достатъчно за операциите на Бени, за да звънне на федералните и да предложи съществени сведения, които да накарат костюмарите да се размърдат.

— Къде е Рейчъл? — попита.

— Вкъщи, с момичетата — отвърна равин Кейлс. — На Бенджамин още не му е повдигнато обвинение, така че не може да се направи кой знае какво до утре, когато ще му определят гаранцията.

— Ако въобще има гаранция — вметна Дейвид.

— Той е просто бизнесмен — изтъкна равин Кейлс.

— Никога ли не е бил арестуван?

— Никога.

— Плаща ли си данъците?

— Разбира се.

— А данъците на фирмата си?

Дейвид си помисли за всички онези босове, които бяха влезли в затвора не заради убийство, а понеже бяха укривали доходите си от данъчните. Плащайте си данъците — това беше един от уроците, които Рони Купъртин бе предал на всички във Фамилията. „Харесва ли ви да шофирате по хубави улици? Обичате ли да се возите в метрото? Обичате ли да дишате чист въздух? Плащайте си шибаните данъци. Иска ли ви се да стоите далеч от затвора? Не искате визита от Рейнман, нали? Тогава си плащайте шибаните данъци.“

— Откъде мога да знам? — отвърна равин Кейлс.

— Защото явно знаеш всичко останало.

Равин Кейлс хвърли цигарата на тротоара, стъпка я с крак, бръкна в джоба си, извади пакет „Кемъл“ и запалка и отново запали.

— Не съм пушил от петнайсет години — обясни. — Не знам защо изобщо съм спирал.

— Проблемът ще се разреши — увери го Дейвид, макар че кой знае, по дяволите. Щом бяха задържали Бени по обвинение в конспирация, навярно първо бяха свикали пълен състав от съдебни заседатели и си бяха осигурили обвинителен акт. Може би за конспирация по възпрепятстване на правосъдието или нещо не по-малко незначително в сравнение с всичко останало, което беше вършил Бени Савоне през живота си. — Бени има добър адвокат. Сега трябва да се концентрираме върху Рейчъл.

— Тя е добре — заяви равин Кейлс. — Няма нужда да се притесняваш за нея.

— Не ми звучеше много добре, когато ми разказа, че обмисля да напусне съпруга си — контрира Дейвид. — Нито когато ми сподели, че ти знаеш.

— Няма нужда да се притесняваш за Рейчъл — повтори равин Кейлс.

— Може би тя трябва да се притеснява от мен — подхвърли Дейвид.

Равин Кейлс пое дълбоко дим и го издиша през носа си. Хвърли запалената цигара на паркинга и в продължение на няколко мига я гледаше как гори.

— Мислиш ли, че ме е страх от теб? — изрече най-сетне.

— Мисля, че би трябвало.

— Името на сина ти е Уилям — започна равин Кейлс. — Той учи в „Маунт карамел академи“, макар че съпругата ти изпитва трудности да плаща таксата за обучението му. Жена ти Дженифър наскоро взе заем за дома ви, който бе изплатен изцяло няколко месеца след смъртта ти. За съжаление, й е трудно да си намери работа. Заради фамилията Купъртин хората смятат, че тя е или роднина на братовчед ти, който доколкото разбирам, е известна мафиотска фигура, или е съпруга на Сал Купъртин, който е убил няколко федерални. Сигурно й е трудно да носи това бреме само защото като тийнейджърка се е влюбила, не си ли съгласен?

— Затваряй си устата.

— Баща ти — продължи равин Кейлс — е бил хвърлен от сградата на Ай Би Ем. Знаеш ли при какви обстоятелства? Защото на драго сърце ще ти ги споделя, равин Коен.

— Казах ти да си затваряш устата.

— Чух те — отвърна равин Кейлс. — Всички си имаме тайни, равин Коен. Просто искам да знаеш, че аз съм наясно с твоите.

— Мислиш си, че е толкова лесно ли? Че просто можеш да ми наговориш разни простотии и ще оставя дъщерята ти на мира? Ако тя е изпяла Бени, вероятно й остават само още няколко хода, за да разбере, че баща й също е леке.

— Тя вече е наясно с това.

— Не мисля, че е наясно с факта, че погребваш убити хора в гробището, което смята, че ще наследи — отвърна Дейвид. — Или че всичко тук е просто една скапана измама.

— Според теб как се омъжи тя за Бени, Дейвид? Мислиш ли, че дъщерята на равина просто ще се омъжи за Бени Савоне? Наистина ли смяташ, че всичко, което виждаш тук, е станало по една случайност? Че Бенджамин е извадил късмет с това споразумение?

Дейвид бе преценил, че Бени държи с нещо равин Кейлс, мислеше си, че той носи някакво бреме заради възможността да притежава собствена синагога. В онзи ден след срещата им в закусвалня „Бейгъл“ равинът му бе споделил, че е направил грешки с живота си. Че Бени му е предоставил невероятна възможност. Дейвид бе предположил, че Бени държи с нещо равин Кейлс, но може би бе тъкмо обратното. Бени очевидно обожаваше съпругата и децата си. Или поне дотолкова, доколкото Бени Савоне бе способен да обожава каквото и да е.

Значи това беше споразумението. Равин Кейлс знаеше, че Бени обича дъщеря му, използвал бе тази информация, за да го контролира, и бе сключил сделка. Бени беше получил възможност да се ожени за жената, която обича, а равин Кейлс бе получил свой собствен храм, свое собствено паство. Но не е можел да си представи какво ще стори след това Бени. Кой би могъл? И точно затова равин Кейлс не можеше да позволи на Рейчъл да се разведе с Бени, нямаше просто да й позволи да си тръгне, дори да знаеше, че това е най-доброто нещо, което тя би могла да направи с живота си. Не можеше и просто да се обади на ченгетата и да им каже, че го изтръсква мафията. В замяна Бени не можеше да прави каквото и да е в синагогата без съгласието на равин Кейлс. Ето защо бе станало необходимо там да има някой като Дейвид.

Мафиотски бос, който трябваше да се отчита пред равин.

„Каква скапана елегантна измама“ — помисли си Дейвид. Всяка от двете страни ограбваше другата.

Засега Дейвид отговаряше пред Бени. Той не бе казал нищо конкретно за премахването на равин Кейлс, но Дейвид не бе глупав. Знаеше, че това предстои, и бе много вероятно да се случи съвсем скоро. Но проблемът бе, че равин Кейлс също не беше глупав.

— Не ме интересува — каза Дейвид. — За мен единственото важно е какво ще ми нареди Бени.

— Не е вярно — възрази равинът.

— Ако Рейчъл е отишла при федералните във връзка с тази каша — изрече напълно спокойно Дейвид, — ще убия и двама ви. Защото за мен е от значение само един ден да се разкарам от това място и да се върна при семейството си. А аз мога да го направя само с твоето съдействие, равин Кейлс. Считам съдействието на Рейчъл като съдействие от твоя страна.

Равин Кейлс се усмихна:

— Бени се оказа прав за теб.

— Така ли, в какъв смисъл?

— Каза, че имаш необикновена концентрация.

— Обръщам внимание на нещата — призна Дейвид.

