Ейглетиерови

XX

„Ще дойде ли, няма ли да дойде?“ — мислеше си Даниел и потъна във вълнуващи мечти. Вчера, у Совело, той бе танцувал с Даниела и тя му бе обещала, че ще го чака някой ден пред входа на лицея. „Някой ден“ — това бе съвсем неопределено! Тя знаеше програмата им от брат си; за нея бе лесно да бъде тук в четири часа, защото и нейният лицей „Фенелон“ бе в същия квартал; повтаряше десети клас; танцуваше добре, а освен това Лоран Совело беше знаменито момче. Интересно защо той така малко прилича на сестра си! Тя — руса, красива, той — черноок, с късо подстригани коси, дебели вежди, щръкнала брада, големи, увиснали уши. Не разбираше нищо от футбол. Имаше склонност към литературата. Искаше да се посвети на журналистиката. Седнал на втория ред в амфитеатралния кабинет, Лоран се преструваше, че слуша, опрял ръка на челото си, но навярно бе разтворил криминален роман върху коленете си. И за Даниел тези истории за оптическите лещи, за техните фокуси и линии на събиране и пречупване на лъчите представляваха някаква суха материя, която няма нищо общо с реалния живот. Отегчаваше го всичко, което можеше да се изобрази само с линии и цифри върху черната дъска. Той ще научи и физиката, и химията, защото трябва да държи изпит, но с досадното чувство, че си губи времето. А освен това невъзможно бе да се увлече по предметите, които преподаваше този мъник Мушино. Нисък на ръст, с изцъклени очи, с вечно мърдащи устни под мустаци като две запетайки, той непрестанно плюеше, като говореше. Даниел го бе кръстил „Фа диез“, защото беше най-близко до сол6.

— Да вземел светлинното тяло А, безкрайно отдалечено, например една звезда. Нейните лъчи са паралелни помежду си; съответните пречупващи се лъчи сякаш идват от точка А1 на фокуса на Р1…

