Дяволът не обича да чака

16. Последен мач

Само след броени секунди в черепа му бяха опрени дулата на шест автоматични карабини, а три овчарски песа яростно изопваха синджирите в желанието си да впият зъби в лицето му. Той стоеше напълно неподвижен, с гръб към, кабинета на Горнер, с вдигнати нагоре ръце, и се молеше изчисленията му да се окажат верни.

Сигурен бе, че хората на Горнер имат заповед да го запазят жив. Дори и без него Горнер разполагаше с притежател на британски паспорт — пилота на отвлечения VC10, когото можеше да постави насила зад щурвала. Но с вродения си усет за драматизъм и в желанието си да постигне максимален ефект от провокацията, Горнер никога не би използвал никому неизвестен човек за атаката си срещу Съветския съюз, ако имаше възможност да постави на негово място заклет и вдъхващ респект враг. Помпозната символика беше ключов елемент от неговия замисъл, от желаното отмъщение.

В този момент в края на коридора, осветен в гръб от аварийните прожектори, Бонд забеляза познатия недодялан силует с фуражка на Чуждестранния легион. При вида на Шагрен той изпита едно ново и донякъде странно чувство — на облекчение.

Докато се приближаваше, Шагрен излая няколко думи на фарси. Стражите се дръпнаха назад, за да му направят път.

— Къде момиче? — попита той.

— Не знам — отвърна Бонд.

Те със сигурност щяха да видят отворената врата и да претърсят цялата околност. Бонд залагаше на това, че последното място, където Горнер и хората му можеха да предположат, че би се скрила младата жена, бе в корпуса на авиолайнера, обречен да катастрофира още на следващия ден. Шансовете му за успех не бяха големи, но бяха единствени.

Шагрен посочи с глава към килията и даде кратка заповед. Докато стражите го отвеждаха в указаната посока, Бонд забеляза, че цялата сграда е вдигната под тревога. Виеха сирени, стотици крака трополяха по пода. „Върви, Скарлет!“ — прошепна той. Пред очите му отново изплува стройната й фигура, която се изкачваше нагоре в мрака.

Двама от стражите влязоха с него в килията, за да му вържат ръцете на гърба; други двама застанаха на пост отвън. След няколко минути, когато врявата поутихна, вратата се отвори и в рамката застана Шагрен.

— Долу! — заповяда той, като сочеше пода.

Бонд коленичи, като постави коляното си в близост до двете заровени в пясъка парчета стъкло.

— Къде момиче? — попита Шагрен.

— Казах ти — отвърна Бонд, — не знам. Един от стражите отвори вратата, понеже на нея й прилоша. Тя побягна, но не знам къде е отишла. Излязох в коридора, за да уведомя доктор Горнер, че единия от гостите му го няма. Сигурно съм забравил кода за кабинета му.

— Лъжец! — изкрещя Шагрен. — Ти лъжец!

Подвижната страна на лицето му беше изкривена от ярост, докато другата оставаше неестествено застинала. В единия ъгъл на устата му изби пяна.

Това, помисли си Бонд, беше гледката, която се бе явявала на онези виетнамски деца, насядали в кръг със скръстени крака на селската поляна, за да чуят притчата за Добрия самарянин.

— Казвай къде отива момиче! Казвай!

Бонд изгледа презрително садиста. В паметта му изплува един стих от отдавна забравен урок по катехизис: „Оставете децата да дохождат при мене — издекламира наум той… — и не им пречете, защото на такива е царството.."

Шагрен го ритна с ботуша си в ребрата; чу се пукот на строшена кост. След това от джоба на куртката си извади кожено калъфче, а от него — две китайски пръчици за хранене, инкрустирани с алени йероглифи.

Единият от стражите улови Бонд за косата, а другият стисна в желязна хватка брадичката му, докато Шагрен вкара едната пръчица дълбоко в лявото му ухо. После мина от другата му страна и бавно и внимателно вкара другата пръчица в дясното. Бонд усети как върхът й остърга тъпанчето му.

— Ти чува лоши работи и не иска мен каже — каза Шагрен. — Сега Фам Син Куок покаже теб какво прави с човек, кой чува лоши работи.

Бонд се приготви за неизбежното. Шагрен застана зад него широко разкрачен, намести обутите си в ботуши стъпала за по-добра опора и разпери късите си месести ръце.

