Дяволът не обича да чака

10. Кораб с крила

На следващата сутрин Бонд се отпусна на задната седалка на сивия кадилак, който го чакаше пред входа на хотела. Изпита облекчение, макар да се вълнуваше малко.

— Аз Хамид — обади се шофьорът, сериозен на вид мъж с посивяла коса и гъсти, черни, прилични на четка мустаци. — Кара вас до Каспийското море. Вие носи бански панталон? — запита той, поглеждайки към малкото дипломатическо куфарче, което представляваше всичкият багаж на Бонд за пътуването.

— Да — отвърна Бонд. — И бански панталон нося. Наред с всичко останало.

Куфарчето съдържаше тоалетен несесер, карти на местността, чиста риза и един комплект бельо. Бонд очакваше да прекара в Ноушахр не повече от ден. В тайник на дъното беше поставил заглушител и резервен пълнител за валтера, както и още нещо, което оръжейникът на Службата — майор Бутройд — му бе описал, фиксирайки го с онзи особен, немигащ поглед на сивите си очи, като „малка екстра в случай че стане нагорещено“.

Бонд, който не си падаше особено по разни технически чудеса, дори не си бе дал труда да разгледа специално пригодената запалка „Ронсън“, при която невинният наглед страничен плъзгач изстрелваше стреличка с отрова, способна да парализира мъж със среден ръст и телесно тегло за около шест часа, и с нежелание бе склонил да носи със себе си въпросния предмет. Извън това той предпочиташе да пътува с малко багаж, разчитайки на рефлексите си и при нужда на възпиращата сила на своя пистолет. Дори заглушителят беше за него излишно усложнение, което само би му отнело ценни секунди, докато го монтира на дулото, или пък, ако го носеше винаги на пистолета, да се закача в дрехите му и да му пречи при спешна нужда.

Той се отпусна назад върху седалката и докато северните предградия на Техеран се отдалечаваха зад тях, разпечата целофана на пакет „Честърфийлд“ — най-добрите американски цигари, които можеха да се купят от магазинчето в хотела. Приятна миризма на добре обработен тютюн изпълни вътрешността на колата. Бонд предложи цигара на Хамид, който, след три учтиви отказа — явно това беше възприетият етикет в Техеран — я прие с възторг.

Бонд усещаше как финият памучен плат на ризата лепне върху гръдния му кош в безмилостната жега. При липсата на климатична инсталация в колата той бе свалил прозореца още докато се движеха по задимените улици на Техеран. Дариус му беше разправил, че навремето, преди столицата да се бе разраснала на север, Шемиран бил считан за приятно убежище от най-тежките летни жеги. Впоследствие, когато някогашното тихо предградие постепенно се бе превърнало в квартал на града, по-заможните техерански фамилии се бяха насочили към зелените долини в подножието на планината Дамаванд. Някои си бяха купили селски къщи със заградени дворове и малки овощни градини, в които да се усамотят през двата най-горещи летни месеца в идиличната атмосфера на отминали времена, с ромолящо през двора поточе, хранейки се с купони като местните хора, прекарвайки дните си в разходки сред природата, а дългите топли вечери — в рецитиране на стихове.

Накрая, в търсене на по-поносим климат, по възможност далеч от шумните тълпи на големия град, някои от жителите му се бяха изнесли чак в Алборз, примамени от влажния и прохладен въздух. За съжаление, дотам се стигаше по тесен планински път, а персийският стил на шофиране превръщаше пътуването в истинска авантюра.

— Това тук шосето с хиляди пропасти — каза Хамид, като посочи с ръка надясно.

Заизкачваха се по стръмния склон, пътят се виеше подобно на змия и понякога на Бонд му се струваше, че се връщат в обратна посока. Независимо от терена Хамид не вдигаше крака си от газта, като при това въртеше волана с лявата ръка, а с дясната му сочеше забележителностите наоколо.

— Долината на съдбата — каза той. А след малко: — Хълмът на девиците… — И по-нататък: — Лъвската бърлога… Опасният проход…

Тук-там в деретата на десетки метри под тях се виждаха ръждясалите останки на прекатурени коли и автобуси. Наближаха ли особено опасен завой, Хамид викаше набожно: „Аллаху акбар“, предпочитайки да повери съдбата си в Божиите ръце, вместо да намали скоростта, като просто си вдигне крака от педала.

Постепенно въздухът наоколо започна да се прочиства. След два часа Хамид отби до някаква крайпътна чайна и направи знак на Бонд да го последва. Седнаха на терасата и си поръчаха подсладен черен чай. Докато отпиваха, пред очите им се разстилаха забулените в дим и мараня северни предградия на Техеран — гигантски символ на човешкото присъствие сред безкрайната пустиня.

