Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

36.

През повечето време погледа на Морисън остана насочен към нишата пред него, към компютъра и към програмата му. Неговият софтуеър — единственото нещо, което му беше останало отпреди много време.

Много време ли? Преди по-малко от сто часа дремеше по време на безсмислените разговори през последния ден на конференцията и се чудеше как да запази положението си в университета. Сякаш през тези сто истински часа бяха изминали сто субективни години. Не можеше ясно да си представи университета или да си спомни тъжните разочарования, които изпълваха живота му в последно време.

Преди сто часа щеше да даде много за да се измъкне от досадния цикъл на безполезни усилия. Сега би дал много, много повече, за да се върне обратно към предишния живот, да се събуди и да установи, че събитията от последните сто часа, а може би години, никога не са се случвали.

Погледна през прозрачната стена на кораба, намираща се до десния му лакът с полузатворени очи, сякаш не желаеше да види нищо. Наистина не желаеше. Не искаше да вижда нищо, което да е по-голямо, отколкото би трябвало да бъде. Това щеше да разруши отчаяната му надежда, че миниатюризационната апаратура се е повредила или че всичко просто е било илюзия.

В полезрението му се появи един мъж — висок, висок повече от два метра. Може би наистина беше толкова висок.

Появиха се и други. Не беше възможно всичките да са толкова високи.

Сви се в седалката си и повече не вдигна глава. Това му стигаше. Знаеше, че миниатюризационния процес напредва неумолимо.

Тишината в кораба беше подтискаща, непоносима. Морисън почувства остра нужда да чуе нечий глас, та бил той и неговия собствен.

Калинина, седнала от лявата му страна, беше единствения човек, с когото можеше да разговаря лесно и може би беше най-добрия избор. Тъй като Морисън не желаеше нито неуместното веселие на Дежньов, нито праволинейността на Боранова, нито мрачната напрегнатост на Конев, той се обърна към замръзналата тъга на Калинина:

— София, как ще навлезем в тялото на Шапиров?

На Калинина й беше необходимо известно време, за да го чуе. Най-сетне устните й се раздвижиха слабо и тя прошепна:

— Инжекция.

След това, като че ли полагаше върховни усилия, тя очевидно реши, че трябва да се държи по общително с него. Обърна се към него и добави:

— Когато станем достатъчно малки, ще ни поставят в иглата на спринцовка и ще ни инжектират в лявата сънна артерия на академик Шапиров.

— Ще ни премятат като зарове — ужаси се Морисън.

— Изобщо няма да е така. Проблемите са сложни, но всичко е предварително обмислено.

— Откъде знаете? Това никога преди не е било правено. Не и с кораб. Не и със спринцовка. Не и с човешко тяло.

— Вярно е — съгласи се Калинина, — но подобни проблеми, разбира се много по-прости, се обсъждат от дълго време, а през последните няколко дни имахме продължителни семинари, свързани с тази мисия. Не мислете, че обясненията на Аркадий преди миниатюризацията да започне — онези за тоалетната хартия и така нататък — бяха нови за нас. Чували сме ги много пъти и преди. Бяха предназначени отчасти за вас, тъй като не сте посещавали семинарите и отчасти за Аркадий, който обича да подчертава заслугите си.

— В такъв случай бихте ли ми разказали какво следва?

— Ще ви обяснявам какво става, когато стигнем до определено действие. Засега няма да правим нищо, докато не достигнем размери около сантиметър. Ще са нужни още около двайсет минути, тъй като засега процесът е бавен. Колкото по-малки ставаме, толкова по-бързо можем да се миниатюризираме. Досега имахте ли някакви неприятни усещания?

Морисън мислено се вслуша в бързото биене на сърцето си и в дишането на дробовете си и отвърна:

— Никакви — след което реши, че отговорът му е прекалено оптимистичен и добави — поне засега.

— Добре — рече Калинина и затвори очи, като че ли искаше да покаже, че се е изморила от разговора.

Морисън реши, че това не е лоша идея и също затвори очи.

Може би наистина беше заспал или просто беше изпаднал в защитното състояние на полубезсъзнателността, която го отделяше от реалността. Като че ли не беше минало много време, когато се сепна от леко стържене.

Отвори широко очи и откри, че се намира на около един сантиметър от седалката. Имаше странното усещане, че се носи с всеки случаен полъх на вятъра.

Боранова беше застанала зад него и го държеше с две ръце за раменете. Натисна го внимателно надолу и каза:

— Албърт, поставете предпазния колан. София, покажете му как. Съжалявам, Албърт, трябваше да ви споменем за всичко това преди да тръгнем, но имахме малко време, а вие бяхте доста нервен. Не искахме да ви довеждаме до пълна безпомощност, като ви натъпчем с информация.

За свое собствено учудване Морисън не се чувстваше безпомощен. Напротив, усещането, че седи във въздуха му доставяше удоволствие.

Калинина натисна ръба на седалката между коленете си и колана около кръста и се разкопча. Морисън беше сигурен, че когато затвори очи, той не беше там, а сега отново изчезна, прибирайки се със щракване в гнездото от лявата страна на седалката й. Изви се към Морисън и каза:

— Ето този бутон, от лявата ви страна, освобождава колана.

Морисън забеляза, че при движението си към него, тя леко се надигна над седалката.

Тя натисна бутона — един по-тъмен кръг на светъл фон. Гъвкава мрежа от прозрачна пластмаса изхвръкна със слабо съскане, уви се около него и заби тройния си връх в другия край на седалката му. Озова се еластично притиснат от нещо подобно на дантела.

— Ако искате да се освободите, точно между коленете ви се намира бутона, която разкопчава колана.

Калинина се наведе напред, за да му го покаже. Притискането на тялото й му се стори приятно.

За нея това като че ли беше без значение и щом завърши обяснението си, тя се върна в седалката си и отново закопча колана си.

Морисън бързо се огледа, протягайки се нагоре и напред, доколкото му позволяваше колана и с мъка надникна над рамото на Конев. И петимата бяха с поставени колани.

— Миниатюризирани сме достатъчно, за да тежим много малко, нали?

