Ейглетиерови

IX

Най-после от толкова време насам в магазина на Мадлен се появи клиент, а ето че старата Мели я вика през полуотворената врата:

— Търсят ви по телефона!

Тя отправи съкрушен поглед към господин Фереро, собственика на Централния гараж, който проявяваше интерес към един сервиз за чай и кафе от шест сребърни парчета стил ампир. Искаше да го подари на жена си за Нова година, но намираше цената много висока. Ако го остави сега сам, имаше опасност да се откаже.

— Ще се върна след две минути! — каза му тя, като излезе тичешком.

Продажбите по това време бяха толкова редки, че щеше да й бъде много неприятно, ако изпуснеше този случай. И то заради един телефонен разговор, който навярно щеше да бъде с някой от колегите й. „Трябваше веднага да му направя 10 % отстъпка!“ — мислеше си тя, като вдигна телефонната слушалка. Но щом чу гласа от другия край на жицата, търговските й грижи се изпариха.

— Франсоаз! Милата ми! — извика тя. — Колко съм щастлива! Но защо ме търсиш по телефона? Нищо сериозно, надявам се…

— Не, Маду.

— Всички ли сте добре?

— Много сме добре.

— Изплаши ме! Предполагам, че се подготвяте да заминете в планината на ски. Къде ще отидете тази година?

— Пак в Шамони. И точно по този въпрос искам да ти говоря. Татко, Карол, Жан-Марк и Даниел заминават в края на седмицата. А мене, нали знаеш, ските не ме привличат много. Предпочитам да прекарам коледната ваканция в Тюке с тебе. Казах на татко. Той е съгласен. Но само ако не те безпокоя!…

— Да ме безпокоиш ли? — каза Мадлен, преизпълнена от радост. — Хайде де! Ще бъде прекрасно. Поне за мене! Няма ли да ти е скучно тук? В Тюке по Коледа — не е много весело.

Гласът на Франсоаз се понижи с един тон:

— Ало! Ало!… Лельо Маду, бих желала и Патрик да дойде.

— А!

Ентусиазмът на Мадлен рязко спадна. Тя се упрекна за наивността си. Как можа да повярва, ме Франсоаз желае да прекара петнадесет дни насаме с нея?

— Молбата ти е много сериозна — прошепна тя. — Ако баща ти научи…

— Защо пък искаш да научи?

Настъпи мълчание. Погледът на Мадлен се спря на колекцията от калай, наредена върху перваза на камината. Франсоаз още не бе я виждала. Всъщност тя не знаеше дори за хората подредба на стаите. Отдавна не бе идвала тук.

— Ако това те затруднява — подзе Франсоаз — Патрик ще спи другаде, в хотел.

— Не, изключено е! — каза Мадлен.

Нейното малко разочарование от накърненото самолюбие прерасна в трескаво съучастничество. Трябва ли да отблъсне тези две деца, чиито намерения биха така чисти и които я бяха избрали за съюзник? Не беше ли неин дълг, напротив, да ги закриля срещу брат си, много разсъдлив и много егоистичен, за да може да разбере величието на някои чувства? А освен това нали трябваше да опознае добре това момче; в Париж го бе само зърнала; сега нека използува този съвсем неочакван случай.

— Тук имам всичко необходимо — каза тя, — ти много добре знаеш! За тебе хубавата стая до моята, а за него малката, на тавана…

— О! Маду! Колко съм ти благодарна! — извика Франсоаз.

В настъпилата пауза Мадлен долови отсечено дишане; въздишки, сякаш младото момиче задържаше сълзите си.

— Франсоаз! Франсоаз! — каза тя.

— Да!

— Кога ще дойдете?

— Идващата събота, с вечерния влак.

— Радваш ли се?

— Много повече, отколкото можеш да си представиш!

Мадлен остави слушалката с впечатлението, че е извършила глупост, но едновременно с това се чувствуваше добре. Радостните грижи, които й предстояха като домакиня, като огромна вълна покриха страха й от съучастничеството. После тя се сети за господин Фереро, който я чакаше в магазина, прекоси улицата с три крачки и се изправи пред него пламнала от радост.

