Дяволът не обича да чака

15. „Искаш ли ме?"

Процеди се лъч светлина, последван от слаб полъх на сух, горещ въздух. Стенейки от болка, Бонд заблъска със здравото си рамо спечената пръст, която го отделяше от външния свят, докато накрая я проби и успя да подаде глава на повърхността. Болката беше непоносима, докато провираше раменете и гръдния си кош през отвора. Накрая, опрян на лакти, с един последен напън той издърпа хълбоците и краката си и се строполи върху нажежения пясък миг преди да му причернее и да загуби съзнание.

Първото нещо, което видя, щом дойде на себе си, бяха полираните бомбета на чифт обувки от естествена кожа, а над тях — маншетите на кремав ленен костюм. Когато вдигна глава, едната обувка се надигна и подметката притисна лицето му към пръстта.

— „Гилзата за пури“ — чу се гласът на Горнер. — Тест за издръжливост, изобретен и прилаган от вашите достойни офицери, възпитаници на британските частни училища, в Малайския корпус за бързо реагиране. Рекох си, че ще ти достави удоволствие.

Пък и на мен, защо не? Ето защо реших лично да предприема това кратко пътуване, за да ти се порадвам.

Горнер не вдигаше крак от лицето на Бонд.

— Първоначално „гилзата“ е била предназначена като наказание за информатори сред местното население, но вашите офицери толкова са я харесали, че са започнали да я прилагат просто така, за удоволствие. — Горнер се обърна към невидим асистент. — Махни тая английска къртица от очите ми.

Обувката се вдигна от лицето на Бонд и той се обърна на една страна, колкото да изпрати с поглед Горнер до хеликоптера, който го беше докарал. В същото време чифт ръце го повдигнаха под мишниците и го повлякоха към джипа, който трябваше да го откара до чакащия всъдеход. Той извика от болката в лявото си рамо. Хеликоптерът на Горнер вече се беше издигнал над главите им.

Междувременно касите с опиум от джиповете, без двете от изоставената машина на Бонд, бяха натоварени на всъдехода. Легнал по корем в каросерията на камиона, който потегли за далечния керванса-рай, откъдето щяха да се прекачат на транспортния хеликоптер Ми-8, Бонд се възползва от обстоятелството, че всички го мислеха за припаднал, за да премести незабелязано двете парченца стъкло от джоба на куртката под езика си.

Обратният път беше кошмар от умора и болка, като през част от времето той все пак успя да поспи. Беше достатъчно буден, за да пийне вода, когато го прехвърляха на хеликоптера, след което ръцете му отново бяха вързани отзад на гърба. Усети, когато машината започна да се спуска надолу към крепостта на Горнер и нечии ръце го съблякоха гол и го претърсиха основно, преди да му навлекат отново същите скъсани дрипи.

Когато окончателно дойде на себе си, Бонд се намираше в килията с каменни стени, а Скарлет спеше на пода до него. Изпитваше остра болка във всяка фибра на тялото и се обърна по корем, за да облекчи тежестта върху мускулите си. В тази поза изплю двете парченца стъкло и с езика си ги покри с пясък, като се опитваше да държи главата си неподвижна, за да не го забележи някоя от скритите камери.

Резето на вратата изтрака и в килията влезе един от стражите. С обичайния сигнал за събуждане — ритник в ребрата — той им нареди да се изправят на крака. Скарлет беше облечена със сива работна куртка и панталони от същия плат. Долната й устна беше подута и разранена от удара на Горнер с опакото на ръката. Изглеждаше бледа и уплашена и Бонд се опита да й даде кураж с усмивка и кимване. Двамата бяха отведени с пистолет в гърба към умивалнята, където им позволиха да пият вода, преди да ги подкарат към кабинета на Горнер.

С тропическия си костюм и карамфил, забучен в петлицата, Горнер приличаше повече на комарджия, отколкото на международен терорист. Освен това Бонд не пропусна да си отбележи наум, че е в опасно приповдигнато настроение. Изобщо не спомена и дума за Забол и за приключението в „гилзата за пури“ — интересуваше го единствено бъдещето.

— Утре — започна тържествено той, докато Бонд и Скарлет бяха накарани под дулото на пистолета да коленичат пред него е вързани на гърба ръце — е денят, който съм очаквал през целия си живот. Утре ще предприема атаката, с която ще поставя Британия на колене. Подобно на много от най-добрите стратегически планове, тя ще е насочена в две посоки: операция за отвличане на вниманието и същинска офанзива.

