Ейглетиерови

II

Много типичен е този шум на дъжда върху листата на банановите дървета. Монотонното барабанене, което продължава от три дни, притъпява ума като някакво злокобно заклинание. Застанал на прага на колибата, Даниел се мъчи през водния екран да види тропическата гора, в чиито тайни се е заклел да проникне. Изведнъж поройният дъжд спира, небето се изяснява, пейзажът се отърсва от парната баня и се очертава. Бързо една закуска от ориз и захарна тръстика преди тръгването. Ето, там-тамите и хлопките ехтят в далечината. Това е сигналът. Колоната тръгва начело с водач, черен атлет с къса поличка от суха трева. С меча си той проправя път в девствената гора. Падат разсечени лиани, дано не са змии. Даниел стъпва в тресавище, пълно със загнили листа, ларви и кал. От всички страни се разнасят пронизителни крясъци на пискливи птици, кикотения на маймуни, ръмжене на диви зверове.

— Ейглетиер, повторете това, което казах!

От недрата на Африка Даниел поглежда отчаяно плешивия, бледен и тъжен мъж, който иска да го изпита.

— Ясно е, че не сте слушали! — продължава преподавателят по математика. — А всъщност вие би трябвало да удвоите вниманието си, защото нямате влечение към математическите науки. Не се учудвайте, ако бъдете наказан следващия четвъртък.

Даниел не се чувствуваше вече с колониална каска. Другарите наоколо му се смееха. Нямаше защо да им се сърди. Малко преди това, в часа по география, те бяха толкова мили към него! Ще им бъде благодарен през целия си живот, че го избраха заедно с Лувие да ползува за пътешествие стипендията „Зелиджа“. Всичко стана според правилника, чрез тайно гласуване. Той беше произнесъл пред тях малка реч, за да обясни какво го привлича в Африка, и още в първия тур на гласуването получи мнозинство. Наистина най-добрият му приятел Дебюке агитираше за него от две седмици. Как да му се отблагодари? Ще му донесе един амулет от Брега на слоновата кост. Всъщност той желаеше да проучи Брега на слоновата кост. Според думите на най-меродавните автори там имало още неизследвани области, където въпросите на честта още се уреждали с отровни стрели. Посещавайки тези диви места, човек трябва да извърши двойно пътешествие — в пространството и във времето. Само като помислеше за това, Даниел излиташе в облаците. Вкъщи брат му и сестра му се присмиваха на лудостта, баща му не казваше нито да, нито не. Налагаше се да бъде убеден по спешност. Без неговото писмено разрешение той нямаше никакви изгледи за успех. Даниел съжаляваше, че в очите на профаните — какви ограничени хора! — предстоящият му зрелостен изпит е по-важен от експедицията, за която се готвеше. Сега, след като е посочен от другарите си, той трябва според правилника да представи до втори януари проект за маршрута си и обяснения за избраната от него тема. От всички седемстотин и двадесет проекта, предложени от абитуриентите, журито ще подбере триста и техните автори ще получат по една малка стипендия за пътуването и по едно препоръчително писмо, преведено на пет езика. Като се върнат от обиколката, всички ще представят във фондацията подробен доклад за направените проучвания, подкрепен със снимки и рисунки; най-добрите доклади ще имат право на една втора, по-голяма стипендия за ново пътешествие.

Скрил се зад гърба на своя приятел, Даниел се наведе над джобния си атлас, разтворен на Африка. Беше вече очертал пътя си с червен молив: Париж, Марсилия, Алжир, Казабланка, Дакар, Конакри, Абиджан… Задача: здравните условия на африканците извън големите селища. Разбира се, това беше много претенциозна тема за един завършващ лицей ученик, който нямаше и най-елементарни понятия от медицина. Но макар и да съзнаваше, че въпросите, които искаше да проучи, надхвърлят сегашните му познания, Даниел разчиташе, че на място, когато ще се пече на ръжен, ще съумее да се справи — въодушевлението ще замести науката. При положение че неговият проект бъде одобрен, той ще замине веднага след матурата — издържал или скъсан, това няма значение! — тоест на всяка цена още в началото на юли. Сега сме едва ноември! Седем месеца в очакване! С примирение той даде ухо на обясненията на алгебричните формули. Знакът на производната. Значението на измененията на функцията x от y. Черната дъска беше покрита с тебеширени числа. Човек би помислил, че това е тълпа от негри, които въртят бялото на очите си. А дъждът продължаваше да се лее зад мръсните прозорци в двора на лицея, над островърхите колиби, върху девствената гора, върху пълното с мляко с кафе блато, в което се гмуркат хипопотами. Най-после в четири часа следобед училищният звънец отне думата на учителя и отпрати Африка в мъглите. Четиридесет ученици се спуснаха към вратата така, както пътниците на потъващ кораб се хвърлят към спасителните лодки. Дебюке настигна Даниел в коридора и го тупна по рамото.

