Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

45.

Морисън веднага почувства обгръщащата го топлина и се задъха. Както спомена Конев, температурата беше 37 градуса. Горещината беше като в знойно лято, но нямаше къде да се скрие. Нито сянка, нито ветрец.

Огледа се наоколо, преценявайки положението. Боранова очевидно беше миниатюризирала още кораба, докато той несръчно се бореше с водолазния костюм. Плочестата стена на капилярът се беше отдалечила. Виждаше се само част от нея, защото му пречеше огромен мъгляв обект. Червено телце, разбира се. След това между стената и червеното телце много бавно се плъзна тромбоцит.

Всички — червеното телце, тромбоцита, той самия, кораба — се движеха бавно заедно със слабото пъплещо течение в капиляра, доколкото можеше да се прецени по плавното преместване спрямо плочестата стена.

Морисън се учуди защо усеща толкова слабо Брауновото движение. В действителност се усещаше някакво слабо движение и околните обекти потрепваха. Дори и мрежестата картина на капилярните стени помръдваше по някакъв странен начин.

Но нямаше време да се занимава с размишления. Трябваше да приключва и да се връща в кораба.

Намираше се на около метър от кораба. Метър ли? Чисто субективно. Колко ли микрометра, колко ли милионни от метъра го отделяха от кораба? Не спря, за да се опитва да пресметне отговора на този въпрос. Размаха плавниците си, за да се върне при кораба. Плазмата определено беше по-плътна от морската вода — неприятно по-плътна.

Топлината, разбира се, не изчезваше. Никога нямаше да спре, докато тялото беше живо. Челото на Морисън се овлажни. Хайде, трябваше да започва.

Протегна ръка, за да я постави там, откъдето беше излязъл от кораба, но не докосна нищо. Все едно че натискаше мека въздушна възглавница, макар очите му да казваха, че между ръцете му и корпуса на кораба няма нищо, освен може би тънък слой течност.

Замисли се за миг и разбра какво ставаше. Външната повърхност на костюма му беше заредена отрицателно. Същият заряд носеше и корпуса, когото опитваше да докосне. Той го отблъскваше.

Но по корпуса имаше и области с положителен заряд. Морисън прокара ръка, търсейки място, където да е сигурен, че докосва пластмасата. Това, само по себе си, не беше достатъчно, понеже ръцете му се плъзгаха по повърхността, все едно че беше безкрайно хлъзгава.

А след това лявата му ръка прилепна почти с щракане. Беше достигнал област с положителен заряд. Опита се да се освободи, отначало с внимателно дърпане назад, а след това затегли отчаяно. Все едно че беше закован към това място. Плъзна дясната си ръка. Ако я закрепеше може би щеше да успее да издърпа лявата си ръка.

Щрак! Със закрепена дясна ръка, той опита да издърпа лявата. Нищо не се получи. Прилепна към корпуса, като че ли беше разпънат на кръст.

По челото му се спускаха капки пот. Изпоти се и под мишниците.

Извика безпомощно, размахвайки крака от усилие.

Гледаха към него, но как можеше да посочи ръцете си, хванати в капан? Червената клетка, която съпътстваше кораба от момента на излизането му, се приближи и го бутна към корпуса. Гърдите му обаче не залепнаха. За щастие не се намираха срещу положително заредена област.

Калинина гледаше към него. Говореше нещо, но не можеше да я разбере по движението на устните й, във всеки случай не и на руски. Направи нещо на компютъра си и лявата му ръка се освободи. Вероятно беше намалила големината на заряда.

Кимна с глава, надявайки се, че жестът му ще бъде разбран като благодарност. Сега трябваше само да тръгне обратно, от една положително заредена област към друга, докато достигне до задната част на кораба.

Започна да се придвижва. Чувстваше се прикован, не толкова от грубата сила на електромагнитното взаимодействие, колкото от мекия натиск на червеното телце.

— Махай се! — изкрещя Морисън, но червената клетка не разбираше от викове. Ролята й беше напълно пасивна.

Морисън я забута с двете си ръце, помагайки си с крака. Еластичния повърхностен слой на червената клетка поддаде и хлътна навътре, но колкото повече поддаваше, толкова повече се съпротивляваше, докато накрая Морисън натискаше безуспешно. Щом се измори, клетката отново го притисна към кораба.

Спря, за да си поеме дъх, който беше горещ и примесен с пот. Замисли се дали ще отпадне от обезводняването или от треската, която със сигурност щеше да се появи, ако не успяваше да се освобождава от топлината отделяна от собственото му тяло, а най-вече от усилията, които полагаше да се измъкне от червеното телце.

Вдигна ръка и замахна с ръба на плавника. Пластмасата разряза ципата на клетката, пробивайки я като балон. Отвора се разшири от повърхностното напрежение. От вътрешността се процеди вещество — облак от зрънца — и червеното телце започна да се смалява.

Морисън се почувства като убиец на беззащитно живо създание и усети силна вина. След това реши, че в кръвоносната система има милиарди червени кръвни клетки и че те имат най-много 120 дни живот.

Сега можеше да се насочи към задницата на кораба.

Вътрешната повърхност на костюма не се замъгляваше. А защо да се замъглява? Повърхността беше с температурата на тялото му, а към пластмасата не прилепваше нищо. Влагата, което би кондензирала по костюма, вероятно се събираше в ъглите на локвички, които се стичаха при движението му.

Достигна задната част на кораба, където обтекаемата му форма се нарушаваше от соплата на микротермоядрените двигатели. Тук беше максимално далече от центъра на тежестта на кораба. Ако имаше късмет, останалите четирима щяха да отидат колкото могат към носа на кораба. Трябваше да им го каже преди да облече костюма, но не се досети. Сега трябваше да намери положително заредена област, която да задържа ръцете му и тогава — бутай!

Чувстваше се леко замаян. Дали причината беше физическа? Или психологическа? Но ефектът беше един и същ и в двата случая.

