Ейглетиерови

XXI

На шестия етаж един чисто поддържан коридор водеше към стаите на прислугата. В дъното — врата, неотдавна боядисана в тъмнозелено. Нямаше начин да сбърка. Обаче дали Жан-Марк бе тук? И ако е тук, няма ли някой при него? Карол може би… Толкова по-зле. Мадлен се отправи към вратата, която я притегляше със своя тъмен блясък. Преодолима преграда между нея и едно тревожно бъдеще. Премине ли прага, всичко ще стане непоправимо. Тя се спря, ослуша се. Не се чуваше никакъв шум. Почука леко с пръст по дървото.

— Сега, сега! — чу се гласът на Жан-Марк.

Той отвори вратата, подаде ръката си и по лицето му се изписа уплаха.

— О! Мадлен! — прошепна той. Помислих, че портиерката ми носи пощата. Не знаех, че ще идваш!

— И аз не знаех преди четири часа — каза тя, като го погледна право в очите.

— Вкъщи ли ти дадоха адреса ми?

— Да.

Той се отдръпна, за да й направи място. Тя влезе в една мансардна, доста просторна стая с боядисани в бяло стени и с разнородни мебели, всеки от които й напомняше нещо. Диван, бюро, етажерка, стол, шкаф, фотьойл — стари познати предмети, останки от един дълъг семеен живот. Върху масата отворени учебници. Жан-Марк работеше. Сам. Мадлен се успокои. Той затвори вратата. Тя седна на фотьойла и запали цигара. Острият вкус на дима я накара да си възвърне напълно смелостта.

— Харесва ли ти? — попита я той.

Вместо да отговори, тя попита грубо:

— Защо се премести тук?

Лукава усмивка на срам се появи по лицето на Жан-Марк.

С отпуснати рамене, с наведена глава той се опита да се измъкне:

— Виж какво, Мадлен… Аз съм на двадесет години… И естествено е да искам да имам малко повече свобода…

— Не е много хубава твоята свобода, Жан-Марк.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Карол и ти…

Жан-Марк вдигна глава. Клепачите му се присвиха и от очите му се стрелна поглед, тънък и блестящ като стоманена жица.

— Аха! — каза той. — Ти си видяла Франсоаз! Бог знае какво ги е наговорила тя със своето прекалено еснафско целомъдрие.

— Тя само потвърди това, което аз предположих, когато бях тук последния път!

Той взе цигара, хвърли пакетчето върху масата, щракна запалката си и пое дълбоко дима, за да има време да размисли.

— Когато си била тук последния път? — каза той със саркастична усмивка. — Е, добре, много бързо си предвидила, защото когато бе тук последния път, нямаше абсолютно нищо!

Тази глупава лъжа раздразни Мадлен.

— Което значи, че сега вече има нещо! — отвърна тя бързо.

Той загуби самообладанието си:

— Но не! Не повече, отколкото преди! Идиотска история! Франсоаз си е загубила ума…

— Тя ви е видяла, Жан-Марк!

— Видяла! Видяла! Какво значи това? Дори да допуснем, че съм се самозабравил за един миг… И наистина е така! Самозабравих се!… И Франсоаз влезе в този момент!…

Докато той говореше, Мадлен разглеждаше стаята. Уверена бе, че Карол е минала оттук; тя е поставила тази кръгла масичка до прозореца; тя е избрала този кремав цвят на пердетата; тя е купила тези простички гравюри. На облегалото на един стол висеше женски шал с пожълтели листа и пъстри пера, подарък от Мадлен на Карол. Тя стана с цигарата в уста и се приближи бавно към това цветно петно.

— Помъчих се да обясня на Франсоаз какво бе се случило — продължи Жан-Марк, — но тя запуши ушите си. В края на краищата аз съм много доволен, че си дошла, защото поне ти ще успееш да я вразумиш. Трябва на всяка цена да се отучи от навика си да прави драми от всичко!

Мадлен надигна шала с върха на пръстите си и каза със спокоен глас:

— А това, Жан-Марк — това не е ли драма?

Той сви вежди и в очите му се появи леко колебание.

