Дяволът не обича да чака

1. Капанът

Тази вечер в Париж валеше. По сивите покриви на сградите край Големите булеварди и по малките мансарди на Латинския квартал барабанеше неспирен дъжд. Портиерите пред „Крийон“ и „Джордж V“ надуваха свирките си, за да викат таксита от мрака, след което притичваха, разперили чадъри над увитите в кожи гости, докато те се качваха в колите. Огромното открито пространство на Плас дьо ла Конкорд лъщеше в черно и сребристо под проливния дъжд.

В квартала Сарсел, в самата периферия на северните предградия, Юсуф Хашим се бе скрил на супата под издадената тераса на сградата. Въпреки претенциозното си название „терасата“ нямаше нищо общо с терасите на Версай — дълга бетонна плоча, подпряна върху неугледни бетонни трегери, от която евтини врати с множество ключалки и резета водеха към занемарени тристайни апартаменти. Гледаше към особено шумен участък от натовареното шосе Ен1 на Париж и беше част от осемнайсететажен жилищен блок. Наречен от архитекта си с претенциозното название „Арк-ан-Сиел“ — „Дъга“, блокът всяваше боязън дори у обитателите на този обвеян в лоша слава квартал.

След шест години война с французите в Алжир Юсуф Хашим най-после беше скъсал с миналото си и си беше плюл на петите. Озовал се в Париж, той си бе намерил скромно жилище в „Арк-ан-Сиел“, където не след дълго бе приютил и тримата си братя. Хората от квартала казваха, че само човек, който се е родил и израсъл в тази мрачна кула, може да ходи без страх по въздушните й тротоари, без да се озърта през рамо на всяка крачка, но Хашим не се боеше от никого и от нищо. Той бе извършил първото си убийство едва шестнайсетгодишен, като поддръжник на Алжирското националистическо движение — беше хвърлил запалителна бомба в пощенски клон. Никой от хората, с които го бе срещала съдбата в Северна Африка или в Париж — не придаваше особена стойност на човешкия живот. В състезанието винаги печелеше по-силният, а по сила и издръжливост Хашим не се даваше никому.

Той излезе на дъжда, и метна бърз поглед напред-назад под светлината на натриевата улична лампа. Лицето му беше сиво-кафеникаво и сипаничаво, с гърбав месест нос, щръкнал между черните вежди и бдителните очи. Хашим потупа с длан задния джоб на дочените си панталони, където се намираха двайсет и пет хиляди нови франка, пъхнати в найлонов плик. Това беше най-голямата сума, която той бе виждал накуп през живота си, и дори човек с неговия опит имаше основание да бъде предпазлив.

Той се върна в сянката на терасата и за пети или шести път погледна часовника си. Не знаеше кого да очаква, понеже човекът всеки път беше различен. Това бе част от гениалния замисъл — възможността за прекъсване на връзката на всеки етап, подхранвана от неизчерпаемия приток на нови желаещи. Хашим полагаше усилия да бъде не по-малко предпазлив при предаването на стоката по-нататък. Настояваше всеки път срещите да стават на ново място и с нови хора, но това невинаги беше възможно. Предпазните мерки струваха пари и макар че клиентите на Хашим бяха готови на всичко, те знаеха каква е уличната цена на предлагания продукт. Никой по веригата не реализираше достатъчно голяма печалба, за да си позволи да действа в абсолютна безопасност — разбира се, с изключение на някакъв неизвестен, всесилен върховен бос на хиляди километри от вонящото стълбище, в което вече бе заел позиция Хашим.

Той вдигна до устата си син пакет „Голоаз“, стисна с устни единствената цигара и я издърпа навън. В момента, когато щракна евтината си пластмасова запалка, от мрака се чу глас. Хашим отстъпи рязко назад в сянката, ядосан на себе си, че се е оставил да видят лицето му. Ръката му се плъзна към страничния джоб на панталона и напипа през плата очертанията на ножа, с който не се бе разделял още от детството си в градските гета на Алжир.