— Е, доволен ли си?

— Още питаш! — отвърна Даниел. — Но ти също трябваше да кандидатствуваш.

— Родителите ми не са съгласни.

— Ами ако ги бе пообработил малко?…

— Майтапиш ли се? — въздъхна Дебюке. — Те винаги са съгласни с всичко и това именно създава трудности! А пък най-важното е, че няма да ми бъде приятно да замина само с толкова пари, колкото да не умра от глад. Аз обичам да си гледам кефа. Ще пукна от скука, като напусна стаята си, грамофонните си плочи, книгите си. Ти ще каталясаш там!

— Може би.

— Не те ли е страх?

— Да, малко — призна си Даниел. — Но е привлекателно.

Той пресилваше любовта си към приключенията само за да прилича на героите, които Дебюке създаваше във фантазията си. А в същото време Дебюке привидно проявяваше остарял вече вкус към комфорта и към интелектуалните интереси изключително само за да поддържа авторитета си пред Даниел. Винаги беше изискано облечен този Дебюке: дребен, кокетен, рус, с чиста риза, с малки крачета в черни, винаги лъснати обувки. Съвсем малка зъбна протеза придаваше метален блясък на усмивката му. Думите звучно се лееха от устата му. Той бе пръв във всичко. За Даниел, който се миеше колкото се може по-рядко и беше небрежен към облеклото си, този денди с остър ум беше образец на съвършенство, което той никога не бе претендирал да достигне. Даниел хвърли кос поглед към отражението си в стъклото на един от прозорците в коридора. И още веднъж трябваше да оплаче своите тесни рамене, дългите си ръце, своя отпуснат вид и малката си кръгла глава с груби черти, прихлупена от кичур светлокафяви коси. Обаче ще добие по-хубава фигура с кафявата униформа, с камерата през рамо, с бастунчето в ръка.

Той слезе по стълбите заедно с Дебюке, премина през гъмжащия от крясъци двор и се отправи към мотопеда си, заключен с верижка към оградата.

— Ще ударим ли по чашка? — попита Дебюке.

Такъв беше ритуалът: на излизане от лицея „Сен Луи“ учениците от последния клас влизаха групово в някое квартално бистро, поръчваха консумация за двама-трима, пушеха, играеха на електрически билярд, разговаряха за политика, за автомобили, за момичета, за филми и под недоволния поглед на собственика се разделяха — едните надути, другите разочаровани. Даниел обаче предпочете да се прибере направо вкъщи. Той бързаше да се уедини в стаята си със своя проект за пътешествието.

— Не, драги, днес не мога — каза той на Дебюке. — Чакат ме…

Този загадъчен отговор караше да се предполага, че има среща с момиче. Макар че случаят не беше такъв, видът му едва издаваше лъжата. Всъщност той беше сигурен, че Даниела — сестрата на приятеля му Лорен Совело — има слабост към него. Тя беше красива, весела, почти руса и съвсем не беше надута. Заедно бяха ходили два пъти в „Молитор“. Беше му дала снимката си.

— Тогава не те задържам! — каза Дебюке. — Много ти здраве, стари глупако!

И му намигна цинично, но изискано.

Минута след това Даниел летеше с мотопеда си сред поток от коли с дигната нагоре глава, сякаш плуваше с пирога в река, пълна с каймани. Беше вече забравил за Даниела.

На улица „Бонапарт“ мястото за паркиране беше пак много задръстено. Всевъзможни превозни средства бяха наредени пред двете крила на сградата и дори пред централната фасада с високите и светли прозорци, оградени с йонийски колонки. Макар че според правилника само съпритежателите можеха да паркират на това място, посетителите и доставчиците оставяха колите си също тук и предизвикваха негодуванието на тези, които наистина имаха право, но много често биваха възпрепятствани да излязат или да спрат, когато си искаха. От партера до четвъртия етаж се надигаше глух гняв и основателни закани по адрес на тия, които злоупотребяваха с площта за паркиране. Портиерът напразно се мъчеше да урежда споровете, като сновеше непрекъснато из етажите, за да предава на едни оплакванията на другите. Още от пръв поглед Даниел забеляза, че колата на баща му не е там. Но като поставяше мотопеда си до стената, видя едно рено-4, тъмносиво на цвят, поочукано и кално. Той би го познал между хиляди. Маду! Обзет от радост, Даниел се спусна към входа, тичешком изкачи двата етажа, задърпа до скъсване звънеца (винаги забравяше ключа си), блъсна старата Агнес, която му отвори вратата с мърморене, премина през хола, през трапезарията и успя да открие Маду в стаята на Франсоаз. И двете бяха с манта, готвеха се да излязат. Той се хвърли като хала върху леля си, целуна я по бузите, които миришеха на тютюн, помъчи се да я повдигне в обятията си, но се отказа, като промълви откровено:

