Дяволът не обича да чака

18. „Златоуст-36"

— Една минута — каза Масуд.

Под тях се издигаха назъбените сивкави хребети на Урал. Вдясно — на изток — в подножието на планината се простираше безформеното петно на град Челябинск. Далеч вляво се виждаше грамадна водна площ, която стигаше чак до хоризонта на запад. Яркото слънце и кристалночистият въздух правеха ориентирането на такава височина лесно като детска игра.

По указания на Масуд Скарлет държеше щурвала наведен докрай напред; стрелката на висотомера се въртеше с бясна скорост обратно на часовника, докато големият авиолайнер слизаше стръмно надолу към атомното градче Златоуст, закътано в гранитните гънки на планината.

В този момент вратата на пилотската кабина се разтвори с трясък и Масуд видя черен лугер, насочен отблизо в главата си. Точно каквото искаше Бонд. В мига, в който Масуд махна пистолета си от главата на Скарлет, той се хвърли напред и го сграбчи за ръката.

В тясното пространство отекна мощен изстрел; Кен Мичъл изпусна лугера и се строполи безжизнен. Изведнъж Бонд се озова вкопчен в смъртна хватка с Масуд, като Скарлет бе притисната между двамата.

В резултат от натиска на телата им върху щурвала авиолайнерът започна да пикира стръмно надолу; същевременно Бонд притискаше коляното си в ръчките за управление на двигателите, от което четирите ролс-ройса зареваха гръмовито.

Бонд усети около шията си пръстите на Масуд, които се опитваха да напипат артериите му. В този момент си помисли за робите във фабриката на Горнер и за голите момичета, които онзи садист караше да дефилират пред очите им. Той нанесе жесток удар с чело в носа на Масуд, а когато дебеловратият за миг се подпря зашеметен на стената на пилотската кабина, заби коляно в слабините му.

Скарлет се освободи от предпазния колан на пилотската седалка и вдигна лугера от пода на кабината. Подаде го на Бонд, който замахна и удари с дръжката Масуд в слепоочието. Масуд се опита да го ритне в корема, но Бонд бе предвидил това, сграбчи го за глезена с двете си ръце, стъпи с крак върху слабините му за опора и с всички сили изви крака му на една страна, докато усети разкъсването на сухожилията и чу писъка на Масуд.

— Дръж щурвала! — извика той на Скарлет, която се хвърли напред в отчаян опит да спре пикирането на самолета.

Бонд обкрачи безпомощния Масуд, обърна го по корем и заблъска главата му в пода на кабината, докато застина неподвижно. После сграбчи ръчките за управление на двигателите и ги дръпна назад, за да отнеме газта, преди да се притече на помощ на Скарлет и двамата заедно да се опитат ръчно да изведат в хоризонтален полет големия авиолайнер. Мъжът, който най-добре знаеше как да изпълни тази маневра, лежеше мъртъв в краката им.

— Не става! — крещеше отчаяно Скарлет. — Много е тежък. Не реагира на лоста!

— Загубил е управление в резултат на изстрелите — извика Бонд, докато бършеше кръвта на Масуд от лицето си. — Освен това имаме декомпресия. Оня пазач сигурно е излетял през прозореца. Да вървим! Къде е парашутът?

Той отвори шкафчето за екипажа и намери онова, което търсеше.

— Сложи си го! — каза той, като подаде парашута на Скарлет.

— Ами ти?

— Прави, каквото ти кажа! — извика Бонд.

Скарлет се подчини, прекара ремъците между краката и около кръста си и ги закопча в централната тока на гърдите, при което сгънатият парашут застана на мястото си на гърба й.

Теглейки я зад себе си, Бонд се изкачи по наклонената пътека назад до вратата.

— Превключи на ръчно отваряне — каза тя.

С треперещи ръце, двамата се опитаха да отворят със сила вратата.

— Още сме високо — каза Бонд. — Налягането е твърде голямо.

Облечена в скъсаната си униформа, Скарлет го погледна отчаяно.

— Трябва ни вода, за да скочим в нея — каза Бонд. — Ти стой тук!

