Дяволът не обича да чака

4. „Една игра?"

Хотелът, който му бе запазила мис Мънипени, беше типична находка за нея: на Десния бряг, дискретен, леко безличен. Бонд направи бърз оглед на спалнята, банята и малката дневна, търсейки подслушвателни устройства. Службата сменяше хотелите си толкова често, че бе почти невъзможно някой да знае предварително за неговото пристигане, но двата мотоциклета показваха, че вероятно вече има опашка. Лично той беше склонен да отдаде инцидента на неуредени сметки от предишна операция. Доктор Юлиус Горнер може би беше опасен човек, но едва ли бе ясновидец. А Бог му беше свидетел, че през годините бе насъбрал голям брой врагове, които биха се радвали да го видят мъртъв. Дори след най-успешно приключените операции винаги оставаше по някой, който да ти има зъб.

Доколкото можеше да прецени, стаята беше чиста. Той дръпна щорите, отскубна един косъм от главата си и го затисна в процепа между вратата на банята и касата. След това отвори тайника на дъното на куфара си, извади малко патрони, презареди валтера и го върна в кобура под митницата, като внимателно провери да не издува сакото. Затвори куфара и напръска с фин талк секретната ключалка. После излезе от хотела и тръгна по Рю Сен Рош, за да проведе едно сражение с френската телефонна система.

Докато превърташе между пръстите си назъбения ръб на монетата, изведнъж се сети, че не е хапнал нищо от закуската в Рим. Само че едночасовата разлика във времето работеше против него, в Париж вече наближаваше девет и Матис, както се оказа, не беше налице. Сигурно е излязъл на вечеря с онази своя жалка любовница, помисли си Бонд, принуден да остави съобщение на намусената телефонистка на Второ управление.

На Бонд му беше омръзнало да се храни сам по ресторанти през последните месеци, а на всичко отгоре заваля дъжд. Той реши да се върне в стаята си, да си поръча омлет от румсървиса и да си легне рано.

Портиерът му подаде ключа, закачен на тежка месингова топка с ален пискюл. Бонд пресече мраморното фоайе, натисна бутона за асансьора, но размисли и изкачи тичешком трите етажа до стаята си. Потънал в мисли, той прекрачи в уютния, типичен за Десния бряг хотелски здрач на № 325, щракна ключа на осветлението и хвърли на леглото тежкия ключ, който отскочи игриво нагоре. Отиде до нощното шкафче, вдигна слушалката и набра нула. След което се обърна назад и пред очите му се разкри най-невероятната гледка.

На неудобното позлатено кресло под фалшивото стенно огледало в стил „Луи XV“, благовъзпитано кръстосала глезените на дългите си крака, сплела пръсти в скута си, седеше една от най-сериозните и хладнокръвни млади жени, които бе виждал. Имаше дълга до раменете тъмна коса, прихваната на опашка с алена панделка. Беше облечена в костюм и с бяла блузка и обута с черни чорапи и ниски черни обувки. Устните й бяха начервени и в момента се усмихваха извинително.

— Съжалявам, че ви стреснах, мистър Бонд — каза тя. — Трябваше непременно да ви видя. Не исках да ви дам възможност отново да ме отблъснете. — Тя се наведе напред и лампата освети лицето й.

— Лариса — каза Бонд. Пистолетът му беше в ръката.

— Приемете моите най-искрени извинения. Обикновено не постъпвам така, но исках отчаяно да ви видя.

— Косата… По-дълга е.

— Да. В Рим бях с перука. Сега изглеждам така, както съм в действителност.

— А съпругът…

— Не съм омъжена, мистър Бонд, и ако изобщо някога се реша на тази стъпка, то няма да е за застраховател. А сега искам да ви призная нещо, от което доста ме е срам. Аз всъщност не се казвам Лариса.

— Колко разочароващо! Имах планове за Лариса.

— Може би този път ще изчакате да ви дам визитната си картичка.

Бонд кимна. Той не отделяше очи от младата жена, която стана от креслото и се приближи към него. Погледът му обходи стаята — искаше да се убеди, че няма никой зад завесите. Пое подадената му картичка, после блъсна с крак вратата на банята и погледна вътре с насочен пистолет.