Даниел механично записа изречението, но се отказа да продължи. Съвсем очевидно бе, че Мушино повтаря дума по дума уроците така, както ги е предавал и през миналите години. И понеже Даниел бе запазил тетрадките на брат си… Голям късмет има този брат! Самостоятелна стая на улица „Асас“, на две крачки от факултета! Баща ми се показа много галантен, като позволи… Дали ще позволи и на него, когато стане студент?… Защо не! Не че бе зле нареден вкъщи — той обичаше много своята стаичка в червено и черно, лампиона си риба луна, картините и книгите си, — но нали цялото семейство беше там, та ако поиска да посрещне някое момиче… Например Даниела!… „Не съм стигнал още дотам!“ — призна си той искрено. Тоя Жан-Марк навярно е преживял вече какви ли не приключения. Преди всичко вече бе добре уравновесен, имаше елегантни маниери, можеше хубаво да говори… Даниел би желал Жан-Марк да му бъде истински другар. Обаче той продължаваше да се отнася с него като с хлапак, макар че разликата между тях бе едва три години и половина. Съвсем удобен бе моментът завчера, когато той прие Даниел да му помогне при настаняването. Бащата на Жулиен Прела, предприемач на държавни строежи, им бе дал една камионетка за превоза на багажа. Даниел си спомни с какво въодушевление изкачваше стълбите с един фотьойл върху главата си. Шест етажа. Бе ги лапнал като нищо. После бе метнал два сандъка с книги на гърба си, без дори да се задъха. А там горе Дидие Копелен, Жулиен Прела и Жан-Марк нареждаха мебелите, разопаковаха книгите. Стаята, едно грамадно мансардно помещение, лъхаше на прясна боя. Жан-Марк щеше да се настани след три дни, защото тръбопроводчикът още монтираше кабинка с душ в един ъгъл. Каква мания — всяка сутрин да се мие от глава до пети! Общо взето, весело бяха прекарали. Жулиен Прела бе донесъл три литра червено вино. На всеки десет минути някой се провикваше: „Дайте калории!“ и веднага пълнеха чашите… И водопроводчикът пи заедно с тях. От всички приятели на Жан-Марк Даниел предпочиташе Жулиен Прела. Дидие позираше като занесен интелектуалец и не разбираше от спорт, докато Жулиен бе непринуден, естествен. Той харесваше каламбурите на Даниел дори когато не бяха съвсем оригинални. Пък и самият съчиняваше такива. И пръст да му покажеш, избухваше в непринуден смях. Също като Лоран Совело. Но Лоран Совело бе от много добро семейство. Нямаше ли да се намуси, като види сестра си пред входа на лицея? Всъщност тя няма да дойде. Най-малко днес. Тя бе горда, ще изчака да минат два-три дни, за да го поизмъчи малко… Мушино чертаеше геометрични фигури на черната дъска, запълваше един триъгълник с черти. Даниел старателно пречерта фигурата. До тетрадката му върху чина бяха издълбани стари мъдрости: „Изпитът е като прането — мокриш, сушиш и гладиш…“ „Тук пропилях своите най-хубави години и илюзии…“ Последната мисъл бе на Даниел. Записал я беше миналият месец. Изпитът, изпитът — кога най-после ще може да помисли за нещо друго? Дори Брегът на слоновата кост, неговите девствени гори, дивите му племена, реките му с водопади и бързеи, маймуните, антилопите — целият този волен и див свят бе отровен от заплахата на изпита. „Пък и за нищо не служи този изпит. Самото правителство признава това!“ Даниел въздъхна и обърна страницата. Вдясно от него Дебюке, навел гръб, пишеше ли пищеше, сякаш всичко долавяше и всичко запомняше. Това момче бе родено отличник! И все пак всички в класа му бяха приятели. Той бе единственото същество в света, на което Даниел завиждаше. Винаги в добро настроение и с лъснати обуща. Дебюке бе образец на това, което може да постигне един буден, упорит и трудолюбив дух върху една глупава планета. Как стана така, че вчера у Совело Даниела едва го бе погледнала? Момичетата са толкова смешни! Добре, но ето че „Фа диез“ прекъсна урока. Даниел трябва да внимава. Мушино имаше лошия навик да изпитва учениците си в края на часа вместо в началото, както правеха повечето от колегите му. От садизъм навярно. Когато забелязваше, че аудиторията, залюляна от гласа му, потъваше в спокойствие, подобно на дрямка, той преставаше да говори, оперваше малкото си тяло и започваше да задава въпроси на ония типчета, които му се виждаха най-неподготвени. „Дано не съм аз! Едвам съм прегледал учебника си снощи… Но ето!“

— Ейглетиер, на дъската.

— По дяволите! Нищо не знам — прошепна Даниел на Дебюке, като стана.

Той слезе надолу по стълбата на амфитеатъра, като влачеше краката си, за да спечели няколко секунди.

— Е, хайде! Да побързаме! Да побързаме! Обувките ви са като на водолаз, честна дума! — викна Мушино.

Смях избухна зад него.

— Бях ви дал да научите урока за събирателните лещи — каза Мушино. — Начертайте значи един предмет пред едни такава леща и ми обяснете чертежа.

Даниел сви вежди и можа да си припомни само едно пресичане на плътни и пунктирани линии и букви и цифри без някакво значение. За щастие Лоран Совело, който бе чудно находчив, вдигна ръка, щракна с пръсти и каза:

— Господин учителю, вярно ли е, че микроскопът и астрономическият далекоглед са съкратени в програмата на тазгодишните зрелостни изпити?

— Кой ви е казал тази глупост? — извика Мушино, като се обърна към него.

— Един приятел на баща ми, който е инспектор в академията.

— За пръв път чувам такава новина! Подиграли са се с вас!

— Кълна ви се, господине…

— Истина е — намеси се Дебюке, който бе разбрал играта. — Аз също чух да се говори такова нещо.

— И аз! И аз! — подсили дебелият Зюлейбос.

През време на тази словесна престрелка Лувие, който седеше на първия ред, разтвори учебника си по физика на страницата, където бе чертежът. Даниел видя рисунката и възстанови знанията си. А Мушино, след като въдвори тишината в класа, се обърна пак към него:

— Е, хайде! Слушам ви, Ейглетиер.

