Ейглетиерови

XXVII

Имаше толкова бурени, че след като бе изчистила половината алея, Мадлен се изправи отчаяна, с болки в кръста и със свитки в очите. Зад нея всичко бе чисто, но отпред, около събраните накуп камъни, се разстилаше ивица черна земя, обрасла със зелени треволяци. Едва ще може да свърши до вечерта. Избърса с ръка челото си, без да изпусне стария нож, с който изкореняваше троскота. Лъхът на земята изпълни главата й. Спомни си за удоволствието, което изпитваше преди, когато обработваше това парче земя в градината си, и се учуди, че днес така бързо се измори. Годините, пушенето, липсата на навик… Едва се отказа от мисълта да повика дядо Мартин да я отмени. Той работеше у Фереро и щеше да бъде много доволен да извърши тази работа през свободното си време. Тя хитро одобри идеята да прехвърли на друг задачата, която не бе по силите й, но из веднъж гордостта й надделя. По-добре да пукне, отколкото да се признае за победена. Наведе се, яростна заби ножа в меката земя и изрови с корените един прекрасен сноп от троскот. До него имаше друг, още по-хубав. Пот блестеше по мелото й. „След това ще запаля цигара“. В този момент долови глухия звън на телефона. Изруга и се запъти тичешком към къщи. Времето бе топло. Камбанарията на изоставената църква, огряна от слънцето, се издигаше посивяла и мъдра към синьото небе, покрито с малки облачета. „Колко е красиво!“ — помисли си тя, обзета от внезапна радост. След силната светлина в двора полумракът в къщата я заслепи. Пипнешком вдигна слушалката и чу гласа на Жан-Марк, особен, пресипнал, далечен…

— Ало! Мадлен…

— Да! — каза тя. — Ти ли си, Жан-Марк? Добре ли си?

Настъпи мълчание. Сетне от дъното на бръмчащата бездна Жан-Марк започна да говори:

— Маду… Слушай! Току-що отнесоха Франсоаз в клиниката.

Ударът разтърси Мадлен. Тя почувствува, че ще последва нещо страшно, вцепени се и попита:

— В клиниката ли? Защо?

— Направи глупост!

— Каква глупост! Обясни ми!

— Погълнала е голямо количество гарденал9.

Макар че примря от уплаха, Мадлен не искаше да повярва на думите на Жан-Марк.

— Гарденал ли? — повтори тя, сякаш не бе разбрала. — И защо?

— Искала е да се самоубие, Маду.

— Ах, господи! — изстена тя.

— Доктор Мопел каза, че не може да я лекува вкъщи. Повика Бърза помощ. Сега тя е в клиниката в Ньойи. Там, нали разбираш, имат всичко, каквото трябва.

— Но нали не е в опасност?

— Напротив, Маду, положението е много сериозно. Мисля, че трябва да дойдеш.

При тия думи тя мина на другата крайност, помисли си, че е станало най-лошото. Лъжеха я. Франсоаз е мъртва. И ужасена, се почувствува съвсем смазана.

— Това ли е истината, Жан-Марк? — промълви тя със свито гърло.

— Кълна ти се, че да — отвърна той. — Но Мопел е все пак много загрижен.

— Добре! — каза тя. — Идвам.

Постави телефонната слушалка и поиска да се качи в стаята си, но краката й бяха подкосени. Едва дишайки, тя се отпусна в един фотьойл и с очи, препълнени със сълзи, се загледа в калните си ръце.

Макар че прозорецът на малката чакалня бе отворен, в помещението се чувствуваше особена болнична миризма. Седнала на един стол от никелирани тръби, Мадлен пушеше. Срещу нея, на подобен стол, седеше Карол, смълчана, със стиснати челюсти и слабо гримирано лице. Тя бе преметнала крак връз крак и опряла лакът на коляното си. Стискаше с ръка брадичката си и гледаше безчувствено към пода. Изящният й крак, обут в ниска бежова обувка от еленова кожа, се люлееше отпуснато напред-назад. Отдясно бе поставила чантата си от златиста крокодилска кожа, на чиято дръжка бе усукано шалчето й. Жан-Марк стоеше прав до вратата, облегнал гръб на стената, с ръце в джобовете. Лицето му бе небръснато и измъчено, очите му подути. Нито веднъж той не погледна мащехата си. И двамата имаха вид на хора, които чакат да бъдат повикани от следователя.