Бонд пое дълбоко дъх, затвори очи и не видя лицето, от чиято уста излезе една-единствена дума:

— Спри!

Той вдигна поглед нагоре и през отворената решетка на вратата видя да се подават пръстите на една грамадна, облечена в бяла ръкавица ръка. Вратата се отвори и в килията влезе Горнер, облечен с виненочервен копринен халат.

— Благодаря ти, Шагрен. Свободен си. Искам Бонд да чува добре указанията ми утре, докато лети. Стани!

Бонд се изправи на крака.

— Значи така — рече Горнер, — кучката е избягала. Моите работници ще бъдат много разочаровани, ако не я открия. Но ми се струва, че и без нея ще се оправим, а, Бонд? — Той се подсмихна многозначително.

Попи, помисли си Бонд. Горнер щеше да я използва вместо сестра й, а робите му така и нямаше да разберат подмяната.

— Е, добре — продължи Горнер. — Явно ми е било писано да жертвам пешка в играта. За да спечеля войната, понякога се налага да загубя някоя и друга престрелка, а, честно казано, това момиче беше голяма досадница. Едрата риба е още в мрежата. Нали така, Бонд?

— В колко часа излитаме?

— Не виждам причина да променям плановете си — каза Горнер. — В девет часа да си на борда. Навигатор ще ти бъде един от най-добрите ми бойци, някогашен бияч от пазарите на Техеран, когото специално съм обучил. Казва се Масуд. Говори английски поне достатъчно, за да ти казва какво да правиш. Самолетът е зареден с гориво колкото да стигне до „Златоуст-36“, но не по-далеч. Когато се снижите надолу и пуснете бомбата, по указания на Масуд ще слезеш още по-ниско, за да може той да скочи с парашут. А ти, Бонд, продължаваш соло напред. Докато… — Горнер разпери ръце.

— Разбирам.

— Тия британски самолети… Много са ненадеждни. А ако случайно си намислил нещо, след като Масуд скочи, с теб ще пътуват още трима въоръжени стражи. Те няма да знаят, че си е тръгнал. Нито че горивото свършва. Това са хора, от които съм лично недоволен. Те отчаяно се опитват да ми се харесат и си мислят, че им давам последен шанс. Въобразяват си, че Масуд ще направи обратен завой и ще ги върне. Но и тримата са снабдени с британски паспорти и ще паднат заедно с теб. Така че не си и мисли за някакво аварийно кацане на руско шосе като в романите.

Горнер погледна часовника си.

— Вече е почти четири. Отивам да си легна. Ще стана в шест и ще закуся. Яйца на очи, бекон, кафе.

— Моя бекон го искам с черен пипер — каза Бонд. Счукан, не смлян.

— Спомни си за гладуващите ирландци — отвърна Горнер. — Чаша вода в осем ти е предостатъчна. Приятни сънища, Бонд. Утре е големият ти ден.

Вратата на килията се затвори с трясък. Бонд легна по корем на пода и започна да разравя пясъка с езика си, за да намери парченцата стъкло.

В този момент Дариус Ализаде бе разбуден от звъна на телефона в хотелската си стая в „Джалал“ в Ноушахр, тъкмо когато сънуваше Зохре в смесената баня.

— Здрасти, Дариус. Извинявай, че те събудих. Обажда се Феликс Лайтър от ЦРУ. Готви се нещо голямо, трябва ми помощта ти.

— Как ме откри? — запита Дариус, като с неохота прогони от съзнанието си образа на Зохре, мокра и сгорещена от парата.

— Връзките в някогашния алианс не са се разпаднали напълно. Говорих с едни хора в Лондон. По дяволите политиците, играта загрубява.

— Виждал ли си се с Джей Ди Силвър? — запита Дариус.

— С Кармен? Да, видяхме се в Техеран. Мисля, че в момента пътува насам.

— А ти къде си, Феликс?

— От другата страна на улицата, точно срещу хотела ти, Дариус.

— Приятел ли си на Джеймс Бонд?

— Сантяго! Това е нашият боен вик. Като на Кортес навремето. Джеймс Бонд е мой кръвен брат. Жалко, че не разбира от коли. Като махнем това обаче…

— Достатъчно — прекъсна го Дариус. — Качи се в стаята ми. Номер двеста трийсет и четири.

— Дадено!

