Дяволът не обича да чака

14. Краят на света

— Имаш късмет, че съм с вързани ръце, Горнер — просъска Бонд.

— Голям герой се пишеш, Бонд, но не вярвам, че хората ми ще допуснат да ми навредиш. — Той кимна към двамата въоръжени стражи на вратата. — Не искаш ли да си погледаш приятелката? Всички останали я гледат. И доколкото чувам, много й се радват.

Бонд погледна през прозореца. Скарлет тичаше гола по стъкленото мостче, като се опитваше да се прикрие с ръце, докато един въоръжен мъж я подбутваше в гърба с приклада на пушката си, а отдолу робите крещяха от възторг.

„Убий Горнер — беше му казала Попи. — Просто го убий.“ Бонд стисна зъби и се извърна обратно към стаята. Трябваше да изчака подходящия момент, но когато той дойдеше, щеше да го извърши с особена наслада.

— Не се притеснявай за тия жени — каза Горнер. — Те са човешки отпадък. За такива ги е смятала и вашата Империя. Нещо за еднократна употреба.

Бонд му отговори с лаконична ругатня.

— Ако пък ти е чак толкова неприятно — продължи Горнер, — винаги можеш да се върнеш в килията си. — Той се обърна към единия страж и му даде кратко нареждане на фарси. — Малко по-късно ще ти пратим и госпожицата, да ти прави компания. Засега няма да им я даваме. Нека първо да им се отвори апетит.

Останал сам в килията си, Бонд започна да крои планове за бягство. Най-лесно беше да обезвреди някой от стражите и да му вземе оръжието, но за начало трябваше да разхлаби найлоновите въжета, които се впиваха в китките му. Дори и да успееше обаче, си каза, че не бива да предприема нищо, преди да има готов план как да измъкне Попи и Скарлет от бърлогата на Горнер.

Междувременно беше в негов интерес да изпълнява безпрекословно заповедите на Горнер. Рано или късно щеше да научи подробности за намислената от него „военна интервенция“ и тогава при първа възможност щеше да се опита да предаде получената информация на Лондон или поне на Дариус в Техеран. Не беше изключено това да му струва живота, но ако в резултат от неговото предупреждение набелязаните жертви успееха да се защитят, смъртта му нямаше да е напразно.

Изминаха осем часа без храна и вода и без следа от Скарлет. Бонд бе задрямал, когато го събудиха и отново го подкараха към кабинета на Горнер под дулото на пистолет. Този път Шагрен седеше до господаря си.

— Отиваме да се поупражним, Бонд — уведоми го Горнер. — Нещо като генерална репетиция преди премиерата. Понякога тези упражнения са не по-малко опасни от основното действие. Може и да не останеш жив, но ще ми е забавно да те видя колко можеш. А освен това съм сигурен, че ще ти бъде полезно. Ще научиш доста неща. Поверявам те на грижите на Шагрен, моя доверен помощник.

Като чу името си, мъжът е фуражката пристъпи напред и промърмори нещо на стражата, който удари токове и излезе.

— Мисля, че е време да научиш нещо повече за Шагрен — продължи Горнер. — Истинското му име е Фам Син Куок. Като примерен комунист се е бил във войната срещу французите. Когато французите колонизират Индокитай, те изпращат там много монахини и католически мисионери. Френската република няма нужда от религия, там църквата е отделена от държавата още от 1789 година, та французите са свикнали да изнасят католицизма си за бедните хорица на разни заграбени територии. Може би по този начин им олеква на съвестта.

Стражът, придружен от още трима, междувременно бе довел един несвързано бръщолевещ работник със сива униформа. Човекът падна на колене, примрял от ужас пред това, което го очакваше.

— Когато Шагрен и другарите му пристигнели в някое село в Северен Виетнам, където децата изучавали Библията, те изтръгвали с клещи езика на проповедника. За да не може да проповядва повече. И ние сега постъпваме така с онези, които говорят твърде много.

