Ейглетиерови

XV

От прозореца на стаята си Жан-Марк видя как Мадлен излезе от колата, как се наведе под чадъра, който Даниел държеше отворен над нея, и как изтича до тротоара, като избягваше локвите. Той изпита такова силно облекчение, че сам се изненада. Най-сетне тя бе тук, със своето хубаво откровено лице, със своя солиден вид. И сега, както в детството, му се струваше, че е достатъчно тя да се появи, за да бъде всичко в ред. Самото й присъствие ще му помогне да превъзмогне любовта си. Стъпки и весели гласове се приближиха. Карол, Даниел и Франсоаз водеха Мадлен в стаята за гости в дъното на коридора.

— Ах, мили деца, какъв потоп! — говореше Мадлен. — Още виждам пред очите си как сноват чистачките на колата ми. Колко ми е приятно, че съм тук, между вас. Но къде е Жан-Марк?

— Боледува от грип. В стаята си е. Сигурно спи — каза Карол.

Гласовете затихнаха.

— А ние вдигаме такъв шум! — зашепна Мадлен. — Нищо сериозно, нали?…

Разговорът заглъхна в дълбочината на къщата. Малко по-късно стълбата изскърца под тежестта на семейството, което слизаше.

Жан-Марк се погледна в огледалото: беше блед, с потъмнели очи. Несъзнателно той свали пижамата си, навлече един дебел кафяв пуловер, извади от шкафа жълт копринен шал и го уви около врата си. Този жест го изненада. На кого искаше да се хареса? Опипа добре избръснатата си брада и отвори вратата.

Семейството се бе събрало в голямата стая. В камината пламтяха запалени дървета. Жан-Марк прегърна Мадлен, закле й се, че е почти оздравял, и я попита как е пътувала.

— Всичко вървя добре — каза тя, — но мъчно тръгнах. В Тюке по време на великденската ваканция винаги има малко оживление в моята търговия. За щастие госпожа Гурмон, моята съседка, се съгласи да поеме магазина ми за няколко дни…

Тя прекъсна, за да запали цигара, изпусна сладострастно дима през носа си и запита:

— А вашата госпожа Тиер как е?

— О! Госпожа Тиер! — подскочи Карол. — Не ми говорете за нея! Тя идва само сутрин и аз съм много доволна. Толкова е мудна, че не бих имала сила да я търпя чак до вечерта!

— Но в такъв случай кой готви?

— Аз. И се справям немного лошо!

Като каза това, Карол се обърна към „децата“, сякаш очакваше да я подкрепят. Погледът й обходи всички и накрая се спря върху Жан-Марк. Той се почувствува като попарен. Защо го гледаше така настойчиво? И то пред всички! Не беше ли се отказала като него от това безумие? Колко хубав беше този следобед! Страшно бе това лице, толкова жизнено и лъчезарно. Вместо да му помогне да се откъсне от нея, тя изпитваше удоволствие още повече да го съблазнява. Не виждаше ли, че той страда в тази жестока и безизходна игра? С така объркани мисли Жан-Марк дочу Даниел и Франсоаз да крещят:

— Чудни бяха палачинките!… Ами завчера пилето с гъби!…

За щастие никой не бе забелязал погледа на Карол. Дори и Мадлен, която, настанила се във фотьойла, разглеждаше племенниците си с такова жадно любопитство, каквото проявяваше винаги когато се намираше между тях след дългото си усамотение.

— Ами ако тази вечер направиш едно огромно печено сирене! — предложи Даниел.

— Това е малко тежко ядене за вечеря! — каза Карол.

— Напротив! Печено сирене се яде вечер! Нали така, Маду?

— Мене винаги ще ме плените с печено сирене — отвърна Мадлен.

Тя говореше със залепена на устните си цигара, като повдигаше леко брадата си и притваряше очите си от дима, който се разстилаше по бузите й.

— А с Филип какво става? — попита тя, като протегна ръце към огъня.

— Добре е — отвърна Карол. — Точно тази сутрин получих писмо от него!

— О! И още не си ни казала! — извика Франсоаз.

— Забравих!

— Ще ни го прочетеш ли? — запита Даниел с ангелско изражение.

— Даниел! — възмути се Мадлен. — Така не се говори!

— Няма тайни в това писмо — каза през смях Карол. — Къде ли съм го забутала. А, да, върху малката масичка ей там. Подай ми го, Франсоаз.

Жан-Марк, седнал напреко върху облегалото на един фотьойл, наблюдаваше със свито сърце необикновеното зрелище. Карол разтвори листа и зачете с израз на целомъдрена съпруга:

Жан-Марк все повече се измъчваше; наведе глава, защото се страхуваше, че чувствата му са изписани по лицето. „А в това време навярно се забавлява с някоя американка! — помисли си той. — Каква мръсотия! Защо ли трябва толкова много да го уважавам?“

Карол обърна листа:

Карол спря да чете и прошепна:

— Виждаш ли, Жан-Марк, не е забравил!

Тя се усмихваше със скандална невинност. С обтегнати нерви, той едва чу края на писмото.

— Всеки случай — завърши Карол, като сгъна писмото — все още не определя датата на завръщането си.

Мадлен хвърли угарката си в огъня.

— Часът е вече четири и половина! — забеляза Даниел. — Какво ще правим?

— Какво искаш да правим? — каза Франсоаз. — Вали като из ведро!

— Глупаво е, че нямаме телевизор. Трябва да поискаме татко да купи един за тук.

— Нали имате грамофон — каза Мадлен. — Не ви ли стига?

— Не — отвърна Даниел. — Грамофонът е за танцуване или пък за работа, но той не отразява живота. Слушаш музика, омръзва ти и все пак казваш: Господи, колко е хубаво! С телевизията, напротив, напълно си в течение на събитията, виждаш всичко, което става в света…

— И хипнотизиран от малкия екран, постепенно се идиотизираш! — заключи Мадлен.

— Сега, изглежда, има много хубави предавания — каза Карол. — И на мене ще ми е приятно да има телевизор тук, във „Феродиер“. А ти какво мислиш, Жан-Марк?

Попитан така неочаквано, той се смути. Карол го гледаше с широко отворени очи. Горната й устна, леко повдигната, разкриваше блестящите й зъби. Как да не се съгласи с нея?

— И на мене също — измънка той.

Мадлен го стрелна с учуден поглед. Тя толкова често го бе чувала да се присмива на любителите на телевизията!… Откакто бе пристигнала, тя го намираше мрачен, загрижен, сантиментален. Дали няма затруднения в следването си, не е ли влюбен или „маниерничи“, за което понякога му се е карала? Кой ли ден и той ще й се изповяда?…

— Дъждът почти спря! — каза Даниел, приближил се до прозореца. — Все пак бихме могли да направим един тур в гората заедно с Маду?

Той замълча, очите му весело заблестяха и след миг продължи:

— Маду-Амаду! Амаду2! Ще ти викам само Амаду! Ти си праханта на семейството ни. Щом си сред нас — всичко пламва!

— Не си много духовит! — забеляза Франсоаз.

— Даниел е в период на съчиняване на каламбури! Истинско терзание за околните — обясни Карол.

— Я се опитайте и вие! — каза Даниел. — Ще пукнете от злоба, защото няма да успеете! Знаеш ли, Маду, как наричам Жан-Марк? „Ж’ан е марк“3. А Карол, тъй като само тя готви, „Касерол“4…

— Наистина се убедих, че имаш нужда от чист въздух — каза Мадлен, като тупна племенника си по главата. — Тук нещо кипи!

— Можем да отидем до Мили — предложи Франсоаз. — Но само при едно условие: Даниел да престане с тази игра на думи!

— Заклевам се — каза Даниел. — Ще дойдеш ли с нас, Карол?

— А кой ще опече сиренето? — попита тя.

— Много правилно! И така значи ти оставаш в лагера, за да приготвиш яденето. А Жан-Марк?

Жан-Марк беше готов да тръгне с тях от страх да остане насаме с Карол. Но тя бързо се намеси:

— С този грип по-добре е да не излиза!

— О, няма да му стане нищо в колата… — каза Мадлен.

— Дори и с кола, Мадлен!

Жан-Марк подличко се зарадва, че всичко се нареди против волята му. Той сега бе като някаква топка — накъдето я насочат, натам се търкулва. Обхвана го страх, като видя как сестра му и брат му отпътуваха в реното заедно с Мадлен. След тяхното заминаване Карол се качи в стаята си. Той се почувствува спасен за известно време и се сви в кожения фотьойл до камината.

Вдигнал краката си върху една ниска масичка, разтворил на колене учебника си, той съзерцаваше пламъка, чиито неритмични трептения му пречеха да мисли. „При договор в сила, ако възникнат нови обстоятелства, съдът трябва да приеме първоначалния текст, а не да го счита за невалиден… Допуска се теорията за непредвидените обстоятелства, но Върховният касационен съд винаги я отхвърля“. Защо такова различие?… Да, защо! — питаше се той. И забеляза, че всъщност това му е съвсем безразлично. След десет минути Карол се появи и посегна към захвърлено в една купа пакетче от цигари. Беше празно. Тя го смачка и хвърли в огъня. Ярък пламък се издигна от хартията, която, изгаряйки, се разгъна.

— Имаш ли цигари, Жан-Марк?

Тя пушеше по пет-шест на ден, навярно не толкова от желание, колкото за фасон. Жан-Марк й подаде пакетчето си „Лъки страйк“, които тя предпочиташе. Карол си взе цигара. Той щракна запалката си. С лице, наведено над пламъка, тя запали и пое тютюневия дим. После с нокът отмахна прашинката тютюн, която се бе залепила на долната й устна, прошепна небрежно „мерси“ и мина в коридора. През вратата, оставена отворена, той я видя да облича черна мушама и да поставя на главата си широкопола, непромокаема шапка.

— Къде отиваш? — попита я той.

— У Корбиу. Нямам достатъчно сирене! Глупава работа! Трябваше да поръчам на Мадлен!… Тук не зная какво ще намеря. Наистина съм си загубила ума!…

Той промълви с нерешителен глас:

— Ще те придружа…

— След като не отиде с Мадлен, не трябва да излизаш и с мене — каза тя. — Много си добре тук край огъня. Аз няма да се забавя.

Тя го смая с нежна усмивка, смачка недопушената цигара в пепелника и се отдалечи, като шумолеше с мушамата си. Той застана на прозореца, за да види как този малък, блестящ, пристегнат в кръста черен силует, подобен на твърдокрило насекомо, наежено за двубой, ще премине през градината. Дъждът пак валеше. След няколко минути Карол ще се върне. И тогава? Пак ли ще продължи тази комедия? Колко време? И за какво? Натрапчива мисъл нахлу в главата му. Да замине, да замине, и то веднага, сам! Ще се почувствува много добре на улица „Бонапарт“. А когато в края на великденската ваканция Карол се завърне в Париж, той ще е обуздал страстите си. Може би и Мики ще му помогне да забрави? Но какво бе Мики, това смешно креватно момиче, в сравнение със загадъчната Карол? Сновеше от камината до прозореца, за да се успокои, но желанието му ставаше все по-неудържимо. Защо се бави толкова дълго? Бакалницата бе на две крачки. Излезе пред входа. Студеният и влажен въздух го задави и той се закашля. Тъкмо щеше да се прибере и Карол се появи в градината.

— Какво правиш тук, Жан-Марк? — каза тя с укор.

— Задушавах се вътре.

Той влезе. Карол го намери след малко в трапезарията. Тя бе свалила мушамата и шапката си и с ръка оправяше косите си, за да бухнат.

— Имах голям шанс! — каза тя. — У Корбиу намерих каквото ми трябваше. Ограбих магазина му. Къде ми е готварската книга?

Тя никога не помнеше къде бе оставила нещата си. Погледът й шареше по мебелите.

— Не си ли виждал готварската ми книга, Жан-Марк? — попита отново тя.

Той я погледна право в очите и с разтуптяно сърце заговори:

— Карол, не мога да остана повече тук. Утре ще се върна в Париж.

Веждите на Карол леко се свиха.

— Какво те е прихванало?

— Трябва, Карол!

— Защо?

— Най-сетне ме разбери… след това, което се случи между нас!… Така не може да продължава, ти знаеш много добре!… Ето те тук, пред мен!… Всеки миг… ще полудея, ако остана!…

Тя се усмихна състрадателно.

— Ти си дете! Драматизираш всичко!

— Мъж съм, Карол. И те обичам.

— Тогава дръж се като мъж!

— Но, Карол, невъзможно е!

— Нима това, което е било възможно вчера, няма да бъде утре? Човек трябва да знае да чака!

— Да чакам какво? Да се разболея, за да има причина ти да влезеш в стаята ми. Или може би това бе част от грижите ти към мене?

— Не бъди вулгарен, Жан-Марк — каза тя студено.

Той седна в кожения фотьойл и измънка:

— Прости ми! Не зная какво говоря!

Застанала права зад него, тя постави ръката си върху рамото му. Той грабна тази ръка и я притисна към бузата си. И все пак я мразеше, беше уверен в това.

— Бих искал да зная нещо, Карол — подзе той. — Още ли си влюбена в баща ми?

Тя се засмя.

— Що за въпрос, Жан-Марк!

— Отговори ми!

Тя се опита да се отдръпне, но той я задържа. Стискаше ръката й, но имаше чувството, че между пръстите му има само малко мъгла. Бягаща, изплъзваща се, неуловима, тя никога не се оставяше да бъде изненадана с някакъв въпрос, нито пък да бъде заставена да размишлява.

— Отговори! — настояваше той.

Тя се изскубна, огледа се в огледалото, завъртя се на токчетата си.

— Какво искаш да ти кажа? Ние с баща ти сме женени от пет години. Този факт обяснява всичко!

— Но не и на мене!

— Смятах те за по-прозорлив! Ти виждаш, че живеем добре и си разбрал, че навикът е изместил любовта между него и мен. Аз го уважавам, привързана съм към него. А той, от своя страна, е толкова увлечен в работата си, че вече не ме вижда. Това не пречи да държим един за друг…

— Сега той е в Ню Йорк. Ако разбереш, че ти изневерява, как ще реагираш? Няма ли да ревнуваш?

Тя се наведе над Жан-Марк, вгледа се в него съвсем отблизо и като дъхаше в лицето му, каза:

— Не.

— Това е безумие! Значи приемаш?

— Не че приемам, но не зная…

— Ами той, ако някога ти пожелаеш…

— Какво?

Тя хвърли този въпрос като тояга в краката му. Жан-Марк замлъкна, прекъснат в увлечението си. Тя погали с пръст веждите му и се усмихна, обзета от противоречиви мисли.

— Ако някога аз поискам, както ти се изрази — подзе тя, — баща ти ще трябва да ме разбере така, както и аз него!

— Много практично!

— Не толкова, колкото смяташ! Необходими са прозорливост и интелигентност! Макар и да не обичам баща ти, както преди, той си остава за мен съюзник, другар, той е човекът, чието име аз нося!

— А аз какво съм за тебе? — извика той.

Тя го обгърна с жаден поглед. Огънят в камината, който бе точно срещу нея, я милваше, пронизваше я и като ореол огряваше главата й.

— Ти — започна тя с многозначителен бавен тон, — ти си очарованието, неочакваното, лудостта, от която всяка жена има нужда, за да запази вкуса си към живота.

— Да, да! Това е домашната интермедия! — изръмжа той злобно.

— Ти нищо не разбра, Жан-Марк — въздъхна тя. — Защо искаш да окаляш нежните чувства, които се породиха между нас? Ако разсъждаваш по-малко, ако се отпуснеш…

Той скочи от фотьойла. Изведнъж цялата му мъка нахлу в главата.

— Да се отпусна в какво?… Кажи!… Не се страхувай от думите!… Кажи какво искаш?… Да продължаваш да ме даряваш ту с поглед, ту с целувка?… Може би за тебе играта е забавна, но аз, аз издъхвам! А другото ме ужасява! И виждаш ли, затова трябва да се махна. И то колкото се може по-скоро!

Той изтича по стълбите, влезе в стаята си, но не успя да затвори вратата. Карол бе зад него, запъхтяна. За първи път той забеляза искрено безпокойство по това лице, което сякаш бе създадено да изразява само нежни чувства.

— Ти не трябва да заминаваш утре заради Мадлен — каза тя настойчиво. — Тя няма да може да разбере, ще бъде огорчена. Почакай до вдругиден. Кажи най-напред на масата. Измисли някаква причина…

Той беше се отпуснал тежко на леглото, скрил лице в шепата си. Сълзи напираха в очите му, но не можеше да заплаче. Давеше се мълчаливо. Огромна тежест притискаше гърдите му.

— Вдругиден, нали така ще бъде по-добре? — подзе Карол.

— Да — отвърна той. — Вдругиден…

— Малкият ми Жан-Марк…

Той чувствуваше трепета на тялото й, наведено над него. Само да посегне, и тя ще падне в обятията му. Обзе го желание да я разсъблече, да я разчорли, да я овладее като проститутка и след това да започне да я бие дотогава, докато тя му поиска прошка. Всички жени трябва да се презират. Тяхната роля на земята е да пречат на мъжете да постъпват честно. Баща му има основание да изменя на Карол с първата срещната жена. „Ако ме пипне, ще я плесна!“ — помисли си той неочаквано. Тя го погали с опакото на ръката си — този неин жест му бе добре познат. Не помръдна, засрамен от безсилието си. Костите му се разпадаха — нямаше вече скелет. После Карол се запъти към вратата.

— Къде отиваш? — попита той смирено.

— Да приготвя яденето.

Докато той преживяваше рухването на един свят, тя не бе забравила печеното сирене. Може би дори се бе помъчила да си припомни рецептата, докато го е галила небрежно.

На прага тя се обърна.

— Ще дойдеш ли в кухнята да ми правиш компания?

— Не — каза той.

Заслепена от дъжда, който обливаше предното стъкло, Мадлен искаше да се върне по обратния път, но Даниел я помоли да отидат поне до Дам-Жан. Негови приятели били на лагер там, близо до скалите. Понеже не искаше да му откаже, Мадлен зави по един кален страничен път, по който нейното рено-4 започна да танцува. И така полека-лека стигнаха до няколко палатки, разкривени от проливния дъжд. Даниел слезе от колата, обеща да се върне след пет минути и тичешком се запъти към гората. Мадлен запали цигара. Тя очакваше Франсоаз да се възползува от тези първи минути на уединение, за да й каже нещо за годеника си. Но младото момиче, затворило се в себе си, мълчеше с блуждаещ поглед. Учудена от това мълчание, Мадлен попита:

— Какво става с твоя Патрик?

Франсоаз наведе глава и отвърна:

— Добре е.

— Навярно не е много весело, че сте далече един от друг през великденската ваканция?

— Необходимо е да сме разделени от време на време. Патрик учи по-добре, когато не съм близо до него. Пък и аз също работя по-добре. Наближават семестриалните изпити. А това е много важно!

— За него, сигурно…

— И за мене, разбира се! Искам на всяка цена да взема всички изпити за първата година. И ще успея. Имам толкова, добри професори!…

— А този, който ти изпрати пощенската картичка?

— Да, Александър Козлов — каза Франсоаз.

Лицето й се оживи като огряно от слънчев лъч.

— Всъщност — продължи тя, — той е само преподавател, но ни учи по-добре от редовния професор, господин Вержерон. Изключително същество! Измъчен човек! Търсач на големи истини!…

Тя си спомни за неговата тъжна изповед и потъна в размишления. Един орангутан се изправи пред вратата на колата. Разчорлен, мокър и ухилен — Даниел.

— Предложиха ми да прекарам нощта с тях, в палатката — каза той.

— Е, и какво? — попита Мадлен.

— Какво ли? Отвърнах им, че ако е за леля, предпочитам моята си!5

— Пак ли започваш! — скара му се Франсоаз.

— Да — съгласи се той. — Не бях много оригинален, но какво да се прави! От всяка свирка дърво не става! Пардон, исках да кажа, че от всяко дърво свирка не става!

Той се тръшна на седалката и запя една студентска песен, като заместваше циничните рефрени с думичките „пам, пам, пам!“, които звучаха двусмислено.

— Не му обръщай внимание, Маду — каза Франсоаз. — Това е единственият начин да го накараме да млъкне!

Песента разсмя Мадлен. Познат й бе целият текст, макар племенникът й да си мислеше, че тя я чува за първи път, и то от него. Тя знаеше, че сега Даниел прекарва пубертета си и че след няколко години ще се отърси от тези глупащини. Разбира се, ако бе на мястото на Карол и на Филип, тя щеше да бди върху поведението му. Но какво можеше да направи сега от разстояние? След две минути Даниел свърши песента и замлъкна. Мадлен го запита как върви в училище, той отвърна немного убедително, че всичко вървяло добре, че има надежда да изкара през месец юни, но че ставало много мръсно, тъй като се очаквало да отменят техните изпити, а пък той си бил дал толкова труд, за да ги избие. После заговори за Брега на слоновата кост, където щял да бъде в стихията си. Франсоаз пък каза, не мечтае само за Гърция. Мадлен си помисли колко хубаво би било, ако можеше да придружи децата в това пътуване. Тя би могла да загатне на Филип, но той ще се отнесе грубо, а може би дори с презрение. Предчувствуваше как ще реагира. Предпочиташе всичко друго, но не и срама пред отказа на брат си. Ще си бъде много добре в Тюке през лятото; нямаше нужда от никого. Колата подскачаше в дупките.

— Отвори прозореца, Маду, за да подишам малко гора! — каза Даниел.

Тя изпита удоволствие от този негов лаконичен израз и му се усмихна в огледалото.

Намериха Карол в кухнята, заета да реже сиренето на малки кубчета.

— Франсоаз — каза тя, — идваш точно навреме! Изчисти една глава чеснов лук и я накълцай в гърнето. Не мога да понасям миризмата му по пръстите си. А ти, Даниел, донеси от избата две бутилки бяло вино.

— А черешова ракия? — запита Франсоаз.

— Ти пък упорито ме преследваш с твоята ракия! Тук е, бъди спокойна!

Това непринудено държане и този смях бяха толкова очарователни, че Мадлен изпита истинско удоволствие. „Наистина е съблазнителна — помисли си тя. — Жива, весела, приятна, като я гледаш.“ И все пак тя не можеше напълно да се довери на снаха си. Много добре ценеше женската красота, но до известна степен я считаше несъвместима с някои човешки добродетели. Колкото повече се възхищаваше от едно красиво лице с фини черти и нежна плът, толкова повече се страхуваше от всичко, което се крие зад това съвършенство. Струваше й се, че е невъзможно в едно същество бог да е събрал и прелестите на тялото, и прелестите на душата. Когато биваше в това семейство, което някога бе нейно и в което сега друга жена заемаше централно място, тя се чувствуваше едновременно и у дома си, и на гости. Всеки предмет възкресяваше някакъв спомен, но нищо не й принадлежеше. Тя бе в положението на емигрант, който, завърнал се в родината си, забелязва промените, станали в негово отсъствие, но не може нито да се приспособи към новата обстановка, нито пък другаде да намери щастието си. За да разсее меланхолията си, тя каза:

— Аз ще нарежа хляба!

Когато всичко бе готово, Жан-Марк, повикан с крясъци отдолу, слезе от стаята си. Гърнето с печеното сирене вдигаше пара. Карол даде сигнал за атака. Даниел забоде късче хляб на вилицата си и го потопи в ястието, което вреше и лъхаше апетитно. Той завъртя вилицата си няколко пъти, за да натопи по-добре залъка, после я надигна и повлече влакна от разтопеното сирене. Като лапна залъка, той изрева:

— Опари ме!

— Така ти се пада! — каза Мадлен. — Бързаш да си пръв!

— Когато се яде такова сирене, етикецията не се спазва! — отвърна той.

— А струва ми се, че ти не я спазваш никога!

В същия момент Мадлен се изплаши, че ще му се стори „много стара“ с тези проповеди за прилично държане. Но не! Даниел бе с дебела кожа, ала и с добър характер. Другите бяха по-предпазливи — духаха всеки залък, преди да го лапнат. Всички намериха, че печеното сирене е вълшебно.

— Дори в Шамони не могат да го направят по-хубаво! — заяви Даниел.

Той и Мадлен действуваха най-бързо с вилиците си. Франсоаз, доста отдалечена от гърнето, започна да въздиша, че повече не можела, но продължаваше да посяга към сиренето с виновато изражение. Жан-Марк, с изпито лице и замътен поглед, дъвчеше без желание и поглъщаше бавно. Карол пък се отказа още след третата хапка. Когато сиренето спадна до половината на съда, само Мадлен и Даниел продължаваха да ядат.

— Срам ме е! — каза Мадлен. — Но е толкова вкусно!

Огънят пламтеше в камината; дъждът плющеше по стъклата на прозорците; Жан-Марк изпи една след друга две чаши бяло вино. Би казал човек, че целият свят му е крив. „Навярно скучае тук“ — помисли Мадлен. После забеляза как меланхоличният поглед на Карол, който шареше из стаята, сякаш търсеше някаква опорна точка, се спря върху лицето на младия мъж, задържа се там няколко секунди и после отлетя при лекото потрепване на клепачите й. „Тази жена може да съблазни всекиго! Да се харесва, да се харесва на всяка цена! Това е най-голямата й слабост!“ Дъждът се засили. Един от външните капаци на прозорците, лошо закрепен, се тресна от вятъра.

— Ако това време продължи още ден-два — каза Карол, — ще си приберем багажа и обратно в Париж.

В очите на Жан-Марк проблесна смущение.

— Така е — каза Франсоаз. — При дъжд тук е непоносимо! Ти какво ще кажеш, Маду?

— Аз, деца мои, дойдох, за да бъда с вас! Ще ви последвам! — отвърна Мадлен.

Само Даниел се възпротиви:

— Какви сте крави! Трябваше да отида на лагер в Дам-Жан с приятелите си.

— Е, добре! Ще те оставим при тях — каза Карол. — Ще се върнеш, с каквото намериш.

— Виж, така съм съгласен! — изръмжа той. — Но забележете, че времето може да се оправи!

— Какво показва барометърът?

— Спада! — призна Даниел.

Карол раздаде и последните парченца сирене, загорели по дъното на гърнето. След това Франсоаз донесе плодова салата. Никой не бе гладен, но след горещото сирене приятно беше да си поразхладят гърлата. Щом като разчистиха масата и отнесоха чиниите в кухнята, Карол предложи да завършат вечерта с една партия „рами“. Даниел започна да разбърква картите. Жан-Марк отиде да си легне.