Той се спусна обратно в пилотската кабина и постави ръчките за регулиране на двигателите на минимум, подавайки толкова гориво, колкото да поддържат машината в движение. Вдигна лугера от пода на кабината и го затъкна в колана на панталона си. След кратко колебание свали обувките на мъртвия Кен Мичъл и ги закопча в ризата си. После, с последен напън върху щурвала, насочи самолета към обширната водна площ, която се виждаше далеч на запад. Тежката машина се изравни достатъчно, колкото да му позволи да се върне обратно до вратата, в която се беше вкопчила Скарлет.

— Да опитаме отново! — извика той. Двамата задърпаха с общи усилия ръчката за освобождаване на вратата, докато усетиха, че поддава. — Ще се хвана за теб — каза Бонд.

Той се залепи за гърба й, промуши ръце под ремъците на парашута и сплете пръсти малко под гърдите й.

— Не прави нищо. Аз ще дръпна шнура — каза той и ритна вратата.

В миг Скарлет бе засмукана навън от въздушната струя, с Бонд на гърба си. Самолетът летеше под такъв ъгъл, че двигателите и опашката профучаха високо над главите им, докато двамата, вкопчени един в друг, се преобръщаха в разредения въздух над Русия. Бонд я притискаше толкова силно към себе си, че замалко не смаза ребрата й, докато тя беше впила нокти в мускулите на ръцете му, за да не го изтърве. Докато падаха свободно надолу, въздухът нахлуваше в дробовете им като изстрелян от ракетен двигател.

Бонд изчака толкова време, колкото му се струваше безопасно, и като притисна Скарлет още по-силно към себе си с лявата си ръка, с дясната дръпна лостчето, което изтегляше шнура за разтваряне на парашута. Последва кратка пауза, след което се чу пукот и над главите им с оглушителен плясък се разтвори куполът на парашута. Тялото на Скарлет се дръпна нагоре с такава сила, че Бонд замалко не изпадна от гърба й. Когато усети хватката му да отхлабва, тя изпищя и го стисна за китките. Но лактите му бяха закачени за ремъците и със забавянето на скоростта той отново успя да се хване здраво за тялото й.

Докато падаха, Бонд се опита да насочи парашута по посока на водния басейн, който се виждаше на около шестстотин метра по-надолу и встрани. Максималното натоварване на един военен парашут беше около деветдесет килограма, но Бонд бързо пресметна наум, че колкото и Скарлет да беше слабичка и стройна, двамата заедно тежаха поне 150 килограма. За момент въздухът около тях сякаш утихна, после някъде изотзад се разнесе тътен като от земетресение; двамата обърнаха едновременно глави по посока на звука.

Останал без управление, лайнерът бе завил надясно и се бе забил в планинския склон.

— Урал вече има един връх по-малко — извика той в ухото на Скарлет.

Бонд погледна към водата, която вече беше на сто и петдесет метра под тях.

— Щом паднеш, натисни лоста за освобождаване. Иначе парашутът ще те повлече и ще се удавиш.

— Разбрано — отвърна тя.

Водният басейн под тях, както вече ясно се виждаше, не беше езеро, а участък от широка река. Това нямаше особено значение, стига да беше достатъчно дълбока.

С ръце на слабините, за да се предпази при удара, Бонд се вряза в повърхността на водата и потъна като камък в дълбините на Волга. В продължение на няколко мига около него се мяркаха водорасли, после всичко потъна в студен мрак. Накрая краката му се удариха в каменистото дъно със сила, която замалко не счупи гръбнака му; той се сви инстинктивно и се подпря на лакти и колене. После се отблъсна нагоре и покрай очите му в обратна последователност се заредиха черна вода, водорасли и риби, докато изплува на слънчевата светлина.

Отначало върху повърхността видя само разстлания купол на парашута. После недалеч от него изплува една тъмна мокра глава.

Скарлет се метна в прегръдките на Бонд и покри с целувки лицето му, по което се стичаха струи вода.

— Божичко! — извика задавено тя, като плюеше вода и кашляше. — Ама ти си бил опасна работа!

— Благодаря ти за превоза — отвърна той.