Мадлен загаси цигарата си в препълнения с угарки пепелник, поставен на ниска масичка, отрупана с измачкани списания, и отправи поглед към Даниел, който стоеше пред прозореца. Виждаше три четвърти от лицето му. Очевидно той още не съзнаваше какво точно се бе случило със сестра му. Поразен от нещастието, напразно се мъчеше да придаде на детското си лице някакъв мъжествен израз. От време на време долната му устна се отпускаше и той започваше дълбоко да въздиша. Мадлен погледна часовника си: четири и двадесет. Никога не бе карала така бързо колата си по пътя от Тюке до Париж. Бе дошла направо в клиниката. Тук бяха оперирали Даниел от апендицит преди седем години… Познато й бе всичко — малката градинка, тясната чакалня с тръбните мебели. Толкова много се безпокоеше тогава! Обаче за Даниел я бяха пуснали да влезе в стаята веднага след операцията, когато още не беше се пробудил от упойката. А сега защо такива мерки за Франсоаз? „Посещенията забранени до второ нареждане“. Четиридесет и пет минути, откакто е тук и чака сведения. На два пъти една санитарка се бе появила, за да успокои семейството: положението не се влошавало, лекарят реаниматор не напуска леглото на болната… Мадлен отвори чантата си, за да вземе друга цигара, и забеляза в страничното джобче писмото, което Франсоаз бе оставила за нея върху нощната си масичка. Жан-Марк й го предаде, като се извини, че го бе отворил: „Надявахме се да намерим някакви указания, нали разбираш… Трябваше да узнаем заради лекаря…“ Франсоаз не бе оставила писмо за никого другиго. Мадлен си приповтори съдържанието на бележката:

Според Карол и Даниел, които снощи бяха вечеряли с нея, Франсоаз отишла да си легне към девет и половина часа, като казала, че е малко уморена. Обаче не е изглеждала нито тъжна, нито загрижена. На сутринта Мерседес поискала да влезе в стаята, но вратата била заключена отвътре. И тъй като момичето не отговаряло, повикали портиера, който разбил бравата. Филип беше в Лондон и щеше да се върне след пет дни. А дотогава, мислеше си Мадлен, всичко ще се оправи, всичко с изключение отчаянието на Франсоаз. Как е могла тя, която бе толкова религиозна, да посегне на живота си? Отвращението от постъпката на Жан-Марк и Карол не можеше да бъде причина за такава лудост. Някакво друго чувство, много по-силно, я е подтикнало. Но какво? Любовно разочарование? Патрик? Преподавателят й по руски? Не, много малко време бе минало, откакто бяха говорили с нея за този човек: тогава Франсоаз изглеждаше леко увлечена и нищо повече…

— Ах, колко се бавят! — въздъхна Мадлен. — Надявам се все пак, че днес ще ни пуснат да я видим!

— Съмнявам се — каза Жан-Марк. — Знаеш ли, че когато доктор Мопел дойде вкъщи, тя беше в безсъзнание. Той веднага повика свой колега, доктор Шорус, токсиколог реаниматор. Именно този доктор Шорус поиска да я пренесат тук. Оттогава тя е с кислороден апарат, бият й стрихнин с различни стимулатори за възвръщане на живота…

Даниел се извърна. Той беше пребледнял. Устните му трепереха. Мадлен си помисли, не ще започне да крещи, но малкият не каза нищо, само наведе очи.