Горнер кимна на Шагрен, който извади от джоба си чифт китайски пръчици за хранене. Двама от стражите хванаха мъжа за ръцете и ги извиха зад гърба му, а Шагрен вкара по една пръчица в ушите му.

— А ето как е постъпвал Шагрен с децата, които слушали Библията — продължи Горнер.

Застанал зад мъжа с широко разтворени крака, Шагрен удари с все сила с длани краищата на пръчиците, с което ги заби дълбоко в черепа му. От ушите на нещастника бликна кръв, той изпищя от болка и се строполи по лице на пода.

— Сега дълго време няма да чува каквото и да било — обясни Горнер. — Поне докато не зараснат тъпанчетата му. Някои от онези деца са останали глухи за цял живот.

Двама от стражите извлякоха стенещия човек навън, а другите двама останаха в стаята.

— Допускам, че си любопитен да знаеш как Шагрен се е сдобил с прякора си — продължи Горнер. — Думата на френски означава „физическа болка“, но също така и „печал“. Забележително, нали? В Шагрен има още нещо, което го прави по-добър, по-безмилостен боец от много други. Когато навремето руснаците освободили нацистките концлагери, те отнесли със себе си цялата документация, свързана с експериментите на нацистките военни лекари. В съветското Министерство на здравеопазването има строго секретен отдел, който още дълги години извършвал подобни експерименти с живи хора. За разлика от нацистите Съветите търсели доброволци, като им гарантирали заплащане и осребряване на пътните разходи. Слухът за това достигнал до партийната ядка на Шагрен в Северен Виетнам и той по собствено желание се явил в някаква клиника в Омск. Руските военни лекари се интересували от неврологичните особености на психопатите — под което разбирали такива индивиди, които не разбират и не могат дори да си представят чувствата на другите. Хора, които по никакъв начин не са в състояние да се поставят на мястото на „другия“. В съзнанието им не съществува такова понятие. Докторите решили, че подобна способност — или неспособност — ще им бъде от полза за нуждите на армията и особено на КГБ. Накратко, Шагрен бил един от дузината доброволци, които се подложили на определен вид мозъчна операция. Резултатите от патоанатомични експертизи на психопати показвали определен вид отклонения в темпоралния лоб. Следиш ли мисълта ми, Бонд?

— Да.

— В неговия случай операцията завършила успешно. От темпоралния му лоб изолирали участък с размерите на нокът. Изобщо не допускам, че той и преди това е бил особено милозлив, но от този момент нататък се е превърнал в коравосърдечен робот. Не е за вярване, но е факт! Има обаче един дребен страничен ефект. Като бъркали в мозъка му, хирурзите засегнали голям център на нервни връзки, свързани с чувството за болка. Мозъкът регистрира болка и съчувствие в едни и същи зони. Ако се опиташ да ампутираш на някого чувството за състрадание, можеш да го лишиш и от други чувства. В резултат от това усещането за болка на Шагрен е слабо развито и неравномерно разпределено, а понякога изчезва напълно. Което означава, че трябва да бъде извънредно внимателен. Може например да скочи от шест-седем метра височина и дори да не усети, че си е счупил глезена. Разбира се, при определени случаи това е голямо предимство. В боя Шагрен е страховит противник.

— Разбирам — каза Бонд, който сега си обясни странната неподвижност на част от лицето му, като на прекарал мозъчен инсулт. — А фуражката за какво му е?

— Хирурзите са му направили остеопластика. Пробиват две дупки в черепа, после вкарват тънко трионче между костта и мозъчните мембрани под нея и правят срез през костната плоча. Когато опишат три-четвърти кръг, отхлупват капачката и достигат до мозъка. Като свършат, просто я захлупват обратно. Но господата в Омск са бързали и не са си свършили докрай работата. В резултат капачката не му пасва добре. Срам го е да се покаже.

— Ясно — каза Бонд. — Но защо фуражка на Чуждестранния легион, след като се е сражавал на живот и смърт с французите?