— Сега тежите само около двайсет и пет милиграма — поясни Боранова, — така че можете да се смятате за безтегловен. В момента вдигат кораба.

Морисън погледна обвинително към Калинина. Тя леко вдигна рамене и каза:

— Казах ви, че ще ви обяснявам какво се случва, но изглеждахте заспал и реших, че е по-добре да ви оставя да подремнете. Скърцането на щипката ви събуди и ви вдигна над седалката.

— Щипката ли? — огледа се наоколо.

Беше забелязал сенките от двете страни на кораба, но стените обикновено са непрозрачни и затова не беше обърнал внимание на този факт. Сега си спомни, че стените на кораба са прозрачни и разбра, че от двете страни има преграда пред светлината.

— Щипката ни придържа и ни помага да стоим неподвижно, така че да не преживяваме ненужни сътресения. Изглежда огромна, но всъщност е много фина и грижливо подплатена. В момента ни поставят в малък резервоар, пълен с физиологичен разтвор. Освен това ни придържа и въздушна струя, която се всмуква през заоблена дюза. Струята ни притиска към дюзата и по този начин сме тройно подсигурени.

Морисън отново се огледа. Предметите, които евентуално можеха да се видят през онези части от стените, които не се покриваха от щипката или от дюзата, все пак оставаха невидими. От време на време Морисън забелязваше движение на светлини или сенки. Очевидно каквото и да имаше там, отвън, то беше твърде голямо, за да го види с микроскопичните си очи. Ако фотоните, които навлизаха в кораба, не се миниатюризираха, те щяха да се държат като радиовълни с голяма дължина и, следователно, нямаше да може да види нищо.

Почувства, че корабът отново се разтърсва при отдръпването на щипката, макар че всъщност не можа да види самия процес. В един миг те бяха там, а в следващия вече ги нямаше. Движението им беше твърде бързо по тяхната скала.

След това усети, че леко се притиска в колана, който го придържаше и предположи, че се дължи на движение на кораба надолу. Усещането, което последва, потвърди предположението му, че се движат надолу.

Дежньов посочи към тъмна хоризонтална линия, която бавно се придвижваше нагоре-надолу спрямо стените на кораба и заяви с очевидно задоволство:

— Това е повърхността на водата. Мислех, че движенията ще бъдат по-лоши. Очевидно тук има инженери, които са почти толкова добри, колкото и аз.

— Всъщност инженерството няма много общо с движението — намеси се Боранова. — Към повърхността ни придържа повърхностното напрежение. Този ефект ще се проявява само докато сме на повърхността на течността. Щом веднъж попаднем в тялото на Шапиров, въздействието му ще изчезне.

— Но какво ще кажеш за това движение нагоре-надолу, Наталия? Не му ли въздейства?

Боранова се загледа в уредите пред нея, по специално в малък екран, върху който се виждаше хоризонтална линия, която непрекъснато трепкаше, без да се отклонява от центъра. Като се изви и надигна така че гърба го заболя, Морисън успя да я забележи.

— Толкова е устойчив, колкото и ръцете ти, когато си трезвен, Аркадий — каза Боранова.

— Но не по-добре от тях, нали? — проехтя смеха на Дежньов.

„В гласът му прозвуча облекчение“, помисли си Морисън и се зачуди какво ли имаше предвид Дежньов, когато спомена за възможното въздействие.

— Какво става сега? — попита Морисън.

Доколкото си спомняше, Конев говореше за първи път, откакто започна миниатюризацията.

— Всичко ли трябва да ви се обяснява?

— Да! — отвърна разпалено Морисън. — На вас всичко ви е ясно. Защо да не го обяснят и на мене?

— Албърт е напълно прав, Юрий — намеси се Боранова. — Моля те, сдържай темперамента си и се дръж прилично. Скоро ще се нуждаеш от помощта му и се надявам, че той няма да бъде толкова неучтив към тебе.

Раменете на Конев потрепнаха, но не каза нищо в отговор.

— Ще ни изтеглят в цилиндъра на спринцовката, Албърт — продължи Боранова. — Операцията ще се извърши дистанционно.

И почти незабавно, като че ли цилиндъра очакваше да чуе думите й, около тях се спусна сянка, която ги погълна. Единствено пред тях за кратко време се виждаше кръг светлина, а след това и той изчезна.

— Закрепиха иглата към спринцовката — спокойно обясни Боранова. — Сега ще трябва да изчакаме.

Неочаквано вътрешността на кораба, която до този момент беше напълно тъмна, се изпълни с бяла светлина, мека и по-успокояваща от преди.

— Отсега до края на пътуването няма да има външна светлина — рече Боранова. — Ще разчитаме единствено на нашето собствено осветление.

Морисън озадачено потърси източника на светлината. Изглежда, че се намираше някъде в прозрачните стени.

Калинина, която забеляза учудването му, поясни:

— Електролуминесцениция.

— Но какъв е източника на енергията?

— Имаме три микродвигателя работещи с термоядрен синтез — тя го погледна гордо. — От най-добрите в света. В света!

Морисън не й отвърна. Понечи да й спомене за американските термоядрени двигатели, които се използваха на най-новите космически кораби, но какъв смисъл имаше? Един ден светът щеше да е свободен от разпалените междунационални спорове, но този миг все още не беше настъпил. Засега, щом тези спорове не се изразяваха в насилие или заплаха за употребата му, все още бяха поносими.

Дежньов, който се беше отпуснал назад в седалката си, с ръце зад главата, заговори, очевидно имайки предвид слабо светещата стена пред себе си:

— Някой ден, вместо тази процедура, ще увеличаваме цилиндъра на спринцовката, ще я поставяме около кораба с нормални размери и ще миниатюризираме всичко наведнъж. Тогава няма да има нужда от тези микроскопични маневри.

— О, нима можете да правите и обратното? — полюбопитства Морисън. — Как го наричате? Максимизация? Гигантизация?

— Никак не го наричаме — вмъкна остро Конев, — защото не може да бъде направено.

— Все пак, може би някой ден…

— Не — настоя Конев. — Никога. Физически е невъзможно. Миниатюризацията изисква много енергия, но за увеличаването е нужно почти безкрайно количество.

— Дори и ако е свързана с относителността?

