Ейглетиерови

XVI

Мадлен отдавна не беше присъствувала на младежко събиране. Поканените, около петнадесет души, бяха все студенти от Института за източни езици, с изключение на Патрик. И Александър Козлов беше обещал да дойде, но още го нямаше. И Мадлен никога не би повярвала, че племенницата й ще успее да събере толкова свят в дома си, и точно по средата на великденската ваканция. Решението бе взето много набързо, когато семейството, подгонено от лошото време, се завръщаше в Париж, след като остави Даниел в Дам-Жан при неговите другари „катерачи“. Карол бе помогнала на заварената си дъщеря да подготви всичко, а след това се бе оттеглила със забележителна дискретност. Мадлен искаше да направи същото, но Франсоаз я бе помолила да остане, вероятно за да й покаже този преподавател по руски език, за когото винаги говореше с ентусиазъм. Тя настоя и Жан-Марк да бъде между гостите; но той щеше да се появи едва привечер. Като единствена представителка на поколението на родителите Мадлен се чувствуваше чужда в тази среда от млади момчета и момичета. И все пак тя бе щастлива, че е тук и плува в свежестта на тази възраст, за която толкова често бе съжалявала. Носталгията й се удвояваше при всяка проява на любопитство, на нежност и на ирония. Всички лампи в салона бяха запалени. На две подвижни маси бяха наредени чашите, бутилките, чиниите, пълни със сандвичи и сладкиши. Всеки си сервираше по желание. Пушеха много. Изправен до един прозорец, Патрик спореше с рошав студент за бъдещето на сахарския петрол. След това той седна до Мадлен. Франсоаз, която сновеше от група на група, им се усмихна, когато мина край тях. Мадлен поиска да използува уединението си с това момче, за да се опита да го опознае по-добре. Той се бе показал толкова затворен в Тюке, че и сега, когато се намираше срещу него, тя го чувствуваше непознат. За да го предразположи, тя го запита отново какво смята да прави, след като завърши учението си. Не е ли променил решението си за профила на своята специалност? Той заяви, че не е, и описа бъдещата си кариера със смразяваща точност. Знаеше вече в кое предприятие ще постъпи, какви ще бъдат изгледите за напредването му и на колко ще възлиза заплатата му. Като го слушаше, Мадлен разбра, че за него е по-важно да си осигури спокойно съществуване до края на живота си, а не че се стреми към някакъв изключителен успех. Навярно когато се е раждал, над него са бдели всички феи на общественото осигуряване. А може би дори и религията, с която той парадираше, бе за него сигурна презастраховка срещу съблазните на плътта. Тя никак не го харесваше. Не беше ли той от многото хора, които мечтаят за бъдещето не като за широк, съблазнителен и опасен път, а като за някаква килийка, в която ще се настанят със своето малко семейство под закрилата на държавата? Тя разгледа младежите, които я обкръжаваха, и се помъчи да ги сравни с приятелите си от спомените, които бе запазила от своята двадесетгодишна възраст. Разбира се, тия, днешните, й се виждаха не толкова блестящи, както онези от вчера. Но може би паметта й я лъже. Трябва да се пази от увлечението да критикува настоящето под влиянието на симпатиите си към миналото. Помъчи се да си представи всеки един от тези непознати в бъдещата му професия: журналист, геолог, майка на семейство, преводачка в посолство, началник на отдел в Министерството на външните работи, министър, дипломат, библиотекар… Разбира се, за всичко това нямаше още заповеди, то можеше и да стане, и да не стане; това бяха само проекти — едно чудно сборище от мечти, илюзии, налични сили… Да, утре светът ще бъде такъв, какъвто го направят тези младежи с тесни рамене, тези още неоформени и умни момичета. Да ги наблюдаваш, значи да надникнеш в бездната на идващите години, да се приближиш до гроба и едновременно с това отново да потънеш в надежди. Мадлен все повече се вълнуваше, колкото по-добре съзнаваше, че принадлежи на една минала епоха в сравнение с тия младежи, чието истинско богатство бе в това, че нищо не притежават. Тя едва чуваше Патрик, който й обясняваше технологията на морското сондиране — беше обзета от неумолимата тъга за времето, което отлита. Други младежи седнаха до нея. Образува се кръг и се поведе разговор върху използуването на кинематографията за пропагандни цели. Всички се оживиха. Повечето бяха против намесата на политиката в изкуството, обаче Фредерик Масар поддържаше със страст възгледа, че пълното съчетание е едно от неотменните условия за откровение в изкуството. Франсоаз сядаше по облегалата на фотьойлите, подхвърляше от време на време по някоя дума, сменяше често мястото си и се преструваше, че е увлечена в спора, но явно умът й бе другаде. В седем часа без четвърт се звънна и тя, преобразена, тръгна към вратата.

