Ейглетиерови

VII

Люлян от движението на колата, Жан-Марк не сваляше поглед от двете глави, изправени една до друга пред него. Единият врат беше широк, месест, с малка напречна гънка над яката, другият беше грациозен и бял под тъмните коси. Никога не бе се учудвал така на разликата между една мъжка и една женска глава, гледани откъм гърба. Лявата олицетворяваше сила, ум и хладнокръвие, а дясната нежност и безсилие. Жан-Марк се питаше дали един ден и той ще съумее да овладее жената, която ще си избере. Съмняваше се, защото имаше предвид своята инертност, своята сантименталност, готовността си да се съгласява с другите, дори против себе си. Припомни си една книга, чийто автор претендираше, че може да изкорени слабостите в характера чрез всекидневно упражняване на волята. Защо да не опита?… Не би ли могъл да добие образа на баща си? Да стане като него: властен, привлекателен, справедлив, безпогрешен, щастлив! Карол посегна към таблото и завъртя ключа на радиото. Звуци на флейта, весели и игриви, нахлуха в автомобила. От Вивалди, разбира се, помисли си Жан-Марк. Филип караше бързо, с голяма увереност. Седнал зад него, Жан-Марк не се и опита дори да му поиска волана. Той пресметна, че ще бъдат във Фонтенбло след половин час. След като обсъдят с господин Ахил Вернер, генерален директор на PTCI, възможностите за разширяване на неговото предприятие, те ще се върнат в Париж към седем часа. За пръв път Жан-Марк придружаваше баща си, за да присъствува на делова среща с клиент. Този израз на доверие го ласкаеше. Беше набързо прегледал досието, преди да тръгнат. Но като студент по право втора година, със своите още слаби юридически познания, той не можеше да вземе становище по толкова важен въпрос. Положително кантората на баща му в Париж бе една от най-авторитетните по административноправните консултации. От известно време Филип се бе специализирал по въпросите на чуждестранните предприятия във Франция и това му даде възможност да разшири обсега на дейността си и да се свърже с кореспонденти в Америка, Англия, Италия, Германия… Тази мелодия, от Вивалди е прекрасна! Преди да отидат при господин Ахил Вернер, ще оставят Карол в Бромей, на тридесет километра от Фонтенбло. Тя имаше много важна работа във „Феродиер“. Тази къща край селото, която купиха преди три години, беше прелестна за неделните почивки през пролетта, но от есента нататък създаваше отегчителни грижи: просмукване на влага поради лош дренаж, поправка на повреди по покрива… Не минаваше и седмица съседката госпожа Тиер, която изпълняваше длъжността на пазач, да не телефонира за някаква повреда. Този път се беше спукала тръбата на бойлера. Отдавна се канеха да я сменят. Колата напусна автострадата и навлезе в път, който лъкатушеше сред нивя и гори. Жан-Марк погледна картата: ще стигнат до Бромей, като минат през Малерб, и ще продължат за Фонтенбло през Немюр. Заслужаваше си да заобиколят няколко километра повече, за да минат през този живописен и малко посещаван път. Полето беше тъжно, мъгляво, с големи оголени дървета, със заспали нивя и блата, в които се отразяваха облаците. Музиката от радиоапарата затихна. Карол я намали и каза:

— Може би трябваше да повикаме предприемача?

— Излишно е, мила — каза Филип. — Нали знаеш, че госпожа Тиер винаги съобщава за бедите, преди още да са станали. Сигурен съм, че нищо му няма на този бойлер. Ще го прегледам, като се върна от Фонтенбло, и ако наистина…

Гласът му беше важен, излизаше дълбоко от гърдите. Жан-Марк си помисли, че много би желал да има същия тембър. На седалката до него бе поставена кожената чанта на баща му, натъпкана с документи. На сребърната й ключалка бяха гравирани инициалите му. Обикновено и най-важните клиенти на Филип Ейглетиер си правеха труда да отиват при него в кантората. Но сега, по изключение, защото господин Ахил Вернер бе болен… Изведнъж косите на Жан-Марк настръхнаха. На сто метра пред тях, от другата страна на пътя, имаше преобърната кола. Трима-четирима души се въртяха около нея. От купищата железария мъкнеха смачкано тяло.

