Ейглетиерови

XXIV

Бледа светлина проникна през лошо спуснатите пердета. Франсоаз протегна ръка, напипа ръчния си часовник до крака на дивана, надигна го до очите си, като се мъчеше да не мърда тялото си: пет часът и двадесет минути. Александър Козлов спеше до нея с полуотворена уста и с неподвижни крайници, сякаш бе удушен. Но от този труп лъхаше приятна топлина. Едната му ръка бе отпусната върху голото бедро на младото момиче. Тя си припомни какво бе станало и отново почувствува отвращение. Не можеше да разбере как толкова ласкави погледи и толкова пламенни думи могат да доведат до това състояние, до това хъркане и до тази мръсотия в самата нея. Тя бе вярвала, че любовта ще я приближи до бога, а сега се чувствуваше приравнена с животните. Можеше ли пак да уважава себе си след това падение? А Александър Козлов изглеждаше така щастлив от удоволствието, което изпита с нея! Той, сериозният мъж, с интереси към най-важните проблеми!… Как е възможно? Беше започнал да й говори на ти. Беше й благодарил. Поискал й бе прошка. Казал й бе: „Не се страхувай… Ще бъдеш щастлива, обещавам ти…“ Тя напразно си повтаряше тия думи — те не й връщаха нито гордостта, нито надеждата, навяваха й смъртна тъга. Това щастие съвсем не й подхождаше, то я бе обезличило. Нещо преливаше от сърцето й; от очите й течаха сълзи по бузите, в устата й, размекната и горчива. Не можеше да се въздържи. Скри лице в ръцете си, после с върха на пръстите си погали голите си рамене. Стана й неприятно от допира със собствената й плът, гладка, топла и удовлетворена. Спомни си за несъзнателното гърчене на крайниците си и стисна зъби. Каква мръсотия! И от тази срамна гимнастика, ако бог пожелае, се ражда дете! Как да си обясни това? Как да възприеме този факт? Всеки случай бог не одобрява това, което бе извършила. Иначе и душата й щеше да бъде удовлетворена като тялото. Бе извършила престъпление срещу себе си и срещу бога.

Измъкна се от леглото, събра дрехите си от един стол, облече се предпазливо, като продължаваше да наблюдава Александър Козлов. Когато вече закопчаваше блузата си, той се обърна и отхвърли завивките с конвулсивно движение на краката. Тя се стъписа полумъртва от страх: щеше да се събуди. Но не! С отвити гърди, с глава, килната встрани, той продължаваше да спи. Дишането му бе нормално като в среднощен сън. Франсоаз взе обувките си в ръце, полуотвори вратата и излезе навън.

На улицата я посрещна студена и мръсна утрин. Пълни сандъци с боклук бяха наредени пред затворените врати. Тя съзнаваше, че рано или късно ще се върне в обятията на Александър Козлов. И да иска, и да не иска, той бе нейната съдба. Но в момента тази мисъл я ужасяваше. Къде да отиде? Какво да направи? Един вкаменен свят се изправяше пред нея. В този огромен град нямаше нито едно същество, способно да я разбере и да й помогне. Намираше се в такова положение, сякаш бе се пробудила в някаква страна, чийто език не знаеше. Огледа се в стъклото на една витрина и видя лицето си — бледо, уморено, обезчестено. Познат й бе вече този жалък вид — от Жан-Марк. Колко жестока бе спрямо него, и изведнъж изпита лудо желание да го види. Тръгна с големи крачки по посока на улица „Асас“. Крачеше, тичаше и пак тръгваше бавно. За първи път отиваше в квартирата на брат си, но знаеше как ще я намери: Мадлен й бе обяснила; прясно боядисана в зелено врата, в дъното на един коридор…

Тя почука на вратата. Дълго мълчание. Сигурно още спеше. Почука отново. Нещо се размърда по пода. Бавно влачене на боси крака. Вратата се отвори. Жан-Марк се появи брадясал, със сънливи очи, загърнат в тъмносин халат. Като видя сестра си, той леко се отдръпна. Безсилна да промълви дори една дума, тя обви с ръце шията му и се отпусна на гърдите му. Дълбока въздишка я разтърси. Задавяше се в стенания, сякаш някаква невидима ръка притискаше главата й във вода. Жан-Марк със сила я отмести, за да я принуди да му покаже лицето си.