Пое си дълбоко въздух и примигна, понеже в очите му се стече пот. Нямаше как да ги избърше и отново се почувства разгневен от глупаците, които бяха проектирали костюма така, че нямаше да има голяма разлика ако изобщо беше без него.

Намери опора за ръцете си и заработи с крака. Дали щеше да се получи? Масата, която се опитваше да премести, беше няколко микрограма, но какво имаше на разположение? Няколко микроерга, може би? Знаеше, че съотношението между сечението на мускулите му и обемът им му дава огромно предимство, но колко ефективно ще бъде бутането му?

Но кораба помръдна. Разбра го по преместването на „плочките“ по насрещната стена. Вече можеше да достигне с крака стената, следователно корабът лежеше напречно на капиляра. Беше го завъртял на 90 градуса.

Щом краката му опряха в капилярната стена, забута с може би неразумна ярост. Ако пробиеше дупка в стената, резултатите можеха да се окажат извънредно лоши, но знаеше, че му остава малко време и не искаше да мисли за нищо друго. За щастие краката му отскочиха, като че ли бяха потънали в пореста гума и корабът се завъртя малко по-бързо.

След това спря.

Морисън вдигна замъглен поглед, присвивайки очи, за да види нещо. Почти не можеше да диша в неприятната влажна топлина на водолазния костюм. Корабът беше опрял в друга червена кръвна клетка. Със сигурност беше друга клетка. Бяха толкова наблизо в капилярите, колкото… колкото колите по натоварена градска улица.

Този път не се забави. Замахна с плавника на дясната си ръка, разрязвайки дълъг прорез. Този път не отдели дори една микросекунда, за да се безпокои дали не е убил невинна твар. Краката му заработиха отново и корабът се задвижи.

Надяваше се, че се движи в същата посока като преди. А ако се беше преобърнал с главата надолу при лудешката си атака срещу червеното телце и сега просто буташе кораба в погрешна посока?

Корабът застана успоредно на надлъжната ос на капиляра. Дишайки тежко се опита да види накъде се движат „плочките“. Ако се преместваха към носа на кораба, значи корабът се движеше назад заедно с течението и беше насочен към разклонението на артерията.

„Така е“, реши той. Не, нямаше значение. Правилно или неправилно, трябваше да се връща на кораба.

Нямаше намерение да даде живота си заради успеха.

„Накъде? Накъде?“

Ръцете му се плъзгаха по повърхността на кораба. Залепват тук. Залепват там.

Смътно видя замъглени фигури от другата страна на стената. Насочваха го с жестове. Опита се да следва указанията.

Губеха се от погледа му.

Нагоре? Сочеха му нагоре? Как би могъл да се изкатери нагоре? Нямаше сили.

От известно време последната му разумна мисъл беше, че не се нуждае от сила. За едно безтегловно, лишено от маса тяло „нагоре“ не се различава много от „надолу“.

Загърчи се нагоре, забравяйки защо и над него се спусна мъгла.

46.

Първото нещо, което Морисън почувства, беше студ.

Студена вълна. После студено докосване.

След това светлина.

Взираше се в някакво лице. Известно време не можа да схване, че това е лице. Отначало виждаше само светли и тъмни петна. След това лице. След това различи лицето на София Калинина.

— Познавате ли ме? — меко попита тя.

Морисън бавно кимна.

— Кажете името ми.

— София — изграчи той.

Завъртя очи, успя с труд да фокусира погледа си, след което обърна глава.

— Наталия.

— Как се чувствате?

— Имам главоболие — гласът му прозвуча слаб и далечен.

— Ще премине.

Затвори очи и се предаде на бездействието. Да не правиш нищо е най-голямото щастие. Да не усещаш нищо!

Почувства студено докосване по хълбока си и отново отвори очи. Откри, че костюма е свален и лежи гол.

Усети, че нечии ръце го задържат и чу нечий глас да казва:

— Не се безпокойте. Не можем да ви предложим душ. Нямаме толкова вода. Но можем да използваме влажна кърпа. Трябва да ви охладим и… почистим.

— …непристойно е — промърмори той, запъвайки се на сричките.

— Глупости. Сега ще ви изсушим. Малко дезодорант. След това отново в гащиризона.

Морисън се опита да се отпусне. Заговори отново едва когато почувства памучната дреха върху тялото си.

— Правилно ли завъртях кораба?

— Да — кимна енергично Калинина. — И се преборихте с две червени клетки. Държахте се геройски.

— Помогнете ми да се изправя — дрезгаво каза Морисън.

Отблъсна се с лакти от седалката и естествено отплува във въздуха.

Дръпнаха го надолу.

— Забравих — промърмори той. — Е, завържете ме. Нека да поседя и да си почина.

Пребори се със замайването, след което продължи:

— Синтетичният костюм е безсмислица. Костюмът за плаване в кръвоносната система на топлокръвно животно трябва да се охлажда.

— Знаем — обади се Дежньов от мястото си при управлението. — Следващият модел ще го има.

— Следващият! — горчиво възкликна Морисън.

— Поне направихте какво беше нужно, а без костюма щеше да е невъзможно.

— Но на известна цена — каза Морисън, който беше преминал на английски, за да изразява по-точно чувствата си.

— Разбирам ви — вмъкна Конев. — Живял съм в Съединените щати. Ще ви кажа как са всички тези думи на руски, ако мислите, че ще се почувствате по-добре.

— Благодаря, но на английски звучат по-добре.

Облиза със сух език изпръхналите си устни.

— Малко вода би ми дошла добре. Жаден съм.

— Разбира се — рече Калинина, поднасяйки бутилка вода към устните му. — Внимателно я изсмучете. При безтегловност водата не тече. Полека, полека. Не пийте толкова.

Морисън отдръпна глава от бутилката.

— Имаме ли достатъчно вода?

— Трябва да възстановите изгубеното. Водата е достатъчно.

