Дяволът не обича да чака

8. Добре дошли в клуб „Рай"

Бонд се озова в голямо подземие без прозорци, осветено от множество свещи, поставени в метални аплици. Поведоха ги към маса, върху която бяха наредени купи е шамфъстък, орехи и черници, бутилка „Чивас Ритал“ и две кани вода с кубчета лед. Менюта нямаше. На нисък, застлан с ориенталски килими подиум четирима музиканти подрънкваха на струнни инструменти; всички останали маси — около дузина — бяха вече заети.

Дариус въздъхна доволно, докато наливаше уискито в чашите. Дойде келнерка с табла, отрупана е малки чинийки, в които имаше всякакви тестени изделия, кисели млека, салати и прясно набрани подправки. След това на масата между Бонд и Дариус се появи супник, от който се вдигаше пара.

— Супа от агнешка глава и джолан — преведе Дариус думите на келнерката, после загреба с черпака и сипа малко в купата на Бонд.

Супата имаше неочаквано фин и деликатен вкус.

— Сложи си вътре малко от това, Джеймс — каза Дариус, като му подаде паничка с туршия. — Ха така. Вкусно, нали?

— Изключително — отговори Бонд, като се опитваше да не изглежда прекомерно изненадан.

— А какво ще кажеш за келнерката? Не е ли прекрасна?

— Главозамайваща — отвърна Бонд, което изобщо не беше преувеличение.

— Някои посетители и до днес очакват персийките да са забулени от глава до пети. Слава богу, Реза шах сложи край на всичко това. Той се стремеше да създаде модерна държава, управлявана по западен маниер, което означава, че няма как половината население да крета по улиците като монахини в траур. Сигурно ще се учудиш, но много жени от най-традиционните семейства отказаха да се разделят с този символ на робството. Полицията имаше нареждане да им сваля насилствено фереджетата, докато са на улицата. Беше истински фарс. Разбира се, фереджето си беше чисто градско явление. Жените в провинцията имат съвсем различни носии и никога не са покривали лицата си. А в днешно време персийските жени като цяло са много… каква дума прочетох в един лондонски вестник преди време? „Освободени“! След като вечеряме, ще ти покажа точно какво имам предвид. Е, наздраве!

Дариус вдигна чаша и Бонд му отговори със същото. В този момент си мислеше за продължителния отпуск и за съмненията относно бъдещата му кариера, които го бяха обзели в Рим. Всичко това му се струваше далеч назад в миналото. Компанията на Дариус Ализаде бе сама по себе си достатъчна, за да премахне всякакво чувство на несигурност. Седнал до него на масата, Бонд усещаше прилив на енергия, сякаш около Дариус имаше електромагнитно поле. Сигурно от Службата му плащаха някаква скромна сума за услугите му в Техеран, помисли си Бонд, макар че къщата му говореше за семейно богатство или поне за успешна игра на борсата. Във всеки случай, у Дариус той откри сродна душа — човек, готов да рискува живота си не за пари, а заради тръпката от голямата игра.

Мислите му го отведоха обратно при синьора Лариса Роси — такава, каквато я бе запомнил при тяхното запознанство. Бонд никога не допускаше личните чувства да влияят на работата му, но би било глупаво да отрича, че чувството за неотложност, с което бе приел от М. поредната мисия в служба на родината, се усилваше от спомена за сълзите в очите на Скарлет, когато му разказваше как Горнер се е отнесъл със сестра й.

Чернокосата келнерка отново се надвеси над масата — този път, за да положи един още цвърчащ от огъня железен тиган, пълен със задушени скариди, подправени с билки и семена от акация. После до него се появи плитък пръстен съд, отрупан с нещо на концентрични слоеве в различен цвят — оранжево, зелено, бяло и алено, като многоцветен вулкан, който всеки момент се готви да изригне. Изглеждаше изумително, че толкова пъстро и радващо окото ястие е могло да бъде сътворено в задната стаичка на това мрачно подземие.

— Ориз с цветни подправки — обясни Дариус. — Различните слоеве са оцветени с портокалова кора, шафран, шипки и… не помня още какво. Както и да е, опитай го, на вкус е почти толкова впечатляващо, колкото на вид. Е, нуш-е джан! Добър апетит!

— И на теб! — отвърна Бонд. — А сега, Дариус, има ли още нещо, което трябва да знам за Горнер? Например къде мога да го открия.

За няколко секунди изражението на Дариус остана сериозно.