Мадлен видя да влиза мъж на около тридесет и две години, висок, слаб, с дълги ръце, с матово, сухо и измъчено лице, в което блестяха две черни разтворени зеници, подобни на тия от византийските икони. Тя веднага разбра, че е Александър Козлов. След като се запознаха, той седна срещу нея между младежите, взе си един сандвич и чаша водка, каза няколко любезни думи. Това ли бе необикновената личност, за която говореше Франсоаз? Младото момиче не го изпускаше от очи и жадно поглъщаше всичко, което той казваше, сякаш думите му бяха мисли на някакъв принц на мъдростта. Мадлен съжали Патрик, но той, изглежда, нищо не забелязваше. Сигурен в знанията си, както във възела на връзките на обувките си, той започна да спори за отношенията между науката и морала. Навярно наскоро бе чел някаква статия по въпроса и сега искаше да блесне пред другите. Александър Козлов, който изглеждаше уморен и разсеян, го остави да бръщолеви, без да му възразява. Но този монолог дразнеше Франсоаз и тя се опита на няколко пъти да го прекъсне. Напразно: Патрик започваше още по-разпалено. Александър Козлов се наведе към Мадлен и й каза полугласно:

— Франсоаз много ми е говорила за вас, мадам. Вие сте антикварка, нали?

— Това е доста силно казано за професията, както аз я разбирам и упражнявам!

— В края на краищата вие се интересувате от живота на предметите! Бих желал и аз да имам време да се занимавам със същото!

— Обичате ли красивите неща?

— Не. Обичам нещата такива, каквито са, заради тайнствеността, която се излъчва от тях. Някои неща, считани за много грозни, ми говорят повече, отколкото нещата, считани за много красиви. Както виждате, аз съвсем не съм любител на изкуството. Дори малко се срамувам пред вас, че ми липсват познания!

— Знанията не са нищо, инстинктът е всичко. А вие имате такова чувство — доказахте го с това, което току-що рекохте!

— Във всеки случай струва ми се, че е невъзможно да се отрича влиянието, което оказва върху вас така нареченият неодушевен свят. Нищо не ме натъжава така — простете ми! — както една антикварска витрина! Всички тия мебели, всички тия дребни украшения, изоставени там, полумъртви от скука, чакат някакъв собственик, за да оживеят! Тъжно е като в кучкарник, в който луксозни кученца скимтят, за да ги купи някой!

Мадлен се засмя, развеселена и разчувствана. Дълбокият глас на този мъж, неговият мрачен поглед, настойчив до нахалство, слабите му ръце с дълги пръсти, обхванали една чаша, извивката на раменете му — всичко това бе неговият чар, от който се чувствуваше пленена и който не искаше да отхвърли.

— Вие сте много суров към антикварите — каза тя. — Но ви разбирам. И аз изпитвам ужас пред „изложените“ предмети.

Патрик, който бе млъкнал от известно време, се намеси грубо в разговора:

— И все пак в увлечението си към предметите не бива да забравяме живите същества. Трябва да се живее за хората, а не за предметите. Усамотението в нашия век е грях!

— А може ли човек да бъде сам? — каза Александър Козлов. — Това, което ние наричаме самота, е само едно малко, празно и тихо пространство между нас и другите. Дори тия, които си въобразяват, че са сами, в действителност са свързани с хиляди невидими нишки с човешката верига.

— И тази верига достига до Бога — забеляза поучително Патрик.

— Ние всички така предполагаме — отвърна Александър Козлов с усмивка.

Патрик стана с ръце в джобовете и със студен блясък на неодобрение зад очилата. Навярно Франсоаз му бе казала, че Александър Козлов е атеист. Той искаше да изобличи неверника, да му запуши публично устата.