— Нямате ли нещо също така представително, но не толкова скъпо? — каза той.

Купувачът си тръгна с две сребърни чашки за ровки яйца, стил Луи XVI, които дори не бяха оригинални и на които Мадлен бе намалила цената само за да се отърве от тях.

Фереро едва се бе отдалечил и тя започна да обмисля какви мерки да вземе, за да бъде напълно свободна през празниците. В случай че има малко купувачи в дните между Коледа и Нова година, тя ще помоли съседката, госпожа Гурмон, да се занимава с магазина. Незаета с работа, пък и със самочувствието, че е познавачка на изкуството, госпожа Гурмон с радост ще я замества. Да не забрави да прибере малката масичка за табла, която бе дала за поправка… Трябва да попълни майсенския сервиз, като телефонира на Коло-Мерсие в Париж… А и негъра пушач, който все още е на поправка у господин Билярд, в Трувил… Досега бе ходила три пъти у него, за да ускори работата. Обаче той твърдеше, че половината от частите липсвали и затова съвсем бавно щял да възстанови механизма. Може би и няма да успее. Добре че бе купила тази антика почти за нищо. Дори и така, лишен от движения и музика, негърът пушач бе приятен за гледане. Тя реши да поиска от часовникаря да го монтира така, както си бе. На всяка цена автоматът трябваше да си бъде на място, вкъщи, когато Франсоаз и Патрик пристигнат.

Тя затвори магазина и изтича до колата си, все така паркирана пред църквата.

Като влезе в дюкянчето на господин Билард, тя най-напред забеляза своя автомат да стои върху тезгяха му. Около него имаше куп дружинки, зъбни колелца и други частички. Часовникарят го бе облякъл в дворцовия му костюм.

— Ще си го взема така — каза тя.

Господин Билард, който в момента поправяше някакъв часовник, вдигна своето състарено, дребно лице, усмихна се, свали лупата си и каза, като примигна:

— Почакайте!

Той взе едно ключе, пъхна го в гърба на човечето, завъртя го няколко пъти, като се вслушваше в скърцането на навиващата се пружина. И изведнъж Мадлен видя своя негър пушач да вдига на пресекулки ръката си и да допира до виолетовите си устни малка луличка с желязно капаче. В същото време от пеещата кутия тихо се разнесе тъжна, дрезгава песен.

Някой бе минал по коридора, тя бе уверена! Надигнала се в леглото си, Мадлен се ослуша. Нищо. Старата къща така си пукаше без причина през нощта. За пръв път от толкова дълго време всички стаи на къщата бяха обитаеми. Един млад живот сгряваше стените й. „Да приютява любовта под покрива си — това ще да е желанието на всяка къща“ — помисли си Мадлен. Тя пак си легна, затвори очи, но бе толкова възбудена, че не можеше да заспи. Не беше ли съблазнила дявола, като прибра тези деца в дома си? От една седмица те спяха тук, на десет крачки един от друг. Патрик трябваше да прекрачи три стъпала надолу и да блъсне една врата, за да се намери пред леглото на Франсоаз… Това удобство, предоставено на любовта им, би трябвало да ги подтикне към повече смелост. Във всеки случай Мадлен знаеше, че не би устояла, ако бе на мястото на племенницата си. Но Франсоаз бе толкова благоразумна, а пък Патрик толкова непредприемчив! Колко пъти вече, от страх да не ги притеснява, тя ги бе подканяла да излизат сами. Те отказваха и настояваха да бъде винаги с тях. Отегчаваха ли се, когато бяха сами, или пък, напротив, се страхуваха, че няма да могат да удържат страстта си, ако между тях няма трети човек? Вчера Мадлен поиска да среше по друг начин косите на племенницата си, да я гримира малко, но Франсоаз се разсърди.

— Ти си като мама! Непременно ли искаш да имам вид на манекен!

— Но не, Франсоаз, просто считам, че всяка жена трябва колкото се може повече да подчертава физическите си качества.