— Не е нужно да го търсиш, Джеймс. Той сам ще те намери. Горнер има повече шпиони на терена от Савак. Не бих се учудил, ако черната кола, която ни следеше, е негова. Той има офис в Техеран, бизнес, свързан с фармацевтичната промишленост. Намира се в близост до площад „Фердоуси“. Почти съм убеден, че и при Каспийско море се мъти нещо. Но до онова там, каквото и да е то, ще ти е много трудно да се добереш. Прилича на корабостроителен завод, нищо повече. Намира се в Ноушахр, малък курортен град, в който богатите се изнасят през лятото, за да избягат от жегата и пушеците на Техеран. Шахът има лятна резиденция в Ноушахр. Но наблизо се намират и промишлени обекти, докове и прочие и тъкмо там според нас Горнер развива тайната си дейност. Що се отнася до основната му база, тя е някъде в пустинята.

— А знае ли се къде? — запита Бонд.

Дариус поклати глава.

— Никой не може да каже. Този човек е труден за откриване. Доколкото ми е известно, притежава поне два малки самолета, а също и хеликоптер. Савак, ако си чувал за тях…

— Чувал съм — отвърна Бонд. — Вашите тайни служби. Славата им се носи далеч. Обучени от Мосад и ЦРУ, безмилостни и хитри като учителите си.

— Точно така. Савак не са нещо, с което имаме основания винаги да се гордеем, Джеймс, но… Както и да е. От Мосад бяха изпратили отряд от четирима души до Бам, в южния край на пустинята, със задачата да проведат издирване и да изпратят снимки или подробности за скривалище или изобщо за някаква необичайна активност в района.

— И какво?

— Потънаха в дън земя.

— Кой потъна? Онези четиримата?

— Е, не съвсем. Ако трябва да бъдем точни, след време в щаба на Савак в Техеран пристигна малък пакет е пощенско клеймо от Бам. Вътре имаше два езика и човешка ръка.

— Колко мило!

— И типично — добави Дариус.

Келнерката се надвеси над ниската маса, за да разчисти празните чинии. Беше боса, с дълга синя ленена роба, обшита в горната си част със златни пайети и седеф. Робата не беше с дълбоко деколте, но при навеждане разкриваше достатъчно от златистата й кожа, която Бонд не пропусна да забележи. Усетила погледа му, жената се изправи и му се усмихна непринудено и закачливо.

След няколко минути тя донесе бутилка френско вино и купи с пълнени чушки, патладжани и домати. После на масата се появи овален поднос на ниски крачета, върху който бяха наредени шест пълнени пъдпъдъка със сладко-кисел сос, украсени с листенца от роза.

— Дано да ти харесат, Джеймс — каза Дариус. — Рецептата и начинът на приготвяне са една от най-ревниво пазените тайни в Техеран. Обезкостени са и са толкова крехки, че можеш да ги режеш с вилица. Единственото друго блюдо в този ресторант, което може да се сравнява с тях, е печеното агне сукалче, пълнено с шамфъстък. Но дори да си го поделим… — Той разпери широко ръце.

— А какво знаеш за помощника му? — запита Бонд, след като се съвзе от вкуса на още горещия печен пъдпъдък. — Онзи с легионерската фуражка.

— Не много — отвърна Дариус. — Викат му Шагрен, но това едва ли е истинското му име. Мисля, че е от Северен Виетнам. Ветеран, специалист по битки в джунглата. Един господ знае къде го е намерил Горнер. Може и в Техеран да е станало. Тук се събират всякакви типове. Отрепки, мошеници, бегълци от закона. Преди време познавах двама американци, наричаха се Ред и Джейк. Засичах ги в барове и кафенета, имах чувството, че разговарям с шофьори на такси в Бруклин. После ги чух да говорят на персийски диалект, направо не можеш да ги отличиш от местните хора. Били го научили от родителите си, емигранти в Ню Йорк. Двамата прекарваха в града по една седмица — отдадени на пиене и жени, — после изчезваха обратно в пустинята. Така и не разбрах дали работят за ЦРУ и с какво се занимават. Това е едно от нещата, които ми допадат в Техеран. Градът е нещо като Казабланка през четирийсет и втора. Уж страната не е във война, а тук се подвизават всякакви партизани, наемници, агенти и доносници на тайната полиция. Трябва да се оглеждаш на четири, но същевременно имаш възможност да срещнеш интересни типажи.