Това беше човекът от дока в Марсилия, помисли си Бонд, в когото надменността и самохвалството се бореха за надмощие с безогледна, пресметлива целеустременост. За момента арогантността му сякаш бе взела връх. Толкова самодоволен изглеждаше от собствената си гениалност, че не би се поколебал да разкрие пред смъртния си враг и най-малките детайли от своя план.

Горнер седна на бюрото и направи справка с бележника си.

— Първоначално бях намислил да сведа Британия до истинското й равнище само с помощта на наркотиците. И наистина имах всички основания да се надявам на успех в дългосрочен план. Мисля, че до края на века съм в състояние да превърна всичките ви градове в наркогета. По аз съм нетърпелив по природа. Обичам успеха. Имам нужда от действие. Искам да видя резултата от усилията си тук и сега!

Горнер удари по бюрото с облечената си в ръкавица лява ръка. В стаята настъпи тягостно мълчание, нарушавано само от тихото бръмчене на климатичната инсталация.

— И така — продължи той, — точно в десет часа екранопланът ще напусне базата си в Ноушахр и ще поеме курс на североизток към Съветския съюз. Мисля, че познаваш апарата, Бонд, след като прекара известно време в лекомислени опити да го заснемеш. Той е модифициран да носи на борда си шест ракети, три от които са с ядрени бойни глави. Разполага също така с най-новите съветски ракети вода-въздух в случай че на някого му скимне да се навърта наоколо. Делтата на река Волга е идеално място за проникване, защото стига чак до Сталинград, в незащитения корем на Русия. Не всички плавателни канали са достатъчно широки за нашите цели, но ние вече сме определили идеалния маршрут — всъщност единствения, по който екранопланът първоначално бе пуснат на вода. Разстоянието от Ноушахр до Астрахан е по-малко от хиляда километра, а оттам има още около триста до Сталинград. Дори да се наложи апаратът да спира за презареждане от кораб цистерна, огромната му скорост ще му позволи да измине целия път, под равнището на радара, за около четири часа.

Той си пое тържествено дъх и продължи:

— Когато наближи покрайнините на града, екранопланът ще открие огън, което ще бъде враждебен акт срещу Съветския съюз. Разбира се, самият апарат ще плува под знамето на Великобритания. По-късно ще се установи, че и всички членове на екипажа са с британски паспорти. Преди това обаче, веднага след като изпълнят мисията си, те ще бъдат елиминирани от двама мои хора на борда. Руснаците ще намерят труповете на застреляни британски граждани, които ще обвинят за атаката. Междувременно моите хора ще са се завърнали тук.

Коленичил на пода, Бонд вдигна шава.

— И откъде се снабди с бойните глави? — запита той.

— Купих ги — отвърна Горнер. — Американско производство. Има си пазар за тия неща. Разбира се, те са сравнително малки… далеч по-малки от онези, с които вашите приятели, американците, превърнаха в дим хиляди цивилни японци в техните картонени къщички. Но три, взети заедно… Надявам се да свършат работа. Нашите изчисления показват, че градът ще бъде изпепелен напълно. Между другото, самото преустройство на екраноплана бе извършено в Ноушахр от съветски техници, купени от мен.

За миг славянските черти на лицето му се озариха от върховно задоволство.

— В миналото съм използвал екраноплана само за превоз на товари, та сега няма причина съветските власти да заподозрат друго. Напротив, аз имам много приятели в Съветския съюз. Господата от СМЕРШ бяха така любезни да съдействат за превозване на хероина ми пред тяхна територия на Запад. Те добре разбират стратегическото му предназначение.

При споменаване на самото име Бонд потрепери. СМЕРШ — съкратено от „Смерть шпионам“ — беше най-тайнственият и будещ ужас отдел на съветските тайни служби. За самото съществуване на отдела знаеха само онези, които работеха в него, или — подобно на Бонд — му се бяха изпречвали на пътя.

Горнер стана, излезе иззад бюрото и се надвеси над коленичилите пленници. С облечената си в бяла ръкавица лапа хвана Скарлет под брадичката, повдигна лицето й и каза:

— Хубавица си ми ти. Утре вечер първата смяна добре ще се позабавлява с теб.

После се върна и седна зад бюрото.

