Дяволът не обича да чака

13. Светът е малък

През това време в една паралелна вселена — в Париж — Рьоне Матис преглеждаше разсеяно „Фигаро“, докато привършваше обяда си в някакво бистро недалеч от централата на Второ управление. Във вестника прочете, че един нов пътнически авиолайнер „Викърс VC10“, изпълняващ директен полет от Великобритания, за да бъде въведен в експлоатация от авиокомпанията на Бахрейн „Гълф Еър“, бил изчезнал от радара някъде над иранско-иракската граница. Просто се стопил в небитието.

Той вдигна рамене. Такива неща се случваха. Например „Де Хавиланд Комет“ — друг британски пътнически самолет — си беше създал мрачна слава с множество тежки катастрофи.

Матис си бе поръчал типичен делови обяд — стек със сос тартар, пържени картофи, каничка червено вино и накрая двойно еспресо. Беше спокоен ден в службата, а в такива дни на него му идваха най-добрите идеи.

Полицейското разследване на убийството на Юсуф Хашим засега вървеше без особен резултат.

В Париж имаше цели квартали, където полицията не можеше да проникне — било защото бяха твърде опасни, или просто защото обитателите на многоетажните жилищни блокове — дори онези от тях, които говореха френски — отказваха всякакво съдействие. Един такъв квартал беше Ла Курньов — част от района Сен Дьони, с неговото обвеяно с мрачна слава гето Сите де 4000. Подобно беше и гетото Сарсел — градска джунгла със свои собствени жестоки правила, нямащи нищо общо със законите на Френската република. Но тези места се смятаха от повечето граждани за част от цената, която Франция бе принудена да плати за грешките на колониалното си минало.

Френското изтегляне от Индокитай беше болезнен и унизителен акт, но неговите видими последици за метрополията се свеждаха до внезапната поява на огромен брой неразличими един от друг виетнамски ресторантчета. В резултат от войната в Алжир обаче големите френски градове, особено Париж, се оказаха залети от хиляди кисели, недоволни и озлобени имигранти мюсюлмани. След като те бяха натикани от властите в многоетажни жилищни комплекси в предградията, далеч от центъра на града, тези гета се превърнаха в развъдник на престъпници и рушители, в бомба със закъснител, която рано или късно — Матис не се съмняваше в това — щеше да експлодира.

Юсуф Хашим беше обикновено муле — едно от многото по дългата верига на хероиновите доставки. Полицаите неведнъж бяха залавяли количества от наркотика в жилищните комплекси, като всеки път се изумяваха от високата му чистота и изобилие. Матис разбираше, че тук вече не ставаше дума за модно увлечение на презадоволени сноби, опитващи се да впечатлят компанията в някой нощен клуб от неговата младост. Бялата смърт бе достигнала мащабите на национална епидемия, а каналите за доставки се управляваха с професионално умение, преминавайки през толкова посредници, че беше практически невъзможно стоката да бъде проследена до източника.

Негови колеги в Марсилия, работещи съвместно с американски детективи, бяха успели да заловят пратки хероин за Съединените щати; от ФБР бяха нарекли този канал „Френската връзка“. Наред с това полицията беше установила и още нещо: въпреки че във Франция се продаваше повече хероин от когато и да било преди, в голямата си част пратките, пристигащи в страната, бяха транзитни — с крайна цел Лондон.

От полицията му бяха казали, че сякаш някой някъде, с неограничени ресурси, се е вдигнал на кръстоносен поход срещу Великобритания.

Матис погледна часовника си — имаше още няколко минути на разположение и си поръча кафе и малък коняк. През последните дни в гънките на паметта му се беше загнездило нещо, което го боцкаше отвътре, но не искаше да изскочи. И тъкмо сега, докато погледът му се рееше разсеяно през витрината на бистрото и изпод алената тента, изведнъж се сети.

Изтръгнатият с клещи език… Беше чувал и преди за това наказание, а сега си припомни къде. Неговият брат, майор от пехотата, който се беше сражавал навремето в Индокитай, му бе разправял за някакъв виетнамски военнопрестъпник, когото се опитвали да заловят и изправят на съд. Той бил ръководил изтезанията на френски военнопленници, но наред с това участвал в налагането на комунистическата доктрина в католическите училища, създадени от мисионерите. Неговата специалност били физическите наказания — с други думи, измъчването — на деца, много от които останали инвалиди до края на живота си.

