Дяволът не обича да чака

2. Глас от миналото

В слънчевото неделно утро площад „Свети Петър“ беше изпълнен е хиляди богомолци, дошли да чуят обръщението на папата от високия прозорец.

Джеймс Бонд се разхождаше безцелно сред вярващите и наблюдаваше озарените им, вдигнати към далечния балкон лица, които засияваха от радост, когато светият отец произнесеше няколко думи на родния им език. Той едва ли не им завидя за тази простодушна вяра. Поклати глава и продължи пътя си сред накацалите гълъби.

Дори посланието на латински — този уж универсален език — не докосна душата на Бонд, който, потънал в мрачни мисли, мина покрай тромавата грамада на Кастел Сант Анджело, пресече Тибър и пое по Виа Дзандрели, където се отби в един бар и си поръча американо — силно и ароматно еспресо, което се пиеше на две глътки вместо на обичайната една.

Заведението беше пълно с хора, които бавно дояждаха късната си закуска и разговаряха оживено, докато келнерите предаваха с бодри викове поръчките им на бара. Две-три възрастни жени бяха довели кученцата си и скришом им пускаха хапки сладкиш под масата. Бонд изпи кафето си, изправен до бара, остави няколко монети и излезе на улицата.

До края на тримесечния „творчески отпуск“, наложен му от докторите в Лондон, оставаха цели две седмици. Като цяло, дотук беше преминал доста приятно. Един стар приятел на М. го бе уредил с малка вила на Барбадос, където да плува и да се гмурка на воля от сутрин до вечер, после, изтегнат на терасата, да опитва гозбите, приготвени и поднесени от една набита островитянка на име Чарити — ненадмината майсторка на печена риба и задушен ориз, на домашни сладоледи и плодови салати от манго и папая. По настояване на докторите Бонд дори се беше въздържал от алкохол и си беше лягал не по-късно от десет, само с по някой роман и сънотворно хапче за компания.

Поддържаше формата си с физически натоварвания до 75 процента от пълния си потенциал. Освен че плуваше, бягаше по пет километра дневно, набираше се на лост на плажа и правеше по петдесет лицеви опори преди втория си душ. Стигаше му колкото да не се отпусне, но само толкова.

За щастие, бяха го направили почетен член на местния тенис клуб, така че привечер, вместо да пие коктейли, слизаше до корта за по някой и друг гейм с Уейланд, впечатляващо бърз и ловък младок от местната полиция. Бонд, който от ученическите си години бе играл тенис не повече от десетина пъти, и то без особен ентусиазъм, усети състезателните си инстинкти грубо провокирани от агресивния стил на младия полицай. Оказа се, че тенисът — поне така, както го играеше Уейланд — изобщо не бе забавление за деликатни натури, при което страните си поделяха поравно точките, за да няма обидени, а изкарваща въздуха, изопваща сухожилията, разтягаща ставите битка за надмощие. Бонд беше плачевно неопитен съперник, но рефлексите му бяха съвършени, а жаждата му за победа — по-силна от всякога. И въпреки че едва при петата среща успя да спечели сет срещу младежа, с възвръщането на уменията си той започна да се възползва от психологическите слабости на противника. Постепенно тенисът се превърна в дуел, който нито една от страните не желаеше да загуби — ето защо при два равни сета по взаимно съгласие спираха, за да изпият по нещо разхладително на верандата.

След четири седмици приятелите на М. ненадейно си поискаха къщата, което изненада неприятно Бонд; ето защо, след като прекият му началник в Лондон му бе издал практическа забрана да се мярка на Острова, той се отправи към Южна Франция. Самолетът му кацна в Марсилия през една гореща майска вечер и Бонд, който разполагаше с повече време, отколкото знаеше как да оползотвори, реши да вечеря на пристанището и да прекара нощта в града, вместо да бърза за Лазурния бряг. Помоли шофьора на таксито да го откара до заведението, където сервираха най-добрата рибена яхния, и след половин час вече седеше под оранжевата му тента, отпиваше целомъдрено от прясно изстискания лимонов сок и гледаше корабите, които хвърляха котва в пристанището.

Човек, който пътува сам, има достатъчно време да наблюдава и осмисля света около себе си. А човек, който е обучен и подготвен от най-секретната, безкомпромисно ефективна организация в собствената си държава, и особено когато инстинктите му са изострени и полирани до съвършенство от години на самодисциплина, вижда неща, които обикновено убягват на простосмъртния турист.

