Дяволът не обича да чака

6. Момиче и половина

Когато Бонд излезе от душа, в съблекалнята нямаше и следа от Горнер. Върху ракетата си обаче откри бял плик, издут от банкноти. Отгоре на френски бе написано: „А bientôt!“ До скоро!

Той откри Скарлет в един от баровете на горния етаж, седнала на високо столче срещу прозореца, невинно отпиваща от питието си.

— Хареса ли ти играта, Джеймс? — запита тя.

— Като упражнение не беше зле. Мисля, че свалих едно-две кила. Горнер олекна с повече.

— Но ти победи, нали?

— Да.

— И сега ще ме заведеш на обяд, за да отпразнуваме случая?

Бонд приглади назад косата си, още влажна от душа, и се усмихна на възторженото изражение на лицето и.

— Най-напред да вземем по едно питие.

Той отиде до бара, после се настани до Скарлет срещу големия прозорец, като постави на масичката пред нея цитрусов фреш, а срещу себе си — еднолитрова бутилка минерална вода и една ледена бира.

— Ти си ни гледала?

— От безопасна дистанция. Не исках Горнер или Шагрен да ме видят.

Бонд кимна.

— Това, което забелязах — продължи Скарлет със загадъчна усмивка на лицето, — е, че отначало ти доста беше закъсал. Едва в последните три гейма ти провървя.

— Това може да се случи във всеки спорт — отвърна Бонд. — Голф, тенис…

— Аз обаче не вярвам в съвпадения — каза Скарлет. — Ето защо реших да проуча въпроса.

— Така ли?! И какво откри?

— Всеки път, когато топката ти удареше ръба на мрежата, излизаше аут. Докато Горнер сякаш нито веднъж дори не закачи мрежата. Това ми се стори подозрително.

Бонд се наведе напред, заинтригуван въпреки волята си.

— Е, и?

— Забелязах и това, че само на вашия корт няма ръчка отстрани за притягане на мрежата, че обтягащото въже просто изчезва в земята.

— Да, предполагам, че някъде отдолу е била обтягащата макара.

Скарлет се засмя.

— Не бързай, Джеймс! Слязох в подземието и отидох да огледам мястото, което според мен се падаше точно под корта. Предположих, че ще е нещо като склад встрани от закритите кортове. Намерих го и погледнах през стъклото на вратата. Вътре седеше мосю Шагрен и гледаше телевизия.

— Телевизия ли?

— Да. По-точно телевизионен монитор, като онези във фоайето, които предават на живо мачовете. На него Шагрен наблюдаваше вас двамата.

— Е, и?

— В бетонната стена имаше вградена макара с месингова дръжка. А на нея беше навито нещо, което лично на мен ми заприлича на обтягащо въже за мрежа. Шагрен следеше монитора и завърташе ръчката на една или друга страна, отпускаше или обтягаше мрежата според това кой от двама ви сервира в момента. Много просто, едно малко по-дълго обтягащо въже, и готово!

— Значи затова Горнер толкова държеше да играем на втори корт!

— Шагрен те наблюдаваше на екрана и в момента, в който се обърнеше с гръб към камерата, обтягаше въжето толкова силно, че всяка твоя топка, която се докосне до ръба на мрежата, веднага да отскочи аут.

— А пък между геймовете Горнер удряше мрежата с ракетата си. Явно му е давал сигнал. И какво направи ти?

— Изтичах горе и се огледах да видя някой познат. Открих един младеж на име Макс, който работи за банка „Ротшилд“. Той ме беше канил да излизаме на няколко пъти и бях сигурна, че ще иска да ми помогне. Очевидно от персонала на клуба са в течение на игричките на Горнер, така че не можех да се обърна към тях. Ето защо помолих Макс да слезе в подземието и да каже в лицето на Шагрен, че знае какви ги върши и че ако не престане веднага, ще отиде на корта и лично ще те предупреди, и то пред Горнер.

— В кой момент от играта стана това?

— Не мога да ти кажа с точност. Но когато Макс излезе оттам и ме уведоми, че всичко е наред, сигурно сте били някъде на третия сет.

— И ти какво направи тогава?

Скарлет сякаш се изчерви.

— Заех мястото на Шагрен и се опитах да поправя нещата.