— Какво? — измърмори той. — Карол бе тук! Истина е! Помогна ми да се устроя.

Мадлен остави шала да падне върху стола.

— За глупачка ли ме вземаш?

При тия думи той си пое дъх дълбоко, навярно за да овладее гнева си. И със сериозен и решителен вид направи крачка към нея.

— Обичам те безкрайно, Мадлен — каза той. — За мене ти си повече от майка, но не искам да се ровиш в моя мъжки интимен живот.

— Страх те е да не изцапам ръцете си? — извика тя.

Той надигна рамене. Тя смачка угарката си в пепелника. Пръстите й трепереха.

— Жан-Марк, не зная дали ясно съзнаваш какво правиш. Но това е просто недостойно! Моля те да се опомниш! Ще скъсаш с Карол!

— Това — каза той, като я гледаше студено — няма да стане.

Грозна, отпусната гримаса обезобрази лицето му. Изведнъж той заприлича на разгневен дванадесетгодишен хлапак, който се ежи. Толкова й дожаля за него, че й се искаше да заплаче. Ах, Карол добре беше го обработила! Като потискаше чувствата, които я обзеха и застрашаваха да я обезоръжат, тя процеди през зъби:

— Ти си малък мръсник! Той избухна:

— Е, добре! Да, аз съм малък мръсник! Дори голям мръсник! Но това малко ме интересува! Аз съм у дома си! Имам право да върша каквото си искам. Махни се!

— Наистина ли искаш да си отида? — попита тя нежно.

— Искам да си отидеш и кракът ти никога вече да не стъпи тук!

Тя разбра, че ако настоява, ще го разгневи повече. Още като дете той бе изпадал в такива нервни кризи. Най-добре бе да остави бурята да премине.

— Ако почувствуваш нужда от мене… — каза тя, като се запъти към вратата.

— Никога няма да имам нужда от тебе! Нито от тебе, нито от някой друг! Махай се! Но махай се де! Какво още търсиш тук? Най-сетне ще ме подлудите вие всички!

Тя излезе, подгонена от крясъците му. По стълбите усети голяма умора. Нетактично ли бе постъпила? Да, безспорно. Във всеки случай не бе успяла с мисията си. Само с големи усилия можеше да изтръгне Жан-Марк от Карол, мислеше си тя. Не беше още видяла Франсоаз, откакто бе пристигнала, но по телефона бяха се уговорили да се срещнат в шест часа в хотел „Моне“. Да й каже ли, че се е виждала с Жан-Марк? Всичко ще зависи от насоката, в която ще се поведе разговорът им. Съжаляваше, че е оставила колата си в гаража. Жан-Марк живееше по-далече от улица „Бонапарт“, отколкото бе предполагала. Тръгна право напред с войнишки крачки.

Като влезе в хола на хотела, едно младо момиче, седнало в един от фотьойлите, веднага скочи. Мадлен се замисли за миг, преди да познае племенничката си. Франсоаз бе леко гримирана и кестенявите й очи блестяха.

— Милата ми! — извика Мадлен, като я прегърна. — Не можах да те позная! Знаеш ли, че така много ти отива?

Но Франсоаз я прекъсна. Очите й бяха препълнени с мъка.

— Ето те най-после! — прошепна тя. — Толкова е хубаво! Нямаш си представа! В писмото не можах да ти обясня добре!…

— Ела бързо — каза Мадлен.

Изкачиха се в стаята й. Куфарът, неразтворен още, стърчеше на масата. Мадлен седна на края на леглото, а Франсоаз срещу нея на едно кресло. Дълго време се гледаха. Най-после Франсоаз зашепна със съкрушен глас:

— Какво ще стане с нас, Маду? Страх ме е! Страхувам се за себе си, за нея, за Жан-Марк, за татко! Представяш ли си какъв кошмар преживявам вкъщи! Тази жена… тя е дявол!… Така се преструва пред баща ми, като котка. И то пред мене, пред мене, която зная всичко!… Как се осмелява?…

Мадлен бе решила да смекчи положението, за да спаси Франсоаз от отчаянието.

