Дяволът не обича да чака

7. „Имай ми доверие, Джеймс"

Когато самолетът започна да се спуска, Бонд погледна през прозореца и запали цигара. Вляво в далечината се виждаха планинските върхове на Алборз, а зад тях на самия хоризонт се мержелееше синкаво петно, което можеше да е и южният край на Каспийско море. До този момент никога не му се бе налагало да пътува по работа до Близкия изток — факт, за който не спираше да благодари на съдбата. За него земите между Кипър и Индия бяха едно огромно свърталище на крадци и разбойници. Беше ходил в Египет още като дете, но не помнеше нищо, а веднъж бе прекарал няколко дни отпуск в Бейрут, но го бе запомнил единствено като свърталище на контрабандисти на диаманти от Сиера Леоне, на оръжие от арабския свят и злато от Алепо. Вярно, че ливанските жени му се бяха видели изненадващо модерни и освободени, но въпреки това, когато дойде моментът да отпътува за Лондон, изпита искрена радост.

Бонд пресуши последните капки бърбън в чашата си точно когато самолетът зави за подхода към пистата. За брифинг по въпросите на Персия не бе останало време и той щеше да разчита за съвети и напътствия на шефа на местното бюро — Дариус Ализаде. Усети глухия удар от спускането на колесника и чу характерния нервен писък на хидравличните помпи, които отваряха клапите и задкрилките, за да убият скоростта на летящата машина. Под крилата на самолета се разкри същата гледка, каквато бе виждал стотици пъти на всички континенти: гъсто преплетени телефонни жици, върволица безлични малки коли по околовръстното шосе; всичко това в миг отстъпи място на бясно тичащата в обратната посока бетонна лента с множество продълговати черни следи от гуми, след което самолетът се разтърси на два пъти от допира на задните и предните колела с пистата при безупречно изпълненото кацане и накрая салонът се изпълни с гръмотевичен рев от превключилите на обратна тяга двигатели.

Още на слизане от самолета Бонд усети страшната жега в тази пустинна страна. В терминала нямаше климатик и когато митническият служител драсна с тебешир по една чертичка върху пътните му чанти, той вече плуваше в пот. При преминаване през граничния контрол на САЩ Бонд ползваше британски дипломатически паспорт — № 0094567, но всеки път му ставаше неприятно, че името му трябва да се подава до централата на ЦРУ в Лангли, за да получи разрешение за влизане. Дори най-малката следа от присъствието му — от самото му съществуване в даден момент в дадена точка на света — му причиняваше усещане за несигурност. Паспортът, който показа при пристигането си в Техеран на сериозния мустакат граничен служител в стъклената будка, го идентифицираше като Дейвид Съмърсет — директор на компания. Това беше псевдонимът, който още Дарко Керим му бе дал в Истанбул, и той го ползваше в памет на Дарко — верния другар, пожертвал живота си, помагайки му да избяга от лапите на СМЕРШ.

След като смени малко валута, Бонд излезе от летището, качи се в едно такси и даде на шофьора името на хотел в центъра на града. Подстъпите към Техеран бяха сиви и безлични. Фабрични комини, бълващи гъст черен дим към небето, неугледни ръбести небостъргачи, къщи с кубична форма, широки асфалтирани булеварди с два реда дървета — почти нищо не отличаваше столицата на Персия от който и да било съвременен град, ако не се брояха купчините лимони, които се мяркаха тук-там, струпани направо край пътя.

Минаха покрай Техеранския университет по авеню „Реза шах“; пресякоха площад „Фердоуси“, където знаменитият персийски поет, отлят от бронз, рецитираше стиховете си, сочейки с пръст към небето; след което поеха на север, към по-заможните райони на града. По пътя си срещаха все по-малко боядисани в крещящи цветове камиони, натоварени с добитък за кланиците; все по-рядко се мяркаха и леки коли, пренасящи покъщнината на цели семейства, овързана с въжета. Сякаш от един момент нататък градът успяваше да си стъпи на краката и да изглежда някак по-цивилизован.

Бонд предложи на шофьора цигара, която след два-три не особено енергични отказа бе приета с многословни благодарности. Човекът се опита да го заговори за футбол — „Боби Мур“ и „Боби Чарлтън“ бяха сякаш единствените английски имена, които бе чувал, — но в съзнанието на Бонд се бе загнездило само едно име: Юлиус Горнер.