— Толкова по въпроса за обходната маневра — каза той. — А сега вероятно би желал да знаеш накъде ще бъде насочена моята главна офанзива. Ела с мен.

Той кимна на стражите, които вдигнаха Бонд и Скарлет на крака и последваха Горнер по коридора. Стигнаха до един кръгъл открит асансьор със стъклени стени и се изкачиха на приземния етаж, откъдето електрическа количка ги откара до една стоманена странична врата. Задействана с лазерен лъч от количката, вратата се вдигна плавно нагоре и те излязоха навън, под ослепителното слънце на пустинята.

Не всичко, което виждаха очите им обаче, беше само пясък. Под маранята на пустинната жега, право насреща им се простираше близо двукилометрова асфалтова писта с жълта маркировка и два реда сигнални светлини. От едната й страна Бонд различи същите два хеликоптера, които бе видял предишния ден. От другата бяха паркирани малък „Лиърджет“ без отличителни знаци и двумоторна „Чесна 150-Е“.

А встрани от тях, ослепително блеснал на утринното слънце, огромен, бял и абсурден с присъствието си, беше застанал чисто нов авиолайнер — „Викърс VC10“, с цветовете на „Бритиш Еъруейс“ и със специално нарисувано британско знаме на вертикалния стабилизатор. Няколко души с електрожени заваряваха нещо в багажния му люк.

— Авиацията — каза Горнер — ми е нещо като хоби. А и в държава като тази човек трябва да поддържа известна мобилност. Този викърс е най-новата ми придобивка. Беше предназначен за авиокомпанията на Бахрейн, където щеше да прекара жизнения си цикъл в превозване на инженери от петролната индустрия и семействата им по разни туристически маршрути. Но по време на първия му полет от Великобритания се оказа, че двама от служителите на борда не са онези, за които се представят. Работеха за мен. И така, пилотът бе „убеден“ да се отбие от маршрута. Приземи самолета тук преди три дни.

Трябва да призная, че за човек в неговата ситуация извърши кацането като по учебник.

Бонд хвърли крадешком поглед на Скарлет, за да види дали се държи. Очите й оглеждаха пистата и малкия хангар встрани от нея и по-нататък пустинята чак до хоризонта. Беше се посъвзела.

— Утре — продължи Горнер — този викърс ще излети оттук и ще се отправи на 2500 километра право на север, в сърцето на Урал. До Златоуст. На борда си ще има точно толкова гориво, колкото да стигне до целта, след което специално пригоденият товарен люк ще се отвори и ще пусне бомбата. Заедно с радиоактивните материали, намиращи се долу на земята, експлозията ще е достатъчна, за да изтрие градеца заедно с близките околности от лицето на земята. Опустошенията ще са сравними по мащаб с причинените от Кралските военновъздушни сили сред мирното население на Дрезден. Разбира се, Бонд, едва ли е необходимо да обяснявам точно на теб какво представлява „Златоуст-Зб“.

Бонд знаеше прекрасно за какво става въпрос. „Златоуст-Зб“ бе кодовото название на светая светих на съветската програма за ядрено въоръжаване — затворения град Трехгорний, създаден през 50-те години като основна площадка за сглобяване на ядрени бойни глави, а също и за тяхното съхранение. Без преувеличение можеше да се каже, че това беше главният коз на Съветите във водене на Студената война.

— Никога няма да те допуснат дотам — каза Бонд. — Мрежата от радарни станции около „Златоуст-Зб“ сигурно е такава, че и комар не може да мине.

Чертите на Горнер се разкривиха в някакво подобие на самодоволна усмивка.

— Тъкмо затова съм предвидил моята малка операция за отвличане на вниманието — отвърна той. — Ако Сталинград е в пламъци, всички очи ще са насочени натам.

— Съмнявам се — каза Бонд. — Съветите ще си помислят, че са обект на масирана атака на НАТО, и ще вдигнат обща тревога.

— Ще видим. Хубавото на плана ми е, че всъщност няма значение дали самолетът ще достигне целта, или не. Дори руските изтребители да го свалят над Южен Урал, той ще си е постигнал целта. На мястото на катастрофата съветските следствени органи ще открият останки от британски самолет, натъпкан до тавана с карти на „Златоуст-Зб“, с карго отсек, пълен с експлозиви, и с труп на британски летец в пилотската кабина. Напълно достатъчно, Бонд. Като прибавим и онова, което екранопланът ще свърши по вода, бих казал, повече от достатъчно.

