Дяволът не обича да чака

3. Маймунската ръка

Мей, шотландското съкровище на Бонд, която се грижеше за апартамента му в Челси, трескаво привършваше подготовката за завръщането на работодателя си, когато чу вратата на таксито от летище „Хийтроу“ да се захлопва под прозорците на сградата на тихата уличка.

— Можехте все пак да ме предупредите малко по-раничко, мистър Бонд — каза му тя, докато той внасяше куфарите си от крокодилска кожа в антрето. — Не съм проветрила спалнята, не можах да набавя от любимия ви мармалад, а пък онова момче, дето идва да оправя шкафовете в стаята за гости, е оставило такава мръсотия след себе си…

— Съжалявам, Мей. Дългът ме призова. И то доста късно снощи.

— Да ви сготвя ли нещо за обяд?

— Не, благодаря. Ще си взема един бърз душ, после отивам в службата.

— Добре че поне има чисти хавлии на закачалката в банята. Ще ви направя кафенцето, да ви чака, като приключите.

— Благодаря. Черно и силно, ако обичаш.

— А портокалов сок?

— Фреш, нали?

— Ама, разбира се, мистър Бонд.

— Мей, ти си едно чудо. Ще бъда готов до десет минути. Моля те, обади се да докарат колата.

Докато се преобличаше след душа — чиста риза, тъмносин габардинен костюм и черна вратовръзка, — Бонд се почувства едва ли не отново в униформа. Избръснал се бе сутринта, още в хотела в Рим, а последното му подстригване беше отпреди седмица. Може би не бе възвърнал изцяло някогашната си форма, но поне имаше представителен вид.

В дневната той прегледа натрупалата се поща, като поне половината запрати директно в кошчето за боклук. Отпи от горещото черно кафе на Мей и запали една „Болкан-Собрание“ от настолната табакера върху салонната масичка.

— И така, Мей — започна той, — какво ново, докато ме нямаше?

Мей се замисли.

— Оня старец се върна от околосветското си плаване с лодка.

— Чичестър ли?

— Същият. Така се казваше. Само не ме питайте какъв е смисълът от тая работа. Човекът е пенсионер, що не си гледа живота!…

— Вероятно мъжете постоянно имат нужда да се доказват — отбеляза Бонд. — Дори и по-възрастните. Друго?

— Ония поп музиканти ги арестуваха за притежание на наркотици.

— „Бийтълс“ ли?

— Не, другите, с косите до кръста, дето вдигат шум до небето. „Ролинг Стоунс“ май им викаха.

— А какво са намерили в тях, марихуана?

— Не питайте мен, мистър Бонд. Намерили са наркотици, само това знам.

— Разбирам. Има ги вече много. — Бонд смачка цигарата си в пепелника. — Докато ме няма, обади се на „Морланд“ и им кажи да изпратят още един стек от тези, колкото може по-скоро. Може да ми се наложи скоро пак да пътувам.

— Да пътувате? — възкликна Мей. — Аз пък си рекохме…

— И аз, Мей — отвърна Бонд. — И аз така си мислех. Това не е ли колата отвън?

Цели десет минути бяха нужни на Бонд, за да стигне до Слоун Скуеър с „локомотива“ — както наричаше своя „Бентли Континентал“, преустроен и оборудван по личните му указания. През дългото му отсъствие Лондон Сякаш беше напълно обезумял. Пешеходните пътеки по Кингс Роуд бяха задръстени от младежи с дълги коси, които сновяха безцелно през улицата, висяха на групички по ъглите и разговаряха, а на места дори бяха насядали с кръстосани крака направо на платното. Докато шофираше със свален покрив, Бонд усещаше безпогрешно силния упойващ дъх на марихуана, който в миналото бе свързвал единствено с пазарите в някои по-затънтени марокански градове.

Когато най-после стигна Слоун Стрийт и пое по напречното шосе през Хайд Парк, турбокомпресорният двигател без усилие изстреля тежката машина до 110 километра в час. На двойния завой отвъд езерцето в средата на парка Бонд смени на по-ниска скорост и натисна газта докрай. Колата занесе леко на излизане от завоя — беше й поотвикнал, но като цяло всичко беше под контрол. Ето, това е животът, помисли си той — ведър летен ден, вятърът гали лицето му, шефът го чака за важна среща.