— Доктор Мопел бе така всеотдаен! — заговори Карол с ясен глас. — За нещастие трябваше да си отиде. Сега доктор Шорус се грижи за Франсоаз. Впрочем и той е много добър! Млад, енергичен…

Разярена от спокойния светски тон на Карол, Мадлен извади от чантата си цигара и я бутна в устата си. Жан-Марк й поднесе огън със запалката си. Тя се наведе над пламъка, дръпна, погълна лютивия дим и се вгледа настойчиво в племенника си отблизо, очи в очи. В дъното на тъмносините му зеници прочете колко много е съкрушен, разтревожен и страшно измъчен. Не беше на себе си. Дори сестра му да не е мислила за него, когато се е самоубивала, той се чувствуваше виновен.

Жан-Марк се изправи и постави запалката в джоба си. Карол не бе мръднала. Мадлен помисли за тайните връзки на тази двойка. Как може човек да допусне, че между двамата има нещо? Карол бе вече малко поувехнала, клепачите й бяха отпуснати, кожата на врата й бе леко набръчкана, устата й — порочна и опитна, докато Жан-Марк бе толкова свеж със своята млада кожа. „Нежен хлапак, нервен и разглезен, но с толкова чувствителна душа и до него тази егоистична, аморална и кокетна жена, която го води за носа. Сега той не смее да мръдне. Срам го е от моя поглед, пълен с укор. Или не, съвсем не го е грижа. Само е развълнуван от това, което се е случило със сестра му. Но всичко ще мине. Младите бързо забравят. Раните им лесно заздравяват“. Тя се облегна на стола. Тишината в тази бледозелена чакалня действуваше притъпяващо като упойка, вкарвана капка по капка в тялото. Четиримата, макар и загрижени за един живот, все пак нищо не можеха да си кажат. Страшна конспирация на прикриващи се от тактичност лъжци! В тази фалшива обстановка страданието се понасяше по-мъчно, отколкото в откровена среда. Нито една истина не трябваше да се разкрива само заради Даниел. Мадлен почувствува, че се задушава, и хвана шията си… Стъпки по коридора. Четирите глави едновременно се обърнаха към стъклената врата. Прозорецът бе матиран до половината. Една бяла касинка се появи и изчезна.

— Струва ми се, че наистина са ни забравили — каза Жан-Марк.

— Може би трябва да отидеш и да видиш — каза Карол.

— Няма да ме пуснат да вляза.

Изведнъж Мадлен си каза, че щом като санитарката толкова отдавна не е идвала, навярно положението на Франсоаз се е влошило. Обзе я ужас, който заглуши другите й мисли. Тя започна безмълвно да се моли на бледозелените стени, на кръглия светъл таван, на металическата дръжка на вратата, която не мърдаше, сякаш бе споена завинаги в това хоризонтално положение. „Не, нали не? Това е невъзможно, това никога няма да се случи! Несправедливо е! Не на Франсоаз, не на нея!…“ Даниел извади кърпа от джоба си и се изсекна. Беше хремав, чудно, по това време! Карол отвори чантата, провери нещо, затвори я и я остави. Кракът й, обут в обувка от еленова кожа, започна пак да се люлее. Откъм кухнята се разнесе миризма на топло ядене. По това време? Наистина в болниците рано поднасят вечерята. Освен това след осем часа не допускат посетители. Да си отидат, без да я видят. А, не!… Жан-Марк стана, погледна през стъклото на вратата и каза:

— Доктор Шорус.

Сърцето на Мадлен се сви. В чакалнята влезе мъж на около тридесет години, в бяла престилка, с кукленско лице, с руси коси, подстригани алаброс, и с очила, които, закачени на верижка, висяха на гърдите му. Вцепенена от страх, тя стана. И Карол се надигна от стола. Даниел и Жан-Марк се приближиха. Доктор Шорус уморено се усмихна.

— И така — каза той — тя вече реагира добре. Вярвам, че ще се оправи.

Мускулите на Мадлен се отпуснаха. Животът в нея се възвръщаше както у Франсоаз. Ах, този живот, напрегнат, топъл, скъпоценен, неоценим. И отпаднала от щастие, тя прошепна:

— Наистина ли е спасена, докторе?

— Предполагам. Ще бъда по-категоричен утре…

— Можем ли да я видим?