Той подаде на шофьора шепа риали и влезе в хотела, където — слава богу! — работеше климатична инсталация. Стаята му беше на дванайсетия етаж, с големи витринни прозорци от двете страни, единият гледащ на юг, към душния, потънал в смог град, другият — с изглед на север, към планините, над които се открояваше един особено висок връх („величествено Дамаванд, кое извисява се на 5800 метър надморска височина“, както гласеше преводът в хотелския пътеводител на малката масичка). На билото и по просеките между гористите участъци по склоновете имаше преспи сняг.

След като извърши обичайните проверки за сигурност в стаята, Бонд застана под горещия душ, повдигна лице, отвори широко очи и ги подложи на мощната струя, докато започнаха да го смъдят. След това завъртя докрай крана на студената вода и остана под ледените игли, докато отмиха и последните следи от дългото пътуване. Увит в хавлия, той позвъни на румсървиса и поръча бъркани яйца, кафе, минерална вода и бутилка от най-доброто им шотландско уиски.

Едва бе оставил слушалката, когато телефонът припряно изписука.

— Да?

— Тук е Дариус Ализаде. Как мина пътуването?

— Без изненади — отвърна Бонд.

Ализаде се изсмя гърлено.

— Обичам нещата около мен да протичат без изненади — подметна той, — но само когато летя със самолет. Съжалявам, че не дойдох да ви посрещна на летището. Това е мястото, където най-малко искам да бъда забелязан. Ще изпратя кола да ви вземе след половин час, ако ви е удобно. След което ще ви поканя на най-добрата вечеря в Техеран. Надявам се, че не сте прекалено уморен. Може първо да се отбиете при мен, за да хапнем малко черен хайвер, прясно изваден от Каспийско море тази сутрин. Как ви звучи?

Ализаде имаше топъл басов глас, почти без акцент.

— След половин час ще съм готов — отвърна Бонд.

Той позвъни отново на румсървиса, за да отмени яйцата, като наред с това им каза да побързат с уискито. Облече се за излизане в бяла риза с къси ръкави, широк памучен панталон и черни обувки с подсилени отвътре със стомана бомбета. Погледна се в огледалото колкото да се убеди, че лекото му тропическо сако, закупено набързо сутринта от парижкото летище, с нищо не издава присъствието на служебния „Валтер ППК“, който бе препасал в кобур под мишницата.

Когато слезе, пред хотела вече го очакваше син мерцедес.

— Аз съм Фаршад, шофьор на мистър Ализаде — каза дребничък мъж с широка усмивка от два реда бели зъби, докато му отваряше задната врата. — На персийски мое име значи щастливец.

— Браво на теб, Щастливецо! — отвърна Бонд. — И така, накъде отиваме? — запита той, когато колата изхвръкна от двора на хотела и устремно пое по улицата.

— Отива в Шемиран, най-добра част на Техеран. Много хубаво. Вие хареса.

— Не се съмнявам — каза Бонд, след като Фаршад умело провря колата между два идващи насреща големи камиона. — Ако стигнем живи.

— О, да! — засмя се Фаршад. — Ние минава по улица „Пахлави“. Това дванайсет километра, най-дълга улица в Близък изток.

— Във всеки случай, изглежда ми най-оживената — отбеляза Бонд, докато колата си проправяше път на зигзаг през едно бясно оспорвано кръстовище, чиито светофари имаха по-скоро ориентировъчна функция. След двайсетина минути лудо каране и приблизително същия брой разминавания със смъртта, мерцедесът сви вляво и се заизкачва по тиха уличка между два реда цъфнали олеандри, откъдето отби по асфалтирана алея, която се виеше през зелени ливади към голяма къща с каменен портик с колони от двете страни.

Бонд се изкачи по стълбището към входната врата, която се отвори, щом той застана пред нея.

— Много ми е драго да ви посрещна в моя дом. В най-черните си мисли се боях, че съдбата никога няма да доведе Джеймс Бонд в родния ми град. Давам си сметка на каква опасност се излагате, мистър Бонд, идвайки по тези места, но заедно с това се радвам на щастливата звезда, която ни събра тук. Моля, заповядайте!