В светлината на натриевата лампа се появи ниска фигура на мъж, загърнат във войнишки шинел. Шапката на главата му наподобяваше фуражките на Чуждестранния легион; беше нахлупена ниско и от края й капеше вода. Лицето не се виждаше. Мъжът заговори на английски — тихо, с дрезгав глас.

— „В полята на Фландрия — каза той — цъфтят макове.“

Хашим пое дъх и отвърна също на английски с втория стих от поемата, който бе наизустил, без да разбира значението на думите:

— „Между кръстовете, ред след ред.“

— Combien? — запита продавачът. Колко? Дори само тази дума бе достатъчна, за да стане ясно, че не е французин.

— Vingt-cinq mille — отвърна Хашим. Двайсет и пет хиляди.

Куриерът положи на най-долното стъпало кафеникава брезентова чанта и се дръпна крачка назад. И двете му ръце бяха в джобовете на шинела; Хашим не се съмняваше, че поне в едната стиска пистолет. От задния джоб на сините си дочени панталони той извади увитите в найлон пари, после също направи крачка назад. Така се постъпваше винаги — никакъв физически допир, безопасна дистанция между двамата. Мъжът се наведе и взе парите. Не си даде труд да ги брои — кимна и пъхна пакета в шинела си. След това отново се дръпна крачка назад и зачака Хашим да направи своя ход.

Хашим се надвеси над стъпалото и повдигна чантата. Тежеше доста — повече от друг път, но не чак толкова, та да се усъмни, че може да е пълна с пясък. Разтръска я и усети как съдържанието се намества безшумно вътре; представи си множеството пакети пресован прах, които се приплъзваха помежду си. Сделката бе сключена и той зачака другият да си тръгне пръв. Това също беше част от уговорката — доставчикът не биваше да види накъде ще тръгне получателят, понеже незнанието беше сигурност.

Тъй като не желаеше да направи първата крачка, Хашим стоеше неподвижно и гледаше другия. Изведнъж си даде сметка за шумовете, които ги заобикаляха — тътена на автомобилното движение, шляпането на едрите капки дъждовна вода, които се оцеждаха от ръба на терасата.

Нещо не беше наред. Хашим тръгна покрай стената. Пристъпваше крадешком, като гущер; всеки изминат метър го приближаваше към свободата на нощния мрак. С две големи крачки мъжът го застигна и с едрите си ръце го стисна в желязна хватка за гърлото. Небоядисаната стена удари Хашим в лицето и размаза гърбавия му ориенталски нос в безформена маса. Миг след това, вече проснат по лице върху бетонния под, той чу щракването на предпазителя и усети дулото на пистолета зад ухото си. Със свободната си ръка и със завидна ловкост, издаваща дългогодишна практика, мъжът изви ръцете му зад гърба и ги закопча една, към друга с чифт белезници. Полиция, помисли си той. Но как са могли…

В следващия миг Хашим вече лежеше по гръб. Мъжът го сграбчи за краката и го повлече към стълбищната клетка. Подпря го на стъпалата. От джоба на шинела си извади дървен клин, около десет сантиметра в най-широката част. Натика го в устата на Хашим със свободната си ръка, после го зачука с дръжката на пистолета. Чу се хрущене на зъби. От същия джоб мъжът измъкна големи клещи.

Наведе се над Хашим, който за миг зърна жълтеникавото му лице.

— Ето — каза той на развален френски — как постъпваме с онези, които приказват.

После със замах вкара клещите в устата му и го стисна за езика.

Рьоне Матис вечеряше с любовницата си в малък ресторант близо до Плас дьо Вож. Дантелени завески, окачени на месингов корниз, закриваха долната част от изгледа през прозореца до тях, но през горната се виждаше един ъгъл от площада с мокрите тухлени фасади над колонадите. От стрехите продължаваха да шуртят струи дъждовна вода.