Такъв именно човек беше Бонд, който може би единствен измежду вечерящите на кея тази вечер се запита защо двамата мъже в черния мерцедес кабриолет 300D изглеждат някак не на място дори тук, на това оживено търговско пристанище, където си даваха среща всякакви хора от всякакви националности.

Колата спря успоредно на дока, а по-дребният от двамата мъже, по камуфлажна риза с къси ръкави и с френска военна фуражка, слезе и заоглежда някои от закотвените гемии. В един момент се изкачи по пасарела и изчезна във вътрешността на една от тях.

Погледът на Бонд обаче беше прикован в другия мъж, който остана в откритата кола. Беше приблизително на неговата възраст, може би със славянски или някакъв друг източноевропейски произход, каза си Бонд, съдейки по високите скули и тесните процепи на очите. Сламено русата му коса беше намазана с брилянтин и пригладена назад, без път в средата или встрани. Облечен беше с бежов тропически костюм, вероятно скъпа марка, с бледосиня риза и алена вратовръзка, каквито можеха да се видят по витрините на Джърмин Стрийт. Колата блестеше с черния лак на издължената си каросерия, а винените кожени седалки сякаш току-що бяха излезли от фабриката. Но погледът на Бонд всъщност бе привлечен от това, че мъжът на предната седалка носеше шофьорска ръкавица само на едната си ръка.

Дори когато извади сребърна табакера от джоба си, извади цигара и я запали, мъжът не свали ръкавицата. Може би въображението на Бонд го лъжеше, но не беше ли ръката в ръкавицата значително по-голяма от другата?

Ала далеч по-забележителна от физическите му особености беше позата на мъжа, самата му осанка, излъчваща надменност. В Стойката на главата, отметната назад, в стиснатите устни, в движението на китката, с което изтръска пепелта от цигарата си на паважа, се долавяше откровено презрение към заобикалящия го свят. Но и нещо друго — усещане за съсредоточеност, за наелектризирана концентрация. Имаше вид на човек с мисия, на човек, преследващ целите си с такава всепоглъщаща енергия, че бе готов да стъпче всичко и всеки, който му се изпречи на пътя. Може би, помисли си Бонд, се държи толкова надменно, защото го е страх, че ако за миг се съобрази с желанията на останалите хора, това ще омърси висшата му цел. Колко ли години горчив житейски опит, колко ли непоносими страдания и натрупана злоба бяха необходими, за да се изгради едно такова човешко същество?

Междувременно другият се върна при колата с чанта в ръка. Лицето му не се виждаше под странната, ниско нахлупена фуражка. По витрините на Кингс Роуд в Челси, където живееше, Бонд бе забелязал наченките на някаква нова мода за носене на военни униформи, особено, сред младите, които смятаха за шик да се издокарат с шинел или куртка с разноцветни ширити. Но мъжът отсреща в никакъв случай не можеше да мине за „хили“ или „дете на мира“. Макар и нисък на ръст, той се движеше бързо и ловко, с походка на скаут или може би на военен следотърсач. В движенията му се долавяше премерена бруталност, когато седна зад волана, хвърли платнената чанта на задната седалка и се пресегна да запали двигателя. Човек на действието, той приличаше на ординарец, фанатично предан на висшия офицер, към когото е зачислен.

С една-единствена маневра той обърна голямата кола и даде рязко газ. От някакво близко кафене изприпка малко кученце, загледано в кацнала на кея чайка. Дребното му телце попадна право под предната гума, която го размаза на паважа. Докато бедното животинче скимтеше в предсмъртна агония, колата отмина, без дори да намали.

Бонд обикаляше Лазурния бряг без цел и посока. Две нощи прекара в някакъв луксозен хотел в Кап д’Антиб, но си тръгна, отвратен от клиентелата. Макар службата му да беше такава, че често му се налагаше да общува с богатите, в резултат от което постепенно сам той бе развил вкус към скъпи напитки, коли и жени, Бонд се изнервяше в присъствието на мъже, натрупали състояния на хартия, без да си вдигнат задника от мекото кресло, или на жени, дължащи безупречния си външен вид на умелата ръка на хирурга или на неизчерпаемите ресурси на хотелския козметичен салон.

В Монте Карло той спечели малка сума на бакара, но после я загуби на покер. И двете игри вече не го вълнуваха както едно време. Може би му беше нужен съперник като Льо Шифр или Хуго Дракс, за да си струва изгубеното време?

