Ейглетиерови

XXV

Наведена над тетрадката си, Франсоаз записваше по нещо, не слушаше добре и съжаляваше, че бе дошла. Мъжът, който предаваше урока си пред четиридесет внимателни слушатели, нямаше нищо общо с онзи, който миналата нощ я бе държал в обятията си. Тя мъчно можеше да се убеди, че това уравновесено и волево лице бе същото, което бе издебнала вчера сутрин в полумрака, сломено от страст; че този наставнически глас, който в момента обясняваше един руски текст със сложен синтаксис, й бе шепнал думи, споменът, за които я изгаряше. А от своя страна, той я гледаше така, както гледаше всички други студенти. Това, което за нея бе най-същественото в живота, навярно за него бе нещо второстепенно. Той помоли Шантал Огюстини да преведе една басня от Крилов, изпита Жилбер Моро за спрежението на някои глаголи, които се срещат в първите строфи. Франсоаз се страхуваше, да не би да зададе и на нея някой въпрос по граматика. В състоянието, в което се намираше, тя щеше да бъде неспособна да отговори. Но той я остави на мира да се унася в любовни мисли и страдания. Обедът в семейството, от който толкова много се страхуваше, премина благополучно в кръга на баща й, изцяло зает със своите дела, на малкия й брат, който говореше само за предстоящото си пътешествие, и на мащехата, която трептеше от миловидност. Нито намек за снощното й бягство. Карол бе подготвила почвата. Благодарение на нея и най-дръзките лъжи можеха да звучат като истини. А тази вечер очакваха Жан-Марк вкъщи. Той щеше да се изненада, като види Франсоаз, която му бе казала тази сутрин, че иска да отиде да живее при майка им. Но тя ще му обясни. Нали сега той бе нейният довереник. Изтръпна, защото Александър Козлов повиши глас:

— Вие не сте достатъчно подготвени… Изпитите наближават… Ако не положите повече усилия…

Тия строги думи не я засегнаха. Тя не бе вече от този курс. Струваше й се, че много тайнствено бе загубила желанието си да учи. Дали чувството, което изпитваше към Александър Козлов, бе толкова силно, че не можеше да се занимава с нищо друго? Във всеки случай руският език, който толкова много я привличаше, сега не я интересуваше. Никога няма да го научи, ще я скъсат на изпита… Голяма работа! Сега я вълнуваше само мисълта какво ще стане между нея и този мъж след малко, утре, вдругиден… Шумът от стъпки я стресна в момента на тези размишления. Часът бе свършил. Момичетата заобиколиха Александър Козлов. Всяка искаше да го пита нещо. Досадна сцена! Тя реши, че той прекалява с любезността си в обясненията към някои студентки. Може би беше правил любов с някоя от тях? Но не, тя щеше да научи, да почувствува. Освен това нито една от тях не бе красива. Че какво от това? Той не търсеше красиви момичета! Доказателство!… Залата се опразни. Франсоаз излезе последна, Александър Козлов я спря на вратата.

— Не можех повече да остана — измънка тя. — Трябваше да се прибера вкъщи…

— Можеше да ме събудиш!

— Беше ли нужно? Знаех, че ще ви видя тук, още днес следобед…

— Какво ще правиш сега?

— Нищо.

— Искаш ли да дойдеш при мене след един час?

Гледаше я право в очите нежно и настойчиво. Неочаквано тя пожела да бъде пак в обятията му. С разтреперани крака прошепна:

— Да.

Той си отиде. Тя се позабави няколко минути в библиотеката, докато се съвземе и излезе.

На улицата се сблъска с Патрик, който я чакаше. Бе забравила, че има среща с него. Ядоса се, че положението се усложнява. Колко малки бяха очите му зад тия очила! А досега не бе забелязала!

— Най-после да те видя! — каза той. — От колко време!… Какво става с тебе?

— Много бях заета тези дни!

— Забелязах! Колкото пъти ти телефонирах, все не можех да те намеря!

— Все пак вчера ти се обадих.

— Да, по чудо!

Направиха няколко крачки по посока към Сена.

— Можем да пием по чашка — предложи той.

— Знаеш… Много бързам — отвърна Франсоаз.

— Какво значи това бързам? Нали се уговорихме да се срещнем в четири часа!…

— За нещастие случи ми се нещо непредвидено… Едно задължение в последния момент… Глупава работа!

