Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

11.

На следващата сутрин Френсис Родано отиде рано в офиса. Беше понеделник — началото на седмицата. Фактът, че беше работил в неделя не беше необичаен за него. Сънят през цялата нощ го компенсираше напълно.

Пристигна половин час преди началото на работното време, но Джонатан Уинтроп вече беше там. Това също не изненада Родано.

Две минути, след като Родано пристигна, Уинтроп влезе в офиса му. Облегна се на стената, обхванал с длани лактите си и кръстоса десния си крак върху левия, така че носът на обувката му се опря в килима.

— Имаш изморен вид, Френк — каза той и свъси вежди над тъмните си очи.

Родано погледна рошавата сива коса на Уинтроп, която изцяло го лишаваше от всякаква възможност да заяви, че има нещо на главата си.

— Чувствам се изморен, но се надявах да не ми личи.

Родано беше сигурен, че е преминал грижливо през всички сутрешни ритуали и доста време беше подбирал дрехите си.

— Все пак си личи. Лицето ти е огледало на твоята душа. Трябваше да изпратиш някой от агентите.

— Не всички сме подходящи за работа на открито.

— Знам. Нито пък всички сме подходящи за работа на бюро — Уинтроп потри големия си нос, като че ли се опитваше да го смали до нормални размери. — Предполагам, че се безпокоиш за твоя учен… как му беше името?

— Казва се Албърт Джонас Морисън — изморено отвърна Родано.

В отдела имаше тенденция да не си спомнят името на Морисън, като че ли искаха да подчертаят, че задачата не е тяхна.

— Добре. Нямам нищо против да споменаваш името му. Разбирам, че се безпокоиш за него.

— Да, обезпокоен съм за него, както и за ред други неща. Бих искал да съм по-наясно със ситуацията.

— А нима не е ясна? — Уинтроп седна. — Виж, няма причини за безпокойство. Занимаваш се с този случай от самото начало. Това беше моето желание, понеже знам, че си разбираш от работата. Напълно съм доволен от начина, по който се справяш. Едната от причините е, че разбираш руснаците.

Родано трепна.

— Не ги наричай така. Гледал си прекалено много филми от двайсети век. Не всички са руснаци, както и не всички ние сме англо-саксонци. Те са съветски граждани. Ако искаш да ги опознаеш, опитай се да разбереш как мислят.

— Разбира се. Както кажеш. Успя ли да разбереш какво толкова важно има в нашия учен?

— Нищо, доколкото знам. Никой, освен Съветите, не го взима на сериозно.

— Мислиш ли, че Съветите знаят нещо, което не ни е известно?

— Сигурен съм, че знаят нещо, но нямам никаква идея какво виждат в Морисън. Всъщност, не са Съветите, а един руски учен, Шапиров, който се занимава с теоретична физика. Възможно е той да е човека, измислил метода за миниатюризация, ако изобщо е бил разработван подобен метод. Мненията на учените извън Съветския съюз за Шапиров се раздвояват. Той е странен или, да го кажем по-благозвучно, ексцентричен. Но Съветите го подкрепят, а той поддържа Морисън, което би могло да бъде просто още една от проявите на ексцентричността му. Докато наскоро интереса към Морисън премина от любопитство към отчаяние.

— А! И откъде знаеш това, Френк?

— Отчасти от контакти със Съветския съюз.

— Ешби?

— Отчасти.

— Добър агент.

— Но стои там твърде дълго. Трябва да бъде заменен.

— Не знам. Няма нужда да пенсионираме един победител.

— Във всеки случай — каза Родано, който не желаеше да спори по този въпрос, — внезапно нарасна интереса към Морисън, когото наблюдавам от няколко години.

— Предполагам, че на онзи, Шапиров, внезапно му е хрумнала някаква идея за Морисън и е убедил Рус… Съветите, че се нуждае от него.

— Възможно е, но най-забавното е, че Шапиров изчезна от последните новини.

— Да не е в немилост?

— Няма подобни признаци.

