Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

31.

Късно вечерта, след дълги и отегчителни медицински изследвания, Морисън се присъедини за вечеря към четиримата съветски изследователи. „Тайната вечеря“, помисли си мрачно той.

— Никой не ми каза какви са резултатите от изследванията — избухна той, докато сядаше. След това се обърна към Калинина — София, вас изследваха ли ви?

— Да, разбира се, Албърт.

— Казаха ли ви какви са резултатите?

— Боя се, че не. Тъй като не ние им плащаме, предполагам, че не се чувстват задължени с нищо към нас.

— Няма значение — весело се намеси Дежньов. — Старият ми баща казваше: „Лошите вести имат крилете на орел, а добрите — крака на охлюв.“ Ако не са казали нищо, значи не е имало нищо за съобщаване.

— Дори и новините да бяха лоши — рече Боранова — щяха да бъдат съобщение на мене и на никой друг. Аз решавам кой ще пътува с нас.

— Какво ви казаха за мене? — попита Морисън.

— Че при вас няма нищо съществено нередно. Ще дойдете с нас и след дванайсет часа приключението започва.

— В такъв случай, има ли нещо несъществено нередно, Наталия?

— Нищо, което да си заслужава да се спомене, освен, че сте показали, както каза лекарят „типично американски лош нрав“.

— Ха! — възкликна Морисън. — Една от нашите американски свободи е да сме с лош нрав, когато лекарите показват типично съветската липса на загриженост за пациентите си.

Въпреки това опасенията му за състоянието на мозъка му намаляха, но за сметка на това се засили страха му от предстоящата миниатюризация.

Потъна в мълчание, хранейки се бавно и без особен апетит.

32.

Юрий Конев пръв стана от масата. За миг остана прав, леко приведен над масата, леко смръщил напрегнатото си, младежко лице.

— Наталия, трябва да заведа Албърт в кабинета си. Трябва да обсъдим утрешните задачи и да се подготвим за тях.

— Помнете, че всички трябва добре да се наспим — отвърна Боранова. — Не искам да се бавите прекалено дълго. Желаете ли и Аркадий да дойде с вас?

— Не се нуждая от него — отвърна високомерно Конев.

— Все пак — продължи Боранова — пред вратата на кабинета ви ще има двама пазачи и можете да ги повикате, ако имате нужда.

— Не се нуждая от тях, Наталия, сигурен съм — нетърпеливо рече Конев. — Елате с мен, Албърт!

Морисън, който ги наблюдаваше изпод вежди, стана и попита:

— Много ли трябва да вървим? Изморих се да ме премятат от едно място на друго из Пещерата.

Морисън знаеше, че се държи нелюбезно, но изглежда, че това не обезпокои Конев, който отвърна също толкова грубо:

— Мислех, че професорите са привикнали да ходят напред-назад из студентските градчета.

Морисън последва Конев и двамата тръгнаха мълчаливо по коридора. Морисън беше сигурен, че след известно време двамата стражи ще ги последват. Погледна назад, но Конев не се обърна.

— Още много ли има, Юрий? — попита Морисън нетърпеливо.

— Глупав въпрос, Албърт. Нямам намерение да ви водя по-далече от нашата цел. Когато стигнем, ще бъдем там. Щом все още вървим, значи все още не сме стигнали.

— При цялото това вървене из коридорите мисля, че щеше да бъде по-удобно, ако използвахте картове за голф или нещо подобно.

— Нещо, което да позволи на мускулите да атрофират ли, Албърт? Та вие не сте толкова стар, че да не можете да ходите или толкова млад, че да трябва да бъдете носен.

„Ако бях на мястото на онази бедна жена, помисли си Морисън, щях да изстрелям няколко фойерверка, за да отпразнувам отказа му от бащинство.“

Най-сетне стигнаха до офиса на Конев. Поне така предположи Морисън, тъй като Конев излая думата „отвори“ и вратата гладко се плъзна встрани в отговор на гласа му. Конев влезе пръв.

— Какво ще стане, ако някой се опита да имитира гласа ви? — полюбопитства Морисън. — Гласът ви не е чак толкова необичаен.

— Лицето ми също се сравнява — отвърна Конев. — Няма да реагира, на което и да е поотделно.

— А ако настинете?

— Веднъж се бях разболял и не успях да вляза в кабинета си три дни. Накрая се наложи да отворим вратата механично. Ако лицето ми е насинено или се появят белези, също могат да възникнат проблеми. Все пак, това е цената на секретността.

— Нима тук има толкова… толкова любопитни хора, че да влязат в кабинета ви?

— Хората са си хора и не е много умно да предизвикваш дори и най-добрите от тях. Тук имам неща, които са изключително важни за мене и не бих искал да ги виждат, преди аз да съм решил. Това, например — слабата му ръка посочи един много голям и дебел том, който почиваше върху поставка, очевидно изработена за него.

Морисън забеляза, че ръцете му са грижливо поддържани и с добре направен маникюр — може би пренебрегваше другите заради работата си, но не и себе си.

— Какво е това? — попита Морисън.

— Това е академик Шапиров или поне същината му.