Една вечер той седеше в здрача на ранното лято в открито кафене в Кан с изглед към морето, заслушан в брътвежа на дървесните жаби, скрити в близките пинии. Колко ли прекрасно бе изглеждало това рибарско градче на първите англичани, попаднали в него — с мекия си въздух, с нежния аромат на бриза, с простия здравословен живот, въплътен в обикновени, вкусни гозби: риба на скара, салати, добре изстудено бяло вино? В последно време Кан все повече заприличваше на Блекпул — с евтините си хотели и тълпите, с младежите, пърпорещи на скутери или двутактови мотопеди. Не беше далеч денят, каза си Бонд, когато щяха да вдигнат и виенско колело на крайбрежната алея…

Напоследък често се улавяше да мисли по този начин.

В хотелската стая той си взе освежаващ душ — отначало с гореща вода, колкото можеше да понесе кожата му, после пусна докрай студения кран, докато ледени игли пронизаха мускулите на раменете му. Застанал гол пред огледалото, заоглежда с неприязън лицето си.

— Ти си уморен — каза на глас той на отражението си. — Бита карта. Свършен.

Гръдният кош и ръцете му бяха разкроени от белези — малки и големи, които проследяваха стъпка по стъпка историята на целия му изпълнен с насилие живот. Гръбнакът му беше леко извит наляво вследствие на едно падане от влак в Унгария, кожата на лявата му китка беше присадена. Всеки квадратен сантиметър по тялото и крайниците му имаше какво да разкаже. Но той знаеше, че най-важно от всичко си оставаше онова, което се криеше в черепа.

Самият М. му бе казал нещо подобно: „Много нещо ти е минало през главата, Джеймс. Много повече, отколкото се полага на едно отделно човешко същество. Ако беше обикновен човек, ако беше дори някой от другите ни 00-агенти, щях просто да те трудоустроя. Да ти намеря работа на бюро. Но понеже си ти, Джеймс, искам сам да стигнеш до решението. Вземи си три месеца отпуск, на пълна заплата, след това ела и ми кажи какво си решил.“

Бонд си сложи чисто бельо, строга официална риза и бяло вечерно сако с черен копринен пояс и черна папийонка. Поне всичко му беше по мярка. При всичките домашни гозби на Чарити, при всичките вкусни почерпки в ресторантите по Ривиерата не беше допуснал да затлъстее. Сигурно тенисът и въздържанието от алкохол си бяха казали думата. Но… в съзнанието си? Може би в съзнанието си беше затлъстял?

След като и Южна Франция му омръзна, в желанието си да прекара по-бързо останалите до края дни Бонд бе пристигнал в Рим и бе издирил един хотел на Виа Венето, за който Феликс Лайтър, старият му приятел от ЦРУ, се бе изказал ласкаво преди време, когато му се бе обадил от детективска агенция „Пинкъртън“ — сегашните му работодатели. Феликс беше достоен мъж и винаги избираше най-доброто. Бонд можеше да седне на балкона с цигара и чаша сок от червен портокал и да наблюдава кинозвездите — реални и все още неосъществени — как маршируват като на парад между кафенетата с вечерните си одежди. „Може би е твърде близо до Американското посолство за моя вкус — бе го предупредил Лайтър. — Представи си ги ония нафукани възпитаници на Йейл с техните колосани ризи и приеми. Но за сдухан англичанин като теб, Джеймс, става.“

Вечерта в онази неделя, след като се бе разхождал на площад „Свети Петър“, Бонд, облечен със семпло вълнено сако, графитено черни панталони и мокасини, реши да се поразходи до един традиционен римски ресторант на Виа Кароце, недалеч от Испанските стъпала. Докато пресичаше фоайето, покрай него мина млада жена в костюм на „Диор“ и леко го закачи с рамо. Вечерната й чантичка падна шумно на пода и Бонд се наведе да я вдигне, като не пропусна да забележи фините й глезени и елегантните официални обувки.

— О, колко съм несръчна! — каза тя.

— Вината е моя — отвърна Бонд.

— Не, не, аз не гледах къде вървя…

— Хубаво — каза Бонд. — Така да бъде, стига да ми разрешите да ви почерпя едно питие.

Жената погледна часовника си. Имаше черна късо подстригана коса и раздалечени кафяви очи.

— Може — отвърна тя. — Но само едно. Казвам се Лариса Роси.

— Бонд. Джеймс Бонд. — Той й подаде ръка и тя леко я стисна. — Познавах една Лариса навремето.

— Наистина ли? — запита тя с видимо безразличие.

Двамата вече пресичаха мраморното фоайе.

— Да — отвърна Бонд. — Но беше блондинка. Рускиня.

Лариса се усмихна; в този момент влязоха в бара.

— Предполагам, че познанството ви е било служебно. Може би преводачка?