Когато се върна в службата, Матис помоли секретарката си да потърси в архива снимки на военнопрестъпници от войната в Индокитай.

След като се бяха видели с Бонд за обяд, Матис бе наредил на един от хората си да издири фабриката на Юлиус Горнер в Париж и да заснеме собственика й. Получи няколко снимки на висок, добре сложен мъж с правилни, донякъде славянски черти, с непропорционално голяма ръка в бяла ръкавица и изключително арогантно, презрително изражение. На две от снимките го придружаваше някакъв тип с фуражка на Чуждестранния легион и ориенталски черти, които можеха да бъдат и виетнамски.

Когато секретарката му внесе кафявата картонена папка, на Матис му бяха нужни само няколко минути, за да открие обекта. Той постави една до друга гланцовата черно-бяла фотография на мъжа с фуражката, застанал до черния мерцедес кабриолет 300D, и избеляла вестникарска изрезка отпреди 11 години, на която беше отпечатана снимка на Фам Син Куок. Същата снимка с надпис „Издирва се“ навремето гледаше от всяка стена във Френски Сайгон.

Мъжът беше един и същ.

Матис обаче не посегна веднага към телефона, за да поръча кола, която да го закара до химическия завод на Горнер. Вместо това той се запита дали Горнер не е намерил в Далечния изток нещо повече от този психопат за адютант.

Той запали една цигара „Голоаз“ с филтър, вдигна крака на бюрото и се замисли каква ли търговска полза би могъл да извлече Горнер, нагазвайки в опасния триъгълник между Лаос, Виетнам и Камбоджа.

С осем часа разлика от Париж, в Санта Моника беше още слънчево утро, когато Феликс Лайтър влезе през портата на импозантен дом в испански стил на Джорджина Авеню, прекоси ливадата, накуцвайки, и застана пред входната врата.

Посивелият тексасец, който беше партнирал на Бонд в някои от най-трудните случаи през цялата му кариера, сега работеше за детективската агенция „Пинкъртън“ и не криеше отегчението си. Беше нает от някакъв продуцент в холивудска киностудии да открие изчезнала млада актриса. Дамата се казваше Трикси Рокет, беше се снимала в два второразредни филма, след което просто бе потънала вдън земя, без да остави адрес, телефонен номер и следи. Родителите й, които бяха от Айдахо, вече отправяха заплахи по адрес на киностудията. Главният заподозрян беше продуцентът, който я бе наел за двете роли и който отчаяно се опитваше да я открие, за да изчисти името си, преди жена му да е дочула за случая.

За човек със способностите на Лайтър това беше нищо и никаква работа, но откакто бе загубил десния си крак и дясната ръка в неравна битка с акула-чук, докато бе помагал на Бонд по един случай в Маями, той вече не беше всемогъщ.

Иззад вратата на Джорджина Авеню № 1614 се чу бесен лай, след което през тесния процеп се провря главата на привлекателна тъмнокоса жена. Говореше по телефона и направи на Феликс знак с ръка да я изчака. Той поседна на тревата и извади от джоба си „Лос Анджелис Таймс“.

След около двайсет минути жената, която се казваше Луиза Шайрър, приключи разговора си, покани го да влезе и през къщата го изведе в малък заден двор, след което изнесе чаши с кафе. Мисис Шайрър се оказа приказлива и чаровна домакиня. Трикси Рокет бе живяла при нея като наемателка и тя си я спомняше много добре, макар че се беше изнесла преди три месеца. Не, не беше оставила адрес за кореспонденция, но… В този момент телефонът иззвъня отново и Феликс трябваше да прекара още петнайсет минути, вперил поглед в кафето си.

Посещението при мисис Шайрър беше приятно, но напълно безполезно. Когато най-после се върна в евтиния си хотел в Западен Холивуд, Феликс бе останал без сили. Над засадените в сандъчета палми във фоайето се въртеше евтин и грозен вентилатор, а асансьорът беше заседнал на десетия етаж. Ала на рецепцията го очакваше съобщение: да се обади на оставения вашингтонски номер. Феликс разпозна кода за набиране и усети как го обзема внезапно вълнение.

Първото му истинско приключение с Бонд беше във влак в Ямайка. Малко преди това от ЦРУ го бяха открили на Бахамските острови и го бяха помолили да се върне на работа при тях, защото по онова време имаха недостиг на агенти. След като веднъж си бил в списъка на тези хора, никога не си напълно пенсиониран, най-много можеш да се считаш за пожизнен запасняк.