Тя го наблюдаваше мълчаливо, сякаш действията му бяха нормална реакция на нейното поведение.

Едва след като се убеди, че всичко е наред, Бонд погледна картичката й.

— Мис Скарлет Попова, мениджър инвестиции. Дайъмънд енд Стандард Банк. Рю Фобур Сент Оноре четиринайсет.

— Може би ще ме оставите да обясня?

— Мисля, че би било редно.

След като овладя първоначалния си гняв, Бонд почувства неустоимо любопитство, примесено е възхищение. Тази млада жена имаше железни нерви.

— Но преди това — каза той — смятам да поръчам да ни донесат по едно питие. Какво да бъде?

— Нищо, благодаря. Освен… чаша вода, ако обичате.

Бонд поръча бутилка „Вител“ и два големи бърбъна. Ако тя наистина се откажеше от своя, той щеше да го изпие.

— Е, добре — каза той, след като затвори телефона. — Имате три минути.

Мис Скарлет Попова, бивша синьора Лариса Роси, въздъхна тежко, запали цигара „Честърфийлд“ и седна на неудобното кресло. Поне в избора си на цигари не лъже, помисли си Бонд.

— Знам отскоро кой сте — каза Скарлет.

— Откога се занимавате с финанси? — запита Бонд.

— От шест години. Може да проверите в банката. Централата ни е на Чийпсайд Стрийт в Ситито.

Бонд кимна. Той инстинктивно усещаше, че една значителна част от историята на „Лариса“ — за нейния баща руснак и за образованието й — е истина. Но начинът, по който го бе подвела за „съпруга“ си, беше унизителен. Освен това Бонд долавяше онова смътно напрежение, което изпитваше винаги в присъствието на колега агент.

— Май не ми вярвате — каза Скарлет. — Проверявайте ме колкото си искате.

— Тогава какво правехте в Рим?

— Моля ви, мистър Бонд! С вашите въпроси съкращавате трите ми минути.

— Продължавайте.

— Бях в Рим, за да ви открия. Имам нужда от вашата помощ. За да спася сестра си, която е принудена против волята си да работи за един много неприятен човек. На практика, тя е негова пленница.

— Аз не съм ви частен детектив — сопна се Бонд. — Не ми е работа да спасявам изпаднали в беда дами. Препоръчвам ви да се обърнете към агенция „Пинкъртън“ или към френския им еквивалент. Сигурно се казват „Cherchez la Femme".

Скарлет се усмихна притеснено.

— Всъщност — каза тя — точно това направих.

На вратата се почука. Беше келнерът с бърбъна.

Наля двете чаши и понечи да се оттегли.

— Оставете бутилката — каза Бонд, като постави сгъната банкнота върху подноса.

— Merci, Monsieur.

— И какво направихте? — запита той, след като келнерът си тръгна.

— Обадих се на „Пинкъртън“ — отвърна Скарлет. — Там попаднах на някакъв човек на име Феликс Лайтър.

Бонд кимна уморено. Можеше и сам да се досети.

— Мистър Лайтър ми каза, че не можел лично да поеме случая, защото напускал Съединените щати само при изключителни обстоятелства. Добави обаче, че познавал човек, който ще се справи, и спомена вашето име. Каза, че наполовина сте се оттеглили от професията, че сте в безсрочен платен творчески отпуск или нещо подобно. Даде ми да разбера, че доколкото ви познава, сигурно вече ви сърбят ръцете за действие. Каза ми: „Тази работа е само за Джеймс. Чуе ли за юница, ще скочи през оградата.“ — Скарлет повдигна рамене. — Каквото и да означава това. Лайтър ми каза, че не знае къде точно сте в момента, но при последния ви разговор чул, че ще имате път към Рим. Даде ми и името на хотела, който ви бил препоръчал. Обадих се на няколко телефона и…

— Оправно момиче.

— Благодаря. Вие доста се забавихте, между другото. Пръснах цяло състояние да звъня на хотела всеки ден от Париж.

— Надявам се, не от службата.

— Не, разбира се! От моя апартамент на Рю Сен Пер. Трябва да ви уверя, мистър Бонд, че проблемът няма нищо общо с работата ми. Той е изцяло личен.

— Ама разбира се — каза Бонд.