— Дори и тогава.

Дежньов издаде неприятен звук с устни.

— Ето това са твоите физически ограничения. Някой ден ще видиш.

Конев повторно потъна във възмутено мълчание.

— Какво чакаме сега? — попита Морисън.

— Да завърши окончателната подготовка на Шапиров — отвърна Боранова, — след което ще последва придвижването на иглата и вкарването ни в сънната артерия.

Докато тя говореше, последва нов тласък.

— Това ли е? — обади се Морисън.

— Не още. Просто изкарват въздушните мехурчета. Не се безпокойте, Албърт. Ще разберем, когато го направят.

— Как?

— Много просто. Ще ни кажат. Аркадий поддържа връзка с тях. Не е трудно. Фотоните на радиовълните се миниатюризират докато пресичат преградата отвън навътре и се деминиатюризират, когато я прекосяват в обратната посока. Необходима е малко енергия — по-малко, отколкото е нужна на светлината.

— Време е да се придвижим до основата на иглата — заяви Дежньов.

— Тогава, напред — рече Боранова. — Ще можем да изпробваме и двигателите в условията на миниатюризацията.

Появи се тихо бучене, което се извиси слабо, след което премина в постоянно равномерно мъркане. Морисън извърна глава, доколкото му позволяваше предпазния колан, за да погледне назад.

Водата зад тях се разпени, като че ли се въртяха перки. Беше трудно да се прецени колко бързо се движат, поради липсата на някакъв ориентир извън кораба, но на Морисън движението се стори доста бавно.

— Бързо ли се движим?

— Не, няма нужда — отговори Боранова. — Не е необходимо да губим енергия, като се опитваме да се движим по-бързо. Пробиваме си път между молекули с нормални размери, което означава, че по нашите мащаби триенето е голямо.

— Но с микротермоядрените двигатели…

— Освен придвижването имаме и много други енергийни нужди.

— Интересно колко време ще ни отнеме, за да се доберем до ключовата точка в мозъка.

— Повярвайте ми — мрачно рече Боранова. — За мене също е интересно, но ще се възползваме, доколкото е възможно, от движението на артериалния поток.

— Приближаваме иглата! — извика Дежньов. — Виждате ли я?

Точно пред тях, в снопа светлина на прожектора, се виждаше кръгъл отвор. Морисън без обяснения се досети, че това е основата на иглата.

На другия край на иглата щяха да попаднат в кръвта на Пьотр Шапиров и щяха наистина да се намират в човешко тяло.

37.

— Наталия, размерът ни е твърде голям, за да преминем през иглата — каза Морисън.

Усещаше странна смесица от емоции. Най-силна беше надеждата, че целият експеримент се е провалил. Трябваше да се деминиатюризират и всичко щеше да приключи.

А под тази мисъл, скрита дълбоко, оставаше леката сянка на разочарованието. След като бяха стигнали дотук, дали не трябваше да влязат в тялото и да изследват вътрешността на нервната клетка? Нормално Морисън би се изплашил от подобна мисъл, тъй като ненавиждаше опасностите. Всъщност той беше се изплашил. Но след като бяха миниатюризирани, след като бяха стигнали дотук, след като досега беше преодолял страха, дали не му се искаше да продължат нататък?

Но усещането за реалност надделя над тези противоречиви пориви. Тези хора определено не бяха такива глупаци, че да се захванат с кораб, който не би могъл да бъде смален достатъчно, за да премине през предварително известна игла. Едва ли толкова интелигентни хора биха проявили подобна глупост.

Боранова като че ли прочете мислите му.

— Да — рече тя безразлично, — в момента размерите ни са твърде големи, но няма да останем така дълго. Това ми е работата.

— Вашата работа? — озадачи се Морисън.

— Разбира се. До този момент бяхме миниатюризирани от външно миниатюризационно устройство. Фината настройка ще извърша аз.

— Това е едната от причините да пестим микротермоядрените си двигатели, доколкото е възможно — промърмори Калинина.

Морисън погледна от едната към другата.

— Имаме ли на борда достатъчно енергия за по-нататъшна миниатюризация? Вероятно впечатлението ми, че за миниатюризацията е необходимо огромно количество енергия е…

— Албърт — рече Боранова, — ако гравитацията имаше квантов характер, тогава за намаляването на масата наполовина щеше да е необходимо едно и също огромно количество енергия, независимо от първоначалното количество маса. За намаляването наполовина на една мишка щеше да е нужна същата енергия, както и за намаляването наполовина на един електрон. Но гравитационните взаимодействия нямат квантов характер и, следователно, нямаме загуби от масата. Това означава, че при намаляване на масата, енергията, необходима за редуцирането й също намалява. Не напълно пропорционално, но до голяма степен. Масата ни е толкова малка, че е нужно извънредно малко количеството енергия за по-нататъшната миниатюризация.

— Но тъй като никога не сте миниатюризирали обект, голям колкото този кораб, до голяма степен сте зависими от екстраполацията на данните, получени при съвсем друг диапазон на размерите.

„Не говорят на дете, помисли си възмутено Морисън. Аз съм им равен.“

— Да — съгласи се Боранова. — Предполагаме, че екстраполацията ни не е погрешна и че няма да ни изненада нещо ново и неочаквано. Все пак живеем в свят, в който понякога съществува известна неопределеност. Това е неизбежно.

— Но ако има нещо погрешно, всички ни очаква смърт.

— Не го ли знаехте? — спокойно каза Боранова. — Нима се страхувахте от фантастичното ни пътешествие само заради удоволствието да се почувствате изплашен? Имайте предвид, че не сме само ние. Ако се провалим и натрупаната при миниатюризацията енергия се освободи, тя ще разруши не само нас, но донякъде ще повреди и Пещерата. Сигурна съм, че много неминиатюризирани хора сдържат дъха си и се чудят дали ще оцелеят при една експлозия. Както виждате, Албърт, че дори онези, които не са подложени на миниатюризация, не са в пълна безопасност.

Дежньов се обърна и се ухили широко. Морисън забеляза, че един от горните му кътници е с коронка и се отличава по цвят от жълтеникавия оттенък на останалите му зъби.

