Ейглетиерови

XXVI

Тук-там по тавана висяха бутилки кианти, разноцветни стъклени балони, сушени чушки, изкуствени свински бутове. Една рибарска мрежа прикриваше наполовина гардероба. Цените на ястията бяха написани с бяла боя върху огледалото на стената. От високоговорителя се разнасяха звуци на мандолина. В дъното на залата собственикът със зяпнала уста, със замаяна глава от горещина, от умора и от Марсала8 непрекъснато неуморно мяташе във фурната питки от жълтеникаво тесто.

Сервитьорът изпсува, защото се бе изгорил, и постави на масата две пици, изпускащи пара. Пицата на Франсоаз беше с шунка и домати, а на Жан-Марк с риба. Те си размениха по едно парче, за да ги сравнят. Невъзможно бе да се каже коя е по-хубава! Франсоаз, толкова щастлива, че обядва насаме с брат си, бе забравила голямата си мъка. Той я накара да изпие голяма чаша черно вино, ароматично и щипещо. Отначало главата й се замая. Някакъв червен океан затанцува няколко секунди в главата й. Искаше й се да се смее без никаква причина. Тук всичко я забавляваше — почти италианският декор, шумът, бъркотията. Влизаха разни момичета, които разглеждаха хората с презрителен поглед, кълчеха се важно и лениво между масите, прегръщаха момчетата, докато някое от тях ги покани на порция спагети или чаша лимонов сироп. Бяха толкова непринудени! Тя съжали, че не прилича на тях. Приятелите на Жан-Марк се спираха пред тяхната маса. Той ги запознаваше със сестра си. Видът му, горд и покровителствен, я разчувствува. Един от тях, Дидие Копелен, се застоя при тях десетина минути. Лицето му бе открито, свенливо и интелигентно. Като говореше, той винаги гледаше Франсоаз.

— Това е най-добрият ми приятел — каза Жан-Марк, когато Дидие се отдалечи. — Харесва ли ти?

— Да, много.

Тя каза това въпреки желанието си. Никой не можеше да й харесва, откакто бе любовница на Александър Козлов. Намираше, че в сравнение с него всички тези младежи имаха бебешки лица, олизани и неизразителни. Те още не бяха се осъзнали. Как може да се обича едно момче на двадесет години?

— Ако искаш, някоя вечер ще излезем тримата, ние с Дидие — подхвана Жан-Марк.

— Но да… може би…

Франсоаз се усъмни, че иска да я излекува от нейната любов, като й предлага това жалко развлечение. Беше смешно и трогателно. Като че ли той не беше по-болен от нея с неговата Карол? Ах, те двамата, братът и сестрата, бяха една странна двойка от пострадали, всеки от които се мъчеше да спаси другия, без да може да спаси себе си. Слепец и сакат! Неусетно я обзе тъга. Отпуснеше ли волята си за миг, отвращението към живота проникваше в мозъка й, във всички пори на кожата й. Това чувство беше тежко, бавно и плътно като мръсна вода, която се разстила навред, защото течението не може да я отнесе. И все пак в своето падение тя се считаше по-малко виновна от брат си. Не причиняваше зло никому, освен на себе си, като обичаше Александър Козлов, докато Жан-Марк в срещите си с Карол извършваше най-голямото светотатство. С каква престореност тази жена посрещна снощи думите на съпруга си за предстоящото му заминаване! В себе си тя се радваше, правеше си сметки и се подготвяше, а пък външно се преструваше на изоставена съпруга. А и Жан-Марк навярно се бе почувствувал на седмото небе. Без съмнение те вече брояха дните…

— Няма ли да си изядеш пицата? — попита я той.

— Не — отвърна, като изведнъж се натъжи. — Ако я искаш…

Той взе чинията на сестра си и тя за първи път го видя да яде така лакомо.

— Вкусно е — каза той.

Тя одобрително кимна с глава. Гърлото й гореше. Келнерът, който минаваше край тях, напълни чашите им. Франсоаз изпи своята на един дъх. И отново червеникаво замайване, бурно раздрусване, гореща вълна по врата, в главата. И неочаквано тя каза:

— Неприятно е, че татко ще замине другата седмица…

Жан-Марк я изгледа загадъчно и изръмжа:

— Да.

Предизвикваше го, искаше й се да го набие, да го срази. И затова попресили:

— Впрочем като казвам „неприятно“… това не се отнася за всички! Ти и Карол положително сте очаровани! Ах, Жан-Марк, как можеш?…

Той вдигна глава. Очите му се свиха от ярост. Две бойници, от които струеше злобен поглед.

