Дяволът не обича да чака

9. Родилно петно

На следващата сутрин точно в осем му сервираха закуска в стаята, макар че не бе поръчвал нищо. Закуската се състоеше от чай без мляко, правоъгълен резен сирене и парче безквасен хляб, което сякаш бе откъснато от постелката в банята. Бонд каза на келнера да отнесе всичко, откъдето го е взел, и да пробва още веднъж. След два напрегнати телефонни разговора най-после успя да убеди кухнята да му приготви черно кафе и омлет, които погълна, седнал до прозореца с изглед към връх Дамаванд, докато преглеждаше „Интърнешънъл Хералд Трибюн“.

Дариус трябваше да отиде на погребението на Фаршад, което според ислямския закон би следвало да се състои до 24 часа от настъпването на смъртта. Бонд чувстваше известни угризения, че е присъствието си в Техеран е причинил смъртта на този човек, и я прие като предупреждение от хората на Горнер. Но самият Фаршад вероятно бил наясно с рисковете на професията си, а пък Дариус със сигурност щеше да обезпечи добре семейството му. Името му означаваше „щастливец“. Щастливец в живота, но не и в смъртта, помисли си Бонд, докато влизаше в банята.

Той реши да наеме кола и да отиде до Ноушахр, за да огледа доковете и на място да разбере какво е намислил Горнер. Щеше да му е нужен преводач, който да му служи едновременно и за шофьор. Струваше му се невероятно в Техеран да открие кола, която да пожелае да кара сам, а и във всеки случай един местен жител щеше да познава по-добре правилата за движение — доколкото имаше такива — по серпантините на Алборз.

За начало Бонд взе едно от оранжевите таксита, чакащи на пиацата пред хотела, и каза на шофьора да го откара до централната пощенска палата. И този ден жегата беше безмилостна и докато таксито се бореше с трафика по авеню „Пахлави“, той закопня за по-хладен въздух, какъвто се надяваше да намери по крайбрежието на Каспийско море. Най-после таксито зави по авеню „Сепа“, от едната страна на което се намираха правителствените учреждения, а от другата — старият кралски дворец и Сенатът. Колата спря пред жълтата тухлена фасада на пощенската палата и Бонд каза на шофьора да го чака. В хотелската си стая вече бе съставил телеграма от сто букви, адресирана до президента на „Юнивърсъл Експорт“, Лондон. Използваше прост шифър със заместване, основан на факта, че е третият ден от седмицата, четвърто число, на седмия месец. Иначе не разбираше кой знае колко от криптография и в случай че все пак някога успееха да го заловят, предпочиташе да си остане с незнанието.

Запали една от последните цигари от последната пратка на „Морланд“ — е трите златни пръстена на филтъра — и застана до гишето под мързеливо въртящата се перка на вентилатора, докато чакаше телеграфистът да му докладва, че е предал успешно текста.

В един момент забеляза, че е обект на наблюдение от страна на слабичък мъж с рижаво-кестенява коса и бяла кожа, седнал на една от масите, където хората попълваха формуляри и лепяха марки върху писмата си. Повдигаше картонена чашка с вода до устата си, без да отпива от нея. Макар че държеше главата си неподвижна, очите му непрекъснато шареха насам-натам, докато чашката очевидно служеше само за прикритие на устата.

В този момент телеграфистът извика, че телеграмата е изпратена, и Бонд прибра листовете си от гишето. Докато слизаше по стълбището пред пощенската палата, чу зад гърба си мъжки глас:

— Мистър Бонд?

Той се обърна, без да каже дума.

Беше мъжът от салона, който протегна ръка и рече:

— Казвам се Силвър. Джей Ди Силвър. Работя за „Дженеръл Мотърс“.

— Ама разбира се! — каза Бонд. Дланта на мъжа беше потна и лепкава. Бонд дискретно обърса пръсти в дъното на панталона си.

— Мога ли да ви предложа чаша чай? Или газирана вода?

Гласът му беше тънък и писклив, наподобяващ тембъра на кларнет. Отблизо, с дългия си нос и руси мигли, Силвър приличаше на замислен фокстериер.

Бонд погледна часовника си.

— Имам няколко свободни минути — каза той.

— На булевард „Елизабет“ има кафене — каза Силвър. — Там е тихо. Това вашето такси ли е?

Бонд кимна и Силвър даде указания на шофьора. Докато сядаше до него, Бонд обърна внимание на скъпия, шит по поръчка костюм и раираната риза е копченца на яката, както и вратовръзката, която го идентифицираше като випускник на престижен колеж. Произношението му беше на образован човек от Източното крайбрежие, вероятно от Бостън, а държанието му — спокойно и непринудено.