Стигна до Риджънтс Парк по-рано, отколкото му се искаше, и след минута спря пред сградата на Службата. Хвърли ключовете от колата на стреснатия портиер и взе асансьора за осмия етаж. На бюрото пред кабинета на М. седеше неизменната мис Мънипени — церберът в строг делови костюм, който вардеше портите към очакващия го подземен свят.

— Джеймс! — извика тя, без да си даде труд да прикрие възторга в гласа си. — Колко се радвам да те видя. Как мина почивката?

— Беше творчески отпуск, Мънипени. Има разлика. Както и да е, мина добре. Макар да продължи твърде дълго за моя вкус. А как е моят любим доблестен страж?

— По-добре от всякога, Джеймс, благодаря ти.

Което си беше самата истина. Мис Мънипени беше със строг черно-бял пепитен костюм, бяла блузка и синя камея, но кожата й беше поруменяла от момичешко вълнение.

Бонд посочи с глава вратата.

— А старецът как е?

Мис Мънипени засмука въздух през зъбите си.

— Малко е смахнат, Джеймс, ако трябва да бъда откровена… — Тя го подкани със свит показалец да се приближи. Бонд усети допира на устните й, когато прошепна в ухото му: — Захванал се е с йога.

— Йога?! — извика шокиран Бонд. — Какво, по дя…

Мънипени се засмя и предупредително вдигна пръст до устните си.

— Нима всички са се побъркали, докато ме нямаше?

— Успокой се, Джеймс, и ми кажи какво има в тая симпатична червена торбичка, която носиш.

— Шоколадови бонбони — отвърна Бонд. — М. ме помоли да му донеса малко от Рим. — Той й показа кутията „Бачи“ с нейната характерна обвивка в синьо и сребристо.

— Знаеш ли какво означава „бачи“ на италиански, Джеймс? Целувки!

— Сигурно са за съпругата му.

— Ах ти, Джеймс, колко си га…

— Шшшт!

Протестите й бяха прекъснати от тихото открехване на масивната орехова врата. През процепа Бонд видя самия М., застанал на прага и наклонил глава встрани.

— Влизай, 007 — каза М. — Радвам се да те видя отново.

— Благодаря, сър. — Бонд го последва в кабинета му, като се поспря само колкото да изпрати на мис Мънипени една последна въздушна целувка, която я хвърли в огън.

Бонд седна на стола срещу бюрото на М. След дълга поредица изхабени клечки кибрит М. най-после успя да разпали лулата си и изръмжа одобрително. Размяната на любезности приключи; старият воин се загледа през прозореца, сякаш очакваше иззад дърветата на Риджънтс Парк да се зададе вражеска армада. Накрая се обърна и погледна Бонд право в очите.

— Имам нужда от помощта ти по един въпрос, Бонд. Засега подробностите са още мъгляви, но усещам, че се готви нещо голямо. Много голямо! Чувал ли си за доктор Юлиус Горнер?

— Нямате предвид някой нов медицински случай, нали, сър? — запита Бонд. — Мисля, че ви убедих по въпроса за…

— Не, не. Титлата е академична. Докторат от Сорбоната, доколкото знам. Макар че въпросният господин е следвал в Оксфорд и Вилнюския университет. Това последното е в Литва и е едно от най-старите висиш учебни заведения в Източна Европа. В Оксфорд завършва с отличие магистърска степен по хуманитарни и социални науки, което за такива като теб и мен, Бонд, означава политология, философия и икономика. И изведнъж, за всеобща изненада, се насочва към химията, по която защитава докторат.

— Момче за всичко — каза Бонд.

М. се покашля.

— Боя се, че по-скоро бих го определил като универсален експерт. Всички тези академични титли са за пълнеж. Чувам, че не са му представлявали никакъв проблем да ги придобие. Записал се доброволец във войната, бил още непълнолетен. Отначало се сражавал на страната на нацистите, впоследствие преминал към руснаците, участвал в битката при Сталинград. Подобна е съдбата на много хора от балтийските републики, както знаеш, в зависимост от това под чия окупация са се намирали и кой е можел да ги застави да се бият. Особеното при Горнер е, че е минал на страната на противника по собствена воля, просто в един момент е решил, че Съветите ще победят.

— Типичен наемник — каза Бонд, който усещаше как интересът му се изостря.