— Но е възможно, Френк. Ако се е оказало, че миниатюризацията е чист боклук, не бих искал да съм на негово място. Вярно е, че живеем в добрите нови времена, но Съветите не успяха да се научат да посрещат с чувство за хумор ситуациите, при които ги карат да изглеждат или да се чувстват като глупаци.

— Възможно е да е изчезнал за известно време, защото миниатюризационния проект набира скорост. А това също би могло да обясни неочаквания интерес към Морисън.

— Какво знае той за миниатюризацията?

— Единствено, че е невъзможна.

— Но това е пълна безсмислица, нали?

— Точно заради това оставихме да го отвлекат — внимателно каза Родано. — Съществува вероятност да размести парчетата на мозайката, така че да се наредят по нов начин, който има някакъв смисъл.

— Би трябвало вече да е там — Уинтроп погледна часовника си. — Маленкий град! Какво име! Няма информация за някакви самолетни катастрофи през последното денонощие, така че предполагам, че е там.

— Да. Освен това е най-неподходящия човек, когото можехме да изпратим там, с изключение на факта, че Съветите искат тъкмо него.

— Защо да е неподходящ? Да не е нестабилен идеологически?

— Съмнявам се, че има някаква идеология. Той е кръгла нула. Цяла нощ си мислих, че тази история е една голяма грешка. Липсва му кураж и не е особено умен, освен в академичен смисъл. Не мисля, че е способен да вземе самостоятелно решение, ако му се наложи. Няма да е достатъчно хитър, за да открие каквото и да е. Подозирам, че целият му престой, от начало до край, ще бъде една дълга паника. От няколко часа си мисля, че никога вече няма да го видим. Те ще го затворят или ще го убият, а аз го изпратих там.

— Френк, това са само среднощни кошмари. Независимо колко е изплашен, той ще ни каже дали е наблюдавал демонстрация на миниатюризация, например, или какво са му направили. Няма нужда да бъде хитър наблюдател. Достатъчно е само да ни каже какво се е случило и ние ще се погрижим за необходимите разсъждения.

— Но, Джон, възможно е никога вече да не го видим.

Уинтроп сложи ръка на рамото на Родано.

— Не се примирявай с мисълта за поражение. Ще се погрижа да бъде изпратено съобщение на Ешби. Ако нещо може да бъде направено, то ще бъде направено. Сигурен съм, че Рус.. Съветите ще бъдат достатъчно благоразумни да го изпратят обратно, ако окажем достатъчно натиск, когато дойде подходящия момент. Не се притеснявай за него. Това е само един ход в сложна игра и ако не сполучим… Има хиляди други ходове върху дъската.

12.

Морисън се чувстваше изморен. Проспа по-голямата част от понеделника, надявайки се, че това ще му помогне да забрави най-лошия полет в живота си. Изяде с удоволствие храната, която му донесоха вечерта и с още по-голямо удоволствие взе душ. Дадоха му чисти дрехи, които не му бяха съвсем по мярка, но какво от това? Прекара нощта в последователно спане, четене и апатични размисли.

Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че Наталия Боранова е права в преценката си, че е тук, защото Съединените щати са доволни от това. Родано го принуждаваше да отиде, като смътно го заплашваше с проблеми в по-нататъшната му кариера, ако не го направи. Какви ли по-големи неприятности би могъл да има? Защо, в такъв случай, трябва да възразяват срещу отвличането му? Възможно е да възразят по принцип или да почувстват, че се създава опасен и нежелан прецедент. Очевидно нетърпението им да го изпратят тук беше надделяло.

Тогава, каква полза щеше да има, ако настоява да го отведат при най-близкия американски консул или ако ги заплашва с отмъщението на Щатите?

Всъщност, след като делото беше извършено и то с неявна американска помощ, щеше да бъде невъзможно Съединените щати да предприемат открити действия в негова полза или да изразят какъвто и да е протест. Неминуемо ще се появят въпроси как Съветите са успели да го отвлекат, но друг отговор, освен американска глупост или американско съдействие, няма да има.

Разбира се, беше ясно защо бяха го направили. Родано беше му обяснил. Американското правителство искаше информация, а той беше в идеалната позиция, за да им я набави.