— Вземаш всичко много присърце, мила — каза тя.

— Ако ти ги беше видяла както аз!…

— Може Жан-Марк да се е поувлякъл за миг…

— Наричаш това мигновено увлечение? Но, Маду, ти не си разбрала. Те са… Те са любовник и любовница!…

— Откъде знаеш?

— Чета го по лицето на Карол. Тя се среща с Жан-Марк всеки ден. Вечер се прибира сияеща. А татко, татко я отрупва с комплименти!… Ужасно е!… Трябва да се тури край!… Ти трябва да говориш с Жан-Марк!…

— Свърших това вече — каза спокойно Мадлен.

— Кога?

— Връщам се от него.

Лицето на Франсоаз се напрегна от вълнение.

— Какво ти каза той?

— Разговаряхме надълго. Можах да се убедя, че между него и Карол няма сериозни отношения. Той е сглупил и без да признава, съжалява. Преместил се е най-вече, за да бъде далеч от нея.

— Така ли каза? — извика Франсоаз. — Лъже! Лъже! Тя го е научила да лъже. Превърнала го е в чудовище!…

Тя закри лицето си с ръце. Мадлен я притегли да седне до нея на леглото и притисна главата й на рамото си, сякаш за да я закриля.

— Виждаш чудовища навсякъде! — каза Мадлен. — Вълнуваш се като малко момиче. Убедена съм, че тази история скоро ще свърши така просто и така глупаво, както е започнала. Кой от нас не е изпадал в лудост?

— Всичко си има граници! Ти, Маду, ти, ако бе на мястото на Карол, ти никога не би направила подобно нещо!

— Не, разбира се… И все пак как може човек да бъде сигурен? Мъжете и жените понякога биват така разтърсвани от загадъчни и силни инстинкти, че не могат да устоят, макар и да са се считали непоклатими…

— Та ние не сме животни все пак!

— Привидно не! Обаче по същество… по същество?… Най-важното сега, мила моя, е всичко да се оправи, преди баща ти да е забелязал нещо. Твоята мисия — много тежка, признавам — е да поддържаш вкъщи атмосфера на добро разбирателство. А моята задача е да накарам Жан-Марк да дойде на себе си. От нас двете зависи всичко, ние ще успеем.

Дишането на Франсоаз като че ли ставаше по-спокойно. Тя обърса с кърпичка носа си и се притисна още по-силно към Мадлен.

— Много мило, че дойде — каза тя. — За мене е толкова тежко да се боря сама. Дано Патрик никога не научи!…

— Защо мислиш, че ще научи?

— Не зная… Ако се научи, ще се ужаси, ще се отврати и ще побегне от семейството ни като от прокажени!…

Замълчаха. Мадлен запали цигара. Франсоаз се загледа замечтано в далечината.

— Знаеш ли, Маду, че откакто ти замина, аз преживях и радости, и разочарования. Цяла една бъркотия, която още сама не мога да разбера… Бих казала, че времето, което досега бавно си течеше, е започнало да лети. Работя много. И тъй като искам на всяка цена да успея на изпита, склоних Мирел Борделе да взема уроци по руски заедно с мене от Александър Козлов. По този начин ние разделяме таксата. Той идва вкъщи всеки вторник и петък, за да предава и на двете ни. Татко е много доволен от това разрешение. Истина е, че за един час научаваме повече, отколкото за една седмица в общия курс! Толкова е културен и чувствителен! Той ми стана голям приятел!

— Ах! Да? — каза Мадлен, като прикри изненадата си с любопитство.

— Завчера двамата с него пихме по чашка в „Двете маймуни“ на излизане от института — продължи Франсоаз. — Водихме вълнуващ разговор. Изведнъж — не можах да се въздържа — всичко му разказах!

— Кое всичко?

— Историята на Жан-Марк и Карол.

— Как можа? — прошепна Мадлен изумена.

— Да.

На Мадлен й се стори, че вече разговаря с друг човек и че цяла година се е претърколила за една минута.

— И неговото мнение бе като твоето — продължи Франсоаз.