— Много си тежка!

Искаше да й изложи проекта си за пътешествието до Брега на слоновата кост, но очевидно беше, че Франсоаз я бе вече превзела със своите женски истории.

— Къде отивате? — попита ги той.

— Във „Флора“ — отвърна Франсоаз.

— Ще дойда с вас!

Франсоаз наведе глава и каза с важен тон:

— Не! Имаме да си говорим.

— Сигурен бях! — изръмжа Даниел.

Дразнеше го тайнствеността, с която сестра му се ограждаше. Преди тя бе една безполова личност. Но от една година бе невъзможно да се говори с нея като с момче. Приближила се до колебливото, вълнуващо се, бъбриво и неразбираемо стадо на жените, тя се отскубваше от семейството.

— Ще те видя ли тази вечер, Маду? — подзе Даниел.

— Да — отвърна Мадлен, като разчорли четината на племенника си. — Ще вечерям с вас.

— Добре тогава! И аз имам да ти разказвам много неща.

Мадлен и Франсоаз излязоха хванати за ръка. На улицата младото момиче реши, че във „Флора“ няма да имат възможност да си говорят свободно, и предложи да отидат в едно симпатично място, което тя знаела, „английски тип“, зад булевард „Сен Мишел“. Вървейки до племенницата си по тесния тротоар, Мадлен се радваше на преселването си като на лечение с шокове. Всеки път, когато напускаше спокойствието на селото и на морето, Париж я замайваше. Шумът, въздухът, миризмата, липсата на хоризонт й причиняваха главоболие, но без да накърняват удоволствието й. Нейният поглед подскачаше от витрина на антикварен магазин към витрина на някоя художествена галерия. Струваше й се, че от всички къщи мечтите на обитателите към изящното изкуство слизаха от горните етажи в партера по силата на земното притегляне. Най-прекрасните мебели стил Луи XVI добре съжителстваха с абстрактни картини, нарисувани с войнствени багри. Обзета от страстта на своята професия, Мадлен различаваше оригиналите от имитациите. Тя се възхити на един чифт чинии от времето на френската кампания в Индия (жалко, че на едната има драскотина!), започна да пресмята точната възраст на един очарователен шкаф, облицован с махагон, във форма на полумесец, обхвана я желание да влезе, да попита за цената… Но ето че друга витрина я привлече. Когато се намираше в този квартал със стари камъни и с млади мисли, тя се чувстваше възродена въпреки умората си. Носеше ниските си обувки, но съжаляваше за панталона си. Полата се развяваше около краката й и тя изпитваше неприятното чувство, че отдолу е гола. Франсоаз я влачеше от една уличка в друга. След антикварните се заредиха магазини с хранителни стоки. После месарниците, отрупани с червеникави меса, и рибарниците, потънали в съкровища от сребърни люспи, се отдръпнаха, за да направят място на книжарниците — магазини без багри и миризми. Наближаваше време по булевард „Сен Мишел“ да нахлуе поток от студенти и затова Франсоаз се спря пред една чайна с фасада от светло дърво и с вход, украсен с кръгли зелени и жълти плочки във форма на бутилкови дъна.

— Зная го аз твоя номер — „английски тип“! — извика Мадлен. — По мое време това заведение се наричаше просто чайна „Сен Мишел“!

Тя първа се вмъкна в атмосферата на наздравиците и на шепота от разговорите. От всички страни в главата й нахлуха спомени. Залата със светлата ламперия не беше променена. Нито малките лампи върху масите. Мадлен се видя седнала с Юбер — веднъж в дъното срещу касата, втори път близо до камината под тази английска щампа, изобразяваща лов с кучета, а друг път вляво от вратата; през този ден те бяха прекарали три часа пред две чаши чай и затова собственицата грубо ги бе помолила да правят занапред поръчки, който да съответствуват на времето, през което ще заемат масата. На излизане те бяха се смели до сълзи. Защо да отрича, че бе имала хубави моменти с Юбер? Щастлива не е била, но се е забавлявала, вълнувала се е… Всички маси бяха заети. Само младежи. Безспорно тя бе най-старата в тази среда тук. Годините й тежаха като чувал върху раменете…

— Я виж, там двама си тръгват! — прошепна Франсоаз.