И точно това го бе довело тук тази вечер, пред този човек, който навярно бе относително почтен, който прекарваше деветдесет процента от времето си в услуга на нещо, по-голямо от самия него. Останалите десет процента бяха отредени за ръководенето на криминално начинание, облагата от което даваше на всеки член на храма надежда, че животът му не е без значение. В основни линии равин Кейлс бе продал дъщеря си на Бени Савоне, за да може да построи империя за евреите в Съмърлин.

Какъв бе резултатът от това космическо уравнение? Ако направиш нещо лошо в името на по-голямото добро и единствените хора, които са пострадали, са хората, решили да си имат вземане-даване с гангстери, когато теглиш чертата, не беше ли балансът положителен? Защото със сигурност, когато е била на двайсет и две, Рейчъл Кейлс се е влюбила в неподходящ човек. Направила е избор. А баща й се е договорил с един престъпник за своя дял от тази размяна и в крайна сметка членовете на „Темпъл Бет Израел“ са останали доволни.

С оглед на всичко това Дейвид си каза, че единственият човек със смислено оплакване бе самият той — особено сега, когато разбра, че всички, с които върши бизнес, са шарлатани. Но осъзна също, че това бе все едно боксьор да се оплаква колко често получава удари. Само дето не бе направил той избора да бъде на ринга с Бени Савоне и равин Кейлс. Дейвид дълго време смяташе, че изборът да бъде Сал Купъртин — човек, който убива хора за прехраната си, е бил негов. Но всъщност Рони бе направил този избор вместо него. И сега Дейвид бе замесен в съвсем различна откачена ситуация.

Дженифър бе избрала да е от жените, които са омъжени за поръчкови убийци, от жените, които имаха деца от поръчкови убийци, от жените, които знаеха, че един ден ще останат сами, защото са се омъжили за поръчкови убийци. Бяха направили този избор заедно, ако не гласно, то поне мълчаливо. Затова равин Кейлс можеше да заплашва Дейвид колкото си иска. Нямаше значение. Дейвид бе такъв, какъвто е, и жена му го знаеше. Смъртта на баща му бе нещо, което щеше да разгадае сам, защото се съмняваше равин Кейлс да знае всички причини… Но в крайна сметка причината бе съвсем проста: някой от Фамилията бе пожелал смъртта му.

И този човек навярно бе Рони Купъртин.

Дълго време бе избягвал да се изправи очи в очи с тази истина, но през последните седмици за него бе все по-лесно и по-лесно да я приеме. Рони най-вероятно бе искал и Дейвид мъртъв, а когато той бе нападнал онези копелета от ФБР в хотела, бе намерил начин да излезе от ситуацията. Нямаше начин Рони да е смятал, че Дейвид ще излезе жив от онази среща, ако е знаел кои са участниците в нея — четирима срещу един, дори Сал Купъртин нямаше никакъв шанс за успех.

Рони винаги играеше, за да спечели. Навярно си бе седял у дома и бе чакал да му съобщят по телефона, че братовчед му е мъртъв, но обаждането се бе оказало от самия Сал. Нищо чудно, че звучеше толкова изненадан. Рони не бе свикнал да търпи поражения и се беше наложило да намери заобиколен начин да се справи с положението, който нямаше да завърши с това Сал да избие всички в Чикаго.

Само че Сал Купъртин бе жив, здрав и проспериращ. Именно този просперитет бе започнал да притеснява Дейвид, идеята, че успехът му е инсцениран. Просто нямаше логика. Рони не вършеше бизнеса си по този начин.

Мобилният телефон на равин Кейлс иззвъня и възрастният мъж — защото той бе такъв, забеляза Дейвид, един възрастен мъж, застанал пред молитвен храм, който пушеше една след друга цигари без филтър „Кемъл“ — го извади от джоба си и погледна дисплея.

— Обажда се адвокатът на Бенджамин.

— Дай ми да говоря с него — нареди Дейвид.

— Не мисля, че е добра идея — възрази равинът.

— Това не беше молба.

— Когато си в „Темпъл Бет Израел“ — заяви равин Кейлс, — работиш за мен, равин Коен. — Вдигна телефона и обърна гръб на Дейвид.

Равин Кейлс все още имаше буйна прошарена коса, която носеше късо подстригана, така че се виждаха осем или десет сантиметра от врата му. Дейвид можеше да го застреля на това място и равинът щеше да е мъртъв, преди да рухне на земята; косата му щеше да е все така перфектно сресана, докато очакваше Мошиах да се завърне с гръм и трясък, за да събере всички евреи и да ги отведе на Елеонския хълм.

С един натиск върху спусъка на пистолета си Дейвид можеше да приключи с равин Кейлс точно тук. Това бе всичко необходимо. Един натиск. Щеше да му коства по-малко усилие, отколкото да го зашлеви. Дейвид усети, че пистолетът му е притиснат до кръста под вече неизменното сако. Можеше да го извади за секунда… секунда и половина, ако не искаше да бърза много. От упор куршумът щеше да проникне в тялото на Равин Кейлс само за част от секундата. И за какво? Заради високомерието му да пожелае да даде на своята общност място, където да се събират, без да осъзнава последиците от постъпката си?

До Йом Кипур[34] оставаха осем месеца, но Дейвид не можеше да не си спомни какво бе научил за Деня на изкуплението — как преди почти сто години равин Херц бе написал, че грехът не е зла сила, чиито окови човек трябва да влачи през остатъка от живота си. Винаги можеш да се отърсиш от ярема му, твърдеше той, и на първо място никога не трябва да приемаш този ярем.

Според Талмуда евреите живееха в дела, а не в години, и сега Дейвид разбра парадокса на всички неща, които бе научил по време на равинското си обучение: никога не можеш напълно да се откъснеш от тъпотиите, които си вършил, но това не означаваше, че не можеш да бъдеш по-добър човек, след като си направил лош избор.

В този момент равин Кейлс отново се обърна, притиснал бе телефона до ухото си и слушаше внимателно какво му казват, затова Дейвид много спокойно извади пистолета си и го опря право в челото му.

— Всеки си има шеф — заяви Дейвид.

Стори му се, че лека усмивка заигра по устата на равин Кейлс, макар че не беше напълно убеден. Това, което видя, не бе страх. И тогава властовата структура между Бени и равин Кейлс му се изясни напълно. Равинът не бе изплашен, защото знаеше, че още не е дошъл моментът да умре. Ако го откриеха с куршум в главата същия ден, в който Бени Савоне бе арестуван, всички щяха да бъдат окошарени.

— Имаш късмет — заяви равин Кейлс. — Адвокатът на Бенджамин би желал да говори с теб. — Подаде му телефона, измъкна още една цигара и я запали.

Дейвид пъхна пистолета обратно в колана на панталона си, прокашля се, събра мислите си за миг, опита се да реши кой глас да използва и попита:

— С кого разговарям?

— Кой, по дяволите, се обажда? — попита адвокатът на Бени.

— Равин Дейвид Коен.

За миг последва пауза и на Дейвид му се стори, че чува как адвокатът на Бени размишлява от другата страна на линията.

— Добре — каза той. Още една дълга пауза. — Добре.

— Аз съм равинът на господин Савоне — заяви Дейвид.

Още една дълга пауза.

— Обажда се Винсънт Зангари, адвокатът на господин Савоне. Не очаквах гласът ви да звучи така.

