Ейглетиерови

XXIII

Франсоаз затвори телефона и остана замислена по средата на хола. Мадам Борделе я беше уведомила, че Мирел има жълтеница и няма да може да присъствува на урока. Жълтеницата е сериозна болест! Още вчера Мирел имаше лош вид, лицето й бе измъчено и бледо… Франсоаз реши да отиде да я види след няколко дни. Тя се разбираше добре с Мирел, която бе весела, лъчезарна и чиста като чаша с вода. И въпреки това не чувствуваше нужда да се сприятели с нея. Никога не бе имала истинска приятелка; другарки — още по-малко. Някога Маду често й натякваше за това. Диващина? Свенливост? Склонност към усамотяване? Чувствуваше се различна от момичетата на нейната възраст, живееше с други разбирания, в друго време, с други интереси. Погледна ръчния си часовник: четири и двадесет. Александър Козлов ще пристигне както обикновено в пет часа. Върна се бързо в стаята си.

След няколко минути Даниел влезе при нея, за да й покаже преписката, която си бе направил за своето пътешествие. Той отдаваше такова голямо значение на приготовленията си, че щеше да го огорчи, ако откажеше да прояви интерес. След като фондацията „Зелиджа“ го бе уведомила, че одобрява проекта му, веднага написа писма до посолството на Брега на слоновата кост в Париж и до различни ведомства в тази страна, че ще замине през юли. Франсоаз бе написала писмата на пишеща машина. Преписите бяха събрани в отделна папка. В друга бе подредил копия от писмата, които бе отправил до фирми за производство на фотографски апарати и снимачни камери. Той не се съмняваше, че тези големи фирми, поблазнени от рекламата, която обещаваше да им прави през време на пътешествието си, ще му предоставят материалите, от които се нуждаеше. Но още никой не бе му отговорил.

— Ето какво съм писал на „Кодак“ днес, за да ги подсетя — каза той. — Прочети и ми кажи какво мислиш!

Той й бутна един лист под носа. Тя прочете писмото и се изуми от нахалството на този хлапак на шестнадесет и половина години. На негово място тя никога не би посмяла да говори за своите „предстоящи изследвания“, за необходимостта да бъде веднага уведомен и да уверява един директор „в своите искрени почитания, в очакване на благоприятен отговор“.

— Прекаляваш! — каза му тя.

— Ако аз самият не съм уверен в това, което ще предприема, никой няма да ми вярва.

— Уверена съм, че ще хвърлят писмото ти в коша!

— В такъв случай ще отида лично при директора. Ще вися с часове в чакалнята и накрая той ще ме приеме…

Тя му върна писмото.

— След всичко това имаш право може би.

— Ще ми го препишеш ли на машина?

— Не сега. Ще имам урок…

— Добре — каза той. — При това положение оттеглям се в покоите си! Позволяваш ли да взема машината? Няма да го напиша така хубаво като тебе, но карай да върви!