Идеална ли? В какъв смисъл? Съветите не са глупаци за да му позволят да получи някаква информация, която не искат да узнае. Ако решат, че информацията, която е успял да получи или е било неизбежно да узнае, е прекалено много, няма да са чак такива наивници, че да го оставят да си тръгне.

Колкото повече мислеше, толкова повече нарастваше убедеността му, че, жив или мъртъв, никога вече няма да види Съединените щати. Американското разузнаване ще свие колективно рамене и ще го опише като неизбежен пропуск — нищо не е спечелено, но и изгубеното не е много.

Опита се да направи преценка на самия себе си.

Албърт Джонас Морисън: доктор по физика; доцент по неврофизика; създател на теория за мисленето, която остана неприета, дори напълно игнорирана; провален съпруг, провален баща, провален учен, а сега и провалена пешка. Изгубеното не е много.

В тъмнината на нощта, в хотелската стая в град, чието местоположение не знаеше, в държава, която повече от век беше изглеждала естествения враг на неговата страна, въпреки духа на неохотно и подозрително сътрудничество, който доминираше през последните десетилетия, Морисън се разплака от самосъжаление и от най-обикновена детска безпомощност, заради пълното унижение, че никой няма и да помисли да се бори за спасението му или дори да си направи усилието да го съжали.

Но все пак се появи и малка искрица гордост — Съветите се нуждаеха от него. Бяха преодолели значителни трудности, за да се доберат до него. Щом не успяха с убеждение, не се поколебаха да използват сила. Не са могли да бъдат сигурни, че Съединените щати безучастно ще наблюдават събитията. Бяха рискували, макар и малък, международен инцидент, за да го отвлекат.

А сега имаха доста проблеми с безопасността му. Беше сам в стаята, но прозорецът имаше решетки. Вратата не беше заключена, но когато я отвори, отпред стояха двама униформени и въоръжени мъже, които го попитаха дали не се нуждае от нещо. Не му харесваше да бъде затворник, но това донякъде беше и показател за собствената му ценност. Поне за тях.

Колко ли ще продължи всичко? Очевидно бяха убедени, че теорията му за мисленето е вярна. Въпреки това, Морисън трябваше да признае пред самия себе си, че всички доказателства, които беше натрупал, бяха случайни и косвени. Никой не беше успял да потвърди най-важните му открития. Какво ще се случи, ако Съветите открият, че и те не могат да потвърдят теорията му или, при по-детайлно разглеждане, решат, че е твърде мъглява, твърде неясна, за да се занимават с нея.

Боранова беше казала, че Шапиров цени високо предположенията на Морисън, но той беше прочут с необуздания си характер и с ежедневната смяна на мнението си.

И ако Шапиров повдигне рамене и се обърне, тогава какво ще направят Съветите? Ако американският им трофей не им вършеше работа, дали щяха да го върнат в Съединените щати, което в известен смисъл щеше да е още едно унижение или щяха да скрият собствената си глупост, като го затворят за неопределено време, а може би и по-лошо.

Всъщност решението за отвличането му и поемането на риска от инцидент са били взети от някоя определена личност, от някой съветски функционер. Ако историята се размирише, какво ли би направил този функционер, за да спаси главата си, несъмнено с цената на главата на Морисън?

Призори във вторник, когато Морисън беше вече цяло денонощие в Съветския съюз, той беше стигнал до извода, че всеки път към бъдещето, всяка алтернатива, която можеше да бъде избрана, щеше да завърши с нещастия за него. Загледа се в изгрева на слънцето, но душата му остана потънала в тъмна нощ.

13.

В осем часа се разнесе безцеремонно чукане по вратата. Морисън я открехна малко, но войникът от другата страна я отвори напълно, като че ли искаше да покаже кой контролира вратата.

Войникът заяви с малко по-силен глас, отколкото бе необходимо:

— Госпожа Боранова ще бъде тук след половин час, за да ви отведе на закуска. Бъдете готови.