— Как?

— Спокойно — обясни Винсънт.

— Е, аз съм много загрижен за господин Савоне — заяви Дейвид.

— Той каза, че сигурно е така.

В този момент Винсънт се изхихика, или поне трябваше да мине за хихикане. Имаше нещо потискащо в това, което този човек намираше за забавно. Дейвид се запита точно колко знае той. Може би всичко. Никога не беше срещал Винсънт Зангари, но знаеше всичко за него от новините, вестниците и рекламите по телевизията. Това бе едно от странните неща в Лac Вегас: гледаш новините и в тях се съобщава за някакъв канибал, който е изял съпругата и децата си; после пускат кадри, заснети пред съда, и там някой като Винсънт Зангари, облечен в костюм за десет хиляди долара, разказва на всички колко е неразбран неговият клиент, как ситуацията е обикновен инцидент, в който са замесени сготвени човешки същества. Следват рекламите и там се появява същият адвокат, облечен в същия костюм, крачи по неоновите улици на Лас Вегас и те уведомява, че ако се окажеш в „безизходна ситуация“, той е човекът, който ще ти помогне да се измъкнеш от нея.

Рекламите на Зангари бяха с малко по-високо качество на продукцията и винаги показваха как той влиза и излиза от своето бентли. Имаше една конкретна реклама, която се въртеше непрекъснато по време на новините в единайсет часа. Бентлито на Зангари спираше пред местопрестъплението и адвокатът слизаше от задната седалка на автомобила. Мобилният телефон бе опрян до ухото му, а той се приближаваше до редица от ченгета, застанали пред жълтата лента, която ограждаше местопрестъплението. Веднага щом видеха Зангари, ченгетата вдигаха лентата и му позволяваха да се разходи из местопрестъплението, сякаш е шефът на полицията. Той се обръщаше към камерата, без да отлепя телефона от ухото си, и изричаше: „Дръжте си устата затворена. Имате права.“ Това беше всичко. Дръжте си устата затворена. Имате права. Просто, но ефективно. Сега, когато Оскар Гудман се бе кандидатирал за кмет, Зангари явно бе човекът, към когото да се обърнеш, ако имаш проблеми от типа „връзки с престъпна фамилия“. Лас Вегас бе отворен град, така че имаше изобилие от работа за типове като Зангари.

— Колко дълго смятате, че той ще остане в затвора? — попита Дейвид.

— Зависи — отвърна Винсънт. — Може да не му назначат изслушване за пускане под гаранция седемдесет и два часа, а след това ще го призоват в съда. Ако има изслушване, ще го измъкнем веднага. Това не е проблем. Но когато става въпрос за федерален случай, могат да претендират, че има риск той да избяга със самолет, и да го задържат без изслушване. Възможно е да отложат призоваването му в съда с трийсет дни, дори с шейсет, ако се придържат към точките на закона РИКО. Виждал съм и по-лоши ситуации. Дните могат да бъдат и деветдесет.

— Но какво смятате вие?

Още една дълга пауза.

— Мисля, че господин Савоне има добра местна репутация — заяви адвокатът. — Има много, много приятели във всички нива на местното управление. Мисля, че това ще му помогне, но няма да го спаси от федералните, които ще направят всичко по силите си да удължат процеса. Към този момент дори не зная какъв е предполагаемият заговор, в който е замесен. От беглите си впечатления бих предположил, че федералните ще се опитат да му издействат поне трийсет дни и няма да му назначат изслушване, и то само заради фамилното му име. Трябва да вдигна малко врява. Но дори тогава ще го държат под наблюдение месец-два, а може би дори цяла година. Нещата няма да са лесни. Измъкваме го — това е приоритет, а после ще видим с какво разполагат срещу него. Най-вероятно е нещо солидно, доколкото познавам тези типове.

— Е — започна Дейвид, — господин Савоне трябва да знае, че има подкрепата на „Темпъл Бет Израел“.

— Той знае, че е така — потвърди Винсънт. — Затова исках да говоря с вас. Господин Савоне иска да ви предам колко важно е да се уверите, че се полагат необходимите грижи за съпругата и децата му, докато него го няма.

— Разбира се — обеща Дейвид.

— Той би искал да държите под око Рейчъл — обясни Винсънт. — Тя може да почувства, че в Лас Вегас не е безопасно за нея, и да обмисля да си тръгне. Трябва да направите така, че тя да се чувства в безопасност.

— Разбира се.

— Отлично — каза адвокатът, — защото Бени се притеснява, че Рейчъл може би обмисля да напусне града, но знае, че вие няма да позволите това да се случи. Жена му трябва да е наясно, че вие сте там, за да я наглеждате. Да я предпазите.

— Да — потвърди Дейвид, докато си мислеше: „Шибаният Бени. Знаел е всичко. Вероятно е сложил подслушвателни устройства из собствената си скапана къща“. — Няма да позволя това да се случи.

— Защото господин Савоне иска да сте напълно наясно, че ако вашата съпруга планира изненадващо пътешествие, той ще ви уведоми предварително от обикновена учтивост. В случай че искате да й купите пътна застраховка или нещо подобно. Нали разбирате?

— Разбирам.

— Той иска да знаете още, че има пълно доверие във вашата работа и че не бива да се притеснявате за неговата всеотдайност към синагогата и общия ви проект. И че категорично трябва да останете в Лac Вегас.

— Нямам намерение да ходя никъде — увери го Дейвид.

— Хората невинаги планират тези неща — обясни Винсънт. — Понякога просто си казват „Какво по дяволите, може би ще си взема ваканция“. Това не би било правилно в такива тежки времена.

„В такива тежки времена. За бога.“

— Бени няма нужда да се тревожи за това — тихо изрече Дейвид.

— Отлично — заяви Винсънт. — Също така би искал да държите под око бизнес делата на синагогата, за която той е направил толкова големи инвестиции. Доверява се на вашата преценка, докато не е на разположение. Има неща, за които най-вероятно равин Кейлс не е достатъчно енергичен. Вие отговаряте за тях. Ясно ли е?

— Нима успяхте да уточните всичко това тази вечер? — изуми се Дейвид.

Винсънт Зангари отново се изхили. Смехът му прозвуча така, сякаш някой поглъщаше пилешки кости.

— Нека просто да кажем, че наскоро дискутирахме въпроса. Винаги е хубаво да имаш план за непредвидени обстоятелства.

— По-различен от „Дръжте си устата затворена“ и „Имате права“?

— Това е най-добрият план за непредвидени обстоятелства — изрече Винсънт. — Една последна молба. Тази вечер господин Савоне ми спомена колко е важно да се планира ефикасен начин за почистване на къщата. Не тази вечер или утре, но в кратък срок. Разбирате ли?

— Разбирам — потвърди Дейвид.

— Много добре — каза Винсънт. — Ще се свържа с вас, когато имам някакви новини. И още нещо, равине. Вдигайте си телефона, става ли? Не ми харесва да звъня из целия град и да ви търся. Говоря сериозно. В момента имате късмет, че сте жив.