Отвори книгата и прелисти страниците. Страница след страница, може би всичките, бяха изпълнение с символи, свързани в блок-схеми.

— Разбира се имам го и на микрофилм — продължи Конев, — но в печатните книги има известно удобство.

Той потупа книгата почти с любов.

— Все още не ви разбирам — додаде Морисън.

— Това е основната структура на мозъка на Шапиров, преведена в символи, който създадох самият аз. Ако се подадат като вход на подходяща програма, от тях върху екрана на компютъра може да се възстанови тримерната карта на мозъка до най-малките подробности.

— Удивително, ако говорите сериозно.

— Напълно сериозен съм — рече Конев. — Отдал съм цялата си кариера на тази задача — преводът на мозъчната структура в символен вид и обратно. Аз създадох и усъвършенствах тази наука, наречена церебрография.

— И сте използвали Шапиров като опитен обект?

— По една добра случайност, да. Или може би не беше случайност, а просто съвпадение. Всеки от нас е донякъде суетен. Шапиров смяташе, че си струва структурата на мозъка му да бъде подробно запазена. След като започнах, под негово ръководство, да работя в тази насока, беше очевидно, че един ден трябва да изследваме поне животински мозъци. Той настоя неговия собствен мозък да бъде изследван церебрографски.

— Не можете ли да възстановите теориите му от записаната структура на мозъка му? — намеси се Морисън с неочаквано въодушевление.

— Разбира се, че не мога. Този символичен запис представлява церебрално изследване, което е направено преди три години. По онова време той не беше споменавал последните си идеи. Във всеки случай това, което имам записано тук е само физическата структура, но не и мислите. Все пак церебрографът ще бъде безценен за нас при утрешното ни пътешествие.

— И аз мисля така, но никога преди не съм чувал за него.

— Не съм изненадан. Публикувал съм статии по тази тема, но само във вътрешните издания на Пещерата, а те са строго секретни. Никой извън Пещерата, дори и в Съветския съюз, не знае за тях.

— Това е неправилно. Ще бъдете изпреварен от някой, който ще публикува резултатите си преди вас и ще бъде приет за пръв.

— При първия признак, че в тази насока е отбелязан значителен прогрес някъде другаде — поклати глава Конев, — ще бъдат публикувани достатъчно от ранните ми работи, за да се докаже първенството ми. Например, имам цереброграми на кучешки мозък, които мога да публикувам. Но това е без значение. Важното е, че имаме карта на мозъка на Шапиров, по която да се ориентираме, което е изключителна случайност. Тя беше направена без да знаем, че един ден ще се нуждаем от нея, за да се ориентираме в самата мозъчна джунгла.

Конев се обърна към компютъра и, с обиграно движение на китката си, вкара пет големи диска.

— Всеки един от тях — поясни той — може да побере без проблеми цялата информация на Централната московска библиотека. Всичките съдържат данни за мозъка на Шапиров.

— Нима се опитвате да ми кажете — каза възмутено Морисън, — че можете да прехвърлите цялата тази информация, целия мозък на Шапиров, в тази книга?

— Е, не — отвърна Конев, поглеждайки книгата. — В сравнение с всичките данни, тази книга е само една малка извадка. Обаче тя съдържа скелета, така да се каже, на невронната структура на Шапиров и я използвах за да насочвам компютърната програма при изграждането на подробната карта. За тази работа ми бяха необходими няколко месеца и най-добрия компютър, с който разполагаме. Дори при това положение, Албърт, достигаме само до клетъчно ниво. Ако искаме да създадем карта на мозъка на молекулярно ниво и се опитаме да опишем възможните комбинации и пермутации — всички възможни мисли, които могат да възникнат в един конкретен човешки мозък като този на Шапиров, предполагам, че ще ни е нужен компютър с размерите на Вселената, който трябва да работи повече време, отколкото е съществувала самата Вселена. Обаче това, с което разполагаме, може би ще е достатъчно, за да изпълним задачата си.

— Юрий, бихте ли ми показали как работи?

Конев се загледа в компютъра, който беше включен, както се разбираше от шума на вентилатора му и натисна необходимите клавиши. На екрана се появи страничен изглед на човешки мозък.

— Можем да видим произволен напречен разрез — поясни Конев.

Натисна един клавиш и от мозъкът започнаха да се отделят пластове, като че ли някакъв свръхтънък микротом отделяше по няколко хиляди слоя в секунда.

— При тази скорост ще са нужни около час и петнайсет минути, за да се премине през целия мозък, но мога да спра процеса във всеки момент. Мога също да отделям по-дебели пластове или да отделя един предварително пресметнат слой, което ще ми даде желания разрез — докато говореше, той показваше тези възможности на програмата. — Освен това мога да ориентирам разреза в произволна посока или да го завъртя спрямо произволна ос. Мога да увеличавам изображението произволен брой пъти до клетъчно ниво, бавно, както виждате, или бързо.

При тези думи изображението на мозъка шеметно се втурна във всички посоки от центъра на екрана, така че Морисън примигна и извърна очи.