Морисън отпи още малко и въздъхна:

— Така е много по-добре. Докато бях навън в капиляра ми се мярна някаква мисъл. Просто един проблясък. Не бях достатъчно на себе си, за да разбера собствената си мисъл — наклони глава и закри очите си с ръце. — Не мога да си я спомня. Нека помисля.

Всички в кораба замълчаха.

Накрая Морисън въздъхна и след като прочисти гърлото си каза:

— Да, спомних си.

— Добре — Боранова също въздъхна. — Значи не сте изгубили паметта си.

— Разбира се, че не съм — свадливо рече Морисън. — Какво имахте предвид?

— Че загубата на паметта би могла да бъде ранен признак на мозъчно увреждане — обади се Конев.

Морисън затвори рязко уста, така че зъбите му изтракаха.

— Наистина ли мислите така? — попита той, усещайки хлад в стомаха си.

— Възможно е — продължи Конев. — Както при Шапиров.

— Няма значение — намеси се Калинина. — Не се случи. Каква беше мисълта ви, Албърт? Все още я помните, нали?

Последните й думи бяха наполовина уверено изказване и наполовина въпрос, изпълнен с надежда.

— Да, помня я. Сега се движим, така да се каже, срещу течението, нали?

— Да — потвърди Дежньов. — Използвам двигателите — изразходвам енергия.

— Когато стигнем до артерията все още ще се движим срещу течението и няма да можем да завием. Ще се връщаме по пътя, по който дойдохме. Отново ще се наложи корабът да бъде завъртян отвън. Аз не мога да го направя. Разбирате ли? Не мога!

— Никой няма да го прави, Албърт, приятелю мой — весело рече Дежньов. — Погледнете напред. В момента приближаваме артерията.

Морисън вдигна поглед и почувства остра болка. Сигурно беше направил гримаса, защото Калинина сложи хладната си ръка на челото му и го попита:

— Как е главоболието ви?

— Преминава — Морисън поклати глава недоволно.

Взря се напред и откри, че зрението му е нормално. Цилиндричният тунел пред тях се разширяваше и отвъд елиптичния му ръб можеше да се види далечната стена, чиято структура беше много по-слабо изразена.

— Капилярът се отделя от артерията като клон от дърво — под остър ъгъл — рече Морисън. — Ще преминем през отвора и ще бъдем насочени три-четвърти срещу течението. Щом веднъж достигнем отсрещната стена, ще отскочим и ще продължим да се движим право срещу течението.

— Старият ми баща казваше: „Половин въображение е по-лошо, отколкото никакво.“ Наблюдавайте, малки Албърт. Ще изчакам, докато приближим почти до самия отвор и ще изключа моторите, така че да излезем много бавно срещу течението. Сега корабът ни подава муцуната си от капиляра, още малко, още малко и сега главното течение на артериалната кръв ни хваща, натиска носа и ни завърта. Отново се подаваме малко, течението ни завърта още малко. Излизаме напълно и — ето — завил съм. Насочваме се надолу по течението и аз изключвам двигателите — той се усмихна триумфално. — Не беше ли добре направено?

— Добре направено — вмъкна Боранова, — но без онова, което извърши Албърт, щеше да е невъзможно.

— Напълно вярно — Дежньов размаха ръка. — Давам му пълно признание и ордена „Ленин“, ако го приеме.

Морисън почувства безкрайно облекчение. Не се налагаше повторно да излиза.

— Благодаря ви, Аркадий.

След това добави доста стеснително.

— Знаете ли, София, все още съм жаден.

Тя веднага му подаде бутилката, но Морисън се поколеба.

— София, сигурна ли сте, че не съм изпил повече, отколкото ми се полага?

— Разбира се, че сте изпили повече, но това е вашия дял. Водата се рециклира лесно. Освен това имаме малък допълнителен запас. Не паснахте напълно на въздушния шлюз. Лакътят ви се показваше, така че се наложи да отворим вътрешния слой и да ви придърпаме, което означава влизане на малко плазма. Не много, благодарение на плътността й. Разбира се, тя беше миниатюризирана и рециклирана.

— След като е миниатюризирана едва ли е повече от капка.

— Наистина е толкова — усмихна се Калинина, — но дори и капката е допълнителен запас и тъй като вие я донесохте, заслужавате допълнителна дажба. Логиката си е логика.

Морисън се засмя и лакомо изсмука допълнителната вода, изцеждайки я от еластичния контейнер, направен в космически стил. Започваше да се чувства сравнително добре, дори повече от добре. Усещаше задоволството, което настъпва при освобождаването от нещо непоносимо.

Опита се да се съсредоточи върху фактите. Все още беше на кораба. Все още, повече или по-малко, беше с размерите на бактерия. Шансовете му да преживее още няколко часа все още бяха под въпрос. И въпреки това, дори осъзнавайки всички тези възможности, не можеше да се пребори с райското блаженство от отсъствието на непоносимата топлина, от присъствието на останалите, от женските грижи.

— Искам да благодаря не само на Аркадий, но и на всички останали, че ме издърпахте и се погрижихте за мене.

— Не се безпокойте — безразлично подметна Конев. — Нуждаем се от вас и от вашата програма. Ако ви бяхме оставили там, проектът щеше да се провали, дори да бяхме открили търсената клетка.

— Може би е така, Юрий — рече Боранова, без да крие възмущението си, — но докато прибирахме Албърт, мислехме само за спасяването на живота му. Не мога да повярвам, че дори ти си бил толкова коравосърдечен, та безпокойството ти за човека, който рискува живота си, за да ни помогне, да се е дължало само на нуждата ни от него.

— Очевидно истинската причина е нежелана — промърмори Конев.

Всъщност Морисън се интересуваше от истинската причина. От споменаването на възможното мозъчно увреждане, той се проверяваше, мислеше, опитваше се да достига до заключения.

— Аркадий — попита Морисън, — когато микротермоядрените двигатели работят, те превръщат миниатюризиран водород в миниатюризиран хелий и част от хелия се отделя заедно с миниатюризираните водни пари или някакво друго вещество, което използвате за създаване на налягане.