Когато Дейвид откри равин Кейлс, той седеше на бюрото си и четеше Тора. Кабинетът му бе два пъти по-голям от този на Дейвид. Имаше два дивана, разположени един срещу друг, ниска масичка за кафе между тях и богато украсен порцеланов сервиз за чай, макар че Дейвид никога не бе виждал някой да пие чай в офиса на равина, дори самият Кейлс.

Седна на един от диваните и вдигна самовара.

— Откъде го имаш? — попита.

— Принадлежеше на родителите ми — отвърна равин Кейлс. — А преди това е бил на техните родители в Русия.

— Къде в Русия?

— Украйна, за да съм по-точен — обясни равинът. — Но не бях сигурен дали знаеш каква е разликата.

— Знам каква е — отвърна Дейвид и се запита дали Кейлс си спомня, че веднъж му бе разказвал за семейството си. — Кога е било това?

— Дошли са тук през 1909 година — каза равинът, но от предния му разказ Дейвид си спомни, че е било през 1919 година. Може би нямаше значение.

— И са пренесли това нещо чак от Украйна?

— Да — потвърди равин Кейлс.

— И ти никога не го използваш?

— Много е чупливо.

— Колко чупливо би могло да е, щом е оцеляло през всичкото това време? — попита Дейвид и взе една от чашите за чай. Беше декорирана с пасторален пейзаж: зелено поле с разцъфнали цветя, а в далечината — синия цвят на морето. По ръба й имаше кант от нещо, което приличаше на истинско злато. — Трябва да го използваш. Баба ти и дядо ти не са го донесли тук чак от Украйна, за да бъде просто украса.

— Един ден ще принадлежи на Рейчъл и тя ще може да прави с него каквото реши — обясни равин Кейлс.

Дейвид остави чашата.

— Значи такава е процедурата? Това е наследство?

— Не — отрече равинът. — Получих го, когато се ожених, както е станало и с родителите ми. Но не изглеждаше редно да го дам на Рейчъл, когато тя се ожени.

— Защото Бени не е евреин ли?

— Съпругата ми не одобряваше, беше против.

— Никога не говориш за жена си — отбеляза Дейвид.

— И ти никога не говориш за своята.

„Има право“ — помисли си Дейвид.

— Слушай — започна, — тук ще настъпят някои промени.

— Наясно съм с това — отвърна равин Кейлс.

— Това, което се случва с теб и Бени, си остава между вас. Аз имам работа за вършене.

— Както ми намекна по-рано. — Равин Кейлс потърка очи, придвижи се до диваните и седна срещу Дейвид. — Колко време очакваш, че ще отнеме?

— Вече се случва.

— Не — каза равин Кейлс. — Имам предвид, колко време остава до момента, когато трябва да ме убиеш?

— Предполагам, че зависи от теб — отвърна Дейвид.

— Така ли смяташ?

— Не си представям, че ще изтичаш при ченгетата. Вярвам, че ще ми помогнеш да държим устата на Рейчъл затворена — продължи Дейвид, макар да не бе убеден, че тя не си е отворила устата вече. — В момента нямам никакви заповеди.

— Но си наясно, че тези заповеди скоро ще пристигнат.

— Равин Кейлс — рече Дейвид, — такива заповеди винаги пристигат.

— Как ще го направиш?

— Безболезнено — обеща Дейвид.

— Вярвам ти — призна равин Кейлс. Извади още една цигара и я запали направо тук, в офиса си.

— Може би най-добрият вариант ще е да хванеш рак — каза Дейвид. Но после му хрумна една идея, нещо, което вече бе пред очите му. — Алцхаймер също не би било зле.

Равин Кейлс поклати глава.

— Моля?

— Може би не точно алцхаймер — обясни Дейвид. — Може би просто деменция. Имаш ли някой в семейството с подобни проблеми?

— Преди го наричаха болест на старостта. Баща ми беше сенилен. Майка му беше сенилна, спомням си как бръщолевеше на руски, че ще се прибере вкъщи, където се чувствала уютно. — Равин Кейлс въздъхна. — Половината от хората на паркинга на магазин „Смитс“ вероятно са сенилни. Много е тъжно.

— Не е необходимо да е така — каза Дейвид. — Може просто да се събудиш една сутрин и да се почувстваш леко объркан. Не си сигурен къде се намираш, излизаш навън с две различни обувки, каквото и да е. Мисли за това като за ранно пенсиониране.

Равин Кейлс втренчи поглед в Дейвид и дълго мълча.

— Колко време ще ми спечели това? — попита най-сетне.

— Може да е завинаги. Ако Бени не смята, че си пречка, няма да има нужда да се отърве от теб.

— Това ли си мисли той? Че съм пречка?

— Знаеш твърде много — изтъкна равнодушно Дейвид. — Така стоят нещата. Един ден той ще реши, че аз знам твърде много, и някой ще дойде и за мен.

— Ти си твърде ценен — възрази равин Кейлс.

— Засега — кимна Дейвид. — Но това място се променя. Целият свят се променя. Вече няма много място за гангстери. Всичко, което преди е било незаконно, вече е законно.

Дейвид нямаше нищо против да бъде поръчков убиец, но фактът, че сега той беше и нещо като погребален агент, показваше колко малко неговият набор от умения щеше да е нужен за в бъдеще. Човек вече не се нуждаеше от пистолет, за да ограби някого, достатъчна беше просто една електронна таблица.

— На колко си години, Дейвид?

— На трийсет и пет. — По дяволите. Не, не беше вярно. Станал бе на трийсет и шест. Рожденият му ден беше през септември. Как така бе забравил да отпразнува собствения си рожден ден? А сега му оставаше половин година, докато навърши трийсет и седем. По дяволите. В Лac Вегас времето си играеше с хората.

— Говориш като някой на моите години.

— Виждал съм всякакви гнусотии — обясни Дейвид.

Равин Кейлс изгаси цигарата си в долната страна на масичката за кафе, а после взе една от чашите за чай. Беше покрита с лози, които се проточваха от дръжката й, имаше и хубава рисунка на напъпило дърво.

— Тази винаги ми е била любимата — заяви той. — Баба ми даваше да я подържа за минутка, но само ако съм седнал и само ако на пода има килим. — Равин Кейлс се засмя тихичко. — Тя е мъртва от шейсет години, а все още си мисля за нея. Не е ли странно?

— Не чак толкова — отвърна Дейвид.

— Но на нея никой не й даде избор кога да умре, така че всеки ден можеше да й е последен.

— Това се отнася за всички нас.

— Не е вярно — възрази равин Кейлс. — Не мога да ти кажа колко от роднините ми са умрели в концлагерите, Дейвид. Мислиш ли, че са имали избор?

— Можели са да се съпротивляват — отвърна Дейвид. — Може би са го правили. Няма как да знаеш.

— Избили са цялото село в Украйна, откъдето идва семейството ми. Не е останал нито един жив евреин. Никаква съпротива ни би могла да ги спаси от тази съдба, освен ако не са разполагали с танкове и самолети.

— С цялото ми уважение — започна Дейвид и наистина беше искрен, — ти сам си направил избора да влезеш в този живот. С Бени, с мен, с всички тези простотии. А сега ти предлагам как да го напуснеш. Или можеш да изчакаш един ден да се появя на вратата ти с пистолет в ръка, или можеш да си спечелиш малко време.