— Какво се е случило, Франсоаз? Говори! — каза той.

— Тази нощ не спах вкъщи — измърмори тя.

Изумлението, което прочете в очите на Жан-Марк, я накара да се съвземе. Сега вече не бе сама. Детската им стая изплува пред нея.

— Къде си била? — попита той.

— У Александър Козлов.

Той сви вежди и изръмжа:

— Козлов? Твоят преподавател?

— Да.

— И какво? С него ли спа?

— Да, Жан-Марк.

— Не е възможно! Ти не си направила това, Франсоаз! Ще отида да му счупя главата!

— Аз сама пожелах — каза тя.

Със свити юмруци Жан-Марк продължи мисълта си:

— Какъв мръсник! Но да, какъв мръсник!

— Не е мръсник, Жан-Марк. Той е мъж. Мъж като тебе. Обича ме…

Жан-Марк направи рязък жест с ръката си.

— Този стар тип!…

— На тридесет и две години е.

— Точно затова!

— А Карол? — каза тя.

Той замълча една секунда, после отвърна шеговито:

— Карол е друго нещо… Тя е жена… й то хубава жена…

— Той също е хубав!

Жан-Марк разтвори широко очи от учудване.

— Такъв ли го намираш? — измърмори той.

И като хвана ръцете на сестра си, той я принуди да седне до него върху разстланото легло.

— Слушай, драга — заговори й той нежно, — направила си голяма глупост, но всички момичета, които познавам, са минали, кажи-речи, по този път! Ти, ти беше изключение! Като те гледах как живееш, чудех се за какво всъщност си създадена. Откровено казано, няма защо да се отчайваш. Сега е необходимо да се съвземеш. Този тип навярно няма намерение да се ожени за тебе, пък и не бих желал да те видя залепена за него.

Тя го гледаше напрегнато през насълзените си очи и каза:

— Но аз го обичам, Жан-Марк. Обичам го така, както ти обичаш Карол!

И пак започна да стене. Хълцаше от умора, нерви, мъка и отвращение. Той взе една кърпа, потопи я във вода и започна да бърше с нея лицето й. Старанието му да я утеши я обърка още повече. Под ласките на мократа кърпа тя отваряше уста и като се задъхваше от болка в гърдите, говореше, говореше с едва доловим глас:

— Не, Жан-Марк… Не трябва да искаш от мене да го оставя… Не ще мога… Така, както и ти няма да оставиш Карол, ако те помоля… Към тебе бях несправедлива, груба… Тогава не можех да те разбера… Колко си нещастен! Прости ми…

— Ще млъкнеш ли! — каза той, като седна върху леглото и я привлече несръчно в обятията си.

Тя си спомни за една бурна нощ, която бяха прекарали така — и трите деца притиснати едно към друго. Сега, като мърдаше главата си, една необръсната брада жулеше бузата й.

— Страшно е това, което се случи на тебе и на мене — въздъхна тя. — Срам ме е! Защо бог позволи? Нищо не можем да направим един за друг! Ние с тебе остаряхме! Минахме в редицата на големите! И станахме гадни като тях.

— Не говори толкова, Франсоаз! — каза той. — Остави… Почини си…

— Гадни! Жалки, Жан-Марк, няма друга дума! Не може ли да навлезеш в годините, без да се похабиш? Бях сигурна, че съм защитена! Обичах едно момче… Патрик… Не го познаваш… Ах, ако беше го видял вкъщи, оня ден… Исках да се омъжа за него и след пет години, когато завършим учението си… И ето… Утре ще му кажа… Аз съм длъжна да му кажа истината, мръсната истина!…

— Била си влюбена в това момче, а пък аз да не зная! — каза Жан-Марк. — Просто невероятно!