Те избързаха и заеха една кръгла масичка, разположена между една двойка, вцепенена в мълчаливо съзерцание, и трима розови, предвзети и лакоми младежи, които стръвно лапаха кифли. Едва седнали, Мадлен запали цигара, като мислено съжаляваше, че не бе пушила цели тридесет минути. После с присвити очи се наведе над племенницата си и се вгледа с взискателна нежност в нейното лишено от чар лице, в тъжните устни и в челото й, изпъкнало над бухналите небрежно кестеняви коси. В овала на мрачното й лице две големи зелени зеници, натежали от тъга, светеха с такъв блясък, че човек забравяше веднага другите подробности на нейния образ. „Само ако би полагала грижи за косата си — помисли Мадлен, — ако би слагала малко грим, ако би се отказала от тези робсакове!“ Една сервитьорка донесе чая и парчетата кейк, които бяха поръчали на влизане. Франсоаз напълни двете чаши, взе ръката на Мадлен в ръцете си, стисна я, започна да я мачка и въздъхна от щастие.

— Прекрасно е, че си тук! Гледам те и сега всичко ми се вижда лесно! Но защо не ни предупреди, че пристигаш?

— Реших внезапно — отвърна Мадлен. — Имам спешна работа… Съобщиха ми за продажба на едни автомати в салона „Друо“. Пък аз точно сега имам клиент, който търси. Нямах никакво време…

— Страхувам се, че си дошла само заради моето писмо!

— Какво писмо? — каза Мадлен, като се престори на изненадана. — О, не, защо мислиш така! Не, не…

Тя завъртя лъжичката в чашата си и продължи с отсечен тон:

— Впрочем не беше много весело твоето писмо. Неприятности ли имаш?

— И да, и не — отвърна Франсоаз. — Всъщност аз самата не зная къде се намирам.

— Нещо сериозно?

— Не съвсем.

За няколко секунди те потънаха в мисли — едната не се решаваше да се довери, другата се страхуваше да не отблъсне признанието с нетърпеливо любопитство. Най-после Франсоаз прошепна:

— И така… Аз срещнах едно момче… Патрик Тронше…

Мадлен бе обзета от радост: влюбената Франсоаз ще се отпусне, ще разцъфти, ще започне да диша с всички пори на кожата си!

— Много хубава новина ми казваш, мила! — извика тя. — Разправяй!

— Запознах се с него у приятели през месец май — започна спокойно Франсоаз. — После, през време на лятната ваканция, се загубихме. В началото на новата учебна година съвсем случайно го срещнах в една от книжарниците в квартала. Той завършва геология, подготвя дипломната си работа. Излизали сме няколко пъти заедно.

— Как изглежда? — попита Мадлен. — Хубав ли е?

Този въпрос се изплъзна от устата й: тя се засрами, сякаш бе извършила детинска постъпка. Франсоаз я загледа приятно изненадана.

— Не е грозен, струва ми се — каза тя.

Твърде любопитна, за да може да се въздържа, Мадлен се върна на въпроса:

— Едър? Черноок? Разкажи ми подробно!

— Среден — каза със смях Франсоаз. — По-скоро рус. Носи очила.

— Интелигентен?

— Много интелигентен!

— И друго?

— Много коректен… много прям… много възпитан…

— И все пак това не му пречи да има много недостатъци.

— Забелязала ли си ги вече?

— Разбира се, Маду! Ние не се възхищаваме един от друг!

Мадлен се почувствува изостанала от времето със своя пансионерски ентусиазъм. Тя бе на осемнадесет години; а Франсоаз на петдесет.

— От какво семейство е? — попита тя, за да се върне към действителността, но веднага отсъди, че и този въпрос, е неуместен анахронизъм.

— От скромно — отвърна Франсоаз.

— Какво значи това?

— Родителите му са дребни чиновници.

Мадлен беше решително за социалното равенство.

— А? Много добре каза тя. — Ами обичаш ли го, обичате ли се?

Франсоаз изяде едно парче кейк, изпи глътка чай, избърса устните си и каза:

— Да. За нас това е много важно.

— Какво разбираш ти под това „много важно“?

— Имаме намерение да се оженим.