С тези думи Дариус Ализаде протегна ръка и отривисто се здрависа с Бонд. Дланта му беше суха и корава и издаваше откритост и искрена дружелюбност — нищо общо с меките потни, гърчещи се като змиорки длани, на каквито се бе натъквал в Кайро или Бейрут. Дариус беше над метър и осемдесет, с едра глава и смугло лице, на което заговорнически проблясваха кафяви очи. Гъстата му черна коса бе сресана назад, доста прошарена по слепоочията и бакенбардите. Облечен беше в бял костюм в индийски стил, без ревери, и с бяла риза, каквато можеше да се види на витрината на някой бутик на римската Виа Кондоти.

Той поведе Бонд по дълъг коридор, застлан с паркет, минаха покрай широко стълбище и през отворените френски прозорци излязоха в градината зад къщата. Пресякоха широката тераса и се озоваха в сянката на дърветата. До едно изкуствено езерце имаше маса със свещници и множество бутилки. Дариус посочи с жест ниското тапицирано кресло.

— Отпусни се, Джеймс — каза той. — Наслади се на градината. Сигурно е приятно най-после да намериш прохлада, нали? Аз обикновено изпивам по една бира преди коктейлите, колкото да отмия градския прахоляк. Бирата е доста гнусничка, внос от Щатите, но поне ще има с какво да се занимаваш, докато ти забъркам едно истинско питие. Освен това е много, ама много студена.

Той вдигна от масата едно малко месингово звънче, разтърси го и от терасата се появи млад мъж с традиционни персийски одежди.

— Бабак — каза Дариус и плесна с ръце, — имаме гост. Размърдайте се!

Младият мъж се поклони, широко ухилен, и изприпка нанякъде.

След няколко секунди Бонд усети в лявата си ръка допира на бутилка ледена бира. Зад него ред високи стройни кипариси ограждаха градината на Дариус, а напред, в смътната светлина на градинските лампи из ливадата, Бонд различи безброй рози — най-вече черни и жълти. Квадратното изкуствено езерце беше заобиколено с мозайка от керамични плочки, наредени в сложни мотиви.

— За нас по тези места градината означава много — каза Дариус, като проследи погледа му. — Водата се почита едва ли не като божество в тази пустиня. Заслушай се, и ще чуеш малкия водопад в края на градината. Аз лично съм го проектирал, а ми го изработи един занаятчия от Исфахан, чийто дядо е работил към една от джамиите. Какво предпочиташ^-, сухо мартини, водка с тоник или уиски със сода?

След като се спря на мартинито, Бонд изчака Дариус да разбие хубаво съставките в сребърен шейкър. Вдигна чашата към устните си и кимна одобрително над ръба й — ледът бе охладил добре алкохола, без да го разреди.

— А сега — каза Дариус, — кажи ми с какво мога да ти помогна.

Когато Бабак донесе сребърна чинийка с черен хайвер, Бонд разказа на Дариус всичко, което бе чул за Юлиус Горнер. Още от първия миг той изпитваше доверие към този човек, а в такива случаи инстинктът му рядко го подвеждаше. Освен това знаеше, че Дариус Ализаде от двайсет години ръководи техеранското бюро на Службата и се ползва с голямо уважение от страна на М.

Дариус загреба супена лъжица черен хайвер, изсипа го във фината порцеланова чинийка пред себе си и изстиска отгоре няколко капки лимонов сок. С тънка коричка местен хляб и с ловко движение на ръката той прехвърли цялото количество в устата си, след което отпи голяма глътка ледена водка.

— Знам, че може би ти приличам на руснак — усмихна се той, — но така най-ми допада. Бива си го тоя хайвер, нали? Белуга! — Той надвеси носа си над линийката. — Добрият хайвер мирише на море, но никога на риба.

Дариус запали цигара и се намести удобно в креслото.

— И така, Джеймс, знам за този Горнер. Разбира се, че съм чувал за него. Но може би най-напред е редно да ти разкажа нещичко за себе си. Майка ми е от племето кашкаи, които се ползват със славата на най-коварните, кръвожадни и безогледни в цяла Персия. Когато шахът планирал завръщането си с помощта на американците, и през ум не му минало да се опита да ги спечели на своя страна. — Дариус отметна назад глава и се засмя. — Кюрди, араби, реформисти, белуджистанци, дори моллите, да, но ужасните кашкаи — никога! От друга страна, баща ми произхожда от семейство на техерански дипломати с доказана от десетки години лоялност към Запада. Самият той е завършил в Харвард, а аз в Оксфорд, ако още се чудиш защо говоря добре английски. Същевременно познавам родината си до най-дребни подробности. Мога да се изгубя сред бедуините в пустинята, мога и да си бъбря на френски с дипломатите от посолството, което е малко по-нататък на тази същата улица. Макар че, ако питаш мен, предпочитам първото. Виждал съм хора от какви ли не националности да идват и да си тръгват от Персия, или Иран, както настояваше да я наричаме Реза шах, бащата на сегашния лидер: турци, руснаци, французи, германци, американци, англичани. Тук сме на границата, при портата между Изтока и Запада. Единствената държава, отделяща Русия от излаз на топло морско пристанище. Разбира се, руснаците имат Черно море, но няма как да заобиколят Турция, която пази ключа към Босфора и Дарданелите. Господи, можеш ли да си представиш по-опаки, по-свадливи пазачи от турците?