Хамид влезе в чайната да си свърши някаква работа със съдържателя, който вероятно му беше роднина, после повика Бонд да продължат пътуването си. След около час стигнаха до билото на планината и започнаха да се спускат към Каспийската равнина, където въздухът беше по-влажен и приятно прохладен. Далеч на хоризонта като мираж потрепваха тюркоазените води на най-голямото вътрешно море в света.

Долу в ниското се виждаше пресичащият долината път, който се виеше плавно през тучна зеленина; Бонд успя да различи дори натоварени магарета и камили наред с бързащите към морския бряг автобуси, отрупани е денкове. Животните кретаха с мъка сред безбройните фолксвагени — микробуси и класически „костенурки“ — и мяркащите се тук-там ръбести, неугледни автомобили местно производство.

Когато минаваха през портокалови горички, Бонд вдишваше с наслада богатия цитрусов аромат, сякаш искаше да го задържи дълго в гърдите си. Нещо му казваше, че почивката е към края си. Не бяха изминали и трийсет и шест часа от пристигането му, едва бе успял да се аклиматизира, а вече му предстоеше да нагази в дълбокото, както казваше неговият приятел Феликс Лайтър.

Когато пристигнаха в Ноушахр, градът беше притихнал в следобедна дрямка. Бонд помоли Хамид да го повози из улиците, колкото да се ориентира в обстановката. Най-хубавите сгради, сред които и лятната резиденция на шаха, бяха на известно разстояние от морето, покрай живописни авенюта с палми, но и на самия бряг имаше няколко прилични хотела, сред които „Джалал“ — същият, който му бе препоръчала Попи. Тъкмо в него се отбиха да обядват.

— Хамид — каза Бонд, когато шофьорът нападна препълнената чиния агнешки кебап с ориз в празния ресторант на хотела, — трябва да си изработим система. Нали разбираш? Откарваш ме до мястото в района на доковете, което ти посоча, и ме оставяш там. Ако до осем вечерта не съм се върнал в този хотел, звъниш по телефона на мистър Дариус Ализаде. Ето номера му. Той ще знае какво да направи.

Бонд подаде на шофьора няколко риала.

— Ето, тези ще ти стигнат за всичко — каза той. — Доволен ли си?

— Аллах е милостив — отвърна Хамид без особена убеденост. — Аз мога предам каквото съобщение нареди мене, мистър Джеймс. Аз разбира от тайници.

Бонд се засмя.

— Какво?!

— Веднъж карал американец, мистър Силвър. Трябвало превежда и на него. Искам едно, мистър Джеймс. Аз обича яде чер хайвер. Тук много добро.

— Не се съмнявам. Направо от морето. Знаеш ли защо черният хайвер е толкова рядък?

Хамид кимна.

— Това яйце на моруна. Обаче морун още не оплодил го.

— Именно. „Морунът цуна моруната по муцуната и напълни с морунки лагуната“. Карай, това не ти е персийската поезия. — Бонд бръкна в задния си джоб. — Ето ти и за хайвер. В замяна искам от теб да си нащрек и да си отваряш очите.

— Отваря очи много — отвърна Хамид, пъхна банкнотите в джоба си и важно се запъти към изхода на ресторанта.

— Изчакай ме да се преоблека — подвикна Бонд и тръгна към тоалетната.

След минута двамата се качиха в колата и Хамид подкара към доковете. Докато шофираше, той на висок глас четеше на арабски имената на улиците, а Бонд го насочваше по картата на Попи. В пристанището, наред с безбройните рибарски гемии, стояха на котва и два-три големи търговски кораба. Самият размер на доковете изуми Бонд. Макар да се намираха недалеч от плажовете с туристи, те бяха толкова големи, че в безкрайния лабиринт от пътеки, мостчета, складове и корабостроителници като нищо можеха да се скрият един-два разрушителя.

— Стигнахме — каза Бонд. — Карай нататък и ми чети табелите.

Шофирайки, Хамид занарежда дълъг поменик от арабски имена, докато накрая стигнаха до корабостроителницата „Братя Исфахани“.

— Браво на теб, Попи — промърмори Бонд, слизайки от колата. — Нали помниш какво се разбрахме, Хамид?

— Осем часа, мистър Джеймс.

— Преди да е обадиш на мистър Ализаде, провери в кухината на този стълб — каза Бонд и му посочи една забита в земята ръждива метална тръба, която вероятно някога бе служила за основа на светофар. — Виж дали вътре няма бележка.