Докато се обличаше бързо и се бръснеше с електрическа самобръсначка, доста стар модел по американските стандарти, Морисън се изненада от удивлението си, когато чу войникът да говори за „госпожа Боранова“. Архаичното „другар“ отдавна беше излязло от употреба.

Почувства се раздразнен, защото какъв смисъл имаше да разсъждава над подобни дреболии, когато се намираше в средата на огромно тресавище?

Боранова се появи с десет минути закъснение. Почука по-учтиво от войника.

— Как се чувствате, д-р Морисън?

— Чувствам се отвлечен — решително отвърна той.

— Освен това. Наспахте ли се добре?

— Може би. Не мога да кажа. Честно казано, госпожо, не съм в настроение да го обсъждам. Какво искате от мене?

— В момента, нищо друго, освен да ви заведа на закуска. И, моля ви, д-р Морисън, разберете, че и аз действах принудително. Уверявам ви, че в момента бих предпочела да съм с моя малък Александър. В последните месеци го пренебрегвам, а Николай също не е очарован от отсъствието ми. Но когато се ожени за мене, знаеше, че аз имам своя кариера и продължавам да му го напомням.

— Доколкото разбирам, свободна сте да ме върнете обратно в родината ми и да прекарвате цялото си време с Александър и Николай.

— Ех, ако можеше да бъде така, но е невъзможно. Така че да вървим да закусим. Можехме да ядем и тук, но ще се чувствате като затворник. Нека да отидем в столовата и ще се почувствате по-добре.

— Мислите ли? Тези двама войници ще ни последват, нали?

— Такива са разпоредбите, д-р Морисън. Това е строго секретна зона. Те трябва да ви пазят, докато някой от началниците им не реши, че е безопасно да сте без охрана. Ще бъде трудно да убедите войниците в това. Тяхната работа е да не се поддават на уговорки.

— Убеден съм в това — каза Морисън, докато обличаше сакото, което му бяха дали. Беше доста тясно под мишниците.

— По никакъв начин няма да ни пречат.

— Но ако неочаквано се втурна да бягам или просто тръгна в непозволена посока, предполагам, че ще ме застрелят.

— Не, това ще им навлече неприятности. Вие сте по-ценен жив, отколкото мъртъв. Те ще ви преследват и вероятно ще ви хванат. Сигурна съм, разбирате, че не трябва да правите нищо, което би предизвикало ненужни неприятности.

Морисън се намръщи, без да полага усилия да скрие гнева си.

— Кога ще получа багажа си? Моите собствени дрехи?

— Когато му дойде времето. Първото нещо, което ще направим е да се нахраним.

Столовата, до която достигнаха с асансьор и доста дълго ходене по пуст коридор, не беше много голяма. Имаше десетина маси, всяка с по шест места и нямаше много хора.

Боранова и Морисън бяха сами на тяхната маса и никой не изяви желание да седне при тях. Двамата войници седнаха на маса близо до вратата и макар всеки от тях да ядеше за двама, постоянно наблюдаваха Морисън и не откъсваха очи от него за повече от една или две секунди.

Нямаше меню. Просто донесоха храната. Морисън откри, че няма нужда да претендира за количеството. Имаше твърдо сварени яйца, варени картофи, зелева супа, хайвер и дебели резени черен хляб. Не бяха разделени на отделни порции, а стояха в средата на масата, така че всеки можеше сам да се обслужи.

„Може би, помисли си Морисън, донесената храна е за шестима, а тъй като сме само двама, трябва да изядем една трета.“ След известно време трябваше да признае, че с пълен стомах се чувства по-спокоен.

— Госпожа Боранова…

— Защо не ме наричате Наталия, д-р Морисън. Тук сме неофициално и вероятно ще бъдем колеги за доста време. От повтарянето на „госпожо“ ще ме заболи глава. Приятелите ми ме наричат Наташа. Можем дори да преминем към това име.

Тя се усмихна, но Морисън упорито не желаеше да се покаже благоразположен.

— Госпожо, когато се почувствам приятелски настроен, определено ще се държа като приятел, но тъй като съм жертва и присъствам тук не по своя воля, предпочитам известна официалност.

