Дяволът не обича да чака

17. Песента на Кармен

Някъде източно от Техеран самолетът вече се бе издигнал на девет хиляди метра височина й продължи необезпокояван полета си право на север, по посока към Казахстан. Идеален ден за летене, помисли си Бонд, докато гледаше през прозореца си планината Алборз. Стиснал парченцето стъкло между пръстите на дясната си ръка, той продължаваше да го трие във въжето на лявата си китка — бавно, търпеливо и с малко късмет незабелязано. Слава богу, че между седалките в първа класа имаше такова разстояние. В туристическа и най-малкото му помръдване щеше да бъде усетено от мъжа на съседната седалка, вляво от него.

Бонд изви тялото си на една страна, с лице към пътеката, наведе глава и затвори очи, сякаш изтощен от преживелиците си в пустинята, се беше примирил със съдбата. Току-що бе пресметнал, че до „Златоуст-36“ остават около 2500 километра, в зависимост от точното разположение в пустинята на бърлогата на Горнер. Знаеше, че крайцерската скорост на VC10 е около 800 километра в час — една цифра, станала широко известна покрай политическите битки, предшествали възлагането на държавна поръчка за построяване на новия авиолайнер за „Бритиш Еъруейс“.

Вече летяха от около час и ако Скарлет не се появеше отнякъде през следващите 60 минути, щеше да му се наложи да се справи сам с четирима въоръжени мъже. Освен ако, разбира се, не направеше нещо, за да привлече на своя страна пилота Кен Мичъл, което обаче му се струваше малко вероятно. Мичъл имаше вид на човек, за когото най-голямата авантюра в живота му беше веднъж месечно да вкара топката в осемнайсетата дупка на голф турнира за любители.

Извивайки дясната си китка, доколкото позволяваше впитото в плътта му въже, той се опита пипнешком да определи докъде е стигнал с прерязването му. Колкото и да беше остро и здраво парчето от предното стъкло на джипа, засега яките найлонови нишки изглеждаха почти непокътнати.

Хвърляйки крадешком поглед към мъжа до себе си, който гледаше право напред, Бонд затърка въжето двойно по-силно. Това беше единственият му шанс.

Джей Ди Силвър постави слушалката върху телефона в стая 234 и каза на Дариус и Лайтер, че трябва спешно да отиде до колата си.

— След пет минути се връщам — каза той, — но междувременно очаквам обаждане от Лангли, затова не пипайте телефона, докато ме няма. Нека линията е свободна, нали може?

— Няма проблем — отвърна Феликс.

— Браво на теб, така те искам — каза Силвър, после излезе и затвори вратата след себе си.

— И тъй — рече Дариус, — предполагам, че през следващите шейсетина минути можем да очакваме голяма вълна в Каспийско море.

— Като нищо. Силвър се свърза с Лангли. Оттам междувременно са се обадили в Пентагона. Военновъздушните сили на САЩ са вдигнати под тревога, и… довиждане, Екраноплан!

— А какво ще стане с авиолайнера? — запита Дариус. — Там нищо ли не може да се направи?

— За него знаем, че е вероятно да удари едновременно с екраноплана, което означава, че вече лети. Знаем също така, че всички бойни самолети на САЩ в региона душат по границите на съветското въздушно пространство. Повече от това, Дариус…

— Нищо, така ли?

Феликс разпери ръце.

— Само допреди три дни издирвах изчезнало лице в Лос Анджелис. Не мога да правя чудеса. Това, което ми трябва, е една солидна закуска. Вие знаете ли какво е това яйца на очи в тази държава, или само с плодове се храните?

— Убеден съм, че ще се сетят как да ти изпържат яйца, но няма как да позвъним на румсървиса, понеже не бива да заемаме линията. Нали чакаме обаждане от Лангли!

— Мога да сляза лично в кухнята и да ги попитам — каза Феликс. — Или сам да си изпържа няколко. Един тексасец не се захваща за работа на празен стомах.

— Това чакане ме подлудява — каза Дариус. — Бих могъл да се обадя на Бабак да направи радио сеанс с Лондон. Те трябва да са в течение. Необходими са ни британски самолети, ако вашите хора не се справят. — Той приседна на ръба на леглото, като поклащаше в безсилен гняв едрата си мъжествена глава.

На метър от него Феликс седеше на корав дървен стол и се почесваше с лявата ръка по късо подстриганата коса.