— Сега сме на клетъчно ниво — продължи Конев. — Тези малки обекти са отделните неврони, а ако увелича още изображението, ще видите аксоните и дендритите. Можем да проследим отделния аксон през клетката, дендрита и през синапса до друг неврон и така нататък, пътувайки, с помощта на компютъра, в тримерното изображение на мозъка. Освен това, тримерността на изображението не е само думи. Компютърът е снабден с холографска установка и може буквално да показва тримерни изображения.

— В такъв случай защо ви е миниатюризацията? — предизвикателно вмъкна Морисън. — Защо е нужно да изпращате кораб в човешкия мозък?

За миг на лицето на Конев се изписа пренебрежение.

— Това е глупав въпрос, Албърт и предполагам, че е предизвикан единствено от страха ви от миниатюризацията. Хващате се за всяка възможност да я избегнете. Това, което виждате на екрана е тримерно изображение на мозъка, но само тримерно. Всъщност то е запечатало само един миг. Онова, което желаем е да можем да регистрираме дейността на невроните, промените на активността им с времето. Искаме четиримерно изображение на електрическия потенциал, който нараства и спада, микротоковете, които текат през клетките и клетъчните влакна и тяхната интерпретация като мисли. Това е вашата задача, Албърт. Аркадий Дежньов ще насочва кораба по избрания от мен път, а вие ще ни съобщите мислите.

— И въз основа на какво ще избирате маршрута?

— Въз основа на вашите статии, Албърт. Избрах областите, които посочвате като части от невронната мрежа за творческо мислене. Използвайки като пътеводител тази книга, която съдържа кодираното представяне на мозъка на Шапиров, пресметнах центровете, където повече или по-малко вероятно биха могли да бъдат намерени пътища, водещи към определени части на мрежата. След това ги локализирах по-прецизно с помощта на компютъра. Утре ще проникнем в един или повече от тези центрове.

— Страхувам се, че не мога да гарантирам, че ще успея да открия истински мисли — поклати глава Морисън, — дори да открием центровете, в които се осъществява мисленето. Все едно, че искаме да достигнем място, където се чуват човешки гласове, но ако не знаем езика, няма да успеем да разберем какво казват.

— Не можем да го знаем предварително. Може би променливият електрически потенциал на мозъка на Шапиров ще се окаже близък до потенциалите в нашите мозъци и ще успеем да узнаем мислите му, без да разберем точно как. Във всеки случай, не бихме могли да кажем преди да сме опитали.

— В такъв случай, трябва да сте готови за разочарование.

— В никакъв случай — възрази напълно сериозно Конев. — Аз възнамерявам да съм първия човек, на когото човешкия мозък най-сетне ще разкрие тайните си. Ще реша напълно основната физиологична загадка на човечеството, а може би и на Вселената, ако се окаже, че ние сме най-сложните мислещи устройства, които съществуват. Така че утре ще работим заедно, вие и аз. Искам да бъдете готов за пътуването, искам да ми помагате при насочването, като внимателно изучавате мозъчните вълни, които ще срещнем. Искам да интерпретирате мислите на Шапиров и най-вече идеите му за обединението на квантовата механика и теорията на относителността, така че пътуванията като утрешното ни да станат нещо обичайно и да започнем задълбоченото изучаване на мозъка.

Спря и съсредоточено се загледа в Морисън.

— Е?

— Какво, е?

— Казаното не ви ли впечатли?

— Разбира се, че ме впечатли, но… Имам един въпрос. Докато вчера наблюдавах експеримента със заека, при миниатюризацията имаше забележимо виене, а при деминиатюризацията — бучене. Когато самият аз бях подложен на процеса нямаше нищо подобно. Иначе щях да се досетя какво става.

— А! — вдигна пръст Конев. — Шумът се чува, когато сте в истинското пространство, но не и когато сте в миниатюризираното. Аз го забелязах пръв, когато бях миниатюризиран и го съобщих. Все още не знаем защо миниатюризационното поле спира звуковите вълни, след като не спира светлинните, но предполагаме, че в процеса на изучаването ще разберем причините.

— Докато все още не сме открили фаталните причини — промърмори Морисън. — Юрий, от нищо ли не се страхувате?

— Страхувам се от възможността да не завърша работата си. Това би се случило, ако утре загина или ако откажа да се подложа на миниатюризация. Да бъда спрян от смъртта, обаче, е само една малка вероятност. Ако откажа да бъда миниатюризиран, тогава със сигурност ще бъда възпрепятстван. По тази причина предпочитам първата възможност, вместо втората.

— Не ви ли безпокои, че София ще бъде миниатюризирана заедно с вас?

— Какво? — намръщи се Конев.

— Ако не си спомняте първото й име, ще я наричам Калинина.

— Тя е част от групата и ще бъде на борда.

— И вие нямате нищо против?

— А защо трябва да имам?

— В края на краищата, тя смята, че сте я измамили.

Конев се намръщи, а лицето му почервеня.

— Нима лудостта й е достигнала толкова далече, та да споделя безсмислиците си с непознати? Ако не се нуждаехме от нея за този проект…

— Съжалявам. Звучеше доста убедително.