Даниел взе парче тебешир, начерта на черната дъска предмета АВ, перпендикулярен на оста на лещата O, отражението А1В1 в обратна посока и заговори за отражението, пообърка се малко, извини се, с голям интерес започна да слуша обясненията на Мушино и накрая се върна на мястото си с привидно измъчен вид, но със скрита радост в сърцето си, защото бе получил бележка 12 от 20.

— Хубаво ме пипна тая крава! — прошепна той, като сядаше. — Благодаря ви, хей!

Той щеше да бъде по-малко доволен, ако беше знаял урока си наизуст, отколкото сега, като не го знаеше и предизвика другарите да му се притекат на помощ. Като въртеше глава наляво и надясно, отправи благодарствени погледи на тия, които го бяха подкрепили в този труден момент. Мушино има време да изпита още двама ученици; третият бе спасен от силния звънец, който оповести края на учебния ден.

Даниел, Дебюке и Совело оставиха да отмине буйният поток на момчетата, които се блъскаха и препъваха по коридорите. Те излязоха последни, сякаш бяха вече студенти и чужди на тази ученическа бъркотия. Като крачеше между двамата си приятели, Даниел за последен път се питаше дали Даниела ще го чака.

Вън от лицея той бе смаян от блясъка на слънцето, от свежестта на въздуха, от веселите лица на минувачите. Полицаят спря движението на колите, за да преминат учениците. Би си помислил човек, че се намира пред вратата на някоя детска градина.

— Я, сестра ми! — каза Лоран Совело. — Какво се мота тук?

Даниела стоеше на отсрещния тротоар. Те отидоха при нея. Тя им обясни, че се е спряла тук „ей така случайно“, като се разхождала. Лоран Совело не каза нищо. Даниел се почувствува горд. За да не влязат в някое от близките мизерни кафенета той предложи да пийнат нещо на улица „Бонапарт“, на две крачки от тях, в едно бистро, посещавано от ученици, следващи в институтите по изящните изкуства. Тръгнаха безгрижно, с бавни крачки. Дебюке разказа на младото момиче как целият клас бе отвлякъл вниманието на Мушино, за да дадат възможност на Даниел да се съвземе и да погледне спокойно в учебника. Тя се смя, като показа малките си гъсти бели зъби. Блестящият й поглед се отправи към Даниел и той изведнъж се почувствува десет години по-голям, с мускули на атлет и с лице на млад герой. Забеляза, че и тя е по-красива, отколкото си я представяше. Невъзможно бе да се определи цветът на очите й, а това всъщност бе най-важното. Един мъж трябва винаги да знае цвета на очите на жената, която обича. Очите на Даниела бяха… бяха… Да, сиво-сини със златисти точици… Като по-малък той бе мечтал за жена със зелени бадемови очи. Смешно. Такива очи не съществуват. Обаче очите на Даниела не са ли малко изтеглени към скулите? Като я наблюдаваше, когато тя свеждаше глава… Най-много го поразяваше името й: Даниела. Като във фарс, би казал човек. А не е ли това някакво предопределение на съдбата? Тя разказваше за един „страшен“ американски филм, който току-що бе гледала. Даниел, който също бе гледал филма, каза, че това е само „бледо копие“ на големите каубойски филми, които се прожектираха във филмотеките. Оказа се обаче, че са на едно и също мнение за последната плоча на Фред Барлоу, която била „бомба“. Даниел започна да тананика мелодията, като щракаше с пръсти, а тя подзе песента, като леко поклащаше раменете и главата си в такт с мелодията и го поглеждаше под очи.

— Ти пееш много хубаво! — каза той.

— Ах! Да! Намираш ли?