Боранова въздъхна. Отхапа доста голямо парче хляб и го задъвка мрачно. След това, като преглътна, заговори отново:

— Нека бъде както желаете, но, моля ви, спестете ми поне обръщението „госпожо“. Нека да бъде професионалната ми титла и то не „академик“. Твърде е дълго. Но аз ви прекъснах.

— Д-р Боранова — продължи Морисън, дори още по-хладно от преди, — Все още не сте ми казали какво искате от мене. Споменахте миниатюризация, но и вие, и аз знаем, че е невъзможна. Мисля, че я споменахте само за да ме заблудите — мене или някой друг, който подслушва. В такъв случай, нека да я оставим настрани. Тук със сигурност нямаме нужда от преструвки. Кажете ми защо всъщност съм тук. В края на краищата ще трябва да го направите, защото очевидно очаквате от мене някаква помощ, а как бих могъл да го направя, ако съм в пълно неведение какво е искането ви.

Боранова поклати глава.

— Д-р Морисън, трудно е човек да ви убеди. Искрена съм с вас от самото начало. Проектът, с който се занимаваме е миниатюризацията.

— Не мога да го повярвам.

— Защо, в такъв случай, се намирате в Маленкий град?

— Малкият град? Мъничкият град? — каза Морисън, чувствайки удоволствие от звука на собствения си глас, който произнесе тези имена на английски. — Може би просто защото е малък град.

— Д-р Морисън, както вече няколко пъти имах възможността да спомена, вие сте несериозен. Все пак, няма да се съмнявате още дълго. Трябва да се срещнете с няколко човека. Единият от тях, всъщност, трябваше вече да е тук — тя се огледа раздразнено. — Къде ли е той?

— Забелязах, че никой не се приближава към нас — вмъкна Морисън. — Повечето от хората поглеждат към мене, но щом срещнат погледа ми, извръщат очи.

— Всички бяха предупредени — каза разсеяно Боранова. — Не искаме да ви губим времето със странични неща, а почти всички хора тук нямат никакво отношение към вас. Но за някои положението е друго. Къде ли е той? — тя стана. — Д-р Морисън, извинете ме. Трябва да го открия. Ще се върна след малко.

— Дали е безопасно да ме оставяте сам? — попита иронично Морисън.

— Войниците ще останат тук. Моля ви, не им давайте причина да реагират. Интелектът не е най-голямата им сила, а те са обучени да следват заповедите, без болезнената необходимост да мислят, така че лесно могат да ви наранят.

— Не се безпокойте. Ще внимавам.

Боранова размени няколко думи с единия от войниците, след което бързо излезе от столовата.

Морисън хвърли поглед към излизащата Боранова, след това отегчено огледа столовата. Не видя нищо интересно. Загледа се в кръстосаните си върху масата ръце, а след това заби поглед във все още значителното количество храна пред себе си.

— Привършихте ли със закуската, другарю?

Морисън рязко вдигна очи. Нима обръщението „другарю“ не беше архаизъм?

До него стоеше жена, която го наблюдаваше, с небрежно поставена на хълбока ръка. Беше доста пълничка, облечена в бяла поизцапана престилка. Косата й беше червеникаво-кафява, както и веждите й, които бяха извити презрително.

— Коя сте вие? — намръщи се Морисън.

— Как се казвам ли? Валерия Палерон. Каква е длъжността ми? Сервитьорка, която работи много, но съм гражданка на Съветския съюз и част от колектива. Аз ви донесох тази храна. Не ме ли забелязахте? Може би съм недостойна за вниманието ви?

Морисън се изкашля.

— Извинявайте, госпожо. Бях се замислил. По-добре оставете храната. Мисля, че ще дойде още някой.

— А! А царицата? Предполагам, че ще се върне?

— Царицата ли?

— Вероятно мислите, че в Съветския съюз вече няма царици. Помислете пак, другарю. Сигурна съм, че тази Боранова, внучка на селянин и потомка на селски род, се счита за истинска дама — тя издаде с устни звук, който прозвуча като едно дълго „ш-ш-шт“, изпълнено с презрение и с лек мирис на херинга.