Беше петък и Матис изпълняваше с удоволствие един отдавна установен ритуал. След като излезе от службата във Второ управление, той взе метрото до „Сен Пол“ и се отправи към малкия апартамент на любовницата си в квартала Маре. Мина покрай еврейските месарници, покрай антикварните магазини с изложени на витрините им древни свещени книги и седмосвещници, докато стигна до познатата врата с очукания син навес над нея, огледа се дали не го следят и дръпна халката на архаичния звънец.

Колко е лесно за един таен агент да бъде успешен прелюбодеец, помисли си щастливо той, докато се оглеждаше насам-натам по протежение на улицата. Зад вратата се чуха стъпки. Мадам Буен, трътлестата портиерка, отвори и го пусна да влезе. Зад дебелите стъкла на очилата очите й излъчваха обичайната смесица от съучастничество и безмълвен укор. Време е да й донеса поредната кутия от ония шоколадови бонбони с ментов пълнеж, помисли си Матис, докато пресичаше вътрешния двор към вратата на Силви.

Силви пое мокрия му шлифер и го изтръска от дъжда. Както обикновено, бе приготвила бутилка „Рикар“, две чашки, гарафа с вода и чинийка кракери, намазани с гъши пастет от консерва. За начало се любиха в спалнята й, обзаведена като едновремешен будоар — пердетата, Дамаските, дори тапетите бяха на едри пастелни цветя. Силви беше апетитна вдовица над четирийсет, с изрусена коса и добре поддържана фигура. В леглото беше едновременно умела и отзивчива — моята гальовна котка, както понякога я наричаше Матис, когато биваше истински разнежен. След това, вече минали през банята — тя преоблечена, а той изпил своя аперитив, — двамата излязоха да вечерят навън.

Матис винаги се удивляваше как от пламенна любовница в спалнята Силви успяваше изведнъж да се преобрази в приятен и смислен събеседник. Двамата разговаряха за родителите й в Клермон-Феран, за децата й — двама синове и една дъщеря, и за президента Дьо Гол, нейния идол. Към края на вечерята, когато Силви привършваше парчето плодова торта, към масата им се приближи Пиер — високият строен оберкелнер — с извинително изражение на лицето.

— Мосю, много съжалявам за безпокойството. Търсят ви по телефона.

Матис винаги оставяше в службата номерата, на които да го търсят при нужда, но не и в петък вечер — неприкосновеното му лично време. Той избърса уста със салфетката, извини се на Силви, прекоси претъпкания ресторант, подмина дървения бар и излезе в малкото преддверие. На стената до вратата с табелка WC имаше телефон; слушалката му висеше на кабела си.

— Да! — Очите му пробягаха по печатния надпис, закачен на стената: „Забранява се консумацията на алкохол от непълнолетни.“

Събеседникът му не се представи, но Матис го позна по гласа — беше заместник-началникът на отдела, в който работеше.

— Убийство в предградията — каза той.

— А на полицията каква й е работата? — запита Матис.

— Знам, знам. Само че има някой… смущаващи подробности.

— Полицаите на мястото ли са?

— Да. Изглеждат притеснени. Напоследък имаше цяла серия такива убийства.

— Знам.

— Ще трябва да хвърлили ти един поглед.

— Сега ли?

— Да. Пращам ти кола.

— Кажи на шофьора да дойде до спирката на метрото при „Сен Пол“.

Е, какво пък, рече си Матис, докато вземаше от закачалката все още мокрите си шапка и шлифер. Можеше да бъде и по-зле. Например да ми се бяха обадили преди два часа.

До спирката на метрото на Рю дьо Риволи чакаше черен ситроен DS-21 с работещ двигател. Шофьорите на служебните ситроени никога не гасяха двигателите им, защото после трябваше да чакат хидропневматичното окачване да повдигне автомобила нагоре, за да може да потегли. Още щом Матис отпусна тялото си на меката задна седалка, шофьорът се пресегна към скоростния лост и колата се изстреля от място с непоколебимо свирене на гуми.