Ясният отговор изненада Мадлен.

— Нима? — измънка тя. — На колко години е?

— Ще навърши двадесет през февруари.

Мадлен се развълнува.

— Двадесет години? Това е лудост! Без положение! Има още много години да учи! Военната служба!

— Но, Маду, ние ще се оженим чак след пет години.

— А, добре!… Обаче пет години са много! Какво ще правите, докато чакате?

— Ще следваме.

Светкавична мисъл премина през ума на Мадлен. Тя смачка цигарата си в пепелника и попита сурово:

— Любовница ли си му?

— Не. И нямам намерение да му ставам.

Веднага друга цигара в устата. Остро щракане на запалката. Успокоителният аромат на тютюна. Мадлен отвя с ръка пушека, който залютя в очите й, и зашепна бързо:

— Но, мило мое дете, вие няма да удържите така в продължение на пет години! Не сте от камък нито ти, нито той. В края на краищата ще започнете да правите глупости! И ще забременееш…

— Не виждам защо фактът, че се обичаме, налага необходимостта да спим заедно — каза Франсоаз, като гледаше леля си право в очите. — Ние не сме животни. И Патрик е толкова религиозен, колкото и аз. Вярвам на думата му, както и той вярва на моята. Разсъжденията ти може би са основателни по отношение на други, но не и за нас.

Само за миг Мадлен, почувствувала се обезоръжена, се усъмни в своите доводи. Франсоаз беше толкова уверена и толкова чистосърдечна, че наистина беше способна да остане чиста в продължение на пет, в продължение на десет години от мъж, който я обича и на когото тя иска да стане съпруга. Духовната й сила се четеше в нейните широки, блестящи и спокойни зеници. Тя беше благоразумна и уравновесена до фанатизъм. Това желание за въздържане се видя на Мадлен по-опасно от един изявен вкус към всички удоволствия на живота. И тя се страхуваше, че няма никакво основание да се страхува.

— Бих желала да се запозная с твоя Патрик — каза тя.

— Ще ти го представя, когато пожелаеш.

— Нямаш ли снимка от него?

Франсоаз бръкна в чантата си и скоро пред погледа на Мадлен се появи един обикновен младеж, който пуши лула, загледан в обектива през очилата си. Невъзможно беше да си състави мнение за него по тази правоъгълна гланцирана картичка.

— Много е симпатичен — каза тя, като повдигна глава.

— Да, обикновено той прави такова впечатление — призна Франсоаз.

И прибра снимката с жест на човек, доволен от това, което притежава. После дояде кейка си. „Колко е самотно това дете!“ — помисли си Мадлен. Чувството, че е необходима на племенницата си, я изпълни с щастие. Цигарата й бе угаснала, оставяйки горчив вкус в устата й. Нека издържи десет минути, без да пуши.

— Струва ми се все пак, че вие трябва да се сгодите официално.

— Защо е необходимо? — попита Франсоаз.

— За да можете да излизате заедно, без да давате на хората повод да говорят.

— О, сега пък годеници! Не е вече модерно. А и за нашия случай това е абсурд: пет години в аванс! Никой няма да ни разбере!

Мадлен изпи чая си, запали цигара, погълна жадно пушека и заговори шеговито:

— Но, мило дете, защо тогава каза, че сама не знаеш в какво състояние се намираш?

Франсоаз заусуква между пръстите си тънката прозрачна хартия, в която бяха увити парчетата захар. Погледът й загуби блясъка си, тънка бразда се появи между веждите й.

— Има толкова несполуки в брака! — каза тя. — Всъщност… Разбираш ли?… Имам нужда да ме разбереш.

— Но разбирам те, мила, разбирам те, защото си щастлива! — каза Мадлен.

И тя се замисли: „Непременно трябва да видя това момче! Един господ само знае дали не се е излъгала в него! Тя е толкова пряма, толкова горда, толкова наивна!…“ Две парещи ръце хванаха отново нейната ръка върху масата. Франсоаз, загледана в очите й, я помоли:

— Никому нищо не ще кажеш, Маду? Обещаваш ли ми?

— Обещавам! — отвърна Мадлен.

Гореща вълна обля лицето й. Тя съжаляваше, че е обкръжена от хора и че не може да прегърне племенницата си до задушаване, както правеше, когато тя бе дете.

— Да бяхме си тръгнали! — каза тя.

Франсоаз направи гримаса.

— Вкъщи Даниел ще те превземе, за да ти разказва историите си. Там няма да бъдем спокойни. Тук ни е добре, нали?…