— Така е. Но основната му страст е бизнесът. Следвал е една година в Харвард Бизнес Скул, но напуснал, защото му се сторило скучно. Започнал дребен бизнес с фармацевтични препарати в Естония, после отворил фабрика край Париж. По-логично би било обратното, централата му да е в Париж, а да използва евтината работна ръка в Естония, но при доктор Горнер нищо не е така, както може да се очаква.

— Какви са тези фармацевтични препарати?

— Аналгетици. Така им казват на обезболяващите. След време се очаква учените да разработят неврологично лекарство за лекуване на паркинсон, множествена склероза и прочие. Разбира се, налага му се да плува сред големи акули, фармацевтични компании като „Пфайзер“, „Джонсън енд Джонсън“ и останалите гиганти. Някои от тях са на пазара още от миналия век. Но това не възпира нашия доктор Горнер. Използвайки една смесица от промишлен шпионаж, орязване на производствените разходи и извиване на ръце, той успява да си завоюва солидно пазарно присъствие. Докато един ден не открива мака.

— Мака ли? — Бонд се запита дали упражненията по йога не са повлияли върху мисловния процес на стареца. Може да е стоял на главата си, каза си той, макар да му беше малко трудно да си го представи облечен в дхоти.

— Източникът на всички наркотични вещества от класа на опиатите, използвани широко в болниците като обезболяващи. Всеки наш пехотинец носи флаконче морфин в раницата си. Ако снаряд отнесе половината ти крак, трябва ти нещо достатъчно силно и бързодействащо. Първоначално хероинът е бил пуснат на пазара от немската фирма „Байер“ като лекарство против кашлица. В последно време, разбира се, откакто хората си дават сметка за проблема е пристрастяването, са приети особено строги закони в това отношение. Има си законна търговия с опиумни деривати за медицински цели, но има и незаконна.

— А нашият човек в кои от двата вида е замесен?

— В първия със сигурност. Подозираме обаче, че все по-мащабно и във втория. Но трябва да научим повече за него, много повече.

— И това е моя задача, така ли?

— Да. — М. стана и пристъпи към прозореца. — В известен смисъл искам от теб да изпълниш една най-обикновена мисия по събиране на данни. Открий Горнер. Говори с него. Виж какво го движи.

— Звучи ми по-скоро като психологическа задача — каза Бонд.

— Така си е. — М. се чувстваше видимо неудобно.

— И за това ли ме извикахте? Мислех си, че изборът дали да се върна на активна служба все пак си е мой.

— Така е, Джеймс, твой си е.

На Бонд не му харесваше, когато М. го наричаше „Джеймс“, вместо „Бонд“ или „007“. Тази фамилиарност винаги беше знак за предстоящи лоши новини.

— Искам да минеш още няколко медицински теста и после да говориш с Р.

— С куку доктора?

— Казва се консултант по психическа пригодност — поправи го М. — Неотдавна назначих помощник-терапевт в отдела му. Ще преминеш курс по дихателно-отпускащи упражнения.

— За бога, сър, та аз…

— Всички 00-агенти го преминаха вече — каза строго М. — Ето, 009 доложи, че курсът му се е отразил много добре.

— Е, за него не се учудвам — каза Бонд.

— Да не забравя: назначих нов Агент 004. На мястото на стария 004, който, както знаеш, за жалост…

— Знам. Под влак в Източна Германия, доколкото разбрах. И кога започва работа новият колега 004?

— Всеки момент. — М. отново се покашля. — Както и да е, вече всички преминаха курса, няма за теб да правя изключение.

Бонд запали цигара. Нямаше смисъл да спори с М., когато поредният бръмбар му беше влязъл в главата.

— Нещо друго, което трябва да знам за този доктор Горнер?

— Да — отвърна М. — Може да се окаже доста сериозна заплаха за националната сигурност. Затова бе сезирана Службата. Правителството е в паника при тези огромни количества дрога, проникващи нелегално в страната. Броят на хероиново зависимите в Съединените щати вече наближава милион. И ние отиваме нататък. Проблемът е, че това вече не са само разни клошари и прочие. Нашата златна младеж е изложена на риск. Вземането на наркотици се превръща в легитимно занимание. В „Таймс“ дори се появи уводна статия — в „Таймс“, представяш ли си! — призоваваща към снизхождение спрямо онези жалки поп певци. Ако наркотиците станат част от културата на една нация, тя бързо се превръща в държава от Третия свят. Те убиват самата воля за живот. Виж Лаос, Тайланд, Камбоджа! Не може да се каже, че са свръхсили, нали така?