За пръв път от сутринта лицето на Хамид, досега сериозно и непроницаемо, се оживи. Очите му заблестяха, забележителните мустаци се надигнаха нагоре и разкриха два реда зъби.

— Тайник! — каза той.

— Нещо такова — отвърна Бонд, изненадан от собствената си предпазливост. Инстинктът му казваше да внимава. Той проследи с поглед Хамид, докато обърна колата и изчезна зад близкия ъгъл, след което пристъпи към сградата.

До една от страничните стени по диагонал минаваше външно стълбище, водещо към единствения видим вход, през който можеше да се проникне в комплекса без превозно средство. Бонд извървя разстоянието до другия край на сградата, като се оглеждаше за не толкова очевидни места за достъп. При огледа забеляза, че отблизо главната сграда е доста различна от онова, което се вижда от улицата. В основата на склона откъм ниската й страна, долу при морето, беше долепено ниско хале с площ около хиляда и петстотин квадратни метра, което за разлика от останалия корпус не беше облицовано с груби, импрегнирани е креозот дъски, а с нещо, приличащо на неръждаема стомана. Металната конструкция се вдаваше на петдесетина метра навътре в морето и представляваше най-вероятно дълбок док — по-дълбок от всички останали в околността.

Обзет от силно любопитство, Бонд се спусна покрай страничната стена в търсене на вход. Но в гладката стоманена облицовка не се виждаше нито врата, нито прозорец или каквото и да било друго отверстие, през което можеше да се проникне вътре.

Към халето водеше единствено закрито мостче откъм главния корпус.

Бонд извървя на два пъти цялото разстояние по протежение на сградата и едва когато се убеди, че не го следят, застана зад някакъв камион и се съблече по бански. Сгъна дрехите си, постави с известно нежелание валтера във вързопа и го скри зад една кофа за боклук. Когато се преобличаше в хотела, бе закрепил боен нож в специален калъф на левия си прасец, точно под коляното. Оглеждайки се настрани, той се спусна бързо покрай стената на дока и се потопи с краката напред в морската вода. По повърхността й в цветовете на дъгата се плискаха мазни петна от разлято гориво, а наоколо се носеше задушливата сладникава миризма на дизел. Бонд издиша въздуха от дробовете си, гмурна се и заплува напред.

Когато отвори очи, видя пред себе си могъщите метални пилони, върху които беше изградена стоманената конструкция. Бяха по около дузина от всяка страна, зазидани в огромни бетонни блокове на дъното на морето. Неочаквано за него, стените на сградата продължаваха надолу до самото дъно. Някой не беше щадил сили и средства в името на сигурността. Бонд заплува покрай основите, търсейки пролука. Близо до брега дъното беше нагънато, което означаваше, че все някъде ще намери процеп, през който да се вмъкне вътре. Освен това халето сигурно беше отворено откъм морето, за да приема плавателни съдове, но за да измине разстоянието дотам, щеше да му се наложи да изплува поне веднъж на повърхността, за да си поеме дъх. Беше прекарал под вода вече близо минута и макар да беше отличен плувец с огромен белодробен капацитет, той си даваше сметка, че не може да остане потопен още дълго, без да диша. Металните стени на халето се издигаха отвесно над главата му, като след няколко метра очертанията им се губеха в мъглата от водорасли и нечиста вода. Ръцете му напипваха главите на нитове и шевовете на ламарината, но нито следа от процеп в гладката, непрекъсната повърхност. Който беше построил това съоръжение, явно имаше и пари, и познания, и технически възможности.

С изчерпването на кислорода в тялото му, Бонд усети как коленете му омекват. Самата конструкция на съоръжението му подсказваше, че е попаднал на нещо важно. С огромна решителност и сила на волята той се оттласна напред с отмалелите си крака. На едно място, където стената минаваше над подводна скала, стоманената ламарина беше изрязана, за да следва очертанията на терена. Между скалата и назъбения ръб на метала имаше точно толкова голяма пролука, колкото да се провре. Бонд се долепи с гърди и корем върху скалата и запълзя напред. Предпочиташе да одере гърба си в острия ръб на ламарината, но да се държи с ръце за скалата, за да не го повдигне налягането на водата. Усещаше как дробовете му парят и се свиват в болезнен спазъм. Сякаш парен чук се опитваше да разкъса гръдния му кош. Зъбците на нащърбения ръб се впиха в кожата на гърба му, докато коремът му се хлъзгаше по коравата, обрасла с водорасли скала. С един последен отчаян тласък на краката той се озова от другата страна. След три-четири мощни загребвания с ръце остави тялото си да изплува нагоре, е извита назад шия и вдигнати в самозащита ръце. След няколко секунди изкачване пръстите му се опряха в нова гладка метална стена. Той се преобърна по гръб и под водата различи смътните очертания на огромен, леко заоблен корпус. С остатъците от кислород в мозъка си Бонд се досети, че ако това е корпус на кораб, в горната си част той се подава над водата и просто трябваше да следва очертанията му, за да излезе на повърхността.