Горнер вдигна рамене.

— Предполагам, че руските неврохирурзи са му оперирали чувството за хумор.

Бонд с мъка сдържаше омразата си към този човек. Кой ли празноглав студент, кой ли безмозъчен оксфордски шегаджия му се бе подиграл пръв за уродливата ръка, превръщайки целия му живот в един извратен кръстоносен поход?

— Сигурно си гладен, Бонд — каза Горнер. — Но днес, както вече казах, е ден за просвета. Нека стърженето на стомаха ти напомня как англичаните системно са лишавали от храна своите ирландски братя в Големия картофен глад. Не мисля, че дребният ти дискомфорт изобщо може да се сравнява с болката на милионите, измрели от недохранване, какво ще кажеш?

— Кога тръгваме на това твое упражнение? — попита Бонд.

Загледан през прозореца към робите, превиващи гръб в цеха, Горнер сякаш не чу въпроса му.

— Намислил съм и един друг начин да поставя Британия на колене — каза той. — Смятам да инвестирам печалбата от моите фармацевтични компании във вестникарския бизнес. Я си представи, че успея да закупя най-престижния орган на онези лицемери от британския естаблишмънт, вестник „Таймс“? Бих могъл да го поверя в ръцете на някой лесно манипулируем главен редактор, който споделя омразата ми към Англия, и да нападна страната през нейния собствен пропаганден рупор. Бих могъл да закупя телевизионни станции, други вестници… Да вкарвам порнография и пропаганда през всички възможни канали, докато… Но не, Бонд! Това би отнело твърде много време. А биха могли да ме препънат и британските закони за „лоялната конкуренция“, които ограничават собствеността. Ето защо аз бълвам отрова направо във вените, с игли и спринцовки. Което е същото, но по-бързо.

Горнер се изправи.

— Е, стига съм мечтал. Шагрен, отведи го. Намери му работа. Спомни си какво са казали британците на племето кикую по време на въстанието на May-May. Тръгвайте!

Шагрен тръгна напред, а Бонд закрачи след него, подкарван отзад от двамата въоръжени стражи. С открития асансьор слязоха на приземния етаж, след това с една от електрическите колички стигнаха по сводестия коридор до подсилена със стоманени пръти желязна порта. Шагрен пристъпи до клавиатурата отстрани и набра петцифрен код. Понеже всеки клавиш издаваше с натискането си определен тон, Бонд се постара да ги запомни във вид на кратка мелодия.

Вратата се плъзна встрани и той бе изблъскан навън, върху нажежения пясък на пустинята, по посока към чакащия хеликоптер, който веднага позна по силуета. Беше класически съветски Ми-8, с централен ротор с пет лопати, способен да превозва 36 въоръжени бойци.

Макар от хеликоптера да ги деляха едва няколко метра, Бонд усети как слънцето опали кожата му. Перките се въртяха бавно и вдигаха пясък във въздуха още докато се качваха по спуснатата стълбица. Вътре бяха заели места още десетина от хората на Горнер, всичките въоръжени, облечени с тениски без отличителни знаци, камуфлажни панталони и препасани с тежки патрондаши през гърдите. Вратата се затвори, перките се завъртяха по-бързо и тежката машина се вдигна във въздуха, наклони се за ляв завой и с мощен рев отлетя към пустинята.

По слънцето Бонд определи, че се движат на изток, по посока Афганистан.’ Той си повтаряше наум кратката мелодийка, която пръстите на Шагрен бяха произвели по клавиатурата до вратата. Пет тона, които мозъкът му възпроизвеждаше отново и отново, докато окончателно се загнездиха в съзнанието му като тема на някоя досадна песен по радиото.

Сред известно време хеликоптерът кацна в близост до скромен кервансарай — каре от импровизирани постройки, захранвани с вода от топящите се снегове в далечните планини чрез системата от подземни канати, които Силвър му беше описал. Бонд проследи с поглед трасето на водопроводната система, което наподобяваше пътя на неуморна гигантска къртица. Въоръжените мъже слязоха от хеликоптера и се отправиха към една маса във вътрешния двор, за да получат дажби вода и храна.