— Да — Аркадий застана нащрек. — И ако е така, какво следва?

— И миниатюризираните частици — атоми и елементарни частици — просто преминават през Шапиров, през Пещерата и през Земята и отиват в открития космос, както ми казахте.

— Е, и?

— Те сигурно не остават миниатюризирани. Нали не започваме процес, при който Вселената постепенно ще бъде изпълнена с миниатюризирани частици, докато човечество все повече и повече започва да използва миниатюризацията?

— И така да е, какво ще ни навреди? Човешката дейност и за милиарди години не би прибавила значително количество миниатюризирани частици към Вселената. Но на практика не е така. Миниатюризацията е метастабилно състояние, което означава, че винаги има възможност миниатюризираните частици да се върнат спонтанно към истинската стабилност, т.е. към неминиатюризираното състояние.

Морисън видя с ъгълчето на окото си, че Боранова предупредително вдигна ръка, но Дежньов, както обикновено, трудно прекратяваше словоизлиянията си.

— Естествено — продължи той, — трудно е да се предскаже кога дадена частица ще се върне към нормално състояние, но мога да се обзаложа, че повечето ще са отвъд орбитата на Луната, когато се случи. А що се отнася до няколкото частици — такива винаги съществуват — които ще се деминиатюризират почти незабавно, тялото на Шапиров може да ги абсорбира…

Изглежда, че забеляза повелителния жест на Боранова, защото каза:

— Но аз ви отегчавам. Както каза баща ми на смъртното си легло: „Възможно е поговорките ми да са ви отегчавали, но занапред няма да ги чувате, така че ще жалеете по-малко за мене, а следователно — ще страдате по-малко.“ Старецът би се изненадал, а може би и разочаровал, колко често ние, неговите деца, ги цитираме. Но не мисля, че бих рискувал с другарите си на кораба…

— Точно така — прекъсна го Конев, — така че, моля те, спри, особено сега, когато приближаваме капиляра, в който трябва да влезем! Албърт, наведете се и вижте церебрографа. Съгласен ли сте?

Калинина предпазливо се обърна към Боранова:

— Албърт не е в състояние да се занимава с церебрографи.

— Нека да опитам — рече Морисън и се опита да свали колана.

— Не — властно рече Боранова. — Аркадий, можеш ли да се приближиш до стената от дясната ни страна и да уловиш течението, което завива в капиляра.

— Следвах червените клетки — отвърна Аркадий — и улових течение, което се насочва към дясната стена. Или то, или водовъртежа, предизвикан от него, ще ни изтласкат към стената. А, виждате ли, така и става, точно както преди, когато трябваше да се влеем в течението. Всеки път успявам да се възползвам от естествените течения по подходящ начин — по лицето му се разля широка усмивка. — Пляскайте всички! Кажете: „Браво, Аркадий!“

Морисън се насили да каже:

— Браво, Аркадий — и корабът навлезе в капиляра.

47.

Морисън успя да се възстанови достатъчно, за да се измори от бездействието. Отвъд прозрачния корпус на кораба, стената на капиляра имаше ясно изразена „плочеста“ структура и изглеждаше много близка. Приличаше много на другия капиляр, в който беше излязъл, за да завърти кораба.

— Искам да видя церебрографа — рече Морисън.

Разкопча предпазния си колан — първото наистина решително действие, откакто се беше върнал на кораба — и се загледа предизвикателно към разтревожената Калинина.

Внимателно се отблъсна нагоре и заплува, задържайки се с няколко корекции нагоре-надолу на едно място, така че да може да гледа над рамото на Конев.

— Юрий, откъде знаете, че наистина се намираме в правилния капиляр?

— С броене и пресмятане — Конев вдигна глава. — Ако увеличим мащаба на церебрографа, това е кръвоносния съд, който следваме, след като се отклонихме от сънната артерия. Минахме през това разклонение, след това през това. Просто броя капилярите, които се отклоняват надясно. Ето тук отидохме с бялата клетка. А ето този капиляр е единствения, до който би могла да достигне, след като излязохме от нея. След като завихме и се върнахме до артерията, тръгнахме по посока на стесняването й, сравнявайки онова, което виждаме с показанията на церебрографа. Разположението на разклоненията съвпада почти напълно със схемата, описана в церебрографа и това, само по себе си, е достатъчно, за да ме убеди, че следваме правилния маршрут. А сега навлязохме в ето този капиляр.

Лявата ръка на Морисън се хлъзна по гладката повърхност на облегалката зад Конев и опитът му да възстанови равновесието си го изправи в комична стойка на протегнатите пръсти на едната му ръка. Успя да се изправи, докато разярено си мислеше, че следващото подобрение, което трябва да се направи в кораба е да се поставят ръкохватки на седалките и на други стратегически места.

— И къде ще ни отведе този капиляр? — задъхано рече той.

— Право при един от центровете, които смятате за кръстопът на процесите на абстрактното мислене. Нека да увеличим още мащаба на церебрографа. Ето тук.

— Моля, помнете, че съм определял положението им в човешкия мозък само непряко, на базата на откритията си в животински мозъци. Все пак, ако съм прав, това би трябвало да бъде главния външен скептичен възел.

— Според вас, би трябвало да има осем такива възела — по четири от всяка страна. Този обаче е най-големия и най-сложния от лявата страна и следователно ни дава най-големи шансове да получим търсените данни. Прав ли съм?

— Така мисля — предпазливо рече Морисън, — но помнете, че разсъжденията ми не бяха приети от научната общественост!

— А сега и вие ли започвате да се съмнявате?

— Юрий, предпазливостта е нормално научно поведение. В светлината на наблюденията ми схващанията ми за скептичните възли имат смисъл, но никога не съм имал възможността директно да го изпробвам, това е всичко. Не желая после да ме обвинявате, че съм ви заблудил.