— И какъв е смисълът от всичко това? — запита Бонд.

— Понякога ме изненадваш, Бонд — сопна се Горнер. — Смисълът от всичко това е напълно очевиден. Смисълът е Великобритания да бъде въвлечена във война, която в крайна сметка тя не би могла да спечели. Американците на два пъти ви помогнаха да отървете кожата, но откакто отказахте да подкрепите налудничавата им авантюра — във Виетнам, те са ви много сърдити. Този път няма да бъдат толкова щедри към вас. И във всеки случай няма да имат достатъчно време. До шест часа след моята атака можеш да очакваш ответен ядрен удар срещу Лондон. Това е положението, Бонд. Правдата най-после ще възтържествува.

Бонд отново погледна Скарлет, която гледаше напред в далечината. Беше като обезкръвена и се полюляваше на краката си, сякаш всеки момент щеше да припадне. До момента се бе държала невероятно геройски, помисли си Бонд, но явно бе достигнала края на силите си.

Очите на Горнер блестяха с тихата радост на играч на покер, който след умело наддаване сваля картите си, посяга към натрупаните залози и казва: „А сега, струва ми се, че всичко това е мое.“

— И така — каза той, — Лондон ще бъде изпепелен от ядрен взрив. Парламентът, добрият стар Биг Бен, Националната галерия, Националното игрище за крикет.

— А тоя викърс — обади се Бонд, — кой глупак ще се навие да го пилотира?

— Много просто, Бонд — отвърна Горнер и пристъпи към него. — Ти си тоя глупак.

— Аз ли?! Та аз не мога да пилотирам такава голяма машина! Във всеки случай не и с изкълчено рамо.

Горнер погледна първо Бонд, после Шагрен.

— Я му оправи рамото! — заповяда той.

Шагрен пристъпи напред и посочи с пръст земята. Бонд легна по гръб, Шагрен стъпи с ботуша си на гърдите му, хвана ръката му за китката и лакътя и с едно рязко движение я дръпна нагоре и встрани. Бонд усети как раменната му става щракна и се намести в гнездото си.

— На борда ще имаш достатъчно помощ — каза Горнер. — Излитането ще бъде изпълнено от оригиналния пилот. После той ще ти предаде управлението на самолета, а най-добрият ми авиатор ще седи до теб през целия път. Няма нищо сложно.

Бонд лежеше по гръб на пясъка, дишаше тежко и стискаше зъби. От болка по челото му бе избила пот и се стичаше в очите му.

Горнер се върна при електрическата количка.

— В края на краищата — каза той, докато шофьорът включи на скорост и потегли към отворената стоманена врата — няма да ти се налага да правиш най-трудното. Да приземяваш самолета.

Когато се озоваха обратно в килията, Бонд изпита облекчение. Провери опипом дали парченцата стъкло си бяха на мястото, заровени в пясъка, после се обърна към Скарлет.

— Съжалявам за онзи парад — каза той. — По стъклената пътека.

Скарлет сведе поглед надолу.

— Няма страшно — отвърна тя. — Нали съм жива…

— Трябва да действаме сега — каза Бонд, — преди да е станало късно. Ела по-близо, за да ти шепна. Ще се правим, че те утешавам.

Скарлет пропълзя през пясъчния под и склони глава на гърдите му. Вдигна лице към неговото. Изглеждаше точно като онази вечер в Рим, когато я бе видял за пръв път. Запита го тихо:

— А ти видя ли ме? Нали разбираш… там, на пътеката?

— Не — отвърна той. — Извърнах глава. Не исках да гледам. Някой ден…

— Ако се измъкнем живи оттук, мили мой, ще можеш да ме гледаш колкото си искаш.

Бонд се усмихна.

— Къде според теб Горнер държи Попи? Казвала ли ти е някога в какво живее и къде точно се намира?

— He. Ho съм убедена, че още щом ме видя, той я е скрил някъде. Очевидно не иска да говори за нея.

Бонд пое дълбоко въздух през стиснатите си зъби.

— Скарлет, ще се наложи да изоставим Попи. Нямаме време да я търсим. Ще се наложи да се кача на самолета и искам ти да бъдеш с мен. Ако останеш тук, Горнер ще те хвърли на робите си.