— Ето, виждаш ли!…

— Разказах му и за Патрик… Сбъркала ли съм?

— Не. Защо? — каза Мадлен.

След първата изненада сега тя бе доволна от разведряването на Франсоаз. Младите имаха тази чудна способност да се съвземат бързо след отчаяние. Желанието за живот винаги се възвръща у тях като пламък, който не угасва под пушека. Като галеше косите на племенничката си, Мадлен каза:

— Добре си постъпила, като си променила прическата си и малко си се гримирала! Така очите ти изпъкват повече. Станала си десет пъти по-красива. Патрик ли те накара?

— О, не!

— А какво каза за тази промяна?

— Той дори не забеляза. Нищо не вижда или пък не иска да вижда. Мисли само за следването си, за бъдещето си, за това, което ще получава, и за това, което ще спестява! Не е човек, а някакво бюро за професионални справки!

Тя се замисли с навъсени вежди и после добави по-тихо:

— Странно е, Маду: отегчавам се вече с него! Може да е интелигентен, но никак не е фин…

Мадлен остана доволна от това откровение. Отдавна искаше да отвори очите на Франсоаз за непоправимото безличие на Патрик. Разголен за миг, този нещастник вече не съществуваше.

— Много жалко! — продължи Франсоаз. — Бях убедена, че аз и Патрик сме създадени един за друг. А сега се питам дали трябва да се омъжа за него!

— Щом вече се питаш, значи не трябва! — каза Мадлен.

— Така лесно не мога да се отметна от думата си!

— Може, мила моя! По-добре е да изоставиш това момче, отколкото да направиш себе си нещастна, пък и него, само заради това, че сте си дали дума да се ожените след пет години. Сега мога да ти кажа, че никога не съм вярвала на твоя Патрик! Ти ще се погубиш, ако се омъжиш за него! Уверявам те, че откакто дружиш с него, започна да гаснеш.

— Значи смяташ, че трябва да скъсам.

— Откровено казано да.

— Патрик не очаква такова нещо. Ще страда! Ще се помъча да го запазя само като приятел…

— Но да, точно така…

— Пък и едва ли ще страда, както си мисля. Като престанем да се срещаме, ще му остане повече време за изпитите. И тъй като само това го интересува… А като си помисля, че съм била влюбена в него — просто невероятно.

— Ти си мислила, че си влюбена, Франсоаз, но си била далече от любовта. А пък сега е по-важно да не се влюбиш истински!

— От това най-малко ме е страх!

— Ами учителят по руски? — каза Мадлен, като погледна хитро племенничката си.

Франсоаз избухна в смях и отпусна главата си назад.

— Козлов? Ти си луда, Маду! Знаеш ли на колко години е? На тридесет и две! Аз много се гордея, че се сприятелихме, че той приема да разговаря с мене по десетина минути след уроците, но съвсем не си въобразявам, че му харесвам! Не, наистина не… Пък и не бих искала!… Ще бъде, направо казано, много смешно!…

Това весело настроение бързо изчезна, тя стана отново тъжна, сякаш изведнъж я притиснаха всичките й грижи.

— Ах, Маду! Много нещастна се чувствувам! — каза тя. — Бих искала да дойда в Тюке и да живея при тебе. Тук всичко е безобразно, фалшиво, всичко болезнено ме наранява. Само като си помисля, че ще видя пак Карол на масата!… Няма ли да дойдеш на вечеря вкъщи?…

Мадлен отказа; искаше да остане настрана от семейството, за да има по-голяма свобода на действие.

— Тогава да вечеряме заедно, няма значение къде! — продължи Франсоаз.

— Не — каза Мадлен. — Ти трябва да се прибереш! Трябва да бъдеш все така любезна, непринудена пред баща си… Никой да не се усъмни, че сме се срещали.

— Карол ще се научи от Жан-Марк.

— Може би не.

— Вярваш ли, че ще скрие от нея? — каза Франсоаз с известна надежда.

— Не бих се изненадала! Ах! Помогни ми сега да наредя дрехите си.