Обичайната практика на тайните служби беше да зачислява агентите си към персонала на посолствата като визови служители, аташета или нещо подобно. Бонд не си падаше по дипломатите — мъже с меки потни длани, изпратени от правителствата си в чужбина да се надлъгват с местните власти, но още повече презираше агентите под прикритие към посолствата. Малцина от тях биха издържали и трийсет секунди при сбиване. Ала за прикритие на такива хора се използваха не само посолства. Измисляха им и други длъжности, а професията финансист, която изискваше добра осведоменост и чести пътувания зад граница, с нищо не беше по-лоша от останалите. Бонд никога преди не се бе срещал с жена агент на британските служби, но нищо чудно в централата да си бяха казали, че е редно да вървят в крак с времето.

— Предполагам, че не ми вярвате — каза Скарлет. — И сигурно имате право. Но ще спечеля доверието ви. Обещавам да ви докажа, че съм тази, която твърдя.

Бонд не отговори. Изпи бърбъна и си наля още една чаша.

— Работата е там — продължи Скарлет след известно колебание, — че според мен мога да ви помогна да откриете Юлиус Горнер. Мога да ви кажа например къде ще бъде в събота сутрин. В тенис клуба в Булонския лес.

— Мисля, че трите ви минути изтекоха — каза Бонд.

Скарлет кръстоса крака по същия начин като в бара в Рим. Присъствието на това момиче го озадачаваше по много и различни причини. Изглеждаше някак подмладена. Ако на Лариса Роси бе дал около трийсет и две години, Скарлет Попова нямаше повече от двайсет и осем.

Скарлет го наблюдаваше внимателно, сякаш преценяваше следващия си ход.

— Е, добре — каза накрая тя. — Няма да се преструвам повече. Знам, че сте дошли, за да разследвате Горнер.

— А откъде го знаете?

— От сестра ми. Обади ми се по телефона. Искаше да ви предупредя да стоите далеч от него.

Бонд запали цигара.

— А сестра ви може да го е чула само от…

Скарлет кимна.

— От първоизточника.

Бонд пое дълбоко дим. Това обясняваше мотоциклетите. Самият факт, че Горнер бе доловил, че някой се интересува от него, не беше толкова изненадващ — не и за човек с неговия размах, както му го беше описал М. Такива като него разчитаха на отлично разузнаване. Инцидентът беше дразнещ за Бонд, но не и фатален за мисията му.

— Значи вашата сестра е знаела, че ще дойда в Париж?

— Да. Обади ми се тази сутрин.

— И е знаела дори и хотела?

— Не. Аз позвъних на летището и ви проследих дотук с такси. Съжалявам. Що се отнася до проникването в стаята ви… в парижките хотели са свикнали да виждат жени без придружител, които се качват с асансьора до стаите. Стига да изглеждат достатъчно представителни. Попитах за номера на стаята ви, дадох на пиколото на етажа малко пари и той ми отвори. Казах, че съм си забравила ключа. Беше абсурдно лесно.

— Значи в такъв хотел ме е настанила мис Мънипени?! Като се върна в Лондон, ще си поговорим с нея.

Скарлет се изчерви.

— Съжалявам, че се получи — толкова неловко. Но трябваше на всяка цена да ви видя отново и не можех да поема риска да ми обърнете гръб. Знаех, че ако просто ви се обадя по телефона, ще ми откажете среща. Разбира се, аз си бях намислила още в Рим да ви пресрещна на сутринта и да ви призная всичко. Но онова, което ме разколеба, беше вашата… студенина. Освен това от рецепцията ми казаха, че сте отпътували още призори.

— И ето че сега ви се удава нова възможност. След като официално съм нает да проследя един човек, с когото искате да се срещна за вашите лични цели.

Скарлет се усмихна.

— Вярвате ли в съдбата?

Бонд не отговори. Той свали черните си обувки и се изтегна на леглото. Постави пистолета си до телефона и дълго време остана замислен. Беше му забавно. Самотна домакиня, делови банкер, жрица на нощта… Скарлет го интригуваше, в това нямаше съмнение. Самообладанието, с което седеше срещу него; самоиронията, разтегнала устните й в крива усмивка — всичко това беше наистина забележително. Пък и „съпругът“ — синьор Роси, застраховател… Колко неправдоподобен изглеждаше той сега! Трябваше да признае, че в Рим бе изиграла блестящо ролята си на отегчена изоставена съпруга. Може би не бе посмяла да заговори за сестра си в ресторанта и го бе чакала да я покани в стаята си. Или може би мотивите й бяха други, по-лични?