— Не, не мога да направя това — каза Скарлет. — Дойдох тук, за да спася сестра си, и не тръгвам никъде без нея.

— Не е вярно — възрази Бонд. — Ти дойде тук, за да бъдеш наблизо, когато аз я спася.

— Дай да не цепим косъма, Джеймс! Попи е моя сестра близначка, моя плът и кръв и аз няма да си тръгна оттук без нея.

— Опитай се да сдържаш емоциите си, Скарлет. Претегляй фактите. Ако успеем днес да спрем Горнер, още утре тук ще дойдат хора, които да затворят фабриката му и да я спасят. Полиция, армия… всички.

— Не, Джеймс! Аз…

— По-тихо — тросна се Бонд. — В цялата бъркотия Горнер няма да се сети за Попи. За него тя е едно от момичетата, които пуска по стъклената пътечка. Други, по-важни неща го вълнуват сега: парите му, фабриката, машините, бъдещето. Няма да му остане време да се занимава със сестра ти, колкото и на теб да ти е скъпа.

Скарлет му обърна гръб.

— Ти си един коравосърдечен негодник, Бонд — каза тя. — Не трябваше да ти се доверявам.

Тя зарови лице в шепи, коленичи на пясъчния под и захлипа.

— Истината е — каза с равен глас Бонд, — че единственият шанс на Попи сме ние двамата. Ако можем да се измъкнем благополучно оттук и да победим Горнер, тя ще бъде спасена. Но днес, мила моя Скарлет, трябва да тръгнем без нея.

Близо пет минути изминаха в мълчание, докато Скарлет най-после вдигна глава и извърна обляното си в сълзи лице към него. В подпухналите от плач черти на лицето й той съзря покорство и внимателно й помогна да се изправи на крака.

Скарлет приближи устни до ухото му.

— Да допуснем, че си прав — каза с неохота тя, — но имаш ли някаква представа какво трябва да се направи? Как можеш да ме изведеш оттук, преди робите да ме… нападнат и… убият?

— Извърти се бавно към мен и прекарай пръстите си по моите — каза тихо Бонд. — Усещаш ли нещо остро?

— Да.

— А сега застани така, че да допреш до него въжето на китките ти, и започни да се търкаш бавно в него. Не съм сигурен дали някъде на тавана няма камера — допускам, че не, но не можем да рискуваме.

Минаха близо два часа, преди Скарлет да успее с едва забележими движения да протрие найлоновото въже достатъчно, за да го скъса с един напън на китките си. После се залови за работа върху възлите на въжетата, които пристягаха китките на Бонд.

— Имаш ли музикален слух, Скарлет?

— Навремето свирех на цигулка и пиано по настояване на баща ми. Руснаците много обичат музика. Кара ги да плачат. Защо питаш?

— Ако ти изпея или изтананикам поредица от пет тона, би ли могла да определиш на кои цифри от едно до девет съответстват на клавиатурата?

— Може би.

— Сложи глава на рамото ми.

В течение на следващия един час Бонд многократно изпя на Скарлет кратката поредица от музикални тонове, произведена от заключващата система на вратата, през която го бяха извели навън към хеликоптера. Скарлет я повтори няколко пъти и я затананика, придружена с неразбираем за Бонд професионален коментар за интервали, полутонове и прочие терминология.

Междувременно тя бе успяла да разхлаби възлите достатъчно, за да може Бонд да освободи едната си ръка.

— Нещо не ми се връзва, Джеймс. Почти я налучках, но накрая не се получава. Освен ако… — Тя се засмя. — Джеймс, ти си невъзможен!

— Защо?!

— Ами забравил си нулата! Почакай. — Скарлет отново затананика. — Ето, сега се получава. — Тя постави устни на ухото му. — Това ли е поредицата?

— Абсолютно — отвърна Бонд. — И кои са цифрите?

— Едно, нула, шест, шест, девет. Само не ме питай какво означават.

— Няма нужда. Чуй ме сега, Скарлет. Ако излезеш навън, ще се озовеш откъм далечната страна на фабриката. Ще трябва да я заобиколиш цялата, за да стигнеш до самолета. И тогава… е, какво пък! Оставям всичко на твоята изобретателност. Просто се опитай да проникнеш на борда и се скрий някъде вътре. Предполагам, че сега е рано привечер. Може да имаш късмет. Във всеки случай това е единственият ни шанс.