Морисън не знаеше защо се захваща с тази тема. Може би се чувстваше малоценен заради страха си от задачата, която останалите посрещаха толкова пламенно и искаше по някакъв начин да им го върне.

— Никога ли не сте били… приятели?

— Приятели? — лицето на Конев отразяваше презрението му. — Какво е приятелството? Когато се включих в проекта, тя вече беше тук — беше започнала работа един месец по-рано. Работехме заедно, бяхме нови и неопитни. Разбира се имаше нещо, което хората биха могли да нарекат приятелство — физическата нужда от близост. И какво от това? Бяхме млади и несигурни в себе си. Това беше само един преходен период.

— Но този период е оставил нещо след себе си. Едно дете.

— Това не е мое дело — Конев стисна устни.

— Тя казва, че…

— Не се съмнявам, че би желала да ме натовари с отговорността, но няма да стане.

— Мислили ли сте за генетичен анализ?

— Не! Вярвам, че за детето се полагат подходящи грижи и дори генетичния анализ да покаже, че аз съм вероятния баща, бих отхвърлил всички опити да ме обвържат емоционално с детето. Така че какво би спечелила тази жена?

— Толкова ли сте коравосърдечен?

— Коравосърдечен! Какво си мислите, че съм сторил — че съм покварил една млада, невинна девица? Тя имаше инициативата във всичко. В тъжната история, която ви е разказала, беше ли споменато, че е била бременна и преди и че е правила аборт няколко години преди да ме срещне? Не знам кой е бил бащата тогава, нито кой е бащата сега. Може би и тя не знае.

— Държите се жестоко с нея.

— Не е вярно! Тя е жестока със самата себе си. Аз имам една любовница. Аз имам една любов. И тя е този проект. Тя е абстрактния човешки мозък, неговото изучаване, анализът му и всичко, до което те могат да ни доведат. Жената, в най-добрия случай, е лудост, а в най-лошия — разрушение. Разговора, който водим и който не започнах, този разговор, към който несъмнено тя ви е подтикнала…

— Не е — вмъкна Морисън.

— Подтикването не винаги се забелязва. Този спор може да ми докара една безсънна нощ и да ме направи невнимателен утре, когато ще се нуждая от цялата острота на ума си. Това ли целите?

— Не, разбира се, че не — тихо отвърна Морисън.

— В такъв случай, това е нейната цел. Нямате представа по колко различни начини е опитвала да ми попречи и колко често е успявала. Не поглеждам към нея, не разговарям с нея и все пак не ме оставя на мира. Въображаемата й обида е все така свежа в ума й, както и когато я изоставих. Да! Възразявам срещу присъствието й на кораба и го казах и на Боранова, но тя твърди, че има нужда и от двама ни. Доволен ли сте?

— Съжалявам. Не исках да ви разстроя.

— Какво, тогава, искахте? Просто кротко да си поговорим? „Кажете, какви са всички тези изневери и мръсни номера, които сте погодили?“ Просто приятелски разговор?

Морисън замълча, свеждайки леко глава пред гнева на Конев. Трима от петимата на борда — той и двамата бивши любовници — щяха да работят с чувството на непростима обида. Интересно дали Дежньов и Боранова също не биха могли, с подходящи въпроси, да бъдат обезвредени по същия начин.

— По-добре си тръгвайте — остро добави Конев. — Доведох ви тук за да премахна страха ви, като запаля във вас пламъка на ентусиазма. Очевидно се провалих. Похотливите клюки ви интересуват повече. Вървете, стражите отвън ще ви отведат до стаята ви. Трябва да спите.

Морисън въздъхна. Сън ли?

33.

Въпреки очакванията си, през третата си нощ в Съветския съюз Морисън спа дълбоко.

Дежньов го чакаше пред стаята на Конев заедно със стражите. Лицето му се усмихваше, а големите му уши почти помръдваха от веселие. След мрачното присъствие на Конев, Морисън откри, че бърборенето на Дежньов по всички теми, с изключение на утрешната миниатюризация, е добре дошло.

Дежньов го принуди да изпие чаша с някаква напитка.

— Не е нито водка, нито някакъв друг алкохол — успокои го той. — Мляко с малко захар и ароматизатори. Откраднах го от лабораторията, където, мисля, го използват за животните, тъй като служители смятат, че хората са по-лесно заменими, отколкото едно животно. Това са последствията от пренаселеността. Както казваше баща ми: „За да се получи човек са необходими няколко мига удоволствие, но за кон са нужни пари.“ Изпийте го! Ще успокои стомаха ви. Обещавам ви.

Напитката беше в кутия, която Морисън проби. Наля си в чашата, която Дежньов му предложи. Наистина имаше приемлив вкус. Поблагодари на Дежньов почти жизнерадостно.

— Най-важното сега е да се наспите — заяви Дежньов, щом стигнаха до стаята на Морисън. — Наспете се добре. Нека ви покажа къде се намира всичко.

Докато говореше наподобяваше голяма и рошава квачка.

— Лека нощ. Трябва да се наспите добре — сърдечно каза Дежньов, напускайки стаята.