— Това ми напомня за Кристатос и онази италианска операция — каза Бонд.

— Ами! Ония бяха дребни риби — отвърна М. Контрабандата им беше нещо като хоби. Както и оная история в Мексико, преди да срещнеш Голдфингър.

— А къде мога да открия този Горнер?

— Къде ли не. Появява се тук-там. Човекът е любител авиатор. Има два частни самолета. Голяма част от времето си прекарва в Париж, не мисля, че е трудно да бъде разпознат.

— Така ли? Защо? — запита Бонд.

— Лявата му ръка — каза М., който междувременно си беше седнал зад бюрото и фиксираше Бонд с поглед — е маймунска лапа.

— Какво?!

— Изключително рядка вродена деформация. Известна е в медицината като main de singe, или маймунска ръка, при която палецът е на една линия с останалите пръсти и се нарича „несрещуположен“. В резултат на това не може да хваща предмети. Все едно да се опиташ да задържиш молив между показалеца и средния си пръст. — М. повдигна молив от бюрото си, за да си илюстрира мисълта. — Става, но не е лесно. Развитието на срещуположния палец е важна еволюционна стъпка за Homo Sapiens, която го отличава от неговите предци. Но при Горнер далеч не е само това. Цялата му ръка от пръстите до рамото е маймунска. Обрасла с косми чак долу до китката.

Нещо в паметта на Бонд прещрака.

— Значи е и по-голяма от дясната, така ли?

— Сигурно. Много е голяма, но това не е нещо уникално, доколкото знам.

— А дали с него пътува помощник, издокаран с фуражка на Чуждестранния легион?

— Виж, това не знам — отвърна М.

— Мисля, че съм го срещал. В Марсилия.

— Къде, при доковете ли?

— Да.

М. въздъхна.

— Звучи ми напълно правдоподобно.

— Горе-долу на моя възраст е, с яко телосложение, права руса коса, зализана е брилянтин, леко дълга отзад, славянски черти…

— Спри за момент — каза М., като плъзна една снимка през бюрото. — Този ли е?

— Да — отвърна Бонд. — Това е той.

— Явно съдбата ти го е изпратила — отбеляза М. с ледена усмивка.

— Не вярвам в съдбата — отвърна Бонд.

— Време е да повярваш — каза М. — Най-добрият информатор, с когото тайните служби са разполагали някога, беше един полковник от руското военно разузнаване. Пенковски. Един от нашите хора го забелязал в някакво кафене в Анкара. Изглеждал потиснат. Това е всичко. Погледнал го в очите. И оттам тръгнала работата. Съдба.

— И наблюдателност — каза Бонд, смачквайки цигарата си в пепелника. — Това означава ли, че съм изцяло възстановен на служба? — добави той.

— Идеята ми беше да те възстановя поетапно — каза М. — Отиваш на разузнаване. Провеждаш курса с Р. По-нататък ще видим.

В главата на Бонд изникна неприятна мисъл.

— Не сте споменавали нищо по въпроса на 009, нали? Нито пък на новия колега 004? Няма да върша някому мръсната работа, надявам се, а той да продължи наготово?

М. се размърда неловко на стола си.

— Виж какво, 007. Въпросният доктор Горнер може да се окаже най-опасният индивид, с когото някога се е занимавала Службата. Не те пращам по следите на някой стар и изхабен пласьор на дрога, а на човек, който си е наумил да съсипе живота на милиони, да подкопае влиянието на Запада изобщо. Мога да изпратя колкото и които си искам оперативни агенти, за да го спра. Имам това право и смятам да го използвам.

Бонд усещаше как сивите очи на шефа му го пронизват като свредели. Човекът поне беше искрен. М. отново се покашля.

— Има и руска връзка — каза той, — която особено притеснява правителството. Студената война може да се води по много различни начини. Искам доклад на бюрото си до шест дай.

Няма смисъл повече да се дискутира, помисли си Бонд.

— Второ управление в течение ли са? — запита той.

— Да. Искам да се свържеш с Матис още щом стигнеш в Париж. Мис Мънипени вече ти е направила резервации за полета и хотела.

— Благодаря, сър. — Бонд се надигна да си ходи.

— И още нещо, Джеймс. Ще внимаваш, нали? Знам, че наркотиците не са опасни като оръжията, дори и като диамантите. Но за този човек имам лошо предчувствие. Много лошо. Ръцете му са опръскани с кръв до раменете.