— Не преди да минат четиридесет и осем часа.

— Ами ако е по-добре?

— За нас тя е по-добре, но не и за вас.

След тия думи докторът се обърна към Карол. Очевидно в неговите очи тя бе единствената важна персона в семейството. А и тя се държеше така, че потвърждаваше мнението му — майчинско изражение, измъчено, изтерзано и обнадеждено едновременно. „Каква комедия“ — помисли си гневно Мадлен.

— Сега — подзе доктор Шорус — най-важното е, мадам, да се изолира дъщеря ви от външния свят. А дори и по-късно, когато застанете над леглото й, аз ви моля да се отнасяте с нея много предпазливо. Внимателно. Дълго време ще трябва да не й говорите за неща, които биха й напомняли за нейната отчаяна постъпка, не трябва да се дразни, помъчете се да й промените атмосферата, средата и да насочите вниманието й към нещо ново… Някои болни запазват упорито идеята си за самоубийство… Лошо разбрани, попаднали в лоша среда, те опитват отново…

— Господи! Колко е страшно! — изохка Карол. — Наистина ли така мислите…

— Не, аз се надявам, че нейният случай ще мине много добре, обаче мой дълг е да ви предупредя.

— Трябва ли да я надзираваме?

— Това е силно казано. Постарайте се просто тя да не се почувствува изоставена, пренебрегната и не оставяйте отровни лекарства на открито…

Докато той говореше, Карол притискаше малка кърпичка към носа си и мигаше често. Жан-Марк, който се бе посъвзел, попита:

— Какво й правите сега, докторе?

— Все още същото: интравенозна система с глюкозов серум с витамини и стимулатори.

— И наистина ли е по-добре? — попита Даниел загрижено.

— Ама разбира се!

— Ах! Благодаря, благодаря ви, докторе! — въздъхна Карол. — Ние сме много благодарни на вас и на доктор Мопел!

„Да, опасността е преминала — помисли си Мадлен. — Сега е добре. Няма какво повече да умуваме, трябва да разчитаме на това подобрение, да бъдем спокойни и убедени в душите си… Аз бях уверена, че ще бъде спасена. Не можех и да допусна друг край!…“

Когато доктор Шорус се оттегли, Даниел каза:

— Ох! Как бях пламнал!

Той гледаше около себе си със спортсменско задоволство. Мадлен разчорли косата му и го целуна.

— Всички бяхме на огън!

Карол започна да вее лицето си с шалчето, като се усмихваше.

— Какво безобразие, че ни забраняват да я видим! — подзе Даниел. — Всъщност татко ще се върне, когато ще можем да влизаме при нея!

— Да — каза Карол. — Надявам се, че дотогава ще можем да си я приберем вкъщи. Ако баща ти научи какво е направила!

— Не искаш ли да узнае?

— О, не! — каза Карол.

Мадлен отправи остър поглед към нея. Жан-Марк извърна глава. И двамата бяха потънали до гуша в калта.

— Защо? — попита Даниел.

— Слушай! — каза Карол. — Помисли малко! Баща ти и без това има много грижи! Няма да може да разбере, ще се разсърди на Франсоаз, а чу ли какво каза докторът! Не трябва никак да я тревожим. Ще измислим нещо: че… че се е отровила с консерви, че е получила чернодробна криза, че се налага да бъде известно време на легло… Нали така ще бъде по-добре, Мадлен?

Мадлен каза с усилие:

— Да.

— Добре! Добре — изръмжа Даниел. — А на мама, и на нея ли нищо няма да кажем?

— Не виждам защо трябва да се разгласява тази история — каза Карол. — Ти какво, недоволен ли си?

— Съвсем не.

— Е, добре! Тогава? Защо са тия гримаси?

Карол се засмя и погали бузата му с опакото на ръката си. Станала съучастница въпреки волята си, Мадлен разгневена започна да търси цигара в чантата си, но пакетчето й бе празно. Тя го смачка и хвърли на масата.

— Искаш ли една американска — попита Жан-Марк.

— Не — отвърна тя, — не ги обичам.