Минаха три минути. Двамата се взираха напрегнато в пространството; от време на време погледите им се срещаха.

Накрая Лайтер каза:

— Къде, по дяволите, се дяна Силвър? Нали каза, че до пет минути се връща! — Той погледна часовника си. — Вече минаха десет.

Дариус го изгледа. Феликс отвърна намръщено на погледа му.

Още една минута измина в мълчание, като Дариус се взираше напрегнато в очите на Феликс. Сякаш всеки от тях си мислеше половинката на нещо, което беше на път да се превърне в обща и цяла мисъл.

— Имам неприятно чувство… — започна Феликс.

— И аз — отвърна Дариус. — Откога в Лангли използват хотелски телефони, за да предават секретна информация?

— Божичко!

Двамата се хвърлиха едновременно към телефона. Дариус, който беше по-близо, го стигна пръв и ръката му вдигна нагоре прекъснатия кабел.

Феликс изруга на глас.

Дариус вече беше на вратата.

— Хамид! — изрева той към дъното на коридора. — Да вървим!

Нямаше време да чакат асансьора. Тримата хукнаха надолу по стълбите, колкото ги държаха краката, като Феликс куцукаше най-отзад. Излязоха навън и се затичаха към сивия кадилак на Хамид.

Дариус крещеше нещо на фарси, когато тримата се наблъскаха в колата и Хамид потегли. Докато задните гуми оставяха дълги черни следи по асфалта на крайбрежната улица на Ноушахр, Дариус се обърна към Феликс.

— Казах на Хамид да ни откара извън града до една отдалечена телефонна кабина, която забелязах. Оттам ще се свържа с Техеран. Бабак може да изпрати шифрограма до Лондон, за да вдигнат под тревога всички военни самолети, с които разполагат наблизо. Не мисля, че трябва да молим Лангли.

Лайтер отново изруга.

— Оттам всичките ни пътища са затворени до второ нареждане — каза той. — Не знам само дали Кармен изпълнява техни нареждания, или разиграва някакъв негов си театър.

— За момента — отвърна Дариус — това няма особено голямо значение. Знаем, че трябва да се оправяме сами, и толкова. Във всеки случай много скоро ще разберем за Силвър. Между другото, следят ни.

Докато Хамид с отчаяно свирене на гуми свърна в някаква пряка с два реда палми в елегантен жилищен квартал, Феликс погледна през задното стъкло. Един прашен черен понтиак ги застигаше бързо.

— Само това ни липсваше — каза Феликс, после бръкна в джоба на сакото си и извади един „Колт М-1911“. — Това е единственото, което имам. Точен е до 75 метра, но годинките му вече се усещат.

— Дай един предупредителен изстрел — каза Дариус.

— И още нещо — продължи Феликс, като вдигна нагоре протезата си. — Това ми беше ръката, с която стрелях.

Дариус пое колта, изби с дръжката му задното стъкло и изстреля един куршум по черния понтиак, който занесе бясно встрани, качи се за момент върху тротоара, но после си хвана посоката и продължи да се носи след тях.

— Аллаху акбар! — извика Хамид.

— Ти си карай колата, приятел — каза Феликс, като залегна под избитото задно стъкло. — Това отзад Кармен ли е?

— Не виждам добре — отвърна Дариус. — По-бързо, Хамид! Давай, давай!

Кадилакът навлезе в малък пазарен площад, където е предната си броня закачи тежко натоварена количка; по пътя зад тях се изля река от портокали. Хамид настъпи газта и тежката кола се понесе с рев, прескочи релсите на някакъв неохраняван железопътен прелез и се заизкачва по полегатия хълм в покрайнините на града.

Дариус вдигна глава и погледна назад. Стиснал внимателно колта с две ръце, той изстреля още един куршум по преследващата ги кола. Предното стъкло на понтиака се разцепи радиално, но нечия ръка набързо разчисти остатъците с дръжката на пистолет и през зейналата дупка видяха познатото бледо напрегнато лице на териер с червеникава косица, залепена върху оплешивяващото теме.

— Кармен е! — извика Феликс. — Дай му да се разбере!

Дариус стреля още веднъж, но този път куршумът се плъзна по предния капак на понтиака.

— Колко патрона имаш в пистолета? — запита той.

— Седем плюс един в цевта — отвърна Феликс. — Остават пет.

— Най-добре да ги запазим за после — каза Дариус. — Ще трябва да ме прикриваш, докато се обадя по телефона.