Бонд кимна, излезе и затвори вратата.

Мис Мънипени вдигна очи от бюрото си. Държеше запечатан кафяв плик, който му подаде.

— Късметлия си ти, Джеймс — рече тя. — Париж през пролетта. Намерила съм ти чуден хотел. Я виж, забравил си да дадеш на М. шоколадовите му бонбони!

Бонд постави червената торбичка на бюрото й.

— За теб са — каза той.

— Много си мил, Джеймс. Благодаря ти. Полетът ти е в шест. Тъкмо имаш време за първия сеанс дихателно-отпускащи упражнения. Записала съм ти час в два следобед. На втория етаж.

— Ти чакай само да се върна от Париж — подвикна Бонд, докато крачеше към асансьора. — Ще ти покажа на какво му се вика тежко дишане.

— Казва се „дълбоко дишане“, Джеймс! Има разлика.

— Ако държиш да се хващаш за всяка дреболия, мога да ти приложа и малко по-енергична терапия. Например да те наплескам така, че цяла седмица да не можеш да седнеш на стола.

— Напоследък само приказваш, Джеймс!

Вратите на асансьора се затвориха пред лицето му, преди да се бе сетил какво да отвърне. Докато кабината се спускаше надолу, той си припомни искреното смайване, изписано върху лицето на Лариса в онова хотелско фоайе в Рим. Мис Мънипени беше права — напоследък той само приказваше.

Бонд прекара четирийсет и пет минути в компанията на някакъв мъж на име Джупиан Бъртън, облечен в къса бяла престилка, който му даваше указания как да вдишва чрез диафрагмата.

— Представете си кана, която пълните с вода. Това е вашето дишане. Започнете от основата на гръбнака, където са бъбреците, и бавно пълнете каната догоре. Усещайте я как се пълни. Сега затворете очи и си представете нещо приятно, някои слънчев плаж или хубаво поточе в гората. Някое чудно местенце, закътано от хорските погледи. Забравете всички ежедневни грижи, изтрийте ги от съзнанието си и се съсредоточете изцяло върху това място. Продължавайте да дишате. Вдишвайте дълбоко, започвайки от основата на гръбнака. Изтрийте от съзнанието си всички неприятни мисли и си мислете за това чудно местенце, което си е само ваше.

„Чудното местенце“, към което неумолимо го отвеждаха мислите му, не беше някаква идилична горска полянка, а кожата на шията и врата на Лариса, която бе забелязал в бара на хотела. Може би все пак имаше още хляб в стария воин. В края на „сеанса“ Бонд обеща на Джулиан да прави всеки ден упражненията по дълбоко дишане. После, вместо да чака асансьора, слезе тичешком по стълбите до рецепцията. Беше се позабавил в постигането на пълна оперативна годност, но мислеше да се възползва и от малкото, което му оставаше.

При мисълта за д-р Юлиус Горнер усети внезапен прилив на енергия. Рядко бе изпитвал такава антипатия от пръв поглед. Пък и имаше нещо особено противно в това да се опитваш да подкопаеш една държава, възползвайки се от наивността на нейната младеж, вместо да я нападнеш открито, с оръжия и войска.

Освен това се улови, че все още държи да впечатли М. След всичко онова, което бе направил, помисли си Бонд, докато завиваше с „локомотива“ от Бейзуотър Роуд по напречното шосе през Хайд Парк, със сигурност нямаше нужда да се доказва повече. Може би споменаването на другите 00-агенти го бе накарало да се почувства неловко. Разбира се, винаги щеше да има и други с изрично разрешение да убиват; всъщност средната продължителност на живота на агенти с неговия ранг, докато претърпят някой фатален инцидент, налагаше непрекъснатото набиране и обучаване на нови кадри, но Бонд винаги се бе смятал за уникален — предпочитания агент на Службата. Може би М. съзнателно му бе отказал пълното си доверие по този случай, за да му помогне да се концентрира изцяло върху изпълнението на непосредствената задача. Колкото повече Бонд си мислеше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че точно това бе искала да постигне старата лисица.

Когато се върна в апартамента си, той завари дрехите, с които се би върнал от Италия, изпрани и изгладени от вярната Мей. Беше време за следобеден чай, но тя беше достатъчно съобразителна, за да го занимава с някакво бабешко питие. Вместо това, когато почука на вратата на спалнята му, държеше сребърен поднос, върху който имаше сифон за сода, кофичка с лед, тежка кристална чаша и пълна бутилка „Джони Уокър“, черен етикет.