Всичко това вече нямаше значение. В моменти като този той разчиташе на опита и инстинктите си. Колкото и сложна да беше историята й, младата жена излъчваше добри сигнали. Онова, което предлагаше, бе може би опасно, но вълнуващо.

— Е, добре, Скарлет — каза той, — слушай сега какво ще направим. Днес е четвъртък. Утре имам среща с един стар приятел. Само ние двамата, да не ти хрумне да се отбиеш и ти. В зависимост от онова, което той има да ми каже, в събота сутрин ще дойда с теб до тенис клуба. Ще ти се обадя на този номер — той вдигна картичката й — утре в шест. Тогава официално ще ни запознаеш и…

— Не, няма да ви запознавам. Горнер не бива да ме вижда. Това може да постави живота на Попи в опасност. Ще ти го покажа отдалеч.

— Добре. Но трябва да останеш в клуба. Искам те там, докато аз си тръгна.

— Като гаранция, така ли?

— Наречи го банкова гаранция. Това е по твоята част, нали така? — Той я изгледа саркастично. — Е, разбрахме ли се?

— Да. Разбрахме се.

Скарлет му подаде ръка. Бонд я пое.

— Лариса ме целуна по бузата — напомни той.

— Времената се менят. — Скарлет тихо се изсмя.

И нравите с тях.

Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше по коридора. Полата й стоеше добре, очертаваше дългите й стройни бедра.

Този път тя не му махна от асансьора, но преди вратите да се затворят, успя да извика:

— Как си с тениса? Добре, надявам се?

Рьоне Матис, изглежда, нямаше търпение да се видят час по-скоро.

— Нали знаеш как е в петък вечер, Джеймс? — каза той. — Толкова много неща има за довършване в управлението. Ела да обядваме, аз черпя. В бистро „При Андре“ на Рю дю Шерш Миди. Не е в моя квартал. Мисля, че така е по-добре.

По стар навик Бонд пристигна пет минути по-рано и седна на една маса далеч от прозореца, от която можеше да държи под око цялото помещение. Зарадва се, когато видя Матис да влиза леко задъхан. Докато се здрависваха, той се извини с обедните задръствания и сочейки наоколо, каза:

— Най-обикновено квартално бистро, Джеймс. Нищо особено. Вземи си ястието на деня. Тук идват университетски преподаватели, издатели, такива хора. Никой от онези, които не искаш да срещаш, уверявам те.

Матис говореше английски свободно, с лек акцент. Преди Бояд да възрази, той поръча два рикара.

— Какво знаеш за Юлиус Горнер? — запита Бонд.

— Не много — отвърна Матис. — А ти?

Бонд заразправя, докато Матис го слушаше съсредоточено и кимаше. Бонд знаеше, че приятелят му обича да се преструва на по-непосветен, отколкото беше в действителност. Правеше го някак по навик, от което не следваше, че не може да му се разчита.

— Имам чувството, че някой се опитва да се добере до този човек — каза Матис, когато Бонд свърши. — Хора на неговото равнище рядко оставят следи от онова, с което се занимават. Трябва да се приближиш плътно до тях, за да разбереш какво е то.

— Имам подготвена пътека — каза Бонд, — но е доста хлъзгава.

— Драги ми Джеймс — засмя се Матис, — каква друга би могла да бъде една пътека в нашия бранш?!

Келнерът им донесе желиран пастет с корнишони и кошничка хляб.

— Трябва да си нарушиш навиците и да пийнеш малко вино — каза Матис. — Никой не яде желиран пастет без вино.

Той поръча бутилка „Шато Батайе“ от 1958 година и след като отля половин пръст в чашата си, напълни догоре чашата на Бонд.

— Пета реколта — каза Матис. — Отглежда се буквално на метри от Латур, но е в съвсем друга ценова категория. Опитай го!