— Не я познавам добре — сви рамене Морисън.

— Вие сте американеца, нали?

— Защо питате? — остро каза Морисън.

— Поради начина, по който говорите руски. С този акцент какъв бихте могли да бъдете? Синът на цар Николай Тиранина.

— Какво не му харесвате на моя руски?

— Звучи, като че ли сте го учили в училище. Можете да познаете американеца от километър, като го чуете да казва: „Чаша водка, моля.“ Все пак американците не са толкова зле, колкото англичаните. Тях можете да ги познаете от два километра.

— Е, добре, аз съм американеца.

— И някой ден ще си тръгнете?

— Надявам се.

Сервитьорката кимна мълчаливо, извади един парцал и започна замислено да бърше масата.

— Бих искала да посетя Щатите някой ден.

— А защо не? — кимна Морисън.

— Нуждая се от паспорт.

— Разбира се.

— А как една обикновена, лоялна сервитьорка може да получи такъв?

— Предполагам, че трябва да го поискате.

— Да го поискам? Ако отида при служителя и му кажа: „Аз, Валерия Палерон, желая да посетя Съединените щати.“ той ще ме попита: „Защо?“.

— И защо искате да отидете?

— Да видя страната. Хората. Богаташите. Любопитна съм да видя как живеят. Но тези причини не са достатъчни.

— Кажете нещо друго — предложи Морисън. — Кажете, че искате да напишете книга за Съединените щати, предназначена за съветската младеж.

— Знаете ли колко книги…

Изведнъж се стегна и започна отново да бърше масата, неочаквано погълната от работата си.

Морисън вдигна глава. Боранова стоеше до тях с разгневен вид. Процеди дрезгаво някаква едносричкова дума, която Морисън не разбра, но можеше да се закълне, че е епитет и при това не много изискан.

Сервитьорката се изчерви. Боранова направи слаб жест и жената се обърна, и си тръгна.

Морисън забеляза, че зад Боранова стои мъж — нисък, с дебел врат, с приближени очи, големи уши, с широки рамене и мускулесто тяло. Косата му беше черна, по-дълга от обичайната за руснаците и беше в пълен безпорядък, като че ли умишлено я беше рошил дълго време.

Боранова не направи опит да го представи.

— Тази жена разговаря ли с вас? — попита тя.

— Да — отвърна Морисън.

— Разбрала е, че сте американец?

— Каза, че акцента ми го прави очевидно.

— И ви каза, че иска да посети Съединените щати?

— Да, каза го.

— А вие какво отговорихте? Предложихте ли й да и помогнете?

— Посъветвах я да си извади паспорт, ако иска да отиде?

— И нищо повече?

— Нищо повече.

— Не трябва да й обръщате внимание — каза недоволно Боранова. — Тя е невежа и некултурна жена. Позволете ми да ви представя моя приятел, Аркадий Висарионович Дежньов. Това е д-р Албърт Джонас Морисън, Аркадий?

Дежньов направи тромав поклон и каза:

— Чувал съм за вас, д-р Морисън. Академик Шапиров често говореше за вас.

— Поласкан съм — хладно отвърна Морисън. — Кажете ми, д-р Боранова, щом тази сервитьорка толкова ви дразни, вероятно лесно можете да я замените или да я изпратите другаде.

Дежньов се засмя дрезгаво.

— Никакъв шанс, другарю американец, както, предполагам, ви е нарекла.

— Всъщност, не.

— Щеше да го каже, рано или късно, ако не ви бяхме прекъснали. Подозирам, че тази жена е служител на разузнаването и е една от онези, които ни държат под око.

— Но защо…?

— Защото при подобни проекти, не може да се вярва напълно на никого. Когато в Америка се занимавате с нови разработки, не ви ли държат под око.

— Не знам — сухо отвърна Морисън. — Никога не съм бил зает с нови разработки, към които правителството да е проявявало дори минимален интерес. Но исках да попитам, защо тази жена се държи така, както би действала, ако е агент на разузнаването?

