Дяволът не обича да чака

11. Много хубав панталон

Изминаха няколко секунди, преди очите на Бонд да свикнат с новата обстановка. Намираше се в някаква корабостроителница, в която се строеше един-единствен плавателен съд. Въздухът беше изпълнен с грохот от рязане на метал, набиване на нитове и всякакви други технически операции. За момент Бонд застана неподвижен и се ослуша. След това бавно и полека се запрокрадва към края на галерията, от която една дървена стълба се спускаше към по-ниска площадка, където се виждаше друга отворена врата, водеща към външно стълбище — и оттам, към свободата. Беше вече стигнал до стълбата, когато зад него се разнесоха виковете на стража, който го бе последвал от хангара и крещеше на някого от междинната врата. Бонд се извърна и стреля веднъж, после хукна надолу по стълбата към отворената врата. Чуха се изстрели, над главата му изсвири куршум и се заби в дървената стена пред него. Докато тичаше на зигзаг към изхода, още три ниско прицелени куршума рикошираха от металната площадка под краката му.

В рамката на вратата пред него друг страж бе заел стойка за стрелба, с изпънати напред ръце и широко разтворени крака. Бонд изстреля два куршума от пистолета на първия в областта на корема му, после прекрачи над свлеченото тяло и излезе навън, на светлината на залязващото слънце.

В живота има моменти, помисли си той, когато трябва да се върви напред, да се действа и напада, да, но има и такива, в които е по-разумно да обърнеш гръб и да си плюеш на петите. Тайната на оцеляването е в умението да различаваш едните моменти от другите. Дори знаменитото пътуване — хиджра — на Пророка до Свещения град, както му беше обяснил Дариус, на практика представляваше тактическо отстъпление. И сега, докато тичаше към пътя, колкото го държаха краката, без да се обръща назад, той си повтаряше наум тази звучна арабска дума: хиджра. Беше изминал едва стотина метра по посока към града, когато от една странична уличка се чу войнствен рев на клаксон и боботене на голям двигател.

Източник на тези звуци беше един сив кадилак, през чийто прозорец ясно се виждаха гъсти, прилични на четка черни мустаци.

— Скача в кола, мистър Джеймс! — извика Хамид. — С бански панталон няма стигне далеч! — Той се пресегна и отвори задната врата, а Бонд се хвърли в движение на седалката.

— Карай, Хамид! Бързо!

Хамид нямаше нужда от подканване. Оставяйки две черни следи от гуми по крайбрежното шосе, той провря голямата кола покрай спретнатото пазарче на площад „Азади“, след това подкара нагоре по хълма, където на китни улички сред палмови дървета бяха резиденциите на милионерите.

Когато се убеди, че никой не ги следи, Бонд рече:

— Хайде, вече можеш да намалиш.

Хамид се подчини, макар и с неохота. Отне газта и се извърна назад; черните му мустаци потрепваха от вълнение.

— Какво това тук? — запита той, сочейки с пръст пакета.

— Не знам още — отвърна Бонд. — Ще разбера, като се върнем в хотела. Като ме оставиш, ще те пратя да ми купиш нови дрехи.

— Вие харесва американски?

— Да — отвърна предпазливо Бонд. — Нещо дискретно, никакви райета или карета. Я сега ми кажи, Хамид, защо ме чакаше?

Човекът вдигна рамене.

— Нямало какво да прави. Спрял кола, огледал място. Видяло се… не добре. Имал лошо… ъъъ, предчувствие. Помислил: мистър Джеймс има нужда от Хамид.

— Правилно си помислил, приятелю! — каза Бонд.

Когато пристигнаха в хотела, той заяви, че иска най-добрата стая, която имат. Докато му подаваше ключа, мъжът на рецепцията го огледа подозрително. Бонд беше практически гол, а от гърба му течеше кръв.

— Багажът ми ще пристигне скоро — обясни Бонд. — Кажете на моя… на Хамид в коя стая съм.

Стаята беше на втория етаж и имаше балкон с приятен изглед над тропическите градини към морето. Беше скромно обзаведена, без телефон, радио, хладилник и други глезотии, но затова пък имаше голяма чиста баня. Бонд не си даде труда да проверява за подслушвателни устройства. Нямаше как да са го изпреварили, понеже самият той току-що бе решил да наеме стая. Влезе в банята и този път не пусна душа докрай, а едва до половината, застана под горещата струя и прехапа устни от болка.