— Не си ли свободна?

— Не… Но все пак няколко минути… Ще си поговорим така, като вървим… Аз тъкмо исках да ти кажа, Патрик… Мисля, че ние, ти и аз, не си подхождаме… Изпитвам към тебе голямо приятелство, голяма обич, обаче това е недостатъчно, за да се изгради един живот…

Изведнъж й се стори, че е много лесно да скъса. Думите й идваха сами, тласкани от една ясна и неоспорима мисъл. Патрик надигна глава. Учудването му придаваше глупав вид.

— Хм! Не съм съгласен! — каза той. — Съвсем не съм съгласен! Може би преживяваш някаква криза. Това е типично за жените! Но аз, който не съм си загубил ума…

Тя с досада слушаше неговите възражения, въпроси и увещанията му. Той искаше да узнае какво е станало. Не обича ли някой друг? Дали не е направил нещо, което тя не е харесала? Човек не може да се отдръпва така без причина! Ами проектите им? Може ли да се откаже от тях още при първо хрумване!… А самият той я обича, не се е променил… На всичко тя отвръщаше уклончиво и със студен тон. Колкото повече той упорствуваше, толкова по-спокойно тя го осъждаше. Начинът, по който изказваше мъката си, не я разчувствува. Влюбена в друг мъж, тя не можеше да се смили над него. Дори й се струваше, че Патрик е неспособен да страда. Искаше й се да го измете от пътя си. Наистина любовта е жестоко чувство. Бе обещала да бъде в пет часа у Александър Козлов. Беше четири и двадесет. Като стигнаха до кея, тя се завъртя на токчетата си и се насочи към улица „Сен Пер“.

— Защо тръгваш натам? — попита Патрик.

Вместо да отвърне, тя въздъхна:

— Бедни ми Патрик, недей спори, защото е излишно. Няма да се откажа от решението си. Трябва да се разделим.

— Накратко казано, отричаш се от думата си? — каза той с такова високомерие, което й се видя смешно.

— Както щеш…

— Добре! Аз обаче не се отказвам от това, което съм ти казал! Впрочем убеден съм, че си тръгнала по крив път. Ще те чакам колкото е необходимо.

Тя бе трогната от упоритостта му. Никаква изява на отчаяние, но смирено разчитане на бъдещето. Това бе истинският Патрик!

— Искаш ли да останем приятели? — подзе той.

— Ами да.

— Ще ти телефонирам тези дни. Не по-рано от събота. Трябва да се подготвя за един колоквиум. Но след това…

— Добре!

— Мога ли да те придружа, още малко?

— Не, Патрик!

Подаде му ръка. Той я стисна леко, с върха на пръстите си, погледна я безизразно, обърна се и тръгна.

Дълго време тя не можа да се освободи от мисълта, че е извършила лоша постъпка. Това чувство се разсея чак когато стигна на улица „Бак“. Беше пет и десет и тя съжали, че е загубила десет минути. Нямаше ли да й се скара Александър Козлов, загдето бе закъсняла? Изкачи стълбите с препълнено от плаха радост сърце.

Даниел излезе от кабинета, като стъпваше внимателно върху килима, сякаш той бе отрупан с цветя. Това, което бе решено тук за десет минути, надминаваше всичките му мечти. Вместо да изпрати писмото, което вчера бе написал на пишеща машина, той бе решил, когато излизаше от лицея, да хване бика за рогата — да отиде сам във фирмата „Кодак-Пате“ и да помоли за среща с директора. В случай на отказ щеше да поиска да го приеме друг път. Тия работи трябва да се уговарят лично. Всичко тръгна като по релси. Естествено прие го не директорът, а друг някакъв господин, също така важен. Беше на солидна възраст, най-малко на четиридесет, носеше очила и пушеше малка лютива пура. Отначало Даниел се изплаши, но постепенно, окуражен от усмивката на събеседника си, успя да изложи проекта си така свободно, както пред своите съученици. В резултат личността, като се усмихваше все по-широко, повика една секретарка, издиктува й писмо, което подписа…

Излязъл веднъж на улицата, Даниел зачете документа с такова вълнение, сякаш държеше в ръцете си военна заповед:

Даниел изпъчи гърди. Един човек, когото виждаше за първи път, му бе оказал доверие. Той щеше да отпътува с апарати, които струваха хиляди франкове. Отнесоха се към него като към професионален репортьор, пишеха му „Господине“, пожелаваха му успех, той ще учуди света! Горделива усмивка се появи по устните му. Струваше му се, че тази неволна усмивка се предава и на минувачите, че целият свят го намира за симпатичен, че на земята има само щастливи хора. Сега, когато бе уверен, че ще има последен модел снимачна камера и ленти, въпросът за репортажите бе напълно решен. Оставаше пътуването. Той не искаше да похарчи още при тръгването си стипендията от четиристотин и петдесет франка. Пък и това не бяха много пари. Ще може ли там, намясто, да си намери някаква работа, за да има с какво да живее? Трябваше да се подготви за тежки дни. Утре, четвъртък, имаше свободен полуден. В различните мореплавателни компании ще проучи дали не би могъл да получи билет с намаление (дори гратис, защо не?) от Марсилия до Абиджан в някой товарен кораб. Сгъна писмото, постави го в портфейла си и с радост си помисли за изненадата в семейството, когато тази вечер, на масата, съобщи резултата от своите постъпки. Точно тази вечер Жан-Марк ще си бъде вкъщи. И двамата ще бъдат център на внимание! Обзе го желание да литне. Качи се на мотопеда си, натисна педала и изпита голямо удоволствие, когато моторчето забръмча. Този шум бе за него символ на силата, на здравето в живота. Как може човек да обича тишината? Той потегли бързо с писмото до сърцето си.

Писмото мина от ръка в ръка и обиколи масата. Даниел тържествуващ наблюдаваше изражението на всяко лице: най-учудена бе Карол, чиито очи хитро блестяха. Тя се наведе любезно към Франсоаз, която бе малко замечтана, малко отпусната, както обикновено, и извика:

— Прочети! Това е нечувано! Даниел, ти си се наредил като бог!

— По-добре кажи, че има страшен късмет! — подхвърли Жан-Марк.

— Защо? — извика Даниел. — Опитах и това е!

— И си попаднал на изключително разбран тип!

— Защото знаех как да му обясня! На мое място ти би мънкал!

— Да, положително! — каза Жан-Марк, като се засмя малко надменно.

Даниел се вгледа в баща си: и той изглеждаше доволен, но се въздържаше да изкаже мнението си. Филип поиска пак писмото, прочете го отново и каза:

— Трябва да се застраховат всички тези материали.

— Ах, така ли? — каза Даниел. — Че защо?

— В случай че ги похабиш или загубиш…

— Това е вярно!

— И тъй като си още малолетен, вероятно ще трябва да направя застраховката на мое име. А как смяташ да уредиш пътуването си?

Даниел се наду от важност. Беше център на внимание. Докато Мерседес сменяше чиниите, той обясни бавно как бе решил да действува — още утре ще обиколи различните параходни компании. Баща му го прекъсна:

— Никой няма да ти даде безплатен билет. Най-добре ще бъде да си купиш един билет трета класа за някой пътнически кораб, който пътува между Марсилия и Абиджан.

— Много е скъпо, татко! — каза Даниел.

— Не повече от шестстотин франка!

— А пък аз ще получа четиристотин и петдесет!

— Ще те финансирам до разликата. А когато пристигнеш там, ще се отнесеш до един от моите клиенти, господин Томасин, който живее в Абиджан. Ще му пиша. При нужда ще ти дава пари до една известна сума, която ще определим заедно с тебе.

— А как ще върна тия пари? — попита Даниел.

— Не се грижи за това! Аз, твоят баща, имам право да те улесня малко в това начинание.

Даниел се отчая:

— Ти нищо не си разбрал, татко! Според правилника аз трябва да посрещам всичките си разходи само с пари, които лично ще припечелвам там, на място.

Филип направи снизходителна гримаса.

— По принцип да. Но кой ще вземе да проверява? Никой! Ще бъдеш голям глупак, ако не се възползуваш от малките възможности, които ти предлагам. Впрочем сигурен съм, че всичките ти приятели ще направят същото.

— А пък аз съм сигурен, че не! — извика Даниел с пламнало лице.

— Защо?

— Защото са като мене. За тях най-важното е да играят честно!

— И да спечелят!

