Дяволът не обича да чака

19. Срамното място

Скарлет се върна в парка малко преди осем вечерта. Каза на Бонд, че в посолството отначало са се отнесли с известно недоверие, но накрая един първи секретар се смилил над нея и след като проверил автентичността на твърденията й чрез поредица от телефонни разговори с Париж, й позволил да ползва телефона. И тогава тя разказала на шефа си в Париж всичко, което според нея можело да бъде от полза за двама им, а той на свой ред обещал да уведоми за това съответните власти. Бонд се усмихна. Изобщо не се съмняваше, че Скарлет е използвала целия арсенал на женския чар, за да убеди бедния първи секретар в посолството да разреши подобно неправомерно използване на служебния му телефон. Важното в крайна сметка беше, че се върна благополучно.

Точно в десет тръгнаха към гарата. Когато се качваха на влака, Бонд — колкото и да беше изтощен — почувства вълнението от предстоящото им нощно пътуване, усети познатата романтика на оживения среднощен перон с неговите въодушевени посрещания и сълзливи сбогувания.

— Как успя да ни уредиш тук? — попита той, оглеждайки масивните дървени легла на спалното купе. Такива купета обикновено се пазеха за висши партийни кадри.

— Дадох на шафнера сума, приблизително равна на тримесечната му заплата. От парите, които задигнахме от бензиностанцията — поясни тя. — Не видя ли лицето му?

— Видях го — отвърна Бонд — и никога няма да го забравя.

— Той ме предупреди, че ако все пак по пътя се качат някакви номенклатурни клечки, ще се наложи да ни премести. Но това едва ли ще стане оттук нататък. Такива се качват от Москва, не от Клин или Бологое. Като изминем малко път, обеща да донесе водка, „Столичная“. Помолих го за храна и той каза, че ще види какво може да се направи. Иначе имаме само остатъците от сиренето.

— Вече няма значение — отвърна Бонд. Изведнъж, докато Червената стрела бавно се изнизваше от гаровия коловоз, усети как го обзема страхотна умора. Скарлет облегна глава на рамото му и двамата се загледаха в преминаващите покрай прозореца им северни предградия на Москва, които постепенно отстъпиха място на царевични ниви. Страшното мина, помисли си Бонд, докато влакът се носеше през летния мрак към старата столица на Русия — Санкт Петербург, родния град на династията Романови с техните величествени дворци.

След около час шафнерът почука на вратата им и двамата се изправиха гузно на седалката, сякаш бяха вършили нещо нередно. С каменно изражение на лицето човекът разгъна брой на „Правда“ и го постла върху долното легло на купето. После от кафява книжна кесия извади половин черен хляб, бутилка „Столичная“, пакетче сливи и две сушени сельодки.

Бонд видя как Скарлет се усмихна и предложи на мъжа още пари. Изумителна жена, помисли си той, докато я наблюдаваше. Шафнерът беше толкова омаян от чара й, че отказа банкнотите.

Когато останаха сами, Скарлет рече:

— Казах му, че си от Украйна, скъпи. — Очите й заблестяха от невинната шега. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Бонд се усмихна и отпи голяма глътка от хубавата водка, после предложи бутилката на Скарлет, която поклати глава. Приключиха бързо с вечерята и запалиха по една от евтините руски цигари, които си бяха купили на гарата. Вече седяха един срещу друг, на срещуположните седалки, и Бонд можеше да я наблюдава, докато тя гледаше съсредоточено през прозореца.

Спомни си как се бе върнал една вечер в хотелската си стая в Париж и я бе заварил там, седнала на позлатеното кресло, благовъзпитано кръстосала глезените на дългите си крака, сплела пръсти в скута си… „Съжалявам, че ви стреснах, мистър Бонд… Не исках да ви дам възможност отново да ме отблъснете.“

Сега лицето й, осветено от преминаващия покрай прозорците руски пейзаж, изглеждаше уморено, но не по-малко красиво. Големите й кафяви очи се присвиваха за миг и променяха фокуса си според гледката навън. Устните й бяха полуразтворени и той си припомни как леко издаваше напред горната си устна, сякаш се пулеше. Тя отметна кичур черна коса зад ухото си. Дали съзнаваше, че я наблюдава? Защо иначе да разкрива перфектната розова извивка на ухото си, толкова деликатна и изящно оформена, че той с мъка се сдържаше да не се наведе напред и да не я целуне?!