— Скептичен възел! — изкикоти се Дежньов. — Нищо чудно, Албърт, че сънародниците ви са скептични към цялата идея. Баща ми казваше: „Хората винаги са готови да ти се надсмеят. Не им прави смешни муцунки, за да не ги окуражаваш!“ Защо не го нарекохте на прост руски „мисловен възел“? Щеше да звучи много по-добре.

— Или на прост английски — търпеливо додаде Морисън. — Но науката е международна и човек използва, когато е възможно, гръцки или латински. Гръцката дума за мисъл е „скептис“. От нея водят началото си и английската, и руската дума скептичен, за да се обозначи обичайното поведение на съмнение. А причината е проста — съмнението предполага мисли. Сигурно знаете, че най-сигурния начин да се приемат глупавите догми, наложени ни от общоприетото в обществото, е да се въздържаме от мислене.

Последва неловко мълчание, което Морисън остави да продължи достатъчно дълго, поради слабото си озлобление — дължеше им поне това. След това добави:

— Както знаят хората от всички нации.

Атмосферата незабавно се разведри и Дежньов шеговито подхвърли:

— Ще видим колко скептични ще бъдем, когато достигнем скептичния възел.

— Надявам се — намръщи се Конев, — че не мислиш да се шегуваш на тази тема, ти, клоун такъв. Надяваме се в този възел да открием мислите на Пьотр Шапиров. Ако не успеем, нашето начинание ще се превърне в нищо.

— Всекиму-своето — отвърна му Дежньов. — С перфектното си управление на кораба аз ще ви закарам дотам. Щом стигнем там, ще уловиш мислите. Или Албърт, ако ти не можеш. И ако се справиш с мислите толкова добре, колкото аз с кораба, няма да имаме причини да бъдем нещастни. Баща ми казваше…

— Баща ти е добре там, където е — сряза го Конев. — Не го споменавай отново.

— Юрий — намеси се остро Боранова, — забележката ти беше непоносимо груба. Трябва да се извиниш.

— Всичко е наред — рече Дежньов. — Баща ми казваше: „Времето за нападение идва, когато някой повтаря казаното в пристъп на гняв и след като е охладил чувствата си.“ Не съм сигурен, че мога винаги да следвам съвета на баща си, но от уважение към паметта му, този път ще пропусна глупавата забележка на Юрий — той мрачно се надвеси над пулта за управление.

Морисън изслуша спора с половин ухо; само Конев се държа неприятно, очевидно защото беше под голямо напрежение. Умът му се върна към нещо друго — към безгрижното дрънкане на Дежньов и предупредително вдигнатата ръка на Боранова.

Отпусна се в седалката си, закопча колана си за по-голяма стабилност и обърна глава към Боранова:

— Наталия? Имам един въпрос.

— Да, Албърт.

— Онези миниатюризирани частици, които се освобождават в нормалната, неминиатюризирана Вселена…

— Да, Албърт?

— След известно време те се деминиатюризират.

Боранова се поколеба.

— Да, както ви каза Аркадий.

— Кога?

— Непредсказуемо — Боранова сви рамене. — Както при радиоактивния разпад на единичен атом.

— Откъде знаете?

— Защото е така.

— Имам предвид, какви експерименти сте провели? Досега нищо не е било миниатюризирано до степента, до която ние сме миниатюризирани сега, така че определено не можете да знаете какво се случва с подобни миниатюризирани частици от преки наблюдения.

— Наблюдавахме събитията при миниатюризацията, която сме достигали и от тях изведохме вероятните закони на поведението на миниатюризираните обекти. Ние екстраполирахме…

— Не винаги може да се вярва на екстраполациите, особено когато излизат извън царството на прякото изследване.

— Съгласна съм.

— Сравнихте спонтанната деминиатюризация с радиоактивния разпад. При деминиатюризацията има ли период на полуразпад? Можете ли да кажете кога дадена миниатюризирана частица ще се деминиатюризира или кога ще го направят половината от определено голямо количество?

— Имаме уравнения за периодите на полуразпад и смятаме, че те са от първи ред — както при радиоактивността.

— Можете ли да обобщавате от един тип елементарни частици към друг?

Боранова присви устни и за известно време потъна в мисли.

— Изглежда, че периода на полуразпад на един миниатюризиран обект е пропорционален на нормалната маса на обекта и обратно пропорционален на интензитета на миниатюризация.

— Така че колкото повече се миниатюризираме, а също и колкото по-малки сме били в началото, толкова по-кратко е времето, през което е вероятно да останем миниатюризирани.

— Точно така — сковано рече Боранова.

Морисън погледна сериозно към нея.

— Възхищавам се от честността ви, Наталия. Не горяхте от желание да ми кажете тези неща. Не ми дадохте информацията доброволно. Но все пак не ме заблудихте.

— Аз съм човек и казвам лъжи само при нужда или поради недостатъци в емоциите или в личността ми. Но аз съм също и учен, и не мога да изопача един научен факт, освен ако причините наистина не са непреодолими.

— Тогава, каква е стойността в нашия случай? Дори и корабът, макар да е много по-масивен от хелиевото ядро, има период на полуразпад.

— Много голяма — бързо отвърна Боранова.

— Но фактът, че сме толкова силно миниатюризирани съкращава този много дълъг период на полуразпад.

— И все пак го оставя достатъчно дълъг.

— А отделните компоненти на кораба? Молекулите на водата, която пием; молекулите на въздуха, който дишаме; отделните атоми, които изграждат телата ни? Те би трябвало… трябва да имат твърде малък…

— Не! — Боранова очевидно намери облекчение във възможността да отрече нещо. — Миниатюризационно поле се припокрива там, където влизат във взаимодействие достатъчно близки частици, които са в покой, или приблизително в покой, една спрямо друга. Съставно тяло, като кораба и всичко, което съдържа, се третира като една отделна голяма частица и има съответния период на полуразпад. Тук е разликата между миниатюризацията и радиоактивността.

— А — възкликна Морисън, — но когато бях извън кораба и не влизах в контакт с него, възможно ли е да съм бил отделна частица с много по-малка маса от тази на кораба, заедно със съдържанието му и да съм имал миниатюризационен период на полуразпад, много по-малък, отколкото сега?

