Ейглетиерови

III

— Ако аз говоря с баща ти, той ще се възпротиви само за да ми откаже! — каза Мадлен.

— Мислиш ли? — извика Даниел. — Само защото миналия път те е нагрубил, та и сега ли. Всъщност той те слуша. Сигурен съм, че ще успееш да го навиеш!

— Не ми е в характера да навивам хората!

Искам да кажа, ще успееш да му обясниш, че работата е сериозна, че може да ми има доверие!

— Именно! Може ли човек да има вяра?

— Пък най-сетне, Маду, това е нещо, признато за общественополезно!

— Ти ще трябва да пътуващ сам, да изкарваш прехраната си, като работиш, да спиш Бог знае къде…

— Ще имам препоръчителни писма!

Тя го изгледа крадешком. Беше израснал още през тия три месеца, откакто не го бе виждала. Дълго, кокалесто тяло, детска глава, от която ехтеше мъжки глас. Едва бяха се върнали с Франсоаз, и той я завлече в своята бърлога. Искаше да й говори насаме. Какъв хамбар е тази стая, разположена в дъното на апартамента, зад помещението за прислугата. Даниел я беше наредил и украсил със самочувствието на познавач. Стените бяха боядисани в червено, а таванът в черно. Масата бе отрупана с книжа; един шкаф без врати пращеше от стари книги; на етажерката бяха наредени железни копия, пъстроцветни камъни, статуетки от слонова кост, негърски талисмани; карта на Африка висеше на вратата; над леглото бе поставена голяма цветна картина, изобразяваща негърка с поднос в ръце, гола, царствена, с коса на плитка и с гърди, щръкнали като снаряди; за осветление — стилизирана факла с никелирана поставка и лампион риба луна, увиснал на тавана; китара в ъгъла (защо? Даниел не знаеше да свири на китара); грамофон, скрит в бамбукова кутия, лееше тихо някаква дрезгава, тъжна и отривиста мелодия, навярно негърска ритуална песен, която сякаш идваше от много далече.

— Я спри тази дивотия! — каза Мадлен.

— Не я ли харесваш?

— Пречи ми да мисля.

Даниел опули очи от учудване.

— Чудно! На мене пък ми помага. Работя винаги с музика.

— И затова резултатите не са толкова добри!

— Как! Завършвам средно образование!

Той спря грамофона. В настъпилата тишина Мадлен прецени по-добре отговорността, която щеше да поеме. Наистина идеята да подкрепи племенника си пред своя брат я въодушевяваше, но не чак дотам, че да пренебрегне рисковете на това приключение.

— Ами ако се разболееш каза тя. — Дизентерията…

— Да, да! — закиска се Даниел. — Ами змиите, скорпионите, мухата цеце!… Наистина не мога да те позная, Маду. Когато бях малък, ти ме водеше със себе си на къмпинг в гората Фонтенбло. Караше ме да мъкна тежки раници, да се къпя в студена вода, да сека дърва… Ти дори би запалила храсталаците само заради удоволствието да ме научиш как се гаси такъв пожар.

Мадлен се усмихна през Дима на цигарата си. Спомените на Даниел за техните скитания в края на седмицата я разнежиха. Припомни си нощите в палатката, събужданията на разсъмване, готвенето на примус… По това време той беше на седем-осем години… И оттогава никога вече… Отначало тя разчиташе, че след втория си брак Филип ще я помоли да продължи да се грижи за възпитанието на децата. Но не! Той пожела Карол (тогава още тя се наричаше просто Шарлот) да осъзнае напълно ролята си на съпруга и сама да поеме ръководството на къщата.

— Видя ли? — попита Даниел.

Той й показваше с пръст снимка, забодена на стената: беше Мадлен, млада, стройна („Тогава сигурно съм тежала 55 кила!“), в шорти и със спортна блуза пред една палатка; до бедрото си тя притискаше хлапак с мръсни колене и с обгоряло от слънцето лице: Даниел; зад тях стоеше несръчно, свито момиченце: Франсоаз; Жан-Марк не се виждаше. Може би той беше правил снимката.

— Имам ли такъв вид сега? — попита Мадлен.