Бонд предпазливо вдигна чашата до устните си. Виното беше с богат, но трудно определим аромат.

— Сандалово дърво? — подсказа Матис. — Тютюн? Къпини? Лек дъх на дим от камина?

Вдигнал предупредително пръст, Бонд остави виното да се разлее към основата на езика му.

— Не е лошо — каза той.

— Не е лошо?! „Батайе“ е истинско чудо! Една от най-ревниво пазените тайни на Бордо.

Когато келнерът дойде да прибере остатъците от заека с горчица и да поднесе плато сирена, двамата вече бяха преполовили втората бутилка и Бонд беше склонен да приеме тази оценка.

— Чувал ли си за жена на име Скарлет Попова? — запита внезапно той.

— По името ми прилича на рускиня — отвърна Матис.

— Мисля, че баща й е руснак, или е бил — каза Бонд. — Ще ми направиш ли една услуга? Виж дали някой от колегите ти не си я е отбелязал като таен агент на МИ6. Или нещо по-лошо.

— КГБ? СМЕРШ?

— Съмнявам се да е чак това — каза Бонд. — Но при тази руска връзка трябва да сме двойно по-внимателни.

— Спешно ли е?

— Трябва да знам до пет и половина. — Бонд плъзна картичката на Скарлет през масата; запомнил бе наизуст телефонните й номера. — Вземи това.

— Господи, Джеймс, никак не си се променил! Ще видя какво мога да направя. Обади се на секретарката ми. Ще й оставя съобщение за теб. С най-прост код: зелено, жълто, червено. Още вино?

След обяда Бонд отиде до един магазин за спортни принадлежности на булевард „Сен Жермен“ и си купи екип за тенис и ракета „Дънлоп“, с хлабава корда от кетгут, после взе такси до хотела. Този път влезе в стаята си още по-предпазливо, стиснал пистолета в джоба на сакото. Провери талка на куфара и косъма на вратата на банята, който бе върнал на мястото му, след като камериерката бе почистила стаята. Прочете статията в „Нюзуик“ за трафика на дрога, която Лелия Понсънби бе включила в секретните му инструкции. В пет и половина излезе на улицата и намери телефонна кабина на Рю Дону. По телефона откри Лелия над следобедната й чаша чай в офиса и й каза да прати на летището техниците от гаража, за да сменят прозорците на колата му.

— Надявам се, че не защото пак си карал безразсъдно, нали, Джеймс?

— Не се притеснявай за мен, Лел, пий си чая.

— Молила съм те и преди да не ме наричаш така…

Твърде късно — Бонд вече набираше номера на Второ управление.

— Le bureau de Monsieur Mathis, s’il vous plaît.

— Un moment, Monsieur.

По линията се заредиха съскания и припуквания, докато накрая Бонд чу познатия троснат женски глас, който помнеше от предния ден.

— Oui.

Ама че кисела кучка, помисли си Бонд. Това, от което има нужда, е едно яко…

— Ало! Какво желаете? — сопна се гласът в слушалката.

— Има ли съобщение за мосю Бонд? Джеймс Бонд?

— Изчакайте така. Да. Една дума.

— Е, и?

— Какво, мосю?

— Думата. Коя е тя?

— „Зелено“.

— Merci, Madame — каза Бонд. — И предайте моите най-искрени съчувствия на оня мухльо, съпруга ви — добави той, след като затвори.

Нещо в името на улицата, на която се намираше, му се стори познато. Рю Дону. Да, наистина! Харис Бар. „Питайте за Рю Донууу 5!“ — гласеше рекламата в „Хералд Трибюн“. Бонд погледна часовника си. Имаше тъкмо време за един бърбън и една минерална вода в уютната, подобна на лондонски клуб атмосфера на Харис Бар, преди да позвъни на Скарлет. Седнал на коженото кресло, запалил последната цигара от втория си пакет за деня, Бонд призна пред себе си, че започва да се забавлява. Тази мисия, това момиче, това вино, а сега и сигналът „Всичко е спокойно“…

Той хвърли една банкнота върху абсурдната сметка и се запъти към телефонната кабина зад бара, откъдето мигновено го свързаха с офиса на Скарлет.

— Скарлет? Джеймс Бонд на телефона. Остава ли уговорката за утре?

