Ейглетиерови

XXVIII

— Защо дойде? — прошепна Франсоаз.

— Исках да те видя, мила — каза Мадлен, като седна до леглото й. — Намирах се в Париж и…

— Лъжеш.

— Не.

— Наистина лъжеш.

Франсоаз говореше с далечен, глух глас. Погледът й, отправен към Мадлен, не можеше да се съсредоточи, отминаваше я, сякаш гледаше нещо отвъд стените. По бледото й лице се четеше пълно безразличие. Иглата на системата, забита във вената на лявата й ръка, бе закрепена с лейкопласт. От шишето, поставено на стойка, серумът слизаше капка по капка по тънката тръбичка. От време на време лъскави мехурчета се издигаха от прозрачната течност в шишето. Мадлен разгледа малката, гола, чиста и безлична болнична стая, боядисана в синьо, и пак отправи очи към племенничката си, скована сякаш в този сложен апарат, и сърцето й се сви от съчувствие. Карол и Жан-Марк лесно бяха се съгласили, че ще бъде по-добре тя да отиде сама на това първо посещение при Франсоаз; ще ги повика след това, ако момичето прояви желание да ги види. Четиридесет и осем часа от трагедията! Франсоаз бе спасена, но нейното сдържано, почти студено изражение на лицето свидетелствуваше за тежката рана, навярно засегнала дълбоко тялото и душата й. Сега тя не знаеше нито кого мрази, нито кого обича. Изглеждаше недоволна, че леля й е дошла. За нея и Мадлен бе от света на другите, от този свят, който бе пожелала да напусне и в който сега я принуждаваха да се върне.

— Жадна ли си? — попита Мадлен, за да наруши мълчанието.

Без да трепне с клепаните и почти без да мръдне устните си, Франсоаз въздъхна:

— Не.

— Докторът каза, че утре няма вече да те измъчва с тази система.

— Да.

— Много е добър този Мопел…

— Да.

— Искаш ли да ти донеса нещо от къщи?

Вместо да отговори, Франсоаз попита:

— Колко е часът?

— Три и десет.

— Кой ден сме?

— Сряда. Защо?

— Така, за нищо.

Настъпи дълга пауза. Легнала по гръб, с прободена ръка, с мътен поглед, Франсоаз дишаше спокойно. Изведнъж заговори, като се задъхваше:

— Сама ли дойде?

— Разбира се! — каза Мадлен.

— А другите?

— Другите ли?

— Да, Жан-Марк, Даниел, татко, мама…

— Ще дойдат по-късно, ако искаш.

— Не! В никакъв случай! Не искам никого да видя!… Никого!…

Червенина обля скулите й. Тя извърна глава към Мадлен, без да се надига от възглавницата, и очите й се напълниха със сълзи.

— Кога ще се върнеш в Тюке? — прошепна тя.

— Когато оздравееш.

— Отведи ме!

— Да, миличка.

— Каза да, но без да мислиш.

— Разбира се, че да…

— Отведи ме, отведи ме веднага, Маду…

— Трябва докторът да разреши.

— Повикай го тогава… Обясни му… Бързо! Бързо!… Ние двете с тебе там… Само ние двете…

Тя млъкна. Сълзи течаха по бузите й. Мадлен поиска да я целуне; тя се отдръпна настръхнала, с блуждаещ поглед:

— Не, остави ме, остави ме…

— Но…

— Остави ме, Маду… Не ме докосвай…

Мадлен се облегна на стола и внимателно, с особена загриженост се загледа в племенничката си: едно живо същество с одрана кожа, което вие от болка и при най-малкото докосване. Навярно никога не ще могат да узнаят защо се е опитала да се самоубие. А когато оздравее, тя още по-яростно ще пази тайната си. Да заминат в Тюке, само двете? Да, може би… Това бе най-доброто разрешение! Франсоаз изглеждаше успокоена — чертите на лицето й отпуснати, очите затворени, ръцете протегнати по дължината на тялото й. Мехурчетата продължаваха да подскачат в шишето със серум. Леко звънтене долиташе от вътрешността на клиниката, като шум в препълнен хотел. Невъзможността да пуши обтягаше нервите на Мадлен. Тя извади от чантата си една кутийка кашу10, взе няколко хапчета, лапна ги и започна да ги смучи с гримаса.

— Не е хубаво, ей! — каза Франсоаз с тих глас, почти без да вдигне клепачите си. — Тук можеш да пушиш, знаеш ли…

— Не, не — каза Мадлен. — Ще издържа.

Настъпи пак дълго мълчание. Една санитарка влезе да провери шишето със серума, каза две любезни думи, усмихна се и се измъкна.

— Изглежда много мила — каза Мадлен.