— Но не с измама, татко. Ако играят нечестно, ще бъдат много смешни. Всичко ще се изопачи!…

Настъпи мълчание. Даниел огледа всички. Баща му го наблюдаваше с насмешка. Карол му се усмихваше любовно, Жан-Марк, блед и замислен, гледаше нанякъде, Франсоаз с наведена глава чупеше нервно коричка хляб с пръстите си.

— Добре — каза Филип — действувай както искаш!

Мерседес поднесе плодове. Даниел прибра писмото и го пъхна в джоба си между две парчета мукава, за да не го измачка.

— Утре Франсоаз ще обядва с мене — каза Жан-Марк, — ако нямате нищо против!

— Може, разбира се! — каза Карол.

Даниел очакваше, че поканата ще важи и за него, но нито Жан-Марк, нито Франсоаз показаха, че държат на неговото присъствие. Той бързо се утеши, като помисли за битките, които му предстояха в канторите на параходните дружества. А през юли приключението! Щеше да пътува най-малко две седмици по море, докато стигне в Абиджан. В открито море, клатушкане на кораба, промяна на часа, хвърчащи риби, вечери на мостика, а над главата — всички звезди на Южното полукълбо. В най-хубавата част на пътуването Даниел чу как баща му съобщи със загрижен тон, че следващата седмица е принуден да отпътува за Лондон.

— Пак ли? — извика Карол.

— Отчаян съм, мила — каза Филип, като взе ръката й и я допря до устните си. — Обаче не мога да поверя на никого договарянето с тръста Хопкинс, нали знаеш…

Тя имаше отчаян, разгневен вид. Даниел я оправдаваше. Трябва да е много неприятно за една жена да има съпруг, който винаги е на път! Но, от друга страна, когато бъде женен, и той без съмнение често ще напуска дома си, за да предприема големи пътешествия. Бедната Даниела! Но дали ще се ожени за нея? Нямаше нищо по-несигурно от това. Искаше му се да си поживее добре, преди да сключи брак.

— Колко време смяташ да отсъствуваш? — попита Карол предпазливо.

— Два или три дни — отвърна Филип.

— Казваш така, но като стигнеш там, ще намериш хиляди причини, за да останеш по-дълго!

Филип се засмя с широко отворена уста.

— Кълна ти се, че няма!

И победена, Карол също се засмя, като отправи към съпруга си поглед на влюбена, снизходителна жена, която прощава всичко. Даниел се възхити на разбирателството им. Рядко можеше да се намери така здраво свързана двойка на техните години! Жан-Марк и Франсоаз, заболи носове в чиниите си, не изглеждаха възхитени, че имат такива родители.

След вечерята Даниел се прибра в стаята си, за да се подготви за класното по история, което бе тежко бреме за него, тъй като оставаха още шест седмици до решителните изпити. В класа си бяха дали дума, че никой няма да напише повече от десет реда. Ще падне голяма сеч, каквато не можеха да си представят. Учителите правеха всичко възможно, за да отвратят учениците от сериозна работа, дори и правителството тази година беше против младежта. Като си каза това, Даниел пак се унесе в мисли по предстоящото пътуване и не можа да погледне сериозно на възмущението си. Въставаше за миг, сякаш правеше гимнастика, за да не надебелява. Едва бе потънал в тетрадките си, и вратата се отвори. Франсоаз нахлу като хала. Изразът на лицето й бе особен — страните й бледи, очите пълни със сълзи. Тя го целуна и каза:

— Много добре направи, като възрази на татко! Няма да лъжеш! Бъди честен, моля те, Даниел!

После излезе тичешком. Той нищо не можа да разбере. Навярно момичетата, общо взето, лесно откачат. Обаче досега бе считал сестра си за щастливо изключение. Дали не бе и тя като другите? В края на краищата той си я обичаше такава, каквато беше — заплесната, нежна и трудолюбива. Пусна плочата, стана и направи няколко стъпки от новия танц, за който Даниела му бе говорила. Обаче не можеше да си припомни дали трябва да направи две крачки напред, две встрани и тогава да подскочи, или пък да подскача след всяка стъпка. Всъщност това нямаше никакво значение. Само глупаците могат да поставят танците над всичко. Човек не може да бъде едновременно изследовател и изпълнител на последните модерни танци. Той се подруса две минути, изгуби такта, отчая се, седна под лампиона риба луна със светещ корем и продължи да учи история, като клатеше глава и щракаше с пръсти.