След като внезапно оживелият асансьор го изкачи до стаята му на шестия етаж, Феликс набра телефонния номер, записан на листчето. Последва дълга поредица от проверки на самоличността му, след което най-после го свързаха. В слушалката се чу равен и сериозен глас, който му говори нещо непрекъснато в продължение на близо две минути. Изправен до леглото е цигара в ръка, Лайтър слушаше и само от време на време кимаше:

— Да… да… аха… разбирам.

И след като гласът замлъкна, попита:

— А къде, по дяволите, е Техеран?

Междувременно в Техеран вече беше привечер и Дариус Ализаде се изкачваше по стълбите към „андаруна“ — женското отделение — на своя традиционен дом. Той беше достатъчно модерен и светски човек, за да се съобразява с ритуалното разделение между половете в домакинството си, но използваше две отделни сгради, за да не смесва работата е домашните си ангажименти. Дариус се беше женил три пъти, все за кратко, и имаше трима синове от трите си съпруги. Възползвал се бе от една особеност на шиитското религиозно право, която дава възможност на мъж и жена да сключат брачен договор за съвсем кратък срок и да го разтрогнат, когато пожелаят, без да има нужда от официален развод. Дариус обичаше да цитира съответните текстове от Корана: „И ако ви е страх, че няма да сте справедливи към сираците, ако се ожените за тях, встъпете в брак е онези от жените, които харесвате — две и три, и четири. А ако ви е страх, че няма да сте справедливи е една…“

Дариус не изпитваше подобни страхове и бе осигурил щедро тримата си синове и майките им. В момента се оглеждаше внимателно за четвъртата жена, която Пророкът му разрешаваше, като от време на време си позволяваше да провежда прослушвания на кандидатки, сторили му се подходящи за целта. Тъкмо тази вечер имаше среща с една такава жена — Зохре от ресторанта, където бяха вечеряли с Бонд.

Целият последен етаж от „андаруна“, на който имаше климатична инсталация, се заемаше от работния му кабинет — широко отворено пространство с дървени щори в „американски“ стил, гол дъсчен под, на който имаше само един-единствен копринен килим от Исфахан, и позлатена клетка с бял папагал. Точно в 18:00 часа всеки ден той предаваше доклада си до Лондон. Ако закъснееше с радиовръзката, биваше наказан със „синьо повикване“ от Риджънтс Парк след точно половин час, последвано от „червено“ точно в 19:00 часа. Ако и тогава не отговореше, в Лондон щяха да предприемат мерки да установят какво се е случило с него.

Досега Дариус никога не бе получавал напомняне — било синьо или червено, а тази вечер особено много държеше връзката да се осъществи навреме. Той си сложи слушалките и седна срещу радиопредавателя. Опитните му пръсти изписаха позивната: „PXN вика WWW“, на установената честота от 14 мегахерца. В ефира настъпи познатата кънтяща тишина — знак, че от Лондон се готвят да потвърдят връзката.

Днес имаше много за разправяне, но най-важното беше да запази самообладание по време на сеанса. В апаратната до Риджънтс Парк имаше цяла стена стъклени скали с трептящи стрелки, които наред с всичко останало измерваха продължителността и силата на всеки импулс, скоростта на изписване на всяка поредица от цифри, като регистрираха и характерните запъвания на пишещия при някои букви — например твърде краткото и неуверено, което излизаше изпод слабия безимен пръст на лявата му ръка. Ако машината не разпознаеше „почерка“ му, щеше да се задейства алармен звънец и връзката щеше да прекъсне автоматично.

Дариус беше чувал за някакъв агент на Антилските острови, който, щом имал да докладва нещо важно, от вълнение започвал да набира текста прекалено бързо и машината го прекъсвала. Имаше и дискретни начини — чрез вариации в „почерка“ или чрез включване на предварително договорени кодови думи, — по които разкритите и заловени агенти можеха да алармират Лондон, че са изпаднали в беда. Но Дариус нямаше доверие в тези мерки. Цяла група британски агенти в Холандия, разкрити и заловени от нацистите през войната, най-добросъвестно бяха подали всички кодирани сигнали и предупреждения, в отговор на което шефовете им на Бейкър Стрийт просто им бяха наредили да се вземат в ръце и да престанат с шегичките.