— Сега си по-хубава — призна Даниел.

— Така ли ме намираш?

— Да… По-солидна си…

Тя се засмя и се загледа в друга снимка, поставена точно под нейната: едно бледичко младо момиче, крачещо по улицата с книга подръка.

— А тази коя е? — попита тя.

— Даниела Совело, една приятелка — отвърна той нехайно.

Докато тя разглеждаше другите снимки — шампиони по бокс и колоездачи, — той се върна боязливо на главния въпрос:

— Значи, Маду, мога да разчитам на тебе?

Тя въздъхна с облекчение. Би ли могла да не изпълни някога молбата на Даниел? Цигарата бе изпушена. Потърси с очи пепелник, за да я изгаси.

— Ето — подаде й Даниел една тенекиена кутия.

Тя изгаси цигарата и се загледа в пръстите си, пожълтели от тютюна. Изправен над нея, Даниел чакаше със загрижено лице.

— Добре — каза тя. — Ще говоря с баща ти.

Той я зацелува буйно.

— Ти си прекрасна! С твоя помощ, уверен съм, всичко ще се нареди! Искаш ли да ти покажа маршрута си?

Двамата се наведоха над атласа, но Франсоаз влезе и ги прекъсна: Карол ги чакала в хола. Даниел изръмжа недоволно, загдето нямал възможност да бъде спокоен дори десет минути в тази къща, оправи с пръсти вместо с гребен косата си и тръгна подир сестра си и леля си. След като затвори добре вратата на стаята си, той залепи една хартийка между бравата и рамката.

— Само така — каза той — съм сигурен, че никой няма да дойде да тършува й стаята ми, докато ме няма.

— Кой ли пък ще дойде да тършува у тебе? — каза Франсоаз. — Твоето безредие никого не интересува.

— Ами! — каза той. — Уверен съм, че Агнес ми задига марки, за да ги пробутва на хлапето си.

— Бедната Агнес… как можеш?

Те поспориха малко, така, по навик. Вратата на хола беше отворена. Тук отвсякъде лъхаше студенина — като се почне от светлорозовите копринени тапети и се стигне до скъпите и добре поддържани мебели Луи XV. Всичко бе поставено на мястото си. Живот, скован сякаш във витрина. Карол по навик беше в бледосин домашен пеньоар с широки ръкави.

— Ще ме извините, загдето ви посрещам неглиже — каза тя. — Но просто съм съсипана, когато се прибирам вечер.

Всъщност тя имаше отпочинал вид и навярно само от желание да се харесва се обличаше така. С безпристрастие Мадлен се възхити на това стройно тяло, на тази малка котешка глава със заострена муцуна, на тази късо подстригана коса и тези сиви очи, в чието изражение, малко уморено и разсеяно, не липсваше чар. Макар че не беше в пълния смисъл на думата красива, съвсем естествено бе да се предполага, че именно тя е съблазнила Филип. Освен това тя бе на тридесет и две години, а той на четиридесет и пет.

— Аз трябва да се извиня — каза Мадлен. — Пристигам, без да предупредя…

— Но, Мадлен, вие сте у дома си! — каза Карол. — Всички се радваме, че ви виждаме. Наредих да приготвят стаята ви…​

Настръхнала изведнъж, Мадлен възрази:

— Няма да спя тук.

— Защо?

— След всичко, случило се последния път!…

— Няма смисъл! Филип беше кипнал. Но вие си го познавате, той съжалява, забравил е вече всичко…

— Той може, но аз не! — каза Мадлен. — Пък и вече си наех стая в един хотел, на две крачки…

В погледа й се четеше такава решителност, че Карол се отказа да я увещава. Нейната капитулация успокои Мадлен, която обичаше да проявява от време на време своя твърд характер. След като сметна, че въпросът е ликвидиран, тя се усмихна и започна да слуша Даниел, който разказа, че бил избран „чрез тайно гласуване“ (тази подробност, изглежда, му бе направила, силно впечатление), за да участвува в конкурса на фондацията „Зелиджа“. Той завърши:

— Ако всичко върви добре, през юли ще замина за Брега на слоновата кост.

— Най-напред баща ти трябва да даде съгласието си — каза Карол.