— Лично аз не предполагам, господине, уверен съм! — каза той. — Без Бог е невъзможно да си обясним света. Най-великите гении — Паскал, Нютон, Фарадей, Максуел, Ампер, Пастьор, са вярвали в Бога!

— Всеки както си знае! — каза Александър Козлов. — Ами ако истинското обяснение е над възможностите на човека?

— Бог ни е дарил с ум, за да можем да го разбираме!

Като счете, че е под неговото достойнство да отговори, Александър Козлов се изправи на дългите си крака и отиде да остави празната чаша на масата. Франсоаз го настигна и пак му сипа водка. Мадлен ги изгледа, както бяха изправени един до друг. Разговаряха — той в добро настроение, с разкопчано сако, с палец в колана, с отпуснат вид, а тя цялата изтръпнала, с неестествен блясък в очите. Другите младежи в салона се бяха развеселили и водеха не толкова сериозни разговори. Смееха се шумно. Кории Борделе протегна ръце под носа на Мадлен: „Позволявате ли?“ — каза тя и отнесе чинията със сандвичите.

— Тия със сиренето са страшни! — заяви Фредерик Масар.

— Ами с пастета? Опита ли тия с пастета? — каза Мирел, сестрата на Корин.

Отдалече Франсоаз им се усмихна като домакиня.

Патрик, който се измъчваше, че не бе успял да каже на Александър Козлов всичко, което му бе на сърцето, се клатушкаше пред Мадлен. Беше замислен и нервен. И като не можеше повече да се въздържа, изръмжа:

— Този господин никак не е логичен в своите разсъждения. Човек трябва да вярва в нещо определено, за да има желание да живее. Ако не се чувствува отговорен, ако мисли, че е само една прашинка във вселената, ако не очаква наказание или награда там, на оня свят, може ли да се очаква нещо добро от него.

И тъй като умишлено бе повишил тон, Александър Козлов се върна при него и му каза:

— Ние не стоим на една почва, драги. Вие говорите за необходимостта от една достъпна доктрина, която да поддържа благоприличието и дисциплината сред народа, а пък аз говоря за по-висша доктрина, достъпна за хора, които не се страхуват да си поставят въпроси.

— Не може да има две религии! — извика Патрик. — Една за посветените, а друга за тълпата! Бог не се дели на части!

За себе си Мадлен призна, че в този спор тя е по-близо до Патрик, отколкото до Козлов. Мисълта на Патрик беше ясна, убедителна, мисълта на Козлов — смътна, обезпокоителна, цинична. Той не допринасяше нищо, той рушеше всичко…

Увлечена в мислите си, тя каза:

— А какво ви кара да живеете, господине, щом като не вярвате в нищо?

— Началната скорост може би — отвърна Александър Козлов с лек смях, който остана без отзвук.

— Тъжно е! — прошепна Франсоаз с детински тон.

Александър Козлов всмукна от цигарата си, погълна дима и заговори бавно, като претегляше думите си:

— Не по-тъжно, отколкото да вървиш по пътя на религията единствено заради това, че в неговия край е раят като някакъв морков.

— И как съчетавате това съзнателно отчаяние с вашата работа? — подзе пак Мадлен.

— По най-естествения начин в света: мисълта за добре извършената работа ме удовлетворява и ме успокоява. Макар и да зная, че след смъртта ми няма нищо да остане от моите думи и жестове, макар и да смитам, че заниманията ми са суета пред бездната, в която рано или късно ще потъна, аз необяснимо и за себе си чувствувам, че трябва да живея именно така. Ако бих мислил, ако бих действувал иначе, щях да излъжа някого.

— Кого? — запита Мадлен.

Александър Козлов замахна неопределено с ръка. Малко пепел падна върху килима.

— Себе си без съмнение — каза той.

И като се обърна към Франсоаз, добави с иронично свиване на устните си:

— Или бога може би…

— Аха! Опомнихте се, виждате ли! — извика тя радостно.