— Но, мила глупачко — измърмори той, — какво си въобразяваш? Кой ходи сам в Лондон?

Тя не можа да разбере веднага. Сам или с някой от помощниците си, имаше ли някакво значение? Сетне, като се вгледа в сгърченото лице на брат си, се досети какво искаше той да й каже и се изуми от възмущение.

— Той лъже Карол колкото си иска — продължи Жан-Марк. — И то от години. Винаги, когато заминава, отвежда и по една жена за из път!

— Не е вярно! — промълви тя.

— Вярно е, миличка. Видях го със собствените си очи. Впрочем той и не се крие от мене. Доверява ми се като мъж на мъж! Пък и не е задължително да ми вярваш.

Тя повтори:

— Не е вярно!

Но бе вече уверена, че той не я лъже, дори и да преувеличава малко, това бе горчивата истина. Проказата все по-дълбоко разяждаше близките й. На кого да вярва, кого да уважава, на кого да се уповава, щом като и баща й не беше по-добър от другите? Жан-Марк реши да се доизкаже:

— Нима мислиш, че аз щях да направя това, ако не знаех, че баща ми не обича вече Карол и че си има метреса! — каза той.

Тя отпусна сломените си рамене. В главата й затанцуваха голи тела, яхнали се едно връз друго. Баща й бе в същото хоро, на което се бяха хванали тя и Жан-Марк. С камшик ги шибаше желанието, това мръсно желание! Пак имаше среща с Александър Козлов, днес, в пет часа. Искаше й се да има сили, за да не отиде. Но вече я командуваше не умът, а плътта. Жадна, нетърпелива, блудна и омразна плът! Че баща й си има метреса, това на пръв поглед нямаше нищо общо с нейните лични грижи. И все пак й се струваше, че след това откритие за нея всичко се поставя под съмнение — любовта й като жена, уважението й към родителите, любовта й към братята, вярата й в бога!

— Много е долно! — въздъхна тя.

— Да — измърмори Жан-Марк, — предпочитах да не ти го казвам, обаче не мога повече да понасям да обожаваш баща ни, той не го заслужава!

Загледа я загрижено и със съжаление, сякаш искаше да я помоли да му прости, задето й бе причинил такава болка.

— Отвори очи, Франсоаз, отърси се от детските си мечти — каза й той.

Келнерът им поднесе листа за ястията. Тя завъртя глава: не искаше десерт. Жан-Марк поръча две кафета.

— Тук кафето е много хубаво, ще видиш.

Тя въздъхна. Всичко бе свършено. Вълнението й стихна. Обземаше я някакво безразличие. Завъртя лъжичката в чашата и се почувствува неспособна не само да бъде тъжна, но и да се радва или пък да се ужасява. Всичко, което досега осмисляше живота й, се отдалечаваше от нея. Дали наистина бе страдала и защо? На няколко пъти Жан-Марк се опита да я развесели, като й разказваше случки от студентския си живот. Тя се усмихваше от време на време и не отговаряше. Мислеше само за едно: за предстоящата си среща…

Най-сетне той плати, стана, трябваше да върви. Тя имаше още три часа на разположение. Времето бе хубаво. Ресторантът се намираше на улица „Дез’Екол“. Тръгна към Сена и изведнъж се озова седнала уморена на една скамейка в зоологическата градина пред клетка с маймуни. Гледаше ги как се гонят, как си дърпат една друга опашките, как се карат, като мърдат джуките си, как се люлеят по клоните, как гризат фъстъци, как шляпат плесници на кресливите рунтави бебета, как се пощят, замислени като философи, как чешат с върха на пръстите си своите червени лъскави задници…

Много усилия положи, за да стигне десет минути по-късно. Пред прага се стъписа изумена: на вратата на Александър Козлов бе забоден плик. На белия правоъгълник бе написано с молив: „Франсоаз“. Тя разкъса плика, разтвори листчето и прочете:

За миг тя остана неподвижна. Главата й натежа от срам. „Приготви се“. Този израз я засегна. Защо? Тя не можеше да се сърди на Александър Козлов, задето нарича нещата със собствените им имена. Това, което щеше да прави с него, бе така далеч от мечтите й! Дали не бе глупава, като искаше да звучат поетично тия отношения, в които имаше само животински нагон? Той поне бе искрен. Истински мъж с всички качества на своята плът. Като баща й, като Жан-Марк… Да си отиде? Да остане ли? Тя се наведе, повдигна края на изтривалката, чиито връхчета я убодоха по пръстите, и почувствува лъх на плесен и прах. Ключът бе там, блестящ и ехиден. От горния етаж се разнесоха детски викове. Тя отвори вратата.