— Ще го даде — избърза Даниел й хвърли към Мадлен непредпазлив съзаклятнически поглед, който не убягна на Карол.

— Кога се връща Филип? — попита Мадлен.

— Вдругиден, доколкото зная — отвърна Карол. — Надявам се, че ще бъдете още тук.

— Да, вероятно…

— Много ме ядосва Жан-Марк. Връща се все по-късно. Няма да го чакаме за вечеря!

— О, няма! — каза Даниел. — И без това Мерседес ще негодува!

— Задържахте ли я в края на краищата? — попита Мадлен.

— Е, да! — въздъхна уморено Карол.

— Чудно защо! — намеси се Франсоаз.

— Колкото Агнес е привързана, толкова тая ми къса нервите — преувеличи Даниел. — Горда е като матадор, когато излиза на арената. Тя няма да си мръдне и малкия пръст, за да направи някаква услуга след работното си време, и точно в девет часа, дори дъжд да вали, дори вятър да духа, ще офейка. Това е истина, Маду! Аз съм уверен, че ако девет часът удари, когато сервира сиренето, тя ще тръсне подноса в средата на масата, ще хвърли на пода престилката си и ще хукне през вратата така, както работниците в „Рено“ напускат работата, когато конвейерът спре.

— Ти преувеличаваш! — каза, смеейки се, Карол.

— Никак даже! Спомни си миналия петък! Когато Дюхурионови и Шалузови бяха на вечеря у нас, Агнес сервира десерта! Как хубаво бих измел тая Мерседес, ако бях на твое място!

— Тя ми е много необходима — каза Карол. — Глади прекрасно, пък е и чиста, и уредна, и педантична…

— Какво говориш! Обърква всичко. Когато искам да взема от шкафа си бельо, никога не съм сигурен дали нещата там са мои, дали не са на татко, или на Жан-Марк. Нямам вече нито едни гащета за плуване! За да съм спокоен, купих си два чифта найлонови и сам си ги пера!

— Чудесна подготовка за един изследовател! — каза Франсоаз иронично.

Карол наведе глава и подръпна малкия си нос.

— Деца мои, говорете каквото си щете, но аз ще запазя моята Мерседес. Впрочем ако я уволня, друга няма да намеря. Най-много пак някоя испанка, която не говори френски. А Мерседес все пак е от седем години във Франция.

— И от две години при нас! — каза Даниел. — Невероятно! Ах, колко хубаво ни е дресирала тя. Внимание! Пазете се!…

Той уточни положението и в този момент в хола влезе прислужницата, слаба, мургава и намусена жена с остър нос и големи тежки клепачи.

— Мадам, сервирано е — съобщи, тя.

На масата Карол се мъчеше да поддържа разговора въпреки смразяващото присъствие на слугинята, която влизаше и излизаше с презрителен поглед, сякаш се бе заблудила в среда, недостойна за нейния произход. Менюто се състоеше от задушено, студено месо и салата. Но на Карол, която спазваше някаква диета, Мерседес донесе изпечено на скара тънко парче неосолено месо и варени зеленчуци. Тя бавно и без охота ровеше в чинията си.

— Би трябвало да взема пример от вас — каза Мадлен, — но нямам кураж.

— Аз го правя не толкова от суетата да не напълнея, колкото от здравословни съображения. Щом започна да напълнявам, имам главоболие…

„Лъжеш, драга!“ — помисли си Мадлен, без да знае точно защо. Карол разпита децата как са прекарали деня. Франсоаз разказа за курса си по руски език в Института за източни езици.

— Страшна бъркотия е в нашия курс! Ние сме два пъти повече! Просто не знаят къде да ни настанят! Едва днес се запознахме с нашия преподавател. Той е забележителен!

— Кое му е забележителното? — запита Карол.