— Приятелю, съсредоточете се върху мисълта, че дори и да се случи нещо, никога няма да разберете. Баща ми казваше: „След като все някога трябва да умрем, какво по-добро можем да желаем от бърза и неочаквана смърт?“

— Юлий Цезар е казал същото — рече Морисън.

— Да — съгласи се Дежньов, — но ние няма да имаме време дори да възкликнем: „И ти ли, Бруте?“

— Няма да умрем — остро рече Конев — и е глупаво да говорим за смъртта. Уравненията са верни.

— А! — възкликна Дежньов. — Имало е времена на предразсъдъци, когато хората са се уповавали на божията защитата. Да благодарим на Уравненията, че сега можем да се уповаваме на тях.

— Не е смешно — каза Конев.

— Не исках да бъде смешен, Юрий. Наташа, навън са готови за по-нататъшни действия.

— В такъв случай няма нужда повече да дискутираме — каза Боранова. — Сега ще разберем.

Морисън здраво стисна облегалките на креслото си, но нищо лошо не се случи. Напротив, кръглият отвор пред тях се разшири и стана все по-мъгляв и по-мъгляв, бавно отдалечавайки се назад, докато накрая изобщо не можеше да се различи.

— Движим ли се? — попита механично Морисън.

Въпросът беше неизбежен, въпреки че отговора беше ясен.

— Да — потвърди Калинина. — При това не изразходваме енергия. Не се противопоставяме на водните молекули. Напред в иглата ни придвижва водния поток, докато течността бавно се изтласква от цилиндъра.

Морисън започна да брои наум. Броенето заангажираше ума му по-ефикасно, отколкото наблюдаването на секундната стрелка на часовника му.

Когато стигна до сто, попита:

— Колко време ще е нужно?

— Колко време ще е нужно за какво? — попита в отговор Калинина.

— Кога ще навлезем в кръвта?

— След няколко минути — отвърна Дежньов. — Изтласкват ни много бавно, защото е възможно да се появи някаква микротурбулентност. Някога баща ми казваше: " По-бавно е, но е по-добре да пълзиш надолу по пътеката, отколкото да прескачаш скалите."

— Все още ли се миниатюризираме? — изпъшка Морисън.

— Не — отговори зад него Боранова. — Достигнахме до клетъчни размери и засега това напълно отговаря на нуждите ни.

Морисън с изненада откри, че трепери. Толкова много се случваше и съществуваха толкова много въпроси, за които да мисли, че не оставаше време за страх. Не беше изплашен, във всеки случай не много, но все пак продължаваше да трепери по някаква причина.

Опита се да се успокои. Реши да се отпусне в креслото, но само волевото усилие не достигаше. За целта беше нужна и силата на притеглянето, а такава практически нямаше. Затвори очи и задиша бавно. Дори опита тихо да си тананика хора от деветата симфония на Бетовен.

Накрая се принуди да го сподели.

— Съжалявам, но мисля, че ме тресе.

— Аха! — изкикоти се Дежньов. — Чудех се кой ли пръв ще го спомене.

— Не сте вие, Албърт — успокои го Боранова. — Всички треперим леко. А също и корабът.

— Нещо нередно ли има? — в Морисън веднага се надигна страха.

— Не. Просто такива са размерите ни. Достатъчно сме малки, за да усетим въздействието на Брауновото движение. Знаете какво е то, нали?

Въпросът беше чисто риторичен. Сигурно Боранова предполагаше, че всеки студент по физика знае какво е Брауново движение, да не говорим за Морисън. Въпреки това той мислено започна да си го обяснява — не с думи, а като концепции.

Всеки предмет потопен в течност е подложен от всички страни на бомбардировка от атомите и молекулите на течността. Тези частици се удрят случайно и, следователно, неравномерно. Сравнена с размерите на обекта, тази неравномерност е толкова малка, че е незабележима, а въздействието й не може да се измери. Но с намаляване на размерите на обекта, поради все по-малкия и по-малкия брой частици, които едновременно удрят тялото, тази неравномерност става все по-голяма. Корабът вече беше достатъчно малък, за да отвръща на леките разлики в ударите — първо в една посока, след това в друга, случайно. Леките движения следваха едно след друго — като трептене.

— Да, трябваше да се досетя — заяви Морисън. — Ще става все по-зле, ако продължим да се смаляваме.

— Всъщност треперенето няма да се влоши — каза Боранова. — Ще се появят и други, противодействащи ефекти.

— Не са ми известни такива — намръщи се Морисън.

— Въпреки това, такива ефекти ще има.

— Оставете го на Уравненията — вмъкна Дежньов с престорено благочестив тон. — Уравненията знаят!

— Мисля, че можем да си докараме морска болест.

— Едва ли — възрази Боранова, — но за всеки случай всички сме взели подходящи медикаменти. Приели сме същите вещества срещу космическа болест, които използват космонавтите.

— Не и аз — възмути се Морисън. — Не само че не съм пил никакъв медикамент, но дори и не бях предупреден.

— Албърт, казахме ви колкото се може по-малко за възможните неудобства и опасности заради спокойствието ви. Що се отнася до лекарството, вие изпихте вашата част на закуска. Как се чувствате?

Морисън, който усещаше, че започва да му се гади след всичките тези разговори за прилошаване, реши, че всъщност е добре. „Изумително е, помисли си той, как умът властва над тялото.“

— Сносно — отвърна слабо той.

— Добре — рече Боранова, — защото вече се намираме в кръвообращението на академик Шапиров.

38.

Морисън погледна навън през прозрачната стена на кораба.

— Кръв ли?

Първото, което очакваше да види, беше червенина. Че какво друго?

Присви очи и се взря навън, но не видя нищо дори и на силната светлина на корабните прожектори. Със същия успех можеше да бъде и в гребна лодка, движеща се по спокойната повърхност на езеро в тъмна и облачна нощ.

Мислите му промениха посоката си. Светлината в кораба, реално погледнато, имаше дължината на гама лъчи, при това доста твърди4 гама лъчи. Но все пак светлинните вълни бяха резултат от миниатюризацията на обикновената видима светлина и за хората в кораба, с тяхната също толкова миниатюризирана ретина, те оставаха лъчи светлина и имаха техните свойства.