— Аз никога не съм се заблуждавал. Но просто отказвам да обяснявам. Приемам, че над мене има някаква тайнствена сила, за чието съществуване от време на време ми напомня или цвъртенето на някоя лястовица, която кръжи в небето между два покрива, или черупка от яйце, която се люшка във водите на някой поток…

Като говореше така, той бе изгасил цигарата си. Дясната му ръка, която стискаше полупълната чаша с водка, ловко се размахваше с насочен показалец, сякаш искаше да покаже нещо. Отново избухна смях в другия край на салона. Мирел Борделе показваше танцови стъпки.

— Накратко — каза язвително Патрик, — вие отказвате да свържете здравия разум с религията.

Очите на Александър Козлов се свиха.

— А! Да! Отказвам! Здравият разум е практично и благоразумно понятие! Нищо велико не се прави със здрав разум. Доведен до крайност, здравият разум ще ни задължи да действуваме само от интерес; той ще ни пречи да поддържаме една благородна, но предварително загубена кауза, да пожертвуваме удобствата си, живота си за тържеството на една справедлива идея, да се отърсим от себе си, да се борим, да се самоизмамваме, да започваме отново, с една дума — да живеем!

Той замълча, пое си дъх и завърши по-тихо:

— Всичко е така просто! Естествено е да има някаква традиционна религия, която да осмисля живота на масите. Но културният човек, стига да поразмисли малко, трябва другаде да търси смисъла на своето съществуване. Щом като има ум, той трябва да го развива, да му дава тласък, да го използува. Това е неговият дълг. Също както и жената — да изтъква красотата на лицето си…

При тези думи той отправи дружелюбен поглед към Франсоаз. Тя се смути, почервеня и поднесе напитки и сандвичи на групата. Настъпи дълго мълчание, всеки размишляваше върху значението на думите, произнесени от Александър Козлов. Мадлен го наблюдаваше и не можеше да се освободи от обзелото я мъчително чувство. Не звучеше ли театрално цялата тази яростна проповед за вярата? Всичко това не бе съвсем френско! До прозореца някой разказваше вицове. Един женски глас извика:

— Не, Ролан, това наистина са големи идиотщини!

Карол влезе точно по това време. Появата й в салона предизвика сензация. Елегантна, гъвкава и весела, тя успя да се усмихне и да заговори с всички. И изведнъж погледите се устремиха само към нея. Младите момичета угаснаха една след друга, а тя не преставаше да бръмчи: „Не се смущавайте!… Това е невъзможно!… Аз само така наминах!…“ Дори Александър Козлов отстъпи своята аудитория, сякаш бе изпълнил номера си. Мадлен си каза, че тази предвзетост в случая е наистина много изящна. Франсоаз предложи на мащехата си най-хубавия фотьойл, на който Карол кацна като пеперуда. Заобиколиха я. Тя не казваше нищо значително, но всички я слушаха с удоволствие, дори с интерес.

Жан-Марк се прибра вкъщи едва в седем и половина часа. Още в коридора шумът от разговорите го разгневи. Като прекрачи прага на салона, той си помисли, че не сестра му, а Карол има гости. Беше използувал следобеда, за да преговаря гражданското право с Хю-бертел, приятел от факултета, който, макар да не можеше да се сравнява с Дидие Копелен, беше добър партньор за такива спешни случаи. С претъпкана глава от юридическа проза, той изпи с удоволствие чашата уиски, която Мадлен му предложи, и се настани на дивана между две типчета, които не познаваше.

Искаше му се да разгледа приятелите на сестра си, но въпреки желанието му неговият поглед се спираше все върху Карол. Откакто се бяха завърнали от Бромей, тя нито веднъж не бе се опитала да се приближи до него. Можеше да смята, че вече напълно се е отказала, и тази мисъл му бе приятна. Впрочем баща му се завръщаше след три дни. А в понеделник факултетът отново отваряше вратите си. Всекидневието в семейството и в университета представляваше за него защитна броня. В момента Карол, навела тяло като изящна арабеска, разказваше на Александър Козлов за изложбата на антични кукли, която бе посетила с една приятелка. Афектираният й глас дразнеше Жан-Марк, сякаш тя отдаваше другиму това, което дължеше нему. Това кокетство — мислеше си той — е мания, недостойна за нея. И докато я хулеше така, тя стана, приближи се до него и му поиска цигара. Той се почувствува като измъкнат от дъното на някаква пропаст. Карол задържа ръката му, докато той щракаше запалката си. Пламъчето блесна между тях като знак на приятелство. Малко пушек, една усмивка и Карол му обърна гръб. Би желал да има сили да си отиде. И все пак остана, прелъстен, разгневен, смълчан, като пиеше уиски и прехвърляше тъжни мисли, докато самата тя се оттегли. Веднага след това, сякаш вече нищо не ги задържаше, гостите се разотидоха. В празния салон, в който бяха разхвърляни чаши и мръсни чинии, Франсоаз, сияеща, попита Мадлен:

— Какво мислиш за Александър Козлов?