И Морисън заспа. Почти веднага след като зае любимата си поза — по корем, левия крак присвит, с коляното навън — той усети че му се доспива. Разбира се през последните две нощи беше спал малко, но изведнъж се досети, че вероятно в чашата, в която наля млякото, вероятно е имало приспивателно. След това — нищо.

Когато се събуди дори не можеше да си спомни дали е сънувал.

Събуждането му не беше доброволно. Дежньов го разтърсваше внимателно, толкова любезно, колкото и предишната вечер, доколкото разбира се това беше възможно за подобна подвижна купа сено.

— Събудете се, другарю американец, време е. Трябва да се избръснете и измиете. Има чисти кърпи, нов гребен, дезодорант, бельо и сапун в банята. Знам, защото сам ги донесох. А също и нова електрическа самобръсначка. И като връх на всичко, нови памучни дрехи, подплатени на чатала, за да не се чувствате толкова гол. Всъщност могат да се намерят, ако знаете как да попитате проклетите бюрократи — с размахване на юмрук.

И той вдигна юмрук, изкривявайки лицето си в свирепа гримаса.

Морисън се размърда и седна в леглото. Отне му известно време да се разсъни и да преживее шока при мисълта, че е вторник сутринта и че миниатюризацията предстои.

Половин час по-късно Морисън излезе от банята — изкъпан, подсушен, напръскан с дезодорант, избръснат, сресан и се насочи към памучните си дрехи и пантофите.

— Имате ли запек? Изходихте ли се достатъчно, мое момче?

— Напълно достатъчно.

— Добре! Не питам от голо любопитство, разбира се. Не съм очарован от екскрементите. Просто корабът не е много добре съоръжен за подобни нужди. По-добре е да не ни се налага на борда. Самият аз не вярвам твърде много на отделителната си система. Взех малко разхлабително.

— Колко дълго ще останем миниатюризирани? — попита Морисън.

— Може би не много дълго. Ако сме големи късметлии — един час, може би дванайсет, ако не сме.

— Вижте — рече Морисън. — Мога да разчитам на доброто поведение на дебелото си черво, но не мога да издържа дванайсет час без да уринирам.

— Та кой би могъл? — весело попита Дежньов. — Всяка седалка в кораба е оборудвана за подобни цели. Има подвижен капак, под който се намира ниша. Вградена тоалетна, така да се каже. Сам я проектирах. Но ще е неудобно, а ако сте чувствителен — и смущаващо. Някой ден, когато миниатюризацията без енергия стане факт, ще можем да построим океански лайнери за нашите цели и да си живеем на тях като царе.

— Е, нека да се надяваме, че експедицията няма да се проточи ненужно дълго.

Стори му се странно, че опасенията му за евентуална смърт или мозъчни увреждания се насочват към възможните трудности с капака на тоалетната и ненатрапчивото ходене по нужда. Вероятно при големите изследователски пътувания в миналото е имало доста грубости и неприятности, които са останали неописани и следователно, незабелязани.

Облече памучните си дрехи и обу пантофите си. Дежньов, облечен в подобни, по-големи дрехи, също подплатени на чатала, заяви:

— Да вървим на закуска. Храната ще бъде добра, висококалорична и малка по обем, тъй като няма да ядем на борда на кораба. Разбира се ще има вода и плодови сокове, но нищо истинско за пиене. Сладката Наташа направи ужасена гримаса, когато предположих, че може би ще имаме нужда от капка водка от време на време. Има доста нежелани подмятания за алкохолиците и пияниците. Албърт, Албърт, ако знаете как ме преследват, при това несправедливо.

Закуската наистина беше обилна, макар и не съвсем засищаща. Имаше желета и кремове, дебели филии бял хляб с масло и мармалад, плодови сокове и по няколко хапчета за гълтане.

Разговорът по време на закуската не беше особено оживен и през повечето време се въртеше около местния турнир по шахмат. Не се споменаваха нито кораба, нито миниатюризацията. Дали не считаха за лошо знамение да се споменава проекта?

Морисън не възрази срещу насоката на разговора. Дори вмъкна няколко забележки за собствените си изяви като шахматист със забележителна липса на успех.

А след това, твърде скоро за съжаление, масата беше почистена и настана време…

Насочиха се към кораба.

34.

Вървяха един зад друг, отдалечени на известно разстояние. Дежньов пръв, след това Калинина, Боранова, Морисън и накрая Конев.

Почти веднага Морисън разбра каква е целта на това подреждане. От двете страни на коридора се бяха наредили мъже и жени — участниците в проекта, очевидно наблюдаващи с нетърпение. Ако не целия Съветски съюз, поне те знаеха какво става.

Дежньов, вървящ напред, махаше пламенно надясно и наляво с маниера на любезен и популярен монарх, а тълпата отвръщаше по подходящ начин, крещейки, махайки и викайки името му.

Хората викаха имената на всеки един, тъй като очевидно членовете на екипажа бяха познати на всички. Двете жени бяха по-сдържани в приветствията си, а Конев, когото Морисън се обърна да погледне, вървеше безразлично, с поглед вперен напред.