Навън, непосредствено до корпуса на кораба, където свършваше ефекта на миниатюризационното поле, миниатюризираните фотони се увеличаваха до нормални фотони, които се отразяваха обратно към кораба. Там се миниатюризираха отново при пресичането на границата на полето. Може би останалите бяха привикнали към тази парадоксална ситуация, но за Морисън представата за миниатюризираното мехурче, плаващо в морето на нормалния свят, беше зашеметяваща. Дали границата, разделяща нормалния свят от миниатюризираната област беше видима? Дали някъде нямаше прекъсване?

Следвайки потока на мислите си Морисън се обърна към Калинина, която се беше привела на уредите си:

— София, когато нашата светлина напуска миниатюризационното поле и се увеличава, тя би трябвало да отдава топлинна енергия, а когато се отразява обратно към кораба, би трябвало да поглъща енергия, за да може да се миниатюризира. Тази енергия трябва да дойде отнякъде. Прав ли съм?

— Напълно сте прав, Албърт — отвърна Калинина, без да вдига глава. — Използването на светлина води до малка, но постоянна загуба на енергия, обаче двигателите ни могат да я осигурят. Разходът е незначителен.

— Наистина ли се намираме в кръвта?

— Не се безпокойте. Там сме. Вероятно след малко Наталия ще загаси вътрешното осветление и ще видите по-ясно какво има навън.

Като че ли по сигнал Боранова заяви:

— Готово! Можем да си починем малко.

Светлината намаля.

Незабавно обектите извън кораба се очертаха смътно. Не можеше да ги различи ясно. Бяха потопени в някаква хетерогенна смес, в която плаваха различни обекти, каквато и би трябвало да бъде кръвта.

Морисън се размърда неспокойно, борейки се с притискащия го колан.

— Но ако се намираме в кръвния поток, чиято температура е трийсет и седем градуса, ние…

— Температурата на кораба се регулира. Ще се чувстваме напълно удобно — прекъсна го Калинина. — Повярвайте, Албърт, наистина сме обмислили тези неща.

— Може и да сте ги обмислили — Морисън леко се засегна, — но мене не сте ме осведомявали. Как можете да поддържате температурата, когато нямате охладителна инсталация?

— Нямаме, но съществува външното пространство. Микротермоядрените двигатели отделят тънък сноп от субатомни частици, които са миниатюризирани и имат маса близка до нулата. Следователно те могат да се движат със скорост близка до тази на светлината, като преминават през материята с лекотата на неутриното, носейки в същото време енергия. За по малко от секунда те се озовават в открития космос. Всъщност ние се охлаждаме като прехвърляме топлина от кораба в космоса. Разбирате ли?

— Разбирам — промърмори Морисън.

Решението беше остроумно, а може би и очевидно за онези, които бяха навикнали да мислят с понятията на миниатюризацията.

Забеляза, че уредите, разположени пред Дежньов, са светещи. Такива бяха и инструментите пред Калинина. Помъчи се да се надигне малко и успя да зърне едно ъгълче от екрана пред Конев. Виждаше се изображение, което вероятно беше карта на кръвоносната система на шията. В момента преди тялото му да изгуби борбата с паяжината на колана, видя върху екрана малка червена точка. Предположи, че това е позицията на кораба в лявата вътрешна сънна артерия.

Беше се задъхал от усилието и му потрябва известно време за да възстанови контрола върху дишането си. Нишата, в която се намираше компютъра му, беше осветена. Закри светлината с лявата си ръка и погледна навън.

В далечината се виждаше нещо, което приличаше на стена, на някакъв вид преграда. Тя се отдалечи, след това се приближи, след това отново се отдалечи, и пак, и пак, с постоянен ритъм. Механично погледна към часовника си. Това явно бяха пулсациите на артериалната стена.

— Очевидно миниатюризацията не въздейства на времето — обърна се тихо към Калинина. — Поне пулсациите на сърцето са толкова, колкото би трябвало да бъдат, въпреки че ги наблюдавам с миниатюризираните си очи и ги измервам с миниатюризирания си часовник.

— Изглежда, че времето няма прекъснат характер — отговори му Конев — или поне не се влияе от миниатюризационното поле, което може би е едно и също. Това е извънредно удобно. Ако трябваше да отчитаме разлики във времето, нещата щяха значително да се усложнят.

Морисън мълчаливо се съгласи и насочи мислите си в друга посока.

Ако се намираха в артерията и ако корабът просто се носеше напред от потока на кръвта, движението трябваше да бъде на тласъци. При всяко свиване на далечното сърце — нов тласък. А сърцето наистина беше далеч — по техните мащаби. И ако наистина беше прав, би трябвало да усеща тези тласъци в движението.

Затвори очи и се помъчи да не мърда известно време, да остане неподвижен, с изключение на трептенето от Брауновото движение, което беше извън контрола му.

Ха, чувстваха се! Слабо, но забележимо подръпване назад, когато тласъкът започваше, слабо побутване напред в края му.

Но защо тези тласъци не бяха по-мощни? Защо не усещаше резки движение напред-назад?

Изведнъж се досети, че вече почти нямаха маса. При толкова малка маса, инерцията също беше нищожна. Вискозитета на нормалната течност в кръвния поток оказваше толкова силен смекчаващ ефект, че тласъците почти се губеха в Брауновото движение.

Морисън почувства слабо успокоение. Усети, че напрежението в него слабо намалява. Миниатюризираното обкръжение се беше оказало неочаквано великодушно.

Погледна отново през прозрачния корпус на кораба. Този път съсредоточи вниманието си върху обема, намиращ се между него и артериалната стена. Виждаха се мехурчета, слабо очертани. Не, не бяха мехурчета, а някакви плътни тела, при това много. Някои от тях се въртяха бавно, при което меняха формата си, така че вече не приличаха на сфери. Всъщност бяха дискове.

Изведнъж се досети и се почувства засрамен. Защо ги разпозна толкова трудно, след като знаеше, че се намира в кръвта? Но на този въпрос също имаше отговор. Не можеше лесно да започне да разсъждава като същество, намиращо се в кръвоносната система. Беше твърде лесно да предположи, че е в подводница, която плава през океана. Естествено беше да очаква да види позната гледка и да се озадачи от вида на нещо, което не се помества в представите му.