Миризмата на овнешки кебап с ориз достигна до носа на Бонд и устата му се напълни със слюнка. От вечерята с Хамид и Скарлет в Ноушахр не беше хапвал троха. Но ръцете му бяха вързани на гърба, а когато готвачът му предложи храна, Шагрен поклати глава.

— За ирландци храна няма — каза той.

— Вода? — помоли Бонд.

Шагрен сипа малко вода в една паница и я постави на земята пред него.

— Като куче — каза той — Като англичани с роби.

Бонд коленичи и натопи устни в топлата блудкава вода.

Наблизо бяха вързани около дузина камили. Въоръжените мъже от хеликоптера подпряха по една стълба до хълбоците им и започнаха да бъркат дълбоко в специално направени изрези в гърбиците на животните. Колчем извадеха навън окървавените си до лактите ръце, в дланите им имаше увити в найлон пакети — същите, каквито Бонд бе видял в хангара в Ноушахр. Бонд си помисли, че камилите са обучени да се движат по определен маршрут през пустинята, като в двата края им се дава достатъчно вода, за да издържат.

— Тръгвай! — каза Шагрен и го блъсна в гърба по посока на военния всъдеход, който чакаше наблизо с работещ двигател.

В продължение на шест часа се движиха по изровен път през платото, после поеха надолу по планински пътеки. Наоколо не се виждаше никаква следа от човешко присъствие. От картите, които бе прегледал в хотела, Бонд си спомняше, че покрай южния край на пустинята Дащ-е Лут преминават няколко шосета, които свързват Бам със Захедан, и оттам продължаваха към Забол и афганистанската граница. Ала където имаше шосета, имаше и пътна полиция, и пропускателни пунктове — ето защо черните пътища през платото бяха достатъчно добри за целите на Горнер.

Когато слязоха от планините и поеха през равнината по посока към Забол, пейзажът наоколо постепенно стана по-зелен. На петнайсетина километра преди града всъдеходът спря, мъжете слязоха и заеха местата си в десет чакащи открити джипа. Заедно с шофьорите на джиповете, Бонд и Шагрен групата вече наброяваше двайсет и двама. Колите тръгваха на интервал от три минути една след друга — явно онези не искаха да се движат в група, помисли си Бонд. Всъдеходът, макар в състояние сам да побере неколкостотин килограма опиум, бе оставен край пътя, за да не се набива на очи, докато минаваха през града.

След няколко минути Бонд видя града, който от хотела в Техеран му се бе струвал на края на света. Прашно, унило селище без стрък зеленина, с тесни улички и наблъскани една в друга къщи от кафеникав кирпич. Сухата пустинна жега беше непоносима, а нямаше високи сгради, които да хвърлят сянка. Макар тук-там да се виждаха персийци с по-светла кожа и европейски дрехи, мнозинството от хората по улиците бяха смугли туземци с афганистански чалми и сплъстени черни бради. Макар и доста голям по размери, като атмосфера Забол напомняше градчетата на авантюристите и разбойниците в Дивия запад.

Заповядаха на Бонд да слезе, след което джипът веднага потегли, за да не привлича внимание в града. После Шагрен го подкара през пазара, като през цялото време държеше дулото на пистолета си, опряно в долните му прешлени. Пазарът беше беден и мърляв като самия град. Вместо коприна по сергиите се продаваха цигари и евтини китайски имитации на западни стоки — грамофонни плочи, парфюми, всякакви пластмасови дрънкулки. В съседство с тях се виждаха купчини сладки пъпеши, рубиненочервено грозде, кутии със сушени фурми и купчини оранжеви подправки, но над всичко това се носеше тежката, лепкава миризма на опиум — вездесъщия Papaver Somniferum.