Тъкмо се изкъпа и избърса, когато на вратата се почука. Беше човекът от рецепцията, със сребърен поднос.

— Една дама ви изпраща визитната си картичка — съобщи той. — Иска да ви види и чака долу.

— Благодаря.

Бонд вдигна картичката от подноса. На нея пишеше: „Мис Скарлет Попова, мениджър инвестиции. Даймънд енд Стандард Банк. Рю Фобур Сент Оноре 14“.

Той изруга грубо, повече от изумление, отколкото от гняв.

— Какво да кажа на дамата?

Бонд се усмихна.

— Кажете й следното: мистър Бонд не може да слезе, понеже няма панталони. Но ако дамата иска да се качи, като донесе бутилка изстудено шампанско с две чаши, съм склонен да я приема.

Когато отпрати озадачения рецепционист, Бонд се изсмя. Още не можеше да повярва на очите и ушите си. Беше едно Скарлет да го открие в Рим или Париж, за да се опита да му възложи задача, а съвсем друго — да го проследи дотук, когато вече беше нагазил и с двата крака. Сякаш нямаше доверие в способностите му. Може би Попи й се бе обадила по телефона от Техеран и й бе дала името на хотела — „Джалал“. Но и така да беше….

На вратата отново се почука. Бонд се погледна в огледалото. Над челото му висеше кичур тъмна коса, още мокра от душа; белегът на бузата му беше поизбледнял благодарение на загара от персийското слънце. Очите му бяха зачервени от солената вода, но погледът му си оставаше все така хладен и делови, дори леко жесток.

Бонд вдигна рамене. Не можеше да направи нищо, за да се яви на мис Скарлет Попова в по-представителен вид, затова пристъпи към вратата и я отвори.

— Джеймс! Господи, добре ли си?

— Да, Скарлет, добре съм, благодаря. Окървавен, но не и пречупен. А също и извънредно изненадан от появата ти.

— Изненадан със сигурност — каза Скарлет, като влезе в стаята с бутилка шампанско и две чаши. — Разбирам те. Но не си ли и доволен? Не изпитваш ли поне малко радост, че ме виждаш?

— Е, може би капчица — отвърна Бонд.

— Идвам почти направо от Париж.

— Разбирам — каза Бонд.

Скарлет беше облечена със строг костюм в антрацнтеносиво и бяла блуза. Тя проследи погледа му.

— Аз… нямах време да си купя подходящи дрехи. Слава богу, че тук е поне малко по-прохладно, отколкото в Техеран. Утре ще изляза на пазар.

— Чакай да видим най-напред какво ще ми донесе Хамид. Местният стил може и да не ти допадне.

— Хамид?

— Моят шофьор. А сега и иконом. Шампанско?

— Благодаря. Какъв божествен изглед!

Бонд се обърна с лице към прозореца, за да отвори шампанското.

— Господи, гърбът ти! — извика Скарлет. — Изглежда ужасно. Трябва да намерим йод. Къде си се раздрал?

— Имам много да ти разправям — каза Бонд. — За начало това, че се запознах със сестра ти.

— Наистина ли? Къде? — Изражението й, отначало объркано, но закачливо, изведнъж стана сериозно.

— В Техеран. Обади ми се в хотела. Трябва да ти кажа, че досега не бях срещал момичета като вас двете, които да се материализират ей така, от нищото. Започвам да си мисля, че когато един ден се прибера в апартамента си в Челси, на нощното ми шкафче ще има послание от третата сестра.

Скарлет сведе поглед, отново леко засрамена.

— Значи вече знаеш, че с нея сме близначки?

— Да.

— Съжалявам, Джеймс. Може би трябваше да ти кажа още тогава. Но това няма голямо значение, нали? Имам предвид за теб. За мен това положение е дори още по-болезнено, отколкото ако бяхме нормални сестри.

— Може би.

— А как беше тя, Джеймс? Добре ли изглеждаше?

— Не знам как изглежда обикновено. Почти през цялото време си мислех, че си ти, но някак си… не съвсем. Беше ми…

— Знам, знам. Каза ли ти коя от двете ни е по-голямата?