Той взе пишещата машина и излезе от стаята й, като си подсвиркваше. Тя веднага се спусна към огледалото: бе забравила да се среше. Очевидно косата й се бе слегнала, а лицето й бе болнаво бледо. Беше пет часът без двадесет минути! Среса се и напудри носа и страните си. Въртеше главата си наляво и надясно, искаше й се да се види красива, а всъщност й се плачеше. За първи път щеше да има урок сама с Александър Козлов. Какъв необикновен човек! На три пъти тя бе излизала с него след това събиране на приятелите й вкъщи. При всяка от разходките им след лекциите й се виждаше все по-загадъчен. Вървяха един до друг по кея, той се спираше пред антикварите, за да прелисти някоя стара книга, взираше се в лодките и корабчетата по реката, говореше за смъртта, за политиката, за изкуството, за положителните науки. После изведнъж се отпускаше, вдетиняваше се, започваше да твърди, че няма по-голяма литература от „Никелираните крака“ или от „Арсен Люпен“, възхищаваше се на каубойските филми, мечтаеше за една голяма наденица, полята с бира. В такива моменти на Франсоаз й се струваше, че той е на възрастта на Даниел. Но това настроение не траеше дълго. Веднага след това отново я въвличаше във водовъртежа на размишленията си. Какъвто и въпрос да засягаше, винаги забравяше това, което други бяха казали преди него. Това пренебрегване на авторитетите придаваше на мислите му искреност и необикновена сила. Мразеше социалните противоречия, йерархията, униформите, условностите, традициите, законите, брака, благородническите титли. Можеше да вземе държавния си изпит и да стане професор, но не държеше на това. Впрочем тя знаеше, че като преподавател в Института за източни езици е много слабо платен. Едва ли работата му като преводач в няколко издателства можеше да му подобри положението. Той имаше малки нужди и още по-малки амбиции. Не живееше за материални блага. Казваше на Франсоаз, че за него тя е един непознат свят, една недостижима планета със загадъчни закони; заклеваше я да запази това, което бе най-ценно в нея — откровеността, независимостта, непринудеността си. Като го слушаше, тя си представяше, че е станала важна персона. Той й разкриваше нейната личност, вдъхваше й самочувствие… Звънецът я разтърси от главата до петите. Той е!

Тя стигна с подкосени крака до антрето в момента, когато Александър Козлов подаваше пардесюто си на Мерседес.

— Отчаяна съм! — каза тя. — Мирел Борделе е на легло. Няма да дойде…

Те размениха банални думи относно болестта на Мирел и изведнъж на Франсоаз й се стори, че са в неговата стая, пред работната му маса, сред неговите книги, дреболии и спомени; обзе я такова щастие, че дори не помисли да си обясни причината.

Седнал в един фотьойл, протегнал леко крака и надигнал рамене, Александър Козлов пушеше цигара и прелистваше една малка книжка със сини корици. Тя бе отворила тетрадката и приготвила стилото си. Обикновено той диктуваше малък текст и караше Франсоаз или Мирел да го прочете и преведе. Този път каза, че тъй като избраният от него текст е труден, ще го прочете най-напред на висок глас. Беше стихотворението на Пушкин „Пророк“. Франсоаз искаше да го изненада със старанието си и се съсредоточи. Гласът на Александър Козлов, сериозен и бавен, я завладя напълно. Стиховете, които декламираше, навярно бяха много трудни за един студент от първа година, защото отначало тя не можа да ги разбере. Долавяше тук-там по някоя дума, но общият смисъл й убягваше. Отказала се от превода, тя съсредоточи вниманието си само върху движението на устните му. Беше ли хубав, или грозен? Това нямаше никакво значение. Със своето измъчено лице, с блестящите си зеници, с грубите си жестове той властваше отвъд грозното и красивото. Непринуденото му държане се потвърждаваше дори от облеклото. Сиво поло, над него кафяво сако от груб вълнен плат, леки мокасини… Пушеше много като леля Маду. В пепелника димеше цигара, която бе оставил, за да прочете стиховете. Франсоаз би искала това стихотворение на Пушкин да бъде много дълго, за да слуша с часове как Александър Козлов говори руски, без да е задължена да му отговаря. Изведнъж си спомни една мисъл на леля Маду: „А сега не трябва да се влюбваш в някой по-добър!“ Леля Маду е много романтична — това е една от слабостите на нейната епоха. Александър Козлов млъкна и Франсоаз политна в някаква пропаст.

— Разбрахте ли в общи линии смисъла? — попита той, като стана.

— Не, признавам си — измърмори тя и лицето й пламна.

— Много трудно ли ви се видя?

— Да…

— Няма да ви диктувам „Пророкът“, но ще се помъча да ви го обясня. Това е едно от най-хубавите стихотворения на Пушкин. Написал го е през 1826 година, по времето, когато е бил още на заточение в имението си в Михайловское. Цар Николай I, който тогава се възкачил на трона, отишъл да го види.

Отново Франсоаз не слушаше Александър Козлов. С широко отворени очи тя бе отлетяла някъде.

— Какво има, Франсоаз? — попита той нежно.