— Обичах го много, но не бях влюбена, защото е съществувал Александър Козлов!…

Тя се сви надве с отпуснати рамене. Като не знаеше какво повече да направи и да каже пред това женско страдание, Жан-Марк започна да гали косите й. Ръката му се спусна по пламтящата й буза.

— Добре ми е при тебе — каза тя.

Мълчаха дълго време. После Жан-Марк леко се отдръпна и прошепна: „Позволяваш ли?“, запали цигара и стана. Димът на цигарата изпълни стаята. Франсоаз отново помисли за Александър Козлов. Той навярно се е събудил, търси я и се безпокои. Любовен порив я обзе. Надигна глава и видя пред себе си Жан-Марк — прав с боси крака и ръце, пъхнати в джобовете на тъмносиния халат.

— Бедната ми Франсоаз! — промълви той с тъжна усмивка. — Ах, може да се каже, че ти и аз сме „неспособни да направим и три крачки, без да си счупим главите“…

Той каза тия думи с провинциален акцент така, както говореше една от слугините им — старата Албертин, която ги хокаше в детството им. С поклащане на глава Франсоаз поздрави този спомен от миналото. Беше се поуспокоила, макар че гърлото й бе задавено от сълзи, а сърцето й отмаляло от болка.

— Татко и Карол сигурно са полудели, загдето не си се прибрала снощи — подзе Жан-Марк.

— Бъди спокоен — отвърна Франсоаз. — Казах на Карол, че ще спя у мама.

— Но сега ще се прибереш ли вкъщи?

— Не. Не бих могла. Ненавиждам Карол. Да живея между нея и татко — това не е по силите ми. А най-вече сега…

Той се разтревожи.

— Слушай, Франсоаз… Не бива да постъпваш така!… Трябва на всяка цена да се върнеш на улица „Бонапарт“… В противен случай ще избухне скандал, обясненията няма да имат край…

Навярно той се опасяваше, че сестра му, така разгневена, ще разкрие връзките му с Карол. Милият Жан-Марк! Колко е жалък в любовта си! А и как тя му прилича!

— Не се тревожи — каза Франсоаз. — Ще отида да живея при мама.

Тя самата не разбра как й дойде тази идея. Но още като изрече думите, изпита такава радост, каквато бликва изведнъж при случайно решаване на задача, над която човек дълго време се е измъчвал. Сега всичко се изясняваше, всичко се нареждаше в главата й.

— Татко никога няма да се съгласи! — каза Жан-Марк.

— Ще се съгласи! Карол ще успее да го убеди. Тази комбинация ще улесни толкова много и самата нея, че тя ще бъде на моя страна, поне този път!

Той размисли с набръчкано чело и прошепна:

— Искам да ти кажа нещо за Карол… Ти не я познаваш добре… Съвсем не е такава, каквато си я представяш…

Франсоаз стана и целуна брат си. В тази буря с всички нейни перипетии все пак й бе останало нещо: здравата опора на Жан-Марк, който бе почти на нейната възраст й, чиито корени бяха дълбоко забити в семейната почва.

Той погледна часовника си.

— По дяволите! Седем и четиридесет! Имам лекция в осем и половина. Време е да се приготвя!

— Няма ли да те безпокоя, ако остана за малко тук? — попита тя.

— Напротив! Почини си. Ще се върна към единадесет и половина часа. Ще обядваме ли заедно?

— Не, Жан-Марк. Трябва да отида при мама тази сутрин; ще обядвам с нея.

— В такъв случай кога ще те видя?

— Привечер към пет часа, искаш ли?

Той направи гримаса.

— Не, тази вечер няма да мога. Уча с един приятел.

Тя се усъмни, че той има среща с Карол. И то тук без съмнение. Сдържа се да не изкаже възмущението си. Но нали нямаше вече право да обвинява.

— А утре по обед свободен ли си? — попита тя.