— В такъв случай да му избягаме.

Дариус изкрещя някаква заповед на Хамид, който рязко завъртя волана вдясно и голямата кола сви под прав ъгъл на една страна, вдигайки облак прах. Хамид изкрещя нещо в отговор, надвиквайки свиренето на гумите и рева на мотора.

— Почти стигнахме телефонната кабина — каза Дариус на Феликс. — Гледа да вдига повече прах, за да затрудни оня отзад. Дръж се здраво.

Бяха напуснали асфалтовото шосе и се движеха на зигзаг по черен път. Якото стоманено шаси пъшкаше под натоварването на центробежните сили, а гумите отчаяно се опитваха да намерят сцепление с неравната повърхност. Ала голямата лимузина беше направена за спокойно каране, не за каскади, и когато Хамид се опита да коригира с волана едно тежко занасяне, колата се удари в крайпътен камък и се преобърна на едната си страна, като продължи да се плъзга известно разстояние върху двете си врати.

С рана на главата, Дариус изскочи навън през свободната задна врата, като издърпа и Феликс със себе си. Ругаейки, Феликс скочи долу върху здравия си крак и Дариус му подаде пистолета, след което се затича напред към мястото, където черният път отново излизаше на асфалтовото шосе и в далечината се виждаше самотна телефонна кабина.

— Прикривай ме — извика той на Феликс.

Зад тях се чу рев на форсиран докрай двигател, след което от облака прах се появи черният понтиак. Иззад прикритието на преобърнатата, изпускаща пара кола Феликс изстреля един куршум право през отвора на липсващото предното стъкло. Шофьорът на понтиака удари спирачките, колата се занесе и спря. С кървящо рамо, Силвър се хвърли навън и залегна зад колата.

Феликс добре разбираше, че от него се иска единствено да прикрива Дариус достатъчно време, колкото да се свърже с Техеран и да предаде координатите. Но колко ли щеше да трае това? До каква степен можеше да се разчита на персийската телефонна система?

В телефонната кабина Дариус говореше с Бабак.

— Слушай ме сега внимателно. Свържи се с Лондон на четиринайсет мегахерца. Има един авиолайнер…

Стиснал пистолета в здравата си лява си ръка, Феликс се оглеждаше за най-малкото движение около понтиака. Бяха му останали четири патрона и не искаше да ги хаби. Ако Силвър имаше желание да си играят на котка и мишка, той нямаше нищо против, макар че това бе малко вероятно, защото Силвър вече положително знаеше, че двамата с Дариус бързат да се свържат с Лондон.

Някъде в краката му се чу пъшкане.

— Добре ли си, Хамид?

— Мисля, да. Рани на ръце. Но иначе бъде добре.

— Стой долу!

По страничната врата на кадилака изплющя рикошет и Хамид започна да се моли на глас. Феликс забеляза с тревога, че куршумът дойде някъде отгоре, откъм главното шосе, в близост до телефонната кабина. Силвър бе успял по някакъв начин да заобиколи понтиака, да пропълзи през храстите около тях и да им излезе в гръб.

Феликс изруга ядовито и се затича нагоре колкото го държеше изкуственият крак.

— Записа ли всичко, Бабак? — казваше Дариус в слушалката. — И за викърса ли? Браво, моето момче. А сега, колкото можеш по-скоро…

Дариус Ализаде не успя да довърши изречението си, защото точно в този миг два куршума пронизаха сърцето му. Едрото му тяло първо се свлече на колене, после падна по лице в песъчливата почва на неговата родина.

Лайтър изкачи с последни сили хълма, влачейки изкуствения си крак. Твърде късно — видя само как Силвър затъкна димящия пистолет в колана си и се скри зад един храст.

Когато забеляза проснатия на земята Дариус и телефонната слушалка, която се люлееше на кабела си, Феликс изкрещя от безсилен гняв. Коленичи до падналия си другар и долепи ухо на гръдния му кош. Дариус още дишаше и отвори очи.

— Свързах се — изрече той… — с Бабак. Предадох му… всичко. Цялата информация. — Той затвори очи, а Феликс повдигна главата му със здравата си ръка. — Джей Ди Силвър — каза с отслабнал глас Дариус; едва забележима усмивка пробяга по лицето му. — Такъв като него баща ми едва ли би нарекъл "гражданин на вечността“.

— За разлика от теб, приятелю — отвърна Лайтър. — Не, гражданин на вечността Кармен определено не е. За такива като него моят баща имаше една приказка: „въшлив кучи син“.