Равномерното потракване на колелата по релсите с увеличаването на скоростта, лекото полюляване на вагона, едва чутото поскърцване на дървената ламперия в затопленото купе — всичко това действаше на Бонд като приспивна песен, на която той не можеше да устои. От много дни насам не беше пил алкохол и сега водката замая приятно главата му. Припомни си предишни пътувания — в „Ориент експрес“ с Таня… Скоро трябваше да се приготви за спане и да се качи на леглото си, но за момента…

В просъница Бонд си спомни стаята в хотел „Джамал“, опияняващите целувки на Скарлет, плавното движение, с което бе свалила роклята си и бе приседнала на ръба на леглото…

Влакът се носеше напред, а плътната руска нощ ги обгръщаше отвред; с всяко потракване на колелата по стоманените релси мислите му подскачаха насам-натам, все по-накъсани и неподредени. Спомни си детството, едно пътуване с влак през планините на Шотландия, чу гласа на майка си… после пред очите му изплува стъкленият мост във фабриката на Горнер, огромните стоманени резервоари със сънотворен маков сок, който го упояваше, потапяше го в дълбок непробуден сън… Някой извика името му… гласът беше познат, глас на любим човек… и изведнъж…

Очите му се вторачиха невярващо в мъртвешкото лице под козирката на онази така позната фуражка на Чуждестранния легион, а гласът на Скарлет прониза слуха му:

— Джеймс! Джеймс! Джеймс!

Месестите ръце на Шагрен го стиснаха за гърлото и изведнъж той се оказа в битка на живот и смърт. Пръстите му инстинктивно посегнаха към очите на Шагрен, който просто извърна голямата си глава настрани. Бонд вдигна крак и го ритна с пищяла си в слабините, но ветеранът от джунглата не охлаби желязната си хватка. Може би не носи пистолет, помисли си Бонд, явно иска да си свърши тихо работата.

Той усети как последните сили го напуснаха. Тази поредна битка бе дошла в повече за изнуреното му след дни на глад, побои и изтезания тяло. В тока на обувката си имаше скрито острие на нож, което можеше да му свърши работа, но сега дори обувките на краката му не бяха негови, а на мъртвия пилот. Въздухът в дробовете му свършваше.

Изведнъж усети как една деликатна женска ръка се плъзна по гърба му надолу към колана и почувства леко подръпване от изваждането на лугера.

С яростен рев Шагрен замахна и едрата му лапа перна Скарлет през китката; пистолетът изтрака върху пода на купето. Бонд се възползва от това кратко отвличане на вниманието, за да контраатакува. Той сграбчи противника си за кутрето на лявата ръка, с която го стискаше за гърлото, и с рязко движение надолу с двете си ръце го пречупи.

Шагрен изрева отново, този път не толкова от гняв, колкото от болка, и замахна с дясната си ръка да го удари през лицето. Бонд се наведе и юмрукът на Шагрен се плъзна по рамото му. Скарлет вдигна лугера от пода.

— Не стреляй! — извика Бонд. — Ще те чуе шафнерът.

Докато двамата мъже стояха вкопчени в смъртна хватка върху люлеещия се под на купето, Скарлет се покачи на седалката, замахна с дръжката на пистолета и събори фуражката от главата на Шагрен, разкривайки бръснатия череп, върху който се бяха упражнявали касапите от Омск. Беше разголила срамното му място.

В мига, когато той инстинктивно вдигна нагоре двете си ръце, за да прикрие ужасния белег от некадърно изпълнената остеопластика, Бонд с всички сили заби глава в слънчевия му сплит. Шагрен се преви надве и Бонд го ритна с коляно в брадата; чу се изпукване на кост.

— Отвори прозореца, Скарлет! — извика той. — Помогни ми да го вдигна.