— Да — прошепна Франсоаз. — Обаче не обичам дежурните през нощта… Искам ти да останеш при мене. Ще поставят едно легло до моето. Ще спиш тук… Нали така направи за Даниел, когато бе опериран, спомняш ли си…

Мадлен така силно се развълнува, че за миг се почувствува замаяна. После бързо се съвзе от изненадата, обзета от неочаквана енергия. Всичките й сили, разпръснати в отчаянието, сега се възвръщаха, за да се насочат към една точно определена цел.

— Ще се погрижа за всичко това още сега! — каза тя.

И тръгна към вратата, като забрави да стъпва на пръсти. В коридора се сблъска с доктор Мопел, който идваше да прегледа болната.

Карол накара Мадлен да седне на дивана, после се настани до нея. С ръце в полата си и навела се напред към нея, тя попита с израз на нетърпеливо, загрижено любопитство:

— И така, как я намирате?

— Много спокойна — отвърна Мадлен.

— Каза ли ви защо е направила това?

— Не. Впрочем засега аз не искам да узная.

— Имате право. Най-важното сега е да се оправи.

— И да не повтори!

— Разбира се! Ах, каква история! Бедната Франсоаз. Ще отида да я видя утре сутринта…

Мадлен запали цигара, сбръчка чело и каза:

— Моля ви, не правете това.

— Защо?

— Още е много слаба, много разстроена…

— Ще остана при нея само десет минути.

— Тя не иска да види никого.

— Как така не иска да види никого? Ами вас?

— Аз, аз съм друго нещо…

Лицето на Карол сякаш се сви. Погледът й между спуснатите клепачи стана мрачен. Тя заговори със злъчен тон:

— Не мога да разбера… Струва ми се все пак, че аз съм й много близка… толкова близка, колкото и вие, Мадлен… След всичко, което се случи, естествено е да я видя, да й засвидетелствувам моята загриженост, моята обич…

— В цялата тази история няма нищо естествено, вие добре знаете, Карол — каза Мадлен, като я гледаше проницателно.

Последните слънчеви лъчи нахлуваха в хола през двата прозореца, отворени към градината. Птици се препираха шумно по дърветата. Зад това припряно цвъртене в далечината се чуваше глухото боботене на колите по кейовете на Сена. Без да обърне внимание на забележката на Мадлен, Карол продължи със загриженост:

— … А освен това трябва да се подготви завръщането на Франсоаз тук… Трябва да се вземат някои мерки. Филип се връща вдругиден и не зная дали вие си давате сметка…

— Толкова добре си давам сметка, че ще отведа Франсоаз в Тюке — отвърна Мадлен.

Карол подскочи.

— Това е необмислено!

— Много добре е обмислено.

— Трябваше да се посъветвате с мене!

— Предпочетох да се посъветвам с доктор Мопел.

— И разбира се, той е съгласен?

— Не само е съгласен, но счита, че това трябва да стане колкото може по-скоро. Ще заминем направо от клиниката в петък сутринта.

— Вдругиден!? — извика Карол. — Денят, в който баща й пристига!

— Е, да! Точно тогава!

— Той ще иска да я види.

— Нали ви казах, че Франсоаз не иска да види никого!

— Това е детинщина!

— Не, Карол.

Огряна от слънцето, Карол леко се отдръпна.

— Намирам, че е неблагоразумно, Мадлен, винаги вие да налагате волята си в тази къща! — каза тя. — Все пак на Филип принадлежи правото да решава…

— Какво ще решава той, щом като вие не го осведомявате за нищо? — каза Мадлен иронично.

Тя имаше чувството, че си отмъщава на тази своя съперница, която от дълго време властваше над нея. Беше й приятно да я гледа как негодува, как се мъчи да овладее мислите си, как мъчно намира думите си.

— Питам се как да обясня на Филип, че дъщеря му е заминала, без да го дочака? — измърмори Карол сърдито.

Мадлен изпита удоволствие да потвърди своето превъзходство:

— Та вие самата го измислихте онзи ден: Франсоаз се е отровила с развалени консерви, лекарят й е препоръчал абсолютна почивка, строг режим…

— Всичко това може да стане в Париж!

— Да, но Франсоаз предпочита Тюке.

— Филип ще се разгневи! И все пак, ако тя дойде с вас в Тюке, ще трябва бързо да се върне за изпитите си в края на семестъра.

— О, изпитите! Това е толкова незначително след всичко, което преживяхме!

— А освен това предстои обиколката ни из Гърция през юли…

— Нима мислите все пак да я водите там?

— Но, разбира се, разбира се!… Отдавна е решено! Пътуването ще й се отрази много добре!

— Като ви гледа всеки ден между баща си и брат си? Много се учудвам! Не, Карол, колкото по-малко се занимавате с Франсоаз, толкова по-добре ще бъде за нея.