Лайтър затвори слушалката в уличната кабина и закуцука към „Джалал“. Когато се качи в стая № 234, завари Дариус Ализаде вече облечен, а на масичката имаше поднос с кафе и плодове. Освен него в стаята имаше още един набит мъж с прилични на четка мустаци.

— Това е Хамид — каза Дариус, след като се здрависа с Феликс. — Моят шофьор. А също и шпионин на свободна практика. Експерт по тайници и скривалища.

Хамид скромно се усмихна.

— Ей богу, усещам, че се подмладявам — каза Феликс.

— Освен това Хамид знае къде е бърлогата на Чудовището.

— Бонд имаше ли му доверие?

— Беше му поверил живота си — отвърна Дариус.

— Е, добре — каза Лайтър, като пое чашата черно кафе, която му подаде Дариус. — Разправи ми какво знаеш.

Когато Дариус приключи с подробностите за модифицирания екраноплан, които бе получил от Лондон, Лайтър каза:

— Е, поне знаем откъде тръгва това чудо. Но при скоростта, с която се движи, имаме не повече от два часа от излитането на изтребителите до пускането на бомбите. След това вече ще бъдат в съветското въздушно пространство. А там не е място, където американски самолет може да остане повече от пет минути.

— Къде е най-близката ви военновъздушна база? — запита Дариус.

— Официално на много километри оттук. Чак в Тимбукту, доколкото знам. Но неофициално имаме самолета в Дахран в Саудитска Арабия, както и някъде в Източна Турция. Изтребители бомбардировачи или нещо такова. Не съм напълно сигурен. Тук съм само за да предам информация, Дариус. Аз съм вестоносецът с добрата новина. Но няма никакво време. И това е само половината от проблема.

— А коя е другата половина? — запита Дариус.

— Чуй какво знам: британският авиолайнер, който изчезна преди няколко дни, ще се появи всеки момент. Като ще излети право на север.

— Към Съветския съюз?

— Аха. Не знаем точно закъде ще се отправи, но подозираме, че се готви нещо неприятно. Прихванахме радио трафик от Истанбул. Предполага се, че лайнерът е бил модифициран да носи някакъв вид бомби. Съветските радари са доста добри и можем да разчитаме, че веднага щом го засекат в тяхното въздушно пространство, цял рояк „Миг-21“ ще се нахвърлят върху него. Бум! Няма самолет…

— Но какви ще бъдат последиците от това нещо? — каза Дариус. — Политическите, имам предвид. Ако бъде представено да изглежда като координирана атака от страна на Великобритания или на НАТО.

— Уместен въпрос, Дариус. Ние сме длъжни да свалим тази птица, преди да са я докопали Съветите. А дори не я знаем кога излита. Всичките ни военновъздушни бази са в пълна бойна тревога, но, по дяволите, небето е безкрайно. На Кармен Силвър са му пламнали ушите от телефонни разговори с Лангли.

— Толкова ли е зле положението?

— Толкова. Президентът е отменил всичките си ангажименти. Процедира се в съответствие с протоколите от Кубинската ракетна криза. Смятат, че този път няма мърдане. Войната е на прага ни. И ще избухне всеки миг.

— Какво можем да направим?

— За момента нищо. Очакваме указания. Силвър може да има новини.

Дариус отпи от кафето си и въздъхна.

— Все нещо мога и аз да направя — каза той. — Ако Горнер стои зад всичко това, Савак има известна представа къде се крие в пустинята.

— Да, но самолетът ще излети от пустинята, нали така? Трябва му писта. Дори цяло летище. Това е голяма машина.

Дариус се изправи и закрачи из стаята, като се почесваше по тила.

— Хммм… Летища, значи. Йезд… Керман… Докато мисля, Феликс — каза той — би ли ми обяснил нещо? Защо му викате Кармен?

— Ти какво си чувал?

— Той ми беше разправил някаква историйка за първата си мисия в Гватемала — каза Дариус, — как организирал бунт, за да смъкнат местния диктатор, и това било по подобие на онази оперна героиня Кармен. Дето също предизвикала бунт.

Феликс Лайтър се изсмя.

