Ейглетиерови

XI

Франсоаз бе възмутена: от целия Институт за източни езици само трима студенти бяха дошли с нея да чуят беседата на Александър Козлов за зараждането на руската литература, изнесена пред членовете на кръжока „Изкуство без граници“. Малката прашна и извехтяла зала беше половината празна. Сковаващ студ нахлуваше от тавана. Кресла скърцаха. Някаква глуха музика проникваше през стените на съседното студио за записи. Двамата оратори, които говориха преди Александър Козлов, бяха прекалили с търпението на слушателите, като разчепкаха известни вече неща около „Песента за Роланд“ и „Песента за Хилдебранд“. С появата на Александър Козлов всичко се промени. Неговото бледо и нервно лице, блестящите му очи под кичура черни коси и металическият му глас приковаха вниманието и на най-апатичните слушатели. Той говореше прав, без забележки, с ръце в джобовете, навеждаше от време на време глава, за да размисля, после пак надигаше глава, изказваше смело някакво становище, правеше три крачки, завъртваше се на токовете си и продължаваше своята беседа. Макар че нямаше нито следа от руски акцент, когато говореше на френски, един много нежен оттенък в гласа понякога издаваше произхода му. За половин час той направи такъв хубав анализ на „Сказание за полка Игоров“, че тази епопея от XII век изведнъж се очерта с патоса на неговите думи като световен шедьовър, сравним с „Илиадата“ или „Одисеята“. Беседата завърши много скоро за голямо съжаление на младото момиче. Чуха се слаби ръкопляскания. Публиката стана. Четиримата ученици на Александър Козлов се отправиха към него. Той скочи от естрадата. Няколко възрастни жени, които говореха високо, се опитаха да го обсебят.

— Мили! Вие бяхте блестящ!

Той ги отстрани грубо, благодари на студентите, загдето бяха пожертвували този неделен следобед, за да слушат едни „колкото ненужни, толкова и досадни дисертации“ и съвсем лекомислено им предложи да отидат у дома му на чашка. Фредерик Масар и сестрите Кории и Мирел Борделе приеха поканата. Франсоаз се подвоуми: часът беше вече пет и десет, а в шест имаше среща с Патрик. Ще има ли време?

— Живея наблизо, улица „Дю Бак“ — каза Александър Козлов.

Това уточняване я накара да приеме. Толкова често бе се мъчила да си представи обстановката, в която живееше този загадъчен човек, че бе любопитна да съпостави своите предположения с действителността.

И разбира се, всичко се оказа съвсем различно от онова, което бе очаквала. Апартаментът на Александър Козлов се състоеше от тясно антре, от голяма стая с избелели жълти тапети по стените и от едно друго помещение за кухня баня, което се виждаше в дъното през полуотворената стъклена врата. Малкото мебели бяха разхвърляни безредно. Франсоаз обходи с поглед леглото диван, покрито със зелено шотландско одеяло, байцваната дървена маса, двата плетени стола, фотьойла и металическата етажерка… Френски и руски книги бяха натрупани по рафтовете, по земята, по перваза на двата прозореца, та чак и под леглото. Въздухът бе напоен със силната миризма на долнокачествен тютюн. Бе студено. Александър Козлов запали газовия радиатор и покани младежите да насядат. После отвори шкафа, лявата страна, на който служеше за гардероб, а дясната — за бюфет, й извади чаши и две шишета с напитки.

— Нямам дори водка — каза той. — Жалко за родната атмосфера!

Франсоаз пожела чаша ликьор. От няколко минути тя не можеше да откъсне очите си от картината, окачена над дивана, която изобразяваше руско село в открито поле, с няколко брезички, с жълти ниви в далечината и над всичко това едно синьо, но светло и ослепяващо небе.

— Вашите родители от Русия ли са донесли тази картина? — попита тя.

— Когато са бягали от Русия, моите родители, бедните, са имали по-други грижи от тия да мъкнат картини! — отвърна Александър Козлов.

— В коя година са дошли тук? — попита Фредерик Масар.

— Сравнително късно… Доста след болшевишката революция… Към 1925…

— Аклиматизирането, изглежда, е било много мъчително!

— Да, разбира се…

— Щяхте ли да постъпите и вие така, ако бяхте на тяхно място?

— Не. Предполагам, че щях да остана. Човек никога не трябва да бяга от родината си. Да емигрираш, значи да загубиш смисъла на живота си…

— А това не ви ли кара да се върнете там, за да видите? — попита Франсоаз.

— За мене не е въпрос да се върна, а да отида — отвърна Александър Козлов. — Аз съм роден в Париж преди тридесет и две години. Всичко, което знам за Русия, съм го научил от книгите. Да го проверя намясто, разбира се, това ме привлича, но ме и тревожи. Моята Русия, която тая в душата си, няма ли да рухне, когато се изправя пред действителността? Понякога е по-добре да се живее с мечтите… И все пак искам! Ще отида някой ден, положително ще отида!… Може би догодина…

Полуизлегнат на дивана, той въртеше чашата в ръцете си и се усмихваше тъжно. Франсоаз отново вдигна очи към картината.