Докато се изкачваше бързо нагоре покрай металната стена, Бонд напипа нещо, което стърчеше под прав ъгъл встрани от корпуса, подобно на самолетно крило.

Кораб с крила?… Не, това е невъзможно, каза си Бонд, докато с последни сили, размахвайки ръце и крака, се опитваше да изплува изпод крилото. Или може би това не беше крило, а вдлъбнатото дъно на някаква платформа във водата, в която бе попаднал като муха в буркан и всеки момент щеше да умре от задушаване? Той бясно задрапа с ръце по гладката метална повърхност и когато крайниците му вече преставаха да го слушат, а мозъкът му беше на път да изключи, стигна до ръба и тялото му изплува на повърхността, вдишвайки жадно въздух в разкъсаните от болка дробове.

Мина цяла минута, докато пое достатъчно кислород, за да има сили да плува на едно място. Когато най-после дишането и пулсът му се нормализираха, той се огледа наоколо.

Пред очите му се разкри една от най-странните гледки в целия му съзнателен живот. Огромното стоманено хале представляваше нещо като хангар, но в него беше подслонена една-единствена чудовищна машина. Каква точно беше тя, Бонд нямаше ни най-малка представа.

Присвит заради раните на гърба си, които го щипеха неистово в солената вода, съвсем безшумно, за да не привлича внимание, той се отдръпна на няколко метра от чудовището, за да го огледа по-добре. Хвана се с ръка за някаква издатина в стената на хангара и остави очите си да регистрират невероятната гледка.

Необичайното съоръжение беше близо сто метра дълго — от опашката, която сочеше към сушата, до носа, който се подаваше на няколко метра извън хангара и беше покрит с камуфлажни мрежи. Върху вирнатата си нагоре опашка имаше два стабилизатора, подобни на перки на акула, а освен това беше с крила, подобно на самолет, но значително по-къси, сякаш отрязани до два квадратни чукана. Носът му беше като на голям пътнически авиолайнер, а малко по-назад, монтирани над корпуса, се виждаха осем реактивни двигателя.

Странната машина се чувстваше като у дома си във водата, но нямаше подводни пропелери, следователно се движеше по въздуха. От друга страна, късите крила едва ли й придаваха достатъчна подемна сила, за да се издигне на голяма височина. Но пък, каза си Бонд, вероятно това й беше и предназначението: бърз, нисколетящ самолет амфибия, способен да преодолява големи разстояния под равнището на радара.

Ако съоръжението работеше на въздушна възглавница или нещо подобно, може би беше в състояние да се движи и по суша. Бонд си припомни картите, разстлани върху леглото в хотелската му стая, и по-конкретно низините южно от Астрахан край северозападния бряг на Каспийско море. Възможно ли беше тази чудовищна машина да достигне с непрекъснат полет по права линия от доковете на Ноушахр в Персия чак до Сталинград?

Откъм десния борд имаше товарен люк, от който една подвижна стълба водеше до галерията на дока. В дъното на хангара върху палети бяха привързани дървени каси е товар. Бонд забеляза два-три електрокара, паркирани край палетите.

Когато напълно се възстанови след гмуркането, той отново се спусна на оглед под водата. Искаше да се убеди, че в хангара освен него няма никой друг, както и да намери път до галерията, понеже беше очевидно невъзможно да се изкачи по гладките изпъкнали стени на корпуса. Той изплува безшумно в мътната вода до опашката на хидроплана и се озова на няколко метра от металната стълба, закрепена за стената на дока. С два-три замаха на ръцете доплува до нея и се заизкачва нагоре.

След като стигна до галерията, която беше на две нива, в продължение на около минута Бонд оглеждаше цялото вътрешно пространство на хангара. Тъкмо сега му беше нужен фотоапарат. Щеше да се наложи да идва още веднъж със специално пригодения водоустойчив „Минокс Б“, който му бяха изработили по поръчка в Лондон. Апаратът бе предназначен най-вече за преснимане на документи, но имаше специално конструиран обектив „Цайс“ за далечни снимки.