Главата на Дариус се отпусна безжизнено на ръката му; в този момент Феликс чу зад гърба си изщракване на ударника на пистолет.

— Не мърдай, Лайтър! — Силвър излезе иззад храста, стиснал оръжието с две ръце. — Горе ръцете! Няма нужда да умираш. Можеш да се върнеш в Америка при избягалите дъщери и изневеряващите съпрузи. Само слушай и изпълнявай. А сега вдигни ръце и ги сложи на тила.

— За кого работиш? — запита Феликс.

— За когото и ти. Само че току-що получих нови нареждания. Искаме британците да нагазят във Виетнам. Нужна ни е тяхната помощ. Дори и на тази цена. С едно малко напомняне от руснаците…

— Ти си луд — каза Лайтър.

— Млъквай! — сопна се Силвър и започна да го претърсва. Като стигна до колта, затъкнат в колана му, се спря. — Я каква голяма стара играчка! — каза той и го прибра в джоба на сакото си. — А сега, лягай долу! С лице към земята!

Феликс се подчини.

— Каза ли на Лангли за оня шибан самолет? — попита той. — За авиолайнера, натъпкан с експлозиви?

— Не знам да е натъпкан с експлозиви — каза Силвър. — Нито пък ти го знаеш със сигурност.

— А какво мислиш, че носи на борда си? Детски играчки?

— Казах им каквото знаех — отвърна Силвър. — По-нататък те си решават какво да правят. Когато картите са на масата, Лайтър, човекът в Белия дом говори последен. Той вижда цялата картина. Ако Русия бъде ударена, това можем да го понесем. Ако на свой ред тя удари Лондон, това вече не е добре. Но ако с това накара британците да си надигнат дебелите задници и да се включат на наша страна във Виетнам, да вземат онази война на сериозно, то това си е чисто и просто тактическа маневра. От време на време всеки трябва да понесе по някой удар. Ако това ти помага да спечелиш боя, толкова по-добре. Значи си струва.

Лайтър се надигна на лакът.

— Но ако вие умишлено не им предоставяте информацията, която им е нужна…

Докато говореше, той забеляза някаква сянка, която бавно пълзеше по земята зад прашните кожени обувки на Джей Ди Силвър. Благодарение на дългогодишния си тренинг като агент на ЦРХ превърнал се в негова втора природа, Феликс се овладя и не реагира по никакъв начин.

Той знаеше само едно — че не бива да спира да говори.

— Подозирам, че не ми казваш цялата истина, Кармен. Разбира се, че ние искаме англичаните на наша страна във Виетнам; разбира се, че в Държавния департамент са готови да изтърпят ограничено нападение, ако преценят, че то ни носи дългосрочни ползи. Но не и това. Това, което се готви сега, е нещо голямо. Много голямо. И знаеш ли какво още си мисля, Кармен? Мисля си за историйките, които съм чувал. За теб и за твоите дилърчета. Мисля, че си се продал. Поддал си се на шантаж. Мисля, че някой от нашите съветски приятели си е поприказвал тихичко с теб, драги…

Силвър изкрещя гневно, вдигна пистолета и се прицели в сърцето на Лайтър, но преди да дръпне спусъка, през носа му бликна кървава каша с парчета мозък. Хамид го бе издебнал изотзад и бе смазал черепа му с едър бял камък. Пукотът от разцепена кост отекна надалеч сред хълмистите околности на Ноушахр.

Феликс се изправи неуверено на крака и със здравата си ръка се подпря на рамото на Хамид.

— Благодаря ти, приятелю.

— Аллаху акбар!

На Феликс му трябваха няколко секунди, за да си поеме дъх.

— Да, мисля, че си прав, Хамид. Бог наистина е велик. А сега да закараме мистър Ализаде вкъщи.

Бонд пресметна, че са във въздуха близо три часа. По яркото слънце наоколо прецени, че вече се намират над Урал.

— Мога ли да говоря с пилота? — запита той мъжа на седалката до себе си. Мъжът поклати глава. Сигурно не говори английски, помисли си Бонд.

— Повикай Масуд — каза той.

Човекът от охраната отново поклати глава.

— Трябва все пак да знам как работи този самолет — каза Бонд. — Повикай Масуд, чуваш ли?