— А самата ти не се гримираш, не се докарваш!…

— Аз съм съвсем друго! Не съм вече млада!

— Но и преди не си го правила!

— Грешка е било.

— Всеки случай Патрик ме харесва така. Той се отвращава от гримираните момичета!

Разговорът се водеше пред Патрик, който побърза да подкрепи Франсоаз. Смешно момче! В продължение на една седмица той нито веднъж не бе възразил на своята годеница; нито веднъж не бе казал неочаквано някаква дума — безсмислена, блестяща или шокираща. На Бъдни вечер, след литургията в полунощ, на която бяха присъствували и тримата, не можа да изпие и половин чаша шампанско, защото главата го заболявала от вино — казваше той. Дори едва се докосна до ястията от омари и други морски деликатеси. Бавността, с която дъвчеше, бе учудваща. Мадлен, която ядеше бързо и с апетит, се измъчваше, като го гледаше как човърка яденето в чинията си, как мечтае след всеки залък и как безкрайно дъвче едно и също парченце. За да им създаде развлечения, Мадлен ги поразходи с колата си из околностите: Корниш Норманд, моста на Танкарвил, Онфльор, замъците, църквите… Те обикаляха от селище в селище, от паметник на паметник с прилежно старание. Патрик си бе купил „Синия пътеводител“ и четеше обясненията на висок глас. Възхищенията му никога не биваха спонтанни, а винаги свързани с коментарите на пътеводителя. И тъй като имаше силна памет, на другия ден той можеше да повтори почти дума по дума това, което бе научил днес. Имаше моменти, когато Мадлен си казваше, че това момче е неспособно да се разчувствува и че неговата цел в живота е не да се бори, да се радва, да твори и да живее, а да се учи навсякъде и по всяко време, като че ли за него времето за удоволствия е загубено време. Тя се запита какво би могла да предприеме утре с младите: да отидат до пристанището на Хавър или пък да се спуснат чак до Барфльор… Изведнъж пожела това, от което се бе страхувала досега: да чуе мъжки стъпки по коридора, една врата да се отвори и през стената шепот и щастливи въздишки. Тя бе влюбена в живота, в младостта… Но не, къщата спеше. Патрик и Франсоаз нямаха влечение един към друг. В тази къща само тя бе влюбена. Влюбена в живота, в младостта… Бедната глупачка, легнала нашироко в своето легло Луи XVI. Тя остана така дебнеща, нащрек в продължение на дълги минути, може би час. И накрая, когато си мислеше, че е напълно разсънена, заспа така тежко, сякаш потъна с камък на шия.

Бе девет часът сутринта, когато отвори очи. Никога не бе ставала толкова късно. Надникна бързо през прозореца и видя в градината Франсоаз и Патрик да се разхождат бавно, хванати ръка за ръка. Измита, сресана, облечена набързо с панталон и пуловер, тя слезе при тях и извика:

— Надявам се, че не сте ме чакали, за да закусите!

Да! Те я чакаха, в това време дори бяха ходили на църква, Франсоаз помогна на леля си да сложи масата. Купички, пълни с мляко с кафе, бял и ръжен хляб, буца масло и — в чест на гостите — гърне с желе от френско грозде, домашно производство, а плодовете — набрани от градината. Седнала на дървената скамейка срещу младите, Мадлен очакваше да ги види здравата огладнели. Но Франсоаз и сега, както и друг път, нямаше добър апетит. Патрик едва докосваше буцата масло, сякаш се страхуваше да не повреди някаква художествена творба, и с ножа си мажеше по филията хляб тънък, прозрачен пласт.

— Не обичате ли масло? — попита Мадлен.

— Да, да — отвърна той.

— Ами тогава намажете си както трябва!

— О, не, това ми е достатъчно, уверявам ви.

— Да не би да сте на диета все пак?

— Съвсем не!

— Ами нали няма да пренебрегнете желето ми от френско грозде!