— Не съм сигурна дали разстоянието между вас и кораба беше достатъчно, за да ви направи отделно тяло. Възможно е да е било така, докато не бяхте в допир.

— И тогава съм имал по-къс период… много по-къс.

— Вероятно, но вие не бяхте в допир само няколко минути.

— Тогава, какъв е периодът на полуразпад на кораба при сегашното ниво на миниатюризация?

— Не можем наистина да говорим за период на полуразпад на единичен обект.

— Да, защото величината е статистическа. За произволна частица деминиатюризацията може да настъпи по всяко време, дори и след съвсем кратък период, макар периода на полуразпад за голям брой подобни частици да е доста дълъг.

— Вероятността да настъпи спонтанна деминиатюризация след съвсем кратък период време, когато статистическия период на полуразпад е дълъг, е нищожна.

— Но не е невъзможна, нали?

— Така е — съгласи се Боранова. — Не е невъзможна.

— Така че след пет минути можем неочаквано да се деминиатюризираме или дори след минута, или дори при следващото ми вдишване.

— На теория.

— Всички ли го знаехте? — погледът му обиколи кораба. — Разбира се, че сте знаели. Защо не ми казахте?

— Ние сме доброволци, Албърт, които работят за науката и за една нация. Знаем всички опасности и ги приемаме. Вие бяхте принуден и нямате нашите мотиви. Ако знаехте всички опасности беше възможно да откажете да се качите доброволно на кораба, независимо как щяхме да ви убеждаваме или, ако ви бяхме качили насила, можехте да сте напълно безполезен от…

— От уплаха, искахте да кажете — допълни думите й Морисън. — Сигурно имам право да съм изплашен. Има причини за страх.

Калинина се намеси с леко писклив глас:

— Време е да спрем да се позоваваме на страха на Албърт, Наталия. Той напусна кораба в неподходящ костюм. Пак той завъртя кораба с риск за живота си. Къде беше страхът му тогава? Ако го е почувствал, той го скри дълбоко и не му позволи да му попречи да изпълни онова, което трябваше.

— И все пак вие не се поколебахте преди време да кажете, че американците са страхливи — обади се Дежньов.

— Тогава съм грешала. Била съм несправедлива и моля Албърт да ме извини.

В този миг Морисън забеляза погледа на Конев. Беше се извил назад и го гледаше гневно. Не беше специалист по разчитане на израженията на лицето, но от един поглед почувства каква беше болката на Конев. Той ревнуваше, ревнуваше яростно и силно.

48.

Корабът бавно продължаваше движението си по капиляра към целта посочена от Конев — скептичния възел. Сега не зависеха от кръвния поток, който всъщност беше доста бавен. Моторите работеха, за което Морисън съдеше по две неща. Първо, те придвижваха кораба активно, вместо пасивно, подтискайки вече изненадващо слабия ефект на Брауновото движение. Второ, корабът задминаваше едно след друго червените телца.

В повечето случаи корабът избутваше червените клетки встрани, след което те се претъркулваха между него и стената. Случайно удариха червено телца в самия център, при което известно време го бутаха, докато накрая клетката се пръсна. Отломките отплуваха назад, без да оставят и следа върху корабния корпус. При пет милиона телца във всеки кубически милиметър кръв, нямаше значение колко щяха да бъдат разрушени и постепенно Морисън привикна към касапницата.

Морисън съзнателно мислеше за червените клетки, вместо за възможността за спонтанна деминиатюризация. Знаеше, че възможността да експлодират в следващите няколко секунди е незначителна, а дори да се случваше, не би го разбрал. Смъртта от изпържването на мозъка би настъпила твърде бързо, за да успее да го усети.

Не толкова отдавна той се загряваше бавно в кръвта. Усещаше, че умира. След това преживяване, незабавната смърт не беше страшна.

Но му се искаше и за други неща да може да мисли същото.

Погледа на Конев! Какво кипеше в него и го разкъсваше? Беше изоставил София с най-голяма жестокост. Наистина ли не мислеше, че детето е негово? Хората не се нуждаят от причини, за да достигнат до емоционално заключение, а подозрението, че може би грешат само укрепва това убеждение. Патологично. Като Леонтес от „Зимна приказка“! Шекспир винаги е долавял правилно тези неща. Конев беше я отблъснал и намразил, заради грешката, която беше допуснал към нея. Беше я тласнал в ръцете на друг мъж и беше я намразил задето я е тласнал. И в добавка я ревнуваше.

А тя? Дали не знаеше за ревността му и не се възползваше от нея? Дали съзнателно не беше се обърнала към Морисън, американеца, за да разкъса Конев на парчета? Внимателно изтривайки американеца с мокра кърпа. Защитавайки го на всяка стъпка. И, разбира се, всичко това пред очите на Конев.

Морисън сви устни. Не му харесваше да бъде топка за тенис, прехвърляна от един на друг, за да създава максимална болка.

В края на краищата не беше негова работа и не би трябвало да взима страна. Но как можеше да го избегне? София Калинина беше привлекателна жена, която правеше всичко с тиха тъга. Юрий Конев беше намръщен зъл мъж, който правеше всичко с кипящ гняв. Не можеше да избегне нито симпатията си към София, нито антипатията си към Юрий.

Изведнъж забеляза, че Боранова го гледа сериозно и се зачуди дали не беше изтълкувала погрешно замислеността и мълчанието му. Дали не чувстваше, че размишлява върху вероятността за смърт при миниатюризация, което всъщност той мъжествено се мъчеше да не прави?

Изглежда, че наистина беше така, защото Боранова изведнъж заговори:

— Албърт, никой от нас не е безумец. Аз имам съпруг. Имам син. Искам да се върна при тях жива и възнамерявам да го направя. Искам да го разберете.

