Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

40.

Дежньов учудено обърна глава.

— Това е бяла клетка, Албърт, левкоцит. Няма причини за безпокойство.

Морисън преглътна и определено се почувства засегнат.

— Знам, че е бяла клетка. Просто се появи неочаквано. По-голяма е, отколкото очаквах.

— Наистина не е нищо опасно — добави Дежньов. — И не е по-голяма, отколкото трябва да бъде. Ние сме по-малки. А дори да беше голяма колкото Москва, какво от това? Просто се носи с кръвта като нас.

— Всъщност — тактично се намеси Калинина — тя не знае, че сме тук. Имам предвид, не знае, че сме нещо необичайно. Тя мисли, че сме червена клетка.

Конев, който изглежда говореше на въздуха пред себе си, заяви:

— Белите клетки не мислят.

По лицето на Калинина премина сянка на негодувание. Изчерви се слабо, но гласа и остана спокоен.

— Употребих „мисли“, Албърт, само за да се изразя по-образно. Имах предвид, че поведението на бялата клетка към нас е такова, каквото би било към червена клетка.

Морисън отново погледна към голямата пулсираща клетка и реши, че безопасна или не, присъствието й му е неприятно. Погледна с много по-голямо удоволствие към вирнатата брадичка на Калинина и се зачуди защо не е премахнала малката бенка, намираща се под левия ъгъл на устата й. Може би без тази пикантна дреболия лицето й би било твърде хубаво, за да притежава индивидуалност.

Моментното мислено отклонение премахна безпокойство, което предизвика с появата си бялата клетка и Морисън се върна към обяснението на Калинина.

— Какъв е критерия на бялата клетка да ни приеме за червено телце? Фактът, че сме със същите размери ли?

— Възможно е да помогне, но не е истинската причина. Човек преценява, че една клетка е червено телце, защото я вижда. Бялата клетка го преценява по характеристиките на електромагнитното поле на повърхността на червената клетка. Белите клетки са „научени“ — това просто още един образен израз — нека да го наречем, приспособени да ги игнорират.

— Но този кораб не притежава електромагнитното поле на червено телце… А, предполагам, че вие се грижите за него.

— Да — усмихна се Калинина с леко задоволство. — Това е моята специалност.

— Така е Албърт — обади се Дежньов. — Нашата малка София има в главата си — той се почука с пръст по дясното слепоочие — точните характеристики на електромагнитното поле на всяка клетка, бактерия, вирус, протеинова молекула…

— Не всички наизуст — прекъсна го Калинина, — но онези, които съм забравила ще ми ги припомни компютъра. Имаме устройство, което използва енергията на микротермоядрените двигатели, за да зареди с положителни и отрицателни заряди повърхността на кораба по избрана от мене схема. В момента корабът има електромагнитните характеристики на червено телце, дублирани максимално точно и те са достатъчно близки до истинските, за да предизвикат бялата клетка да действа по определен начин или по-точно да не действа.

— Кога го направихте? — попита Морисън с интерес.

— Щом се смалихме до размери, достатъчно малки, за да привлекат вниманието на белите клетки или, най-общо казано, на имунната система. Не искаме антителата да се скупчат около нас.

— Защо Брауновото движение не става по-силно, след като говорим за намаляване на размерите ни? — подметна Морисън. — Мислех, че с намаляването ни, ударите ще се засилват.

— Така би било, ако бяхме неминиатюризиран обект със същите размери — намеси се Боранова. — Тъй като сме миниатюризирани, съществуват теоретични причини, които не позволяват на Брауновото движение да ни въздейства прекалено силно. Няма защо да се безпокоите за него.

Морисън се замисли, след това сви рамене. Едва ли възнамеряваха да му кажат нещо съществено, което би го направило твърде осведомен за миниатюризацията, но това беше без значение. Брауновото движение не беше се влошило. Всъщност, безпокоеше го по-малко или просто беше привикнал към него. Както каза Боранова, нямаше причина да се безпокои.

Вниманието му отново се насочи към Калинина.

— От колко време работите в тази област, София?

— Откакто завърших. Знаехме, че ще дойде време, когато ще се наложи да пътуваме в кръвоносната система, дори и без комата на Шапиров. Отдавна планираме нещо подобно и знаехме, че моите умения ще са необходими.

— Възнамерявате ли да използвате автоматични кораби без екипаж?

— Някой ден може би — отговори Боранова, — но засега не планираме подобни опити. Все още не можем да направим автоматиката еквивалентна по гъвкавост и изобретателност на човешкия мозък.

— Вярно е — намеси се Калинина. — Да се опитва да се направи автоматичен генератор на електромагнитното поле, който да реагира правилно при всички, дори и малковероятни условия, би било излишен разход и ненужен експеримент. Но когато аз манипулирам полето, мога да направя почти всичко. Мога да променям полето при екстремни условия, да изпробвам някое предишно предположение или просто да задоволя някаква прищявка. Например, бих могла да променя полето на кораба, така че да съответства на бактерията E.coli и бялата клетка веднага ще ни нападне.