Той я държеше за ръка. Тя достигаше до рамото му. Дебюке и Совело бяха потънали в политически спор. Убежденията на Совело се променяха в зависимост от бележките, които получаваше в клас. Когато преподавателите признаваха знанията му, той на драго сърце минаваше към десницата и признаваше, че установеният режим е добър; но ако не успееше в някое класно упражнение, започваше да се възмущава и като минаваше в крайната левица, пледираше за необходимостта от коренна промяна. А в момента, понеже бе на предпоследно място по математика, той считаше, че само китайският комунизъм със своя непримирим догматизъм е способен да възроди стария загнил свят. Дори „Юманите“, казваше той, е реакционен вестник. Решил, че той прекалява, Даниел се намеси, за да каже мнението си. Спорът така се разгорещи, че забравиха Даниела. Като крачеха, трите момчета жестикулираха, повишаваха глас и се прекъсваха един друг. Минувачите по тротоара се отдръпваха от тях с възмущение, но те не се смущаваха: този квартал бе техен. И така стигнаха до улица „Бонапарт“.

Изведнъж Даниел забеляза Франсоаз, която идваше срещу тях. Прибираше се. Досадна история — попадаше на нея винаги, когато се разхождаше с приятели. Обичаше я много, обаче, когато се намираше в неговата среда, с присъствието си тя сякаш му пречеше да се чувствува мъж. Нямаше как да я избегне. Изгледа я враждебно. Видя му се по-особена. Какво ли е станало? Косите й! Бяха по-лъскави, по-бухнали от обикновено. Не изглеждаше по-хубава. Видът й бе фалшив. Защо ли си е променила фризурата? Ах, да! Днес у тях щяха да бъдат на вечеря Дюхурионови, Хермелинови, Шалузови. Каква пасмина! Карол с нейната мания да устройва приеми!… И сега ще трябва да се измие, да се преоблече, да яде с крайчеца на зъбите си, да мълчи и любезно да слуша как говорят гостите! Ще станат от масата чак в десет часа, след като за стотен път повторят плановете си за предстоящата екскурзия в Гърция!

Франсоаз се приближи с усмивка към брат си. Той несръчно й представи Даниела, Дебюке и Совело. Добре направи, че не се застоя с тях: изглежда, че бързаше много. След като размени няколко думи с приятелите му, тя се вмъкна във входа на къщата. Дворът бе пълен с коли. Кого ли не пускаше портиерът!

— Е, ще идем ли в твоето бистро? — попита Совело.

Закрачиха отново. Бистрото бе претъпкано, изпълнено с дим, но не се виждаше нито един ученик от института по изящни изкуства.

— Трябва да са сменили главната си квартира — каза Даниел.

— Така е още по-хубаво! — каза Даниела.

Сместиха се около една малка кръгла масичка и си поръчаха четири бутилки кока-кола. Даниел, седнал точно срещу Даниела, наблюдаваше младото момиче и мечтаеше: „Тя ме обича, аз я обичам!“ Но никаква буря не развълнува душата му. Така бе по-добре, тъй като му предстоеше да се подготви за изпитите. Пред тезгяха той забеляза един едър негър с лъскава кожа, който пиеше халба бира. Пяната залепна като бяла дантела по дебелите му виолетови устни.

— Положително е от Брега на слоновата кост — прошепна Даниел.

— По какво позна? — попита Даниела.

— Започвам да ги познавам отдалече, откакто ги проучвам по снимки.

— Значи уредено е, ще заминеш?

— Вече да, съвсем положително! Получих съобщение от фондацията „Зелиджа“, че моят план е одобрен. Ще ми отпуснат четиристотин и петдесет франка, ще ми дадат препоръчителни писма до много важни птици в Африка, ще ме прикрепят към параходните компании…

— Толкова ли ти се иска да отидеш там?

Усмихна се, запали цигара и започна с ентусиазъм да говори за своето пътешествие. Очите на Даниела се помрачиха. Той помисли, че е обзета от тъга, и се зарадва.