— Къде сте отседнали? — запита той.

— В Северен Техеран — каза уклончиво Бонд. — Как върви бизнесът? Виждам много американски коли, но малко от тях са нови.

— Оправяме се — отвърна Силвър, без да му мигне окото. — Като стигнем, ще ви кажа. — Той изгледа многозначително гърба на шофьора.

Бонд нямаше нищо против да мълчи. В съзнанието му се въртеше един израз на Дариус: „гражданин на вечността“.

— Знаете ли какво? — каза Силвър. — Я по-добре да седнем някъде на тротоара. Това тук е булевард „Елизабет“. Наречен е на вашата английска кралица. Има пейки, сянка, сладолед… Тук ми харесва.

— Забелязах, че има и булевард „Рузвелт“ — каза Бонд. — Само дето не разбрах дали е наречен на Франклин или на Кърмит.

Силвър се усмихна.

— Във всеки случай едва ли е на Елинор — отвърна той.

Бонд плати таксито и последва Силвър, който вече крачеше към близката пейка под едно дърво. Малко по-нататък по булеварда се виждаше входът на някакъв парк, а срещу него беше кампусът на Техеранския университет. Идеален терен за шпионски игри, помисли си Бонд — широко обществено пространство за отдих и развлечения, пълно е дискретни местенца, предлагащо неограничени възможности за уж случайни срещи, най-често свеждащи се до мигновен, незабележим за околните досег между „непознати“, колкото нещо да премине от една ръка в друга. По средата между двете платна на булеварда преминаваше бързоструйна вадичка в издигнато бетонно корито, оградена с две редици чинари. На равни интервали по протежение на коритото бяха привързани със синджири метални черпаци, с които минувачите требваха вода, за да утолят жаждата си.

— Хитро, нали? — забеляза Силвър. — Водата идва чак от Алборз. По-нагоре в Шемиран е още чиста, но след като подмине пазара… майко мила! Те обаче много се гордеят с каналите си. Викат им „жуб“. Водата се подава по подземни тръбопроводи, наречени „канати“, които са част от напоителната мрежа. Успели са да докарат вода до половината пустиня. Подземните канали си личат, защото на повърхността се вижда нещо като къртичина.

— Това точка за достъп ли е?

— Да. Основният принос на Персия към съвременните технологии. — Силвър седна на пейката. — Какво ще кажете да си вземем по един сладолед?

Бонд поклати глава и докато Силвър отскочи до сергията на няколко метра зад тях, запали последната си цигара от пратката на „Морланд“.

Когато се върна на пейката, Силвър разстла чиста носна кърпичка на коленете си и с наслада заблиза сладоледа с шамфъстък.

— Та какво искахте да ми кажете?

Силвър се усмихна.

— Нищо, просто да си побъбрим. Идват разни хора, за пръв път са по тия места, може би не им е съвсем ясно в каква деликатна ситуация са попаднали. Оглеждат се, наоколо само някакви пустинни обитатели, нещо като бедуини, пърпорят насам-натам с разнебитените си коли… И изведнъж, я гледай!

Покрай тях тържествено премина червен двуетажен лондонски автобус, бълващ след себе си облак черен дим.

— Понякога ти се струва, че си някъде в Африка — продължи Силвър. — Пък и тоя кебап с ориз навсякъде… — Той се засмя. — Господи, направи така, че докато съм жив, никога повече да не видя нещо, което в момента се пече на шиш! Или пък да вземем вашите хора, англичаните.

— Британците — уточни Бонд.

— Тъй де. Разположили сте се на булевард „Елизабет“. Всичко е тип-топ. Гъсти сте с шаха. Съюзниците го изритаха през Втората световна война, понеже им се струваше прекадено благоразположен към германците. Ние нямахме нищо против приемника му, оня Мосадег с неговите пижами. Ама на вас ви причерня, когато взе, че национализира петрола и изгони вашите хора от „Бритиш Петролиъм“. Как само ви причерня, а! Дотичахте право при нас и го ударихте на молба: „Дайте да го разкараме тоя Моси, да си върнем шаха и нашите хора отново да сложат ръка на петролните кладенци!“

— И вие ни помогнахте — каза Бонд.

Силвър избърса внимателно устните си с кърпичката, после отново я разстла на скута си.

— Ами да, защото тогава нещата тръгнаха в лоша посока. Моси започна, да се слага на Съветите. Все пак те имат обща граница. А пък ние тая държава я следим най-изкъсо, наред с Афганистан. И решихме да се намесим.

Бонд кимна.