Изведнъж Морисън се сепна, когато съвсем ясно чу да се вика на английски:

— Ура! Американецът!

Погледна в посока на гласа и автоматично помаха, при което също толкова автоматично се разнесе силен и ентусиазиран вик, чиито думи се размесиха, докато накрая „Ура, американецът!“ надделя над всичко останало.

Морисън откри, че не може да продължи с предишното си намусено примирение. Никога по-рано не беше ставал предмет на ликуването на тълпата. Поддаде се на усещането без никакви усилия, като махаше и се усмихваше лудо. Долови мрачното развеселение, с което Боранова го наблюдаваше и видя, че Дежньов го сочи с пръст, но не допусна тези действия да го обезпокоят.

Преминаха през шпалира от наблюдатели и влязоха в голямата зала, където Шапиров почиваше в умствения пашкул на комата. Корабът също се намираше в залата.

Морисън хвърли удивен поглед наоколо.

— Отвън има снимачен екип — подхвърли той.

Калинина беше застанала до него. „Колко са красиви гърдите й!“, помисли си Морисън. Бяха покрити, но не и скрити от тънката памучна материя и сега беше съвсем ясно защо Конев спомена, че го е разсейвала.

— О, да, ще ни показват по телевизията — отвърна тя. — Всеки значим експеримент се записва подробно и при всеки подобен случай има репортери, които да го опишат. Дори вчера, когато ни миниатюризираха, имаше камера, но ние я замаскирахме, защото не трябваше да знаете, че ще бъдете подложен на процеса.

— Но ако това е секретен проект…

— Няма винаги да бъде секретен. Някой ден, когато постигнем пълен успех, етапите от прогреса ни ще бъдат разкрити на нашия народ и на света. А ако се появят признаци, че друга държава отбелязва напредък в същата област, тогава резултатите ще бъдат публикувани по-скоро.

— Тази непрестанна загриженост за първенството не ми харесва — поклати глава Морисън. — Прогресът би бил много по-бърз, ако в работата се включат още умове и ресурси.

— Бихте ли отстъпили доброволно първенството във вашата собствена област?

Морисън замълча. Отговорът беше очевиден.

— И аз мисля така — добави Калинина. — Лесно е да си щедър с чужди пари.

Междувременно Боранова разговаряше с някакъв човек, за когото Морисън реши, че е репортер, който слушаше внимателно. Морисън се съсредоточи върху интервюто и откри, че и за него то представлява интерес.

— Това е американският учен, Албърт Джонас Морисън, който е професор по неврофизика, която, разбира се, е областта на академик Конев. Присъства тук едновременно като американски наблюдател и като асистент на академик Конев.

— Следователно на борда на кораба ще бъдете петима?

— Да. Едва ли някога ще се събере отново толкова забележителна петорка, нито пък ще имаме толкова забележително събитие, дори миниатюризацията да се използва още милион години. Академик Конев е първия човек, подложен на миниатюризация. Д-р София Калинина е първата жена, а професор Албърт Морисън е първия американец, които са били подложени на миниатюризация. Калинина и Морисън са първите хора, които са били миниатюризирани заедно и освен това са първите, които са били миниатюризирани в кораба. Що се отнася до днешното пътуване, за първи път петима човека ще бъдат миниатюризирани заедно и това е първия случай, при който миниатюризиран кораб и неговия екипаж ще бъдат вкарани в живо човешко същество. Човекът, в когото ще бъдем вкарани, разбира се е академик Пьотр Шапиров, втория човек, който е бил миниатюризиран и първия, с когото се случи нещастен случай.

Дежньов, който неочаквано се оказа до Морисън, дрезгаво прошепна в ухото му:

— Ето, Албърт. Вече сте неделима част от историята. Може би досега сте си мислили, че сте се провалили, но не е така. Никой не може да ви отнеме факта, че сте първият американец, който е бил миниатюризиран. Дори ако сънародниците ви разработят миниатюризационния процес и миниатюризират американец, той ще бъде само втори.

Морисън не беше помислял за това. Вкусваше това ново усещане и откри, че е приятно. Разбира се, това щеше да бъде вярно, ако Съветите някой ден публикуваха изказванията на Наталия без изменения.

Все пак не се чувстваше доволен.

— Не заради това искам да си спомнят за мене.

— Поработете добре през предстоящото пътуване и ще бъдете известен с още много неща — рече Дежньов. — Освен това старият ми баща казваше: „Приятно е да си начело на масата, дори ако с тебе има само още един човек, с когото трябва да си разделите паница зелева супа.“

Дежньов се отдръпна и Калинина отново застана до Морисън. Тя подръпна ръкава му:

— Албърт!

— Да, София.

— След вечеря бяхте с него, нали?

— Показа ми картата на мозъка на Шапиров. Чудесна е!

— Каза ли нещо за мене?

Морисън се поколеба.

— Защо е трябвало да каже нещо?

— Защото сте любопитен човек, който се опитва да се отърве от дяволчетата, които го тормозят. Сигурно сте го попитали.

Морисън потрепна, щом чу тази характеристика за себе си.

— Той се защити.

— Как?