Бонд се усмихна.

— Това сигурно е било малко преди той да си строши ракетата. Явно си е мислил, че няма как от сервис да удари две мрежи една след друга.

— Боя се, че това е причината. Но аз едва-едва поизпънах мрежата. В много по-малка степен, отколкото Шагрен я изпъваше за теб.

— А когато беше мой ред да сервирам?

— Просто я поставях на правилната височина. Така че всичките ти печеливши удари бяха напълно по правилата.

Бонд отново се усмихна.

— Ти си момиче и половина, знаеш ли това, Скарлет?

— Е, какво, ще ме поканиш ли сега на обяд?

— Ами, мисля, че… така е решила съдбата — отвърна Бонд.

— Добре тогава — каза Скарлет, като скочи от високото си столче. — Но най-напред ще ти покажа „Сент Шапел“. Първо ще нахраним духа, после тялото. Доколкото знам, никога не си ходил там, нали?

— Досега все съм бил прекалено зает, за да си кривя врата по разни църкви и катедрали — отбеляза Бонд.

— Ще ида да докарам колата — предложи Скарлет. — Чакай ме на стълбите.

Пред „Сент Шапел“ имаше малка опашка туристи, но след десетина минути Бонд и Скарлет успяха да влязат. Приземният етаж беше празен и с нищо незабележим, ако не се смяташе павилионът за сувенири, заемащ почти цялото пространство.

— Не си особено впечатлен май — каза Скарлет.

— Прилича на пазарище.

— Моят баща ми е казвал, че пред Божи гроб в Йерусалим му предложили да си купи яйце от петела, който пропял.

— Петелът, който какво?

— Пропял, когато Петър се отрекъл за трети път от Исус Христос.

— Струва ми се доста неправдоподобно.

— Да, по много причини.

— И какво му е толкова особеното на това място?

— Сега ще видиш — каза Скарлет. — Върви след мен.

Тя се приближи до някакво каменно стълбище и започна да се изкачва. Бонд я последва, оглеждайки стройните й мускулести прасци и бедра под късата ленена рокля.

Горният параклис грееше с безброй стъклописи.

— Сградата е истинско чудо на инженерната мисъл — каза Скарлет. — Построена е без аркбутани, които щяха да се виждат отвътре през цветните прозорци и да развалят ефекта.

Няколко минути Скарлет се разхожда из вътрешността на параклиса, докато Бонд се наслаждаваше на отблясъците на цветните стъклописи върху мраморния под и върху изящната й женствена фигура. Възторгът й му изглеждаше напълно искрен и непресторен. Или беше най-добрата актриса, която Бонд някога бе срещал, или просто си беше онова, за което се представяше.

Тя се върна при него и леко го докосна по ръката.

— Стига ти толкова култура за днес, Джеймс. Сега можеш да ме заведеш в „Сигал Верт“, само на пет минути оттук е. Може да оставим колата долу и да се разходим пеша покрай реката.

Ресторантът, който бе избрала, се намираше на остров Сен Луи и имаше тераса с изглед към Сена; само една тясна пешеходна пътечка отделяше масите от водата.

— Може би постъпих малко самонадеяно — каза Скарлет, докато метрдотелът се суетеше около тях, — но като видях накъде отива играта, телефонирах да запазя маса. Тук е пълно в почивните дни.

Метрдотелът, който не можеше да откъсне очи от Скарлет, ги настани на маса непосредствено над реката, с изглед към Левия, бряг.

— Обичаш ли раци? — попита Скарлет. — Тук предлагат невероятен избор. Омари, лангусти, а има и едни такива плоски нещица с бодлички — приличат малко на Шагрен… Приготвят и превъзходна майонеза. Най-добрата в Париж! Да поръчам ли и за теб? Ще ми се довериш ли?

— Да ти се доверя? Защо пък не! — рече Бонд. — Поръчвай, после ще говорим по работа.

— Е, да, разбира се.

Бонд още беше в приповдигнато настроение след тениса, а освен това усещаше глад. Келнерът им донесе бутилка „Дом Периньон“ и чинийка маслини. Ледените мехурчета приятно погъделичкаха гърлото му.