Човекът издаде няколко гърлени звука в ухото на мъжа, който седеше пред тях, и той — издокаран с бейзболна шапка с емблемата на „Чикаго Беърс“, неохотно се надигна и тръгна напред по пътеката. След минута се върна, но не с Масуд, а със самия Кен Мичъл.

— Викат те вече в пилотската кабина — каза Мичъл. — Само, моля те, без излишни геройства!

— А кой пилотира в момента? — запита Бонд.

— Никой. Летим на автопилот. Не е нужно да правиш каквото и да било, докато не наближим целта. Тогава трябва да слезем надолу.

— Знаеш ли защо?

— Не. Колкото и да ти се струва странно, като ми опрат пистолет в главата, не задавам въпроси, а правя каквото ми кажат.

— Мисля, че е време да знаеш — каза Бонд. — В багажния отсек превозваме голямо количество експлозиви. Ще бомбардираме „Златоуст-36“, най-големия склад за ядрени бойни глави на Русия.

— Боже милостиви! — Мичъл се олюля и трябваше да се подпре на облегалката.

— И така, Кен — продължи Бонд, — все още ли настояваш да не правя излишни геройства?

Мъжът на седалката до Бонд го перна през устата с опакото на ръката си.

— Няма говори!

— Какво става тука? — чу се гласът на Масуд, който пристъпваше забързано към тях откъм празната пилотска кабина. От колана си измъкна 45-калибров колт. Сериозна възпираща сила, каза си Бонд, но твърде опасен на такава височина.

— Стани! — заповяда Масуд, като насочи пистолета в главата на Бонд.

— Не мърдам, оттук — отвърна Бонд.

— Стани! — изкрещя гневно Масуд, наведе се през охраната и сграбчи Бонд за гърлото. Бонд живо си представи как този дебеловрат гангстер е ръководил цялата система от рекет и сплашване на градския пазар. Мъжът от охраната се пресегна и разкопча предпазния му колан; той полека се изправи с ръце на гърба, стискайки между пръстите си краищата на току-що прерязаното въже.

Бонд се остави в ръцете на Масуд, който го извлече през охраната към пътеката, но когато дланите му напипаха шията на мъжа до него, пусна въжето и заби парчето стъкло в сънната му артерия. Мъжът изпищя от болка и уплаха; струя кръв опръска седалките пред него. Преструвайки се, че залита напред, Бонд ловко измъкна пистолета от кобура му, после се извъртя и с все сила стовари дръжката в лицето на Масуд. Зашеметен, Масуд падна възнак върху празните седалки от другата страна, а Бонд се хвърли по лице върху пътеката.

В същия момент над главата му се разнесе мощна експлозия от дулото на съветски пистолет. Поглеждайки през рамо, Бонд видя как лицето на мъжа на предната седалка изчезна; куршумът, забил се под окото му, запрати бейзболната му шапка през десетина реда напред.

Залегнал на пода между седалките, Бонд погледна назад по протежение на пътеката. Точно по средата на салона за туристическа класа, стъпила здраво с широко разтворени крака, с изпънати неподвижно напред на равнището на раменете ръце, в които стискаше 9-милиметров макаров, стоеше Скарлет, облечена в чисто нова изгладена униформа на стюардеса от „Бритиш Еъруейс“. Дългата й тъмна коса беше хваната на опашка и се подаваше изпод униформената шапчица.

Мъжът от охраната, който до момента бе седял зад Бонд, се наведе напред към пътеката и стреля по Скарлет. Бонд се възползва от лесната мишена и го гръмна в упор с лугера, който бе взел от колегата му. Тялото на мъжа залитна назад и падна между седалките.

Междувременно поваленият Масуд се бе опомнил и изправил на крака. Скарлет забеляза това и стреля по него със своя макаров, докато Бонд се хвърли в краката му. След миг той го затисна в тясното пространство между седалките на отсрещната страна и се опита да го хване за гушата, но Масуд го отблъсна и произведе един изстрел с големия колт.

Куршумът отнесе прозореца от закалено стъкло и плексиглас на отсрещната страна. От внезапната декомпресия трупът на мъжа от охраната бе засмукан към стената и се залепи върху образувалото се отверстие, като послужи за временна тапа, която спря изтичането на въздуха.

В настъпилата суматоха се чу гласът на Мичъл:

— Не стреляйте! Шибаният автопилот се скапа!