— Спомена предишна бременност и… и аборт. Не бих повярвал в това, София, освен ако не го потвърдите.

Очите на Калинина заблестяха от насъбралите се сълзи.

— Той описа ли… описа ли обстоятелствата?

— Не, София. А аз не го попитах.

— Трябвало е да ви каже. Изнасилиха ме, когато бях на седемнайсет години. Последствията бяха неописуеми и родителите ми предприеха съдебни мерки.

— Разбирам. Може би Юрий е решил да не повярва на тази версия.

— Ако иска може да мисли, че аз съм го пожелала, но всичко е описано, а изнасилвачът е все още в затвора. Съветските закони са строги за подобни престъпници, но само в случаите, когато може да бъде доказано. Разбирам, че една жена може несправедливо да обвини мъж в изнасилване, но онзи случай не беше такъв и Юрий го знае. Колко подло от негова страна да спомене факта без оправдаващите подробностите.

— Все пак сега не е време да мислим за това, макар да разбирам колко дълбоко ви засяга. Работата ни на кораба ще бъде сложна и ще изисква пълно съсредоточение и всичките ни умения. Уверявам ви, че съм на ваша страна, а не на негова.

— Благодаря ви за любезността и съчувствието, но не се страхувайте за мене. Аз ще свърша работата си.

В този момент Боранова каза високо:

— Ще влезем в кораба по реда, в който ще изброя имената: Дежньов, Конев, Калинина, Морисън и аз.

Боранова се приближи към него и промърмори:

— Как се чувствате, Албърт?

— Ужасно. Очаквахте ли друг отговор?

— Не. Но все пак очаквам да свършите работата си така, като че ли не се чувствате отвратително. Разбирате ли ме?

— Ще се опитам — отвърна Морисън през стиснати устни и, следвайки Калинина, влезе в кораба за втори път.

35.

Един по един заеха местата си в реда, който Калинина беше описала предишния ден. Дежньов беше най-отпред, вляво, при уредите за управление; Конев отпред, вдясно; Калинина на средния ред, вляво; Морисън вдясно от нея и Боранова най-отзад, отляво.

Морисън примига и издуха носа си в кърпичката, която намери в един от джобовете си. А ако кърпичките, които му бяха дали не стигнеха? Глупаво беше да се безпокои за такава дреболия, но беше по-приятно да мисли за това, вместо за нещо друго. Усети, че челото му е мокро. Дали не се дължеше на прекалената близост с останалите? Дали дишането на петимата в този ограничен обем нямаше да доведе до повишена влажност? Или вентилацията щеше да бъде достатъчна?

Неочаквано си спомни за първия космонавт, летял преди около един век — още по-ограничен, по-безпомощен, но все пак отиващ в космоса, който беше донякъде по-познат и разбираем, а не в микрокосмоса, който беше напълно девствена територия.

Но все пак, щом Морисън седна, почувства, че страха се притъпява. В края на краищата вече е бил на кораба. Дори беше миниатюризиран и деминиатюризиран, и това не му беше навредило. Не болеше.

Хвърли един поглед към останалите. Калинина, вляво от него, изглеждаше напълно спокойно. Една доста ледена красота. Би било впечатляващо, че не показва страх или безпокойство, но, както самата тя беше казала, най-вероятно се бореше със собствените си страхове.

Дежньов гледаше назад, може би опитвайки се да прецени реакциите на останалите, както правеше Морисън, а може би и по други причини. Морисън се опитваше да намери опора за малкото собствена смелост в поведението на останалите, докато Дежньов вероятно наблюдаваше поведението им, за да прецени шансовете за успех на мисията.

Конев гледаше право напред и Морисън можеше да види само врата му. Боранова току-що беше седнала и оправяше оскъдния си памучен костюм.

— Приятели — започна Дежньов. — Спътници мои. Преди да тръгнем, трябва да изпробваме екипировката си. Ако ми кажете, че нещо не работи след като тръгнем, няма да го приема като весела шега. Както казваше баща ми: „Добрите акробати не си гледат ноктите по средата на скока.“ Моето задължение ще бъде да се уверя, че управлението на кораба е в изправност, в което съм напълно сигурен, понеже сам съм го конструирал и съм наблюдавал изработката му. Що се отнася до тебе, Юрий, твоят цереб-каквото и да е… твоята мозъчна карта, както би я нарекъл всеки разумен човек, беше прехвърлена точка по точка в компютъра на таблото пред тебе. Моля те, убеди се, че знаеш как да работиш с този компютър и провери дали мозъчната карта действа правилно. София, мое малко гълъбче, не знам с какво се занимаваш, освен че правиш електричество, така че убеди се, че можеш да го правиш по начина, който смяташ за правилен. Наталия — гласът му се повиши — как се чувстваш, там отзад?

— Добре съм. Моля, провери как е Албърт. Той се нуждае най-много от помощта ти.

— Разбира се. Оставих го последен, за да му отделя цялото си внимание. Албърт, знаете ли как да работите с таблото пред вас?

— Разбира се, че не — сопна се Морисън. — Как бих могъл да знам?