— Това не е избор, а ултиматум. Да се държа така, сякаш съм си изгубил ума, или ти ще ме убиеш?

— Наречи го както искаш — отвърна Дейвид. Осъзнаваше, че Бени не би накарал другиго да очисти равин Кейлс, така че ако се стигнеше дотам, щеше да намекне на равина, че един хубав коктейл и шепа хапчета перкоцет може да са добър начин да напусне този свят. — Предлагам ти спасителна лодка.

— Вземаш ми всичко — възрази равин Кейлс.

— Давам ти шанс — настоя Дейвид. — Това е повече, отколкото е нужно да ти дам.

Равин Кейлс обмисли казаното.

— Кога ще трябва да започне тази лудост?

— Зависи колко дълго ще е задържан Бени — отговори Дейвид. — В напрегнат момент като този едно психично разстройство не би изглеждало толкова необикновено. Така че след около седмица би могъл да споделиш на Рейчъл, че се чувстваш дезориентиран, например.

— Тя ще ме заведе на лекар — каза равин Кейлс.

— Чудесно. Дори още по-добре.

— Лекарят няма ли да разбере, че лъжа?

— Равине — рече Дейвид, — на колко си години?

— На седемдесет и две — отвърна Кейлс. Когато схвана идеята, кимна. — И това е всичко? Позволено ли ще ми е да идвам тук?

— Разбира се — потвърди Дейвид, макар да подозираше, че Бени ще е на различно мнение.

— Нещо друго?

— Само едно — заяви Дейвид. — Преди да започнеш да губиш разсъдъка си, трябва да преработиш завещанието си. Погребалното бюро трябва да бъде завещано на синагогата.

— То трябваше да остане за Рейчъл — възрази равинът.

— Да — кимна Дейвид, — но това няма да стане. Сигурен съм, че господин Зангари може да ти препоръча адвокат, който се занимава с недвижими имоти.

— Вземаш ми всичко — повтори равин Кейлс.

Вярно беше, осъзна Дейвид. За един ден — за един час — той бе ошушкал напълно равин Кейлс. Не беше най-гордият момент в живота му, но в крайна сметка щеше да му позволи да живее. А това си имаше цена, нали?

— Живял си добър живот, равине. Защо не се поотпуснеш? Прекарай известно време с внучките си. Играй голф.

Дейвид осъзнаваше, че е трудно да правиш тези неща, докато си целият в лиги и се преструваш на объркан, но предположи, че „болестта“ на равина би могла да доведе до една постепенна и бавна разруха. Равин Кейлс беше на седемдесет и две. Според Рейчъл той вече започваше да губи разсъдъка си. Отначало Дейвид не й повярва, но сега, докато си мислеше за последните девет месеца, това му се стори повече от правдоподобно, макар равинът все още да изглеждаше във форма и в добро здраве.

— Тази работа може да е мицва — изрече Дейвид.

— В какво вярваше Сал Купъртин? — попита равин Кейлс.

— Във Фамилията. В дълга, предполагам. В отмъщението.

— И в нищо друго?

— Всички умират — каза Дейвид. — Това ми беше нещо като мото.

— А в какво вярва равин Дейвид Коен?

— В основните елементи на нашата вяра, равине.

Равин Кейлс се усмихна на Дейвид, изправи се, отиде до бюрото си, изпразни съдържанието на една кутия, върна се и сложи сервиза за чай в нея. Отвън остави само една чашка и чинийката към нея — онази с дървото и лозите — и ги подаде на Дейвид.

— Жена ти пие ли чай? — попита.

— Понякога — каза Дейвид. — Когато не може да заспи.

— Следващия път, когато я видиш, й дай тази чаша и чинийка и й предай моите почитания — помоли равин Кейлс. — Това ще бъде мицва.

Точно преди полунощ Дейвид пресече улицата в посока погребалното бюро, за да се обади на Джери Форд. Двамата бяха установили добри работни взаимоотношения и Дейвид не бе забелязал Форд да го смята за нещо повече от равин. Беше се погрижил съдействието между погребалния дом и компанията на Форд да е в разумни граници, в случай че някой си направеше труда да разследва бизнеса. Цялата документация беше законна — или поне изглеждаше законна, и поне на пръв поглед всички бяха щастливи. Дейвид не беше сигурен кога му е хрумнало, че появата на Джери с това прекрасно бизнес предложение не е било просто щастлива случайност, но онзи следобед, когато го видя да си приказва дружески пред синагогата с Бени, осъзна нещо, което трябваше отдавна да е проумял — Бени бе замесен от самото начало. Още един пласт потайност. И целта му беше ясна: ако Дейвид не знаеше, че Бени стои зад първоначалната идея, това бе един свидетел по-малко за прокурорите.

Начинанието се нуждаеше от равин… и това никога нямаше да е равин Кейлс, нито покойният равин Готлиб. А и кой знае с какво Бени държеше Джери Форд. Навярно с нищо, като се замисли. Хора като Джери искаха да работят с мафията. Изпитваха усещането, че са като във филм. В Чикаго нещата не стояха точно така, защото залогът бе твърде висок. Хората в Чикаго бяха много по-откровени, когато решат да те убият. Тук просто бе по-лесно да влизаш в хубави стриптийз клубове и да получаваш още малко радост срещу своята двайсетачка.

Поради тази причина Дейвид бе останал с впечатлението, че Джери Форд ще е склонен да направи малка услуга на него и синагогата. Затова седна в директорския кабинет на погребалното бюро и позвъни на мобилния му телефон.

Джери вдигна на първото позвъняване.

— Как си, Рубен? — попита той.

— Не е Рубен — поправи го Дейвид. — Обажда се равин Коен.

— О, съжалявам, равине — извини се Джери. — Рубен ми се обажда толкова често посред нощ, че жена ми започва да си мисли разни неща.

— Е, да — рече Дейвид.

— Не че жена ми има причина да се притеснява, нали разбирате — поясни Джери. На заден фон Дейвид чу музика и хора, които говореха. Беше полунощ в неделята на Супербоул и Джери явно не стоеше на нощно бдение в някоя местна болница.

— Слушай — каза Дейвид, — един човек се самоуби и е помолил тялото му да бъде погребано с традиционна еврейска церемония, но е поставил условия и се надявам, че ти ще можеш да помогнеш.

— Как си е отишъл?

— Опасявам се, че се е застрелял в главата — отговори Дейвид.

— Добре, слушам — заяви Джери. Ако този мъж бе честен човек, вече щеше да е затворил, но Дейвид можеше да чуе как той си прави сметки наум. Вътрешните органи бяха голям бизнес… а куршум в главата не би увредил един бъбрек.

— Той би искал да бъдат погребани само ръцете, краката и главата му, а останалата част от тялото да бъде изхвърлена — обясни Дейвид.

— Странно…

— Е, да, той не е бил напълно с всичкия си — каза Дейвид. — И макар да бих искал да се отнеса с уважение към желанието му, ми е крайно неприятно, че един иначе съвсем здрав млад мъж не е готов да дари живот, особено ако човек в нужда би могъл да използва неговия бъбрек или черен дроб, или сърце.

— Разбира се — съгласи се Джери.