— Сигурен съм, че намеренията ви са добри — заяви Морисън, — но какво можете да направите срещу вероятността за деминиатюризация, която е спонтанна, непредсказуема и веднъж започнала не може да бъде спряна?

— Съгласна съм, че е спонтанна и непредсказуема, но кой твърди, че не може да бъде спряна?

— В такъв случай можете ли да я спрете?

— Мога да опитам. Тук всеки от нас има своите задължения. Аркадий управлява кораба. Юрий ни насочва към целта. София определя електрическите характеристики на кораба. Вие ще изучавате мозъчните вълни. Що се отнася до мене, а седя тук отзад и взимам решения — най-важното ми решение до сега беше грешка, признавам го — и наблюдавам топлинния поток.

— Топлинния поток ли?

— Да. Преди да започне деминиатюризацията, топлината се променя по характерен начин. Дестабилизиращия фактор е именно това топлоотделяне; то нарушава деликатното равновесие и след малко забавяне започва процеса на деминиатюризация. Когато това се случи, ако съм достатъчно бърза, бих могла да увелича по такъв начин интензитета на миниатюризационното поле, че да погълнем отново тази топлина и да възстановим метастабилността.

— Този метод изпробван ли е изобщо? — усъмни се Морисън. — Всъщност, правено ли е в условията на полето или е само теория?

— Правено е при много по-малка степен на миниатюризация, разбира се. Все пак, тренирала съм го и рефлексите ми са изострени. Надявам се да не бъда изненадана.

— Наталия, Пьотр Шапиров при спонтанна деминиатюризация ли изпадна в кома?

Боранова се поколеба.

— Всъщност не знаем дали е било нещастен сблъсък с природните закони или човешка грешка, или и двете. Възможно е да е било малко по-силно от обичайното отклонение от метастабилната точка на равновесие и нищо повече. Не е нещо, което бих могла да анализирам в подробности с вас, тъй като нямате нужната специфична физическа и математическа подготовка, нито пък биха ми разрешели да ви я дам.

— Ясно. Секретен материал.

— Разбира се.

— Наташа — намеси се Дежньов, — достигнахме скептичния възел или поне Юрий твърди така.

— Спирай, тогава! — нареди Боранова.

49.

Спирането отне известно време.

С лека изненада Морисън откри, че Дежньов не се интересува много от процеса. Проверяваше инструментите си, но не полагаше никакви усилия да контролира движението на кораба.

В момента най-много беше заета Калинина. Морисън погледна наляво към нея, наблюдавайки я как се е привела над уредите си, с коса паднала напред, но не достатъчно дълга за да й пречи, със съсредоточен поглед, а пръстите й гальовно докосваха клавишите на компютъра.

— Аркадий — каза тя, — още малко напред.

Слабото течение в капиляра едва помръдваше кораба. Дежньов увеличи мощността на двигателите. Морисън почувства как лишеното му от маса тяло леко се притиска назад, тъй като липсваше достатъчно инерция, която да му даде истински тласък. Най-близките червени телца между кораба и далечната стена на капиляра отплуваха назад.

— Стоп, стоп — рече Калинина. — Достатъчно.

— Не мога да спра — отвърна Дежньов. — Мога само да изключа моторите, което вече е сторено.

— Така е добре. Успях — след което добави неизбежното — или поне така мисля. Да, успях.

Морисън почувства, че леко се люшва напред. След това забеляза, че съседната червена клетка, заедно с един случаен тромбоцит, се приближават и лениво отминават.

В добавка усети, че Брауновото движение — това слабо трептене, към което беше толкова привикнал, че вече го пренебрегваше — изчезва, докато накрая спря напълно. Отсъствието му вече беше забележимо и имаше същия ефект, както би подействало спирането на продължително ниско бръмчене. Морисън се размърда неспокойно. Като че ли беше спряло сърцето му, въпреки че знаеше, че не е така.

— Какво стана с Брауновото движение, София?

— Прикрепени сме към клетъчната стена, Албърт.

Морисън кимна. Щом корабът станеше, така да се каже, част от капилярната стена бомбардиращите ги водни молекули, които създаваха Брауновото движение, щяха да изгубят въздействието си. Техните удари биха се опитвали да придвижат една цяла секция от относително инертната стена, вместо малкия кораб с размерите на тромбоцит. Естествено, трептенето би спряло.

— София, как успя да закрепиш кораба към стената?

— С най-обикновени електрически сили. Капилярната стена се състои отчасти от протеин, отчасти от фосфолипиди. Тук-там има положително и отрицателно заредени групи. Трябваше да открия достатъчно сбита такава област и след това да придам на кораба огледална характеристика — отрицателен заряд, там където стената е положителна и обратното. Проблемът е в това, че корабът се движи заедно с кръвта, така че трябва да определям характеристиката предварително и да създавам огледалния й образ преди да преминем покрай областта. Пропуснах три такива случая, а след това попаднахме в област, където стената нямаше подходящи характеристики, така че трябваше да накарам Аркадий малко да ни придвижи към по-добър район. Но накрая успях да го направя.

— Ако корабът имаше задна скорост — каза Морисън — нямаше да има подобни проблеми, нали?

— Така е — потвърди Калинина — и следващия кораб ще има. Но засега разполагаме само с онова, което имаме.

— Напълно вярно — вмъкна Дежньов. — Както казваше баща ми: „Днес можем да погладуваме, заради утрешния празник.“

— От друга страна — продължи Калинина, — ако имахме двигател, който може да прави всичко, каквото поискаме, щяхме да сме склонни да го използваме прекомерно, а това можеше да не се отрази добре на бедния Шапиров. Освен това щеше да бъде и по-скъпо. При сегашното положение използваме електрическо поле, което спестява много повече енергия, отколкото моторите. Нужна е само малко повече работа, но какво от това?

Морисън беше напълно сигурен, че тя не говори заради собствената си изгода.

— Винаги ли сте толкова философски настроена?

За миг очите й се разшириха, а ноздрите й се присвиха. След това се отпусна и леко се усмихна.

— Не, та кой би могъл да бъде? Но се опитвам.