Когато изплуваха на брега на реката, двамата поседнаха за малко, колкото да си поемат дъх и да огледат раните си.

— Горкият Кен — каза Скарлет.

— Оказа се по-свестен човек, отколкото предполагах — отвърна Бонд. — А ти как се оправи, откакто се видяхме за последно?

— Кодът за вратата проработи. Наоколо имаше доста охрана, но всички тичаха към кабинета на Горнер.

— А отвън?

— Нищо особено. Отвън бърлогата на Горнер е просто бабуна насред пустинята. Предполагам, че идеята е била да не привлича внимание, затова няма кой знае колко прожектори и лампи. Но все пак си казах, че трябва да действам бързо, докато се занимават с теб. Притичах до самолета. Багажните люкове бяха отворени, понеже работниците не бяха приключили с преустройството му. Успях да се покача в багажното отделение по нещо като електрокар, а оттам през един отвор в пода проникнах в пътническия салон. Беше изрязан с оксижен, за да минават кабелите за задействане на бомболюковете, точно толкова широк, колкото да се провра. Озовах се непосредствено зад пилотската кабина. Там, в шкафчето за екипажа, намерих тази униформа, преоблякох се в тоалетната на първа класа и зачаках да се появиш. Не мога да кажа, че прекарах особено приятна нощ.

— Те не претърсиха ли самолета?

— Малко по-късно чух някакви хора да се навъртат около багажното отделение. Но като се убедиха, че бомбите са налице, си отидоха. Може би изобщо бяха забравили за отвора в пода, или са си мислили, че не е достатъчно широк, за да се промуши човек през него. Освен това до самолета не беше прилепена стълба, така че нямаше как да се усъмнят, че вътре има някой.

— Е, отлично се справи — каза Бонд. — Знаех си, че те бива за тези работи.

— Така си е — призна Скарлет. — Професионален опит.

— Всестранно надарена банкерка — подметна Бонд.

— А сега какво правим?

— Сега ще се опитаме да помогнем на Попи.

Трябва да намерим някъде телефон. Предлагам ти да говориш. После ще се свържа с моите хора в Лондон, за да им предам цялата информация, с която разполагаме.

— Е, добре. А ние междувременно какво правим?

— Прибираме се вкъщи.

— Как?

— Предполагам, че се намираме някъде източно от Москва. Може би на хиляда, хиляда и двеста километра. Предвид случилото се би било рисковано да пътуваме с влак. Властите едва ли очакват оцелели от самолетната катастрофа, но въпреки това ще бъдат нащрек. Ще намерим кола. Ти ще ми бъдеш навигатор. Вярвам, че знаеш достатъчно руски, за да питаш за посоката.

— Да — отвърна Скарлет, — макар че сигурно акцентът ми е доста архаичен. Отпреди революцията. Учила съм руски от белогвардейци.

— Е, все пак и комунистите се държат кавалерски с жените. За начало ни трябват дрехи, пари и кола. През следващите няколко часа искам да извръщаш поглед, когато се наложи, нали Скарлет? Понякога и на тайния агент му се налага да върши неща, които не са за пред изискана компания.

— Честно да ти кажа, Джеймс, все ми е едно какво ще правиш, стига да намериш нещо за ядене. Каквото и да видя, обещавам да го забравя начаса.

— За начало ще ти трябват обувки — каза Бонд, докато нахлузваше на краката си мокрите обувки на Кен Мичъл.

— Така е. Към униформата нямаше обувки, нито чорапи. Стюардесите са длъжни да си носят свои. Така ми беше казала Попи. Пък и още нещо: нямам бельо.

— Знам — отвърна Бонд. — Да видим какво можем да намерим за теб.

Той протегна ръка и й помогна да се изправи на крака.

Двамата поеха напряко през полето, докато излязоха на тесен коларски път, и след още около час кретане по него, до забутано селце. От една къща Скарлет изпроси за двамата вода, хляб и нещо средно между сирене и извара.

Слисаната селянка, която им даде храната, не откъсваше очи от босите крака на Скарлет. Тя ги предупреди, че най-близкото шосе е на не по-малко от час бърз ход, после им даде още хляб и две спаружени ябълки за из път.