— Какъв ужас! — извика Карол. — Не мога да гледам такива неща.

За миг Жан-Марк помисли, че баща му ще продължи пътя. Разстоянието бързо намаляваше. Започнаха да различават подробностите. Жан-Марк не можеше да понася кръв. Бързо! Бързо!… Не, той намали. Страшно е. Колата спря.

Карол закри очи с двете си ръце. Филип слезе от колата. Скован на мястото си, Жан-Марк видя как баща му направи две крачки по пътя и изведнъж се извърна.

— Идваш ли, Жан-Марк?

Невъзможно беше да откаже. Събра смелост, отвори вратата и се измъкна навън. Изненада се от безсилието на краката си. Сърцето му заглъхваше.

— Е, хайде! — повтори баща му със суров глас.

Жан-Марк изтръпна и закрачи, макар че желанието му да избяга се засилваше.

Колата се беше блъснала в един бетонен стълб, след като се бе занесла от единия до другия край на шосето. Бледи и възбудени, свидетелите коментираха катастрофата. В момент на неприятен пристъп на повръщане Жан-Марк чу как един едър човек разказваше:

— Сигурно е изтървал кормилото след завоя… Изведнъж го видях как хвърчи право към мене… След четвърт секунда щеше да падне като круша в ръцете ми… Изплаших се до смърт…

Спасил се по чудо, той сияеше, бе станал герой; до него съпругата му, слаба, руса женица с телешки очи, хленчеше в мръсна кърпа:

— Не ни е било писано, да! Не ни е било писано!

По лепкавата кал имаше отпечатъци от гумите, по земята — парчета стъкло и едно червено петно, много червено — дано все пак не е кръв! С широко отворени очи Жан-Марк гледаше как пълзи и как се разстила тази жива течност. После, на три крачки върху банкета на пътя, той видя пострадалите. Двама, един млад и един възрастен, бяха проснати неподвижно. По-възрастният сякаш спеше спокойно; беше посинял, раните му не се виждаха. На по-младия челото бе одрано, челюстта разбита. Разкъсаните му устни разкриваха зъбите чак до корените. Жълти ядки в червен, съсирен сок. Чудновато хъркане клокочеше от гърдите му. От ноздрите му излизаше кървава пяна. С отворени клепачи той гледаше в небето. Мъчеше се от време на време да вдигне немощната си ръка, за да пипне лицето си, но нали не можеше да контролира движенията си, ръката се насочваше в друга посока, извиваше се и падаше върху бедрото му. На врата му имаше синя връзка с бели точици.

— А пък тази Бърза помощ не идва! — каза един селянин. — Има вече десет минути откак сме телефонирали от фермата. Може би трябва да ги пренесем на ръце?

— Не — намеси се Филип. — Не ги пипайте. Положението им е тежко. Трябва носилка.

Той говореше така спокойно, сякаш се намираше в кабинета си пред някаква папка. Клекнал на земята, постави лявата си ръка под темето на по-младия, леко надигна главата му, извади кърпа от сакото си и тампонира раната. Контузеният дори не се помръдна, а кърпата цялата се напои с кръв. Жан-Марк гледаше като хипнотизиран баща си и му се стори, че кървави струйки текат между пръстите му. „Отвратително е! Как може да издържа?…“ Погледът му потъмня. Вътрешностите му се надигнаха. Изплаши се, че ще му прилошее, и затова се отдръпна на две крачки.

Някои коли минаваха бавно покрай насъбралите се, други спираха и през отворените врати слизаха любопитни и жадни за силни преживявания хора. Главният свидетел повтаряше за десети път:

— Вървях си както трябва, вдясно… И изведнъж, какво да видя?… Изпуснал кормилото след завоя… като круша… изтръпнах до смърт…

Гласът му бе вече укрепнал. Изпълняваше отлично номера си.