— Да ви е наздраве, мистър Бонд — каза тя, като постави товара си върху скрина. — Хайде сега да ви стегна багажа.

Бонд бе прекъснал „творческия“ си отпуск, може би още не се беше възстановил напълно, но щом в очите на М. беше годен да се върне на служба, значи… Той си наля предпазливо два пръста уиски, добави същото количество сода и една бучка лед.

— За твое здраве, Мей — каза той, вдигна чашата до устата си и я пресуши наведнъж.

На излизане от Хамърсмит, когато пое на запад към летището, Бонд забеляза мотоциклета в страничното си огледало и инстинктивно натисна спирачките. Тези пътни полицаи бяха плъзнали навсякъде, а неговият надменен буржоазен автомобил ги привличаше като магнит. Само дето, щом намали скоростта, мотоциклетистът направи същото. Без да подава мигач, Бонд сви вляво на кръговото кръстовище и потегли към Туикнъм, встрани от върволиците коли, които се източваха от столицата в пиковия вечерен час. Смени рязко скоростта и натисна докрай газта, за да изпревари червената светлина на светофара, след което отново погледна в огледалото си. Мотоциклетът беше зад него.

Бонд усети някаква странна смесица от раздразнение и радостна тръпка. Беше му забавно да го следват толкова дилетантски, когато беше тръгнал да се справи с такъв огромен и важен проблем като заплахата на д-р Юлиус Горнер. Малко преди Чизик Бридж, отново без да дава мигач, той рязко завъртя волана надясно.

Този път тежката кола не занесе встрани, гумите бяха като залепени за асфалта. Бонд погледна отново в огледалото и за пръв път усети леко притеснение. Зад себе си вече имаше два мотоциклета — големи беемвета, — а ако се стигнеше дотам, нито една кола не можеше да надбяга мотоциклет. Ездачите наведоха глави и завъртяха едновременно десните си китки. Ревът на баварските боксерни двигатели изпълни тихата уличка.

След няколко секунди мотоциклетите се изравниха с бентлито и застанаха от двете му страни. Беше време Бонд да ги приеме на сериозно. Поиска му се да е със стария „Астън Мартин“ с тайника под седалката, в който държеше 45-калибров „Колт“. Не беше сигурен дали сегашният му пистолет — „Валтер ППК“ — ще свърши работа от такова разстояние, но нямаше избор. Още преди да бе посегнал към кобура, стъклото откъм пътника се пръсна с трясък от първия куршум. Бонд даде един изстрел през отворилата се дупка, после натисна рязко спирачките. Бързината на спиране беше едно от нещата, по които автомобилът превъзхождаше мотоциклета; Бонд успя да зърне за миг втория мотоциклет, който го задмина с няколко метра. Той се наведе над седалката на пътника и отново стреля през разбитото стъкло с необходимото отклонение и видя как ездачът се люшна напред, ударен в рамото. Германската машина се изплъзна изпод него с гневен рев, пръскайки искри по асфалта.

Първият мотоциклетист се бе изравнил с него. Междувременно Бонд забеляза, че наближаваха края на улицата, където тя пресичаше друго шосе под прав ъгъл. Прецени, че се движат с около осемдесет, а за да изпълни замислената маневра, трябваше да намали скоростта. Видя, че ездачът на мотоциклета е вдигнал лявата си ръка, за да стреля — това го правеше уязвим, защото държеше само едната дръжка на кормилото и не можеше да превключва скоростите.

Бонд стовари крака си върху спирачния педал, завъртя волана надясно, после с всички сили дръпна ръчната спирачка. С мъчителен писък на спирачки и сред мирис на изгоряло тежката кола се затресе, после завъртя встрани грамадната си задница, която попадна право в предното колело на мотора. Бонд усети силата на удара; голямото беемве се смачка като топка хартия и изхвърли ездача си през глава към кръстовището. Той падна по гръб и пистолетът му произведе единичен, безсилен изстрел.

Бонд погледна часовника си, за да се убеди, че има още време до полета, после включи на първа и спокойно подкара на север, през уличките на квартала Кю, където хората се прибираха по домовете си от работа. Когато се качи отново на магистралното шосе за „Хийтроу“, в съзнанието му изплува една фраза на Рьоне Матис. Ģa recommence, помисли си той. Започваме отначало.