Когато излязоха на шосето, Скарлет помаха и спря камион, превозващ селскостопанска продукция. Преди още шофьорът да бе забелязал, че младата жена, застанала край шосето, има мъжка компания, двамата с Бонд вече се бяха качили в каросерията и отпътуваха на запад. Камионът ги откара до някакъв пазарен градец, където шофьорът им посочи как да стигнат до най-близкия пътен възел и оттам да хванат магистралата на запад през Казан, столицата на татарите, и Горки, промишления център на Поволжието. От Горки до Москва, обясни той, се стигало с автомобил само за пет часа.

След като шофьорът ги свади на разклона, Бонд помогна на Скарлет да пооправи вида си, доколкото беше възможно. Междувременно дрехите им бяха изсъхнали, но куртката от униформата й на стюардеса беше скъсана и във всеки случай изглеждаше твърде подозрително с нашивките и отличителните знаци на „Бритиш Еъруейс“, затова я захвърлиха край пътя. Боса, с тъмносинята си пола, подгъната на кръста, за да разкрива повече от бедрата й и да привлече погледа на някой шофьор, с бялата си блузка и с изпъната назад тъмна коса, Скарлет приличаше на красива, макар и поопърпана гимназиална учителка — точно жената, на която всеки мъж би желал да се притече на помощ.

Над дузина превозни средства от всякакъв вид намалиха скоростта и спряха пред тях, но Бонд не одобри нито едно. Скрит зад една ела, той всеки път поклащаше глава в отговор на въпросителните погледи на Скарлет. Вече започваше да се пита дали в тази тоталитарна държава изобщо може да се намери свестен автомобил, когато най-после чу характерния звук на 2,5-литров четирицилиндров двигател и видя по шосето, под тунела от два реда брези, да се задава „съветският мерцедес“ — черна „Волга М-21“, предпочитаната марка на КГБ и по тази причина обект на страх и ненавист за огромна част от населението. Толкова по-добре, помисли си Бонд.

Скарлет излезе на платното и волгата намали. В нея пътуваше само шофьорът — посивял мъж над петдесет, набит и с костюм, но без вратовръзка, който се пресегна през седалката да й отвори вратата. Този не е от КГБ, помисли си Бонд. Приличаше по-скоро на контрабандист, а може би беше привилегирован местен партиен функционер.

Докато Скарлет се наместваше отпред, Бонд се шмугна на задната седалка. На недоволно мърморещия шофьор тя обясни, че спътникът й е неин брат, който не е съвсем наред с главата и затова никога не говори.

В продължение на около час се движиха право на запад, към Казан, а когато навлязоха в един пуст участък от пътя, далеч от всякакви населени места.

Бонд измъкна лугера от колана си и опря дулото зад ухото на шофьора.

— Кажи му да намали и да спре.

И тримата слязоха от колата и се скриха в крайпътните храсталаци.

— Кажи му да се съблече по бельо.

Скарлет извърна глава настрани, докато Бонд свали дрехите си и облече костюма на мъжа. Във вътрешния джоб на сакото имаше портфейл, от който извади всички пари.

— Колко прави това? — запита той.

Скарлет преброи банкнотите.

— Има колкото за храна и нещо за пиене.

— А за бензин ще има ли?

— Да. Но не и за дрехи…

— Кажи му да изчака на място десет минути, преди да прави каквото и да било. Кажи му също, че ще оставим колата му в Москва. И накрая, кажи му от мое име, че много съжалявам.

Бонд и Скарлет изтичаха обратно до волгата и потеглиха със свистене на гуми.

— Като стигнем в Москва — запита Скарлет, — ще се обадим ли в британското посолство?

— Не — отвърна Бонд. — От гледна точка на посолството Службата не съществува. Особено пък в Москва! Не мога да поискам закрила от тях. Ти обаче можеш.

— Но без моя руски ти няма да се оправиш!

— Ще пробвам, пък може да успея.

— Няма да те изоставя, Джеймс. Не и сега.

