Ейглетиерови

VIII

Наистина на този сив костюм тъмнозелената връзка отива по-добре от светлокафявата. Не беше може би толкова блестяща, но си имаше други качества. Освен това тя правеше по-хубав възел, а това бе от значение. С наведена пред огледалото глава Жан-Марк провери за последен път изрядността на тоалета си. Обичаше да се облича елегантно дори когато нямаше предвид някаква важна среща. Той разпредели по джобовете си ключовете, пакетчето с цигари, запалката (подарък от Маду), портфейла, кърпата за нос, издърпа маншетите си, протегна врат, стисна зъби и се помъчи да се хареса, но откри с разочарование, че въпреки костюма (наистина много хубав за полуконфекция) няма вид на ония големи контета с покоряващ поглед, които бяха за него идеала на мъжката красота. С тесни рамене, с тъмни коси, той приличаше повече на фламинго, както казваше Валери. Тя много обичаше да се подиграва. С безпощаден поглед. С остър език. Всеки път, когато излизаха заедно, му шепнеше подигравки по адрес на хората, които ги заобикаляха. И все пак го харесваше, той бе уверен. Един ден дори му бе казала, че те двамата ще бъдат хубава двойка. Той се понапери. Може би трябваше да й телефонира, за да я види тази вечер към седем часа. Не, баща му има право: не трябва много да се обвързва с това момиче! Ценеше я, защото бе умна, весела, елегантна, но не беше в пълния смисъл на думата влюбен в нея. Ще я потърси утре… Освен да телефонира на Мики. С нея се бяха разделили приятелски миналия месец. Тя ще се съгласи навярно да го приеме в дома си, както преди. Трябваше винаги да изпива по няколко чаши уиски, за да добие настроение, но после в леглото тя биваше много мила. Той се съвзе, преди да се разнежи напълно: Мики не можеше вече да го възбужда с кълченията и кикотенето си.

Той запали цигара не толкова от желание да пуши, колкото за фасон, и мина в хола. Беше неделя; баща му и Карол веднага след обяда отидоха у Дюхурионови на бридж. Франсоаз и Даниел учеха — всеки в своята стая. В апартамента бе спокойно. Жан-Марк се приближи до дискотеката и потърси в отдела за класиците нещо, което най-добре да подхожда на обзелата го в момента меланхолия. Спря се на Симфония в до минор от Бетовен. Пусна плочата, изтегна се на дивана и потънал в пушека на цигарата си, заслуша първите акорди на оркестъра. Дали щеше да обича толкова много музиката, ако Мадлен не бе му вдъхнала любов към нея още в детските години? Тя често го водеше на концерти, подаряваше му грамофонни плочи за Коледа… Затвори очи, за да се отдаде напълно на музиката. Сила, величие, страст! Когато бурята вилнееше, той почувствува силата й, а когато затихна, потъна в блаженство. Откъснал се от реалния свят, той се радваше, че неделните дни му предоставят такива часове на усамотение в полупразния апартамент, без родители, без прислуга.

Преди края на симфонията Франсоаз влезе и каза:

— Виж ти! „Бройка“ ли слушаш?

— Не е „Бройка“ — отвърна той, — а Симфония в до минор.

— Нямам музикална памет — каза Франсоаз. — И сто пъти да чуя една и съща ария, пак няма да я запомня.

Тя седна до него и потърка очите си. Пръстите й бяха оцапани с мастило.

— Вървеше ми — каза тя. — Свърших.

— Какво? — попита той разсеяно.

— Преводът ми от руски.

Изслушаха заедно последните пасажи на симфонията.

— Чудна е наистина — каза Франсоаз.

И докато Жан-Марк търсеше друга плоча, тя продължи:

— Карол ми каза, че си се разболял вчера от тази катастрофа, която сте видели по пътя!

Той възрази нервно:

— Прилоша ми не от катастрофата. Имах стомашно разстройство. Тази Карол обича винаги да надува нещата! Започва да ме дразни в края на краищата!…

— Защо пък те дразни? — попита Даниел, който се появи на вратата.

Жан-Марк се обърна гневно:

— Това не те засяга. Дразни ме, и туйто!

Той се отказа да слуша Големия септет, както бе решил преди малко, седна на дивана и преметна крак връз крак.

— Запомни добре — подзе Даниел, — че никога няма да я обикна, защото заради нея Маду не е вече с нас, обаче можехме да попаднем и на по-лоша!

— Това е напълно вярно — призна Франсоаз.

— Пък е и красива! — поизсили се Даниел.

— Охо! Красива! — изръмжа Жан-Марк. — Прави много номера, за да изглежда такава! Махни й грима и нищо няма да остане.

— Не съм съгласен! — каза Даниел, като наведе глава.

Гласът му бе така развълнуван, че Франсоаз избухна в смях. Жан-Марк стана и като се прозя, каза:

— С удоволствие ще изпия един чай!

— Луд ли си? — извика Франсоаз. — Не сега!

— Защо?

— Много е рано! А мама ни чака в пет часа. При нея ще пиеш чай.

— Това не пречи.

— Добре.

Франсоаз вдигна рамене и се запъти с големи крачки към кухнята. Братята й я последваха и седнаха около масата, а тя напълни чайника и запали светилния газ. Като я гледаше как се движи насам-натам, Жан-Марк се учудваше, че още няма определено мнение за сестра си. Намираше, че не е нито грозна, нито хубава, но е малко мудна и с красиви очи. Но само тези очи можеха ли да привлекат и да задържат един мъж? Положително не. Ще си остане девствена до края на живота си. Или пък ще се омъжи за някой недостоен за нея тип. Как ли Валери би определила Франсоаз? Трябва да им уредя среща. След това Валери със своя писклив глас ще каже: „Сестра ти ли? Очарователна е. Прилича на стих от Корней…“ Или пък: „Когато я гледам, имам впечатлението, че прилича на някакъв железопътен пътеводител с музика от Моцарт…“

— Искаш ли нещо с чая? — попита Франсоаз.

— Разбира се — каза Жан-Марк. — Хляб, масло и конфитюр.

— След всичко, което излапа на обяд? Прекаляваш!…

Кухнята със стени, облицовани с бледосини плочки и по тях остъклени метални шкафове, макар и чиста като аптека, лъхаше на задушено месо. Очевидно на Франсоаз й беше приятно да шествува временно в това помещение на прислугата. Превърнала се в господарка на къщата, тя вадеше чинии, режеше хляб, разтваряше хладилника, в който при полярно осветление и температура се съхраняваха хранителните продукти. Даниел на един дъх изпи голяма чаша охладено мляко, а после заяви, че и той иска да закуси. Седнал на масата заедно с Жан-Марк, той унищожаваше филийките, които Франсоаз сръчно мажеше с масло и поставяше пред тях в чинийка.

— Вие сте идиоти — казваше тя. — У мама няма да можете да хапнете нищо.

А всъщност тя се радваше, че ги обслужва. На третата филия Жан-Марк каза:

— Предавам се, не мога повече!

Даниел се отказа след четвъртата. После двамата братя си размениха заговорнически поглед, преброиха до три, изтегнаха се върху облегалките на столовете си и като затупаха с ръце по масата, започнаха да скандират:

— Олеле! Малката сестричка е гола.

С тези предизвикателни момчешки викове те дразнеха някога Франсоаз. Но сега този номер не минаваше. Тя прихна да се смее.

— Не си вече интересна! — каза Даниел, като си търкаше корема.

И Жан-Марк се засмя с лека тъга. За няколко минути той бе почувствувал как около масата се възстановява тяхната стара сърдечна атмосфера. И тримата образуваха един свят, изпълнен с едни и същи спомени, с едни и същи легенди. Никога чужд човек не ще влезе в малкото братство на Ейглетиерови, в което всички тайни бяха забулени с детско обаяние.

Франсоаз с прекалено старание изми чайника, чашите и чиниите и ги нареди в сушилнята. Жан-Марк със силен замах на ръката издърпа дългия си маншет, погледна ръчния си часовник и заяви:

— Ако искаш да сме у мама в пет часа, трябва да тръгнем след десет минути.

— Готова съм — каза Франсоаз.

— Така ли ще тръгнеш?

— Та аз не съм Карол! — каза тя. — Не сменям по шест пъти на ден тоалетите си!

Жан-Марк я изгледа с братска взискателност: не одобри сивия пуловер, плисираната ученическа синя пола, ниските обувки, правите коси; после си каза, че всичко това не го засяга, запали цигара и като се погледна в стъклото на прозореца, оправи възела на връзката си, който се бе малко изкривил.

Публиката изкрещя изведнъж и цялата се надигна от трибуните: Куликовски бе отбелязал гол за Франция. Два на два. Настръхнал, с отворена уста, с парче торта в ръката, Даниел беше вперил очи в екрана на телевизора. Течаха последните минути от мача. Ив Мерсие стана от фотьойла, заобиколи подвижната масичка, сложена за чая, и седна зад Даниел.

— Ивон — каза с лек укор Люси, като отправи към съпруга си влюбен поглед, — и ти си хлапак като него!

Седнал с Франсоаз на ниския диван, отрупан с разноцветни възглавнички, Жан-Марк се мъчеше да преодолее гнева, който го обземаше. Ив Мерсие беше десет години по-млад от майка му. Тя се бореше упорито, за да не се чувствува много тази разлика в годините. Това я караше да се облича и фризира много подчертано: силно изрусени коси, синьо-сребрист грим върху клепачите, младежка якичка около състарения врат!… Посредствеността на нейния съпруг се отразяваше и на нея. Той се увличаше по спорта, беше спортувал преди с успех, но при сегашната си работа — представител във Франция на една американска фирма за пластмасови изделия — не му оставаше достатъчно свободно време за тренировки. Дребен, черноок, плещест, със сплескан нос и ниско чело, той изпадаше в екстаз от вълнуващите моменти на мача.

— Страшен е!… Как дриблира!… Давай, Гаринети… — бърбореше той. — Шут! Шут сега!

А Даниел му възразяваше като на стар приятел:

— Говориш, като че ли ще шутира! А пък краката на твоя Гаринети са меки като телешки бял дроб!

— А я да те видя аз тебе на този труден терен!

— Няма такъв филм! Погледни Зулуб, той препуска като кон, напада!

— Лулу, ти нищо не ядеш! — въздъхна Люси. — А ти, Франсет!…

Жан-Марк се сгърчи от този изблик на внимание с гальовни имена. В тази къща той мъчно понасяше превръщането на Даниел в Лулу, на Франсоаз във Франсет, а на самия него в Жуби. Майка им беше донесла тези имена от детинството им. Сега те бяха съвсем неподходящи. Защо упорито продължаваше да се вдетинява пред тях, сякаш бяха още хлапета със слаби крачета. Той завиждаше на Франсоаз и Даниел, които се чувствуваха много добре при тези неделни посещения. На Даниел може да се прости — той още не съзнава. Но Франсоаз? Дали наистина обичаше майка си, или пък се преструваше от любезност, по навик, от религиозност? Невъзможно беше да се проникне в душата на това момиче, затворено като охлюв. Самият той във всеки случай едва издържаше. При всяко идване напразно се мъчеше да бъде търпелив, обаче след десет минути само заради една думичка, заради един спомен, заради някакво хрумване всичко рухваше. Как е могъл баща му, това превъзходно същество, да се влюби в толкова обикновена и празна жена? Те не говореха на един и същ език, нямаха еднакъв вкус, не би трябвало да се срещнат. Ето колко са глупави браковете, сключени при първото още хрумване. И тази грешка се плаща в продължение на години, дял живот! Да, баща му имаше основание да го предупреди за опасностите, които крие една очарователна усмивка, едно отдаващо се тяло. Все пак Карол беше по-добра партия от майка му! Положително по-красива, по-одухотворена и от „друга класа“! „Внимание! Употребявам този израз за щяло и нещяло. Не би трябвало това да ми става навик!“ Той обгърна с поглед този хол трапезария, напълно модерен, но тъжен. Апартаментът беше в жилищния комплекс Севър — осем блока, всеки на десет етажа, обърнати към Сена, с площадка и градина за дечурлигата на съкооператорите, с подземен гараж и с магазин за хранителни стоки в партера. Голям остъклен портал, навред вградени долапи, лъчисто отопление, тънки стени, боядисани светлосиньо, един ръждив килим на пода, лакирани мебели от явор, няколко зализани картини в сладникави рамки. „А пък тя изглежда щастлива! — помисли си Жан-Марк изумен. — Не съжалява за нищо. Само защото този нисък и дебел човечец добре я… Каква свинщина!“

— Още малко чай, момчето ми?

Жан-Марк изтръпна. Майка му беше взела чашата и го канеше с топла усмивка. Той се смути. Изведнъж изпита съжаление към тази изхабена и силно гримирана жена, която с всички сили се мъчеше да кокетничи.

— По-добре му предложи уиски! — каза Ив Мерсие, без да извърне глава от телевизора.

— Не, благодаря — каза Жан-Марк. — Предпочитам чай.

Крясъци заглушиха думите му. Край на мача. Два на два. Честта и на двата отбора е спасена. Ив Мерсие се върна при фотьойла си, като мърдаше рамене, сякаш мускулите му го притискаха.

— Среден, много среден мач! — каза той. — Франция можеше да даде повече, игра на свой терен…

Даниел остана на мястото си, за да гледа един каубойски филм. Сега, когато Ив Мерсие бе отново до нея, Люси изглеждаше озарена едновременно от две страни. Поднесе му уиски и погали ръката му, отпусната върху облегалото. Дали не искаше да покаже колко е щастлива в дома си? Погледът й шареше между мъжа и децата; тя подскачаше от съпружеското щастие към майчинската радост; призоваваше ту единия, ту другите за свидетели на двойното си благополучие. „Дали е зарязала баща ми заради този човек, или пък баща ми я е изоставил заради Карол? — помисли си Жан-Марк. — Това не можа да се узнае. Дори Маду не говореше по този въпрос. Във всеки случай баща ми е задържал децата. Впрочем какво значение има? Нямам нищо общо с майка си. Питам се какво търся тук…“ Цвиления, изстрели и каубойски проклятия, изказани на лош френски език, нарушиха за миг спокойствието в хола.

— Намали малко тона, Лулу! — каза Люси. — Ще събудиш Лики.

— Горя от желание да я видя! — каза Франсоаз. — Не може ли сега да отида при нея?

— Още десет минутки! Аз строго спазвам режима й. Също както при вас!

Тия думи изтръгнаха Жан-Марк от мислите му. Той намираше, че не е прилично да се хвали с това късно майчинство. Как една жена може да предлага утробата си и на един, и на друг, как може да създава семейство и тук, и там, да променя името си, да сменя гнездото си и отново да започва да снася яйца? Как смее да показва на първите си деца новороденото, попикано и олигавено, живо доказателство за удоволствията, които има със заместника на баща им? Дори изразът „дете от първия брак“, „дете от втория брак“ беше отвратителен с намека си за брачните отношения. Всеки път, когато трябваше да подържи в ръцете си малката Анжелик, Жан-Марк изпитваше повече отвращение, отколкото досада. Той се отвращаваше от това топло, нежно и меко парче месо, от този лъх на прокиснало мляко, от тези идиотски гугукания, от това задниче, което жените разгонваха и изчистваха с благоговение. Увлечен в размишленията си, той едва забеляза, че разговорът бе променен. Не говореха вече за Анжелик, а за Даниел и неговия план за пътешествието. Люси се вбеси.

— А баща ти съгласен ли е? — попита тя.

— Напълно — каза Даниел, без да откъсва очи от екрана на телевизора, където индианците препускаха около един керван с развети чергила.

— И Маду — каза Франсоаз.

При тези думи Люси повдигна към съпруга си своето детинско на вид, но похабено, белосано, с остро носле и начервени устни лице.

— Какво мислиш ти, Ивон?

— Щом като има желание!… — отвърна Ив Мерсие натъртено. — Пътуванията укрепват младежта!

— А ние — каза Франсоа? — ние ще отидем в Гърция това лято.

— Нима? — извика Люси. — Но това е прекрасно, мила моя Франсет! Ах, вие сте разглезени деца! Мисля, че го съзнавате!… Все пак в тази Гърция трябва да е тъжно! Тия развалини, струва ми се, ще ми надуят главата! Имах една приятелка, която беше гъркиня… Баща ти добре ли е?

— Много добре.

— Все така ли много пътува?

— Все повече и повече.

— Той прекалява. Ще се разсипе от работа. А както казва Ивон, трябва все пак да се отделя и време да се живее!

— Да — каза Ив Мерсие, — така мисля.

Жан-Марк се питаше защо майка му изпитва нужда да говори за първия си съпруг в присъствието на втория. Може би искаше да покаже, че дори и най-сложните наглед отношения могат да станат обикновени между хора при добро желание. Необходимо е обаче въпросите да се засягат без каквито и да било предразсъдъци. В това отношение тя бе в изгодни позиции — такива разбирания имаше не само тя, но и човекът, за когото се бе омъжила. „Всъщност те са създадени един за друг — помисли си Жан-Марк. — Може би това именно е щастието!“ Чуха се остри писъци. Анжелик се бе събудила. Жан-Марк видя как майка му стана с лице, озарено като на творец.

— Сега вече можем да отидем!

— Ще ме извиниш, мамо, но трябва да изляза — каза Жан-Марк. — Имам среща.

Тя го стрелна със сладникав съучастнически поглед.

— Няма да те питам с кого, мое голямо момче! Колко си хубав! Този костюм ти стои много добре!

— Ама, разбира се, измъквай се! — каза Ив Мерсие, като го бутна по раменете. — И приятно прекарване, ей!

Лицето му бе жалко и засмяно като на бивш боксьор. „Все пак той е добър човек!“ — каза си Жан-Марк.

— Ще се прибереш ли за вечеря? — попита Франсоаз.

— Не — отвърна той. — Зает съм.

А в действителност не знаеше нито къде ще вечеря, нито пък какво ще прави.

Когато Жан-Марк си отиде, майка му каза:

— Изглежда ми занесен, загрижен.

— Превзема се — рече Франсоаз.

И те влязоха заедно в спалнята.

Анжелик риташе с крачката си в своето малко дървено креватче, боядисано в розово и украсено с бродирани завески. Франсоаз я стисна в ръцете си, обсипа я с целувки, преоблече я, оправи й косичките, като се смееше на бърборенето й. Струваше й се, защото имаха една и съща майка, че това дете е и малко нейно. Като пипаше бебето, тя почувствува някакво животинско удоволствие от това родство и се развълнува.

— Гладничка ли си, кукличко? — каза Люси, като пое Анжелик.

Докато бебето лапаше важно кашичката си с издути бузички, Франсоаз наблюдаваше лицето на майка си, по което се четеше такова тихо щастие, сякаш бе озарена от бога. Как бе възможно? Чрез развода си и чрез повторния си брак тази жена бе престъпила божиите закони и това дете за църквата бе незаконородено, защото родителите му бяха непрекъснато в грехопадение. Тя си каза, че нейният обикновен ум не може да отсъди тези неща, но може би бог е по-добър от своите проповедници. Тя не се изненада: в живота има много по-тайнствени неща, отколкото в светите книги и раждането на едно дете, каквото и да било то, прави светица жената, която му е дала живот. Всъщност Люси продължаваше да ходи на църква. Нито за един миг тя не бе се почувствувала грешница. А и фактът, че бог бе дал съгласието си за раждане извън църковния брак, за нея бе мълчаливо опрощение. Анжелик, престанала да яде, радостно се усмихваше и размахваше пред лицето си своите месести ръчички.

— Нищо ли няма да ми разкажеш за себе си! — обърна се Люси към Франсоаз. — Какво правиш? С кого се срещаш? Не си ли започнала да флиртуваш с някого?

— Не — каза Франсоаз.

Тя нямаше желание да се довери на майка си. Тайната й принадлежеше на Маду.

— Много жалко! — продължи Люси. — Гледах те преди малко. Вече си на осемнадесет години, трябва да се подокарваш! Искаш ли да направя косата ти?

— Не, не — отдръпна се Франсоаз.

Обзе я страх пред мисълта да заприлича на майка си. „Тя ще ме гримира, ще усуче косите ми на всички посоки, ще бъде ужасно!“

— Уверявам те, Франсет, че ти си на години, когато трябва да бъдеш по… по-модерна…

— Не обичам тези работи.

— А мъжете?… Те обичат това, тия мъже… И ние сме длъжни да се съобразяваме…

— Не, мамо.

Тя се отдръпна, сякаш само едно допиране на гребена или на четката би я омърсило. Чуха се стъпки в коридора. Влязоха Даниел и Ив Мерсие: филмът беше свършил, предателят убит, героите оженени и селото се бе успокоило с новия шериф и с учителката, красива като слънцето. Те се смееха, доволни от глупавата история. Ив Мерсие грабна дъщеричката си, целуна я по двете бузки и я сложи в кошарката й. Всички се изправиха пред нея и я загледаха как подскача с още меките си крачета, хванала се с ръце за решетките.

— Тя наистина е очарователна! — каза убедително Даниел със сияещо лице.

Защо не останете двамата на вечеря? — предложи Люси.

— Не сме предупредили! — отвърна Франсоаз.

— Това не е проблем! Ще ги потърся у Дюхурионови — каза Даниел. — Те сигурно са още там.

Той тръгна тичешком. През отворената врата Франсоаз го чу как телефонира:

— Ало!… Мадам Дюхурион?… Тук Даниел… Добър ден, мадам. Как сте?… Мога ли да говоря с Карол?… Виж какво, бихме искали да вечеряме у мама… Нямаш нищо против, нали?… Така, попитай татко… Чакам… Разбира се, не по-късно… Окей… Целуваме те…

Той постави слушалката, върна се в стаята, като се клатушкаше, и самодоволно съобщи:

— Всичко е уредено! Дори мисля, че и за тях така е по-добре!

Щом влезе в коридора, който водеше към стаите на прислугата, Жан-Марк чу гласове и смях. Той с недоволство разбра, че Мики не е сама. Би трябвало да я предупреди за посещението си, но желанието да я види отново го бе обзело изведнъж в Севър, когато излизаше от дома на майка си. И тъй като Мики нямаше телефон, тръгна към нея ей така, наслуки. Изправил се пред вратата, той се двоумеше дали да почука. И най-сетне се реши — нали нямаше какво друго да прави.

Малката стаичка бе изпълнена с дим. Светеше само една нощна лампа, чиято крушка бе оплескана с червен лак за нокти. В полумрака се очертаваха силуети, насядали по земята и върху дивана легло. От един грамофон се разнасяха каубойски крясъци.

— Жан-Марк! Колко е хубаво, че дойде!

Мики му протегна ръцете си, като отметна назад светлочервеникавите си коси. Той я целуна приятелски по бузата и седна сред другите. За пиене имаха само лошо уиски, френско. В една чиния бяха останали няколко сухи пасти. Пепелниците бяха препълнени с угарки. Компанията се състоеше от едно кльощаво момиче с конски профил, най-добрата приятелка на Мики, и две типчета. Единият, Гусе, следваше медицина, а другият, Дидие Копелен, беше втора година студент по право. Жан-Марк го бе срещал по време на практическите занятия. Бяха от една специалност — гражданско и административно право. Макар че групата им бе малка, не повече от тридесет студенти, с него той още не бе имал случай да разговаря. Как Дидие Копелен бе кацнал у Мики? Спеше ли вече с нея или пък още само си постилаше? Съвсем ясно бе, че адресът на това момиче се предаваше от ръка на ръка между приятели. И тя в края на краищата ще успее да приеме в леглото си целия парижки университет. Засега ученичка (миеше само коси), тя се бе посветила на тежката фризьорска професия, както сама казваше. Имаше слабост към интелектуалците, при условие че са на възраст между деветнадесет и тридесет години. Въпреки всичко човек не можеше да я ревнува. Медикът разказваше мръсни вицове. Двете момичета, макар че се кикотеха, се мъчеха да изглеждат възмутени. Напротив, Дидие Копелен имаше сериозен вид. Високо чело, светъл поглед зад очила с широки рамки, мълчалив и замислен, сякаш изгаряше от сериозни проблеми. Дори когато се смееше, очите му бяха тъжни. За пет минути само Жан-Марк се убеди, че този младеж не е бил любовник на Мики. И изведнъж му стана симпатичен. Започнаха да разговарят. Казаха си мненията за двамата асистенти по практически занятия: по гражданското — Кьорлойо, млад съдия, сух, въздържан и с остър език; по административното — Жиофре, който пък със своето красноречие така се увличаше, че започваше да засяга въпроси извън програмата. Останаха много доволни, че мненията им за тези две личности съвпадат. И решиха, че първият има данни на „голям философ“, докато вторият е шмекер и дърдорко. След това разнищиха и редовните преподаватели. И пак бяха единни в похвалите и критиките. Никога Жан-Марк не бе чувствувал така силно контакта на две сродни души: между тях сякаш се получи пукот и искри от това съединение. И като си помисли за своя приятел Жулиен Прела, който си остана посредствен още от лицея, Жан-Марк можа да направи разлика… Жулиен беше прекрасен другар за кино, за чашка, за шеги, които те карат да се превиваш от смях и да се пляскаш по бедрата, но ако трябваше да си раздвижи мозъка, веднага проличаваше, че му липсва ум и въображение. Брасар и Нико, двамата му приятели от първата студентска година, не го превъзхождаха. И те бяха славни момчета, приятни и забавни във всекидневното общуване, но неспособни да отвърнат някому както трябва, когато се водеха оживени спорове. Преди малко, когато говореха за Жиофре, Дидие Копелен каза: „Той е негодник от крайната десница“. Това се хареса на Жан-Марк, който, без да бъде от „левицата“, се считаше за „прогресивен“. Изглежда, че и Дидие Копелен не бе обвързан с някоя партия. Той твърдеше, че за да бъде съвременен, човек трябва да следва „икономиката“, а не „политиката“. Би желал да задълбае повече във философията на правото. Като разбра, че Жан-Марк се подготвя едновременно и за лисансие по литература (по английски език, граматика и филология), призна, че и самият той има влечение към литературата. Но не заради това, което е написано, а заради ненаписаното! Негов бог бе Кафка. Жан-Марк току-що бе прочел „Процесът“. Впуснаха се да си обясняват причините за възторга си.

Гусе си отиде развеселен, като отведе със себе си кльощавото момиче, пияно от уискито и вече толкова настроено, че бе започнало да разкопчава блузката си. Жан-Марк и Дидие Копелен едва забелязаха изчезването им.

Мики явно скучаеше между тия двама словоохотливи младежи, които често се прекъсваха с думите: „И аз мисля точно така!“ или пък „Съгласен съм, но аз, драги, отивам още по-далече!“ Затова тя се зае да подреди стаята си — изхвърли угарките от пепелниците през прозореца върху покрива, изми чашите в умивалника, оправи възглавничките и нави будилника си (институтът за разхубавяване, в който работеше, беше отворен по изключение в понеделник). Изведнъж Дидие Копелен забеляза, че е девет часът вечерта, и каза, не съвсем убедително, че трябва вече да се прибира. Навярно той нямаше какво да прави тази вечер и се надяваше да го задържат. За момент Жан-Марк поиска да тръгне с него: ще хапнат по един сандвич в някое бистро, ще продължат разговора си и така ще се опознаят по-добре. Но веднага реши, че ако остане тук, ще има възможност да легне с Мики. Тя няма да го отблъсне: това личеше по бляскащите й очи и по кълченето й. Пожела я внезапно. И колкото повече мислеше за това, толкова повече желанието му се избистряше, ставаше мъчително, досадно. След като бе помислил да продължи разговора с Дидие Копелен, сега той с нетърпение чакаше да му види гърба. А Дидие се заседя още четвърт час. Най-сетне по нетърпеливите погледи и на двамата той разбра, че е излишен, надигна се тъжно, благодари и се сбогува.

Щом вратата се затвори, Мики се нахвърли върху Жан-Марк, нарече го „подлец“, „мръсник“ и накрая залепи на устата му една захарна целувка. После двамата се търкулнаха на леглото.

Два часа по-късно, когато излизаше, Жан-Марк съжали, че е пожертвувал Дидие Копелен заради едно вулгарно физическо желание. С него щяха да прекарат една прекрасна вечер в разговори за изкуство, литература, политика, философия! А вместо това се беше задоволил с бедното тяло на една идиотка в леглото й, напоено с парфюм, който мразеше. Обиколи две-три кафенета в Сен Жермен де Пре с надежда да открие на някоя маса Дидие Копелен и накрая се запъти отчаян към къщи.

В двора той намери баща си, който с умела маневра паркираше колата си на сантиметър разстояние между други две. Мястото за отваряне на вратата бе толкова малко, че Карол и той едва можаха да излязат, като се извиха.

— Таратайката вляво е на Масиняк, това е ясно — каза Жан-Марк. — Но тази вдясно не е на човек от нашата къща!

— Учудваш ли се? — изръмжа баща му. — Този двор се превръща в обществен гараж!

Филип не изглеждаше в добро настроение. Навярно беше загубил на бриджа. Карол сияеше от безразличие.

Влязоха заедно в асансьора. В осветената кабина Жан-Марк почувствува, че мащехата му го разглежда с любопитство. Дали не се досещаше от вида му, че се връща от любовна среща? Недоизтрити следи от червило по устните му, острия парфюм на Мики… Не, едва ли Карол е обзета от такива мисли. По всяка вероятност тя и сега го виждаше болен край шосето. Достатъчно бе да се изправи пред нея, за да си представи, че повръща. Докога ли ще му пречи да забрави този унизителен спомен? Той се задушаваше, злобата му бе горчива като жлъчка! Извърна рязко главата си. Влязоха в апартамента.

— Лека нощ, татко, лека нощ, Карол — измърмори Жан-Марк.

Той ги изгледа как минават през хола за стаята си. Вратата се затвори. „Е, ето че и те ще вършат това, което аз правих с Мики!“ — каза си той. — Обаче баща ми е на четиридесет и пет години. Дали на тази възраст още го вълнуват тези работи? И тъй като не му се спеше, той се настани в един фотьойл, запали цигара и дълго време мисли със задоволство и с надежда за своя нов приятел.