Матис запали американска цигара и се загледа в преминаващите покрай тях витрини на универсалните магазини по Големите булеварди: „Галери Лафайет“, „Монопри“ и останалите неразличими една от друга гигантски сгради по протежение на безличните градски артерии на Осман. След като подминаха Гар дю Hop, шофьорът навлезе в тесните улички нагоре към Плас Питал. Блесналите витрини отстъпиха място, на жълти и червени навеси пред азиатски ресторанти, на единични електрически крушки, осветяващи магазинчета за мебели втора ръка, и на хотели с червени фенери на входа, където стаите се наемаха на час, а на близкия ъгъл висеше по някоя трътлеста професионалистка с голи бедра и разперен чадър над главата.

Отвъд каналите и лабиринта от тесни улички в границите на някогашния Париж те минаха през Порт дьо Клинянкур и Сен Дьони и се изкачиха върху надземната скоростна магистрала, която се виеше между горните етажи на високите жилищни сгради. Тук бяха натирени онези, за които нямаше място в Града на светлината, а им се полагаше най-много по една душна стаичка в безкрайните предградия на мрака.

Шофьорът отби от Ен1 по един от изходите и след минута-две лутане по някакви тесни улички закова пред входа на „Арк-ан-Сиел“.

— Ето тук — каза Матис. — Я завърти нататък!

Фаровете на ситроена осветиха основата на стълбищната клетка, която се охраняваше от униформен полицай.

Матис огледа безрадостната сграда. На произволни интервали от бетона се подаваха четвъртити дървени форми, напомнящи елементи от творба на кубизма. Явно архитектът ги бе замислил като декоративен мотив — нещо като оправдание за нелепото име, което бе дал на творбата си. Почти всички бяха откъртени или обезобразени, а малкото останали цели правеха фасадата гротескна — като стара вещица с размазано червило.

Матис влезе във фоайето и показа служебната си карта на полицая.

— Къде е трупът?

— В моргата, мосю.

— Знаем ли кой е?

Полицаят извади бележник от джоба си.

— Юсуф Хашим. Трийсет и седем годишен. Метис, чернилка… и аз не го знам какъв е.

— Криминално досие?

— Няма, мосю. Но това нищо не значи. Тези с досиетата не са много, нищо че тук повечето са престъпници. Ние избягваме да идваме по тези места.

— Искате да кажете, че се оправят и без полиция?

— Ами… това си е гето!

— Как е умрял?

— Застрелян от упор.

— Ще хвърля един поглед.

— Много добре, мосю. — Полицаят повдигна въжето, с което беше преграден достъпът към стълбищната клетка.

Матис задържа дишането си, докато се изкачваше по вонящото стълбище. Премина по терасата, като си отбеляза наум резетата и катинарите, с които обитателите на жилищата се бяха опитали да подсилят паянтовите си входни врати. Иззад една-две от тях се чуваха звуци от включено радио или телевизор или надвикващи се човешки гласове; към гадната воня, която се носеше откъм стълбищната клетка, се добавяше миризмата на кускус или овнешка кървавица.

Ето, това е адът, помисли си Матис, животът на метиса, на чернилката, на нисшата каста френски граждани от алжирско потекло. Бяха като животни — само дето не ги държаха в заграждения, ами останалите парижани се бяха оградили от тях в чертите на града. Не че беше негова работа да изправя неправдите, да се бори с неравенството в света. Неговата работа беше да установи дали тоя Хашим не е нещо повече от поредния случай на евтино убийство с един куршум — и ако да, дали би могъл по някакъв начин да представлява интерес за Второ управление.

Шефът на отдела му щеше да поиска писмен доклад, та Матис реши да поогледа сградата, колкото да придобие известна представа за обитателите на „Арк-ан-Сиел“ и за живота вътре. Като се върнеше в службата, щеше да прегледа делата за подобни убийства, да направи справка с имиграционните власти и да се опита да открие някаква закономерност или причини за напрежение. Един цял отдел на Второ управление се занимаваше с последиците от френските колониални войни. Осемгодишната борба за независимост на Алжир бе разделила брутално не само бившата колония, но и цяла Франция, предизвиквайки серия политически трусове и безкрайна върволица проблеми, които намериха своето разрешение едва след феноменалното завръщане на власт на героя от Втората световна война, генерал Дьо Гол. За миг Матис се усмихна на себе си, като си спомни с какво благоговение Силви споменаваше името на великия държавник. Междувременно Франция си бе навлякла още по-страшно международно опозоряване с поражението на френската армия в Индокитай, или както се наричаше днес — Виетнам. Унизителният разгром — при Диен Биен Фу бе оставил отпечатък като от нажежено желязо в самата душа на нацията — един белег, който властите припряно се опитваха да прикрият.