Беше видял червени кръвни клетки — еритроцити — и не беше успял да ги разпознае.

Разбира се те не бяха червени, а леко жълтеникави. Всяка от тях поглъщаше част от късовълновата светлина, за да създаде този цвят. Ако обаче се съберяха накуп, милиони и милиарди, те биха погълнали достатъчно такава светлина, за да изглеждат червени — както в артериалния поток, а сега те се намираха точно там. След като клетките отнемеха кислорода, който носеха червените телца, отделните телца добиваха синкав цвят, а събрани заедно — синьо-виолетов.

Загледа се с интерес в еритроцитите и успя ясно да види, че наистина ги е разпознал правилно.

Представляваха двойновдлъбнати дискове, чиито центрове бяха хлътнали от двете страни. За Морисън изглеждаха огромни, макар при нормални условия да бяха микроскопични — около седем и половина микрометра в диаметър и малко повече от два микрометра дебели. И, ето, сега ги виждаше като издути обекти, големи колкото ръката му.

Наоколо имаше много от тях. Проявяваха тенденция да се подреждат в кръг, но ефекта не беше статичен. Едни от тях се откъсваха от кръга, други се присъединява, а постоянно се виждаха и единични телца. Онези, които се виждаха, не се губеха от погледа му — не се придвижваха спрямо кораба.

— Сетих се — заяви Морисън. — Ние просто се движим заедно с потока.

— Точно така — потвърди Калинина. — Така пестим енергия.

Но все пак червените клетки не бяха напълно неподвижни. Морисън забеляза, че една от клетките се придвижва към кораба. Може би беше повлечена от слаба турбулентност на потока или беше тласната случайно от Брауновото движение. Клетката леко се сплеска при удара в повърхността на кораба и след това отскочи.

— София, видяхте ли това?

— Червената клетка, която ни удари ли? Да.

— Защо не се миниатюризира? Вероятно е навлязла в полето.

— Не напълно, Албърт. Тя отскочи от полето, което се простира на малко разстояние във всички посоки от всеки миниатюризиран обект, като нашия кораб. Между нормалната и миниатюризираната материя съществува известно отблъскване. Колкото по-голяма е степента на миниатюризация, толкова по-силно е отблъскването. По тази причина много малките обекти, например миниатюризираните атоми или елементарни частици, могат да преминават през материята, без да взаимодействат с нея. На това се дължи и метастабилното състояние на миниатюризацията.

— Какво имате предвид?

— Всеки миниатюризиран обект е заобиколен от нормална материя, освен ако не се намира в открития космос. Ако нищо не задържа нормалната материя извън полето, тя би се миниатюризирала непрекъснато, поглъщайки енергия от миниатюризирания обект. Разходът би бил значителен и миниатюризираният обект бързо би се деминиатюризирал. На практика би било невъзможно да се осъществи миниатюризация, тъй като енергията, натрупана в миниатюризирания обект би изтекла веднага. В такъв случай, онова, което бихме се опитвали да направим ще бъде да миниатюризираме цялата Вселена. Разбира се при нашите размери отблъскването не е твърде силно. Ако червената кръвна клетка се сблъска с достатъчна сила, част от площта на сблъска би претърпяла известна миниатюризация.

Морисън се обърна и почти веднага видя нещо, което приличаше на разкъсана червена клетка.

— А! — възкликна Морисън — Тази клетка не е ли пример, за случая, който описахте?

Калинина се наклони към него, за да види по-добре обекта, към който сочеше Морисън.

— Едва ли, Албърт — поклати глава Калинина. — Времето на живот на червените кръвни клетки е ограничено — около стой и двайсет дни. Бедните клетки се износват и се разрушават. В обема кръв, който наблюдаваме, всяка минута се разрушават няколко десетки, така че разкъсаните и повредени червени клетки ще са обичайна гледка. А това е добре, защото означава, че ако ни се наложи да използваме енергията си и да си проправяме път през кръвта, разрушаването на няколко клетки, та дори и на няколко милиона, ще е без значение за Шапиров. Не е възможно да повреждаме червените телца със скорост, която да е дори приблизително равна на естественото разрушение.

— Ами тромбоцитите?

— Защо питате?

— Онова там би трябвало да е тромбоцит — посочи Морисън. — Има форма на леща и е само наполовина на червените клетки.

— А, да, виждам го — каза Калинина след кратка пауза. — Това е тромбоцит. Би трябвало на всеки двайсет червени клетки да има по един от тях.

— Мисълта ми беше, че тромбоцитите са много по-крехки от червените телца и когато се разрушат, започва процеса на съсирване. Ако разрушим няколко, в артерията ще започне да се образува тромб. Тогава Шапиров ще получи нов удар и ще умре.

Боранова, която слушаше диалога между Морисън и Калинина, се намеси:

— Първо, тромбоцитите не са чак толкова крехки. Ако се ударят леко в нас, ще отскочат. Опасността от поява на тромб е близо до артериалната стена. Тромбоцитите се движат много по-бързо спрямо вътрешната стена на сънната артерия, отколкото спрямо нас. Освен това вътрешната стена на артерията би могла да бъде покрита с холестерол и най-различни липидни отлагания. Следователно повърхността е много по-груба и неравна от гладкия синтетичен корпус на кораба. Дори и това не представлява голяма опасност. Може да се разруши тромбоцит, а дори и няколкостотин, без да започне да се образува съсирек, който да е достатъчен да запуши кръвоносния съд. Необходими са много големи количества тромбоцити, за да се получи подобен ефект.

Морисън се загледа в тромбоцита, който се мяркаше между многобройните червени клетки. Искаше да види дали ще влезе в досег с кораба и какво ще се случи. Тромбоцитът обаче не се подчини на желанието му и остана на разстояние.

Стори му се, че тромбоцитът е голям колкото ръката му. Как беше възможно, след като размерът му беше наполовината на червените телца, а самите те бяха големи колкото ръката му? Погледът му потърси червена клетка и сега те определено изглеждаха по-големи от ръката му.