— При мен да. А при теб?

— Към колко трябва да сме там?

— Около десет. Да мина ли да те взема от хотела към девет? Така ще имаш няколко минути за загрявка.

— Става — отвърна колебливо той.

Тя забеляза несигурността му и веднага попита:

— Има ли още нещо?

Бонд всъщност се бе зачудил дали да я покани на вечеря.

— Не — отвърна той. — Само не забравяй, че си в изпитателен срок.

— Разбирам. Е, до утре — каза тя и затвори.

Тази нощ Бонд спа като дете в непристъпната тишина на хотелската си стая. Омлетът за вечеря от румсървиса, трите двойни бърбъна и горещата вана направиха сънотворното напълно излишно.

На сутринта той изпълни усилена програма от гимнастически упражнения: шейсет коремни преси плюс пълен набор двигателни усилия за стягане на различни групи мускули, които Уейланд му бе показал на Барбадос. Докато се охлаждаше, увит в халата си, камериерката му качи закуската и той я изяде на масата до прозореца. Кафето беше добро, но Бонд изпитваше хронична неприязън към кроасаните. Добре, че поне мармаладът бе почти като истински.

След душа той облече памучна риза с къс ръкав, тъмносив панталон и блейзър. Не беше напълно сигурен какво е прието да се носи в тенис клуба на Булонския лес, но личният му опит сочеше, че подобни заведения във Франция се стремят да наподобят — не, да надминат! — по показен консерватизъм онези отвъд Ламанша. Той постави екипа си за тенис в малка торба и слезе долу да чака пред хотела.

В девет без една минута до бордюра закова бял „Сънбийм Алпин“. Гюрукът беше смъкнат назад, а зад волана, с тъмни очила и подчертано къса ленена рокля, седеше Скарлет Попова.

— Скачай, Джеймс! Можеш да си дръпнеш седалката назад, ако искаш.

Още преди да се бе наместил удобно, тя пусна съединителя и малката количка потегли към Плас дьо ла Конкорд.

Бонд се усмихна.

— Бърза работа ли имаме?

— Струва ми се, че да — отвърна Скарлет. — Ако успеем да ти уредим среща с доктор Горнер, трябва да си в отлична форма. Предлагам ти най-напред да позагрееш. Той играе доста състезателно.

Скарлет излезе на „Шан-з-Елизе“ и настъпи докрай педала на газта.

— Човек трябва да е безкомпромисен с тия типове — подхвърли тя. — Френските шофьори имам предвид. Да ги бие на техен терен. Няма смисъл да се правим на учтиви и толерантни.

— Защо „Алпин“, а не „Тайгър“?

— Баща ми го откри. На втора ръка. „Тайгър“ е по-големият модел, нали?

— Да — отвърна Бонд. — С осемцилиндров двигател. Само дето шасито на един „Сънбийм“ не може да понесе такъв висок въртящ момент. Пък и не ти трябва. Както караш…

На Плас Етоал, където несекващи автомобилни потоци от петнайсет радиални авенюта водят люта битка за оцеляване, Скарлет навлезе в кръстовището, отнемайки предимството на кръговото движение. След няколко спиращи дъха секунди, озвучени от хор на разярени клаксони, с развени от вятъра коси и тържествуваща усмивка, тя сви по Авеню дьо Ньой.

Тенис клубът беше закътан малко встрани от една дискретна, застлана с пясък алея в Булонския лес. Бонд и Скарлет оставиха колата на паркинга, пресякоха зелената морава със съскащи скрити поливни устройства и изкачиха стъпалата към огромната модерна сграда на клуба.

— Чакай ме тук — каза Скарлет. — Връщам се веднага.

Бонд проследи с поглед дългите й стройни крака, оголени под късата пола до средата на бедрото, докато тя се отдалечаваше по посока на секретарския офис, полюшвайки леко ханша си. Това е походка на момиче, което си знае цената — помисли си той — едновременно атлетична и самоуверена.

