Дяволът не обича да чака

12. Търбухът на звяра

Когато дойде в съзнание, Бонд усети, че нечии ръце го влачат по асфалт към чакащ хеликоптер, чиито ротори се въртяха в мрака. Въздушната струя по кожата на тялото му показваше, че е съблечен по бельо. Ръцете му бяха вързани зад гърба, ножа на прасеца му го нямаше. Болката в черепа му беше такава, че замалко не повърна, докато го качваха на хеликоптера. Отвътре машината беше обзаведена спартански, с шест прости седалки, наредени покрай стените, и една отпред за пилота. Ръцете събориха Бонд на пода и вързаха глезените му с тънко найлоново въже. До себе си усети женско тяло — без съмнение Скарлет; ръцете ги притиснаха гръб с гръб един към друг и ги омотаха с въжета.

Докато се бореше с поредния напън за повръщане, Бонд напрягаше съзнанието си да си припомни какво всъщност се бе случило. Бе видял ослепителна светлина… и после нищо. Гневният шум от перките на хеликоптера го оглушаваше. Машината се издигна стръмно нагоре и веднага се наклони на една страна в остър завой, от което тялото му се претърколи върху Скарлет, която извика от болка. Дори без думи той я позна по гласа.

— Скарлет?

От ритника в устата му причерня и усети как му се разклати един зъб.

— Не разговаря!

Бонд вдигна очи и видя, че и шестте седалки са заети от въоръжени мъже. Към двама им със Скарлет бяха насочени шест пистолета със свалени предпазители; пронизваха ги шест чифта свирепи очи. С всяка изминала минута болката в главата му се усилваше, но заедно с нея се възвръщаше и споменът за станалото. Самото присъствие на Шагрен беше доказателство, че Бонд в крайна сметка се е добрал до каспийската тайна на Горнер и че сега без съмнение го откарват в пустинната му база.

Изплю кръв. Положението, в което бе изпаднал, си имаше и добрите страни. Без чужда помощ никога не би могъл да се добере до леговището на Горнер. Планината не дойде при Мохамед, но — както изглеждаше — Мохамед щеше да бъде откаран с хеликоптер при планината. А това беше добре.

След около час започнаха да се спускат и Бонд долови видима нервност у пазачите си. Кацнаха без произшествия и отвън се чуха резки команди. Шестимата стражи не помръднаха от местата си, само насочиха дулата на пистолетите още по-отблизо към своите пленници. Бонд чу рев на дизелов двигател и предположи, че е цистерната за презареждане. През отворената врата перките на хеликоптера навяваха пясък в кабината.

Накрая вратата се затвори и отново поеха на път.

Нямаше смисъл да се опитва да определи посоката, в която се движеха, затова се остави на дрямката да го унесе. Искаше му се да каже нещо успокоително на Скарлет, но не знаеше как, въпреки че голите им тела бяха долепени едно до друго.

След като пътуваха близо цяла нощ, Бонд усети как хеликоптерът отново се спуска. Този път, още докато машината висеше върху въздушната възглавница под ротора на няколко метра от земята, шестимата въоръжени мъже станаха от местата си и с юмруци и ритници изблъскаха Бонд и Скарлет до отворената врата. Щом перките застанаха неподвижно и отдолу поставиха стълба, стражите ги изтласкаха през вратата. Скарлет извика от болка, когато голите и ребра се отриха о металните стъпала. Отново ги поеха ръце и ги помъкнаха, както бяха вързани един за друг, към предварително подготвено трасе с ширина около три метра, върху което беше застанало нещо подобно на електрическа количка за голф, но отзад с товарна платформа като на електрокар. С опрени в гърбовете им дула на пистолети, двамата бяха качени върху платформата.

Количката потегли към тъмен пясъчен хълм, висок към двайсетина метра и приличащ на някаква пустинна крепост. Когато наближиха, в основите на хълма се разтвориха огромни плъзгащи се врати. Това е търбухът на звяра, помисли си Бонд, когато вратите се затвориха безшумно зад тях.