Големият нов самолет, който до момента се беше носил толкова гладко по въздуха, пропадна рязко надолу, но след трийсетина метра се спря, сякаш се бе ударил в твърда повърхност; от сътресението всички нитове на корпуса му изпъшкаха. После с жалостив вой на двигателите насочи носа си към земята и започна бързо да губи височина.

Бонд, Масуд и Скарлет се озоваха на пода.

— Тичай в пилотската кабина, Кен — извика Бонд. — За бога, падаме!

Лицето му беше покрито с кръв от сънната артерия на мъжа, когото бе наръгал с парчето стъкло. Наоколо седалките на първа класа бяха опръскани е кръвта и мозъка на другите двама убийци. Бонд крещеше и ругаеше Кен Мичъл, който беше застанал неподвижно, парализиран от страх, и се държеше за облегалката на близката седалка, сякаш се боеше да не падне. Бонд пропълзя до него и завря дулото на пистолета си в ухото му.

— Ако не отидеш незабавно в пилотската кабина, ще ти пръсна черепа. Хайде, върви! Върви!

Залитайки и подхлъзвайки се по обляната в кръв пътека, Мичъл тръгна напред. Бонд забеляза, че лицето му е изкривено и обляно в сълзи.

— Върви! — извика още веднъж той след него.

Масуд успя да застане за миг неподвижно, колкото да вдигне пистолета и да стреля по Бонд, но от турбуленцията при бързото снижаване на самолета куршумът му попадна в тавана.

По-назад Скарлет се беше хванала за крака на една от седалките. Не стреляше, защото нямаше пряка видимост към Масуд.

Докато тримата се държаха за седалките, Кен Мичъл пълзеше към пилотската кабина. През няколко реда назад Бонд виждаше краката на Масуд, но не смееше да стреля, защото всеки изстрел, дори с не особено мощния лугер, можеше да повреди още някоя от бордните системи.

Изведнъж самолетът се затресе и пропадна стремглаво надолу. Мичъл залитна напред, удари се с цялата си тежест в стената зад пилотската кабина и се свлече на пода. Скарлет изпищя; Бонд видя как тялото й се плъзна напред по пътеката. Докато минаваше покрай Масуд, той се пресегна и я сграбчи за ръката. Бонд видя как я издърпа в пространството между седалките, където се беше заклещил, и я стисна през гърлото в свивката на лакътя си. Пистолетът не беше в ръката й.

Въпреки бясно мятащия се самолет Масуд успя някак си да застане на колене и да се скрие зад Скарлет. Този тип притежава невероятна физическа сила, каза си Бонд. Докато със свободната си ръка се придърпваше към предната част на самолета, използвайки Скарлет за прикритие, приличаше на пещерен човек, влачещ женската си за косата. Докато минаваше покрай Бонд, погледите им за миг се срещнаха и Бонд видя дулото на пистолета, завряно в ухото на момичето. Нямаше нужда от думи. Щом стигна до локвата кръв, Масуд се свлече от собствената си тежест до пилотската кабина, където се надигна и зае опразненото място на пилота.

Постепенно самолетът се хоризонтира и Бонд огледа пораженията около себе си. През избития прозорец продължаваше да изтича въздух, освен това засмукващата сила затрудняваше движенията му. Няколко седалки се бяха отделили от пода, а Бонд съзнаваше, че ако трупът на мъжа от охраната бъдеше изтласкан навън от налягането, ситуацията в самолета рязко ще се влоши.

Видимо в безсъзнание, Мичъл лежеше напряко на пътеката, точно зад пилотската кабина.

Бонд пристъпи напред, прескочи безжизненото тяло на Мичъл и отвори вратата. Скарлет държеше в ръце щурвала, а Масуд стоеше до нея, опрял пистолета в ухото й. Той се извърна, видя Бонд и каза с равен глас:

— Хвърли пистолет. Или аз нея убие.

— Няма да посмееш да стреляш отново — каза Бонд. — Не и с тази гаубица.

Масуд свали пистолета, после се пресегна и сграбчи Скарлет за гръкляна.

— Ето как прави на пазар — каза той — с търговец кой не плаща. Няма нужда да стреля.

— Добре де, добре — каза Бонд.

— Сядай! — Масуд посочи с ръка седалката на втория пилот. — Дай пистолет на мене.

Бонд забеляза широко разтворените уплашени очи на Скарлет, прочете нямата молба в тях и се подчини.

Масуд хвърли бърз поглед върху картата, после огледа по-внимателно гората от прибори пред тях.