Той взе само една лъжичка, размаза го на филията си и отхапа разсеяно. Половин минута по-късно още не бе глътнал хапката си. Силно раздразнена, Мадлен се питаше дали този човек поне усеща това, което яде толкова бавно. Преглътнал най-сетне залъка хляб, той отпи една глътка от млякото с кафе и не каза нито дума. Всъщност не бе похвалил Мадлен за онова ястие от раци на Бъдни вечер, нито пък за лимоновата й торта завчера, нито за уредбата на къщата, нито за мебелите. Може би поразен от някакво чудновато проклятие, той живее в един свят, лишен от цветове, аромати и вкус? Личността му сякаш се стремеше да отнеме всичко индивидуално от другите. Франсоаз под негово влияние навярно бе станала по-въздържана.

Когато Патрик си изтриваше устата със салфетката, Мадлен си спомни, че го е виждала с лула в ръка на снимката, която племенницата й бе показала.

— Мисля, че пушите лула! — каза тя.

— Отказах се преди повече от една година.

— Патрик има желязна воля — отбеляза Франсоаз.

Мадлен поклати хитро глава в знак на възхищение, запали цигара и попита:

— Неприятно ли ви е, че пуша пред вас?

— Напротив — отвърна той. — Ако съблазните не са пред човека, той не би имал никакви заслуги, като се въздържа.

Франсоаз му стисна ръката върху масата. Те си размениха светкавични погледи като бойскаути.

— Не е само това, мили деца! — каза Мадлен. — Какво ще правим днес?

— Трябва да отидем в Лисьо, за да разгледаме катедралата, която Франсоаз и аз не сме виждали — отвърна Патрик.

— Ще бъде прелестно! — каза Франсоаз.

Тя едва се доизказа и дъждът зачука по прозорците.

— Жалко! — извика тя. — При такъв дъжд нямам желание да излизам.

— Може би скоро ще спре! — каза Мадлен и започна да разтребва масата.

На вратата се почука. Влезе раздавачът, закрил чантата си с мушама. Той остави няколко каталога за Мадлен и две пощенски картички за Франсоаз. Едната бе от Шамони, изписана с едрия почерк на Карол. Франсоаз зачете на висок глас:

В единия край на картичката бяха нахвърлени подписите: татко, Жан-Марк, Даниел, Карол… Франсоаз взе другата картичка, наведе глава над нея, смръщи вежди и изведнъж се оживи.

— Я гледай! — каза тя със странен, малко разтреперан глас: — Знаете ли кой ми пише? Александър Козлов, моят преподавател в Института за източни езици!

— Ти ли си му дала адреса тук? — попита Мадлен.

— Не. Адресирана е за Париж, а портиерката я е препратила тук. Колко чуден човек! Картичката е написана на руски. Не съм още толкова подготвена, че да преведа написаното без речник. А съм оставила моя в Париж. Жалко!…

Тя въртеше замечтано картичката в ръцете си. Мадлен поиска да заговори за проектираното излизане с колата, но Франсоаз я изпревари:

— Разбирам тук-там по някоя дума, но не мога да схвана смисъла. Като че ли са стихове. Няма да се изненадам, ако са от Пушкин… Вярваш ли да намерим руско-френски речник в Довил?

— През летния сезон може би. Но сега, съмнявам се: три четвърти от книжарниците са затворени.

— Ами в Трувил?

— По-вероятно в Онфльор.

— Да вървим!

— Ами да! — каза Патрик. — Нали се чудехме къде да идем. Ето ни обекта. После, ако имаме време, ще отидем до Лисьо.

Мадлен прие програмата. Внезапното развеселяване на Франсоаз я заинтригува. След като бе отказала да се разхожда в дъжда, сега девойката бързаше да тръгнат.

Десет минути по-късно Мадлен беше вече зад волана. Вдясно до нея седеше Франсоаз, а зад гърба й Патрик. Без успех преровиха всички книжарници в Трувил. После се насочиха към Онфльор. Франсоаз беше много неспокойна.