— А и полицаите не идват!

— Не са необходими толкова полицаите, колкото Бързата помощ!

— Тя пък никога не бърза!…

— Скандално!

— Жан-Марк! — извика Филип. — Имаш ли в себе си чиста кърпа?

— Не — отвърна той. — Ще отида да потърся.

Тази лъжа му бе противна, но нямаше друг начин да се изскубне от изпитанието. Той прескочи пътя и се насочи към колата, където чакаше Карол, бледа и загледана нанякъде. Но преди да стигне, спря. Не можеше да забрави разтворената като нар уста, пълна с червеникави клетки. Прилоша му отново. Почувствува се отпуснат и мек, сякаш понесен от някаква лавина. Слепоочията му бяха притиснати, студена пот изби по врата, челото и подмишниците му, а в устата си усети неприятно гадене. С подкосени крака той се наведе над канавката, сви се одве и повърна.

С изпразнен стомах започна да диша по-леко, но светли кръгове все още премрежваха погледа му. Надигна глава и се обърна към хората около жертвите. Баща му се бе изправил и отдалече го наблюдаваше с израз, който му се видя строг, почти презрителен. Той отправи очи към Карол. И тя го бе видяла. По лицето й, очертано зад стъклото, се четеше майчинско съчувствие. Тя го повика. Кимна му с глава. Жан-Марк почувствува ужасен срам, загдето се бе показал пред нея в такъв жалък вид. Сега тя не само знаеше, че е страхливец, но и го бе видяла в най-срамното за един мъж положение — да повръща със зяпнала уста. Че баща му го бе видял — това нямаше значение. Но тя! Една жена, чужда на семейството!… Тя никога не бе полагала грижи за него като болен. През детските му боледувания при него винаги идваше Маду, търпелива и грижовна. Той си спомни за нея с нежност и отчаяние.

Полицейската камионетка пристигна, виейки със сирената си. Разнесоха се заповеди. Кръгът на любопитните се разтвори. Филип мина край сина си, сякаш нищо не бе се случило, качи се в колата и каза:

— Побързай, Жан-Марк.

Жан-Марк избърса с кърпа устата си. Имаше две петна по ревера на пардесюто — бързо изтри и тях. Горчив вкус бе останал на езика му. Страхуваше се, че в колата ще внесе неприятната миризма от повръщането. Карол се обърна към него и нежно попита:

— По-добре ли ти е?

Той се престори, че не я е чул; мразеше я; ако повтори въпроса си, ще й отговори грубо. Дали бе разбрала, че е готов да избухне от гняв, от досада! Тя не каза нито дума повече и отново се загледа напред. Колата потегли бавно. Разминаха се със санитарната линейка.

— Мисля, че ще ги спасят — каза Филип. — Младият е ранен само в лицето, а старият, изглежда, е получил само сътресение.

Те продължиха да разговарят тихо за опасностите при пътуването. „Когато шофира, човек трябва да мисли за лудостта на другите…“ Жан-Марк, свил се на задната седалка, очакваше някакъв намек за малодушието, което бе проявил. Но очевидно баща му и мащехата му, по силата на мълчаливо споразумение, избягваха да говорят за това. Навярно чакаха да останат насаме. Тогава ще злорадствуват до насита. Жан-Марк можеше да си представи какво ще каже Карол: „Ти направи грешка, като го принуди да види ранените!… Нали знаеш колко е чувствителен!… Аз го разбирам много добре!…“ С тези утешителни думи ще го обезличи напълно, в очите на баща му. „Какво се бърка тя?“ Франсоаз и Даниел я намират симпатична, той също. Но никога не се е чувствувал свободен пред нея. Досаждаше му с всичко — с вечните си домашни рокли, с мнимата си умора, с превземките си. Гърлото му се стегна от обзелото го желание да заплаче. „И аз се избълвах пред нея!“ Той нарочно избра този груб израз, за да се оскърби сам.