— А сега, Скарлет, искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за доктор Юлиус Горнер.

— За пръв път чух за него от моя баща Александър — започна Скарлет, докато издърпваше опашката на една лангуста от черупката й. — Дядо ми е емигрирал в Англия по време на Революцията. Имал е големи имения край Петербург и къща в Москва. Бил е инженер по образование. Успял е да изнесе от страната част от семейното богатство и с парите си е купил къща край Кеймбридж. Баща ми е бил едва седемгодишен, когато са напуснали завинаги Русия, и не помни почти нищо. От малък владее еднакво добре руски и английски, учил е в много елитни училища и накрая станал преподавател по икономика в Оксфорд. През войната е работил за британското военно разузнаване, след което са му предложили професура в Оксфорд. Тъкмо там се е запознал с Горнер, който по онова време е бил студент в горните курсове.

— Баща ти е преподавал на Горнер?

— Да, казва, че е бил доста невъзприемчив студент или по-скоро мразел да си признава, че има нещо, което не знае.

— Но все пак е бил умен, нали?

— Баща ми твърдеше, че при малко повече скромност от Горнер би могло да стане най-добрият икономист в Оксфорд. Бедата е, че когато са започнали неприятностите, той обвинил за всичко баща ми.

— А какво всъщност е станало?

— Според баща ми с лошия си нрав той настройвал хората против себе си.

— Значи още оттогава си е такъв.

— Да, с балтийския си или литовски акцент и, разбира се… с тая ръка. Но това не му е пречело особено, хората дори го съжалявали. Само че на всичко отгоре бил и лъжец. Преписвал на изпити, макар че според баща ми не е имал нужда да го прави. Презирал студентите от по-долните курсове, защото се е чувствал по-зрял, сражавал се бил във войната.

— Доколкото чувам, и от двете страни — вметна Бонд.

— Може би е държал непременно да бъде с победителя — каза Скарлет. — А най-вероятно при Сталинград е видял неща, от които се е почувствал преждевременно състарен, обръгнал… Само дето не е бил единствен — една значителна част от английските студенти също са били принудени да прекъснат следването си и да заминат на фронта.

Скарлет замлъкна, докато келнерът прибираше чиниите им с остатъците от раци.

— А сега ще ядем пържена писия — обяви Скарлет. — Да поръчам ли и вино?

— Поръчвай, аз съм насреща. Или по-точно Горнер — отвърна Бонд, като потупа издутия плик във вътрешния джоб на сакото си.

Скарлет запали цигара, подви крака върху червената тапицерия на широкия стол и обви ръка около глезените си. Когато слънцето се скри зад високите сгради, тя вдигна нагоре слънчевите си очила; на Бонд му се стори, че лицето й изведнъж се подмлади. Тъмните й кафяви очи го гледаха в упор.

— Горнер е бил обсебен от чувството, че околните не го харесват, като е отдавал това на британската ксенофобия. За него Оксфорд е бил нещо като елитен английски клуб, в който не е имал право да членува. Допускам, че един-двама от по-заядливите гребци може и да са му се подиграли някога, но баща ми твърдеше, че повечето му състуденти се държали учтиво и любезно с него. Допускам все пак, че преживяното в Оксфорд е спомогнало да закоравее и е предизвикало у него едно неистово желание за мъст срещу надменните англичани. Бил е обсебен от английската култура, от цялата мухлясала митология за крикета, следобедния чай и британското чувство за феър плей. За него всичко това е било една гигантска измама. Само че той я е приемал много по-сериозно от повечето англичани. Стигнал е дотам да фетишизира британската външна политика, империята и да си въобразява, че може сам, еднолично, да я разобличи в цялата й брутална несправедливост. Предполагам, че целият процес на идейно узряване му е отнел години, но ако трябва да го кажем по-кратко, Горнер е намразил Англия, защото му се е сторило, че тя му се подиграва, и е посветил живота си на нейното унищожение.

— Може би е изпитвал подобни чувства и преди — вметна Бонд.

— Какво имаш предвид?

— Когато през войната е преминал на страната на противника. Може би, щом е станало ясно, че нацистите не могат да бият Англия, той си е казал, че трябва да заложи на руснаците.