— Благодаря ви за урока по история.

Силвър изплези дългия си език и облиза дъното на фунийката.

— Това, което се опитвам да ви кажа, е, че тук всичко е в постоянно движение. Страните не са само две — ние и те. И персийците знаят това не по-зле от когото и да било. Затова ни търпят. Нещо повече: използват ни, за да ги пазим. Имат на своя територия американски оръжия и хиляди американски военнослужещи. И знаете ли още какво? Преди три години приеха закон, с който всички американски граждани, намиращи се трайно на тяхна територия, ползват имунитет срещу съдебно преследване.

— Всички?! — повтори Бонд.

— Именно. Ако шахът прегази на улицата пинчера ми с лимузината си, мога да го държа отговорен. Ако аз прегазя шаха, не могат да ме пипнат е пръст.

— И все пак, на ваше място бих ползвал таксита — каза Бонд.

Силвър избърса още веднъж устата си и понеже сладоледът във фунийката се бе свършил, сгъна кърпичката и я прибра в джоба на сакото си. Погледна към отсрещната страна на улицата, където между дебелите дънери на чинарите се виждаше колона чакащи оранжеви таксита. После се обърна към Бонд и каза с усмивка:

— Не е толкова лесно, мистър Бонд. Ние с вас трябва да работим заедно. Светът се крепи на острието на бръснач. Америка води освободителна война във Виетнам, при това я води сама, защото въпреки всичко, което направихме за вас през Втората световна война, вие досега не сте се притекли на помощ дори с един-единствен войник. Понякога онези във Вашингтон — не говоря за себе си, но онези във властта си казват, че може би вие, англичаните, не приемате заплахата от комунизма чак толкова на сериозно.

— О, бъдете сигурен, че ако не на друго, то поне на Студената война гледаме с нужната сериозност — отвърна Бонд. За това най-добре свидетелстваха белезите по собственото му тяло.

— Е, драго ми е да го чуя. Само не клатете лодката, нали така?

— Смятам да свърша онова, за което съм дошъл — каза Бонд. — Всъщност досега никога не съм имал проблеми с вашите сънародници. — Докато казваше това, той си мислеше за Феликс Лайтър, своя голям приятел от Тексас, обезобразен от акула. Когато за пръв път се бе запознал с Феликс, на Бонд му беше направило впечатление, че той поставя интересите на собствената си организация — ЦРУ — много по-високо от общите цели на съюзниците от НАТО. Бонд го разбираше добре. По подобен начин самият той поставяше на първо място лоялността си към Службата. Освен това и той като Феликс нямаше особено голямо доверие на французите, за които подозираше, че са инфилтрирани на всички равнища от комунистически симпатизанти.

— Това е добре — каза Силвър, като се надигна от пейката и помаха за такси. — Още нещо, последно — добави той. — Относно оня тип Юлиус Горнер. Той е част от много по-голяма схема, отколкото можете да си представите.

Силвър се качи в таксито и свали задния прозорец.

— Стойте далеч от Горнер, мистър Бонд. Послушайте съвета ми. Гледайте да сте поне на сто километра от него.

Таксито излезе на главната улица, без да даде мигач, предизвиквайки яростен хор от клаксони. Бонд вдигна ръка, за да си спре и той такси.

Докато Дариус беше ангажиран с погребението на Фаршад, Бонд се принуди да разчита на рецепцията да му намери кола и шофьор за пътуването до Каспийско море. Увериха го, че от осем на другата сутрин на негово разположение ще бъде най-добрият шофьор и придружител от фирмата за коли под наем — при това владеещ английски, и Бонд си каза, че си струва чакането.

Той си поръча обяд от румсървиса — черен хайвер и пилешки гърди на скара, каничка ледено Мартини с водка и два пресни зелени лимона. След като се нахрани, разгъна върху леглото няколко карти, които си бе купил от магазина в хотела, и разучи бреговата ивица при Ноушахр, градското пазарище на площад „Азади“, доковете, пристанището за яхти и пристаните за увеселителни корабчета.

След това разгледа картата на Персия. Страната граничеше с Турция на запад и с Афганистан на изток; на юг опираше в Персийския залив, а на север — в Каспийско море. Макар на североизток да имаше обща граница и със Съветския съюз, през Азербайджан, пътищата в тази посока изглеждаха доста лоши.

Той се опита да прецени какви биха били възможните последици за мисията му от това географско положение. Ако Горнер поддържаше канал за наркотици с източник някъде в Съветския съюз, на Бонд му беше трудно да си представи как би могъл да ги внася незабелязано по въздуха до някое отдалечено летище в пустинята. Малък самолет не би имал достатъчно гориво за такъв дълъг полет, а по-голям със сигурност щеше да бъде засечен от съветските радари.