По вътрешна стълба се изкачи на горната площадка на галерията, пристъпи до една от дървените каси и разкова капака с лоста за гуми, който взе от единия електрокар. Не много по-голяма от сандъче за инструменти, касата бе натъпкана с издути торбички от плътен индустриален полиетилен, какъвто се използва в строителството за водоизолация на покривни конструкции. Бонд взе в ръка една торбичка и я претегли на дланта си. Тежеше около два килограма. Материалът беше толкова плътен и непрозрачен, че бе трудно да се види какво има вътре. Всички торбички бяха с еднаква форма и размер и сякаш бяха напълнени и запечатани не ръчно, а на поточна линия.

Докато Бонд обмисляше следващия си ход, до ушите му достигна стържещ звук като от отваряне на метална врата към галерията и той залегна зад една купчина каси. Чу мъжки глас, после втори. Притиснат към пода, забеляза пред очите си нещо подобно на кафеникава буца пръст.

Изруга наум. Нищо чудно, че го бяха усетили. Нещото беше сеизмичен сензор, едно от най-хитроумните устройства за засичане на нежелано присъствие, изобретени през последните години, което улавяше вибрации, причинени от движение на хора, животни или предмети в радиус до триста метра. Захранваше се от три живачни батерии и имаше вградена двуполюсна антена със 150-мегахерцов предавател, която предаваше сигнала на кодирани импулси — и всичко това приличаше на малка кравешка торта или буца засъхнала кал.

Бонд чу викове и тропот от тичащи крака. Ако се гмурнеше обратно във водата, щеше да му се наложи да изплува поне веднъж, за да си поеме дъх, преди да достигне до относително безопасното открито пространство пред дока. Дори и да останеше под корпуса на хидроплана, пак трябваше от време на време да' подава глава, за да вдишва въздух, и в един такъв момент щяха да го открият и заловят. А да намери повторно процепа между скалата и стоманената обшивка на хангара нямаше никакъв шанс. Накрая реши да пробва да се измъкне по суша.

Колкото по-скоро успееше да се добере до стража и да му отнеме оръжието, толкова по-добре. Нямаше смисъл да чака, докато сигналът от детектора вдигнеше под тревога и останалата охрана.

Осъзнавайки уязвимостта си без дрехи и оръжие, той предпазливо излезе иззад касите. Междувременно стражът бе слязъл до долната площадка, вероятно за да се убеди, че хидропланът не е повреден. В момента се намираше на около пет метра под нивото на галерията и твърде далеч встрани, за да може Бонд да скочи върху раменете му, без да се пребие при падането.

Бонд извади ножа от калъфа, после замахна над парапета на галерията и запрати лоста за гуми колкото можеше по-надалеч. Веднага щом стражът изтича по посока на шума, Бонд скочи на долната площадка и се затича към опашката на хидроплана. Миг преди стражът да се обърне назад, за да го види, той скочи върху корпуса на апарата и се скри зад единия опашен стабилизатор.

От мястото, където бе застанал на опашката, Бонд откри нещо твърде странно: върху вертикалните стабилизатори беше изрисувано британското знаме.

Той чу приближаващите се тежки стъпки на стража и когато той се изравни с опашката, Бонд скочи върху него от разстояние около метър и половина и го повали по лице. Усетил тежестта му върху себе си, човекът успя само да изохка.

— Пистолетът — каза Бонд, като опря острието на ножа към сънната му артерия. — Хвърли пистолета.

Стражът се извиваше и съпротивляваше отчаяно, докато накрая Бонд го бодна в шията с острието на ножа. Потече кръв. Човекът с неохота разтвори пръстите си около дръжката на пистолета, оръжието изтрака върху металната площадка и Бонд го ритна встрани.

Вместо да пререже гърлото му, Бонд притисна с ръка сънната му артерия. Петкилограмов натиск в тази област е предостатъчен, за да спре притока на кръв към мозъка, в резултат от което човек със среден ръст губи съзнание след около десет секунди. Докато стискаше потния му врат, Бонд си каза, че ако го остави в безсъзнание, той ще почне да се съвзема след петнайсетина секунди, но отначало ще бъде напълно дезориентиран и безпомощен. Пък и петнайсет секунди бяха предостатъчно време, за да се измъкне необезпокояван.

Когато усети масивното тяло на мъжа да се отпуска и застива неподвижно, Бонд грабна пистолета му и изтича по стълбите към горната площадка, където измъкна пътьом полиетиленовия пакет от отворената каса. Още не бе стигнал до вратата, когато чу от долната площадка гласа на мъжа, който се бе съвзел и викаше за помощ.

Без да се замисли какво го очаква зад открехнатата врата, Бонд се хвърли към процепа светлина и изскочи навън.