— Таляк — прошепна някакъв старец на Бонд и му направи знак да го последва зад завесата на дюкяна. Прошарената му брада беше жълта от пушене на таляк — местното название на опиума, който се опитваше да продава.

Шагрен блъсна стареца в гърдите и той се строполи възнак до завесата. Бонд не пропусна да си отбележи наум колко малко полиция се вижда по улиците на Забол. Каза си, че след като основната част от трафика минава далеч от градския пазар, полицаите си затварят очите за амбулантните търговци, не на последно място и защото самите те са замесени в уличната търговия с опиум.

Продължиха напред през града, докато стигнаха до индустриалната зона. Бонд забеляза десетте джипа, строени пред нисък кирпичен склад, който — ако се съдеше по илюстрирания рекламен надпис над портала — беше пълен с пъпеши. Големите врати от гофрирана ламарина се разтвориха с жално скърцане и джиповете изчезнаха един по един във вътрешността на сградата.

В полумрака дузина въоръжени афганистанци, препасани с патрондаши през гърдите, взеха на мушка хората на Шагрен, докато те започнаха да товарят през задните врати на джиповете дървени каси, подобни на сандъци за чай. Бяха общо двайсет каси, по две на джип. Огромно количество суров опиум, помисли си Бонд, но крайно недостатъчно, за да захрани поточните линии във фабриката на Горнер. Един господ знаеше какви количества си е подсигурил от Лаос.

Зорко охраняван от хората си, Шагрен пристъпи към средата на помещението и положи голяма хартиена кесия върху една дървена каса. После застана неподвижно встрани, докато един от афганистанците отвори кесията и се зае да брои пачките долари в нея.

След като афганистанецът кимна одобрително, Шагрен се обърна и направи знак на хората си. Десетте двигателя запалиха едновременно и колите потеглиха на интервали от по една минута. Бонд и Шагрен бяха в последния джип, който се понесе по заобиколен маршрут през покрайнините на града, каран от най-младия и неуверен на вид шофьор. На десетина минути от Забол настигнаха останалите машини, скрити зад един пясъчен хълм.

Пътят напред, по посока на военния всъдеход, който едва се различаваше на хоризонта, минаваше през тясно дефиле между два голи, изровени от ерозия склона.

Шагрен извади от панталона си джобно ножче и преряза въжетата, които стягаха китките на Бонд.

— Проход на адски огън — каза той. По мъртвешкото му лице сякаш за пръв път се изписа подобие на усмивка.

Бонд си спомни за виетнамските деца с техните библейски уроци.

— Ти караш първи джип — продължи Шагрен. — Тръгвай!

Всички наоколо избухнаха в смях.

Бонд седна зад волана, който беше от лявата страна. Нямаше време за хиджра, за тактическо отстъпление. Дошъл беше моментът да покаже на какво е способен. Той включи на първа и пусна рязко съединителя. Четирите колела превъртяха за миг на място, после зацепиха и джипът се втурна напред с такъв устрем, че Бонд замалко не изхвръкна от седалката. Вкопчен във волана, той овладя машината, натисна докрай педала и се понесе по отъпкания пясъчен път, като сменяше бясно скоростите. Без да се обръща назад, усещаше как с всяка дупка и неравност по изровения коловоз масата на двата тежки сандъка се изместваше насам-натам и люлееше колата като махало. От склона вляво, където бяха заели позиции афганистански стрелци, проблесна искра и от капака на двигателя рикошира куршум. Бонд завъртя волана на една страна, после на друга и подкара на зигзаг, за да избегне огъня. В този момент до ушите му достигна яростният писък на ракета, изстреляна от гранатомет; миг след това пътят на няколко метра пред него избухна в кълбо от пясък и каменни отломки, експлозията натроши предното стъкло на джипа и напълни очите му с прах. Бонд избърса лицето си с ръкав и усети забито в бузата си продълговато парче стъкло, което опираше с острия си връх във венеца.