— Чудесно! Мини да ме вземеш към дванадесет и половина. Ще те заведа в една чудесна пицария, която наскоро откриха на площад „Монж“. Там ще се натъпчем като царе почти без пари…

Той изчезна зад паравана и тя чу как започна да се мие под душа. Съвсем изтощена събу обущата си, изтегна се на леглото и заби глава във възглавницата. Почувствува миризмата на брат си. Нервите й се отпуснаха. Много мисли, несвързани една с друга, изпълниха главата й. Когато Жан-Марк застана пред нея напълно облечен, тя вече бе заспала. Той я изгледа, усмихна се и излезе от стаята на пръсти.

След като се възхити на прическата на дъщеря си, Люси я заведе в пералнята, където бе започнала да глади някаква блуза.

— Нали разбираш, че не мога да оставя Мари да ми глади блузите. От известно време тя похабява всичко! Пратих я да разходи Лики в градинката. Виждат се оттук. Погледни…

Франсоаз се наведе от прозореца и долу, в градинката с циментирани алеи, забеляза няколко седнали една до друга жени, които наблюдаваха как си играят двадесетина пъстроцветни точици — децата на жилищния блок.

Часът беше десет и половина предобед. Приятно слънце обливаше фасадите и пламтеше по бухналата зеленина.

— Видя ли я? — попита Люси.

— Не — отвърна Франсоаз. — Не мога да я позная от толкова далече.

Зад нея ютията изсъска, като се плъзна по мокрия плат.

— Лики е с розовото ескимосче. Точно онова, което ти й подари. Впрочем скоро ще се приберат. Нали ще останеш да обядваш с нас?

— Щом като искаш…

— Разбира се, че искам! Ивон ще бъде възхитен! Любопитна съм да чуя какво ще каже за прическата ти. За мене тя е чудесна. Пък и много хубаво си се гримирала. Обаче аз на твое място бих изтеглила и по една черта върху клепачите. Така очите стават по-изразителни.

Франсоаз се обърна и изгледа майка си — тя изглеждаше много млада и много руса. Люси сложи ютията върху поставката и намести блузата. Тази стая, предназначена за спалня на гости, но превърната сега в пералня, беше отрупана с кутии. Една електрическа шевна машина, съвсем нова, стърчеше върху метална масичка. На земята бе поставен панер, препълнен с изпрано бельо за гладене. В ръбовете на паркета блестяха изпуснати игли.

— Търсил ли ме е някой по телефона? — попита Франсоаз.

— Не. Защо?

— Възможно е Карол да се обади. Вчера казах вкъщи, че ще пренощувам тук, при тебе. Но излъгах. В действителност аз спах у една приятелка…

Изненадана, Люси се надигна над масата за гладене. Зениците й широко се разтвориха между клепачите, отрупани с черен грим. Тя заговори развълнувано:

— Но това е много сериозно, момичето ми! Защо си постъпила така?

— Спречках се с Карол…

— По какъв повод?

— О, за нищо!

Люси отново хвана ютията и с все сила я тласна напред.

— Груба ли беше с тебе? — попита тя. — Предполагах, че добре се разбирате въпреки всичко!

— Не ме разпитвай, мамо, моля ти се.

— Добре! Добре! — прошепна Люси, като продължи да глади старателно. — Ами тогава… Всъщност какво искаш?…

Вероятно тя нямаше желание да научи повече. Въобще не проявяваше интерес към онова, което ставаше на улица „Бонапарт“. Голяма философска, въздишка надигна гърдите й, стегнати в модерен сутиен.

— Неизбежно е, мила моя — продължи тя. — Аз дори съм изненадана, че досега не си се карала с тази жена. Както и да се държи, тя си остава чужда за вас! Ах, бедните ми зайчета! Но трябва да бъдете разумни. Това е животът. В края на краищата ти си на осемнадесет години, скоро ще се омъжиш…

Тя бавно движеше ютията по маншетите на блузата. Коприната съскаше под горещата стомана. Франсоаз пое дълбоко въздух и каза:

— Знаеш ли, мамо, аз много размишлявах през последните дни. Искам да дойда да живея тук.

Тя забеляза как лицето наемайки й се преобрази.

— Да живееш тук? Как така?