Боранова нетърпеливо ги прекъсна.

— Достатъчно, София. Аркадий, очевидно си във връзка с Пещерата. Защо се бавим?

Аркадий се извъртя наполовина в креслото си и вдигна голямата си ръка с длан към Боранова.

— Търпение, капитане. Искат от нас да стоим на едно място по две причини. Първо, изпращам носеща вълна в три посоки. С нейна помощ ще определят положението ни, за да сравнят дали съвпада с координатите, които дават изчисленията на Юрий.

— Колко време ще отнеме?

— Кой знае? Поне няколко минути. Носещите вълни не са много интензивни, а положението трябва да бъде определено точно, така че може би ще се наложи да повторят измерванията няколко пъти, да ги усреднят и да пресметнат границите на грешката. Трябва да бъдат точни, в края на краищата, защото както казваше баща ми: „Почти вярното не е по-добро от грешното.“

— Да, да, Аркадий, но дали е така зависи от естеството на проблема. Каква е втората причина, поради която чакаме?

— Правят някакви изследвания на Пьотр Шапиров. Пулсът му е станал непостоянен.

Конев погледна към тях с полуотворена уста, а източена му брадичка изглеждаше мършава под изпъкналите скули.

— Какво! Да не би да твърдят, че е заради нас?

— Не — отвърна Дежньов. — Не се дръж като актьор, играещ трагична роля. Не казват нищо подобно. И какво съществено бихме могли да направим на Шапиров? Ние сме просто една червена клетка между останалите в кръвта, една между милиарди.

— В такъв случай, какво не е наред?

— Знам ли? — Дежньов очевидно се раздразни. — Казват ли ми? Да не би да съм лекар? Аз само управлявам този кораб и за тях не съм нищо повече от чифт ръце на кормилото.

— Академик Шапиров се държи, но връзката му с живота е слаба — рече Калинина. — Цяло чудо е, че толкова дълго остана в стабилно състояние.

— Прави си, София — кимна Боранова.

— Но той трябва да остане в това състояние — яростно рече Конев. — Не може да умре. Не сега. Все още не сме направили измерванията си.

— Ще ги направим — успокои Боранова. — Неритмичния пулс не е края на света, дори за човек в кома.

Конев удари с юмрук по облегалката на седалката си.

— Не искам да губя нито миг. Албърт, да започваме.

Морисън се ококори.

— Какво можем да сторим тук, в кръвоносната система?

— Въздействието на невронното поле може да бъде почувствано в непосредствена близост до клетката.

— Не съм съгласен. Защо невроните биха имали аксони и дендрити за провеждането на импулса, ако той ще се разпространява и отслабва в околното пространство? Локомотивите се движат по релси, телефонните разговори — по жици, а нервните импулси…

— Не ме убеждавайте, Албърт. Нека не приемаме с помощта на тънки доводи, че сме се провалили. Нека да го изпробваме. Вижте дали можете да засечете мозъчни вълни и дали можете да ги анализирате по правилен начин!

— Ще опитам, но не ми нареждайте с такъв заплашителен тон!

— Съжалявам — рече Конев, без изобщо в гласа му да звучи съжаление. — Искам да видя как го правите правите.

Конев разкопча колана си, завъртя се в седалката си и промърмори:

— Следващия път трябва да имаме повече място.

— Океански лайнер — додаде Дежньов. — Следващия път.

— Първо — заяви Морисън — трябва да проверим дали можем изобщо да приемем нещо. Бедата е там, че сме заобиколени от електромагнитни полета. Мускулите са богати на полета и почти всяка молекула е причина за…

— Приемете, че всичко това ми е известно — прекъсна го Конев.

— Само запълвам времето, докато извърша с уреда си няколко необходими действия. Невронното поле има няколко различни характеристики и настройвайки компютъра да елиминира всяко поле, което не притежава тези характеристики, получавам само онова, което създават невроните. Ето така премахваме всички подобни микрополета, а по този начин игнорираме мускулните полета…

— По какъв начин? — запита Конев.

— Описал съм го в статиите си.

— Не видях какво направихте.

Морисън безмълвно повтори последната операция със забавени движения.

— О!

— И сега би трябвало да приемаме само невронните вълни, ако има такива, но очевидно ги няма.

Конев стисна десния си юмрук.

— Сигурен ли сте?

— Мониторът показва права линия. Нищо друго.

— Но линията се колебае.

— Това е шум. Вероятно се дължи на собственото електрическо поле на кораба, което е сложно и не прилича на нито едно от естествените полета на тялото. Никога не съм настройвал компютъра си да филтрира изкуствено поле.

— Е, тогава трябва да продължим. Аркадий, кажи им, че не можем да чакаме повече!

— Не мога, Юрий, освен ако Наташа не ми каже. Тя е капитана. Или го забрави?

— Благодаря ти, Аркадий — рече хладно Боранова. — Ти поне не си. Ще простим грешката на Юрий и ще го отдадем на свръхентусиазма, който влага в работата си. Заповедта ми е да не мърдаме, докато не ни наредят от Пещерата. Ако мисията се провали, защото нещо се е случило с Шапиров, никой няма да има възможността да каже, че е било защото не сме се подчинили на заповедите.

— А какво ще стане, ако се случи някаква беда, поради това че сме следвали заповедите? — Това също може да се случи — гласът на Конев се издигна почти до истерия.

— Грешката ще е на онзи, който е издавал заповедите — отвърна Боранова.

— Не намирам удовлетворение в разпределянето на вината, независимо дали е моя или нечия друга. Само резултата има значение.

— На теория съм съгласна. Но ако очаквате да продължите работата си по този проект и след възможната катастрофа, ще видите, че начина на разпределение на вината е определящ.

— Добре — разпаления Конев леко се запъна. — Убедете ги да ни позволят да се придвижим колкото е възможно по-скоро и тогава… тогава…

— Да? — насърчи го Боранова.

— И тогава ще влезем в клетката. Налага се.