В осем часа без десет минути Мадлен изпрати Франсоаз, след като й определи среща за другия ден. После се приготви да отиде да вечеря сама в един от близките ресторанти.

Без дори да погледне листа за ястия, който й поднесе управителят, Мадлен каза:

— Ще ми донесете една балтийска херинга, наденица с кисело зеле и бира.

Управителят й се усмихна. Дали я позна? Положително не! Преди години тя често се хранеше в „Лип“ заедно с Юбер, а после и сама. Тук нищо не бе се променило. Нито декорът, нито прислугата. Тя запали цигара и през пушека започна да разглежда това заведение от 1870 година, в което електрическата светлина струеше и се отразяваше по разноцветните фаянсови плочки на стените, по голите огледала, по дървената ламперия и по лицата на посетителите. Съседите я притискаха с разперените си лакти. След толкова вълнения сега тя си почиваше, като наблюдаваше хора, за които не бе нищо и които нямаха нужда от нея. И все пак откриваше тук-таме по някое познато лице. Не беше ли това унгарецът антиквар от улица „Жакоб“? Но да, разбира се. Колко е остарял! Този там с очилата? Един прочут журналист! Помъчи се да си спомни името му, стори й се, че се досеща, но пак й се изплъзна. Ами онзи другият, който драска по бележника си? Художник навярно… На масата, точно срещу нея, една руса жена червеше устните си, след като бе унищожила порция сарфалади с горчица; съпругът й ядеше макарони, навел глава над чинията; двама сериозни на вид господа лапаха телешко фрикасе.

Беше осем часът и половина — най-оживеното време в ресторанта. Персоналът бе отрупан с поръчки. Най-после един възрастен сервитьор, дюстабанлия, облечен в черно сако и с бяла престилка, й поднесе, като се клатушкаше, балтийската херинга и бирата.

Мадлен бе много гладна, но още след първите хапки загуби апетита си. Тежка мъка изпълваше гърдите й. При всяко вдишване чувствуваше болка в сърцето си. Хора влизаха и излизаха. Това нощно движение наподобяваше нахлуването и изтеглянето на вълните от някоя под морска пещера. Келнерът смени чиниите и донесе останалата поръчка. На Мадлен й хареса нарязаното жълтеникаво и ароматно кисело зеле. Тя си отряза едно парче от наденицата, отпи глътка, от горчивата и пенлива бира и помисли за Франсоаз, която в този момент, потиснала отвращението си, вечеряше с домашните си. Бедното дете, така непригодно за лъжата! Добре че собствените й сърдечни преживявания я отклоняват от грижите, които й причинява брат й. Най-важното е, че превъзмогва увлеченията — Патрик, Александър Козлов и кой ли още? Във всеки случай тя не бе толкова за оплакване като Жан-Марк. Мисълта на Мадлен се връщаше все към него. Виждаше го наежил се злобно срещу нея. Никога не би повярвала, че един ден той ще я гледа така. Като куче, на което искат да отнемат кокала. „Махни се! Никога кракът ти да не стъпи тук!“ Бе загубила детето си. И още по-лошо — той я считаше за свой неприятел. „Как ли живее? Стигат ли му парите? Къде се храни? Как прекарва нощите? Не можах нищо да науча! Карол се забавлява с него от кокетство, а той си е загубил ума. Би ме убил, ако тя поиска. Не, по-скоро би се самоубил“. Тя се замисли върху тия думи и предварителен страх смрази вените й. Отчайваше се, че е безсилна да му помогне. Дори не знаеше какво да направи, за да го види отново. Впрочем отношенията им бяха толкова обтегнати, че всеки нов опит нямаше да бъде в нейна полза. И защо ли трябва дълго да се разтакава в Париж? Ще остане още два дни заради Франсоаз и после ще се върне в Тюке. Миризмата на киселото зеле я отврати. Тя бутна чинията. А положението на брат й в тази история? Имаше за какво да го обвинява, но се ужаси пред мисълта за това, което ще се случи, ако узнае, че Карол му изневерява със собствения му син. Какъв удар върху бащината му любов и върху мъжкото му себелюбие! Двата му крака прерязани с един удар! Той ще падне с главата надолу в калта.