— Краставици на търкалета! Нашият Джей Ди е от ония мъже, дето не си падат по жени, ако разбираш какво искам да кажа. Има ги и такива. При последната си мисия си уредил прикритие като служител на „Дженеръл Мотърс“. Не помня къде. Та една вечер, леко пийнал, се похвалил, че успял да свали трима от дилърите им. Много си падал по млади мъже. Карал ги да се обличат като тореадори, а той бил бикът. Оттам му излязъл прякорът Кармен. Прелъстителката на тореадора.

Дариус се изсмя гърлено.

— Е, стига да снася информация…

— Но и ти трябва да снасяш на него. Ако ме няма, звъниш на този номер. — Феликс му подаде визитка. — А сега, не мислиш ли, че трябва да слезем до доковете и да хвърлим един поглед на Чудовището?

Дариус изгледа внимателно Феликс, сякаш го преценяваше още веднъж, за всеки случай. После взе решение.

— Няма нужда да ходим никъде — каза той. — Ще си стоим тук. Имам човек на борда.

— Моля?! — възкликна Лайтър.

— И аз не съм седял със скръстени ръце — каза Дариус. — Не желаех да чакам да дойде американската кавалерия. Свързах се с един от руските инженери, които са направили модификациите по екраноплана. Той ми предава по радиото до моя офис в Техеран точните координати, които задават в навигационната система. Бабак, моят човек в Техеран, ще ми ги продиктува по телефона.

— Голям си хитрец — отбеляза Феликс. — И как го убеди?

— По обичайния начин — отвърна Дариус. — С долари. В големи количества.

— Е, добре. Когато твоят човек се обади, аз звъня в Лангли и те правят каквото могат.

Телефонът на нощното шкафче изписука. Беше човекът от рецепцията.

— Мистър Силвър е тук. Да му кажа ли да се качи?

Малко преди осем сутринта Бонд, бос и с дрипите от работните си дрехи, бе отведен от килията в умивалнята, а оттам в кабинета на Горнер.

Мъжът с тропическия ленен костюм беше сякаш наелектризиран от вълнение. В бутониерата си бе затъкнал свеж карамфил, ризата му изглеждаше току-що извадена от кутията, алената му вратовръзка сияеше. Рядката му сламено руса коса беше сресана право назад от високото чело. Дори бялата му ръкавица беше изпрана.

Горнер вдигна пред очите на Бонд пилотска униформа на „Бритиш Еъруейс“ с капитански нашивки.

— Пет минути преди края — каза той — ще облечеш това. Ще те чака на борда. Колко ще си елегантен, Бонд, в капитанска униформа! Истински възпитаник на Итън. Чувстваш се добре в краткия си миг на слава, нали? Както казват французите: Aujourd’hui roi, demain rien. Днес крал, утре…

— Знам какво означава — прекъсна го Бонд.

— Разбира се, че знаеш. Макар да е доста необичайно един англичанин да говори чужд език. Повечето ти сънародници очакват „нисшите раси“ да разбират английски, ако им се крещи достатъчно силно. Но утре по това време тяхната арогантност и двуличие ще бъдат смазани веднъж завинаги. За вечни времена. Вашата столица ще бъде изпепелена, а съседните графства, любимите на всяко английско сърце Кент и Съри, ще представляват радиоактивна зона.

Горнер заобиколи бюрото си и застана до Бонд.

— След няколко минути ще ви наблюдавам, докато излитате, после ще очаквам да чуя неизбежното. Имаш ли прощално послание до своите сънародници? До кралицата? До министър-председателя?

Бонд прехапа устни. В съзнанието си чу думите на Попи: „Убий Горнер“.

— Е, добре — каза Горнер. — Време е за една последна игричка. Последна за теб, искам да кажа. Готов ли си?

Познатите стражи поведоха Бонд по коридора, а докато се изкачваха нагоре с хидравличния асансьор, опряха дулата на пистолетите си в ушите му.

Електрическата количка ги очакваше пред вратата на асансьора, за да ги откара до главния портал, който шофьорът отвори с лазерен лъч.

Още нямаше девет сутринта, но персийското слънце жареше безмилостно, когато пресякоха пистата към лъснатия до блясък „Викърс VC10“. Високата опашка, с монтираните на нея четири турбореактивни двигателя „Ролс-Ройс Конуей“, придаваше изключителна елегантност на силуета на летателната машина; Бонд си помисли, че при други обстоятелства възможността да се повози на това главозамайващо постижение на британската индустрия би повдигнало значително настроението му. Но в случая той съзнаваше, че единственият му шанс да се измъкне жив от самолета зависеше от твърде слабата вероятност една стройна инвестиционна банкерка с лъскави черни коси и съветски пистолет, с който не бе стреляла никога, да е успяла някак си да проникне и да се скрие на борда.