Докато чакаше, се загледа в обявите на таблото: клубни турнири, таблици с имена и разписания на мачове; резултати от мачове — равни или с убедителна победа; състезания за новаци и напреднали. Сред имената на участниците бяха някои от най-известните фамилии на Париж. Почти най-горе във втората таблица прочете „Ю. Горнер“. Ако висшата лига бяха първи и втори отбор — по принцип мъже между двайсет и трийсетгодишна възраст в превъзходна форма, почти професионалисти, то от това следваше, че Горнер е наистина играч от най-висока класа. Неговият еквивалент в голфа — един спорт, който Бонд познаваше по-добре — би бил седмо или осмо място в световната ранглиста. Страховит противник.

— Джеймс! — чу той името си и видя Скарлет, която му махаше да отиде при нея. — Секретарката казва, че доктор Горнер ще бъде тук до няколко минути, но не си е определил партньор за игра. Имаш късмет.

— Как го постигна?

За момент Скарлет изглеждаше объркана и засрамена.

— От Попи знам, че Горнер обича да играе на вързано. Позволих си да кажа на рецепционистката, че ти си изключителен състезател и няма да разочароваш доктор Горнер, а също и че нямаш нищо против да се поизфукаш малко. Освен това намекнах, че не си чак дотам добър, та да го биеш, като на всичко отгоре си и джентълмен, който няма да забрави да си плати дълговете.

— Представям си го как слюнкоотделя пред перспективата да ме обере.

— Какво да ти кажа — тук все по-трудно убеждават някой от редовните членове да играе срещу доктор Горнер.

— Не мога да си представя на какво се дължи това — подхвърли Бонд. — Всъщност колко залагам?

— Само сто паунда — отвърна невинно Скарлет. — А аз трябва да изчезвам.

— Гледай ти — каза Бонд. — Нали няма да си тръгнеш сега.

— За нищо на света не бих пропуснала този шанс. Ще ви гледам непременно. От дискретно разстояние, разбира се. А, това не е ли неговата кола?

През голямата стъклена врата Бонд видя черен мерцедес 300D, шофиран от мъж с фуражка като на Чуждестранния легион. Колата спря пред стълбището, шофьорът хвърли ключовете на най-близкия портиер и заобиколи колата, за да отвори вратата на пътника.

От колата слезе мъжът, когото Бонд познаваше от снимката на М. Беше облечен с бяла фланелена риза с дълги ръкави и светлосив памучен панталон, с една-единствена бяла ръкавица на несъразмерно голямата си ръка. Докато двамата минаха покрай него на път за офис, Бонд четеше съсредоточено обявите на таблото. Скарлет се бе изпарила.

Бонд вдигна поглед към редицата телевизионни екрани на стената, показващи течащите в момента мачове на външните кортове, заедно с временните резултати, които се актуализираха след всяка размяна на страните между играчите. С такава техника разполагаха по принцип само телевизионните студия; Бонд си помисли, че вероятно тя е струвала цяло състояние на клуба, или по-скоро на членовете му.

В допълнение към тези кортове клубът разполагаше и със закрити, които се намираха в подземен комплекс непосредствено под тях. Тези мачове на закрито можеха да се следят от подземната галерия, която ги заобикаляше.

Минута по-късно Бонд чу стъпки, които се приближаваха към него. Беше мъжът с фуражката.

— Извинете — каза на английски той. — Мистър Бонд? Казвам се Шагрен.

Бонд се обърна и го погледна. Имаше жълтеникава кожа, леко дръпнати очи с характерните азиатски клепачи и плоски, безизразни черти на лицето. В този човек има нещо полумъртво, във всеки случай не съвсем живо, каза си Бонд. Беше виждал подобни застинали лица и преди — главно на хора, претърпели мозъчен удар. Тази безжизненост беше в рязък контраст с физическата подвижност на мъжа.

— Мисля, че трябва да играете с доктор Горнер. — Акцентът на мосю Шагрен беше на човек от Далечния изток, от Китай или може би Тайланд.

— Ако си търси партньор — отвърна небрежно Бонд.

— О, да, търси. Сега ще запозная вас.

Шагрен го поведе покрай витата стълба, която водеше към обширния салон за зрители и към различните барове и ресторанти.

Горнер стоеше изправен до големите витринни прозорци и наблюдаваше съсредоточено по-близките кортове.

Той се обърна и погледна Бонд в очите.

— Огромно удоволствие е за мен да се запознаем, мистър Бонд. А сега, какво ще кажете за една игра?