Дариус изпрати шифрограма до Лондон, че до момента няма връзка с 007, като поиска указания дали сам да не потегли за Ноушахр, Добави малкото, което бе узнал до момента — включително и от Хамид — за Чудовището на Каспийско море. По обяд си бе дал труда да прескочи до елегантния Френски клуб в центъра на Техеран и бе черпил е коктейли няколко ветерани от Индокитай, които се смятаха за всезнаещи. На агнешки котлети и червено бургундско някои от тях му бяха споделили, че чудовището било засичано неколкократно в района и че на последните въздушни снимки се виждали модификации в корпуса, сякаш неотдавна е било пригодено да изстрелва ракети.

На връщане Дариус се отби и в друг клуб — едно от най-ексклузивните заведения в Техеран, където облечени по последна мода клиенти играеха боулинг върху мраморна пътека под звуците на Франк Синатра и Дейв Брубек. Там от един американец, погълнал твърде голяма доза бърбън, той научи нещо още по-интересно. Британският авиолайнер „Викърс VC10“, който трябвало да бъде доставен още преди две седмици на бахрейнската авиокомпания „Гълф Еър“, самата тя собственост на „Бритиш Еъруейс“, мистериозно изчезнал, преди да пристигне на местоназначението си. Американецът бил чул от свой приятел, чийто син работел във Военновъздушните сили на САЩ, че самолетът бил навлязъл в персийското въздушно пространство, но така и не излязъл от него. Смятало се, че или се е разбил, или е кацнал някъде насред пясъчната пустиня — Дащ-е Лут, в близост до Керман. Във всеки случай следите му се губели.

Сега пръстите на Дариус предаваха наученото с отмерена припряност. Той беше убеден, че М. ще схване значението на събитията — и произтичащите от тях опасности — точно толкова ясно, колкото ако му ги разкаже лично на ухото.

Час по-късно, когато лондонският следобед вече преваляше, дясното слепоочие на М. започна да пулсира, както правеше винаги когато биваше напрегнат. Той запали клечка кибрит и я поднесе към лулата си. На бюрото пред него лежаха шифрограмите от Париж и Вашингтон, както и последната порция новини от Дариус в Техеран. Сглобени заедно, те може би рисуваха цялостна картина, но засега М. не я виждаше. Мозъкът му долавяше отделни фрагменти — настойчиво заплашителни и вбесяващо непълни. Върху покрива на сградата, на метри над главата му, бяха монтирани три къси дебели мачти — антените на най-мощните радиопредаватели във Великобритания. Деветият етаж беше почти изцяло зает от старателно подбрана група специалисти по далекосъобщителна техника, които разговаряха помежду си на някакъв недостъпен за простосмъртните професионален жаргон, но в отговор на заядливите въпроси на М. търпеливо му бяха обяснили, че без допълнителна радиовръзка, при това инициирана от отсрещната страна, нищо повече не биха могли да му предложат.

Той пристъпи до прозореца и погледна навън към Риджънтс Парк. Преди две седмици бе прекарал една цяла сутрин на игрището за крикет, наблюдавайки победата на Англия над гостуващия индийски национален отбор. В момента обаче той нямаше време за подобни лековати развлечения.

М. натисна копчето на интеркома.

— Мис Мънипени? Повикай началник-щаба при мен.

След малко по дебелия мокет на коридора, водещ към тапицираната в зелено врата, която отделяше кабинета на М. от останалия свят, се чуха приглушени стъпки. Когато видя началник-щаба — спокоен, жилав мъж приблизително на годините на Бонд, мис Мънипени повдигна предупредително вежда.

— Влизай направо, Бил — каза тя. — Но си затегни колана.

Когато вратата се отвори и после затвори зад гърба му, над нея светна зелена лампичка.

— Сядай — каза М. вместо поздрав. — Какво разбираш от грамата на Шамфъстък?

— Току-що получих рапорт от авиацията — каза началник-щабът. — От оскъдната информация в текста е трудно да се каже със сигурност, но въпросното нещо би могло да е екраноплан.

— Какво, по дяволите, е това?

— Прилича на самолет с отрязани наполовина крила, но се движи като кораб на въздушна възглавница, използвайки едно явление, което се нарича „ефект от кацането“. Тежи два пъти повече от най-големия конвенционален самолет, дълго е над сто метра, а общата дължина на крилете му е около четирийсет метра. Сигурно сте забелязали как при кацане птиците — например гъските в езерото — успяват без видимо усилие да изминат с разтворени криле значително разстояние, планирайки над водата. Това е „ефектът от кацането“: натискът на въздуха върху крилата в посока нагоре, когато един самолет се готви да кацне и е близко над земята. Нещо като въздушна възглавница между крилото и пистата, която образува вторична подемна сила. Съветите са намерили начин да я впрегнат на работа. Този летателен апарат е на светлинни години пред всичко, с което разполагаме. Подробностите са тук — завърши той, като плъзна една папка по бюрото.