Дейвид прецени, че Джери вече е излязъл навън — музиката бе изчезнала, заменена от звуците на преминаващия трафик. Навярно беше на главната улица или в някое от местните казина, където играеше долнопробен покер с типове, облечени в лъскави сака.

— За съжаление, Рубен си е тръгнал тази вечер, така че се налага да извършиш операцията сам. Вярвам, че ще се разпоредиш с вътрешните органи по уместен начин.

Джери направи пауза за момент, след което каза:

— Да, мога да се погрижа за всичко това. Няма проблем. Няма никакъв проблем. Имам един човек, който може да свърши работата.

— Защото знам, че ти самият не можеш да се занимаваш с органите — вметна Дейвид.

— Така е — потвърди Джери. — А крайниците, погрижихте ли се за този проблем? Избягвайте дългите кости, това е най-добрият начин. Говоря за бедрената кост, пищяла, раменната кост. Ако те бъдат запазени непокътнати, това, хмм, ще е полезно, предвид възможността да се помогне на човек в нужда.

— Да — потвърди Дейвид. — Един от нашите техници се е погрижил за това, но няма сертификат да извърши останалата работа. Така че, ако смяташ, че можеш да се справиш, ще се радвам на помощта ти. Но смятам, че няма да е излишно да действаш предпазливо. Би било ужасно, ако си изгубиш лиценза.

— Ще бъда изключително предпазлив, равине. Непременно.

— Добре. — Дейвид направи пауза за миг и обмисли всичко, което се бе случило през последните седмици. Опита се да прецени как да обясни следващото, което иска да каже, и реши, че е най-добре да бъде непринуден и директен. — Не зная дали си чул, но господин Савоне бе арестуван днес.

— Да, да, сериозни проблеми — каза Джери. — Видях по новините тази вечер как го извеждат за снимки пред репортерите. Ужасно.

— Да, ужасно. Наистина ужасно. Надяваме се да му помогнем да бъде допуснат до изслушване и да го пуснат под гаранция, разбира се, така че би било от полза тази вечер да донесеш пари в брой, вместо да чакаме шейсет дни.

— Пари в брой? За каква сума говорим?

— Такава, която считаш за подходяща.

— И това е за Бени?

— Като се има предвид всичко — обясни Дейвид. Това бе един от онези изрази, които равин Кейлс използваше периодично. Той, изглежда, успокояваше всички, без да съобщава абсолютно нищо.

— Ясно, добре — съгласи се Джери. — За синагогата.

— Да, за синагогата.

— Няма проблем, равине — обеща Джери. — Ще осребря чек в „Беладжио“ и ще съм готов. Всичко ще е налице. Кога да дойда?

— След деветдесет минути — заяви Дейвид. Така щеше да разполага с достатъчно време, за да измъкне Прошарената брада и Марвин през задната врата, да замрази тялото и да се увери, че няма други спънки по пътя. Като например друго тяло, което да доставят за несвързани с престъпление цели. — Ще подготвя цялата документация, която ще ти е необходима. Моля, не закъснявай.

Дейвид прекъсна връзката и се облегна назад на стола. Офисът на Рубен бе малък и спретнат — бюро, компютър, телефон, списък с контакти, шкаф с досиета, копие от лиценза му за директор на погребално бюро, поставено в рамка, още една диплома от училище за погребални агенти в Аризона. В помещението миришеше на препарат за почистване на мебели с дъх на лимон. На бюрото имаше две снимки: едната на момченце, облечено в униформа на детската бейзболна лига, и втора с Рубен, някаква жена — най-вероятно съпругата му, и същото дете, облечени в хавайски ризи. Сините вълни на Тихия океан се разбиваха зад тях, а над хоризонта бе надвиснало залязващото слънце в оранжеви и розови цветове.

Какво знаеше за този задник? Всъщност нищо. Работеше с него ежедневно и дори не знаеше фамилията му. Погледна към дипломата на Рубен. Рубен Топаз. Звучеше като име на шибан магьосник.

На снимката съпругата на Рубен носеше диамантен пръстен, който можеше да се види от руски сателит (отиваше си с инкрустирания с диаманти часовник на Рубен от снимката, който беше различен от хубавия му ежедневен златен часовник за офиса), диамантена огърлица с медальон, диамантена гривна и диамантени обеци на ушите… Всичко това помогна донякъде на Дейвид да разбере защо Рубен бе единственият човек на планетата, на когото Бени имаше пълно доверие.

Снимката накара Дейвид да се почувства най-вече… натъжен. Да, това беше чувството. Тъга. Почувства се зле, че наум нарече Рубен задник — това бе едно на ръка, но имаше и други неща, които също го глождеха тази вечер. Вече бе изминала почти година… а дали Дженифър имаше негови снимки изобщо? Той не обичаше да позира за фотографии по обясними причини, но сега това му се стори ужасно. А после се запита можеше ли въобще да си спомни гласа на жена си? Щеше ли да разпознае Уилям? Дали някой от тях двамата щеше да разпознае него?

В Чикаго часът бе 2,15 сутринта. Дженифър сигурно спеше — обърната надясно, с одеяла, придърпани плътно около врата й; оставила бе скицника си на нощното шкафче, а дистанционното върху него. Уилям навярно спеше по корем, а леглото му бе пълно с войници и фигурки от „Междузвездни войни“. А може би вече имаше нови интереси. Беше минала почти година.

Дейвид вдигна телефона.

„Майната му!“

Набра първите девет цифри от номера. Оставаше единствено да натисне „5“. Това беше всичко. Просто цифрата пет и можеше да чуе гласа на Дженифър, да й каже, че е жив, да й каже, че ще се върне рано или късно, че тя трябва да го изчака. Щеше да й обясни, че ще вземе нея и Уилям от Чикаго; че ще отидат на Хаваите или в Барбадос, или дори в Грийн Бей, ако тя поиска. Щеше да й каже, че вече няма да е в играта, веднага щом свърши с почистването на килера…

— О, извинете ме, равин Коен, не знаех, че сте тук.

Дейвид рязко се завъртя на мястото си, изпусна телефона, който падна шумно, и видя Мигел — момчето, работило по тялото на Пол Бруно, да стои на прага. Облечен бе в костюм и държеше в ръка един от трионите, които използваха за разрязване на трупове.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Дейвид, преди да успее да се овладее.

— Днес е моята вечер — обясни Мигел, но изражението му казваше нещо съвършено различно. А и този отговор в никакъв случай не обясняваше скапания гигантски трион в ръката му.

— Твоята вечер ли? — Дейвид все още бе стъписан, сметките му се бяха объркали. Скоро с кемпера щяха да му докарат онова шибано тяло, на което му липсваха глава, крака и ръце. Не съвсем стандартна процедура. Когато труповете пристигаха от останалите фамилии, винаги Рубен ги приемаше. Позволяваше на Мигел и останалите техници да работят по тях, но лично отговаряше за транспортирането и контрола на операциите.

— Неделята на Супербоул често е доста натоварена вечер — каза Мигел. — Хората губят доста пари. — Дейвид се втренчи в техника и се опита да проумее какво, по дяволите, говори той. — Нали знаете, хората получават инфаркти или скачат отнякъде. Доста емоционална вечер. Затова винаги има някой дежурен за спешни случаи.

— Какво правиш с този трион?