— Много е грозна, нали? — попита той.

— О, не — каза тя. — Намирам я малко особена…

— Има защо! Когато я купих преди десет години от един вехтошарски магазин, тия няколко къщурки, които виждате там, бяха потиснати от едно тъмно, покрито с облаци небе, брезите бяха без листа, а на преден план вятърът набраздяваше водата на едно мръсно блато. Съвсем горд от покупката си, аз показах картината на майка си. Баща ми бе починал и по това време аз живеех само с нея. Тя се съгласи, че картината не е лоша, но само толкова. Една вечер, когато се прибрах — о, ужас! — не можах да позная картината си. Преобразена бе в този вид, в който я виждате сега — с лазурно небе, със златисти нивя, с разлистени дървета… А навред лъхаше на пресни бои. Повиках майка си и тя ми каза рязко: „Такива грозотии нямаше у нас. Аз възстанових истината!“ В нейните спомени в Русия времето бе винаги хубаво, природата винаги красива!… Запазих картината за доказателство на това как едно нежно сърце изопачава действителността. Разбирате ли сега защо се страхувам да отида в Русия? Ами ако изведнъж, когато пристигна, започне да вали!…

Той се засмя леко и изпи до дъно чашата си. Фредерик Масар го разпита за връзките му с руските емигранти. Той отговори, че вижда много малко от тия хора, живеел съвсем усамотено; единствената му грижа, изглежда, бе неговата майка, гувернантка в дома на един стар руснак, бивш депутат в Думата. Той говореше за нея с добродушна ирония:

— Тя е почти уникален пример в отричането на новото от привързаност към миналото. Съвсем малко й трябва, за да започне да пресмята в рубли!

Корин и Мирел Борделе се извиниха: трябвало да си тръгнат. Франсоаз би искала да ги последва, но не можеше и да се помръдне: жадно любопитство я приковаваше в тази стая. Александър Козлов напълни пак чашата й.

— Не, много ми е — възпротиви се тя леко.

После само потопи устните си в това питие, чийто сладък аромат й се виждаше приятен и безопасен. Той обаче изпи чашата си на един дъх и отново бързо я напълни. Изглежда, че се отнасяше безразсъдно към напитките, а навярно и към храната. Вълнуваха го естествено по-други интереси. Цигара димеше в ъгъла на устата му. Той нехайно тръскаше пепелта върху чинията, поставена на паркета. Лицето му се оживи. В очите му трептеше мъглява светлина. Когато Франсоаз го запита кой е любимият му автор от руските класици, той отвърна, без да се двоуми:

— Гогол.

— Защо?

— Защото никой като него не ни кара да чувствуваме тайната, която обкръжава и най-обикновения на пръв поглед предмет, и най-простото на вид същество! Неговото карикатурно виждане на света ни кара да се съмняваме във всичко!

— Нали все пак е бил ревностен православен, искрено вярващ! — каза Фредерик Масар.

— Нищо по-лесно за искрено вярващите да тикат добрите хора към неверие!

Това твърдение възмути Франсоаз.

— Вие атеист ли сте? — прошепна тя.

— Не, но скептик! Смятам, че човек трябва да бъде много наивен, за да раболепничи пред неизменните истини, били те на деизма, на паганизма или на атеизма… Тъй като човешкият ум дори поради своята структура е неспособен да проникне в същността на нещата, всичко, което днес ни е дадено като истина в книгите, утре може да се окаже лъжа. Грешка е, ако се каже, че тази маса е лишена от душа, че този стол не може да мрази; лъжа е, ако се каже, че смъртта е начало; лъжа е да се каже, че смъртта е край; лъжа е, ако се каже, че всичко е лъжовно! Човек е на земята, за да дълбае галерии във всички посоки, макар и да съзнава, че никога няма да стигне до дъното… Най-голямата слабост на църквата е нейната инертност. Помислете си само, тя е единственият институт в света, който почти не е еволюирал през вековете. Нейното отношение към живота е така изостанало, така изкуствено, като на някой тип, който в наши дни би упорствувал да се осветлява със свещ и да пътешествува с дилижанс. За себе си аз знам най-вече, че нищо не знам. Затъвам всеки час по-дълбоко в неизвестното, в необяснимото…

Зашеметена от този поток от думи, Франсоаз се опита да преодолее смущението си и каза с колеблив глас:

— Щом като не вярвате в Бога, вие не правите разлика между доброто и злото.