— Още шест минути. После сваляш самолет надолу. — За да й покаже как, той наведе щурвала напред и машината веднага започна да губи височина.

До Масуд, непосредствено под дясната му ръка, се намираше превключвателят, монтиран от инженерите на Горнер в пилотската кабина, с който едновременно се задействаха бомбената рампа в товарния отсек и заключващият механизъм на карголюка. Пръстите на Масуд нетърпеливо го опипваха.

В момента, когато ставаше това, екранопланът бе спрял за зареждане с гориво от кораб цистерна в близост до военноморската база „Шевченко“ в най-западната точка на Казахстан.

В това си състояние той представляваше неподвижна мишена за пилотите на трите стратегически бомбардировача „Вулкан Б.2“ на Кралските военновъздушни сили, които се приближаваха на височина хиляда и петстотин метра, поддържайки равномерна скорост, откакто бяха излетели от тайната си база някъде в Персийския залив, вдигнати под тревога от главното командване на ВВС в лондонското предградие Нортхолт, на основание на сигнал, подаден от телефонна кабина в Ноушахр през Техеран и достигнал до тях през централата на Службата в Риджънтс Парк.

Единият от бомбардировачите носеше на борда си ракета „Блу Сгийл“ — атомна бомба с ракетен двигател и бойна глава „Ред Сноу“ с мощност 1,1 мегатона. Другите два пренасяха по двайсет и една 500-килограмови бомби с конвенционален заряд.

Въоръженият с ядрена ракета бомбардировач бе получил указания да се включи в атаката единствено в случай че другите два не успееха с мисията си; преди това те трябваше да се отдръпнат на разстояние, не по-малко от 30 километра от целта. Докато трите британски самолета се приближаваха към своята нищо неподозираща плячка, радиовълните припукваха в напрегнато очакване. Те пристъпиха към изпълнение на операцията, като двата водещи бомбардировача се разгърнаха в класически налет, пускайки по десет бомби, които образуваха дълга вълнообразна линия по повърхността на водата.

Морето около екраноплана изригна в гигантски гейзери от солена вода, които обгърнаха в непрогледна пелена кораба цистерна и самия хибриден хидроплан. Огромният корпус на Чудовището се разтърси до предела на своята математически изчислена издръжливост, но остана цял, докато бомбардировачите се издигнаха със стръмен завой нагоре и се прегрупираха.

Пилотите нямаха нито указания, нито нужната тренировка за повторен удар, а и сравнително бавната им скорост ги правеше уязвими за зенитните батареи на базата и за ракетите вода-въздух на екраноплана. „Забий им го от пръв път“ беше обичайното правило при подобни операции, но в случая обстоятелствата бяха твърде далеч от обичайните.

След кратко съвещание по радиото двата бомбардировача завиха високо във въздуха и подходиха за втори налет, но този път екранопланът ги чакаше подготвен и изстреля една от ракетите си право насреща им. Когато я забеляза да приближава с дългата си опашка от белезникави изгорели газове, пилотът на единия самолет изстреля обичайния заряд от алуминиеви люспи за заблуждаване на радара и стремително се заизкачва нагоре. Вторият бомбардировач не беше толкова бърз и ракетата, която с бялата си следа приличаше отдалеч на голям фойерверк, откъсна част от дясното му крило. Изгубил контрол над машината, командирът на ударения бомбардировач се изкачи слепешката нагоре и катапултира, следван от втория пилот, като парашутите им се разтвориха на хиляда и петстотин метра в небето над базата „Шевченко“. Малко след това самолетът падна в морето наблизо, заедно с тримата членове на екипажа, останали на борда.

Междувременно първият бомбардировач „Вулкан“ застана хоризонтално и след остър завой на височина триста метра над водната повърхност пое курс към трета, самоубийствена наглед атака. Този път обаче, поради ъгъла на подхода и ниската височина, защитните системи на неподвижния хидроплан не можаха да реагират мигновено, а пилотът пусна останалите си бомби с математическа прецизност. Първите няколко от тях се забиха в страничния борд на кораба цистерна, но не избухнаха веднага, за да дадат възможност на машината да се издигне на безопасна височина.

Докато се изкачваше стръмно нагоре, пилотът на бомбардировача хвърли поглед назад. Пред изумените му очи се разкри невероятна гледка: гигантска експлозия вдигна хидроплана над водата и го пръсна на милион дребни частици, разтърсвайки Каспийско море чак до континенталната плоча.