— Да. И ми показа по какво се различавате.

— Нима?! Наистина ли ти показа? — Скарлет изглеждаше изумена. — Кое, това тук? — Тя посочи с пръст левия си хълбок.

— Да. Бяхме в един парк. Тя е доста буйно дете.

— Искаш ли и аз да ти покажа? За да се убедиш, че не съм тя?

Бонд се усмихна.

— Не е нужно. В теб има нещо, което те прави…

Скарлет. А също и синьора Лариса Роси от Рим. — Той не спомена очевидния факт, че и очите й са потъмни.

— Е, добре. А сега ще ида да купя йод, за да промия тези рани.

И тя се отправи към вратата.

— А като се върнеш — подметна Бонд след нея, — може би ще ми кажеш какво точно търси банкерка от Париж в един каспийски курорт по средата на юли.

— Става — каза Скарлет и затвори вратата след себе си.

Бонд допи шампанското си и си наля втора чаша. Нямаше спор — беше му приятно да види Скарлет, но трябваше да се държи твърдо с нея. Нямаше право да допусне точно сега да отвлича вниманието си с грижи за нейната безопасност.

След десетина минути Скарлет се върна с кафяв флакон и пакетче памук.

— Мисля, че това ще свърши работа — каза тя. — Моят фарси не е кой знае колко добър.

— За разлика от този на Попи. Тя дори знае азбуката.

— Е, поне това е имала възможност да научи, бедната. А сега стой мирно и не мърдай.

Бонд застана неподвижно до прозореца, вперил поглед в морето, докато Скарлет внимателно мажеше с йод раните по гърба му.

— Трябваше да изпищиш от болка — каза тя. — Поне така правят по уестърните.

— Не ме заболя чак толкова — отвърна Бонд.

— Може пък йодът да не е истински, може да е плацебо. Забелязах, че имаш рани и отпред на гърдите.

Скарлет го заобиколи и когато се надвеси над него, той видя отблизо чистата и пухкава коса и усети дискретния аромат на парфюма й — момина сълза. Въпреки дългия и тежък път от Техеран, сякаш току-що бе излязла от банята.

Тя се сепна, сякаш усетила погледа му върху гладката си кожа. Вдигна глава и го погледна в очите. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Само тук — каза Бонд и посочи белега на бузата си.

— Горкичкият — измърка тя. За пръв път, откакто се бяха запознали в Рим, Бонд забеляза в присвитите й очи някакво различно, котешко изражение.

Тя леко прекара памучето по дължината на белега, после се наведе и го целуна.

— Така по-добре ли е?

— Да — каза Бонд, стиснал зъби.

— Имаш и тук. — Тя посочи с пръст малкия белег на шията му, после се наведе и целуна и него.

— И тук — добави Бонд и докосна с ръка долната си устна.

— Разбира се, скъпи мой. Точно тук.

Когато усети докосването, той впи устни в нейните и ги разтвори с език. Скарлет се дръпна назад, но той вече я държеше здраво е ръка за тила и я притискаше към себе си. Тя престана да се съпротивлява, разтвори уста и ръцете й се обвиха около шията му, а неговите длани се плъзнаха нагоре-надолу по бедрата и хълбоците й.

След известно време Бонд отдръпна глава и я погледна в очите.

— А сега, Скарлет, бих желал да видя доказателството, че си тази, за която се представяш.

Задъхана от целувката и изчервена от вълнение, Скарлет повдигна черната си пола над ръба на чорапите и му показа ивицата гладка бяла кожа между изпънатия найлон с цвят на пчелен мед и розовите памучни бикини. Петно нямаше.

Бонд се усмихна.

— Самото съвършенство — каза той, после я хвана за ръка, придърпа я към себе си, целуна я по косата и прошепна в ухото й: — Но кой би си помислил, че една банкерка може да носи розово бельо? — Той се усмихна при спомена как уж безгрижната бохемка Попи бе свалила срамежливо полата си надолу като единствен възможен начин да му покаже набързо родилното си петно, докато по-голямата сестра, която трябваше да е и по-разумна, без колебание бе повдигнала своята нагоре, задъхана от възбуда и страст.

Той докосна безупречно гладката кожа на бедрото й с върха на пръстите си, след това се наведе и я целуна.

— Мекота — каза той — и съвършенство.