— Доброто и злото са относителни понятия — каза Александър Козлов. — Не може да се противопоставя бога на дявола. Трябва да отречем и единия, и другия, или пък да боготворим и двамата. В моите очи те са като тъмната и осветената страна на един и същ предмет. Считам, че е абсурдно да обичаш бога и да мразиш дявола, така както е абсурдно да обичаш лявата страна на това шише, защото е осветена, и да мразиш дясната, защото е в сянка. Всъщност ако изместя лампата, лявата страна на бутилката ще бъде осветена, а дясната ще потъне в мрак. Не! Всичко е по-объркано и по-сложно, отколкото предполагат нашите философи. Те създават теории, за да завладеят вселената. Но вселената се измъква от техните аксиоми така, както водата през дъното на ситото. Да бъдеш в хармония с вселената, значи да се оставиш да те води инстинктът ти. Важи единствено правилото — да не досаждаш никому!…

— Значи според вас всичко е позволено? — каза Франсоаз.

— Доколкото не посягам върху свободата, върху живота на ближния си, да!

Тя почувствува, че той не е прав, но не знаеше как да му го докаже.

— Простете ми, ако съм засегнал религиозните ви убеждения — подхвана той по-тихо.

— Не сте ме засегнали — каза тя.

— Нито пък съм ви убедил?

Тя го погледна в очите и отвърна:

— Не.

Козлов се засмя, като отметна назад глава.

— Е, добре! Толкова по-хубаво! Щеше да ми бъде мъчно, ако бях ви направил моя последователка!

— Че защо?

— Защото не е весело да бъде човек като мене!

Той пи отново и се намръщи от отвращение.

— Каква свинщина! Наистина много е подсладено!

Фредерик Масар бе вдигнал някаква книга от земята и я прелистваше небрежно. Несъмнено този богословски спор не го интересуваше. Той бе едро, русо и много прилежно момче. Франсоаз се запита какво търси в тази опушена стая между тия двама мъже. Погледна часовника си. Шест часът и половина. А Патрик я чакаше! Тя скочи нервно.

— Трябва да вървя!

Александър Козлов не се опита да я задържи.

За щастие Патрик беше още там, седнал с наведена глава пред чаша, в дъното на кафенето. По неговото добродушно лице бе изписана скуката от чакането в продължение на три четвърти час. Нито за миг Франсоаз не помисли да скрие от него истината. Между тях двамата всичко трябваше да бъде просто — това бе главното условие в любовта им. След като се извини за закъснението и получи една малка целувка по бузата си, тя седна до него, поръча си портокалов сок и разказа с весела словоохотливост за беседата и след това за посещението у Александър Козлов.

— Колко съжалявам, че ти не можа да ме придружиш! — извика тя.

— Имам важно препитване утре сутрин — каза Патрик. — Ето виж, дори и тук си донесох записките, за да зубря, докато те чакам!

Тя видя тетрадката върху масата и прошепна:

— Много хубаво!… Но все пак загуби нещо!… Козлов наистина бе чудесен. Като лектор, разбира се, но и след това в разговора… Очевидно той има безумни идеи. Не вярва в Бога. Или по-точно вярва, че не вярва в Бога, защото мъката, която изживява, свидетелствува всъщност за присъствието на Бог във всичките му мисли.

— Не е много оригинален — изръмжа Патрик. — Такива типове, които от надменност отричат бога, с лопата да ги ринеш.

— Той съвсем не е надменен!

— Е, тогава значи иска да измами другите, пък и себе си.

— Не, той е искрен, трагично искрен. Трябва да се запознаеш с него…

Тя хвана ръката му и допълни:

— Искам и ти да харесваш хората, които аз харесвам.

Той се усмихна благосклонно и не каза нито дума. Тя се вгледа в него и като по внушение видя Александър Козлов, обвит в дим, да говори, да говори… Колко лошо беше обзаведен! Кой ли се грижи за храната му? Колко трогателно бе, че мъж на такава възраст е толкова нежно привързан към майка си. Странен бе и контрастът между скептицизма във възгледите му и буйната пламенност, която проявяваше във всеки момент и за всичко. Това иронично държане, това неверие, това високомерие — дали не беше изява на скромност? За какво ли разговаря с Фредерик Масар сега, когато тя се намира тук в своята обичайна и спокойна среда на споделена любов? Патрик й подаде тетрадката си и попита:

— Искаш ли да ми зададеш няколко трудни въпроса? Например от страница 50 до страница 75.

Тетрадката класьор, подвързана с черно платно, дребният почерк на Патрик (той пишеше със зелено мастило), ръцете върху малката масичка — всичко това бе действителност, само това бе истината в света! Франсоаз почувствува, че е навлязла отново в правия път, след като се бе заблудила в пътеки, които не водеха наникъде. Обзе я жажда за любов.

— Хайде! — каза той. — Готов съм.

На първия въпрос, който му зададе, той отговори безпогрешно, дума по дума, както бе в записките. Виеше задоволство блестеше зад очилата му. Тя го похвали за добрата памет и продължи да го изпитва със старание и досада.