Тя изтръпна:

— Но… нищо…

Почувствува по лицето си бавното и съсредоточено движение на погледа му. Той я опипваше точка по точка: косата, очите, устата, брадата. Беше приятно и същевременно страшно.

— Наблюдавам ви — каза той. — Вие не сте тук…

Той хвана ръката на младото момиче. Контактът я смути. Секундите минаваха, без да може да се съвземе, смущението й ставаше по-силно. Когато отвори уста, мълчанието, което така дълго ги бе притискало, придаде страшна тежест на думите му:

— Франсоаз, малката ми Франсоаз, вие започвате опасна игра! — каза той, като се усмихна.

— Но не… Никаква игра!

— Значи нещо още по-сериозно!

Без да престава да я гледа, той се наведе над нея и хвана главата й. С ушите си, притиснати от двете топли длани, тя чу как в главата й нахлува грохот на морски прилив. Александър Козлов разклати това изумено лице. Един тежък поглед потъваше в нея като камък, който се спуска към дъното на водата. Като завъртя главата си наляво и надясно, тя се отскубна и едва докосна с устните си края на двете ръце, които я бяха пленили. Лъх на мъжка кожа и на тютюн проникна в мозъка й. Надигната сякаш от мощна вълна, тя се изправи на краката си. Столът, който блъсна, падна с шум зад нея. Някаква външна сила я тласкаше. Една крачка напред и бе до мъжките гърди. Притисна се нежно. Острият плат на сакото одраска бузите й. Две ръце я обгърнаха. С лице, скрито в рамото на Александър Козлов, тя не виждаше нищо, задържаше дишането си и чакаше, обзета от радост и от ужас. Една хладна уста се долепи до слепоочието й. Колко бе хубаво. Би се свлякла на земята, ако не бе силният обръч, който я придържаше права. Никаква друга целувка. След дълъг миг Александър Козлов отпусна ръцете си. Освободена, тя се отдръпна от него смутена. Той й се усмихна отдалече с нежна тъга. Тя не можа да разбере.

— Франсоаз — каза й той, — ще ви чакам утре у дома в пет часа. Размислете добре, преди да се решите. Или ще дойдете и ще бъдете готова на всичко с ясното съзнание, че с мене не ще изградите нищо трайно, или пък не идвайте, останете си мъдра и нашите отношения ще си останат както преди. А сега седнете. Искам да довърша обясненията си за „Пророкът“. Превел съм стихотворението. Не много лошо, нито много хубаво…

Тя седна като пън и продължи да го гледа в очите. Той замълча един миг и започна да рецитира на френски:

Наистина Пушкин ли е написал това? На Франсоаз й се струваше, че Александър Козлов, изпаднал във вдъхновение, анализира с ирония вълнението, което тя изпитва сега пред него.

До края на урока нито веднъж не я погледна нежно. Продиктува й изречения, обясни значението на някои думи, обърна й внимание върху някои граматически и стилови особености. Тя записваше всичко, без да проявява интерес. Точно в шест часа той заяви, че трябва да си ходи. Тя помисли, че вече е забравил това, което й бе казал, след като я бе притиснал в обятията си. В момента на излизането, когато още държеше дръжката на вратата, той прошепна:

— Утре ще ви чакам, Франсоаз.