Мигел сведе поглед към ръцете си и остана изненадан, че все още държи триона.

— Помислих си, че някой е влязъл с взлом — обясни Мигел.

— И щеше да го срежеш на две ли?

— Май не съм съвсем наясно какво щях да направя — призна Мигел и се усмихна стеснително на Дейвид.

Равинът отвърна на усмивката му. Просто двама души в моргата — единият с трион в ръце, а другият с пистолет, пъхнат в колана.

— Откога си тук?

— Автобусът ме остави към десет — отвърна Мигел. — Задрямах отзад и не съм чул, че сте влезли.

— Не, питам откога работиш тук. — Всъщност Дейвид бе имал предвид и двете неща.

— О, през юни ще станат три години.

— Харесваш ли работата си?

— Готина е — каза Мигел и сви рамене. — Харесвам отговорността.

— Чу ли телефонния ми разговор?

Мигел изглеждаше объркан.

— Моля?

— Говорех по телефона — поясни Дейвид. — Чу ли ме, докато говорех?

— Чух гласове — внимателно изрече Мигел. — Това ме събуди.

Дейвид огледа внимателно Мигел. Костюмът му бе масленозелен и евтин. Часовникът му беше с кожена каишка. По ръцете му нямаше пръстени. Обувките му бяха кафяви и не отиваха много на костюма, не носеше колан. През целия си живот едва ли бе печелил повече от петнайсет долара на час. Какво знаеше този Мигел за него? Вероятно нищо. Какво знаеше Мигел за Бени Савоне? Вероятно ужасно много.

Над горната устна на Мигел висеше едра капка пот.

Дейвид виждаше как една вена на врата му пулсира.

Момчето постоянно преглъщаше.

— Да или не — отново попита Дейвид, макар да бе узнал отговора, докато го гледаше.

— Предполагам — рече Мигел. — Да. Предполагам.

— Имаш ли съпруга?

— Не — каза Мигел.

— Деца? Имаш ли някакви бебчета, които да търчат наоколо? Така ли ги наричате сега? Бебчета?

Мигел поклати глава.

— Не, това означава гаджета. Всъщност означава и двете неща. Зависи как го казваш. От контекста.

— Имаш ли някое от двете?

— Не, не в момента.

— Значи нямаш съпруга. Нямаш деца. Нямаш приятелка. Какво, по дяволите, имаш, Мигел?

— Равине?

— Какво, по дяволите, имаш?

— Опасявам се, че не разбирам какво ме питате — изрече Мигел.

— Въпросът е простичък, Мигел. Какво, по дяволите, имаш?

— Предполагам, че нищо голямо — обясни момчето.

— Нищо, за което си заслужава да загубиш живота си, така ли?

Мигел преглътна тежко.

— Не, нищо, за което си заслужава да умра.

— Тогава, ако смяташ, че това място ще бъде ограбено някога — започна Дейвид, — избягай през задната врата. Защото не си заслужава да умреш за нещо маловажно… особено за нещо, което си мислиш, че си дочул.

— Да, равине — обеща Мигел. Над горната му устна вече висяха поне седем капки пот и Дейвид се притесни, че момчето може да получи удар.

— Прибирай се — нареди му Дейвид.

— На работа съм до шест.

— Остави триона и се прибирай — настоя Дейвид и този път Мигел не си направи труда да спори. Остави триона на бюрото, кимна на равина и си тръгна.

Дейвид вдигна телефона, който бе започнал да издава монотонен звук заради прекъснатото набиране, и го изгледа за момент. Беше толкова близо. Само на една цифра разстояние. Но тук нямаше нищо, за което си заслужава да умреш. Това беше абсолютно вярно.

В 12,57 Прошарената брада и Марвин спряха на платформата за приемане на тела на погребалното бюро с бял товарен ван, на който от двете страни пишеше „Медицински доставки и униформи Линкълн“. Първоначално Дейвид си помисли, че е забравил да вземе под внимание нещо важно, но после видя Марвин зад волана и осъзна, че Прошарената брада не го будалкаше: те вършеха всичко професионално.

Марвин паркира на заден до сградата, слезе и отиде до товарната врата на вана. Държеше папка и беше облечен в чисто бяла униформа с лого на „Линкълн медикъл“ на гърба. Дори носеше бадж с името си, като изключим, че на него пишеше „Алекс“.

— Носим доставка — заяви Марвин.

— Добре — отвърна Дейвид.

Марвин отвори задните врати на вана и издърпа къса метална рампа. После се качи при товара и избута надолу по рампата голяма количка, покрита с току-що изпрани кърпи.

— Всичко, което поръчахте, трябва да е в количката — докладва Марвин.

Отмести няколко пласта кърпи, за да разкрие, че количката е пълна с лед. В два чувала за трупове се намираше онова, което бе останало от доктор Кирш. Дейвид си беше мислил, че да бъдеш транспортиран из страната в леденостуден камион за месо е лоша участ, но сега си каза, че всъщност има и по-лоши начини да стигнеш от точка „А“ до точка „Б“.

— Трябва само да се подпишете тук — Марвин подаде на Дейвид официално изглеждащата папка, която държеше — и ние си тръгваме.

Според документите бяха разнасяли доставки из целия град през последните часове; бяха се отбили дори в моргата „Братя Маршал“, която се намираше на няколко километра разстояние оттук. Дейвид се подписа там, където бе указано, като реши, че щом двамата мъже са решили да стигнат толкова далеч в разиграването на този спектакъл, той също щеше да се придържа към него. Върна папката обратно на Марвин, който безмълвно кимна и се запъти към предната част на вана.

Дейвид заобиколи и спря при мястото до шофьора. Прошарената брада свали прозореца си. Той също бе облечен в униформа на „Линкълн медикъл“.

— Всичко наред ли е? — попита докторът.

— Така изглежда — отвърна Дейвид.

— Оставил си голяма бъркотия там — каза Прошарената брада. — Но ние се справихме доста добре. Погрижихме се за няколко косъма, които намерихме, малко клетки, разни такива неща. Безплатно. — Мъжът се усмихна. — Като предплата за това, че ми осигуряваш ранно пенсиониране.

— Бъди дискретен — предупреди го Дейвид.

— Винаги съм — отвърна Прошарената брада.

— Имаш ли приблизителна сума за мен?

— Защо не се споразумеем за чисти двайсет хиляди сега и още по-късно, щом успеем да пласираме малко оборудване и онзи ягуар. Не знам кой би искал рентгенов апарат и хирургическо оборудване, но ще разбера.

— Това ще свърши работа — кимна Дейвид, докато правеше изчисления наум. Двайсет хиляди долара бе сума, която щеше да му свърши работа за известно време. Може би още осем или десет от Джери Форд и сумата щеше да стигне за по-дълго. Петдесет хиляди, ето това бе сума, с която възрастен човек и дете биха могли да изкарат около година, особено ако нямат много други сметки. — Но ако успееш да ми намериш петдесет през следващите ден или два, ще приемем, че сме квит за цялата тази работа.

— Дай ми време до сряда — каза Прошарената брада. — До вторник вечер, ако бързаш много.

— Вярвам ти — отвърна Дейвид.

— След това, което видях — заяви докторът, — се радвам, че е така.