Един от посетителите плати вечерята си, стана и си отиде. Друг клиент, доведен от управителя; седна на освободеното място. Мадлен трепна от изненада, като позна Александър Козлов. Беше сам, имаше загрижен и изморен вид. След като направи поръчка, той разтвори вестник и започна да го чете. От време на време повдигаше очи. Погледът му докосна Мадлен, без да я види. Когато му поднесоха вечерята, тя можа да го наблюдава по-удобно. Ядеше и продължаваше да чете. Лицето му изразяваше енергия и интелигентност. „Каква тъга в тази самотност!“ — помисли, забравила, че и самата тя, макар и самотна, се чувствува добре. Мислено постави Франсоаз да седне до този мъж. Безспорно е, че няма да са подходяща двойка. „Той сигурно я счита за малко момиче, а тя вече създава цял роман!“

— Някакъв десерт, мадам? — попита келнерът.

Тя потисна желанието си да изяде една торта и мъжествено си поръча черно кафе. Александър Козлов продължаваше да чете. Изведнъж се изплаши, че той ще я забележи и ще й заговори. Тази вечер тя не бе в състояние да води разговори. Обзета неочаквано от тази мисъл, избърза да плати сметката си. При шума, който направи, като отмести масата, Александър Козлов вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Тя му се усмихна смутено. Той я поздрави, без да има вид, че я е познал. Излезе на улицата с някакво неприятно чувство, което не можеше да си обясни.

Уличните лампи осветяваха отдолу младите листа на дърветата. Фасадата на църквата „Сен Жермен де Пре“ се очертаваше в нощта като огряна от луна. Силно осветените кафенета бяха претъпкани, но по терасите имаше малко хора. Колите бързо префучаваха. Въздухът бе свеж. На Мадлен неочаквано й се прииска да не бъде заета: да се прибере в хотела, да забрави всичко, да зачете криминален роман, да пуши, да спи.

Портиерът й подаде ключа на стаята, после взе от чекмеджето си един плик и каза:

— Оставиха това писмо за вас, госпожо.

Тя разтвори плика и позна почерка на Жан-Марк.

От това писмо запомни само думите: „Прегръщам те много силно“.

Обзе я силна радост. Още не знаеше какво щеше да й каже, но той се връщаше при нея, а това тя най-малко очакваше. Прибрала се в стаята си, започна да дебне стъпките по коридора. И когато на вратата й се почука, безмълвна молитва изпълни сърцето й.

Жан-Марк влезе по-бледен, отколкото бе следобед. Бялото на очите му бе изпъстрено с розови нишки. Тъмни кръгове имаше под очите му. Долната му устна блестеше. Мадлен отстъпи назад, за да не покаже колко много е разчувствувана. Тя се страхуваше да не се предаде много бързо и той да помисли, че одобрява постъпката му.

— Седни — каза му студено.

Той остана прав, с ръце в джобовете си.

— Аз постъпих много отвратително с тебе преди малко, Маду — промърмори той. — Прости ми. Но знай, че това е по-силно от мене: казах ти го вече, не мога да понасям да се бъркат в личния ми живот!

— Нима очакваше да те насърча?

— Да ме разбереш, Маду.

Той толкова рядко я наричаше Маду, че тя се трогна.

— Искаш невъзможното, Жан-Марк — каза тя. — Карол е жена на баща ти…

— Баща ми я лъже колкото си иска! — извика той. — Така би лъгал и коя да е друга. Ти искаш да уважавам именно този човек? Откакто научих някои неща за него, не чувствувам вече никакво задължение, разбираш ли! Всъщност той непрекъснато ми е внушавал, че в любовта всичко е позволено, че нито една жена не е свята, че един нормален тип винаги и навсякъде трябва да търси удоволствия! Искаше да ме направи подобен на себе си! И наистина успя! От какво би се оплакал? Каквото посееш, такова ще жънеш!