Със сигурност нещо ставаше и около Каспийско море, което не спираше да привлича вниманието на Бонд. Проблемът беше, че разстоянието от персийския бряг на юг до съветския град Астрахан на север беше около хиляда километра, както изчисли той. Какъв морски съд беше в състояние да измине този маршрут достатъчно бързо, за да си струва труда?

В същото време, вътрешността на страната беше почти изцяло заета от две пустини. На север, по-близо до Техеран, се намираше солената пустиня Дащ-е Кевир. На югоизток, значително по-далеч от столицата, беше пясъчната пустиня Дащ-е Лут. Последната имаше вид на изцяло ненаселена територия и все пак тъкмо натам, към Бам в южния й край, Савак бяха изпратили патрулите си да търсят Горнер.

Очевидно Савак бяха надушили нещо. Макар да беше по-отдалечена от Техеран и морето на север, пустинята Дащ-е Лут имаше връзка с железопътна линия, минаваща покрай южния й край, с доста големите градове Керман и Йезд, край които имаше по едно летище, макар от картата да не можеше да се каже колко големи сте. Откъм южната страна на пустинята имаше и пътища, които изглеждаха по-главни и водеха през Захедан и Забол право към афганистанската граница.

Забол. Самото име звучеше като края на света. Що за погранично селище беше това? — запита се Бонд, който усети, че любопитството му се разпалва с всяка минута.

Телефонът на нощното шкафче издаде характерния си електронен писък.

— Мистър Бонд? От рецепция обажда. Тук една дама иска вас види. Не казва име.

— Кажете й, че слизам веднага.

Определено няма опасност от скука в Техеран, помисли си мрачно Бонд, докато крачеше към асансьора. Допускаше, че е някоя, която Дариус му е изпратил, понеже никой на света, освен може би трима души в сградата край Риджънтс Парк, не знаеше точното му местонахождение.

Застанала в другия край на широкото мраморно фоайе, с гръб към него, вперила поглед във витрината на магазинчето за сувенири, Бонд видя млада жена с тъмна коса, вързана хлабаво на опашка, облечена с бяла блуза без ръкави и тъмносиня пола до коляното; стройните й крака бяха обути на босо в сандали със сребърни каишки.

Докато се приближаваше към нея, Бонд усети как пулсът му леко се ускори. При звука на стъпките му младата жена се обърна. Когато видя лицето й, едва не извика от радост.

— Скарлет! — възкликна той. — Какво, за бога…

Тя се усмихна и постави показалец върху устните му.

— Не тук. Може би в стаята ви?

Бонд обаче не беше чак дотам загубил връзка с действителността при вида й, че за забрави елементарната предпазливост.

— По-добре да се поразходим навън.

— Имам само пет минути.

— По-надолу по улицата има малък парк.

Когато излязоха и шумът от автомобилното движение нахлу в ушите им, той започна:

— Кажи ми, Скарлет…

— Не съм Скарлет.

— Какво?!

— Аз съм Попи.

— Но тя ми каза…

— … че съм по-млада, нали? Тя винаги разправя така. — Попи се поусмихна. — И си е вярно. По-млада съм от нея с двайсет и пет минути. Ние сме близначки. Макар и двуяйчни.

— Какви сте?!

— Всъщност не сме абсолютно еднакви. Ние сме…

— Замалко щях да се хвана. Хайде, да вървим.

На стотина метра нагоре по улицата между сградите имаше квартална градинка с дървени пейки и катерушки. Двамата седнаха на една пейка и събраха глави. Отстрани, помисли си Бонд, сигурно приличаха на влюбени, улисани в тих разговор.

— Тук съм с Горнер — каза тя. — Той знае, че сте в Техеран. Изпрати ме да му пусна едно писмо. Ако разбере, че съм се виждала с вас, Шагрен ще ме убие. Имам да ви предам нещо.

Тя се огледа и мушна в ръката му сгънат лист хартия.

Бонд усети върху лицето си отчаяния й поглед.

— Смятате ли да отидете до Ноушахр? — запита тя.

Бонд кимна.

— Е, добре. Тази хартийка ще ви помогне.

— Къде се намира базата на Горнер в пустинята?

— Не знам.

— Как така? Нали сте били там?

— Аз там живея. Пътува се хеликоптер. Но той ме приспива по време на полета, така че не знам къде е. Само пилотът знае.

— Близо ли е до Бам? — запита Бонд.