— Познаваш ли хората на ЦРУ? — запита Бонд.

— Познавам един от тях — отвърна Дариус. — Казва се Джей Ди Силвър. „Кармен“ му викат. Кармен Силвър. Не ме питай защо.

— Работиш ли с него?

Дариус бързо поклати глава.

— О, не, не! По мои наблюдения има два вида агенти на ЦРУ. Едните преди това са служили в Специалните служби, в Морската пехота или други подобни организации. Това са мъже като теб и мен, Джеймс. Или като Големия Уил Джордж, Джими Ръскоу, Артър Хенри. Воини, патриоти, авантюристи.

— Или като Феликс Лайтър — добави Бонд.

— Да — каза Дариус. — Не го познавам лично, но съм чувал, че бил от добрите. Освен тях обаче напоследък се навъдиха и други.

— И кои са те?

— Технократите. Хилави мъже с бледи лица и копченца на яките на ризите. Кармен Силвър е от тях. Не съм сигурен дали има собствен мозък.

— Не е ли и без това длъжен да изпълнява каквото му наредят шефовете от Лангли?

— Може и така да е. Но и двамата прекрасно знаем, Джеймс, че дори един таен агент има право на избор. По-точно, тъкмо той повече от всички има това право. Ако работиш в банка и се подлъжеш по лесната и бърза печалба, в най-лошия случай ще си останеш едно малко колелце в една голяма и скучна машина. Но ако направиш грешна стъпка като агент на чуждо разузнаване, който при това има разрешително да носи пистолет и да го използва…

Бонд се усмихна.

— Много си сантиментален, Дариус.

— Не, Джеймс. Аз не вярвам в сантименти. Вярвам във високата класа. Много е лесно, да кажем, за един детски лекар да има онова, което се нарича „душа“. Спасил си детски живот, браво, какъв добър човек! Но вземи някого като теб, Джеймс, и го запрати на място като това тук, само с един валтер под мишницата…

— Ти…

— Видях формата и се досетих за марката — вдигна рамене Дариус. — Какво имам предвид? Че колкото по-голяма част от живота ти минава сред сенки, извън протокола, така да се каже, толкова повече ти е нужен компас. Когато към главата ти е насочен пистолет, за част от секундата ти си длъжен да вземаш решения, много по-сложни от тези на един детски лекар. Неговото е ясно: или да оперира, или не. Разполага и с време да претегли нещата и да направи извод. Докато ти нямаш време, за да избираш между десет нюанса на сивото. А за теб, Джеймс, аз мога да кажа, че имаш нужната класа, чувството за истина. Баща ми имаше един израз: мъжът, който притежава всичко това, казваше той, е „гражданин на вечността“.

— Каквото и да говориш, американците са неотлъчно с нас още от Пърл Харбър — каза Бонд. — Аз действам сам, но е добре да знам, че са някъде наблизо.

— Разбира се — отвърна Дариус. — Като едно голямо, предано пале.

След като келнерката направи още един курс до масата им, за да отнесе празните чинии в кухнята, Дариус подхвърли:

— Тя ти харесва, нали, Джеймс? Мога да я поканя с нас в кабарето, ако искаш.

— Тази вечер съм се оставил в твои ръце, Дариус. Постъпи, както ти идва отвътре.

В същото време Бонд си мислеше как, при цялото си сладкодумие и добродушен хумор, Дариус Ализаде нито за миг не спираше да наблюдава нещата наоколо — и докато се возеха в колата, и сега в ресторанта.

Момичето се върна с бутилка арак — силна ориенталска мастика с остър вкус, и с купа, пълна с резени пъпеш и праскова, поръсени с мед и шамфъстък. Последва кафе, гъсто и сладко, след което Дариус я дръпна и тихо й каза нещо.

— Зохре с удоволствие идва с нас, Джеймс — обяви той. — Казах й, че ще я върнем след два часа.

— Зохре?

— Хубаво име, нали? Означава „Венера“.

— Богинята на любовта?

— Не, предполагам, че планетата. Но човек никога не знае откъде ще му излезе късметът. Да вървим.

Намериха Фаршад, застанал на входа — тъкмо привършваше порция кебап с ориз, която му бяха донесли отвътре. Като ги видя, той веднага остави чинията и изтича да отвори задната врата на Зохре.

Щом Фаршад запали двигателя, Зохре му каза нещо на фарси. Той се позасмя и включи на първа.