Скарлет кимна. Известно време не каза нищо. Но Бонд забеляза, че постепенно възприема идеята му.

— Гладен ли си? — запита внезапно тя.

— Примрял съм от глад.

— Какво най-много ти се яде?

Бонд се замисли.

— За начало нещо лесно за храносмилане. Яйца по бенедиктински. Последвани, да кажем, от малко черен хайвер като оня, който Дариус ми предложи в градината си. След това писия с горчив сос, печена яребица… бутилка шампанско „Боленже“ от 1953 година и червено вино, да кажем, „Шато Батайе“. Един приятел ми го демонстрира неотдавна в Париж.

— Друго?

— Искам всичко това сервирано в хотелска стая. И двамата с теб да сме голи в леглото. А сега ела и полегни, облегната на мен, докато ти кажа да тръгваш. Мисли си за хотелската стая и се опитай да подремнеш малко.

— Ммм, представям си го — каза Скарлет. — А през отворената врата на банята нахлува аромат на соли за вана…

Докато тя спеше, Бонд опипваше с очи тавана за скрита камера. В килията беше тъмно, само през полузатворената решетка на вратата се процеждаше жълтеникава светлина от натриевата лампа в коридора. Толкова по-добре, помисли си той. Беше доволен, че Скарлет разбираше от една дума указанията му и досега не го бе разочаровала.

Когато прецени, че часът е около два сутринта, той внимателно се надигна и й помогна да се изправи на крака. Тя разтри наместеното му рамо и го целуна по дълбоката порезна рана на бузата, където се беше забило стъклото.

— Добре ще си прекараш при зъболекаря, нали, скъпи? — запита тя.

Той направи гримаса.

— Още нещо — продължи Скарлет. — Обещай ми, че първото нещо, което ще направиш, ако излезем живи оттук, е да пратиш някого да измъкне Попи.

— Обещавам. — Бонд я целуна лекичко по устните, обърна се с лице към вратата и се набра с насиненото си тяло по каменната стена, докато застана подпрян на ръце и крака над горния праг. — Хайде!

Скарлет приближи уста до решетката и нададе продължителен писък. Отначало отвън не се чуваше звук, макар Бонд да знаеше със сигурност, че фабриката работи непрекъснато и наблизо по всяко време има стражи. Въпреки това отсъствието на стъпки беше по-добро от присъствието на прекалено много.

— Опитай пак.

— Шшшт! Идва.

Тогава Бонд чу приближаващи се стъпки. През решетката някой светна с джобно фенерче.

Скарлет разтвори сивата работна куртка и му показа гърдите си.

— Искаш ли ме? — запита подканящо тя.

— Къде е той? — отвърна стражът.

— Спи. Има болки. Рамото го боли. — Скарлет престорено се прозина и посочи неопределено с ръка някъде извън полезрението на стража. — Хайде, идвай! — подкани го тя и подръпна надолу ластика на работния си панталон.

Човекът се поколеба. Скарлет повдигна гърдите си с длани и ги изложи под лъча на фенерчето. В бравата изтрака ключ. Вратата се отвори и стражът влезе вътре. Когато се обърна да затвори вратата, Бонд скочи отгоре му, с едната си ръка му запуши устата, а с другата го стисна за гръкляна. Пред това време Скарлет измъкна пистолета му от кобура на хълбока. Бонд Му приложи същата хватка с притискане на сънната артерия както на пазача в Ноушахр, но този път довърши работата докрай.

Когато се увери, че стражът е мъртъв, Бонд поведе Скарлет по коридора, в обратна на кабинета на Горнер посока, докато стигнаха до открития асансьор. Той мълчаливо й посочи вратата на горния етаж, натисна бутона и проследи с поглед стройната й фигура, докато се издигаше в мрака с пистолета на убития страж, затъкнат в панталоните.

Изчака, докато прецени, че Скарлет е стигнала до вратата, след което се затича обратно по коридора към кабинета на Горнер. Започна да натисна произволни цифри върху клавишите на алармената система, като застана в полезрението на охранителната камера. След миг над вратата замига сигнална лампичка. Изведнъж коридорът бе облян в ослепителна светлина и се разнесе вой на сирени, последван от лай на свирепи немски овчарки и тропот от тичащи крака.

Вниманието на врага е успешно отвлечено, каза си той. А сега най-важното бе да не го убият. Той вдигна ръце високо над главата си и застана неподвижен.