— Обектите навън стават по-големи — заяви той.

— Очевидно отново се миниатюризираме — обади се Конев, явно раздразнен от неспособността на Морисън да изведе подходящо заключение от наблюдаваното явление.

— Така е, Албърт — потвърди и Боранова. — С напредването ни коронарната артерия се стеснява и трябва да поддържаме темпото на миниатюризация.

— Не е нужно да засядаме в тръбата заради прекалената си дебелина — обади се весело Дежньов. След това, осенен от друга мисъл добави — Знаеш ли, Наташа, никога в живота си не съм бил толкова слаб.

— Според константата на Планк си дебел както винаги — невъзмутимо каза Боранова.

Морисън не беше в настроени за лекомислени шеги.

— Наталия, колко още ще се миниатюризираме?

— До молекулярно ниво, Албърт.

И всички опасения на Морисън се появиха отново.

39.

Почувства се като глупак, загдето не можа веднага да разбера, че все още продължават да се миниатюризират. Поведението на Конев, който недвусмислено показа глупостта му, силно го огорчи. Бедата беше там, че тези хора живееха и мислеха за миниатюризацията от години. За него идеята беше нова и все още се опитваше без особена охота да я натъпче в мозъка си. Не можеха ли да проявят поне малко съчувствие към трудностите му.

Загледа се мрачно в червените телца. Определено бяха по-големи. Бяха по-широки от гърдите му, а очертанията им изгубиха остротата си. Повърхността им трептеше, като че ли бяха брезентови мехове, пълни с гъста течност.

— Вече сме с молекулярни размери, нали? — Морисън попита тихо Калинина.

Калинина бегло го погледна, после извърна глава и каза:

— Да.

— Не знам защо трябва да се безпокоя, като се вземе предвид до какви размери вече сме миниатюризирани, но има нещо плашещо в това да си с размерите на молекула. Имате ли представа колко голяма молекула?

— Не знам — сви рамене Калинина. — Питайте Наталия. Може би с размерите на вирус.

— Но подобно нещо никога не е било изпробвано.

Калинина поклати глава.

— Сега чертаем картата на неизследвана територия.

Последва кратко мълчание, след което Морисън неловко попита:

— А вие страхувате ли се?

Тя го погледна гневно, но продължи да шепне.

— Разбира се, че се страхувам. За каква ме мислите? Не е естествено да не се страхуваш, ако имаш основателни причини за това. Страхувах се, когато ме изнасилиха. Страхувах се когато бях бременна и когато ме изоставиха. Половината си живот съм прекарала в страх. С всички е така. Затова хората пият толкова много — за да премахнат страха, който ги е обхванал — Калинина почти съскаше през стиснатите си зъби. — Да не искате да ви съжаля, защото сте изплашен?

— Не — промърмори Морисън, като се отдръпна назад.

— Няма нищо лошо в това да се страхуваш — продължи тя, — докато не започнеш да действаш уплашено, докато не си изпаднал в бездействие или в истерия заради страха, или… — тя прекъсна мисълта си и си отправи горчиво самообвинение: — На времето често изпадах в истерия.

Погледът й се премести към гърба на Конев, който седеше изпънат и неподвижен.

— Но сега — добави тя — възнамерявам да свърша работата си, дори ако съм полумъртва от страх. Никой няма да разбере от действията ми, че се страхувам. И по-добре, и вие се дръжте така, мистър американец.

— Да, разбира се — преглътна с труд Морисън, но думите му прозвучаха доста неубедително, дори за самия него.

Погледна напред, после назад. В това тясно пространство шепота беше безсмислен. Дори и най-слабите думи щяха да бъдат чути.

Боранова изглеждаше погълната от миниатюризационната си апаратура, но на устните й беше изписана тънка усмивка. Одобрение? Презрение? Морисън не знаеше.

Що се отнася до Дежньов, той се обърна и рече:

— Наташа, кръвоносния съд продължава да се стеснява. Би ли ускорила миниатюризацията?

— Ще направя необходимото, Аркадий.

Дежньов срещна погледа на Морисън и му намигна весело.

— Не вярвайте на малката София — преструвайки се, че шепне. — Тя не се страхува. Никога не се бои. Просто не иска да ви оставя сам с тревогите ви. Нашата София има меко сърце, толкова меко, колкото и…

— Млъкни, Аркадий — прекъсна го София. — Бащата ти сигурно ти е казвал, че не е нужно да удряш по празната чаена чаша, която наричаш своя глава, с ръждясалата лъжица, която наричаш свой език.

— А, това беше много грубо — Дежньов завъртя очи. — Баща ми казваше, че нито един нож не може да бъде наточен толкова остро, колкото женския език. Но наистина, Албърт, достигането на размера на молекулите е нищо. Почакайте докато се научим да свързваме относителността с квантовата механика и ще можем със съвсем малко енергия да се смаляваме до субатомни размери. Тогава ще видите.

— Какво ще видя?

— Ще видите мигновено ускоряване. Просто ще тръгваме и… — Дежньов вдигна ръце от управлението и направи бърз жест, придружен от остро изсвирване с уста.

— Ръцете на кормилото, Аркадий — обади се Боранова.

— Разбира се, драга Наталия — каза Дежньов. — Просто едно лирично отклонение, нищо повече. След това добави към Морисън — Ще можем мигновено да достигаме скорост, близка до светлинната, а при подходящи условия дори и по-висока. За десет минути ще прекосяваме галактиката, за три часа ще стигаме до Андромеда, а за две години — до най-близкия квазар. А ако това все още не е достатъчно, ще можем да се смаляваме още. Ще имаме свръхсветлинни полети, ще имаме антигравитация, ще имаме всичко. И във всичко ще е водещ Съветския съюз.

— И как ще управлявате полета, Аркадий?

— Какво?

— Как ще го управлявате? — повтори сериозно Морисън. — Щом корабът достигне нищожни размери и маса, на практика той ще се излъчи на стотици светлинни години. Това означава, че ако имате милиарди кораби, те ще се разпространят симетрично във всички посоки — подобно на слънчевата светлина. Но тъй като ще има само един кораб, той ще се движи само в една посока, която обаче ще бъде напълно непредсказуема.