— Всичко! И най-важното — той е руснак. Казва се Александър Козлов. Ще ни научи поне на добро произношение. А именно това е най-трудното…

Тя говореше разпалено, сякаш беше трогната от интереса, който проявяваше към нея мащехата й. Мадлен си каза, че напразно се е страхувала преди пет години, когато очакваше Карол да започне да враждува с децата. Те я бяха приели, защото тя не се стараеше да им се налага. Всъщност не бяха ли те по-близки с тази жена, отколкото с баща си? И все пак Карол не бе успяла да разтвори сърцата им. Мадлен беше уверена, че не е изместена като довереница на съкровени тайни. Седнала между племенницата и племенника си, тя се чувствуваше поласкана от доверието, което те й бяха засвидетелствували спонтанно един след друг, без да го е желала. Пристигнала с празна глава, сега имаше толкова много грижи, че й стигаха да подхранва самотата си през много дни и нощи. Франсоаз влюбена, Даниел в подготовка за Африка!… Така възбудена, тя запали цигара през време на яденето, извини се и стана, за да вземе пепелник.

— Но аз щях да ви го подам, мадам — каза Мерседес, — нали затова съм тук…

Тя говореше почти без да отваря устата си.

— Но да! — прошепна Карол с отегчен вид.

В момента, когато Мерседес започна да сменя чиниите за десерта, външната врата хлопна. Всички надигнаха глави. Появи се Жан-Марк, разпален и задъхан.

— Много съжалявам! Автобусът ми се забави, движението беше задръстено.

— Трябва да пътуваш с мотопед като мене — каза Даниел. — И ще се промъкваш отстрани!

Без да погледне малкия си брат, Жан-Марк заобиколи масата и извика:

— Мадлен! Каква изненада!

От две години само той от трите деца не я наричаше леля Маду. Може би защото беше най-голям: навършваше двадесет години! Мадлен подаде бузата си на това голямо, стройно, мургаво и добре облечено момче, което се наведе над нея. После го видя как целува ръката на Карол. Вежлив по природа като баща си. Но имаше нещо отпуснато в долната част на лицето му. Беше запазил лошия навик от детинството си — да стои с отворена уста. Дълги, черни мигли засенчваха синьо-зеленикавите му очи.

— Господин Жан-Марк вечерял ли е или трябва да му сервирам? — попита Мерседес с остър тон.

— Дайте ми парче студено месо — промърмори Жан-Марк. — Това ми стига.

После Агнес — със запретнати ръкави и овехтяла престилка — поднесе десерта: часът беше девет и пет минути, Мерседес вече бе изчезнала. Цялото семейство избухна в смях.

— Нали ти казах, Маду? — възкликна Даниел.

— Уверявам ви, че ние сме от добро тесто! — допълни Жан-Марк.

— Всичко това е без значение! — въздъхна Карол.

Страхът й от усложнения в отношенията с прислугата, колкото и парадоксално да бе това, я караше да проявява висши социални разбирания. Тя беше снизходителна до безкрайност. В хола поръча да сервират за всички кафе, а за нея чай от някаква билка. После говори за умората си, за безсънието си, закле се, че Париж я убива и че сто пъти би предпочела да живее в някое рибарско село. В десет часа, понеже знаеше, че Мадлен гори от желание да остане сама с племенниците си, тя се оттегли.

Пред децата Мадлен призна, че противно на това, което бе казала, още не си е наела стая. Те искаха да я задържат вкъщи, но отстъпиха пред нейната настоятелна молба. И тримата я придружиха до един близък хотел. Тя бе оставила колата си в двора. Даниел понесе куфара й на рамо. Жан-Марк и Франсоаз я хванаха под ръка. Имаше малко хора по улицата. Тротоарите блестяха от дъжда. Витрините на няколко антикварни магазина бяха осветени. Бледата светлина на уличните лампи едва достигаше покривите. Семейство Ейглетиер се бе скупчило около Мадлен. Едно сплотено семейство, което вървеше в крак. Тя се чувствуваше толкова добре с племенниците и племенничката си, че нямаше никакво желание да спи. Но децата трябваше да станат утре рано. Те я настаниха в хотел „Моне“, в самостоятелна стая — малка, чиста, с цветя по книжните тапети, с месингово легло и чамов гардероб с изпочупени закачалки — и си отидоха, отнасяйки младостта си като светлина. Останала сама, тя се сети, че преди да тръгне, вкъщи не бе изключила светилния газ; тази тревога, пък и шумът от колите, дълго време я държаха будна.