— Не. Професионална съблазнителка.

— Господи! — възкликна Лариса, но после се засмя. Явно обяснението му по-скоро я развесели, отколкото шокира. Добре, помисли си Бонд.

— Това е история, която не споделям с никого — каза той. — А сега какво да ви поръчам?

— Сухо мартини. Тук го правят чудесно. Трябва да го опитате.

Бонд се усмихна мрачно и си поръча доматен сок. Бедата с въздържанието беше, че повечето безалкохолни напитки му действаха, кажи-речи, еднакво отблъскващо.

Двамата си взеха чашите и ги отнесоха до една масичка в ъгъла, възможно най-далеч от пианото. Докато Бонд я наблюдаваше завистливо, Лариса разбърка питието в чашата си с набучената на клечица маслинка. Запали цигара „Честърфийлд“ и му подаде пакета. Той поклати глава и извади една от своите. Запасите му от неговия доставчик „Морланд“ бяха свършили отдавна, но в подножието на Виа Кондоти бе успял да открие предприемчив собственик на дюкянче за тютюн, който го бе снабдил с два стека турски цигари с напълно поносимо качество.

— И така, какво правиш в Рим, Лариса?

— Тук сме със съпруга ми. Той е директор на голяма застрахователна компания, от онези, които имат кантори по Виа Венето. — Лариса имаше интересен плътен глас и изискан британски акцент с леко космополитни нотки.

— А и те е оставил сама тази вечер.

— Ами… така изглежда. А вас какво ви носи насам, мистър Бонд?

— Джеймс, ако обичаш. В отпуск съм. Работя в експортния бизнес.

— В отпуск, самичък?

— Да. Така предпочитам. Човек може да види повече забележителности.

Лариса повдигна вежда и кръстоса крака. Явно искаше да отклони вниманието му в тази посока. Бонд я разбираше. Краката й бяха дълги и изящни по някакъв естествен начин — не продукт на диети и упражнения, а на генетика, младост и скъпи чорапогащници.

Около час по-късно те вече вечеряха на Виа Кароце. Едно телефонно обаждане на Лариса до хотела й бе издействало позволението на съпруга за тази невинна среща с чужд мъж, а друго — от Бонд до ресторанта — им бе осигурило маса за двама, вместо запазената по-рано за един.

Ресторантът беше с дървена ламперия, издържан в традиционен стил. Келнерите с късите си бели сака бяха до един римляни, прекарали целия си живот в упражняване на избраната професия. Бяха бързи и точни в обслужването, без излишна натрапчива сервилност.

Бонд наблюдаваше Лариса, която дърдореше безгрижно над порцията равиоли, лъщящи от зехтин. Тя му разказа, че баща й бил руснак, майка й англичанка, а самата тя бе завършила образованието си в Париж и Женева, преди да замине да работи във Вашингтон, където се бе запознала със съпруга си. Нямаха деца.

— Така че, разбира се, моят съпруг пътува доста — каза тя, отпивайки от чашата си с „Орвието“. — Офисите му са в Париж и аз понякога го придружавам. Разбира се, до по-добрите места.

— Позволи ми да се досетя — каза Бонд. — До Рим, Ню Йорк, Сингапур, Хонконг…

— Не, Хонконг не го понасям. Когато ходи там, си оставам вкъщи. Всъщност много обичам да си седя у дома.

— Ама разбира се — рече Бонд.

На трийсет и една-две, вече отегчена, с малко еврейска кръв по бащина линия, помисли си той. Имаше красива уста, като понякога леко издаваше напред горната си устна, сякаш се пулеше. Кожата й имаше бронзов загар или може би естественият й цвят беше с лек оттенък на пчелен мед. Зад старателно поддържаната фасада на наивна почтеност прозираше дива, неподправена страст към живота. Издаваха я очите — живи и дяволити. Може би, ако се стигнеше дотам, отначало тя щеше да се преструва, че е станала някаква грешка, че тя „не е от тях“, но това само щеше да усили тръпката и за двама им.

— Изглеждаш ми разсеян, Джеймс.

— Така ли? Прощавай. Професионално изкривяване и неотдавнашна тежка загуба.

— Господи! Разкажи ми.

За един кратък миг Бонд се изкуши да разкаже на това красиво жизнерадостно момиче за брака си с Трейси ди Виченцо, продължил няколко часа, за нейните убийци, хората на Блофелд; как самият той бе попаднал в лапите им, за целия преживян японски кошмар, чак до частичното му изкупление в Ямайка. Но да се доверява на непознати беше непрофесионално. Той вече бе допуснал странният унес, който го бе обхванал, да развърже езика му повече от допустимото.