Скарлет зарови пръсти в още влажната му коса, а той отново я целуна по бедрото. После се изправи и я прегърна.

— Можеш просто да свалиш тази пола, ако искаш.

Тя го направи, после съблече сакото и блузата си и приседна по бельо на ръба на леглото. Бонд застана пред нея и посегна към възела на хавлията, с която се бе загърнал около кръста.

В този момент на вратата се почука.

— Мистър Джеймс! Хамид тука. Носи вас хубаво панталон.

— Тъкмо какъвто ми трябва в този момент — каза Бонд, като сграбчи с две ръце хавлията. Той погледна надолу към поруменялото в очакване лице на Скарлет. — Извинявай.

Тя с усилие си пое дъх, сякаш някой я стискаше за гърлото. После кимна едва забележимо и се наведе да вдигне дрехите си от пода.

— Какво да правиш, професия — каза Бонд.

— Или съдба — въздъхна тя.

Двамата слязоха да вечерят в ресторанта на хотела, като поканиха и Хамид да хапне с тях.

— Допускам, че не ти е останало време за черен хайвер днес следобед — каза Бонд.

— Не, мистър Джеймс. Чакал вас.

— Хубаво, да видим какво можем да уредим.

Бонд беше със спортна бяла риза и тъмносин памучен панталон. Дрехите му бяха малко широки в кръста, но подбрани с учудващ вкус в сравнение с облеклото на повечето жители на Ноушахр.

Междувременно Скарлет бе излязла да обиколи набързо магазинчетата за туристи и си бе купила тънка лятна рокля. Макар да се оплакваше от кройката, която според нея подхождала за персийска бабичка, с небесносиния си цвят роклята странно отиваше на кафявите й очи. Преди това тя си бе наела стая в края на коридора до тази на Бонд.

Поднесоха им черния хайвер в затворен сребърен съд, пълен с лед; щом го положи на масата, келнерът тържествено повдигна капака и разкри стъклената купа в средата. При вида на този деликатес Хамид се ококори, загреба пълна лъжица, която изсипа в чинията си, и започна да тъпче хайвер в устата си със залъци хляб. За тяхно изумление човекът прокарваше хапките си с големи глътки кока-кола.

Бонд си поръча уиски, а Скарлет — шампанско, тъй като в хотела нямаха друго вино.

Докато вечеряха, Бонд обясни на Скарлет какво е свършил в Техеран и й описа самолета кораб, който бе открил в хангара.

— Ако мога да му направя няколко снимки — каза той, — ще ги изпратим в Лондон.

— Звучи доста странно — отбеляза Скарлет, — като научна фантастика.

— Но е истина — отвърна Бонд. — Подозирам, че е съветско производство. Това обаче, което действително ме интересува, е как точно работи. И защо има британско знаме на опашката.

— Всичко това сочи към Горнер — каза Скарлет. — Нали ти бях разправяла, че е обсебен от всичко британско.

— Това, за кое той говори, може би е Каспийско морско чудовище — обади се Хамид.

Бонд почти беше забравил за шофьора, който до момента си бе седял тихичко, наведен над чинията. Сега Хамид надигна глава и обърса с длан зърната ориз и късчетата леблебия, полепнали по мустаците му.

— Каспийско морско чудовище — повтори той. — През последна година виждали няколко пъти.

— Виждали са го?

— Да. От аероплан над море. Хора много уплашен. Това по-голямо от кораб и аероплан. И движи по-бързо от автомобил. Помислили, че нещо живо. Като онова там, при вас.

— Чудовището от Лох Нес?

— Да, да.

— Уверявам те, това тук е много по-истинско от Неси — каза Бонд. — Лично аз бих искал да знам дали пренася само товари, или има и някакви оръжия на борда.

Келнерът донесе печена патица, пълнена със семе от нар, и поувехнала зелена салата.

— Смяташ ли, че ще е по-безопасно да се върнем през нощта? — каза Скарлет. — Така ще им е по-трудно да ни видят.

— Да ни видят?! — възкликна Бонд.

— Мисля, че още един чифт очи няма да са ти излишни — отвърна тя. — Ще дойда с теб.

— И аз — обади се Хамид. — Идва с вас.

Бонд замислено надигна чашата с уиски, после се облегна назад.