Дариус се наведе напред и загреба нова супена лъжица черен хайвер, която в миг бе сполетяна от същата съдба като предишната.

— Та ето какво искам да ти кажа, Джеймс. Ние сме свикнали да ни се бъркат във вътрешните работи. Понякога се чувстваме като някаква нещастна стара уличница на Рю Сен Дьони. Всеки може да ни купи срещу съответната цена. По време на Втората световна война Съюзниците си бяха наумили, че сме твърде гъсти с германците, та ни окупираха и изритаха шаха. След това пък изведнъж им се стори, че Мосадег, нашият достоен, независим министър-председател, е прекадено отворен към Русия. Освен това му нямаха доверие, понеже се оставяше да го фотографират на публични места, облечен в нещо, което на тях им приличаше повече на пижама. И така, от ЦРУ изпратиха един господин на име Кърмит Рузвелт, който спретна преврат, върна шаха от изгнание и го възкачи отново на трона. Признавам си, че и аз имам известна, макар и малка, роля в това начинание на мистър Рузвелт. И ние търпим без възражения всичко това, стига да не се минават определени граници и да ни оставят да си живеем живота. Техеран е шпионско гнездо. Винаги е бил такова и винаги ще бъде. Един англичанин с чувство за хумор беше предложил руснаците и американците просто да се настанят в едни и същи апартаменти, за да си спестят разноските по взаимното подслушване. Само че има едно нещо, което за нас винаги задейства алармените звънци: когато тук се настани някой чужденец, който почне да иска прекадено много. Нямаме нищо против онзи, който иска да се пробва и да изкара малко пари, макар да знаем, че това става трудно по законен начин. Освен ако не е в петрола. Приемаме и известна степен на политическо вмешателство, стига да получаваме нещо в замяна — закрила, влияние, долари. Но не понасяме, когато и двете неща, незаконен бизнес и политическа намеса, се вършат едновременно. Всичко, което съм чувал досега за тоя тип Горнер, ме кара да се чувствам извънредно притеснен. А пък, както може би вече намекнах, аз не съм човек, който лесно се плаши.

Дариус забърка още една порция мартини.

— Хапни си хайвер, Джеймс. След десет минути ще повикам Фаршад да ни закара до най-добрия ресторант в Техеран. Намира се в южната половина на града, до пазара. Там поне никой не ме познава по физиономия. В Техеран почти всички знаят, че твоите работодатели са и мои. Шефът ти има една теория, че повече хора ще идват при мен с полезна информация, ако знаят кой съм, и може би е прав. Неудобството е, че няма как да се оставя да ме видят на публично място с теб. Това би те изложило на опасност. Но там, край пазара, никой не подозира кой съм. А пък храната, Джеймс!.. — Той разпери широко ръце. — По-добра и собствената ти майка не може да ти сготви. Като поема от Хафез.

— Не съм подозирал, че си такава поетична натура, Дариус — подхвърли с усмивка Бонд. — Обикновено моите колеги са мъже със стоманен поглед и зареден пистолет.

— Не ти вярвам и за миг, Джеймс. Освен това градините и поезията са близки до персийската пулта. Особено пък поезията, посветена на градини. Както пише Незами:

— Колата ви очаква, сър. — Бабак сякаш се бе материализирал от мрака.

— Дяволите да те вземат, Бабак! Ти нямаш душа. Колко пъти да ти казвам да не ме прекъсваш, когато рецитирам поезия! Готов ли си, Джеймс? Да тръгваме ли на битка с лудите по шосетата? Гладен ли си?