— Някой друг път — каза той. — Когато се опознаем малко по-добре.

Бонд насочи разговора обратно към Лариса, като не пропусна да отбележи наум, че уклончивият отговор сякаш бе разпалил още повече интереса й към него. Отначало с неохота, после с все по-голямо увлечение тя подхвана историята на живота си.

Когато се върнаха в хотела, Лариса се спря пред входната врата и постави длан върху лакътя му.

— Съпругът ми трябваше да замине внезапно за Неапол, ще се върне чак утре — каза тя, като гледаше върховете на обувките си; езикът й нервно пробяга по долната устна. — Каза ми го, като му позвъних преди вечерята. Ако искаш, можеш да се качиш до апартамента за едно питие.

Той погледна в дълбоките й кафяви очи; сочните й устни бяха полуразтворени, придавайки на лицето й изражение на развълнувана невинност. И в този момент Бонд чу собствения си глас да изрича две думи, които никога, през целия му съзнателен живот, не бяха излизали от устата му в подобна ситуация. Гласът каза:

— Не, благодаря.

— Какво? — Тя имаше вид, сякаш наистина не е чула добре.

— Не, Лариса, благодаря — повтори Бонд. — Така е по-добре. Аз…

— Без обяснения — каза тя. После се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Благодаря за прекрасната вечер.

Той я проследи с поглед, докато пресече фоайето до рецепцията, взе си ключа и се отправи към асансьора. Преди да се затворят вратите, тя сякаш се поколеба за миг, после се обърна и му махна.

Какво момиче! — помисли си Бонд. Запали цигара и излезе навън да я изпуши.

Може би това бе знакът, който бе очаквал. Само допреди две години нямаше да я дочака да си допие кафето, преди да я качи в хотелската си стая. Макар че Бонд си спомняше моменти, когато тази игра му беше идвала до гуша, дори му се бе струвала отблъскваща, доскоро той не се съмняваше, че ще продължава да я играе, докато е жив.

А сега… Сега знаеше, че една епоха е отминала; знаеше и какво ще каже на М. след завръщането си в Лондон. Че всичко е приключило. Беше се примирил и с онова, което го чакаше: междуведомствени заседания, четене на шифрограми зад бюрото и само една секретарка за женско присъствие, колкото да пооплакне очите — тя дори не беше и лично негова! — Лелия Понсънби, която вече се бе върнала, слава богу, на поста си, след като бе родила две здрави момченца.

След историята със Скараманга в Ямайка Бонд бе прекарал осемнайсет месеца — на него му се струваха много повече, — лъскайки с лакти бюрото, докато М. го изпрати в сегашния творчески отпуск, през който трябваше да реши собствената си съдба, т. е. дали да се върне на служба като Агент 007, или не. В отсъствието на Лелия канцеларската работа му се бе сторила още по-безрадостна — на секретарското бюро пред кабинета му се беше заточила безкрайна върволица безлични матрони, прекъсната само за два месеца от една чаровна и извънредно ефикасна блондинка на име Холи Кембъл, която М. не закъсня да изтегли нагоре.

С мрачна решителност Бонд запрати угарката си на улицата, обърна си и влезе в хотела. Когато мина през рецепцията да си вземе ключа, служителят му подаде сгънато листче. На него пишеше само: „Обадете се в централата. Спешно.“

Той излезе отново на улицата и намери телефонна кабина. „Централата“. Стана му приятно, че след поредица експерименти Службата си бе възвърнала старото кодово название. Бонд не знаеше друга дума с подобно въздействие върху него. По линията имаше ехо и сигналът идваше със закъснение; после дълго време се чуваше равномерно тихо бръмчене — знак, че го бяха включили на изчакване.

Накрая в слушалката се разнесе гласът — изкривен от разстоянието, но все така безпогрешно различим — на мъжа, когото уважаваше най-много на този свят.

— Бонд?

— Да, сър!

— Партито свърши.

— Моля?

— Трябваш ни тук. Вземи първия полет утре сутринта.

— Сър, тъкмо си мислех…

— Един от нашите търговски представители докладва за повишена активност.

— Къде?

— В парижкия клон. Макар че вносът от Близкия изток също бележи оживление.

— А моят творчески отпуск? Той изтича чак…

— По дяволите творческия ти отпуск! Ще говорим за това в офиса, като се върнеш. Ясно ли е?

— Слушам, сър. До утре.

— Благодаря ти, Бонд. И донеси малко от ония шоколадови бонбони в син станиол, става ли?