Бонд пое дълбоко въздух и постави крак на първото стъпало на стълбицата, която водеше към основната врата за пътниците. След като се качи на борда, няколко чифта яки ръце го подхванаха и го набутаха в една седалка до прозореца в задната част на салона за първа класа. Когато се наведе, за да не удари главата си в багажното шкафче, той изплю скритото под езика му стъкълце върху седалката. Един от стражите зае мястото — до него, друг седна отпред, трети — на задния ред. Двигателите вече се въртяха бавно.

Някакъв смугъл, набит тип с камуфлажни панталони и бяла тениска застана до тях на пътеката и се наведе над него.

— Аз съм Масуд — каза той. — С пилот правим проверки преди излитане. Тръгваме след половин час. Ти остава на място. Ако мръдне, ние теб убие.

— Това е по-зле и от полета за Манчестър — промърмори Бонд. — Случайно да ти се намира цигара?

— Тишина! Няма пуши! Затегни колан!

Бонд се подчини на заповедта. За него това беше най-приятният момент от всеки полет — съзнанието, че няколко часа ще остане насаме със себе си, недостижим за разпорежданията на М. и за капризите на жените в живота си, едно благословено лично време, през което можеше да се вглъби в мислите на Бен Хоуган за „Основните правила на съвременния голф“ или да наблюдава слънчевите отблясъци върху крилата, докато отпива от коктейла си над плътната арктическа облачност.

Когато вдигна глава, откъм пътеката го гледаше друг мъж, облечен в захабена риза с отличителните знаци на „Бритиш Еъруейс“. Приличаше на англичанин и беше видимо уплашен.

— Казвам се Кен Мичъл — заговори той с акцент, който Бонд определи като от по-заможните западни предградия на Лондон. — Аз съм пилотът на този ковчег, с което сигурно изплащам греховете си. Искам само да ти кажа да не предприемеш някоя глупост. Трай си и прави каквото ти кажат, в това е единствената ни надежда. Аз ще изпълня излитането и ще пилотирам самолета през по-голямата част от пътя. После те ще те качат в пилотската кабина за последната отсечка. Обещали са ми, че ако слушам и не клатя лодката, ще ме пуснат да си ходя. Не ми разваляй деня, мистър Бонд. Утре малката ми дъщеричка има рожден ден.

— Както кажеш — отвърна Бонд. — Някой съвет как се кара това нещо?

— Дръж машината хоризонтално и изобщо не поглеждай приборите на таблото. Набележи си нещо далеч на хоризонта, крайчеца на някой облак или нещо подобно* и се ориентирай по него, не по приборите. Така или иначе, повечето време ще летим на автопилот. Машината си се управлява сама.

— Благодаря ти. А сега си седни на мястото и приятен полет, Кен.

Мичъл пак го погледна умолително, после два чифта ръце го грабнаха под мишниците и го повлякоха към пилотската кабина.

След няколко минути Бонд чу как приглушеният вой на двигателите стана по-силен и писклив; тежката машина плавно се задвижи напред към мястото за излитане. През прозореца, на по-малко от километър в далечината, се виждаше мигащата зелена светлина върху простата контролна кула. Когато достигна края на пистата, големият самолет се обърна и спря. Ревът на четирите двигателя „Ролс-Ройс“ стана оглушителен. Изведнъж машината се устреми напред, бързо набирайки скорост. Бонд усети как гърбът и кръстът му се залепиха за облегалката на удобното първокласно кресло; след миг металната птица се вдигна от пистата, а мощната тяга на задно разположените двигатели я подкара стремително нагоре през редкия нажежен пустинен въздух.

След като и последните камуфлажни мрежи от носа на екраноплана бяха свалени, екипажът, чакащ в стоманения хангар в Ноушахр, зае местата си и запали двигателите. Всички четиринайсет души на борда носеха в себе си британски паспорти, независимо че осем от тях бяха персийци, двама иракчани, двама турци, имаше един от Саудитска Арабия, а последният — седнал срещу таблото е радиосъобщителната апаратура — беше руснак, говорещ фарси.