— Може би, но предполагам, че се пада по-близо до Керман. Най-напред с кола се стига до Иезд. А там той нарежда да ме упоят.

Бонд се вгледа внимателно в разширените от страх, умоляващи очи на Попи. Тя толкова приличаше на сестра си, че го побиха тръпки. Може би беше съвсем малко по-слаба? А тази руменина по бузите, сигурно беше от наркотиците, с които я тъпчеха? Пък и акцентът — повече напомнящ на Челси, отколкото на Париж? Иначе сочните й устни бяха като на сестра й. Единствената съществена разлика, която забеляза, беше в очите — на Скарлет бяха тъмнокафяви, а на Попи светлокестеняви, изпъстрени със зелени точици.

— Попи — каза нежно той, като сложи ръка върху нейната. Китката й потрепери в дланта му. — Какво точно искаш да направя?

Тя го погледна право в очите.

— Искам да убиете Горнер. Това е единственото нещо, което може да се направи. Убийте го.

— Какво, да се приближа до него, и…

— Убийте го. Вече е късно за всичко друго. Освен това, мистър Бонд…

— Джеймс, ако обичаш.

— Джеймс. Не те моля само заради себе си. Вярно, че се нуждая от помощта ти, и то отчаяно, но… — Тя заекна и млъкна за миг, после се овладя и продължи: — Но не е само това. Горнер е намислил нещо ужасно. Планира го от месеци насам. Всеки момент може да го извърши и нито аз, нито който и да било можем да му попречим. Ако имах пистолет, щях сама да го убия.

— Аз не съм убиец, Попи — каза Бонд. — Тук съм преди всичко, за да открия с какво се занимава той, и да докладвам на шефовете ми в Лондон.

Попи изпсува — скверни думи, които Бонд никога преди не бе чувал да излизат от устата на жена. После каза:

— Забрави това. Забрави докладите. Няма време за такива работи. Не разбираш ли какво ти говоря, Джеймс?

— Всички, с които се срещам напоследък, ми казват да внимавам и да стоя далеч от Горнер, а сега идваш ти и ми казваш да отида при него и да го убия. При това без да задавам въпроси.

— Аз знам за него повече от всеки друг — каза Попи. — Познавам го по-добре от когото и да било.

Бонд усети как го обхваща същото чувство на съмнение, както когато бе заварил Скарлет в хотелската си стая в Париж.

— А откъде мога да знам, че си тази, за която се представяш?

— Искаш да кажеш, откъде да си сигурен, че не съм Скарлет?

— Да, и това наред с останалото — отвърна Бонд, без да спомене цвета на очите.

— Виждал ли си Скарлет гола? — запита Попи.

— Нима е прието банковите служители да се събличат по време на делови срещи?

Попи стана и посочи хълбока си.

— Тук имам малко родилно петно, каквото тя няма. Скарлет няма никакъв дефект. Скарлет е самото съвършенство. Ела!

Тя хвана Бонд за ръката и го поведе към няколкото дървета край стената до детската площадка. Облегната с гръб на стената, тя разкопча колана и ципа на полата си, огледа се и я свали една педя надолу. Точно под линията на белите й памучни бикини върху кожата се виждаше петно с размери и цвят на ягода.

— Ето — каза тя, после бързо вдигна и закопча полата си.

— Очарователно — забеляза Бонд. — Само че, без да съм виждал Ска…

— Разбира се — прекъсна го тя. — Но за момента повече от това не мога да направя.

Бонд кимна.

Попи взе ръцете му и ги притисна между дланите си.

— Моля те, не ме разочаровай, Джеймс. Умолявам те. Не става въпрос само за моя живот, а за нещо много по-голямо.

— Знам — отвърна Бонд.

— Трябва да тръгвам. Ще се моля на Бог да се видим скоро.

Бонд проследи с поглед стройната й крехка фигура, докато пресече детската площадка, после ловко притича през шестте платна с бясно носещи се автомобили и благополучно стигна до отсрещния тротоар. За разлика от Скарлет тя не се обърна да му махне, а се качи в първото такси, което й спря.

Когато се върна в хотелската стая, Бонд излезе на балкона, който гледаше на юг, над покривите на града, и разгъна хартийката в шепата си. На нея с молив, вероятно от ръката на Попи, беше начертана скица на бреговата линия при Ноушахр. Наблизо имаше отбелязан хотел на име „Джалал“, а отстрани със същия почерк бе написано: По-добър е от останалите.

В полето със същия почерк имаше написано още нещо: Корабостроителница „Братя Исфахани“. Отдолу имаше стрелка, която сочеше към една точка по средата на крайбрежната улица. Попи бе написала името и адреса и на фарси.