Мадлен свали очилата си. Сгъна писмото и седна във фотьойла до камината, в която огънят гаснеше. Тя бе изумена, но не и изненадана. Без да бе предвидила нещо конкретно, подушила бе опасността по време на последното си пребиваване в Париж. Домът на нейния брат изглеждаше още солиден, но все пак се чувствуваше някакъв дъх на загниване. Голямото равнодушие в поведението на Жан-Марк, безсрамното кокетство в поведението на Карол, мълчанието между тях… В същия миг тя с възмущение отхвърли съмнението, което се загнездваше в нея. За малко щеше да се обвини, че навред вижда най-лошото. Жан-Марк наистина ли е любовник на Карол? Франсоаз ги бе видяла прегърнати; за останалото можеше само да се предполага. Безспорно е, че една жена на тридесет и две години няма да се задоволи само да се целува с едно двадесетгодишно момче. Като си представи всичко, Мадлен почувствува липса на въздух, главата й пламна. Тя не съжаляваше брат си. Като му изневерява, Карол добре му се отплаща. Обаче чудовищна й се виждаше мисълта, че е избрала заварения си син. „Той е израснал пред очите и, тя му е натрапвала вкуса си и сега, когато е вече зрял!…“ Франсоаз имаше право. Тази курва можеше да погуби Жан-Марк, да го превърне в дрипа. За да отмъсти на съпруга си или просто за да се забавлява. Бедното дете! И Франсоаз страдаше като нея заради своята честност, заради любовта към баща си, заради името на семейството! Чудно бе, че се е осмелила да повери всичко това с писмо на леля си, докато преди шест месеца тя си бе послужила с догадки, за да й съобщи, че е влюбена в Патрик. Впрочем този път тя нищо не споменаваше за годеника си. Единственият намек за личния й живот бе посещението у фризьора. Но и в това имаше нещо загадъчно: Франсоаз загрижена за „състоянието“ на своята коса. Всичко около Мадлен се раздвижи изведнъж. Извън стените на нейния дом, които я закриляха, светът на другите гърмеше от похищения, съзаклятия, сексуални радости и мъки, по-страшни от ада. Плашеше я и едновременно я привличаше мисълта за всички тия опасности. Трябваше да спаси Жан-Марк и да подкрепи Франсоаз! Но как? Тя още не знаеше как, но ще намери начин. Ще се изсипе върху им като сняг през май. Разбира се, животът й малко се усложняваше. Не така лесно се изоставя дом, работа… Въобрази си, че трябва да вземе редица мерки. Да разреши някои въпроси, преди да тръгне на път; но после трябваше да си признае с тъга, че тук нищо не я задържа, и стана, за да приготви куфара си.

Вкъщи всичко бе спокойно. Седнал пред масажа си, Даниел от един час се мъчеше над задачата по тригонометрия. Беше намерил отговорите на двата първи въпроса, но за третия не знаеше откъде да започне. Жан-Марк можеше да му помогне; за нещастие днес той нямаше да дойде за вечеря. Живееше си спокойно в квартирата на улица „Асас“! Даниел погледна часовника си: вече е три часът и двадесет минути. Така ли щеше да прекара единствения си свободен следобед от седмицата — да вехне над функциите и кривите! А освен това имаше да приготвя и домашно по френски: „Разбор на стиха на Алфред дьо Вини: Обичам величието на човешките страдания!“ И още, да научи урока по физика за „Фа диез“! Никога няма да успее! Освен ако… Хрумна му една идея; взе листовете си и бързо се запъти към хола: „Ще се обадя по телефона на Дебюке. Той положително ще знае!“

И не се излъга. С готовност, в която прозираше и нотка на снизхождение, Дебюке му продиктува решението:

— Нали знаеш, драги, че промяната на функцията зависи от знака на производната…

— Да!

— Оттук всичко е ясно. Извлечи значи у и обърни внимание на знака у’. Като имаш: у’ = cos x — sin x.

— Загря ли?

— Да, да…​

За три минути бъркотията бе оправена. Даниел благодари, затвори телефона, прегледа бележките, които бе взел, и се почувствува разтоварен от голямото бреме. Зарадван от успеха, той телефонира на Даниела. Нямаше какво да й каже, но си мислеше, че ще му бъде много приятно да чуе гласа и преди да се върне към уроците си. А може би няма да я намери. Ако се обади майка й, ще затвори веднага телефона. Но чу гласа на Даниела:

— Ало!

Сякаш звънна леко докосната струна на китара. И дълго трептя нежно в гърдите му. Той каза:

— Ало! Ти ли си, Даниела? Аз съм, Даниел. Как си?

— Добре!

— Нещо ново?

— Хм, нищо. А ти?

— Нищо особено — отвърна той, като се настани в един фотьойл и преметна крака върху облегалката.