— Искам да кажа… да живея с тебе, при вас…

При тези думи очите на Люси загледаха неодобрително, дори с уплаха. Тя остави ютията и измърмори:

— Не е възможно!

— Защо, мамо?

— Но… ние… ние нямаме свободна стая!

— Ами тази? Уверявам те, че тук ще се чувствувам много добре!

— Виж какво, Франсоаз, тази стая ми служи за пералня. Толкова ми е необходима. А след години… след години Анжелик ще спи тук… Не, всичко е толкова сложно… А освен това баща ти ще се разгневи! Не ми се иска да се разправям с него!…

Люси говореше припряно, с неубедителен и сърдит глас. Можеше дори да се каже, че е възмутена от дъщеря си, загдето я поставя в такова деликатно положение. Франсоаз остана изумена и като я слушаше, имаше чувството, че около нея се образува бездна, която никога няма да се запълни. Един след друг хората, на които тя разчиташе, разкриваха пред нея истинския си лик. И изведнъж реши, че майка й е виновна за нещастията, които днес се сипят върху семейството им. Ако майка им не бе се развела, нямаше да има трагедии нито с Жан-Марк и Карол, нито с нея… Всички щяха да живеят заедно и щастливо в апартамента на улица „Бонапарт“. Люси сгъна грижливо блузата си и я постави върху един стол. Устата й бе свита в недоволна гримаса. За първи път в живота си Франсоаз гледаше с омраза и гняв тази силно гримирана жена, която бе изоставила децата си, бе тръгнала след друг мъж и която сега, свила се в личното си щастие, изпадаше в ужас от страх, че ще я безпокоят. Да, всичко е по нейна вина! Дори на една Карол можеше да се прости, но не и на нея!

— И после, да не забравяме Ивон — продължи Люси. — Какво ще каже Ивон, ако в къщата му вмъкна едно голямо момиче, ей така неочаквано?

Тя хленчеше сега, беше отвратителна в тази комедия, Франсоаз не можеше да не се съгласи с нея.

— Да… да… Имаш право… Не бях помислила за тези неща…

Обаче в душата си чувствуваше парещите болки на унижението — бе изгонена, нежелана в един дом, който тя с цялата си наивност бе считала за свой. Измъчваха я усилията на майка й да й подаде горчивата чаша деликатно. Искаше й се да й каже: „Престани, мамо! Не се насилвай толкова!“… Понеже Люси хвана ръката й, тя се дръпна грубо. В този момент телефонът иззвъня. Франсоаз предварително изтръпна от ужас.

— Това е Карол! — извика тя и изтича след майка си.

Телефонът бе в хола. Люси вдигна слушалката, каза: „Да, аз съм!“ и направи знак на дъщеря си да вземе втората слушалка. Франсоаз чу любезния глас на Карол:

— Добър ден, мадам. Прощавайте, че ви безпокоя…

— Но моля ви, мадам — отвърна Люси с престорен глас.

— Франсоаз у вас ли е?

Люси погледна съучастнически дъщеря си и отвърна бързо:

— Разбира се! От снощи! Спа тук. Искате ли да говорите с нея?

Тя изигра хубав номер на Карол. Връх на цивилизацията!

Франсоаз пое слушалката от ръцете на майка си и гласът на Карол се промени.

— Слушай, Франсоаз! — заговори тя рязко. — Тази комедия трябва да свърши! Казах на баща ти, че си вечеряла навън и че си се прибрала късно. Така че той знае, че си спала вкъщи. Ако се върнеш веднага, дори няма да те разпитва. Ако не се прибереш, ще бъда принудена да му кажа, че си прекарала нощта у майка си и това ще го разсърди. Решавай!

Франсоаз мълчеше. Почувствува страшно отвращение. Силите й я напускаха, тя ненавиждаше целия свят.

— Чуваш ли какво ти казах? — попита Карол с раздразнен глас.

— Да — прошепна Франсоаз, — ще се прибера веднага.

Тя затвори телефона. Майка й я гледаше изненадана.

— Нали щеше да обядваш с нас?

— Не, мамо — каза тя тъжно. — Там ме чакат. Трябва да ида…