Пътят бе прав, но скоростта намаля и колата спря. Жан-Марк помисли, че има някаква неизправност в мотора. Но баща му го запита, без да се обърне:

— Искаш ли да седнеш зад волана?

— Не — каза Жан-Марк.

— Въпреки това я седни, драги!

Филип слезе и се настани на задната седалка, а синът му мина напред. Карол не, се помръдна. Като седна до нея, Жан-Марк усети парфюма й. Гневът му се засили, пламна като огън, раздухан от вятъра. Какво ли означаваше това допълнително изпитание? Поставяха го отново пред препятствие като кон, който е отказал да скочи първия път, но на всяка цена трябва да изпълни номера си, за да не остави впечатление, че се е провалил! Дали искаха да проверят овладял ли е вече нервите си? Добре! Ще видят на какво е способен. Той потегли рязко. Натискаше газта, бързо увеличаваше скоростта и усещаше по ръцете си, стиснали волана, лудата радост на колата. На завоите едва намаляваше и от свистенето на гумите изпитваше приятен страх. Колкото по-силно чувствуваше, че опасността се увеличава, толкова по-силно ликуваше. Караше смело не само за да се прояви пред баща си и мащехата си, но и за да покаже на самия себе си, че не се страхува от смъртта. Без да се обръща, той се досещаше какво става около него — вдясно Карол е примряла от тревога, а зад него баща му разярено стиска зъби. Желаеше точно това. Опияняваше го безумният бяг на дърветата, вдигнали ръце към небето, монотонното и глупаво намотаване на пътя, свистенето на вятъра по каросерията, малкият страх, който причинява повдигане като горчив бонбон в устата. Сто и тридесет, сто и четиридесет, сто и шестдесет… И изведнъж един спокоен глас зад гърба му:

— Ще престанеш ли с тези глупости, Жан-Марк?

— Не правя глупости — прошепна той, като намали скоростта въпреки желанието си.

— Правиш — каза баща му. — Да не би да искаш да ни сполети съдбата на ония там?

Някаква завеса се спусна пред очите на Жан-Марк. Споменът за кръвта го накара да изтрезнее. Ръцете му се отпуснаха върху волана. Той вътрешно призна, че баща му има право, и намали още скоростта. Но, вразумен вече, бе доволен, че макар и за няколко секунди, бе предизвикал смъртта. И до Бромей кормува с някаква налудничава радост на човек, останал жив след катастрофа.

Селото, скупчено около една много голяма за него камбанария, изглеждаше безлюдно. Жан-Марк слезе и отвори малката вратичка на високата дървена порта. Със затворените си кепенци къщата се очерта намусена под сивото небе. Стените с оголените по тях стъбла, на диви лози се белееха болезнено влажни. Един капчук стърчеше от покрива. В лехите нямаше и стръкче цвете, в двора — нито ствол, нито пейка.

— Ще влезете ли с мене за една минутка? — попита Карол.

— Не — каза Филип. — Този път наистина закъсняхме. До скоро виждане!

Той седна зад кормилото. Жан-Марк се настани до него. Останал сам с баща си, той се почувствува неочаквано дълбоко успокоен. Потънал в спокойната мъжка атмосфера, настроението му се подобри. Колата безшумно летеше по равен път. Филип започна да му обяснява предложението, което щеше да направи на господин Ахил Вернер, за да предотврати смущението на борсата от разширяването на неговото предприятие. Всичко, което казваше, беше мъдро и ясно, претеглено с математическа точност. Изведнъж той прекъсна по средата обясненията си, стана мрачен и прошепна:

— Двамата там, не исках да ти го кажа пред Карол, сигурно ще свършат!

— А! — въздъхна Жан-Марк със свито сърце.

— Какво ти стана, като ги видя? Едва не примря?