Жан-Марк запали нощната лампа, погледна часовника си (беше един часът след полунощ), взе учебника си по административно право, който бе захвърлен на пода, и със замътени от съня очи зачете с досада един параграф:

Той не беше вечерял: сандвичите и сладкишите само бяха убили апетита му. Карол бе дала отпуска на Мерседес през великденската ваканция и затова Агнес сама бе подредила салона и измила чиниите. Въпреки настояванията на Франсоаз и Жан-Марк, Мадлен се бе върнала да нощува в стаята си в хотел „Моне“. Нежеланието й да спи у тях беше станало идея фикс. Бе приела да живее в къщата на брата си в село — навярно защото там наблизо нямаше никакъв хотел, — но не и тук, в Париж! И колкото повече се мъчеха да я вразумят по този въпрос, толкова по-упорито и по-смешно тя държеше на своето решение. В края на краищата Жан-Марк я обичаше заради нейното твърдоглавие. Той би желал да има нейната воля, за да не се отклонява никога от пътя, който си бе начертал. Да живее върху релси! Да лети с пълна скорост! Право към целта. А вместо това се двоумеше, подскачаше насам-натам… Мисълта за Карол пак го обзе и той отново се почувствува откъснат от земята. Защо бе толкова резервирана към него, макар че понякога го възнаграждаваше с докосване на ръката, с поглед? Не се ли забавляваше, като го увличаше така само, от безделие, от любопитство, докато чакаше завръщането на съпруга си? За да си отмъсти, той се помъчи да я види не толкова красива, колкото си я представяше, да я изкара глупава заради маймунските й номера пред гостите на Франсоаз! Но нападките, които й отправяше, падаха, без да я засегнат, като не достигнали целта си стрели. И като не можеше да заспи отново, той стана, направи няколко крачки, запали цигара и започна да мисли за Мики. Тя го бе приела завчера, всичко мина, както си го бе представял: любов, бърборене в леглото, а после разочарование, което наду главата му, и мрачно завръщане вкъщи… Той смачка цигарата в пепелника, вмъкна се в леглото си, изгаси лампата. Дано не се унесе пак в мечти. Затвори очи и зачака съня. Минутите се нижеха. Започна да си повтаря наум страници от учебника, за да прогони мислите си. Методът се оказа чудесен. Постепенно главата му се изпълваше с мастило. Pretium doloris, неоценими в пари вреди… И изведнъж, той почувствува, че потъва с гръб надолу, в мрака…

Лек шум го разбуди. Надигнал се на лакътя си, забеляза един светъл лъч, който, се разпръсна върху тъмната стена срещу него. Някой бавно отваряше вратата. Той потърси пипнешком ключа на лампата. Светлината блесна: Карол! Бяла прозрачна нощница се развяваше върху тялото й. Лицето й бе сериозно. И преди той да успее да заговори, тя постави пръст на устните си, за да го накара да мълчи. Изумен, той я гледаше как се приближава с леки стъпки към леглото. Представяше си формата на гърдите й, на бедрата й. Карол се спря пред него прозрачна, бяла, страшна. Две нежни ръце хванаха главата му. Тя се наведе над него и при тази близост той видя пред себе си едно голямо лице, което му бе непознато. В очите на Карол имаше някаква молба, смирена и зла, нещо нежно и едновременно животинско, което го заслепяваше.

— Жан-Марк — прошепна тя, — не мога повече!

И той почувствува такъв изблик на сили и му се стори, че костите му пращят. Заглушил вика си, обви с ръце тази плът, която трептеше над лицето му, и полетя с нея по някакъв планински склон, търкаляше се и се бореше, влял дъха си в нейния дъх, чак до дъното на пропастта, където удоволствието го порази като гръм.