От склона вдясно също отекнаха изстрели; Бонд усети, че отзад го настига друга кола, макар че нямаше време да погледне дали е следващият джип от конвоя на Горнер, или бандитите го преследват по петите. Знаеше само, че трябва да не спира, каквото и да се случи. Автоматичният огън откъм хълма вдясно се засили, няколко курнгума пробиха тънката тапицерия на съседната седалка и рикошираха от стоманеното шаси на колата. Изведнъж целият доскоро мъртъв пейзаж наоколо сякаш оживя, обезумял от глад за наркотика, който превозваха. Бонд стискаше волана е такава сила, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели; от лицето му се стичаше кръв и попиваше в мократа от пот работна риза. Пред очите му изплува лицето на Горнер, после голото тяло на Скарлет върху стъкленото мостче, Попи — безпомощната пленница, затворена в търбуха на пустинната крепост. Той изкрещя с цяло гърло от гняв и омраза и настъпи с всички сили педала, докато ламариненият корпус на джипа плющеше под куршумите като изпънатата кожа на барабан.

Изведнъж Бонд се озова във въздуха, подхвърлен нагоре от експлодиралата под шасито граната. Той се приземи върху лявото си рамо и с последни сили, въпреки ужасната болка, се претърколи и залегна зад една скала. Погледна назад и видя джипа си, преобърнат нагоре с колелата, които, продължаваха да се въртят неистово във въздуха заради блокиралия педал на газта. Над главата му изсвири куршум и се заби в една цепнатина на скалата зад него. Бонд се огледа и на няколко метра от себе си забеляза огромна къртичина — един от входовете към мрежата от канати, подземните канали, които стигаха до Зебол. Той се надигна от мястото си и прибяга на зигзаг през камънака до входа на къртичината, който беше закрит с лист гофрирана ламарина. Отметна встрани ламарината, приклекна и скочи в студената вода, която течеше на пет метра под земята.

Спря се за момент, колкото да събере мислите си. Надяваше се никой да не го е видял, но се съмняваше в това, защото в този момент Проходът на адския огън беше най-населеното място в Персия. Помисли си, че най-вероятно са го изпратили напред като примамка, докато другите джипове са минали по по-безопасен маршрут — на север от дефилето — и вече са пристигнали на сборния пункт при всъдехода. Най-важното за него сега беше да се добере обратно до бърлогата на Горнер. Загубен насред пустинята, той с нищо не можеше да помогне на Скарлет, на Попи и на Службата.

Трябваше по някакъв начин да намери хората на Шагрен.

Водата му стигаше до кръста и беше леденостудена. Бонд потопи лице в нея и внимателно извади парчето стъкло, забито в бузата му. После го пречупи с ръце на две назъбени парченца от по пет сантиметра и грижливо ги закопча в джоба на куртката си.

В тясното пространство отекна пистолетен изстрел и куршумът се заби с плисък във водата. Някой бе проникнал във входа на каната и стреляше отгоре по него. Бонд събра сили и закрачи в ледената вода по посока към планините. Силата на течението беше такава, че напредваше едва-едва. Той се гмурна и заплува с всички сили напред, колкото му позволяваха дробовете, но когато вдигна глава над повърхността, с ужас констатира, че е изминал едва няколко метра. Във водата близо до него се заби още един куршум. Преследвачите му бяха слезли в тунела и газеха след него. Бонд напрегна сили и продължи да крачи напред, но скоро забеляза още нещо — равнището на водата се покачваше. Това може да е резултат единствено на човешка намеса, каза си той. Едва ли внезапно в някоя планинска долина се бяха стопили снеговете — по-скоро някой бе затворил шлюз надолу по течението или отклонил към него водите при някое разклонение по-нагоре. Но в мрака не се виждаше надалеч.

Той вдигна ръка и напипа свода на тесния тунел — беше само на педя над главата му. Ако водата се вдигнеше още съвсем малко, щеше със сигурност да го удави. Не можеше да се върне назад, защото щеше да попадне право в ръцете на своите въоръжени преследвачи — единственият му изход беше напред.