— Много уместно наблюдение, Джеймс — каза Скарлет. — Не предполагах, че си такъв психолог.

— Келнерът те чака да дегустираш виното.

Скарлет се задоволи да помирише предложената й чаша „Батар Монтраше“.

— Tres bien — каза тя. — И така, докъде бях стигнала?

— Опитваше се да ме ласкаеш.

— А, да. И така, когато баща ми усетил, че Горнер не е щастлив, той се опитал да му покаже съчувствие. Разбира се, за него баща ми е бил просто един преподавател, с когото се виждал от време на време и който не носел никаква отговорност за личното му благополучие, но трябва да знаеш, че баща ми беше добър човек. Поканил Горнер на вечеря у нас. Двете с Попи сигурно сме присъствали, но по онова време сме били деца и аз лично не помня нищо. Баща ми му заявил, че му влиза в положението, задето се чувства аутсайдер, и му разказал за своя собствен баща, руския имигрант, който е трябвало да се бори за оцеляване в Англия, но че като цяло англичаните се отнасят добре с имигрантите. Все пак, нима половината от преподавателите по точни науки в Кеймбридж не са били евреи имигранти! И тогава баща ми направил голяма грешка: заговорил го за ръката му.

Бонд остави вилицата и ножа.

— Какво точно му е казал?

— Разправил му, че преди войната познавал някакъв човек в Кеймбридж, в колежа „Сидни Съсекс“ — не знам защо съм го запомнила с такива подробности, — който страдал от същото. Опитвал се е просто да го успокои, да му покаже, че не е единствен с тази си особеност, но допускам, че е повдигнал тема, която за Горнер е била табу. Явно ужасно се е срамувал. Сякаш се е чувствал генетично недоразвит.

Бонд кимна и допълни чашите им.

— Така или иначе — продължи Скарлет, — в крайна сметка, вместо да почувства баща ми близък, имигрант като него самия, Горнер го обявил за по-лош дори от самите англичани: преуспял изменник, който се е поставил в услуга на врага. От този ден нататък той нито за миг не свалил ръкавицата си. Създал си и нов враг, при това номер едно в дългия му списък с обекти на омраза: Александър Попов и цялото му семейство.

— Имам усещането, че от тази сутрин и аз съм вътре — вметна Бонд.

Скарлет чукна чашата си в неговата.

— За враговете на Юлиус Горнер! И така, след много години той съвсем случайно се натъкнал на Попи. Това бил големият му шанс.

Докато келнерът поставяше на масата плато със сирена и прясно изпечен хляб, погледът на Бонд се зарея към Сена и към хвърлилите котва увеселителни корабчета, от които слизаха и се качваха пътници. Направи му впечатление, че най-популярната атракция е един автентичен параход от Мисисипи на име „Хъкълбери Фин“, с голям транспарант по протежение на корпуса си, на който пишеше, че е даден назаем само за месец на Париж от Ню Орлиънс.

Погледът му се върна на масата.

— Искам да ми разкажеш за Попи.

— Попи ли?… — Скарлет замислено отряза парченце камамбер и го постави в чинията му. — Ето, опитай това. Попи… Ами първо да кажа, тя е доста различна от мен… Малко по-млада е… и в училище не залягаше много-много над уроците.

— За разлика от теб — вметна Бонд.

— Именно.

— А какво училище сте завършили?

— Завършихме девическа гимназия. Само не се смей. Няма нищо смешно. След това аз продължих в Оксфорд, в колежа „Съмървил“.

— Където несъмнено си получила отлична диплома, като Горнер.

Скарлет леко се изчерви.