Трийсет минути по-късно, точно навреме, Джери Форд се появи с хладилния камион на „Лайф кор“.

Дейвид вече бе подготвил главата и крайниците на доктор Кирш за погребението на следващия ден, а останалата част от тялото се намираше на медицинска носилка, подготвено за транспортиране. Когато видя Джери да спира, Дейвид го посрещна отвън с тялото.

— Само вие ли сте на работа тази вечер, равине? — попита той.

— Неделята на Супербоул е — заяви Дейвид.

— По-хубаво от Коледа — вметна Джери. Отвори чувала за трупове и огледа доктор Кирш. — На хладно ли го държахте?

— Да — потвърди Дейвид.

— През цялото време?

— След като тялото му беше открито, да — обясни Дейвид.

— Основните органи вероятно са съсипани, но ще видим — каза Джери. Щипна кожата по бицепса на доктор Кирш. — Всичко останало изглежда наред. — Затвори чувала и натовари доктор Кирш в задната част на камиона, след което затвори вратите.

Дейвид му подаде дебел жълтокафяв плик, пълен с всички необходими документи за предаването на някой си Гейб Крантц на добрите хора от „Лайф кор“, на който Джери не хвърли дори бегъл поглед. Просто бръкна в джоба си, извади пачка със стотачки, хваната с ластик, и я предаде на Дейвид.

— Всичко наред ли е? — попита Джери.

Дейвид прегледа парите, за да се увери, че пачката не е пълна с банкноти по един долар, и внезапно се почувства като в онези отминали дни, когато събираше парите от рекет; когато всичко това му се струваше доста очарователно; когато си мислеше, че братовчедът Рони е най-готиният тип на света; когато той и Дебелия Монте бяха приятели, излизаха заедно, ходеха на двойни срещи. Когато нищо от това не му изглеждаше дори съвсем малко вероятно. Върна се чак в онези дни.

— Да — потвърди Дейвид.

— Ле’хаим — каза Джери, след което се качи обратно в камиона и си тръгна. На Дейвид му хрумна, че има доста голяма вероятност Джери Форд въобще да не е евреин. Не че имаше значение.

Равин Дейвид Коен заключи погребалното бюро и моргата, след което дълго време остана пред входа на гробището, загледан в небето. Обикновено бе невъзможно да видиш звезди тук, светлинното замърсяване от главната улица на Лас Вегас придаваше на всичко странен зеленикав отблясък през нощта. В Съмърлин обаче все още имаше правила за подобни неща и ако човек обърнеше гръб на главната улица, всъщност можеше да си представи, че се намира някъде другаде.

Нямаше да е винаги така, наясно бе Дейвид. През ден във вестниците имаше истории за одобрен строеж на ново казино в този край на града, както и за огромни търговски центрове, които трябваше да задоволят нуждите на стоте хиляди души, които се предполагаше, че ще населят Съмърлин.

Не беше лошо място за живеене. През последните девет месеца Дейвид бе започнал да изпитва топли чувства към удобствата на Съмърлин. Имаше си кафене, където пиеше кафе. Беше си избрал пицария, която харесваше. Разчиташе на закусвалня „Бейгъл“ за сносно говеждо и нелоши гевреци. Дори имаше места, които обичаше да обикаля: кръчма, наречена „Аутсайд ин“, в която имаше евтино уиски и първокачествени ребра и в която не ходеха евреи (което се дължеше основно на ловните мотиви в заведението според Дейвид); търговски център „Бест ин дъ уест“, където имаше магазин за сладолед, в който някакво гневно хлапе смесваше различните вкусове върху мраморна плоча. Понякога ходеше в този магазин и си представяше какви вкусове биха избрали Дженифър и Уилям.

Идеята, че жена му изпитва затруднения е плащането на сметките, караше Дейвид да се чувства зле. Не беше сигурен дали равин Кейлс му е казал това, за да го нарани. Щом вземеше парите от Прошарената брада, щеше да й прати малко в брой и тя щеше да се оправи за известно време. Дженифър просто имаше нужда от глътка въздух, докато той измисли някакъв план.

А може би планът се променяше. Може би вече не мислеше да се връща обратно в Чикаго. Може би искаше да доведе Дженифър и Уилям в Лac Вегас, където би могъл да ги предпази. Щеше да запише Уилям в детска градина „Тиква“. Щеше да го остави да учи тук, докато завърши гимназия. Щеше да го вкара в добър колеж. Може би той щеше да стане лекар или адвокат, или просто човек, с когото околните не се притесняват да завържат разговор в бара. Какво ли щеше да е усещането?

А какво ли щеше да си помисли Дженифър за този нов живот? Дейвид се сети, че само за девет месеца бе успял да си изгради съвсем нов живот тук, в пустинята, и макар той да не беше перфектен, в него със сигурност имаше място за съпругата и за детето му. И за първи път, откакто се помнеше, Дейвид беше на върха. Бени беше в затвора поне за известно време. А после кой знае? Може би щеше да се окаже, че ще лежи година или две, или десет, или само шест месеца. Все тая. Не присъстваше физически, което означаваше, че единственият човек, който знаеше истината за Дейвид, бе равин Кейлс, който скоро щеше също да е без значение. Ежедневната работа на две законни фирми — синагогата и погребалното бюро, както и свързаното с него гробище — щяха да са под негов контрол.

Щеше да има толкова много пари — всички дарения, учебни такси и основния оперативен бюджет на синагогата, а също така и сумите, които минаваха през погребалното бюро. Дори само законният бизнес беше доходоносен. Бизнесът с труповете бе истинска златна мина, а те дори не го бяха развили извън италианските фамилии. Ако започнеха да общуват с китайците или руснаците, с мексиканците и чернокожите… е, имаше много потенциални пазари, които не бяха разработени — най-вече защото Бени не обичаше да върти бизнес с хора извън традиционните фамилии. Той просто не мислеше за бъдещето. Бандите „Блъдс“ и „Крипс“ се избиваха помежду си с доста забележително темпо, и то съвсем наблизо.

В Чикаго Фамилията преотстъпваше голяма част от търговията с наркотици на мексиканската гангстерска банда „2–6“ и това работеше доста добре за тях, така че поне имаше някакъв работен шаблон… Макар че нямаше да е много лесно да се обясни внезапният приток на мъртви евреи, които бяха китайци, мексиканци или чернокожи, предположи Дейвид. Така че това можеше да почака.

„Навярно трябва просто да убия Бени Савоне и да задържа всичко за себе си“ — помисли си Дейвид.

Беше обречен да успее. И тази вечер, девет месеца след идването си в Лac Вегас, бе направил точно това. Не беше ли то всичко, което някога бе искал?

— Не — изрече на глас.

И ето къде беше проблемът.

Имаше само един жив човек, който можеше да предвиди как ще реагира на този нов живот Сал Купъртин; един човек, който знаеше, че Сал Купъртин не е просто ефективен, не е просто безскрупулен, а е също така адаптивен и може да бъде приучен към нов живот.

Само един човек, който можеше да измисли начин да спечели от това, че е изпратил Сал Купъртин в Лac Вегас, за да се превърне в равин Дейвид Коен.

Имаше само един човек, който знаеше къде се намира той.

Братовчедът Рони.

Сега вече всичко придобиваше толкова голям смисъл.