Единствената утеха, помисли си Матис, бе, че напоследък и американците сякаш вървяха стремително към подобна катастрофа. За него и колегите му обаче Алжир и Индокитай означаваха безброй имигранти — остракирани, озлобени, склонни към насилие; много от тези имигранти бяха углавни престъпници, а сред тях имаше и заклети врагове на Френската република.

Матис методично огледа вътрешното и външното разположение на сградата и прецени посоката, от която убиецът най-вероятно се бе приближил към стълбищната клетка. Направи и някои по-повърхностни наблюдения — такива, каквито според него съставляваха част от рутинната процедура на местната жандармерия.

Запали нова цигара и слезе по стълбите. Благодари на полицая и през пущинака между сградите се отправи към ситроена, който го чакаше на мястото си с все така работещ двигател. Качи се и каза на шофьора:

— Закарай ме до моргата.

Докато голямата кола обръщаше бавно, фаровете й за момент уловиха самотната мъжка фигура, застанала във входа на един от апартаментите на приземния етаж. Беше с фуражка на Чуждестранния легион и когато ситроенът пое по пътя към града, мъжът бързо се отдалечи, сякаш бе видял всичко, което очакваше да види.

В моргата Матис трябваше да изчака портиера, докато получи разрешение да го допусне вътре. Каза на шофьора с безизразното лице да го чака отвън.

— Слушам, мосю — промърмори той и отиде при колата.

Портиерът се върна, придружен от дежурния патоанатом — авторитетен на вид мъж със златни рамки на очилата и добре поддържани черни мустаци, който се здрависа с Матис, представяйки се като д-р Дюмон.

След като няколко пъти сравни номера в списъка при портиера с номерираните хладилни шкафове, Дюмон най-после откри онова, което търсеше, и задърпа с две ръце дебелата метална дръжка.

В такива моменти Матис неизбежно усещаше как го побиват тръпки. Трупът беше вече възсив, напълно изстинал, и макар санитарите да го бяха почистили, лицето му беше помляно.

Хашим приличаше на хиляди други млади алжирци, стигнали до лош край. И все пак…

— Непосредствена причина за смъртта? — запита Матис.

— Единичен изстрел, куршумът е пронизал небцето.

— А откъде тоя разбит нос?

— Явно преди това е бил пребит — рече Дюмон. — И не е само носът. Погледнете дясната му ръка.

Матис повдигна нагоре стиснатия юмрук на Хашим. От него се подаваше кърваво парче месо.

— Какво, по дя…

— Това е езикът му — каза Дюмон.

Матис пусна ръката.

— Защо им е било да го обезобразяват, след като така и така са го убили? Сигурно е някакъв кодиран сигнал, как мислите?

— Не е станало след настъпване на смъртта — каза Дюмон. — Убеден съм, че е бил още жив. Езикът му е изтръгнат с клещи или нещо подобно.

— Господи!

— Никога не съм виждал такова нещо.

— Не сте ли? — каза Матис. — Аз пък съм виждал.

Звучи ми познато. Напомня ми нещо. Някога, някъде… Както и да е. Благодаря, докторе. Можете да го приберете. Имам работа.

Той закрачи по коридора, пресече фоайето и излезе на дъжда.

— Я спри тая противна Пиаф! — тросна се той на шофьора. — И ме закарай до управлението.

Човекът не каза нищо, пресегна се и загаси радиото. Включи на първа и колата потегли с неизбежния писък на гуми. Минаваше два след полунощ.