Със стиснато гърло тя наведе глава, без да отговори. Чувствуваше се оглупяла, грозна, фалшива, лошо сресана. В коридора те едва не се сблъскаха с Карол, която уж случайно излизаше от хола. Франсоаз забеляза как лицето на мащехата й засия както винаги, когато се появяваше пред хора. Както уморената актриса се съвзема и започва да блести при излизане на сцената, така и тя се преобразяваше пред първия появил се зрител. Като се усмихваше, поведе Александър Козлов и Франсоаз в хола, разпита ги за темата на днешния урок, заяви, че изложбата на някой си Юго Теокоп, която посетила днес следобед, била пълен провал, предложи уиски, позвъни да донесат лед. Франсоаз би желала Александър Козлов да се покаже безчувствен към това очарование. Но той не побърза да си тръгне. Сега тя съжали, че му бе разказала историята на Карол и Жан-Марк. Дали заслужаваше той това доверие? След всичко, което му бе казала, би трябвало да ненавижда тази жена, а поема маша от ръцете й. Навярно я намира красива? Малко го интересува, че душата й е кална! Главното тук е очарователното лице. Какво ли не би дала в този момент Франсоаз, за да бъде така съблазнителна като мащехата си. Той пиеше, говореше пред Карол, която го слушаше жадно и с любопитство. И той, и тя бяха много преживели. Бяха на еднаква възраст. Разбираха се, без да се доизказват. Едно малко момиче между двама възрастни. „Тя ще ми го отнеме!“ — помисли си Франсоаз. Тази мисъл я засегна така болезнено, че прехапа устните си.

Най-после Александър Козлов си отиде. Франсоаз с облекчение затвори вратата след него. Тя се готвеше да тръгне към стаята си, когато Карол я заговори.

— Следващия път, ако си сама, съветвам те да вземеш урока си по руски в хола.

— Защо? — попита Франсоаз раздразнено.

— Защото не е много прилично да приемаш този човек в стаята си!

Гневът заслепи Франсоаз.

— Най-малко ти трябва да ми даваш уроци по благоприличие! — каза тя.

Устните на Карол незабележимо трепнаха, преди да възвърнат усмивката си:

— Навярно с нещо си се провинила, за да бъдеш толкова нахална!

— Не съм се провинила!… Знаеш много добре!… Но ти… ти…

— Аз ли?

— След това, което направи, трябва само да мълчиш в тази къща!

Франсоаз никога не би повярвала, че е способна да каже толкова дръзки думи. Зарадва се, че можа да затвори устата на мащехата си. А това бе само начало. Изгаряше от желание да й отмъсти. Обаче Карол след миг мълчание отвърна бавно:

— Всъщност ти ще мълчиш, Франсоаз, и то толкова дълго, колкото е необходимо.

Тя се бе облегнала небрежно върху конзолата на коридора. Лицето й беше съвсем спокойно. Франсоаз поиска да й отговори със същия тон, но вече не знаеше какво да каже, изгледа я злобно, побягна, затвори се в стаята си и се просна по корем напреко на леглото. Какво ставаше в живота й? За няколко минути тя бе се превърнала в жена с остри лапи, способна да се брани и да напада. Яростта и любовта бушуваха в нея едновременно с такава сила, че не можеше да овладее мислите си. Някакво необикновено събитие трябваше да ознаменува това пробуждане. Надигнала се на лакти, тя се вгледа внимателно във фотьойла, на който Александър Козлов бе седял, в килима, по който той бе стъпвал с големи и нервни крачки, в пепелника, където бе останала недопушената му цигара. Защо го бе пуснала да си отиде? Да чака до утре, в пет часа? Това бе абсурдно. Нямаше нужда от срокове, за да разбере, че го обича с цялото си сърце! Впрочем не можеше повече да живее в тази къща, управлявана от Карол. Да я срещне отново пак тази вечер на масата, да я гледа как се усмихва и бърбори с баща й, сякаш нищо не бе се случило! Не, хиляди пъти не! Чашата бе преляла. Изведнъж скочи. В главата й вилнееше буря. Оправи косата си пред огледалото, излезе от стаята, премина през празния хол и почука на вратата на мащехата си.

— Кой е?

Франсоаз влезе. Карол, изтегнала се в едно кресло, четеше. Тя вдигна миролюбив поглед към младото момиче.

— Няма да вечерям вкъщи и няма да се прибера тази вечер — каза Франсоаз сухо. — Отивам у майка си.

Карол остави книгата на масичката до себе си и прошепна:

— Не ти позволявам, Франсоаз…

— Ти не можеш вече нищо да ми забраняваш!

Изражението на Карол стана сурово.

— Забранявам ти да излезеш, преди да се върне баща ти, чуваш ли ме? — каза тя. — Ще искаш от него разрешение!