— Очевидно, за да ви провокира. За да може да подметне нещо скандално, което да ви предизвика да кажете нещо.

— Е, проблемът е ваш, а не мой — заяви Морисън.

— Както кажете — рече Дежньов, след което се обърна към Боранова. — Наташа, каза ли му вече?

— Моля те, Аркадий…

— Е, хайде де, Наташа. Както казваше баща ми: „Ако трябва да извадиш зъб, да го вадиш бавно не е проява на нежност.“ Нека да му кажем.

— Казах му, че се занимаваме с миниатюризация.

— И това ли е всичко? — попита Дежньов.

Седна, придърпа стола си до Морисън и се наклони към него. Морисън, чувствайки, че нарушават личното му пространство, автоматично се отдръпна. Дежньов се приближи отново и каза:

— Другарю американец, моята приятелка Наташа е романтик и е сигурна, че ще искате да ни помогнете от любов към науката. Тя чувства, че можем да ви убедим охотно да направите онова, което е нужно. Но тя греши. Няма да можем да ви убедим повече, отколкото ви убедихме да дойдете тук доброволно.

— Аркадий, държиш се невъзпитано — сопна се Боранова.

— Не, Наташа, просто съм честен, което понякога е същото. Д-р Морисън, или, Албърт, за да избегнем официалностите, които мразя — Дежньов драматично помръдна рамене, — тъй като не можахме да ви убедим и понеже нямаме време, ще направите каквото е необходимо със сила, така както бяхте доведен тук.

— Аркадий, обеща, че няма… — намеси се Боранова.

— Не ми пука. Откакто обещах, размислих по въпроса и реших, че американецът трябва да знае какво го очаква. Ще бъде по-лесно за нас, а и за него.

Морисън погледна от Дежньов към Боранова и усети, че гърлото му се свива, така че му стана трудно да диша. Каквото и да планираха за него, знаеше, че няма да му дадат право на избор.

14.

Морисън остана безмълвен, докато Дежньов безгрижно продължи да закусва с охота.

Столовата беше почти празна и сервитьорката, Валерия Палерон, прибираше остатъците и почистваше масите и столовете.

Дежньов забеляза, че тя гледа към него и й направи знак, че масата трябва да бъде почистена.

— В такъв случай, аз нямам избор — рече Морисън. — Но за какво нямам избор?

— Ха! Наташа не ви ли е казала все още? — отвърна Дежньов.

— Неколкократно ми спомена, че ще се занимавам с миниатюризационни проблеми. Но аз знам, а и вие знаете, че миниатюризационен проблем не съществува, освен ако не се опитваме да превърнем невъзможното във факт. Определено не мога да ви помогна за това. Онова, което искам да знам е какво наистина искате от мене?

— Защо мислите, че миниатюризацията е невъзможна? — развеселено попита Дежньов.

— Защото това е факт.

— А ако ви кажа, че я притежаваме.

— Тогава ще кажа: „Покажете я!“.

Дежньов се обърна към Боранова, която пое дълбоко въздух и кимна.

Дежньов се изправи и заяви:

— Елате. Ще ви отведем в Пещерата.

Морисън обезпокоено прехапа устна. Безпомощността му се увеличаваше.

— Не знам руската дума, която употребихте.

— Имаме подземна лаборатория — поясни Боранова. — Наричаме я Пещерата. Пещерата е мястото, където работим по нашия миниатюризационен проект.

15.

Отвън ги чакаше малък автомобил на въздушна възглавница. Морисън примигна няколко пъти, докато очите му се адаптираха към слънчевата светлина. Разгледа автомобила с любопитство. Липсваше му съвършенството на американските модели и приличаше на шейна с малки седалки и сложен двигател отпред. При студено или дъждовно време щеше да бъде напълно безполезен и Морисън се зачуди дали Съветите нямат закрити модели за лошо време. Може би този модел беше само за летни разходки.

Дежньов седна на кормилото, а Боранова посочи на Морисън мястото отдясно до водача, докато самата тя седна от дясната му страна. Обърна се към стражите и им каза:

— Върнете се в хотела и ни изчакайте там. От този момент ние поемаме отговорността за него.