— Каза му къде да ни закара — обясни Дариус. — Някакво специално място, което знаела. Току-що открито. Нещо като кръстопът на Изтока и Запада, доколкото усещам.

— В Новия град ли е?

— Не, разбира се. Може да е в Южен Техеран, но е заведение с класа, гарантирам. Съществува съвсем отскоро и предлага всякакви изненади. Явно зад него стоят големи западни пари.

Още докато тръгваха, Бонд забеляза как зад тях се включиха фаровете на черния олдсмобил. Той посочи назад с палец и Дариус кимна.

Фаршад караше бясно по тесните улички с два реда дървета. В тази част на града се виждаха по-малко коли, а освен това наближаваше полунощ и пътищата бяха пусти.

— Дръж се, Джеймс! — каза Дариус, после извика нещо на Фаршад, който завъртя рязко волана и сви в първата пряка. Предната броня на големия мерцедес помете кофа за боклук и я запрати да се търкаля с трясък по паважа. Фаршад настъпи газта, профуча слепешката през следващото кръстовище, с неистов писък на гуми зави в някаква неосветена уличка и след още три подобни завоя излезе на широк булевард, където отне газта и се облегна назад със зловещ смях.

— Благодаря, Фаршад — каза сухо Дариус на английски и хвана Зохре за ръката, за да я успокои, но тя изобщо не изглеждаше уплашена. След видяното по улиците на Техеран Бонд си помисли, че за момиче като нея такова шофиране си е съвсем в реда на нещата.

Най-после спряха пред някаква подобна на промишлен склад сграда, на няколко метра от тротоара, в неголям двор, заграден с висока мрежа. Нямаше никакви отличителни знаци и неонови надписи. На Бонд сградата му напомни на някои особено неприятни местенца, които бе виждал в гетата на Лос Анджелис.

— Това е клуб „Рай“ — каза Дариус.

Името предизвика у Бонд единствено смътен спомен за юношески вълнения от тайно прескачане до някое заведение с игрални автомати. Преминаха покрай горилата на входа, в чиято лапа Дариус тикна няколко банкноти, после по дълъг коридор с голи бетонни стени стигнаха до масивна двойна дървена врата, обкована с големи метални гвоздеи. Посрещна ги млада жена с традиционна носия, която натисна с крак някакъв педал. Вратите се разтвориха безшумно и пропуснаха тримата да влязат в гигантско помещение с размерите на летищен хангар. На отсрещната стена имаше истински водопад — струи вода се стичаха по стена от червеникави камъни в басейн с тюркоазено дъно, в който плуваха дузина голи жени. Над басейна имаше нещо като градинка, където гостите на заведението бяха насядали в полукръг на дивани, шезлонги или направо налягали върху изкуствената трева, а благопристойно облечени келнерки им поднасяха питиета и тави с баклава и локум. В единия край на огромното пространство имаше издигнат подиум, върху който под звуците на западна поп музика танцуваха двойки, докато в „градинката“ се слушаше единствено персийска музика, свирена от квартет изпълнители на традиционни струнни инструменти.

Зохре се обърна към Бонд с мила усмивка, разкриваща два реда ослепително бели зъби.

— Харесва ли ви тук?

Към тях се приближи млада жена и заговори Дариус на фарси. Носеше същата униформа като момичето на входа — кремава дълга роба, привързана на талията с ален шал. Макар дрехата да й придаваше скромен вид, Бонд забеляза, че отдолу няма нищо. На светлината на свещите и разноцветните крушки кожата й грееше със златисто розов оттенък.

— Това е Салма — представи я Дариус. — Нейната задача е да се грижи за нашето добро настроение. Имаме няколко възможности. Предлагам най-напред да минем през пушалнята за опиум, след което да пробваме хамама.

— Не съм убеден, че съм в настроение за турска баня — обади се Бонд.

— Ти виж тази, и ще ти дойде настроение — каза Дариус. — Доколкото разбирам, е нещо специално.

Последваха Салма до подиума в единия край на залата.

— Между другото — каза Дариус, — името Салма означава „възлюбена“.

— Родителите й са били ясновидци.

— Стига е тоя английски чар, Джеймс, макар че смятам да й предам какво каза. Пушил ли си някога опиум?

Междувременно се бяха озовали в квадратно помещение с наредени покрай стените дивани, покрити с персийски килими. На пода бяха нахвърляни големи възглавници, върху някои от които се бяха излегнали мъже и смучеха лули с опиум, които едно момиче като Салма им приготвяше на една голяма централна маса с разпален мангал в средата. Наоколо звучеше тиха персийска музика, но музиканти не се виждаха.

Зохре седна с кръстосани крака на пода в близост до масата и направи знак на Дариус и Бонд да сторят същото. Момичето взе от масата пръчка опиум, оформена като тръбичка, и отряза парченце от нея. Постави го в порцелановата чашка на една лула, после със сребърни щипки взе въгленче от мангала и го доближи до опиума. Поднесе лулата на Дариус, който намигна на Бонд и я захапа. В това време момичето задуха с уста върху въгленчето, докато се разпали, а опиумът зацвърча. Вдигна се дим, който Дариус жадно всмукна през мундщука на лулата, после я подаде на Бонд, който я пое колебливо. Не желаеше да притъпява рефлексите си с наркотици, но пък, от друга страна, се боеше да не обиди домакина. Смукна малко дим, кимна одобрително и върна лулата на Дариус. После, докато никой не гледаше, тихомълком изпусна дима през ноздрите си.

По възглавниците наоколо бяха налягали половин дузина мъже; очите им бяха затворени, на лицата им беше изписано сънливо блаженство.

— Някои от тях имат проблем — отбеляза Дариус.

Опиумът не е вреден, ако се приема в разумни количества. Да кажем, веднъж седмично. Но в тази страна има твърде много хора, които са роби, а не господари на този навик. Поне като вещество е съвсем чист, представлява необработен маков сок. Разните му производни и съединения, като хероинът, са къде-къде по-опасни.

В един момент той предложи лулата на Зохре, която се засмя и поклати глава. Дариус се усмихна.

— Нашите жени са „освободени“, Джеймс, но засега май не съвсем.

— А какви са онези момичета, които плуват в басейна под водопада?

— Хурии, небесни девици — отвърна Дариус и се закашля. Дали от смях или от опиумния дим, Бонд така и не разбра. Той обърса очи с опакото на ръката си и продължи: — Заведението им плаща да се киснат и да показват прелести във водата. Предполагам, че когато са облечени, са нещо като уреднички подобно на Салма. Според мен декорът е замислен да представлява рая. По тия места Пророкът обещава, че ако си добро момче на земята, на небето ще бъдеш посрещнат от рой девици. Дали само ще ти сервират алкохол, или ще ти предложат по-интимно обслужване, не мога да ти кажа. Отдавна не съм препрочитал Корана.

— Но вярваш в него, а? — подкачи го Бонд.

— Разбира се — отвърна Дариус. — Навремето бях благовъзпитано момче от добро мюсюлманско семейство. Баща ми беше живял дълги години в Америка, наистина, но от това далеч не следваше, че е забравил корените си. Между другото, държа да ти напомня, че преди години самият ти си вярвал в Дядо Коледа…

— Така е — каза Бонд. — Но поне разполагах с по-непосредствени доказателства. Пакети в разноцветна хартия. Недоядени моркови, които еленчетата бяха разпилели по земята.

Дариус поклати глава.

— Само като си помисля, че за едната вяра живеехме. — Той се изправи на крака леко неуверено. — А сега мисля, че Салма би желала да ни покаже хамама.

Най-напред тримата се отбиха до бара в главното помещение, където Зохре си поръча джин с тоник, а мъжете — уиски. Салма ги покани да си вземат питиетата и да я последват. Слязоха по открита вътрешна стълба и се озоваха до тюркоазения басейн, в който се плискаха „девиците“. Бонд усети нечия ръка под мишницата си.

— Елате, мистър Бонд — прошепна Зохре в ухото му. — Има още хубави неща за гледане. — Смехът й прозвуча като сребърни звънчета.

Минаха през друга масивна врата, обкована с железни гвоздеи, и стигнаха до застлано с плочки помещение, където ги посрещна млада жена с бяла роба и подаде на трима им по две големи бели хавлиени кърпи.

Зохре посочи една врата със залепена на нея мъжка фигурка, а самата тя влезе в женската съблекалня.

— Тук трябва да се свалим дрехите, Джеймс — каза Дариус.

— И какво, на девици ли ще се правим?

— Позволи ми да ти обясня — започна Дариус, като свали ризата си, под която се показаха косматите му гърди. — Хамамът играе важна роля в живота на персиеца. Ние сме чистоплътен народ. Всеки от нас мие ръцете и лицето си преди молитва, но при определени обстоятелства — например след полов акт — е задължително цялостно пречистване. И в най-затънтеното село има обществена баня, където се вършат тези неща. Мъжете и жените ходят отделно, по различно време. Жените обикновено през деня, когато мъжете би трябвало да са на работа. Разбира се, това е лесен начин жените да се следят една друга. Младата булка е длъжна да ходи на баня всеки ден, докато зачене. След това, за съжаление, по-рядко. Ако обаче жена над четирийсет се къпе често, можеш да бъдеш сигурен, че останалите ще я разсипят от клюки.

— И какво, ние отиваме в мъжкото отделение, така ли? — запита Бонд.

— Не точно — отвърна Дариус. — Загърни едната хавлия около кръста си и вземи другата в ръка. Доколкото разбирам от Зохре, идеята на клуб „Рай“ е да ти помогне да намериш рая още тук, на земята. И ето как става това: със смесена баня. Да надникнем, какво ще кажеш?

Двамата минаха през една врата и излязоха на нещо като балкон, под който се виждаха два големи басейна. Около голямото помещение имаше парни стаи, а помежду тях се виждаха врати, водещи към самостоятелни бански кабини.

Макар че всичко бе забулено в пара и помещението беше слабо осветено, нямаше никакво съмнение, че в двата басейна се къпеха заедно голи мъже и жени, като от време на време отиваха до ръба на басейните, за да пийнат от чаши с високи столчета, които им поднасяха момичета в бели туники.

В помещението звучеше традиционна персийска музика, а парата бе примесена с аромат на рози и мушкато. По стените с цветни мозаечни плочки бяха изобразени сцени от райската градина. Бонд видя как Зохре захвърли хавлията и влезе в по-малкия от двата басейна.

— В Лондон имате ли такива клубове? — запита невинно Дариус.

— О, да! — отвърна Бонд. — По „Пал Мал“ е пълно. Но там не е нужно да избираш между опиума и хамама. Достатъчно е да запомниш, че синята топка трябва да влезе в мрежата преди розовата.

Малко след това Бонд се озова лице в лице със Салма в горещия басейн. Една от разпоредителките хвърли шепа свежи розови листенца около тях. На приглушената светлина кожата на Салма изглеждаше още по-подканяща.

— Помолих Зохре да се присъедини към нас — каза Дариус.

Секунди по-късно карето се оформи. Облегнат на стената на басейна, Бонд отпи от студената ментова напитка, която му бяха сервирали.

— Това рай… не? — запита Салма на развален английски.

— Ако е това раят — отвърна Бонд, — още със завръщането си в Англия ще приема исляма. А какво става в ей онези кабини?

— Въпрос на договаряне — отвърна Дариус.

— Срещу пари?

— Не, от любов към ближния, който също като нас търси рая. Уви, персоналът се изключва — добави той, като погледна жално Салма. — Иначе това тук не би се наричало клуб, а…

— Сещам се как — прекъсна го Бонд.

Времето за забавления мина бързо. Не след дълго Зохре даде знак на Дариус, поглеждайки китката си, че трябва да се връща на работа. Бонд огледа за последно двете момичета, докато излязоха от водата и се наведоха да си вземат хавлиите.

— Сигурно ти е криво да се разделиш с тях, а, Джеймс?

— Сърцето ми се къса — отвърна той.

— Ще видим какво можем да направим за теб, докато ни гостуваш в Техеран. А сега, да вървим да отървем горкия Фаршад!

Избърсани, облечени и готови за тръгване, тримата се сбогуваха със Салма, като Дариус и Бонд й оставиха щедър бакшиш. После преминаха обратно през общото помещение, покрай водопада, и се насочиха към изхода.

След ароматизираната прохлада на клуб „Рай“ въздухът отвън им се стори непоносимо горещ и натежал от автомобилни газове. Тръгнаха през паркинга към синия мерцедес. Когато наближиха, Бонд сграбчи Дариус за ръката.

— Чакай тук! — прошепна той, извади пистолета от кобура под мишницата си и предпазливо запристъпва напред. Главата и раменете на Фаршад, както се виждаше през стъклото на предната врата, бяха в неестествено положение. Вдигнал пистолета пред себе си, Бонд заобиколи колата, пресегна се и отвори вратата. Тялото на Фаршад изпадна на улицата. Пред седалката имаше локва кръв. Човекът беше мъртъв, но ръката му продължаваше да стиска нещо, което неотдавна бе изтръгнато от устата му.