— Е, какво пък. Трябва обаче да си взема пистолета. Онова американско желязо, което оставих в колата ти, Хамид, е твърде тежко и неудобно за носене. Него може да го вземе Скарлет. Умееш ли да стреляш с пистолет? — попита я той.

— Аз съм банкерка, Джеймс. Както самият ти не спираш да ми напомняш.

— Заставаш с леко разтворени крака. Хващаш пистолета с две ръце, изпънати напред, така че да образуват равностранен триъгълник с раменете. Натискаш спусъка плавно, не го дърпаш изведнъж. Не бързаш. Целиш се в тази област — той очерта с пръст гърдите и корема си. — По-надолу няма полза, по-нагоре може и да не улучиш. Ясно ли е дотук?

— Мисля, че да — отвърна Скарлет. — Във всеки случай не е по-сложно от корпоративни финанси.

— Добре. Ще трябва да намерим начин да проникнем през главната сграда. Нямам намерение да плувам повече.

Когато се качи в стаята си, Бонд отново препаса около прасеца си калъфа с бойния нож и обу обувките със скритите метални бомбета. В джобовете си постави резервни пълнители за валтера и миниатюрния фотоапарат „Минокс Б“ с телеобектив, зареден с високочувствителен филм за нощни снимки. Надяваше се лунната светлина, проникваща през отворения край на хангара, да е достатъчна за няколко използваеми кадъра. Едва ли резултатът щеше да му донесе награда за художествена фотография, но поне учените откачалки от Отдела за техническо разузнаване щяха да имат материал за работа.

Накрая връчи полиетиленовия пакет на Хамид със заръката, ако нещо се случи с него, да го предаде на Дариус Ализаде в Техеран за анализ.

Когато се качиха в колата, Бонд констатира, че в колта на стража са останали само два патрона.

— Все е по-добре от нищо — каза той и го подаде на Скарлет.

— Къде да си го… ъъъ, сложа? — запита тя.

— Жалко, че старата ми берета не е тук — каза Бонд. — Оръжейникът разправяше, че е дамски пистолет. Можеше да го скриеш и в бельото си. Има ли място в чантата ти за това нещо?

Докато Скарлет ровеше в дамската си чантичка, Хамид запали двигателя.

— Ще трябва да си извадя гримовете — каза тя.

— Родината изисква жертви — подхвърли Бонд. — Давай, Хамид!

Сивият кадилак безшумно се плъзна напред в тропическата нощ; по изрично настояване на Бонд този път Хамид караше полека, без да настъпва излишно газта. През отворените прозорци се чуваше плисъкът на вълните в морския бряг, примесен с песента на цикадите в палмите. Нощният въздух беше пропит с аромата на близките портокалови горички.

— По дяволите — каза Бонд, — сетих се нещо. Там ще има кучета.

— Кучета? — запита Хамид.

— Ами да. През нощта няма как да не ползват кучета пазачи.

Хамид поклати глава.

— Персиец не държи кучета. Това навик на европеец. Мръсно. При нас куче скита по улица, като котка.

След като жилищните квартали останаха назад, уличните лампи се срещаха все по-нарядко, докато в един момент изчезнаха съвсем; бяха навлезли в мрака на доковете. Наоколо не се виждаха фарове на коли, не се чуваше никакъв звук. Сякаш нощната тъмнина бе задушила в прегръдките си всякакви форми на живот на брега на това голямо езеро.

Тримата в колата мълчаха, защото не се сещаха какво да кажат. Бонд използваше всеки миг преди поредната акция, за да се съсредоточи и провери рефлексите, които времето и опитът бяха изградили в него.

Харесваше му тишината в тази чужда земя, но в същото време усещаше познатото свиване на стомаха, предшестващо непосредствена опасност. Пое си дълбоко въздух и за момент си припомни своя личен треньор Джулиан Бъртън в централата в Лондон. Какъв ли вид дишане би му препоръчал за ситуация като тази?

Отбий тук и спри — каза той. Времето за размисъл беше изтекло. — Ти оставаш в колата, Хамид. Няма да се приближаваш повече. Каквото и да се случи, поне ти трябва да се измъкнеш невредим. Ако имаме късмет, ще се видим след половин час. Скарлет, ти идваш с мен.