— Ако е това, което казваш — промърмори М. - имаме проблем.

— Така е. Засега апаратът е все още в изпитателен период. Знаем само за четири произведени прототипа, но руснаците възнамеряват да произведат над сто в техните корабостроителници на Волга. Разполагаме с няколко недотам качествени снимки, направени от американски спътници над Каспийско море, и с една от самолет тип Ю-2. Освен това се носи слух, че персийски рибари били забелязали един такъв. Викали му „Каспийското чудовище“.

— Какви поражения може да нанесе?

— Според нас е предназначен да превозва войски, нещо като амфибиен десантен кораб. Но е в състояние да пренася полезен товар от двайсет и пет тона, при това на метър-два над повърхността на морето.

— Скорост? — попита М.

— Тук бих ви посъветвал да седнете или да се хванете за бюрото, сър — каза началник-щабът. — Развива четиристотин километра в час.

— Какво?!

— Точно така. Равняват се на двеста и петдесет ми…

— Мога да си го сметна и сам! — тросна се М. — Но какво, по дяволите, прави това нещо в Персия?

— Ами, Шамфъстък знае само онова, което му е казал шофьорът, закарал 007 до доковете, така че е трудно да се каже. Но във всеки случай този летателен апарат не е приятна гледка. Особено ако е бил модифициран.

М. засмука яростно лулата си.

— Е, на Шамфъстък мога да му имам доверие. Успяхте ли да направите анализ на онази проба? Торбичката с прах, която пристигна от Ноушахр тази сутрин?

— Да. Става дума за чист хероин. Доколкото хероинът изобщо може да е чист. Предназначен е за… хм, един господ знае за къде е предназначен. Сякаш са се готвили да го изпратят за Русия. С екраноплана.

— Това означава, че Горнер е сключил сделка с руснаците. Те ще му прекарат хероина на Запад през Източна Европа. Може би през някоя от Балтийските републики, най-вероятно Естония.

— Боя се, че и на мен така ми изглежда, сър.

М. отново застана до прозореца. С гръб към началник-щаба, той каза:

— Аз обаче не смятам, че това е цялата история. Не вярвам, че апаратът има само търговско предназначение, за трафик на дрога, дори в такъв огромен мащаб. В момента американците изпращат свои хора в Персия.

— Че те не го ли правят всеки път, като надушат нещо?

— Да, но не както сега… Не съм виждал такава паника в Близкия изток, откакто оня тип Филби се появи в Бейрут. Хората в Лангли знаят, че там се мъти нещо голямо.

— Не се ли постоплиха отношенията между нас и Лангли? — запита началник-щабът.

М. поклати глава.

— Боя се, че още са доста хладни. Проблемът е Виетнам. Докато политиците не излязат с обща позиция, тоест докато не изпратим и ние малко войски, ще си остане тяхната… резервираност.

— Искате да кажете, че тази история в Персия може да бъде катастрофа и за двете държави и ние въпреки всичко не си говорим? — М. въздъхна дълбоко.

— Това е положението, Бил. Ето защо нямаме друг изход, освен да чакаме новини от 007.

— А какво прави 004? Не се ли обажда?

— Не издава звук. Това, което най-много ме тревожи, са новините от Вашингтон. Практически всеки агент, когото могат да заделят, се качва на самолета и отпътува за Техеран. Дори и такива, които са наполовина пенсионирани. Тотална мобилизация.

— А ние дори не знаем защо. Има нещо, което не ни казват.

М. кимна мълчаливо. В стаята настана продължителна и тягостна тишина. Най-после началник-щабът каза:

— Ако Горнер има сделка с руснаците — да ползва техния екраноплан, за да си превозва хероина, — би трябвало с нещо да им плаща.

— И то не с пари — добави М. — Не си ли мислиш същото, което и аз?

— Мисля, че това ми е работата, сър — каза началник-щабът.

М. остави лулата на бюрото си и натисна интеркома.

— Мис Мънипени — каза той, — свържете ме с министър-председателя.