— Е, добре, но ако е така, опитай се поне да поспиш. Седалката ти се разгъва на легло. Руснаците много се гордеят с този модел. Показвали са го неведнъж на Лондонското автомобилно изложение!

След час Бонд я събуди. Бяха спрели на някаква бензиностанция и един старец излезе отвътре, за да им налее бензин.

Без да отваря прозорците, Бонд й каза:

— Слез уж да се поразкършиш, и му кажи, че ще вляза в бараката да му платя.

Скарлет заговори стареца и той кимна, след което Бонд слезе от колата и пристъпи към малката постройка. Вътре, зад тезгяха, седеше жена с кърпа на главата.

Бонд извади лугера и посочи с дутото касовия апарат, като едновременно с това вдигна пръст към устните си. Ужасена, жената издърпа чекмеджето и Бонд натъпка джобовете си с банкноти, като загреба и шепа монети за телефон. После направи знак на касиерката да свали кърпата, жилетката и обувките си и да му ги подаде.

Накрая, след като вдигна още веднъж предупредително пръст нагоре, той изтича обратно към колата, като пътьом подвикна на Скарлет да се качва.

Още щом тя захлопна вратата си, Бонд пусна съединителя и подкара, оставяйки бедния старец, зяпнал от изумление, да стиска в ръце още капещата помпа.

Без да сваля крака си от педала, Бонд шофира с голяма скорост два часа, докато наоколо започна да се смрачава.

— Я виж! — каза внезапно Скарлет. — Телефонна кабина. Да опитаме!

Останал в колата, Бонд я наблюдаваше отдалеч как се бори с примитивния апарат. След десетина минути тя се върна при него, изнервена и обезсърчена.

— Успях да се свържа с телефонната централа, но за международно обаждане и дума не може да става. Имах чувството, че телефонистката дори не разбира какво точно искам от нея.

— Все пак ще се наложи да идеш до посолството в Москва. Това е единственият начин. Ще гледам да те закарам дотам възможно най-бързо. През нощта няма да намерим никъде бензин, затова ще ни се наложи да спрем някъде и да продължим на сутринта. Но минем ли веднъж Казан, ще се опитаме да намерим и нещо за ядене.

Скарлет кимна без особен ентусиазъм, после се сгуши до Бонд на седалката. Щом стигнаха Казан, той я събуди, за да му помага в разчитането на пътните знаци. Когато навлязоха в западните покрайнини на града, забелязаха заведение, отдръпнато на няколко метра навътре от банкета.

Двамата седнаха сами под една луминесцентна лампа и зачакаха едрата набита келнерка да им донесе поръчката: супа с черен хляб и чай. За второ имаше някаква яхния, недотам годна за ядене.

— Сега разбирам защо сме единствените посетители — подхвърли Бонд.

— Не е като вечерята на твоите фантазии, а?

— Не съвсем.

— Ще дойдеш да ме видиш в Париж, нали, Джеймс? Ще ти сготвя онова, което си пожела.

— Не се ли разбрахме да е в хотел?

— Е, добре де. Знаеш ли кой ден от седмицата е?

— Не. Защо?

— Нека си уговорим среща за първата събота, в която и двамата сме свободни. Ти ми се обади в офиса предишния ден и ми кажи кой хотел си избрал.

— Разбрано. Виж, отвън спряха два камиона. Време е да тръгваме. — Бонд хвърли няколко банкноти на масата и двамата си излязоха от заведението.

Когато падна нощ, някъде в дълбоката руска провинция, на десетки километри от най-близкия град, Бонд отби от главния път и пое по тясно шосе, а след километър-два отби и от него по черен коларски път. След още неколкостотин метра спря колата и загаси двигателя.

В багажника намериха малко куфарче с чиста риза и чифт мъжко бельо, както и тоалетен несесер със самобръсначка, четка и паста за бръснене.

— Не исках да се пробваме в някоя ферма — каза той. — Щеше да има кучета. Ще се опитаме да преспим на полето. Не е толкова зле. Ако ти е студено, сложи си тази хубава жилетка. Ако пък усетиш, че замръзваш, можеш да се върнеш в колата и да опиташ прочутото двойно легло.