Крачейки с вдигнати пред себе си ръце, Бонд усети как нивото на водата постепенно се вдигна до устата му. Той се гмурна под повърхността и отново заплува с надеждата да открие място, където сводът на тунела се издига нагоре и над главата му ще има повече въздух. Ала следващия път, когато се изправи, таванът беше толкова ниско, че трябваше да извие шията си на една страна, за да диша. Бясно размахвайки ръце, Бонд направи последен опит да плува в сгъстяващия се мрак, който го затискаше отвсякъде. Изведнъж лявата му ръка потъна в нещо твърде различно: въздух! В покрива на каната имаше отвор; съпротивлявайки се на течението, което искаше да го отнесе, Бонд се вкопчи в отвесната скала и подаде глава нагоре — достатъчно, за да диша. На педя над протегнатите му ръце имаше издатини в скалата, за които да се залови; докато надигащата се отдолу водна маса се опитваше да го завлече обратно в тунела, той си каза, че единственият път към спасението е нагоре.

Проклинайки се заради широките си рамене, той запълзя нагоре през тясното, подобно на фуния отверстие; острите ръбове на скалата разраняваха дланите му. Най-после и краката му се издигнаха над водата и той се оказа заклещен в скалната фуния.

С кървящи длани и стъпала се запровира бавно през тесния комин. Какъв е смисълът на всичко това? — запита се той. Над него имаше може би десет метра плътна скала. Отдолу се чуваше грохотът на прииждащата вода и той си каза, че когато съвсем го напуснат силите, просто ще се остави да падне обратно в канала и да загине в студените прегръдки на водната стихия. Болките в рамото, върху което беше паднал след експлозията, почти не му позволяваха да движи лявата си ръка; той се издърпваше нагоре само с дясната.

Сантиметър по сантиметър Бонд пълзеше слепешката през тесния скален комин, който притискаше раменете му като менгеме. Дланите му бяха нарязани от острите ръбове на скалата, хълбокът му се беше схванал, а нямаше никаква възможност да го раздвижи. Шахтата над него сякаш се стесняваше, не му достигаше въздух.

През цялата си кариера Бонд бе живял със съзнанието, че смъртта все някога ще го застигне при изпълнение на поредната задача, възложена му от Службата, но тази мисъл не го тревожеше особено. Той си каза, че и сега няма причина да изневери на себе си. И изведнъж в изтощения му мозък изплува споменът за запознанството в Рим, за хотелския бар, където синьора Лариса Роси бе повдигнала въпросително вежда и кръстосала дългите си крака. Той и сега ги виждаше тези крака, сякаш бяха пред очите му; виждаше сочните й устни — горната леко издадена напред, като че ли се цупеше; кожата й с цвят на пчелен мед, която сякаш грееше в полумрака… непокорния блясък в очите й.

Бонд се провря още два пръста нагоре през скалата, която се опитваше да го задуши. Стори му се, че халюцинира. Умираше, а мислите му го носеха при Скарлет. Спомни си как го бе погледнала смутено, когато му бе казала: „Съпругът ми трябваше да замине внезапно за Неапол, ще се върне чак утре… Ако искаш, можеш да се качиш до апартамента за едно питие.“

Бонд усети как внезапно остана без дъх. Нима наистина беше влюбен в тази жена? Чак сега ли го осъзна? Сълзи на безсилие се смесваха с потта и кръвта по лицето му, лютяха му на очите.

Той изобщо не мислеше за наближаващата смърт, пред погледа му беше Скарлет в позлатеното кресло в онази парижка хотелска стая, притиснала скромно колене, сплела пръсти в скута си…

Последните глътки въздух изтръгнаха болезнен стон от гърдите на Бонд. Той напрегна остатъка от силите си и се оттласна още веднъж нагоре; усещаше, че умира. И тогава дланите му пробиха слоя от пясък и спечена пръст и загребаха въздух.