Това беше първото пътуване на модифицирания екраноплан е добавени четири допълнителни горивни резервоара, шест тактически ракетни установки и четири ракети вода-въздух; сред екипажа се усещаше видимо напрежение, когато, тласкано напред от могъщите двигатели, Чудовището запори спокойното море. Докато част от корпуса оставаше потопена във водата, бе необходима по-голяма мощност на двигателите, за да се достигне нужната за излитане тяга. Водното съпротивление стигаше максимума непосредствено преди точката на излитане, когато апаратът трябваше да преодолее собствената си носова вълна, за да се откъсне от водата.

След като екранопланът остана като залепен за повърхността на морето, въпреки оглушителния рев на двигателите руснакът вдигна глава и погледна тревожните лица на мъжете около себе си.

— Не се безпокойте — каза той на фарси.

Пилотът протегна ръка и дръпна един лост, с който се задействаха механичните клапи, пренасочващи част от реактивната струя на двигателите надолу под крилото.

Изведнъж машината подскочи нагоре и след миг вече се носеха на въздушна възглавница над повърхността на водата. Въпреки рязко увеличената скорост пилотът успя плавно да намали оборотите на двигателя и от тесния отсек за екипажа се разнесоха спонтанни аплодисменти.

Движението по крайбрежните улици на Ноушахр и Халус замря, след като стотици автомобилисти наизлизаха от колите си, за да попият с очи невероятната гледка.

Без да се интересува от впечатлението, произведено от страховитата машина, руснакът се наведе над радиостанцията си.

— Това е най-необичайният команден център, който съм виждал през живота си — заяви Феликс Лайтър, поглеждайки купите с нарове и фурми върху масата и изгледа към безкрайната морска шир, който се разкриваше от прозорците на стая 234 в „Джалал“.

Джей Ди Силвър вдигна чашата с чай към устата си, докато очите му оглеждаха обстановката.

Телефонът на нощното шкафче звънна и Феликс вдигна слушалката.

— За теб е, Дариус — каза той. — Твоят човек Бабак се обажда от Техеран.

Дариус се метна през леглото и грабна слушалката от ръката му.

— Бабак! Научи ли подробности? Добре. Казвай сега! — Писалката му започна да дращи бясно по хотелския бележник до телефона. — Така… 46.34944 северна ширина, 48.04917 източна дължина. — Последва бърза размяна на думи на фарси, неразбираеми за Лайтър и за Силвър, който поглеждаше през рамо.

След пет минути Дариус затвори телефона и подаде на Силвър листче хартия.

— Ето закъде се е насочил екранопланът — каза той. — Това е пресметнатата му скорост, а тази кодова дума тук означава, че носи ядрени оръжия. Ще се наложи да действате бързо.

— Разбира се — каза Силвър. — Колко надеждна е тази телефонна линия?

— Кой я знае колко е надеждна — отвърна Лайтър. — Но друга нямаме, приятел.

Силвър се пресегна към телефона.

— Ще ви помоля да ме оставите замалко сам, момчета — каза той. — Имам да провеждам поверителен разговор, ще ползвам кодове, които дори и вие… Само без да ми се обиждате!

— Няма обидени — отвърна Лайтър. — Ела да се насладим на изгледа, Дариус.

— Хамид — каза Дариус, — би ли изчакал отвън в коридора?

Феликс и Дариус застанаха до прозореца и се загледаха към морето. Феликс вдигна металната протеза, която му служеше вместо дясна ръка.

— Щях да стискам палци, ако имах — каза той.

Едрият Дариус сложи мечешката си лапа на рамото му.

— Всеки с късмета си — каза той. — Комуто каквото е било писано.

— Четири-четири-шест — чу се гласът на Силвър откъм леглото. — Тук осем-седем. Потвърдете. — Докато говореше, с десния си крак той полека настъпи телефонния кабел при розетката, вградена в стената под нощното шкафче.

Една по една малките медни жички се откъснаха от куплунга си, докато целият кабел се отдели от розетката и Силвър незабелязано го натика с крак под леглото, за да не се вижда отстрани.

— Разбрано, Лангли! — каза бодро той. — Записваш ли? И така: 46.34944 северна ширина, 48.04917 източна дължина. 48.8047222 северна ширина…

— Нещата май се движат добре, Дариус — каза Феликс. — А сега да видим този авиолайнер.