Беше прекрасна лятна нощ и небето над тях беше осеяно с безброй звезди. Бонд се настани направо на тревата, като подгъна сакото от костюма за възглавница. Скарлет отпусна глава на рамото му и той я погали по косата. Наведе се да я целуне, но тя вече спеше.

Чувстваше се някак особено, откакто се озова в страната, срещу която се беше борил през по-голямата част от съзнателния си живот. Самите руснаци — с техните европейски физиономии, разнебитени пътища и бедни ферми — му се струваха по-малко чужди и някак по-нормални, отколкото си ги бе представял. С тази мисъл Джеймс Бонд се унесе в лека, но ободряваща дрямка някъде в безкрайната шир на Съветския съюз.

Когато по обяд на следващия ден наближиха Москва, Бонд усети лека миризма на изгоряло, която излизаше изпод капака на волгата. Беше я карал безмилостно в продължение на няколко часа и руската машина започваше да показва злия си нрав. В съзнанието му изплува смътен спомен от Лондонското автомобилно изложение, когато инженерите от щанда гордо описваха високата й проходимост, запалката за цигари, вградения радиоапарат и… да, точно така! — педала за подаване на масло към двигателя. Бонд погледна надолу в краката си и малко встрани от обичайните педали забеляза един допълнителен. Сложи крака си върху него и няколко пъти енергично го напомпа докрай, с което смаза обилно не само движещите се части на мотора, но и един значителен участък от главния път за столицата.

— Стигнем ли в Москва — каза той, — хващаме влака. Имаме ли достатъчно пари за билети до Ленинград? Оттам ще се качим на кораба за Хелзинки.

Скарлет извади рублите от джоба на сакото му и ги преброи.

— Може би ще се наложи още веднъж да се правим на Бони и Клайд на някоя бензиностанция — каза тя.

— Още една причина да изоставим колата в Москва — отвърна той. — Вероятно полицията вече разполага с номера й.

— Значи така — каза Скарлет. — Ще вземем трамвай до центъра. Имам нужда от дрехи. Пък и с тези обувки… Ще идем в ГУМ, техния универсален магазин.

— Това не се ли пада точно до Кремъл? — попита Бонд.

— Така е, но не знам къде другаде можем да идем. Мисля, че в повечето магазини за конфекция ще намерим само празни рафтове. Не е нужно да идваш с мен, Джеймс. Знам колко ви е досадно да пазарувате на вас, мъжете.

— Не е толкова въпрос на досада, просто…

— Знам, знам.

— За мен вземи една риза и бельо. А също и нещо за ядене. Не си струва рискът да влизаме в ресторант.

Оставиха колата край едно трамвайно депо в източните покрайнини на града и поеха към центъра. Бонд носеше малкото куфарче от багажника на волгата, като се молеше наум да прилича на партиен функционер от средния ешелон. Скарлет беше с полата и блузката на стюардеса от „Бритиш Еъруейс“, към които бе добавила обувките и жилетката на жената от бензиностанцията. Повечето от останалите пътници в трамвая изглеждаха облечени в подобен импровизиран стил и никой не им обръщаше внимание.

Скарлет се изгуби в безкрайния лабиринт на ГУМ — чудовищно съоръжение със зеленясали покриви и множество купички, голямо почти колкото Лувъра, — а Бонд остана да се разхожда отвън. Боеше се да застане на едно място, за да не го заговори някой минувач. Успя да обиколи няколко пъти площада, докато накрая забеляза Скарлет да излиза през един от изходите с две издути пазарски торби.

— Това беше най-дългият половин час в живота ми — каза той.

— Чакай да видиш какво съм купила. Панамена шапка, с която ще приличаш на учител по математика в лятна ваканция. Риза с къс ръкав. Харесваш такива, нали? А също и чорапи…

— А за себе си какво купи? — запита Бонд, докато я водеше за ръка към трамвайната спирка, по-далеч от надвисналата сянка на Кремъл.

— Два чифта бабешки гащи и платнен сутиен с банели, който ми е доста голям, но… И една блуза. Освен това хляб и сирене.