— Скъпа Мадлен, вие, изглежда, забравяте, че аз не съм сама. Филип трябва да си каже, думата. Ако аз му съобщя, че дъщеря му отказва да замине с нас…

— Не размахвайте така Филип като някакво плашило! — каза силно раздразнено Мадлен. — Той ще се разсърди и ще крещи само ако вие го насъскате. А пък не мисля, че това е във ваш интерес!

Карол взе една възглавничка от дивана, започна да я мачка, да я тупа, за да я оправи, и накрая заговори кротко:

— Защо винаги наблягате на моя интерес? Аз имам предвид само интереса на Франсоаз.

Това лицемерие задуши Мадлен. Без да чака да се успокои, силно разгневена, тя се нахвърли отново върху нея:

— Ах, не така, Карол! Стига вече! Вие забравяте, че заради вас и Жан-Марк атмосферата в тази къща стана непоносима за това дете! Тя бе много чиста, за да понесе вашите мръсни отношения! От това главата й пламна! Заради това е поискала да умре!…

Докато Мадлен говореше, лицето на Карол се проясни и по него заигра подигравателна усмивка. Очите й, зъбите й блестяха в полумрака. Лицето й се преобрази — стана свирепо и злорадо. И когато Мадлен млъкна задъхана, тя каза:

— Забелязвам, че вие изоставате, скъпа моя Мадлен. И то доста! Дали Франсоаз не е скрила нещо от вас? Във всеки случай тя не е така невинна, както вие си въобразявате. Извършила е тази глупост от разочарование в любовта.

— Какво ли не измисляте, за да се оправдаете!

— Ако исках да измислям, щях да намеря нещо много по-оригинално, отколкото историята на едно момиче, което спи със своя учител.

— Какво?

Мадлен посрещна удара и преди още да почувствува болка, разбра, че раната е дълбока.

— Попитайте Франсоаз, ако не ми вярвате — продължи Карол. — Този човек, когото и двете сме виждали, всъщност не е лош. Обаче той е много възрастен за нея, пък е и с такива разбирания, които не се покриват с нейните. Жалко е, че с него започва първите си стъпки като жена!…

Тя продължаваше да се усмихва, спокойна, самоуверена, дръзка. Като се бореше с всички сили срещу този неоспорим факт, Мадлен едва промълви:

— Тя ли ви призна?

— Не. Но това е абсолютно вярно. Тя не спа вкъщи, прекарала е нощта с този човек, а после, в пет часа сутринта, е отишла при Жан-Марк и със сълзи на очи му е разказала своята история. Разбира се, той се е помъчил да я вразуми, да я успокои, но — вие добре познавате Франсоаз! — тя взема всичко така присърце!…

От няколко секунди Мадлен чувствуваше, че се задушава. Сега вече не можеше да отрече поражението си — беше повалена на земята. А пред нея другата тържествуваше с гримаса на съчувствие и подигравка. Колко много се е измъчвала Франсоаз, докато стигне до тази крайност. За едно същество като нея по-тежко бе да се отврати от себе си, отколкото да може да уважава другите. Но този човек!… Не е ли могъл да разбере, че ако за някоя друга това няма никакво значение, за нея е истинска гибел! Ах, той е безскрупулен! С вълчи зъби.

Ненаситен в живота като ламя. Също като Карол, и Франсоаз в тази менажерия! Потъпкана, унизена, изкаляна!

Слънцето се бе скрило зад къщите в дъното на градината. Стана по-хладно. След дълго мълчание Карол, която наблюдаваше зълва си с любопитство, каза:

— Внимавайте да не направите лоша услуга на Франсоаз, като се отнасяте към нея с голямо снизхождение.

— А вие — възрази Мадлен — внимавайте да не я хвърлите в отчаяние, като я нагрубявате. При втория случай тя ще знае как да постъпи!

— Кой ще я нагрубява? Щом като не иска да види никого, кажете й, че аз ще се постарая баща й нищо да не разбере. Колкото е по-спокойна, толкова по-бързо ще оздравее. Кога ще я видите пак?

— Тази вечер. Позволиха ми да спя в клиниката при нея.

Карол наведе глава, сякаш искаше да покаже, че разбира голямото значение на това благоволение.

— Наистина тя ви обича много!

— Бих искала да взема от стаята й някои неща, които й трябват — каза Мадлен.

— Моля ви, заповядайте.

Станаха едновременно. Карол отвори вратата на хола и се отдръпна, за да мине зълва й. „Чудно — помисли си Мадлен, — никога няма да успея да намразя тази жена! Винаги когато най-жестоко я обвинявам, тя ме изненадва с нещо и ме обезоръжава. Красотата й? Не, а нейната самоувереност и в най-тежките моменти може би. Или по-точно, смелостта, с която се бори, за да бъде щастлива“. Тя премина по коридора и влезе в стаята на Франсоаз. Всичко бе на мястото си — мебелите, книгите и учебниците. Смути я тишината в тази необитаема стая. Отвори гардероба. На закачалката висяха дрехите на една мъртва.