— След две секунди ще знаете. С този бутон се отваря, а с този се затваря. Албърт, отворете го! А, видяхте ли, отваря се безшумно. А сега го затворете. Чудесно! Сега вече знаете. А видяхте ли какво има в нишата?

— Компютър — отвърна Морисън.

— Правилно, но ми направете услугата да проверите дали този компютър е напълно еквивалентен на вашия. Вашият софтуеър е в нишата отстрани. Моля, проверете го, убедете се, че работи на този компютър и че функционира правилно. Моля ви! Ако имате някакви съмнения, някакви подозрения, най-слабия намек, че нещо не е в ред, ще изчакме, докато бъде направено по вашите изисквания.

— Аркадий, моля те, не драматизирай — намеси се Боранова. — Нямаме време.

Дежньов игнорира забележката й.

— Но ако ми кажете, че не е в ред нещо, което всъщност работи, Юрий ще го разбере, уверявам ви, и нито той, нито аз, нито някой друг ще бъде доволен. Така че, ако мислите, че с някаква измислена неприятност можете да забавите или дори да спрете пътуването, моля, забравете го.

Морисън почувства, че се изчервява. Дано да решат, че е резултат от гнева му при мисълта, че са могли да го сметнат за толкова нечестен, а не като резултат от провален замисъл.

Всъщност, щом се приведе на компютъра, той отново се замисли за непрекъснатите промени в програмата си. След последните промени, от време на време той получаваше… чувства. Не беше нещо, което би могъл да определи, но се чувстваше, като че ли мисловните му центрове директно се въздействат от мозъчните вълни, които анализираше. Не беше описвал тези резултати, но беше ги споменал в няколко разговора и мълвата беше плъзнала. По тази причина Шапиров беше нарекъл програмата му ретранслаторна станция, доколкото можеше да се вярва на Юрий. Е, как тогава можеше да провери дали това работи, когато само в няколко случая беше имал подобни усещания и то при непредсказуеми ситуации?

И дали това не беше просто желанието за успех, което беше накарало Пърсивал Лоуъл да види каналите на Марс?

Всъщност не беше му се отдавала възможността да се опита да осуети пътешествието като каже, че програмата му не работи. Макар да желаеше да избегне риска, не можеше да го стори като отрече програмата си.

Това беше причина за нов пристъп на паника в сърцето на Морисън. А ако програмата е била повредена при транспорта? Как би могъл да ги убеди, че наистина има нещо нередно и че не се преструва?

Но всичко работеше нормално, поне доколкото можеше да установи, без да е в истински контакт с черепа, зад който съществуваше истински мозък.

— Поставихме нови батерии — вмъкна Дежньов, наблюдавайки как Морисън работи. — Американски батерии!

— Всичко работи според очакванията — рече Морисън, — доколкото виждам.

— Добре. Всички ли са доволни от оборудването? В такъв случай вдигнете хубавите си задни части от седалките и проверете плъзгащия се капак, който се намира отдолу. Работят ли? Повярвайте ми, ще сте много нещастни, ако не работят.

Морисън погледна как Калинина отваря и затваря капака, покрит с тънък слой тапицерия. И неговия работеше по същия начин, щом наподоби движенията й.

— Ще се справи без проблеми и с твърдите отпадъци — добави Дежньов, — но нека се надяваме, че няма да се наложи да проверяваме тази възможност. За всеки случай, под ръба на седалката има малка ролка хартия, така че да можете лесно да я достигнете. При миниатюризацията всичко губи от масата си, така че екскрементите биха плували. За да се избегне подобна неприятност, има въздушен поток, насочен надолу. Проблемът с пиенето също е решен. Отстрани на седалката ви, в малък хладилник има бутилка вода. Тя е само за пиене. Ако се изцапате или изпотите, или замиришете, просто се примирете с това. Никакво миене, докато не излезем. И никакво ядене. Добре би било, ако изгубим по няколко унции3.

— Добре би било, ако изгубиш няколко килограма, Аркадий — сухо каза Боранова. — Ще спестим енергия при миниатюризацията.

— Наташа, тази мисъл ми се мярка на няколко пъти — отвърна хладнокръвно Дежньов. — Сега ще изпробвам управлението на кораба и ако всичко функционира нормално, в което съм сигурен, ще бъдем готови да започваме.

Последва напрегнато очакване в пълно мълчание, освен слабото свиркане, което се носеше от устата на Дежньов, докато работеше с уредите.

След това Дежньов седна, избърса челото си с ръкав и заяви:

— Всичко е наред. Другари дами, другари господа и другарю американец, фантастичното пътешествие, което очакваме, може да започне.

Намести слушалката в лявото си ухо, вдигна малък микрофон пред устата си и каза:

— Всичко функционира нормално. Навън всичко наред ли е? … Много добре. В такъв случай, пожелайте ни успех, другари.

Нищо не се случи и Морисън хвърли бърз поглед към Калинина. Остана неподвижна, но очевидно усети погледа на Морисън защото каза:

— Да, миниатюризират ни.

Кръвта зашумя в ушите на Морисън. За първи път знаеше, че го миниатюризират.