Той замлъкна, задъхан, с очи, пълни с мъст. Тя предпочете да не му отговори, за да му даде възможност да се успокои. И наистина след една минута мълчание той каза с по-мек глас:

— Ужасно е, Маду… Но аз не мога без Карол, разбираш ли ме? Ако не я видя само един ден, разболявам се, не мога да работя, влача се…

— И все пак трябва да се опомниш! — каза Маду.

— Опитах се, вярвах, че като се преместя, ще бъде по-добре. Карол не искаше. Тя дори се разгневи.

— А сега?

Жан-Марк поклати глава:

— Сега е още по-лошо. Ние разбрахме, че колкото повече се мъчим да се отскубнем, толкова по-силно става желанието ни един към друг. И странното е, че тя също ме обича!

— Тя те обича така, както една Карол може да обича! — каза Мадлен, като се вгледа право в очите му.

— Не, Мадлен. Ти не си права. Карол е прекрасно същество — фино, интелигентно, чувствено, женствено. Тя и аз — ние сме създадени един за друг. И телата, и душите ни! Това… това е просто някакво чудо!… А пред такава сила прегради няма!

Погледът му бе въодушевен, страните му горяха. Безсрамието на неговата изповед смути Мадлен. Така неочаквано я въвлече в интимния си живот, че я изправи пред разтвореното си легло. Тя го намери хубав в тази му младежка лудост.

— Само защото си щастлив, ти не искаш да видиш злото, което причиняваш около себе си — каза му тя.

— Мъча се да го огранича колкото се може повече. Баща ми не знае нищо… И никога няма да узнае…

— Не се ли стесняваш, когато ти стиска ръката, Жан-Марк…

— Избягвам да го срещам. Храня се в университетския ресторант. А когато трябва да обядвам или вечерям вкъщи, разболявам се… И най-вече заради Франсоаз. Защо трябваше тя да научи? Какво ти каза за мене?

— Малко нещо — прошепна Мадлен.

— Тя е толкова невинна, чиста! Зная, че съм я отвратил, че ме мрази!…

— Тя те съжалява. Както и аз, Жан-Марк. А как си със следването?

— Имам колоквиум по практически занятия утре сутрин.

— И разбира се, не си готов?

— Не… Пък и не е нещо сериозно…

— Ами лисансиата ти по литература?

— Отказах се.

— О, Жан-Марк! Колко жалко!

— Не съжалявам. На този курс в Сорбоната ходех без голямо желание… В края на краищата нямаше да имам време и за правото, и за литературата… Предпочитам да се отдам напълно на правото… Скоро ще имам изпити.

— Ако не работиш както трябва, ще те скъсат.

— О, ами аз работя…

— С тази жена, вмъкнала се в живота ти? Бих се учудила много! Искам да ти помогна, мило момче!

— Никой не може да ми помогне!

— Позволи ми да опитам! Ще говоря с Карол.

Светкавичен блясък се появи в очите на Жан-Марк.

Той извика:

— Не, Маду! Не прави това!

После, като наведе глава, добави:

— Не искам да свършва!

— Ти току-що ми каза, че си се преместил, за да се опиташ да се отдалечиш от нея.

— Не бе истина! Мислех си, но не бе истина! Не зная къде се намирам! Ах, Маду, ако бях болен, ако нервите ми бяха разстроени, ти нямаше да ме мразиш, уверен съм! Е, добре тогава, не ми се сърди, не ме ненавиждай, загдето съм влюбен в Карол! Тази любов се е вкоренила тук, в главата ми, тя е толкова силна, толкова мъчителна и неизлечима! Колкото повече се опитваш да ме излекуваш, толкова повече ще ме приближаваш до нея! Най-добре е да си заминеш за Тюке. Обещавам да ти пиша. Искам все така да ме обичаш.

Той хвана дръжката на вратата.

— Отиваш ли си вече? — попита тя съкрушено.

— Да.

— Тогава довиждане!

— Довиждане, Маду. Благодаря ти.

В очите му прочете такава мъка, че реши: „Ще те спася аз тебе на всяка цена; ще се срещна с Карол!“ Той излезе и затвори вратата. Тя чу как стъпките му заглъхнаха в коридора.