Подаде им бланка, върху която надраска подписа си, датата, а след като погледна часовника си и часа.

Когато пристигнаха в Маленкий град, Морисън откри, че всъщност града наистина е малък, както твърдеше и името му. Състоеше се от редици къщи, всичките двуетажни и напълно еднакви. Очевидно градът беше изграден за участниците в проекта, каквото и да прикриваха зад приказката за миниатюризация, и беше построен без излишни разходи. Всяка къща имаше собствена зеленчукова гради, а улиците, макар и павирани, имаха незавършен вид.

Превозното средство, което се движеше върху струи въздух, задържащи го над земята, изхвърли малък облак прах, по-голямата част от който остана зад тях щом плавно тръгнаха напред. Морисън забеляза, че пешеходците не са очаровани от преминаването им и се опитват да се отдалечат при приближаването им.

Морисън усети неудобствата, възникващи при подобно пътуване, когато се разминаха с друг такъв автомобил, движещ се в обратна посока и потъна целия в прах.

Боранова го погледна развеселено. Изкашля се и каза:

— Не се безпокойте. Скоро ще бъдем почистени основно с вакуум.

— С вакуум ли? — полюбопитства Морисън, като също се разкашля.

— Да. Не заради самите нас, защото можем да преживеем малко прах, но в Пещерата не трябва да има никакъв.

— А също и в белите ми дробове. Не е ли по-добре тези превозни средства да са закрити.

— Обещали са ни доставка на по-усъвършенстван модел и сигурно някой ден ще пристигнат. Този град е нов и е построен в степта, където климатът е сух. Това има своите предимства и недостатъци. Заселниците отглеждат зеленчуци, както видяхте, а също и някои домашни животни, но мащабното отглеждане на селскостопански култури ще трябва да почака, докато градът стане по-голям и се прекарат напоителни инсталации. Засега това е без значение. Това, което ни занимава е миниатюризацията.

— Говорите за миниатюризацията толкова често и с такова открито лице, като че ли искате да ме накарате да ви повярвам.

— Повярвайте ми! Дежньов е организирал за вас демонстрация на миниатюризацията.

— Не беше лесно да го организирам — обади се Дежньов. — Трябваше още веднъж да говоря с Централния координационен комитет, дано онова, което е останало от косите им да окапе. Както казваше баща ми: „Маймуните са се появили, защото е имало нужда от политици.“ Как е възможно да седиш на две хиляди километра и да управляваш…

Автомобилът се плъзна гладко покрай доста неочаквания край на града към широкия нисък скалист масив, който внезапно се издигна пред тях.

— Пещерата се намира вътре — поясни Боранова. — Дава ни цялото пространство, от което се нуждаем, независима е от приумиците на времето, а освен това е непроницаема за въздушното разузнаване, дори и от шпионски спътници.

— Шпионските спътници са незаконни — каза възмутено Морисън.

— Просто е незаконно да ги наричате шпионски спътници — намеси се Дежньов.

Автомобилът направи завой, спря и се приземи в сянката на скален процеп, издълбан в тялото на хълма.

— Всички да слизат! — обяви Дежньов.

Насочи се напред, а останалите го последваха. В стената на хълма се появи врата. Морисън не успя да разбере как стана. Не приличаше на врата, а по-скоро на неразделна част от скалистата стена. Просто се отвори като пещерата в приказката за четиридесетте разбойници при думите „Сезам, отвори се.“

Дежньов отстъпи встрани и покани с жест Морисън и Боранова да влязат. Морисън премина от ярката слънчева утринна светлина в доста тъмна стая, към чието осветление очите му привикнаха след половин минута. Не беше пещерата на разбойниците, а доста сложна структура.

Морисън се почувства, като че ли е отишъл от Земята на Луната. Разбира се, никога не беше ходил на Луната, но беше запознат, както и всички други на Земята, с изграждането на „подземните“ лунни селища. Тази пещера имаше същия чуждоземен вид, но, разбира се, беше с нормалното земно притегляне.