Двамата продължиха по шосето, после свиха към заградения периметър на корабостроителница „Братя Исфахани“. В района се виждаха няколко охранителни прожектора, но те не притесняваха Бонд.

— Стой тук — каза той на Скарлет. — Скрий се зад този камион и ме прикривай, докато вляза вътре.

Бонд запристъпва напред, придържайки се плътно към сенките покрай стената на сградата, докато му се наложи да излезе на открито, после пробяга разстоянието до металния хангар и залегна зад контейнера за боклук. Опипом намери вързопа с дрехите и след миг с облекчение усети в дланта си тежестта на валтера.

Хвърли поглед назад, през откритото пространство към улицата и камиона, зад който се бе скрила Скарлет. Тя беше застанала по такъв начин, че да не хвърля сянка. Умно момиче, каза си Бонд.

Той сви зад ъгъла и като се придвижваше предпазливо покрай стената, стигна до вратата, която бе открил предишния път. Беше заключена с катинар. С джобното си ножче той напипа малките лостчета в патронника. Катинарът се предаде лесно и Бонд бутна с ръка дървената врата. Скарлет влезе след него в старата сграда и той бързо я поведе към стълбата. Наоколо не се виждаше никаква охрана. Това го учуди и разтревожи. Дори в най-невинното предприятие би трябвало да има нощен пазач, помисли си той. Двамата минаха по въздушното мостче и стигнаха до входа на хангара.

Бонд хвана Скарлет за ръката.

— Всичко върви подозрително лесно — прошепна той. — Може да е капан. Я по-добре остани тук. Пистолетът в теб ли е? Прикривай ме. Откъм морето трябва да влиза достатъчно лунна светлина, за да ме виждат. Свали предпазителя. Ето така. Тук има втори предпазител, ето тази метална пластина отзад на дръжката. Като стиснеш силно, се освобождава автоматично. Точно така, браво.

Бонд дръпна резето и влезе в хангара. Очертанията на Каспийското чудовище изпълниха цялото му зрително поле. Беше наистина импозантно съоръжение. Такова нещо може да се построи само в Съветския съюз, помисли си той — поредното спиращо дъха напомняне за не толкова отдавна отминалата ера на съветското технологическо превъзходство, на „Спутник“, Гагарин и смайващите достижения на руската оръжейна промишленост. Явно Съветите бяха решили отново да демонстрират своята изобретателност и техническа мощ.

Бонд извади фотоапарата и започна да снима чудовището. Щракането на затвора се чуваше едва-едва, откакто момчетата от фотографския отдел бяха поработили върху него. Бонд дори не си даваше труд да поглежда през визьора — просто го насочваше наслуки и натискаше копчето.

В един момент реши да слезе на долната площадка за по-близък кадър. Тъкмо вдигна апарата, и в огрения от луната хангар отекна мощен глас:

— Повече светлина, мистър Бонд? — Гласът е характерен персийски акцент му беше непознат.

Изведнъж целият хангар бе облян в ослепителна светлина. Бонд вдигна ръка, за да закрие очите си. Навсякъде около него по металните мостчета и платформи се чу тропот на подковани ботуши.

После гласът се разнесе отново, усилен от мегафон:

— Хвърлете оръжие, мистър Бонд. Ръце на тила. Парти свършило.

От мястото си Бонд виждаше осветения корпус на хидроплана по цялата му дължина. Тъкмо в този момент покривът на пилотската кабина се повдигна нагоре с хидравличен механизъм. Изпод люка се подаде фуражка на Чуждестранния легион, последвана от раменете и горната част на тялото на Шагрен. Той се надигна на ръце, покачи се върху покрива на хидроплана и тръгна към Бонд. Държеше автоматична карабина.

Докато вървеше, Шагрен вдигна карабината и я насочи към главата на Бонд. Вече беше достатъчно близо и Бонд различаваше безизразните черти на лицето му и отпуснатата му мъртвешка плът.

В този момент проехтя изстрел и в хангара настана тъмнина. Бонд се просна по очи на пода. Нямаше време да размишлява какво се е случило, но знаеше, че трябва да използва тъмнината в своя полза. Без да вдига шум, той запълзя към стълбата за горната площадка, но успя да се изкачи само едно стъпало, когато силен удар зад ухото го потопи в мрак, много по-непрогледен от персийската нощ.