Принуден да признае, Жан-Марк се опита да се изскубне:

— Не ми беше добре още като тръгнахме… На закуска ядох нещо, което ми бе неприятно…

— Защо блъфираш?

— Не блъфирам!

Филип го погледна със снизхождение, което го разтърси.

— Да, блъфираш! За пръв път виждаш тежко ранени, нали?

— Да.

— Няма нищо по-чисто от кръвта!

— Може би… Не зная…

Под влиянието на този поглед, който го караше да се вълнува, Жан-Марк се разбунтува срещу току-що проявеното малодушие.

— Няма нищо страшно! Това може да се случи на всеки — каза Филип добродушно. — И аз бях като тебе на двадесет години. Но преодолях прекадената чувствителност в характера си.

Жан-Марк имаше толкова голяма нужда да бъде утешен, че тези думи го изтръгнаха от безсилието, в което бе изпаднал. Щом като и баща му е изпитвал такова отвращение, той би могъл да вдигне глава. Оправдан и реабилитиран, се отпусна удобно на седалката. Макар и да бързаше, Филип не увеличаваше скоростта. Без съмнение той искаше да продължи разговора. Толкова рядко говореше с децата си! Връщайки се много години назад, Жан-Марк не можеше да си припомни да е разговарял така сериозно с баща си. Думите, които сега чу, бяха почти откровение за него: баща му го обича, уважава го, разбира го! Почувствува се радостен и горд.

— Мъжът, драги мой, се оформя всеки ден, частица по частица — продължи Филип. — Това е въпрос на воля. Мисли за себе си, винаги за себе си. Не се отклонявай нито сантиметър, освен когато имаш интерес. За работата не се тревожи, аз ще те подготвя. Ти ще използуваш моя опит. Така че ще успееш много по-бързо и дори много повече от мене! В личния живот е друго: трябва да се справяш със собствените си сили!… С жените как си?

Един поглед, отправен от крайчеца на окото, придружи въпроса. Смутен, Жан-Марк се загледа в баща си, без да отговори: едрото червендалесто лице под тъмни коси, подстригани късо, кафявите проницателни очи, гърбавият нос, цепнатата брада, валчестият и дебел врат — всичко това свидетелствуваше за неутолимата му жажда за живот. „Нищо не може да му устои — мислеше си Жан-Марк — и навярно от нищо не се страхува. Ето един човек, който само побеждава“.

Имах няколко малки приключения — каза той след миг.

Това бе истина: три-четири леки връзки с млади студентки, възбудени от това, че са открили свободата, философията на живота и любовта в мебелираните мансарди, далече от родителите си. Тези момичета минаваха от ръка в ръка, без да предизвикват нито възторзи, нито ревност.

— А сега? — попита Филип.

— Сега — каза Жан-Марк — съм се позатворил, станал съм по-сериозен…

— Много жалко!

— О, не, татко… Запознах се с едно много добро момиче…

— Какво разбираш под „много добро“?

— Младо момиче от добро семейство… просто от нашата среда…

— Ай!

— Тя е очарователна, много културна…

— Спиш ли с нея?

— Не — каза Жан-Марк, — тя не е от този тип…

Имаше предвид Валери, бялото русо момиче, много свястно, но и малко снобка. И в този миг очакваше баща му да го разпита за нея. Щеше съвсем нехайно да спомене името й: Валери дьо Шарнерай.

— За женене не мислиш все пак, нали? — попита Филип.

— Шегуваш ли се!

— Кажи!

— Кълна се, че не! Намирам я очарователна, но само толкова… За женене най-малко мисля! Имам още толкова да уча…

— Пази се, драги! Именно тези момичета — непипнатите, непостижимите! — знаят как да пленяват. Влюбиш ли се в такава — спукана ти е работата. Женитба! Парфюмиран затвор! Кариерата ти — по дяволите! А да не изброявам всичко друго, което ще пропуснеш. Човек трябва да е идиот или недоразвит, за да се посвети само на една жена, когато е на твоята възраст. Пък дори и по-късно, между нас казано. Радостта на живота е да си винаги на лов!