Количката измина още няколко метра до кръгла площадка и спря върху нея. Чу се съскане на хидравличен механизъм и площадката започна да се спуска в голяма кръгла тръба, докато се спря на дълбочина десетина метра под равнището на земята. След това количката пое по тъмен коридор и след известно разстояние застана пред масивна врата. Стражите издърпаха от платформата все още вързаните един за друг Бонд и Скарлет и ги тикнаха в тясна килия.

На вратата се появи Шагрен.

— Вие чака тук — каза той. — Няма изход. Вие мръдне, ние убие. Вижда вас отгоре — добави той, сочейки към тавана на килията.

Вратата се затвори с трясък и бе залостена отвън. Килията беше два на два. Стените бяха от камък, подът — застлан с пясък.

— Добре ли си? — попита Бонд.

— Да. А ти? — Гласът на Скарлет беше слаб и потреперваше, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Боли ме главата. Все едно съм се събудил след нощ, прекарана в игра на карти в клуба на шефа ми. Бензедрин и шампанско, това е рецептата. Господи! С какво си облечена?

— Само с това. — Скарлет размърда хълбоци.

— Онези, розовите?

— Понеже питаш, сега са бели. Преоблякох се преди вечеря.

— Какво стана в хангара? Имам спомени, докато запалиха осветлението. После…

— Шагрен се приближаваше към теб по корпуса на хидроплана. Казах си, че ще те застреля, затова стрелях първа.

— По него?

— Не. Прострелях основния захранващ кабел на осветлението. Беше само на няколко метра.

— Все пак доста добър изстрел.

— Пистолетът рита като див кон. Но аз постъпих както ми беше казал. Не дръпнах спусъка, а го натиснах плавно. Помислих си, че ще успееш да избягаш в тъмното.

— Бяха прекадено много.

— А сега какво, Джеймс?

Бонд се замисли.

— Предполагам, че Горнер не ни е докарал насред пустинята без причина. Ако искаха да ме убият, или теб, или двама ни, досега да го бяха направили.

— Следователно?

— Иска да ни използва за нещо. За постигане на някаква цел.

— Или като източник на информация.

— Може би — каза Бонд. — Докато разберем какво е намислил, предлагам да си починем малко. Между другото, Скарлет, ти така и не ми каза какво правиш в Персия.

— Звучи малко глупаво — каза тя и Бонд я усети как се размърда леко. — Обещай ми, че няма да се смееш.

— Изобщо не ми е до смях — отвърна той.

— Тук съм на почивка.

— Моля?!

— Дори ние, банкерите, понякога имаме нужда от почивка. Аз имам право на три седмици годишен отпуск и реших да ползвам десет дни. Исках да бъда наблизо, когато Попи се отскубне от лапите на Горнер. Не можех да си върша работата, като знаех, че си тук. Пък и исках да видя Персия.

Въпреки твърдението, че не му е до смях, Бонд не можа да се сдържи и се засмя, но веднага съжали, защото раните на гърба му се отъркаха о Скарлет.

— Е, видя я — каза той, като огледа каменните стени на килията. — При това доста отблизо.

В килията се процеждаше светлина от коридора. Бонд чу как резето щраква и премести тежестта си върху пясъчния под.

Влязоха двама въоръжени стражи. Единият се наведе и преряза с нож въжетата, с които бяха привързани един към друг, но не и тези на китките им. Вторият им подаде канче вода, което изпиха с вързани ръце.

— Тръгвайте — заповяда той.

Поведоха ги под дулото на пистолет по някакъв коридор, който водеше до примитивна умивалня, където им позволиха — под зорко наблюдение — да се поизмият и да ползват тоалетната.

— Може ли да получа една риза? — запита Скарлет, като погледна голата си гръд.

Стражът поклати глава и ги поведе по друг коридор, в края на който имаше врата от неръждаема стомана.

— Чака тук.

Той набра някакъв код и застана пред монтираната на видно място камера, за да бъде разпознат. Вратата се плъзна безшумно встрани. Бонд и Скарлет се озоваха в просторно помещение с климатична инсталация, боядисано в алено. Всичко — стени, под, таван — беше с цвят на цъфнал мак. Зад бюрото беше поставен старомоден въртящ се стол с тъмночервена кожена тапицерия, а на него седеше мъж с огромна лява ръка, облечена в кожена ръкавица.

— За бога, дайте й една риза — каза доктор Юлиус Горнер. В гласа му се долавяше такова отвращение, че Бонд се запита дали женската плът не го отблъсква.

Горнер стана и излезе иззад бюрото. Беше облечен в кремав ленен костюм, синя риза и червена вратовръзка. Сламено русата му коса беше сресана назад от високото чело и стигаше до яката. Той доближи лице до Бонд, който си отбеляза наум високите му славянски скули и онази нетърпяща възражение арогантност, която му бе направила впечатление още на доковете в Марсилия.

Още по-смразяващо от арогантността на Горнер беше студеното високомерие, което излъчваше с цялото си същество. Той никога не поглеждаше човека насреща в очите, сякаш съзнаваше, че да се изложи на чувствата и желанията на околните би означавало да наруши чистотата на собствената си целеустременост. Тази студенина и затвореност го правеха практически неуязвим, без ахилесовата пета на гордостта, похотта, жалостта или каквото и да било друго човешко чувство.

— Ето че отново сте мой гост, мистър Бонд — каза Горнер. — Само да не ви стане навик да се възползвате от гостоприемството ми. Това не ви е крикет.

Бонд не отговори. Вратата се отвори и някакъв мъж донесе сива военна риза за Скарлет. Бонд забеляза, че и след като се бе измила, по гърдите й има петна от кръв — дали нейна или негова, не можеше да каже. Мъжът подаде същата риза и панталони на Бонд, който бързо ги навлече.

— А сега седнете — каза Горнер и посочи два дървени стола. — Изслушай ме внимателно, Бонд, без да ме прекъсваш. Аз не съм човек, който играе спортсменски. Никакъв тенис повече. При мен няма „аз на теб, ти на мен“. Тук си, за да работиш. Ще ти покажа фабриката си и после лично ще ти дам работни указания. Искам от теб да ми помогнеш да осъществя една от най-дръзките военни операции на века. Операция, която, убеден съм, ще промени хода на историята. Следиш ли мисълта ми?

Бонд кимна.

— Между другото, надявам се, че нямаш нищо против да ти викам „Бонд“ вместо „мистър Бонд“, нали? Така се обръщат един към друг английските джентълмени, само на фамилия. Ако сме джентълмени, трябва да следваме правилата.

— Ами Скарлет? — попита Бонд.

— Момичето с теб ли? Тя не ме интересува изобщо. Макар да допускам, че работниците ми биха се заинтересували от нея.

— Какво си направил на сестра ми? — запита Скарлет. — Къде е Попи?

Горнер се приближи до Скарлет и навря лицето си в нейното. С облечената си в ръкавица маймунска ръка той я стисна под брадичката и завъртя главата й на едната страна, после на другата. Бонд зърна за миг космите по китката му между ръкавицата и маншета.

— Изобщо не разбирам какво ми говориш. Сигурно си чувала слухове за мен. Тук постъпваме по определен начин с тези, които се водят по слухове.

— Къде е сестра ми? Какво си…

Маймунската ръка я зашлеви през устата. После Горнер вдигна показалеца на човешката си ръка и го долепи до устните си.

— Шшшт — каза той. От устните на Скарлет потече струйка кръв. — Да не чувам повече глас. — После заповяда на стража: — Заключи я в килията до довечера, когато ще я пуснем за забавление на първа смяна.

Стражът я повлече нанякъде с окървавена уста, а Горнер се обърна към Бонд.

— Ти ела с мен.

Горнер постави ръката си върху алената стена и една невидима врата се плъзна безшумно встрани. Бонд го последва по дълъг коридор, чиито стени и под бяха изцяло от стъкло. Отдолу се виждаше нещо като химически завод.

— Аналгетици — каза Горнер. — Обезболяващи средства. За пръв път разбрах как действат на Източния фронт. Премахват болката. Какви ли не глупости се приказват за ужасите на химическата война. Но всеки, който се е бил при Сталинград, може да ти каже, че конвенционалната е далеч по-ужасна.

Размерите на завода бяха смайващи. Бонд преброи на око най-малко петстотин работници на поточните линии и още толкова, които зареждаха със суровини разните центрофуги и дестилационни инсталации.

— Ако някога си виждал мъже с отнесени от шрапнел лица — каза той — или с черепни кости, раздробени от въртящ се странично куршум… или пък такива, които стискат с ръце червата и черния си дроб, за да не изпаднат от разпраните им кореми… тогава ще осъзнаеш нуждата от бързодействащ аналгетик.

Стигнаха до едно разклонение в стъкления коридор.

— От тази страна в големите стоманени цистерни се обработва екстракт от мак, от който се произвеждат обезболяващи средства. Кодеин, дихидрокодеин, петидин, морфин и тъй нататък. Някои продукти се превозват с кораби през Персийския залив до Бомбай, а оттам се експедират за Далечния изток, Австралия и Океания. Други се пренасят по суша до завода ми край Париж, откъдето готовата продукция се продава в Северна Америка и Западна Европа. Трети, ако щеш, вярвай, се пласират в Съветския съюз, на север чак до Естония. В Париж и Бомбай някои химически съединения се рафинират допълнително, като се превръщат в прахове, сиропи, таблетки — всичко, което се търси на местния пазар. Търговските названия, под които се продават, както и опаковките, са различни в Бомбай и Париж. Здравните служби и частните клиники ми превеждат парите в офшорни сметки и никой не е в състояние да направи връзка между отделните ми производства и пазари. На практика, един военен лекар в някой полеви лазарет в Нигерия използва същата лекарствена субстанция, както и един гинеколог в частната си клиника в Лос Анджелис, само че в различна форма, в различна кутийка и с различен надпис. И едното, и другото са произведени тук.

— А конкуренцията? — запита Бонд.

— Със старите фармацевтични компании се конкурирам успешно, понеже имам евтина работна ръка. Всъщност тези хора не ми струват и цент.

— Не им плащаш?

— Плащам им, но не в пари. Всички са наркомани. Намираме ги по улиците на Техеран, Исфахан, Кабул. Някои чак в Багдад и по-далеч. Например в Турция. Работят по дванайсет часа на ден срещу вода, ориз и хероин. Спят направо на пясъка. Досега никой не е избягал.

— Даваш им хероин?

— По-евтин е от опиума, а е и по-силен. Някои от тях пристигат като опиумно зависими, но ние бързо ги вкарваме в пътя. След това им даваме по една доза дневно. Редят се на опашка като деца да си получат инжекцията. Да можеше само да им видиш лицата!

Горнер се обърна и измина няколко крачки.

— В тази част произвеждаме хероин. Наглед няма голяма разлика, нали? Това е, защото аз съм единственият производител на дрога в света, въвел индустриални методи на производство. Паралелното протичане на еднотипни технологични процеси и едросерийното производство ми позволяват да реализирам огромни икономии. Прахът, който излиза в края на тази поточна линия, се произвежда със същата ефективност, с която разните таблетки и сиропчета в другите цехове. Част от продукцията достига до спешните отделения в болниците на Чикаго и Мадрид, друга част се пласира в задните улички на парижките предградия или в гетата на Лос Анджелис. И все по-често, Бонд — нещо, което ме прави особено щастлив, — по добрите стари британски улици на Сохо и Манчестър. След като го продам, хероинът може би се смесва с амфетамин или с пестициди, или с отрова за плъхове. Но това вече не е мой проблем, нали така? Когато Шагрен го е предал на получателя и е получил парите, самият продукт престава да ме интересува като такъв. Интересува ме обаче ефектът от него.

Работниците бяха само на няколко метра под тях. Облечени бяха със сиви ризи като тази, която бяха донесли на Бонд. Всеки един беше изцяло погълнат в работата си, телата им бяха наведени напред с ужасяваща усърдност, която се засилваше, щом усетеха присъствието на някой от многобройните стражи с камшици и немски овчарки, изопнали до скъсване тънката верижка.

— Знаеш ли какво представлява хероинът? — запита Горнер. — Позволи ми да ти изнеса кратък урок по химия, Бонд. Започваме с онова симпатично цвете, наречено мак, или Papaver Somniferum. Красиво име за красиво растение — „макът, който донася сън“. Сокът от семенниците му дава опиум — царя на наркотиците, възпят от безброй поети, от Омир до наши дни. Предполагам, че си го срещал.

— За кратко — отвърна Бонд.

— Опиумът е скъп — продължи Горнер, — но много търсен. Най-големият картел за производство и търговия с наркотици, познат в света — преди да създам това скромно предприятие, — е принадлежал, разбира се, на вашата Британска империя. Британците са водили две опиумни войни с Китай, за да запазят монопола си върху световния трафик. И двата пъти са побеждавали. По силата на Договора от Нанкин от 1842 г. са отнели Хонконг от Китай и са отворили пет пристанища за нуждите на опиумната търговия, превръщайки милиони китайци в бръщолевещи наркомани. Не би било лишено от основание някой да се опита да им плати със същата монета, не мислиш ли? Аз лично не причинявам на британците нищо, което те не са причинявали на други.

Бонд мълчеше.

— Но всичко това отнема време — оплака се Горнер. — Господи, колко време само отнема!

Докато той говореше, Бонд гледаше редиците роби долу в цеха, с мокри от пот работни дрехи. Един от тях беше паднал на земята — в безсъзнание или може би мъртъв — и в момента стражите го отнасяха нанякъде. Работниците наоколо бяха твърде уплашени, за да вдигнат глава от машините.

— Между опиума и хероина имаме морфин — продължи Горнер. — Изолиран е за пръв път през 1805-а, годината на знаменитата Трафалгарска битка. По-късно, през 1874-та, един англичанин на име Райт произвел диацетилморфин — бял кристален прах без миризма, горчив на вкус, който се получава чрез ацетилация на морфина. Известен като хероин.

Горнер се закашля.

— Това е, което всъщност се прави тук. Ацетилация. Оттам и миризмата. Мисля, че ти е известна моята репутация, Бонд. Аз съм завършил няколко университета по цял свят. Може би тези дълги думи те объркват, но за мен те са като любовна поезия. „Любовта ми е като червена роза“, бе написал вашият известен шотландец, нали така? А моята е като червен мак. Толкова различна, толкова славна! Особено удоволствие изпитвам при спомена, че макът беше сантименталната емблема на вашата имперска саможертва срещу германците през Първата световна война. Задължил съм всички по веригата на доставки да повтарят думите на онова безсъдържателно стихотворенийце: „В полята на Фландрия макове цъфтят.“ Това им е нещо като парола, таен код. Кодът на смъртта.

Горнер отново се закашля и сякаш се събуди от моментен унес.

— Както и да е. Та онзи ваш химик Райт пропуснал — нещо твърде необичайно за англичанин — да се възползва от изобретението си за лично обогатяване. За търговското приложение на хероина пръв се сетил един германец на име Хайнрих Дрезер, директор на фармакологичната лаборатория на „Байер“. След като изпробвал препарата върху работници в собствената си фирма, той го нарекъл „хероин“, защото ги карал да се чувстват герои! Фармакологичният ефект на хероина е същият като на морфина, но е нужно четири пъти по-малко количество. Освен това е по-евтин, лесен и бърз за прилагане. Чудодейно вещество! Скоро всеки американски аптекар добавял вносен хероин към собствените си препарати. „Блаженство е в такова утро да си жив“, както пише друг ваш поет.

Бонд избягваше дори да поглежда към мъжа до себе си, с неговата жълтеникава коса и демонична целеустременост. Горнер изглеждаше странно неуязвим, затворен в някакъв свой свят, където обикновените човешки мисли, грижи и притеснения не можеха да го докоснат и да отслабят волята му.

— Тук се работи на две смени по дванайсет часа — продължи Горнер, — така че производството не прекъсва и за миг. Това е допълнителна икономия, която никой от конкуренцията не може да си позволи.

— Не ползват ли почивка? — запита Бонд.

— Ползват, по две минути за пиене на вода веднъж на три часа. Ето защо при нас има… естествено текучество. Умират на работните си места. Стражите ги изнасят. Мисля, че току-що видя един такъв случай. Кандидати за техни заместници не липсват.' Дори официални правителствени източници признават за наличие на два милиона наркомани в Иран, като от ден на ден все повече млади хора се пристрастяват към дрогата. Шагрен разполага с екип за набиране на работна ръка, който всеки ден докарва по двайсетина нови работници от Йезд и Керман. При нас е като въртяща се врата — един идва, друг си отива.

— Това е недостойно — каза Бонд.