— Баща ми казваше, че да се хвалиш с резултатите от взети изпити е върхът на простотията. Попи не завърши университет. Премести се да живее в Лондон, където попадна в някаква снобска среда. Тръгна по партита и клубове. По някаква непонятна за мен причина реши, че иска да стане стюардеса. Може би в тази професия намираше нещо особено загадъчно и престижно. По онова време пътуванията със самолет бяха още новост. Допускам също, че това бе и форма на бунт срещу академичните традиции в семейството ни. Майка ми беше медицински консултант в болницата „Радклиф“ и също очакваше много от нас двете. Както и да е. И така, Попи постъпи на работа в „Бритиш Еъруейс“ и остана там три години. Влюби се в някакъв пилот. Той беше женен и все й обещаваше да остави жена си, но не го направи. При един престой в Мароко пробвала наркотици. Уж съвсем малко, колкото да опита. Но скоро започна да взема повече., Отчасти за удоволствие, но предполагам, че и от отчаяние. В един момент любовникът й отишъл в Париж да се запознае с Горнер, защото му било писнало да лети по едни и същи маршрути, а бил видял обява във вестниците. Горнер търсел пилоти за трите си частни самолета. Докато проверявал препоръчителните му писма, Горнер чул за Попи и, разбира се, името му се сторило познато. Като се сетил коя е, подскочил. Казал на пилота, че не му трябва, а същевременно предложил на Попи огромна сума пари, за да постъпи на работа при него. И не само пари, ами и полети до различни места, бонуси, дълги ваканции и така нататък. Обувки, дрехи…

— Друго? — запита Бонд.

— Да. Има и още нещо. — Скарлет прехапа устни. — Предложил й наркотици.

— И всъщност това я е подмамило?

— Несъмнено. — Очите й се напълниха със сълзи. — Обещал й неограничени количества от всичко, което й се прииска, при това с най-високо качество, без примеси и отрови като дрогата, която се продава на улицата. И, разбира се, тя си помислила, че по този начин ще може да контролира навика си и ще има пари да си го позволи. Всъщност наркотиците й излизали без пари. — Скарлет попи очите си с кърпичка. — Беше такова добро момиче. Винаги е била изключително мила…

Келнерът им донесе прясно разрязан ананас със сметана.

После, с тъмното еспресо, Бонд запали цигара и поднесе кутията си на Скарлет.

— И така, Скарлет, ако я открия, дали ще се върне? Или ще остане при господаря си като доброволна робиня?

— Не съм я виждала от две години, така че всъщност не знам. От време на време успяваме да се чуем по телефона. За последен път едва онзи ден. Беше в Техеран и се бе отскубнала, за да иде до пощата.

— В Техеран?

— Да, там Горнер въртял някакъв голям бизнес. Може да е само за прикритие, не знам. Но Попи ми каза, че се опитва да спре наркотиците. Било й много трудно. Все пак, надявам се дай помогна, ако успея да я открия. Можем да я настаним в клиника. Бедата е там, че Горнер не я пуска. Той я убива бавно и това му доставя неимоверно удоволствие.

Бонд промърмори лаконична ругатня. После каза:

— Не плачи, Скарлет. Аз ще я открия.

След втората чаша кафе Скарлет откара Бонд обратно до хотела му, като този път гледаше да не превишава чак толкова скоростта, колкото на отиване до Булонския лес.

— Ще ми се обадиш, ако научиш нещо, нали?

— Разбира се — отвърна Бонд. — Стига да имам наблизо телефон.

Тя се наведе към него и го целуна по бузата. Беше си сложила тъмните очила, за да скрие подпухналите си от плач очи. Бонд постави за миг ръка върху червената й ленена рокля. Това момиче бе успяло да влезе под кожата му, нещо в нея го караше да се чувства беззащитен и това го притесняваше.

За миг се изкуши да се обърне и да й махне от входа на хотела, както Лариса Роси му бе махнала от асансьора в Рим, но с усилие на волята се сдържа и влезе в мрака на фоайето.

— Мосю Бонд — чу той гласа на рецепциониста, — имате телеграма.

Бонд се качи в стаята си и разкъса плика. Текстът започваше с думата „ПРОБОНД“ и завършваше с „ПРИЗМ“, което означаваше, че е изпратена с личното одобрение на М. Останалото гласеше:

Той започна незабавно да опакова багажа си и помоли от рецепцията да се обадят на летището. Според най-новата система от кодови названия „Шамфъстък“ беше Персия, а „Черен хайвер“ — Съветският съюз. „Американският офис“ беше, разбира се, ЦРУ и ако там бяха започнали да нервничат относно Горнер, това можеше да се дължи на факта, че руската връзка, за която му бе споменал М. в Лондон, се е оказала по-дълбока и напреднала, отколкото бяха предполагали.

Горнер и руснаците, помисли си Бонд. Зловеща комбинация.