— Да, разбира се. — Бонд бе отказал обяда в самолета и ако не се смяташе черният хайвер, не бе ял нищо след един спихнат кроасан на летището в Париж.

Фаршад ги очакваше в мерцедеса пред къщата и след няколко минути те вече настървено си пробиваха път през хаоса от автомобили по улица „Пахлави“, сякаш Фаршад се страхуваше, че ако не ги закара навреме до ресторанта, и двамата ще умрат от глад.

След като пресякоха авеню „Молави“, Бонд загуби всякаква представа къде се намират и се задоволи да слуша внимателно историята, която му разправяше Дариус.

— Кърмит Рузвелт — казваше в момента той — беше голям особняк, ако трябва да бъда откровен. Понякога играех тенис с него и удареше ли накриво топката, се ругаеше сам, като си викаше: „Абе, Рузвелт!“ Това си беше гаф, защото кодовото му название беше мистър Грийн или нещо подобно. Никога не бях виждал човек да пие толкова много, докато е на работа. Имах чувството, че е постоянно притеснен от нещо. Цели каси водка и уиски сякаш потъваха вдън земя в малкия апартамент, където се събираше с приятели. Когато настъпил великият ден да върнат шаха на трона, Рузвелт изведнъж се сетил, че е петък, което за мюсюлманите е свещен, неработен ден. После, разбира се, започвали християнските почивни дни. Така че те решават да му ударят още по едно питие и да изчакат, докато стане понеделник. Когато най-после пристигат танковете, а разните подкупени дебеловрати мутри от пазара изкарват демонстранти на улицата, онези установяват, че шахът е пропуснал да подпише ферманите, с които отстранявал Мосадег и провъзгласявал себе си за суверен. И така, шахиншахът, което означава „цар на царете“, още се мотае на брега на Каспийско море, улиците са пълни с танкове и разгневени тълпи, а документите отлежават в нечий кабинет в Техеран! — Дариус се изсмя с характерния си гърлен смях. — Е, накрая всичко се уреди криво-ляво.

Той се наведе напред и даде кратко нареждане на фарси. С жален вой на гуми Фаршад сви в една странична уличка и натисна докрай газта.

— Извини ме, Джеймс — каза той. — Увлякох се в приказки. Имам толкова да ти разправям за тази прекрасна страна. Мисля, че е редно да знаеш колкото се може повече, преди да се изправиш срещу Горнер и хората му. Да си предупреден, както гласи английската поговорка, значи да си въоръжен.

— Няма нужда да се извиняваш — отвърна Бонд. — Но защо това каране, сякаш сме на състезание?

— Както се бях разприказвал, не забелязах една голяма черна американска кола, „Олдсмобил“, ако не се лъжа, която се движеше зад нас. Докато ти разправях за шаха, си дадох сметка, че май ни следят. Затова наредих на Фаршад да им се изплъзне.

— И той, разбира се, с радост изпълни молбата ти.

— Фаршад обича състезанията. Тук вече и с карта не могат да ни открият. Чужденците никога не идват толкова далеч на юг. Това наоколо се нарича Новият град. Квартал, пълен с публични домове, барове и свърталища на комарджии. По-нататък по тази улица са гетата на най-бедните, дошли от провинцията. Араби и бежанци от Афганистан. Живеят в истинска мизерия.

— Ти май нямаш високо мнение за арабите.

— Не бива да се отнасяме неуважително към чужденците в тази страна, дори да са бежанци — каза Дариус. — Персийците обаче, както знаеш, са арийци, а не семити като арабите. Що се отнася до самите араби… На тях просто им липсва култура, Джеймс. Всичко, което имат в родината си, било в Ирак или в Саудитска Арабия, или в страните от Персийския залив, са все неща, откраднати или изкопирани от нас. Но… стига приказки! Пристигнахме!

По любезното настояване на Дариус Бонд пристъпи пръв към нещо, приличащо донякъде на килимарски дюкян, но със запален червен фенер, провесен от свода на вратата. На ниска пейка в тясното преддверие седеше старец и пушеше наргиле.

Бонд се поколеба за момент, но явно персийският етикет повеляваше да върви пред домакина си.

— Имай ми доверие, Джеймс — каза Дариус, като сложи ръка на рамото му.

Когато се наведе, за да не си удари главата в ниския свод, с крайчеца на окото си Бонд забеляза черния олдсмобил, който в този момент спря отсреща през улицата и веднага угаси фаровете си.