— Необяснимо е просто, че в наше време във Франция трябва да се тича от град в град, за да се намери един руско-френски речник. Руският език е вече много разпространен…

— Но навярно не и в Калвадос! — каза Мадлен с лека иронична усмивка.

— Подиграваш се, Маду! Но и ти трябва да учиш руски. И каквато те знам, ще се увлечеш!

В Онфльор, в една книжарница на улица „Репюблик“, Франсоаз най-сетне откри толкова търсения речник. И веднага предложи да влязат в някое бистро, докато си разчете писмото. Тя съвсем не си даваше сметка, че това занимание няма да бъде така забавно за другите, както за нея. Те нахлуха в кафе-ресторанта срещу църквата „Сент Катрин“. Предвидила всичко, Франсоаз носеше в чантата си хартия и стило. Докато тя се мъчеше над превода, Патрик разлистваше „Синия пътеводител“, а Мадлен пушеше, загледана тъжно в дъжда, който се сипеше върху голямата дървена църква.

Най-после Франсоаз вдигна глава.

— Готово!

И зачете прочувствено:

— Нали е хубаво? — добави тя. — Не е от Пушкин, както предполагах, а от Лермонтов. Козлов е отбелязал автора в края. Ще се помъча да му отговоря на руски! О, разбира се, нещо съвсем просто!

Тя изписа чудновати думи върху своя лист, провери правописа им в речника, зачерква някои от тях, добави други и накрая се спря на един съвсем кратък израз. Мадлен се учуди на значението, което племенницата й отдаваше на това писмо и на отговора си: младите момичета са загадъчни…

— Какво му пишеш? — попита тя.

— Нищо особено: „Аз разбрах всичко. Благодаря“. И ще се подпиша.

Заедно с речника Франсоаз беше купила в книжарницата и една пощенска картичка с изглед от Онфльор. Тя преписа текста с особено старание и адресира картичката до Института за източни езици със забележката: „С молба да се предаде на адресата“. Щом като залепи марката и пусна картичката в една пощенска кутия, тя сякаш се върна на земята и запита непринудено:

— А сега накъде ще вървим?

Те обиколиха стария град, разгледаха музея „Буден“ и Музея на народното творчество, върнаха се на площада, заобиколен с тесни и високи къщи, покрити с плочки не само по покривите, но и по фасадите, обядваха в едно малко ресторантче близо до Комендантството. Рибата бе прекрасна, но така бавно им сервираха, че дори Патрик прояви нервност:

— Ако искаме да видим Лисьо преди мръкване, трябва вече да сме на път…

В Лисьо пристигнаха към четири часа следобед.

Вечерта, когато се прибраха вкъщи, Мадлен се чувствуваше отегчена от това туристическо препускане, но Патрик и Франсоаз сияеха: те бяха видели точно това, което трябваше да видят, бяха използували добре деня.

Нито той, нито тя бяха гладни. След студената вечеря Мадлен седна с младите пред камината, запали огън с дърва, постави на грамофона плочата с „Реквием“ на Моцарт и взе на колене ръкоделието си. Да слуша музика и да бродира с цветни конци — това бе най-приятното й занимание през зимните вечери. И Франсоаз сякаш се отдаде на това удоволствие, заслушана в пленяващата музика на оркестъра и хора. Обаче след пет минути Патрик прояви признаци на умора. Клепачите му трептяха неудържимо. В края на „Реквиема“ той каза:

— Малко съм изморен. Ако ми позволите, ще отида да си легна и ще почета.

Не след дълго и Франсоаз се прибра. Мадлен ги чу как трополят, всеки в стаята си, над главата й. После всичко в къщата затихна. Дъждът се стичаше по тъмните прозорци. От време на време вятърът разпръскваше пламъка в огнището. На бродерията едно цветче сякаш бе откъснато, обаче вдясно всичко бе завършено.

Мадлен се обърна към автомата, нави го, като че ли изпълняваше човешки дълг, за да му възвърне живота поне веднъж в деня. После го загледа как надига лулата си, клатейки рязко глава. С кръглите си очи, с изкривената си перука и с тоя блажен вид той й благодареше.