— Този проблем е за хитрите теоретици като Юрий.

До този момент Конев не беше проявил някакъв интерес към разговора, но сега силно изсумтя.

— Не съм убеден — продължи Морисън, — че е разумно да се развива пътуването и безгрижно да се допуска, че управлението е сигурно. Вашият баща не е ли казвал: „Умният човек не започва да строи къщата от покрива.“

— Може и да го е казал, но веднъж рече следното: „Ако намериш златен ключ, а не знаеш за коя ключалка е, не го изхвърляй. Златото, само по себе си, е достатъчно.“

Боранова се размърда в седалката си и ги прекъсна:

— Достатъчно с видяното и казаното, приятели. Юрий, къде се намираме? Напредваме ли?

— По мое мнение — да, но бих искал американецът да потвърди преценката ми, ако е правилна.

— Как бих могъл да го сторя? — сопна се Морисън. — Завързан съм тук.

— Ами, отвържете се. Дори и да отплувате, няма да е надалече.

Морисън се затрудни с разкопчаването на колана, тъй като беше забравил къде се намира съответния бутон. Калинина бързо се протегна и го натисна.

— Благодаря, София.

— Ще се научите — отвърна тя безразлично.

— Надигнете се, така че да виждате над рамото ми — каза Конев.

Морисън последва съвета му и, както се очакваше, се отблъсна твърде силно от облегалката на предната седалка. Като резултат от незначителната му инерция, излетя нагоре и си удари главата в тавана. Ако това се беше случило със същата скорост при неминиатюризирани условия, сигурно щеше да изпита заслепяваща болка при сътресението, но същата липса на маса и инерция, която го изстреля нагоре, му помогна да отскочи без никакво нараняване и практически без усещане за удар.

— Внимателно — Конев цъкна с език. — Просто вдигнете ръцете си нагоре с дланите настрани, бавно ги завъртете и след това натиснете, но бавно. Разбрахте ли как?

— Разбрах.

Последва съвета на Конев и се издигна бавно. Хвана се за рамото му и се задържа.

— А сега погледнете церебрографа — продължи Конев. — Виждате ли къде сме сега?

На екрана се виждаше извънредно сложна мрежа с отчетлив тримерен ефект. Състоеше се от извиващи се ручейчета, които се разклоняваха в сложно дърво. В едно от по-големите разклонения се виждаше малка червена точка, която бавно напредваше.

— Можете ли да увеличите изображението, така че да се вижда само тази част.

Конев отново цъкна с език, очевидно показвайки нетърпението си.

— Това ще ни помогне ли?

— Разбира се. Намираме се в основата на мозъка.

Можеха да се различат отделните гънки и бразди.

— Къде възнамерявате да отидем? — попита Морисън.

Изображението слабо се увеличи.

— Ще завием тук към вътрешността на невронния слой — сивото вещество. Бих искал по този маршрут да преминем през… — и Конев назова имената на няколко области в мозъка, които Морисън се затрудни да преведе мислено на английски — … и тази област тук, ако правилно съм разбрал статиите ви, е критичната точка на невронната мрежа.

— Не съществуват два еднакви мозъка — каза Морисън. — Не мога да посоча нищо със сигурност, още повече щом никога не съм изследвал конкретния мозък. Все пак бих казал, че областта, към която се насочвате, изглежда обнадеждаващо.

— Добре, засега това е достатъчно. Щом стигнем там, ще можете по-точно да определите дали се намираме в точка, където се пресичат няколко разклонения на мрежата или на какво разстояние и в каква посока трябва да търсим тази точка.

— Мога да опитам — предпазливо додаде Морисън, — но помнете, че не гарантирам за способностите си. Не съм ви обещавал нищо. Не съм доброволец и…

— Албърт, знаем това — намеси се Боранова. — Просто искаме да направите каквото можете.

— Във всеки случай — заяви Конев — като първо приближение ще отидем там. Въпреки забавянето на потока скоро ще стигнем. Вече сме почти с размерите на капилярите. Завържете се, Албърт. Ще ви кажа, ако имам нужда от помощта ви.

Морисън успя без чужда помощ да закопчае колана си, убеждавайки се, че дори и малките триумфи могат да бъдат сладки.

„Почти с размерите на капилярите“, помисли си той и погледна през стената на кораба.

Стената на кръвоносния съд все още се намираше на безопасно разстояние, но беше се изменила на вид. Преди равномерно пулсиращите стени изглеждаха лишение от особености. Вече не се забелязваха пулсации, а стените бяха започнали да изглеждат като изградени от плочки. Плочките, досети се Морисън, бяха клетките, които изграждаха изтъняващите стени.

Всъщност структурата на стената не можеше да се види ясно, тъй като червените кръвни телца пречеха. Сега приличаха на меки торби с размер почти колкото кораба. Една от тях се приближи към кораба, притисна се и отскочи, без да претърпи някакви видими повреди.

За известно време на мястото на контакта остана малко петно. Може би съприкосновението беше прекалено силно и върху корпуса се беше образувал слой от миниатюризирани молекули. Петното се разнесе бързо и се разтвори в околната течност.

Съвсем различно беше с тромбоцитите, които по природа бяха по-слаби от червените кръвни клетки.

Един от тях се сблъска челно с кораба. А може би движението му беше забавено от удар с червено телце, така че корабът го беше настигнал. Носът на кораба проникна дълбоко в тромбоцита, чиято обвивка се проби. Съдържанието му бавно се разтече, смесвайки се с плазмата, след което се оформи на две-три дълги нишки, които се преплетоха. Известно време останаха прилепнали към корабния корпус, влачейки се след него.

Морисън очакваше да види някакви доказателства за образуване на съсирек. Нищо подобно не се забелязваше.

Няколко минути по-късно видя пред кораба бяла мъгла, която като че ли изпълваше кръвоносния съд от край до край, а стените й пулсираха и се вълнуваха. Във вътрешността и се виждаха тъмни зърна, които равномерно се движеха напред-назад. Стори му се, че вижда някакво злобно чудовище и не успя да подтисне ужасения си вик.