Лек гняв прозвуча в думите й. Франсоаз разбра, че за първи път Карол изпитва страх пред нея. Без да се плаши от това разгневено и загрижено лице, тя извика:

— Не! Ти ще му кажеш вместо мене! И ако имаш кураж, ще му обясниш защо съм излязла! Съмнявам се, че ще те оправдае!

Тя излезе, като тресна силно вратата. Помисли си за миг, че Карол ще изтича след нея, за да се опита да я задържи. Но нищо не мръдна в затихналия апартамент.

На улицата Франсоаз бе зашеметена от свободата. Александър Козлов трябваше да се е прибрал у дома си. Ще го намери. Какво ли ще каже, като я види. С големи крачки тя премина по улица „Бонапарт“, без да обръща внимание на минувачите, които я блъскаха. Времето бе хубаво. Няколко момчета се кискаха в една открита кола. Котка, свила се на кълбо, се препичаше във витрината на антикварен магазин. Тясната улица завърши пред светъл площад. Изведнъж църквата „Сен Жермен де Пре“ се извиси пред нея като някаква преграда. Тя идваше толкова често тук. Като дете, а и после, като младо момиче, носеше тук като дар своите грижи, своите радости и мъки. И всеки път излизаше успокоена от размислите в тишината и прохладата на този храм. Да блъсне вратата, да се вмъкне в приятния полумрак, да се помоли… Имаше такова желание в сърцето и в главата й, но се въздържа… Знаеше, че ако изпадне в религиозно вдъхновение, после няма да има смелостта да отиде там. Александър Козлов бе прав! Всеки си има такъв бог, какъвто заслужава. Някакъв бог, дребнав и стар, обитава църквата, която верующите посещават в неделя; а друг бог, богът на свободния дух, живееше навън. С този именно бог тя искаше сега да общува. Той я разбира и окуражава лудостта й, защото обича всички млади, буйни и благородни души. Откъсна погледа си от камбанарията със сиви камъни и отправи очи към небето, така безкрайно и така блестящо, че душата й се смая. Колите спряха. Франсоаз премина площада. Зад гърба си още чувствуваше масивната църква. Но като отмина кафене „Флор“, съвсем я забрави.

Като зави по улица „Бак“, тя закрачи бавно. Не искаше да пристигне задъхана. Той живееше на втория етаж. Изкачи се по стълбите, подвоуми се пред вратата на апартамента, после протегна ръка и натисна звънеца. Никой не отвържа. Не беше се прибрал още. Слезе по голите, протъркани дървени стълби. Портиерката надигна прозорчето си и я видя, че излиза.

Тя се отдалечи от къщата и застана на ъгъла на улица „Варен“. Един полицай регулираше движението на това кръстовище. Започна да разглежда витрините. Десет крачки вдясно, десет крачки вляво и запомни всички стоки в този сектор. После разшири кръга на своя обход. Движеше се от аптеката до колбасарницата. Но на всеки две секунди погледът й се отправяше към входа на квартирата. Нямаше да го пропусне. Мина един час. Главата й тежеше от мисли. Изморяваше я потокът от непознати хора. Беше обаче уверена, че е способна да чака още дълго време. Много дълго време. Цяла нощ, ако трябва… Свечеряваше се. Отсреща светна един прозорец, после друг.

Изведнъж Франсоаз подскочи от радост. Сред многото минувачи най-после и той. Вървеше угрижен, погълнат от мислите си, с вестник под мишница и с половин хлебче в ръка. За какво ли мислеше?

Видя го как изчезна във входа. Пресметна времето, за което ще се изкачи по стълбите, почака още пет минути и влезе в къщата. Този път, щом позвъня, чу да се приближават стъпки. И в същия момент, необяснимо защо, тя се изплаши, поиска да избяга. Но краката й се бяха вдървили. Сърцето й биеше силно. Вратата се отвори пред нея.

— Франсоаз, какво се е случило? — каза Александър Козлов.

— Не можах да чакам до утре — прошепна тя.

Той се усмихна, хвана я за двете ръце и я въведе.