— Браво, моето момиче. А сега да вървим!

Взеха трамвай до площада с трите гари в северните райони на Москва и се запътиха към входа на Ленинградската гара. Сред забързаните тълпи, които изпълваха огромното фоайе, Бонд се почувства в по-голяма безопасност, отколкото докато убиваше времето пред ГУМ.

Скарлет купи два билета за „Красная стрела“ — нощния влак за Ленинград, който тръгваше в единайсет и петдесет и пет. После двамата отидоха пеша до близкия парк и се преоблякоха в обществените тоалетни.

— А сега — каза тя — отивам в посолството.

— Знаеш ли къде се намира? — запита Бонд. — Доколкото си спомням, това е една величествена сграда близо до реката, на Софиевская набережная или нещо такова.

— Ще се оправя. Шофьорът на таксито със сигурност ще я знае. Ти тук, в парка, ли ще ме чакаш?

— Да, тук е възможно най-закътано. Много ми се иска да можех да дойда с теб, но няма да се чувствам добре дошъл там. На кого ще се обадиш?

— За начало на офиса в Париж. Ще поискам да говоря с началника на моя отдел. Той ще знае към кого да ме насочи.

— Е, добре. Преди да тръгнеш, Скарлет, запомни едно: Горнер има връзки с КГБ и СМЕРШ. Ние оставихме зад себе си следи от хаос и разруха през цялата територия на Съветския съюз. Един разбит авиолайнер, няколко въоръжени грабежа, задигната кола. Съветските далекосъобщителни връзки може да са примитивни, но вече със сигурност ни следят. А следенето е едно от нещата, в които особено много ги бива. Не забравяй също, че ако Дариус е успял по някакъв начин да предаде в Лондон местоположението на фабриката на Горнер, вероятно вече се провежда и спасителна операция.

Той взе ръцете й в своите и я погледна в очите.

— За бога, гледай да си тук най-късно в девет!

После изпрати с поглед стройната й фигура, докато се отдалечаваше, с новата си блуза и с решителна крачка, по посока към шосето.

Следобеда и вечерта Бонд прекара в парка, опитвайки се да поспи. Хапна малко хляб и сирене и пи вода от една чешмичка.

Когато наоколо падна мрак, той започна да диша по-леко. На следващата сутрин щяха да са в Ленинград и само едно кратко пътуване с кораб щеше да ги отделя от свободата. Цялото му същество копнееше за ледени коктейли, горещи душове, чисти чаршафи, качествен тютюн…

Главата му натежа и той я облегна назад, върху грапавия дънер на чинара, който растеше зад пейката му.

В същото време между две от жълто-белезникавите колони, които поддържаха величествения портал на Ленинградската гара, протичаше делова сделка.

Някакъв руснак с масивно телосложение, по чието лице се виждаха пресни следи от доста поизхабено ножче за бръснене, бе повдигнал ръка с дланта нагоре и кимаше енергично с глава в знак на разбиране и съгласие. Ръкавите на зле скроения му костюм конфекция се бяха повдигнали към лактите, разкривайки захабените мръсни маншети на ризата.

В разтворената му шепа бяха оставени пет сгънати банкноти от по сто щатски долара. Малките му свински очички над разранените от тъпото ножче бузи се разшириха от неконтролируема алчност.

Събеседникът му говореше слабо английски като самия него, но и така му се разбираше какво иска. В другата му ръка имаше две снимки — едната на мъж с корав поглед и буен кичур черна коса над дясната вежда; другата — на красива млада жена, може би рускиня, но във всеки случай далеч по-елегантна и по-добре поддържана от всички жени, които бе виждал до този момент в Москва.

А мъжът с парите, кой го знае откъде се бе взел той? Очите му бяха като на татарин или монголец, но кожата на лицето му беше жълтеникава, а странната шапка на главата му имаше вид на униформена — може би испанска или френска.

Две неща бяха ясни: едното беше телефонният номер, написан на листче хартия, което мъжът с жълтото лице също натика в шепата му; а другото — че при успешно изпълнена задача го очакват още пари.