В този момент Бонд се сети за кротките мисионери в джунглите на Виетнам — свещеници и стари моми от долината на Лоара, чиито езици този изверг бе изтръгвал с клещи, за да не четат пред малките деца библейските притчи. Той взе пистолета от ръката на Скарлет. Стъпи върху седалката и с всички сили заби дулото в хлътналия надолу грозен белег върху черепа на Шагрен, като усети как стоманата разкъсва незарасналата кост и мозъчните ципи под нея.

Мъчителят на монахини и деца нададе страховит писък и се строполи върху долното легло. Като го хванаха всеки по за един крак, Бонд и Скарлет с доста напъни вдигнаха тялото му до зейналия прозорец. Бяха го избутали наполовина извън купето и с всички сили стискаха конвулсивно ритащите прасци, когато предната част на влака навлезе в тесен тунел от тухлена зидария. От удара в стената на тунела главата му се откъсна и падна върху железопътния насип. След като влакът излезе от другата страна, Бонд доизбута навън обезглавения труп и се строполи немощно върху седалката.

Скарлет зарови лице в шепи и заплака неудържимо.

Когато се събуди, Бонд лежеше на долното легло, Скарлет беше до него, обвила ръце около шията му, а през прозореца на купето струеше дневна светлина. И двамата бяха завити с плетената жилетка на жената от бензиностанцията. Косата й покриваше лицето му като тъмен шал, докато тя галеше с длани изранения му гръб и нежно шепнеше в ухото му:

— Близо сме, скъпи, вече почти пристигаме. Ще закусим в Ленинград, в „Литературное кафе“ на Невски проспект. Баща ми много пъти ми е разправял за него. Ще си поръчаме яйца с пушена сьомга и кафе. После вземаме кораб за Хелзинки и оттам летим за Париж.

Бонд се усмихна, претърколи се по гръб и леко я целуна по устните. От съня беше възстановил донякъде силите си.

— Защо всеки път, когато искам да се любим — запита той, — се намира някой да ни прекъсне? И това ли наричаш „съдба“?

— Не — отвърна Скарлет. — Така става, за да може, когато най-после го направим, да ни бъде още по-хубаво.

После, когато Скарлет се запъти към края на коридора, стиснала под мишница несесера на шофьора горчив сос. После приседна с кръстосани крака на крайчеца на леглото и го загледа с големите си кафяви очи, сякаш се боеше, че може да избяга:

Бонд пресуши на един дъх чашата „Боленже“.

— Липсва ми Попи — подхвърли той. — Беше толкова… скромна. Учудващо, за буйно дете като нея.

— Докато Скарлет, на която като банкерка би подхождала повече сдържаност…

— … е всичко друго, но не и скромна.

— И коя от двете — запита тя — би искал да бъда тази вечер?

— До полунощ Попи — отвърна той, докато изтегляше тапата на бутилката „Шато Батайе“. — После искам една дива и разюздана Скарлет.

По време на вечерята си поговориха за събитията от последната седмица. После, докато тя разчистваше приборите, Бонд й разправи накратко за последната си среща с Горнер.

Тя си наля остатъка от шампанското и се мушна под завивките, облегна се на възглавниците и склони глава на рамото му.

— Какво ще стане с мен, Джеймс?

— Какво имаш предвид?

— Работата ми. Имам предвид, че още при първата мисия направих непростимата грешка да започна връзка с колега от службата.

Бонд стана от леглото, изправи се и пристъпи до прозореца. Изведнъж усети колко много го боли цялото тяло — ребрата, рамото, хълбокът, почти всички мускули.

Под него се простираше Градът на светлината — от близкия Плас дьо ла Конкорд, през Операта и Плас Пигал, чак до ужасните многоетажни блокове на северните предградия.

Той затвори плътно завесите, като си мислеше за М., за Джулиан Бъртън — новия психолог, за Лелия Понсънби, мис Мънипени и останалите.

— Е, голяма служба сме, няма що — каза той, като се върна в леглото при нея.

— Точно така — усмихна се Скарлет, като отметна завивките, разкривайки голото си тяло, порозовяло от ваната, чисто, меко и очакващо. — И любов има в нея.