Той му смигна. Ноздрите му се разшириха. Жан-Марк имаше известна представа за похожденията му. Той беше убеден, че баща му е имал много връзки, преди да срещне майка му. После пък Карол…

— Твоят основен недостатък, Жан-Марк, е, ако смея да кажа, не ти липсва мъжественост! — продължи Филип. — Я погледни Даниел, той не се страхува от нищо, слага си главата в торба!

— Искаш и аз ли да замина за Африка?

— Не, но да изскочиш от утъпкания път, да заживееш, вместо да живуркаш!… Африка и в Париж можеш да я откриеш, разбираш ли ме?

— Ще се опитам — каза Жан-Марк, като се засмя. — Но всичко това са само думи…

— Обаче думите създават възможностите, драги. Сега нямам много време да се занимавам с тебе, но това лято в Гърция ще наваксаме загубеното. Ще те раздрусам така хубаво, че да ти вдъхна смелост и страст към живота…

Екскурзията в Гърция, която Филип организираше със своите приятели Дюхурионови, беше постоянна тема на разговор в семейството. Ще посетят Атина през юли. Ще наемат корабче за десет-двадесет души (не повече!) и ще обиколят островите с него. Без да определят точно колко време и без да имат някаква точно определена цел — за развлечение или за разглеждане на старините! Просто ще скитат, за да се любуват на слънцето и на загадките на древността. Карол и Франсоаз бяха възхитени. Жан-Марк беше по-въздържан. В Гърция, през лятото, в най-голямата горещина!… А освен това ще има и отегчителни хора сред спътниците. Да слуша как госпожа Дюхурион ще дърдори глупости пред Партенона — това няма да бъде по силите му.

— Питам се дали ще преживея същите вълнения този път в Гърция, както първия път, преди осем години — каза Филип.

Жан-Марк пресметна, че преди осем години баща му беше разведен и не беше още сключил втория си брак. Познавал ли е тогава Карол? С нея или с друга жена е бил там? Настъпи мълчание. Макар пътят да беше лош на места, Филип увеличи скоростта. От друсането брадата му се поклащаше. Жан-Марк си мислеше, че никога няма да достигне баща си, който имаше дълбоки, твърди, професионални разбирания за живота, защото самият той беше по природа повърхностен и разпилян. Неговите най-сериозни начинания не успяваха или поради некомпетентност, или поради непостоянство. В никоя област той не можеше да се представи като завършен човек. Следваше право, но не изпитваше никакво влечение към правните дискусии, плуваше средно, но лошо скачаше във водата, караше ски, но никога не се решаваше да се спусне слалом по стръмна писта, харесваше се на момичетата, но не можеше да задържи никоя. Понякога дори се питаше дали знае да люби. Способността на жените да симулират е такава, че е невъзможно да разбереш истината по този въпрос.

Струваше му се, че може да определи характера си по-лесно с отрицателните си черти, отколкото с положителните. Едно скеле с хиляди дупки, през които вятърът минава със свистене. Една пясъчна кула, която се клати в основата си. „Каква основа? Аз нямам основа. Аз не съм нищо. Способен на всичко възвишено и на всичко най-долно. Раят и пъкълът се преливат в мене“. Той си представи, че е ранен, паднал окървавен край пътя. След това в болница, цялата плувнала в бяло, лъхаща на лекарства, и в мъглявото си пробуждане вижда загриженото лице на Мадлен, изтичала първа до леглото му. „Миличкият ми, какво ти се е случило?“ Когато бе на дванадесет, тринадесет години… Изведнъж трепна, водни капки се стичаха по предното стъкло. Пейзажът се замъгли. Над Фонтенбло валеше дъжд.

— С Вернер ще имаме работа около един час — каза Филип. — Искаш ли да караш колата на връщане?

— Да — каза Жан-Марк с благодарност.