— Аз бих го нарекъл добър бизнес — отвърна Горнер. — Всичко, което знам за робския труд, съм го научил от Британската империя и нейните колонии.

Африка, Индия, Карибите. Бях любознателен и старателен ученик, Бонд. А пък тези мъже… са боклук. Тъй или иначе, ще умрат. Ние им продължаваме живота. В края на всяка смяна дори им предоставям развлечение. Ще видиш. А сега се връщаме в кабинета ми.

В червената стая Горнер седна зад бюрото, натисна някакъв бутон под плота и в стената зад него се премести един панел, зад който се виждаше производственото хале.

— Понякога обичам да ги наблюдавам — каза той, — а друг път ми писва да гледам как се мъчат. Аномия, Бонд. Пълен морален и ценностен упадък. Самият аз го усещам понякога. Една умора, която разяжда душата ми. Враг на всяка човешка амбиция и жажда за прогрес.

Той върна панела на мястото му и извъртя стола си така, че да е с лице към Бонд.

— Един ден ще създам толкова наркомани във Великобритания, колкото Британската империя създаде навремето в Китай. И този ден не е далеч. Тогава ще загубите скъпоценното си членство в Съвета за сигурност. Ще загубите и Студената война. Ще се превърнете в държава от Третия свят, каквато по право ви се полага да бъдете.

— Искам да те питам нещо — каза Бонд. — Как успя да се биеш последователно за нацистите и за Червената армия с тази инвалидност? Ръката ти имам предвид.

Това беше добре пресметнат риск.

За момент студените сини очи се присвиха над високите скули, стиснатите зъби изскърцаха. След това Горнер изпусна шумно въздух през носа си.

— Какво знаеш ти за Източния фронт, глупако!

Това да не са твоите английски лигльовци, които в пет следобед си пият чая с теб, а в шест те пробождат в гърба, без да си дадат труда да те извикат на дуел? Онези там бяха истински животни, премръзнали до смърт, свикнали да убиват с голи ръце, да изнасилват, измъчват и колят. В частите приемаха всякакви — сакати, луди, глухонеми, сифилитици. Стига да можеха да държат пушка и да натискат спусъка. Както бихте се изразили вие, „всяка ръка, годна да вдигне желязото“.

Горнер си бе възвърнал присъствието на духа. Почти се усмихваше.

— Ето, пошегувах се. Да вдигне желязото… дори с ръка като тази. — Той хвана ръба на бялата ръкавица и се втренчи в Бонд, сякаш го предизвикваше да го погледне в очите. — Искаш ли да я видиш?

— Не.

— Хайде, Бонд. Знам, че изгаряш от любопитство. Без любопитство не се става таен агент. Позволи ми да ти я покажа.

Горнер смъкна ръкавицата и вдигна ръката си пред лицето му. Дланта беше дълга и плоска, белезникаво розова отдолу, черна и сбръчкана отгоре. Първата фаланга на пръстите беше непропорционално дълга, а черните нокти бяха с триъгълна форма. Кожата беше суха и прорязана от дълбоки бразди. Палецът беше къс и разположен близо до китката, като изобщо не се срещаше, е останалите пръсти. От кокалчетата назад цялата ръка беше покрита с гъста черна козина, като на шимпанзе. Някъде между китката и лакътя тя постепенно се превръщаше в човешка.

Горнер нахлузи обратно ръкавицата си. Бонд изобщо не реагира.

Двамата бяха застанали на две педи един от друг и се гледаха в упор. Никой не мигаше.

— Защо мина на страната на противника? — попита Бонд.

— Защото нацистите вече нямаха шанс да победят. За тях войната беше свършила. През 1944 година в Източна Европа вече се разгаряше Студената война. А пък аз исках да съм на страната, която рано или късно ще победи англичаните. Затова минах към Червената армия.

Бонд замълча. Повечето от нещата, които чуваше сега от Горнер, съвпадаха с казаното преди време от М. Единственото допълнително нещо, което Бонд разбра за него, бе, че въпросът за ръката му все още е в състояние да го изкара от равновесие, макар и за момент.

— А сега, на работа — каза Горнер. — Опиумът, моята основна суровина, трябва да постъпва отнякъде. Доставките от Турция не са достатъчни. Понастоящем използвам връзките на Шагрен, за да разработя Далечния изток. Лаос е добър източник, пък и американците се оказаха учудващо услужливи. Ти чувал ли си, че ЦРУ притежава собствена авиокомпания, „Еър Америка“, която превозва пратки опиум?

— Това е абсурд — каза Бонд.

— Не, политика — отвърна Горнер. — Самолетите на „Еър Америка“ карат оръжие за разни антикомунистически главатари, а се връщат натоварени с опиумен мак. Какво очакваш от авиокомпания, чийто девиз гласи „Всичко, винаги, навсякъде“? Хиляди американски войници са вече наркомани. Бюрото на ЦРУ в Северен Лаос притежава рафинерия за хероин. Югоизточна Азия е източник на седемдесет процента от опиума в света, основен доставчик на ненаситния американски пазар.

— И там ли се опитваш да сложиш ръка?

— Да. Шагрен работи по въпроса. В момента отстранявам някои препятствия. За мен това е инвестиция. Не ми е приятно да го върша, защото част от парите ми отиват пряко за финансиране на американската военна машина, но начинанието си има едно предимство. Това, че ЦРУ гледа и на останалата ми дейност сравнително благосклонно. Предполагам, разбираш защо това ми е от полза.

— Русия, Америка… Играеш на сигурно, а? — каза Бонд.

— Да, това ми е целта — отвърна Горнер. — Така е по-добре за бизнеса. Един ден ще купувам на по-изгодни цени от Далечния изток. За момента основните ми доставки идват от провинция Хелманд в Афганистан. И тук стигаме до твоята роля, Бонд. Понастоящем срещаме известни проблеми по границата. Пълно е с разбойници, някои от тях с гранатомети и противовъздушни ракети, да не говорим за леко оръжие. Хората ми трябва да направят един курс близо до Забол, с товар опиум. Местността се нарича Проходът на адския огън. Знаеш ли защо?

Бонд поклати глава.

— Носи името на един участък от железопътна линия в Бирма, построен през войната от австралийци и новозеландци, военнопленници на японците. Казват, че по един човек е заплащал с живота си за всеки метър положени релси. Храбри хора са били тия австралийци, които са се били и заради вас…

— Знам, че са храбри — отвърна Бонд. — Те са сред най-добрите войници в света.

— Както и да е. Та и нашите загуби по този проход са подобни. Не чак по човек на метър, но доста. А не мога да изпратя наркомани, трябва да жертвам истински мъже. Искам да отидеш в Забол с Шагрен. Тръгвате утре сутрин.

— Защо?

— Мисля, че пътуването ще те научи на някои неща.

Горнер се изправи и панелът в стената зад него се разтвори.

— А сега — каза той, — време е за вечерната забава. Ела тук, Бонд!

Стражът подкара Бонд, опрял дулото на автоматичната си пушка в гърба му.

В края на стъкления коридор от другата страна на цеха за хероин се разтвори врата. Един от стражите избута през нея някаква жена и вратата се затвори зад гърба й. Жената беше гола, без нищо върху себе си.

— На това му викаме „Разходка по Ламбет“ — обясни Горнер. — Жизнерадостно, традиционно лондонско забавление.

Още три жени, голи като първата, бяха изблъскани на стъклената пътека.

— Трябва да направят една пълна обиколка — каза Горнер. — Мъжете обичат да застанат отдолу и да ги гледат.

— Кои са тези жени? — запита Бонд.

— Никои. Проститутки. Повечето са и наркоманки. Събираме ги по улиците наред с мъжете. Когато позагубят първоначалното си очарование, да кажем, след три-четири дни, им ги даваме да се забавляват.

— Какво?!

— Стражите ги отвеждат долу в цеха и мъжете ги изкарват навън. Безплатно забавление, повдига бойния дух.

— А какво правите е момичетата после?

Горнер го изгледа с известно учудване.

— Как какво? Погребваме ги, разбира се.

Горнер се обърна към вратата, през която влизаха жените, и изкриви лицето си в подобие на усмивка.

— О, я гледай, я гледай! Току-що излезе една, която сигурно ще ти се види позната. Мисля, че мъжете долу ще подивеят, като я видят.