Даниел запали цигара. Настроението му се повиши. Почувствува се като на трон в облаците. Мисълта му заплува в благоуханни масла.

— Лоран вкъщи ли е?

— Не.

— Самичка ли си?

— Да.

— Днес сме много претоварени! Лоран сигурно ти е казал! Задачи по тригонометрия, домашна по френски, урок по физика! Започвам бавно да затъвам!…

— И аз имам домашно по френски, но е толкова объркано!…

— Темата?

— За Молиер в „Смешните фантазьорки“ и Молиер в „Мизантроп“. Сравнение и обяснения… Виждаш ли какъв жанр!

Настъпи мълчание. Даниел обичаше тези дълги паузи в разговора. Той долавяше далечното, но все пак близко дишане на Даниела и си я представяше на другия край на жицата сгушена на канапето, с тия хубави сиво-сини очи, почти бадемови.

— Ало! Тук ли си? — каза той най-после.

— Да.

— За какво мислиш?

— За нищо. А ти?

Искаше му се да й отговори: „За тебе!“, но се въздържа. Видя му се много дръзко.

— За задачите си по тригонометрия — каза той. — Ако ми се падне такава на изпита, ще бъда скъсан!

— Какъв си песимист! — каза тя.

— Обикновено не съм! Обаче в случая признавам…

И пак мълчание; Даниел почувствува този миг като някаква черна, тъмна и приятна вълна, покрита с пяна. И когато вълната се разби, приятното чувство се превърна в мъка. Той прошепна с глух глас:

— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Да.

— Не си ли гледала някой нов филм? Да си чула нещо интересно?

— О, да! Забравих! Една нова песен на Зефир Сакс по мелодии на стари блусове, наистина страшна!

Даниел би я целунал заради начина, по който произнасяше тази дума.

— Почакай. Не мърдай! — продължи тя.

Той чу някакъв шум в апарата, после отдалече долетя една бавна, тържествена и тъжна мелодия. Женски, плачещи гласове прозвучаха в мъжкия хор.

— Харесваш ли? — попита Даниела.

— Какво?

— Плочата бе, идиот!

— Да, много.

— Стра-шна е, нали?

— Страшна — отвърна той със свито гърло.

След тази песен тя му пусна друга, още по-интересна. Потънал във фотьойла, загледан в тавана, с димяща цигара в ръка, Даниел се унесе в музиката. Но неочаквано вратата се отвори и Карол се появи на прага. Той дори не знаеше, че тя си е вкъщи.

— Няма ли да свършиш с този телефонен разговор? — каза тя. — От един час чакам!

Той се смути:

— Да, да… Веднага.

Очакваше да си отиде, но тя не мръдна и то гледаше от горе на долу с възмущение и ирония. С нежелание той се намести прилично във фотьойла, наведе се над слушалката и като закри с ръка устата си, прошепна:

— Ало! Даниела… трябва да прекъсна… Да… Ела тези дни да ме вземеш от лицея… Така… Довиждане…

Когато остави слушалката, Карол се усмихна:

— Даниела ли се нарича?

— Да.

— Много мило.

Той не отвърна, разгневен, че почувствува бузите си пламнали.

— Прощавай — каза той след минута, — имам тежък ден.

Тя вече не го слушаше и като вдигна слушалката, започна бързо да избира номера. Миг след това я чу да възклицава:

— Ало! Ти ли си, Олимпия!… Здравей, глупачко!…

Даниел се върна в стаята си. Преписа на чисто решението на задачата по тригонометрия, написа две страници с неясни мисли върху философията на Алфред дьо Вини и започна да учи урока си по физика. Сигурно Мушино, който не можа да го скъса миналата седмица, утре ще го изпита отново. Искаше му се да може да отговори без грешка. Да откачи едно 16, едно 17 от 20. За свое лично удоволствие. Или пък за да смае Даниела. Разговорът, който води с нея по телефона, остави в душата му светла диря. Тя бе в главата му каквото и да си мислеше, каквото и да започваше да чете. Като крачеше насам-натам из стаята с учебника по физика в ръка, той чувствуваше как сърцето му тупти и разказваше урока си полугласно: