Ейглетиерови

XIII

През март Филип често пътуваше до Белгия и Англия. Той отсъствуваше само по ден-два, но това отиване и връщане разкъсваше живота в къщата. Жан-Марк бе убеден, не баща му пътешествува с любовницата си. Когато Карол въздишаше — „Филип се разсипва от работа“, — той искрено я съжаляваше. Придружи я два пъти на театър и два пъти на художествени изложби. Но никога между тях не се прояви онова тайнствено разбирателство, което той бе почувствувал онази вечер, когато седяха един срещу друг в бара след концерта. Дали защото знаеше, че баща му я лъже? Той не можеше да се освободи от мисълта, че тя е нещастна жертва. И при тази мисъл в неговите очи Карол губеше част от своя престиж. Една вечер след представление в „Комеди Франсез“ те се отбиха в „Лип“ да пият нещо. Седнал до нея, Жан-Марк я разглеждаше безстрастно и намираше, че тя има изморен вид. Тази тъмносиня рокля съвсем не й отиваше. Не бе сложила нито едно бижу. От нехайство или от прекалена скромност? Жалко в края на краищата! За да излезе с нея, той бе отказал да се събере с приятели у Дидие Копелен. Сега съжаляваше. Струваше му се, че става духовно по-богат при всяка среща с Дидие. Дори и най-малкият спор ги подтикваше към умствено напрежение, от което и двамата се чувствуваха възбудени и доволни. Нищо подобно с Карол. Техните взаимоотношения, разликата във възрастта, навикът — всичко това им пречеше да си говорят свободно. Нито за миг не можеше да забрави, че тя е съпруга на баща му. Като се видя до нея в едно от огледалата на кафенето, забеляза с досада, че двамата не са хубава двойка. Безспорно той изглеждаше доста стар, за да й бъде син, а и много млад, за да й бъде любовник. А всъщност хората, които не ги познават, ще правят последното предположение. Струваше му се, че всички посетители на „Лип“ са отправили погледи към тях. Карол обаче беше съвсем непринудена. Тя бърбореше весело, разсмиваше се от нищо и твърдеше, че съвсем не й се спи. Дали от желание да му спести парите, тя си поръча само чаша цитронада.

Завърнал се вкъщи, той реши, че тези излизания положително бяха по-забавни за нея, отколкото за него. С нея не се чувствуваше в своя среда, губеше си само времето. Като се противопостави на това положение, той пожела да възстанови връзките си с Валери дьо Шарнерай, която бе пренебрегнал от няколко седмици. Телефонира й; тя бе много заета и все пак му определи среща за следващата неделя, към единадесет часа в манежа Лекуве, в Ньойи; обеща му, че ще гледа да бъде точна: ще я види, когато се връща от езда…

В определения час ездачите се завърнаха групово, като подскачаха и се задъхваха върху големи кротки коне. Валери пъргаво скочи на земята, потупа коня си и го отведе в конюшнята. После отиде при Жан-Марк, който я чакаше, облегнал се на парапета в манежа. В костюма за езда тя изглеждаше по-ниска и по-дребна, отколкото бе в действителност. Жокейската шапчица от черен велур стоеше добре върху русата й коса, но бричът издуваше задника й. Тя пляскаше с камшика по десния си крак. Бузите й бяха поруменели, очите й блестяха.

— Беше чудно! — каза тя. — И ти трябва да яздиш! Татко обеща да ми купи жребец за двайсет и първия ми рожден ден. Ще се помъча да го склоня да ми направи този подарък на деветнайсетия! Така ще е по-сигурно, нали?

Влязоха в дървена барака, превърната в бар за посетителите на манежа. Валери се тръшна с разкрачени крака върху един кожен фотьойл. „Защо момичетата, облечени в панталони, не могат да устоят на съблазънта да се държат като момчета?“ — помисли си Жан-Марк раздразнен. После като свали шапката, Валери отпусна косите си и започна леко да вее лицето си, поръчаха две чаши уиски.

— С парченца лед — уточни Валери.

И като се обърна към Жан-Марк, тя запита:

— Какво става с тебе? Баща ми ми каза, че те е видял миналата седмица, не зная точно къде, в театъра може би, с една много красива жена!

Жан-Марк вдигна рамене.

— Какво говориш! Бях с мащехата си!

— Аха, значи така!

— Какво така?

— Нищо… нищо…

Той се разгневи. Защо Валери прави такъв намек? Никога вече не ще излиза с Карол.

— Ти си мръсен подлец! — каза младото момиче.

— Много съм зает във факултета.

— И все пак можеше да намериш поне една минутка време, за да ми се обадиш. На няколко пъти исках да ти телефонирам, за да те поканя на симпатични соарета, но после си казвах: Не! Той ще съжалява!… Напоследък често срещах Мишел Гатини!

— Това теле!

— Нито е така нежен, нито е така бял! — възрази Валери.

Като си представи това чернооко, дебело, грубовато и мълчаливо момче, Жан-Марк избухна в смях.

— Виж, тук си права…

— Но това не му пречи да танцува като бог!

Очевидно тя искаше да предизвика ревността му. И той се увлече, почувствувал се много щастлив, че ще участвува в тази игра, присъща на нейната възраст.

— С други думи ти вече нямаш нужда от мене! — каза той.

— Идиот!

Тя му изплези розовото си езиче. Лицето й трептеше от здраве и младост. Нито прашинка грим върху чудно бялата й кожа. Само устните й като че ли бяха погалени с червило — но и в това Жан-Марк не беше съвсем уверен. Приближи се до нея толкова близо, че да вдъхне парфюма й, леко примесен с миризмата на запотен кон. Когато устните им едва се докоснаха, тя изведнъж скочи.

— Ще ме придружиш ли до вкъщи?

Тя обичаше да прекъсва „разнежванията“, както сама признаваше. Повикаха такси по телефона. Валери живееше на улица „Спонтини“. Тя остави Жан-Марк в салона с блестящите тапети и тъжните мебели и отиде да се преоблече. Върна се с четири сантиметра по-висока — от токчетата! — със сложна прическа и облечена в светлокафяв костюм от дебел плат, който правеше фигурата й по-едра. Пуснаха една много хубава за танцуване плоча, направиха две-три стъпки, без да се увличат, и седнаха един срещу друг във фотьойлите.

— Свободен ли си в събота? — попита тя. — Ще има страшна вечер у Алегра.

Той започна да й обяснява, че тия събирания вече не му харесват — това бе вярно. Първият признак на увлечението му по големите философски проблеми бе отказването от танците. Все пак прие и от любезност, и от вълнение, че ще се върне към младежките лудории. За да го постави веднага в течение на подготовката, Валери му изброи имената на хората от „по-отбраното общество“, които ще срещне там. Всяко име звучеше като плесница. Тя изпълняваше своя коронен номер и се тресеше от смях в светлокафявия си костюм. Това й поведение го караше да не я харесва толкова. По време на разговора им се появи госпожа Шарнерай, строга, пълна жена, която Жан-Марк винаги гледаше изтръпнал от страх. Толкова много си приличаха с Валери. Застанали една до друга, те сякаш представляваха двата образа на една и съща жена, показани в научен труд, третиращ последиците от остаряването. Като целуваше ръката на майката, Жан-Марк като че ли със свито сърце се прекланяше пред бъдещето на дъщерята. За щастие след размяната на любезностите госпожа Шарнерай ги остави сами. Беше вече един часът. Валери изпрати Жан-Марк до вратата и на прага му каза:

— Няма ли да ме целунеш?

И без да чака отговора му, тя му подаде устата си. Учтивостта изискваше да я прегърне. Докато целуваше продължително устните й, тя се притискаше плътно към него, като въртеше ханша си. Той знаеше, че тя никога няма да му позволи повече, и се гневеше, че противно на себе си изпитва някакво глупаво удоволствие. Входната врата зад тях бе полуотворена. Можеше да се появи някой — било откъм апартамента, било откъм стълбите. Тази малка опасност, изглежда, засилваше възбудата на Валери. Жан-Марк почувствува, че се отегчава с тази неопитна уста. Питаше се защо винаги младите момичета първи дават повод. Толкова ли се страхуват да не бъдат отблъснати, че избързват и отнемат удоволствието на мъжете да ги покорят, макар и привидно? Те са така припрени, че човек няма време да ги пожелае. Отскубна се и с ръка леко изправи Валери пред себе си. Тя имаше вид на запъхтян плувец. Може би за нея това наистина да бе един вид спорт.

— Довиждане — каза й той и се спусна по стълбите.

Когато влезе вкъщи към един часа и двадесет минути, той бе убеден, че ще намери семейството на масата, и се готвеше да се извини за закъснението си; но за негова голяма изненада всички бяха обядвали. Събрани в хола — баща му, Карол, брат му и сестра му, — всички приличаха на пътници, застанали на перона на гарата. Той забеляза, че са облечени и обути като за разходка в гората.

— Ние те чакаме, драги мой! — каза сърдито баща му.

— Какво ще правим? — попита той.

Карол се намеси спокойно:

— Тъй като времето, изглежда, ще се оправи, реших, че можем да отидем във „Феродиер“. Ще преспим тази вечер и ще се върнем утре сутрин много рано. Франсоаз и Даниел идват с нас. Ако и на тебе ти е приятно…

— Ами той не е обядвал — каза Франсоаз.

— Голяма работа! — каза Филип. — Какво ли пък сме яли ние!

— Има шунка в хладилника! — намеси се Даниел. — Я се налапай!

Жан-Марк нямаше никакъв план за този неделен следобед, но не го привличаше перспективата на семейния излет. Като се готвеше да откаже, той срещна погледа на баща си, в който се четеше такава настойчивост, разнежи се и се предаде. „Ако не отида с него, той ще скучае във вилата — помисли си Жан-Марк. — Само с мене баща ми може да разговаря като мъж с мъж“. Тази мисъл го накара да се почувствува горд.

— Почакайте ме — каза той. — Ще се приготвя за пет минути.

Изтича в стаята си, разсъблече се, нахлузи един стар панталон, пуловер и спортно сако. Докато се преобличаше, Франсоаз му подаде голям сандвич с шунка и чаша вино.

— Благодаря ти, драга — каза той, като захапа сандвича.

Сестра му го наблюдаваше с нежност, готова да му услужи. С прави коси и ниски токове. „Наистина тя е немарлива към себе си — помисли си той. — Как е възможно да няма нищо привлекателно в нея? А може би всички сестри изглеждат такива!“

В колата той седна, както обикновено, на задната седалка между Даниел и Франсоаз. Пред него пак изпъкнаха като две японски порцеланови вази главите на баща му и на мащехата му, различни и все пак чифтосани. В главата на Жан-Марк неудържимо нахлу споменът за двете глави, които неотдавна бе видял в киното. Една глава замества друга и ето ти приключение! Хипнотизиран от тези две кълба от плът и коси, той не обръщаше внимание на пейзажа от двете страни на автострадата. Обаче, когато наближиха мястото, където бе видял злополуката, сърцето му се сви. Никаква следа. Природата няма памет. В колата никой не заговори за този случай. „Двамата навярно са умрели“ — помисли си Жан-Марк. По радиото свиреше акордеон. Даниел пляскаше с пръсти и се клатушкаше в такт с песента. „Тоя пък ме вбесява — винаги е доволен от всичко! От възрастта е навярно! Не, аз не бях като него на шестнайсет години. Той никога не се замисля, никого не обвинява. Обича Франсоаз, защото е Франсоаз, Карол — защото е Карол, майка си — защото му е майка, баща си — защото му е баща, втория си баща — защото му е втори баща, кучетата — защото са кучета, котките — защото са котки, негрите — защото са негри, пък и мене — защото съм аз… Израз на глупащина или интелигентност?“

Не се клатушкай така! — каза му той. — Ще ме хване морска болест!

И изведнъж се досети, че говори като гувернантка.

— От повръщане ли те е страх? — подхвърли Даниел.

Жан-Марк побледня от гняв. Да го плесне! Но Даниел вече прихна в невинен смях. В думите му нямаше лош умисъл. Впрочем и баща му нищо не бе чул. Нито Карол. А това бе най-важното. Колата летеше много бързо. „Дано не ни се случи нещастие“ — си каза Жан-Марк изведнъж. Той си представи някакво сблъскване, остри болки в костите, лицата издрани от счупените стъкла, навсякъде кръв… „Какво ме прихваща?“ Студена пот изби по слепите му очи. Той се опомни. Наближаваха Бромей. И най-сетне пред портата на „Феродиер“!

Къщата, отдавна изоставена, беше студена, влажна и лъхаше леко на мухъл. Филип запали парното отопление, жените разтвориха прозорците. Във всички стаи мебелите, разбудени неочаквано от дневната светлина, изглеждаха сакати и сърдити. Тук имаше само английски фотьойли, малко продънени, обикновени дивани, селски маси с извити крака, лампи с груби абажури, но общо цялата мебелировка, събрана оттук-оттам, беше приятна и уютна. Съседката, госпожа Тиер, веднага дотича, за да помогне на Карол и Франсоаз в подреждането на къщата. Избърсаха праха, поставиха да заври вода за чая, заговориха за последните събития в селото. Даниел се зае да поправи радиото. Наведен над търбуха на апарата, той търпеливо оправяше кръстосаните цветни жички.

Филип попита Жан-Марк:

— Искаш ли да се поразходим?

— Но не повече от час! — извика им Карол. — Ще ви чакаме за чая!

Излязоха заедно и тръгнаха по пътя през нивята. Полето бе равно, спокойно, подчинено на волята на човека. Лека мъгла трептеше над разораната земя. Врани грачеха надалече. Жан-Марк изпитваше удоволствие от възможността да крачи редом с баща си.

Франсоаз погледна часовника си и се отчая: макар че баща й караше бързо, нямаше да стигнат в Париж преди десет часа сутринта. Ще пропусне лекцията на Александър Козлов. И то само защото Карол бе отново заспала след звъна на будилника. Даниел пък бе на седмото небе! Щеше да пропусне два часа по математика. Но тя… Ах! Никой не можеше да я разбере! По-добре щеше да бъде, ако не бе дошла с родителите си във „Феродиер“. Всички студенти ще се съберат в зала №5, само тя ще липсва. Александър Козлов им бе дал да научат един текст от Жуковски. Тя го знаеше наизуст. И склонението на думите с твърдо окончание. Как е родителният падеж на стол-маса? А дателният? Тя си поставяше въпроси и отговаряше лесно, тържествуващо. „Дано ме изпита!“ Колкото повече се приближаваха до Париж, толкова по-бавно ставаше движението по автострадата. Като че ли всички хора се завръщаха по това време. Но щом влязоха в града, младото момиче започна да страда от подлостта на светофарите — те като че ли чакаха тяхната кола да се появи, за да блеснат в червено. Бе десет часът и пет минути, когато стигнаха на улица „Бонапарт“. Франсоаз скочи от колата и тичешком се отправи към улица „Дьо Лил“. Десет минути закъснение не е чак толкова страшно!…

При входа на института тя се сблъска с група студенти, които говореха на тих глас. Всички бяха от нейния курс. Тя ги попита какво чакат.

— Козлов не е дошъл тази сутрин — каза Фредерик Масар. — Изглежда, майка му е починала.

Беше малка православна църква, устроена в един апартамент. Иконостасът бе в дъното на салона. По стените бяха изписани икони. Навсякъде горяха малки бели свещички, поставени в ковани железни свещници. Таванът бе почернял от пушек, а паркетът осеян с петна от восък. Двайсетина души, които присъствуваха на погребалната церемония, държаха в ръце по една запалена малка свещичка. Застанала на края, Франсоаз наблюдаваше с любопитство свещеника. Дяконът му пригласяше гъгниво, като разклащаше кадилницата, от която се лееше мирис на тамян. Невъзможно бе да разбере какво казваха. Думите съвсем не приличаха на руския език, който се преподаваше в института. Може би службата се извършваше на църковнославянски. Някакво сладникаво, ориенталско благоухание се носеше из въздуха. В един ъгъл се бе скупчил хорът — двама мъже и три жени, скромно облечени. Пееха тъжна, сърцераздирателна песен. Франсоаз за първи път присъствуваше на служба в православна църква. Тя бе пленена от примитивната тържественост на ритуалите. От време на време Фредерик Масар, който я придружаваше, шепнеше на ухото й някакви обяснения, които тя едва разбираше. Администраторът на института, секретарката, библиотекарят и трима професори присъствуваха на опелото. Малката свещ, която Франсоаз стискаше между пръстите си, омекваше, превиваше се и от нея капеха топли сълзи, които бързо застиваха по кожата на ръката й. Там, до ковчега, покрит с черен плат, стоеше с наведена глава Александър Козлов. Младото момиче смътно виждаше очертанията на лицето му: отдалеч той изглеждаше небръснат, изморен и бледен. Тя си помисли това, което й бе разказвал за майка си, и си представи отчаянието му. Нито веднъж той не падна на колене. Не изпитваше ли нужда да се обърне към бога поне сега, когато го бе сполетяло такова нещастие? Вярващите загасиха свещичките и ги подадоха на клисаря, който, куцайки, минаваше между тях. Церемонията привършваше. Хорът затихна. Започна прощаването с покойната и изказване на съболезнованията. Като видя Франсоаз, Александър Козлов за миг се изненада. Очите му пламнаха и веднага угаснаха. Той стисна ръката на младото момиче, без да каже нито дума на благодарност. Хората от погребалната служба свиха черната плащеница, поеха ковчега и като се клатушкаха, го изнесоха към изхода. Погребален фургон чакаше навън с широко отворени врати. Поставиха ковчега и букетите с цветя в задната част, а близките на покойната минаха напред. През прозореца Франсоаз пак видя Александър Козлов, вкаран сякаш в някаква затворническа кола. Шествието потегли бавно. Хората, които останаха на тротоара, се прекръстиха.

— Не искате ли да отидете на гробищата? — попита Фредерик Масар.

— О, не! — каза Франсоаз със съжаление.

Тя имаше среща с Патрик в малкото кафене на улица „Жакоб“.

Урокът завърши с обяснение на текста. Александър Козлов четеше на руски, бавно и откъслечно произнасяше всяка сричка, като наблягаше силно на ударението. После той помоли един ученик да прочете пасажа и да го преведе. След неговия звучен руски глас последва някакво мърморене на развален френски език, който предъвкваше гласните и съгласните така, че бе невъзможно да се долови мелодичността на оригинала. Александър Козлов повтаряше с търпение и снизходителност… Най-несигурна бе Мирел Борделе. Тя сричаше, като едва движеше устните си.

— Вашите „о“ са носови — каза й Александър Козлов. — Звукът „о“ на руски е гърлен. И вашите „а“ също са плахи. Вие едва ги произнасяте… Френският език е с леки фонетични нюанси, а руският е по-твърд, с повече ударения… Вие ще трябва да работите с магнетофон…

Той погледна часовника си и определи следващия урок в христоматията. Студентите се надигнаха в бялата, добре затоплена зала. Тридесет и пет момичета и шест момчета. Същото съотношение бе и в останалите три групи на първокурсниците. В тях имаше най-разнороден свят: момичета, които идваха само за да мине време; други изучаваха езика за свое удоволствие или пък защото родителите им бяха руснаци, или пък защото бе на мода, или идваха ей така за компания на приятелките си…

Франсоаз прибра тетрадката си и излезе от залата. Унесена в мислите си, тя премина през двора, без нищо да вижда. През време на лекцията, която бе продължила час и тридесет минути, тя забеляза, че Александър Козлов е в особено възбудено състояние. За първи път идваше в института, откакто бе в траур. Изглежда, че смъртта на майка му се бе отразила върху отношението му към реалния свят. Той беше едновременно и много по-блестящ, и много по-несвързан от обикновено. Говореше много бързо, впускаше се в неочаквани отклонения, като натрупваше смели формули от желание само да сипе идеи и думи. Неговият рязък тон и бляскащият му поглед предварително отблъскваха всяко плахо желание за съчувствие, породено у другите. Тя почувствува, че той крачи след нея, обаче не се обърна. На входа една група студенти разговаряха пред таблото за обяви, по което безредно бяха окачени листчета, отразяващи някои вътрешни страни от живота на института: стаи под наем; книги за продан; частни уроци по арменски, китайски, малгашки, литературен арабски език; частни уроци по руски, по румънски… Франсоаз размени няколко думи с другарите си и излезе. Не беше изминала и три метра по улицата, когато Александър Козлов я настигна.

— Благодаря ви, загдето дойдохте в църквата — каза той.

Тя се смути.

— Беше съвсем естествено!

— Не, не… беше… накратко, аз бях много трогнат.

Тя се озадачи от промяната, която така бързо стана в него. Сега, когато не бе пред учениците си, отново изглеждаше тъжен, измъчен, съсипан. Свършеше ли представлението, той сваляше маската си. Изпита желание да му помогне. Но какво можеше да се каже на един невярващ? Вървяха по улица „Сен Пер“.

— Искате ли да походим заедно? — прошепна тя.

— С удоволствие.

— Времето е толкова хубаво!

— Ще отидете ли някъде през великденската ваканция? — запита той след кратка пауза.

— Да, ще отида с родителите си в Лоаре, където имаме малка къщичка. А вие?

— О! Аз…

Той горчиво се усмихна. Тя се упрекна заради неуместния си въпрос. Вървейки един до друг, те слизаха към кея. Небето над града бе светло. Слънчеви лъчи се сипеха върху клоните на дърветата, покрити вече с наедрели, лъскави, но още заспали пъпки. Антикварите скучаеха пред откритите си сергии. Франсоаз чувствуваше, че трябва да заговори на Козлов за неговата скръб. Раната не заздравява, ако не се лекува.

— Вие бяхте много привързан към майка си, нали? — каза тя.

— Да. Но рядко я виждах. Струваше ми се, че няма какво повече да й кажа. А сега, когато я няма вече, питам се какво ще правя. Цялото ми детство отлетя наведнъж. Между майка ми и мене имаше толкова много спомени, които бяха скъпи само за нас двамата!…

Те останаха така няколко секунди, без да си говорят. После Александър Козлов въздъхна:

— Джобовете ми са пълни с монети, които вече нямат стойност.

Минувачите ги докосваха. Бързото движение на колите покрай тротоара замайваше младото момиче. „Излъгала съм се. Той е по-човечен, по-нежен, отколкото се показва“ — помисли си тя с радост. Една стръмна стълба водеше от парапета до брега. Те слязоха по стълбата, без да се уговарят. Долу бе тихо и спокойно като на село. Реката, сива и широка, течеше бавно, успокояващо. Някакво куче лаеше в привързаната до брега лодка.

— Майка ви съзнаваше ли, че е сериозно болна? — попита Франсоаз.

— В последно време да — каза той. — Но съвсем не се страхуваше. Тя бе много религиозна.

— А! Така ли? — каза Франсоаз, оживила се неочаквано.

Беше хвърлено мостче над пропастта, която тя бе считала за непреодолима.

— Изпълнена бе с вяра като малко момиче — уточни Александър Козлов. — Тя си представяше, че там я очаква нещо чудно хубаво!

— Вярата е била голямо щастие за нея!

— Може би за момент, но после?

— Как после?

Александър Козлов се спря. Беше без шапка, с ниско остригани коси над челото. Погледът му сякаш плуваше в развълнувани води.

— Ако животът не започва след смъртта, както тя си въобразяваше — каза той, — ако вместо нейния въображаем рай има, което е най-вероятно, само една голяма черна дупка, какво разочарование за нея! Измъчва ме мисълта, в това съм напълно уверен, че тя отиде на другия свят измамена. Измамена като дете, което са излъгали!

— Не започвате ли да си противоречите? Ако смятате, че майка ви е измамена, това значи, че и вие като всички християни допускате безсмъртието на душата…

— Никога не съм отричал това. Отричам обаче глупавите подробности, които някои се опитват да дадат за това безсмъртие. Щом като не знаят повече от мене, нека мълчат! Защо трябва да оплакваме неверника? Всъщност верующият трябва да бъде оплакван! Защото неверникът е готов на всички изненади, докато шансът на религиозния с натъпкан в главата катехизис е деветдесет на сто да страда, когато види истината. Майка ми страда, аз чувствувам това. Тя страда, задето е принудена да признае, че аз съм прав!

— Аз пък съм убедена, че тя не страда, че е щастлива и че ви гледа оттам, отгоре…

Франсоаз каза това, без да размишлява, така разпалено и искрено, че в същия миг се засрами.

— Колко сте мила! — каза Александър Козлов. — Спомняте ли си онази руска картина, окачена над дивана?

— Да, много добре.

— Вие също обичате навярно да рисувате небесата в синьо! Но това е свойствено за вашата възраст!

Вълнението на Франсоаз нарастваше. Тя се чувствуваше необикновено задъхана, бузите й бяха пламнали.

— В края на краищата — подхвана Александър Козлов — най-живият, най-ценният спомен, който ми остава от майка ми, е този пейзаж с неговото ужасно, невероятно лазурно небе!…

Франсоаз търсеше утешителни думи, но всичко, което искаше да каже, й се виждаше много банално.

— Да — каза най-после тя. — Аз съм уверена, че когато и да погледнете това небе, то ще ви възвръща желанието да живеете.

— Та аз не съм загубил желанието да живея, Франсоаз! — каза той.

За първи път я нарече на име. Тя закрачи и прошепва тихо:

— Толкова по-добре… Чувствувах ви толкова смазан, толкова тъжен…

— Тежко е да загубиш майка си! Но и това е част от човешката драма. Има смърт, любов, работа, съзерцаване на редки и красиви неща…

На другия бряг на реката Лувър издигаше благородната си фасада от сиви шуплести камъни, с прозорци, пламнали от лъчите на залязващото слънце. Александър Козлов направи широк жест, сякаш искаше да предложи на младото момиче и двореца, и реката, и небето. После се обърна и се вгледа внимателно в нея.

— Вие много добре напредвате в изучаването на руския език — каза той неочаквано с почти весел тон. — Каква професия сте си избрали?

— Още не зная. Преводачка в Министерството на външните работи може би… Всеки случай решила съм да работя. В наше време една жена, която не работи…

Той я прекъсна:

— При родителите си ли живеете?

— Да.

— Кажете ми нещо за тях.

Тя учудено го погледна.

— Не е много интересно… Нашето семейство като много други е разделено! Баща ми и майка ми се разведоха, а после всеки от тях повторно се ожени…

— Вие при майка си ли живеете?

— Не! При баща си!

— Колко жалко! Струва ми се, че майката е толкова необходима в живота… и най-вече в живота на едно момиче!

Франсоаз размисли и отвърна:

— Не… В края на краищата поне за мен…

— Виждате ли я често?

— От време на време, в неделни дни.

— Положението трябва да е много мъчително?

— Защо? Аз много добре се разбирам и с втория си баща, и с втората си майка. Не се мъча да съдя никого. И братята ми са като мене.

— Вие имате братя? — каза той с особено любопитство.

Тя помисли, че той се измъчва, като живее сам в един ограничен свят, и че по инстинкт се стреми към всичко, което би му дало чувството на топлота, на движение, на живот. Проявяваше интерес към другите. Малко като Маду.

— Да, двама братя — каза тя.

— Приличат ли на вас?

— Никак.

— Как изглеждат?

Изненадана от този въпрос, Франсоаз реши, че така добре познава Даниел и Жан-Марк, че й е трудно да предаде точния портрет на всеки един от тях. Хиляди противоречиви подробности се въртяха в главата й. Винаги, когато е искала да изкаже някакво мнение, се е убеждавала, че то няма да бъде пълно.

— Жан-Марк, който е на двадесет години, е мечтател, чувствителен, нервен, потаен и, струва ми се, с артистични наклонности — каза тя най-после. — Той никога няма да стане артист, но стига му това, че обича изкуството. Нежна душа! Даниел, той пък е още много млад! Представете си само — едва е на шестнайсет години, а е много упорит и много смел! Той е добър, весел и прям! Много ги обичам и двамата! Ето, това е!

— А себе си как ще обрисувате, Франсоаз?

Към себе си не проявявам достатъчен интерес, така че не мога да се опиша!

— На колко сте години?

— На осемнадесет.

— Бих ви дал повече. Вие сте толкова разумна!…

Тръгнаха по обратния път. Вятърът се бе засилил.

Един влекач плуваше срещу течението, като мъкнеше зад себе си четири тежко натоварени шлепа. На последния едно момиченце махаше с кърпичка. Александър Козлов вдигна яката на пардесюто си.

— И един ден ще се омъжите! — подзе той.

— Да — отвърна тя. — След пет години.

— Каква точност!

— Аз съм сгодена.

Александър Козлов свъси вежди и погледът му се изостри.

— Годеница? — каза той. — Не бих повярвал!

— Защо?

— Защото нямате вид на влюбена.

Тя се попита дали трябва да се обиди, но после реши да се пошегува:

— Имам навик да крия чувствата си!

— А годеникът ви с какво се занимава?

Франсоаз заговори за Патрик нежно, но с известна въздържаност. Обаче всичко, което казваше за него, звучеше някак си фалшиво. Той не бе такъв, какъвто го описваше, нито на вид, нито по характер. Сковаваше я дори вниманието, с което Александър Козлов я слушаше. Тя замлъкна по средата на една мисъл.

— Разбирам — каза Александър Козлов, — той е момче с качества.

— Да.

— И има много шансове.

— И аз имам поне толкова, колкото него.

— Интересно! Вие изглеждате като от друг свят!

— Аз ли?

— Да. Вие презирате глупавата мода, чужди са ви завистта, злобата, гордостта. Обичате всички, който ви обкръжават!

— Има още нещо. Не съм ви споменала за най-прекрасното същество, което познавам — извика тя. — Това е леля ми. Ние я наричаме Маду. Тя ни е отгледала — мене и братята ми. Сега живее сама в провинцията. Антикварка е. Има чуден вкус, прекрасно сърце…

Тя забеляза отново, че той я гледа с поглед, пълен с благодарност и одобрение. Сякаш му бе дала точно това, което е очаквал. Като любител на музика, който слуша как цигулката изпълнява безпогрешно мелодията, която той таи в главата си.

Бяха достигнали каменната стълбичка, която водеше до горния край на кея. Градът потъваше в мъгляв здрач. Би помислил човек, че някаква смесица от пушек и прах се издига от земята към небето.

— Сега трябва да се прибирам — каза тя.

Александър Козлов не се помръдна. Лицето му бе като вдървено. Гледаше упорито младото момиче. И накрая каза:

— Никога няма да забравя тази разходка, Франсоаз.

— И аз — прошепна тя.

Той я изпрати по улица „Бонапарт“, чак до дома й. Там, пред входа, стисна ръката й. Портиерката стоеше пред прага на вратичката си. Хора се движеха напред и назад по тесния тротоар. Блъскана и отляво, и отдясно, Франсоаз очакваше всеки момент да изскочат отнякъде баща й, братята й, Карол. Обзе я плахо щастие.

— Довиждане — каза Александър Козлов. И пусна ръката й. Изведнъж тя се видя сама.

Александър Козлов изчезна в тълпата. По улицата с трясък премина автобус с равнодушни физиономии зад прозорците.