— Сигурен съм — заяви Морисън, — но, моля ви, не го правете.

— Не се бойте — каза Калинина. — Нямам подобно намерение.

— Напротив, София — гласът на Боранова прозвуча с внезапна и несвойствена за нея възбуда. — Направи го!

— Но, Наталия…

— Знам какво говоря, София. Направи го. Все още не сме изпробвали уредите ти в условията на миниатюризационното поле. Нека да опитаме сега.

— Това е губене на време, Наталия — промърмори Конев. — Нека първо да стигнем там, закъдето сме тръгнали.

— Няма да свършим много работа, ако не можем да влизаме в клетките. Имаме под ръка възможността незабавно да видим как София контролира поведението на дадена клетка.

— Съгласен съм — разпалено додаде Дежньов. — Досега пътуването ни страда от забележителна липса на преживявания.

— Мисля, че такива пътувания са най-добрите — подметна Морисън.

Дежньов неодобрително вдигна ръка.

— Старият ми баща казваше: „Да искаш пълен мир и тишина означава, че се надяваш да умреш.“

— Започвай, София! — твърдо каза Боранова. — Губим време.

Калинина се поколеба за малка — може би за времето, което й беше нужно да си спомни, че Боранова е капитана — след това постави ръце на клавишите пред себе си и конфигурацията на схемата върху монитора пред нея се промени забележимо. Морисън трябваше да признае пред себе си, че го направи наистина бързо.

Морисън вдигна очи към бялата клетка пред тях. Известно време нищо не се случи. А след това като че ли по повърхността на чудовището премина тръпка.

— Аха, надуши плячка — прошепна Дежньов.

Веществото от най-близката част на бялата клетка се изду към тях и около тях, образувайки неравен кръг. Същевременно средната част се отдръпна, сякаш нещо я всмука. На Морисън му стори, че вижда челюстите на чудовището, готови да сдъвчат храната.

— Работи, Наталия — обади се Конев. — Създанието пред нас се приготвя да ни обхване и погълне.

— Така е — съгласи се Боранова. — Много добре. София, възстанови полето в предишното състояние.

Пръстите на Калинина отново пробягаха по клавишите и конфигурацията на екрана се върна, доколкото Морисън можеше да прецени по памет, към по-раншното състояние.

Този път обаче бялата клетка не реагира. Издадения пръстен премина покрай кораба, който се насочваше право към централната вдлъбнатина.

41.

Морисън изпадна в ужас. Целият кораб беше потънал в нещо, което изглеждаше досущ мъгла — зърнеста мъгла, в която се въртеше някакъв заоблен обект, малко по-плътен от останалата част.

— Очевидно — гневно заговори Конев — след като бялата клетка се е приготвила за поглъщане, останалата част от процеса е автоматична и нищо не може да я спре. А сега какво ще правим, Наталия?

— Признавам, че не очаквах такъв развой — тихо отвърна Наталия. — Грешката е моя.

— Какво значение има? — намръщи се Дежньов. — Какво би могла да ни стори тази топка? Не може да ни разруши. Да не е боа-удушвач.

— Може да се опита да ни смели — каза Конев. — Намираме се в хранителната вакуола и около нас се изливат храносмилателни ензими.

— Нека се изливат — изсумтя Дежньов. — Желая им много успехи при опита. Бялата клетка не притежава нищо, с което би могла да разтвори стените на кораба. В крайна сметка ще ни изхвърли като несмилаем остатък.

— Как ще го разбере? — попита Калинина.

— Кое да разбере? — сопна се Дежньов.

— Как ще разбере, че сме несмилаем остатък? Беше подтикната към действие от бактериалния ни заряд.

— Който вече не съществува.

— Да, но както някой отбеляза, щом веднъж се въздейства на бялата клетка, тя трябва да премине последователно през целия цикъл. Тя не е мислеща. Действа напълно автоматично — Калинина се беше намръщила и оглеждаше останалите. — Струва ми се, че бялата клетка ще продължи да се опитва да ни абсорбира, докато някакъв друг подходящ стимул не включи в обратна посока поглъщателния й механизъм и не й позволи да ни изхвърли.

— Но сега зарядът ни отново има характеристиките на червена клетка. Не мислиш ли, че така ще стимулираме изхвърлянето ни? Тя не яде червени телца.

— Мисля, че вече е твърде късно — каза неуверено Калинина, като че ли се притесняваше да противостои на Боранова. — Характеристиката на заряда на червена клетка ни оставя непогълнати, но след като сме били всмукани по някакъв начин, само тя не е достатъчна за да предизвика изхвърляне. В крайна сметка, все още сме тук — не бяхме изхвърлени.

Очите й — всъщност очите на петимата — се загледаха притеснено в корабната стена. Попаднаха в капана на една мъглива клетка.

— Мисля — продължи Калинина, — че би трябвало да има някаква характеристика на заряда, която да съответства на неразтворимите остатъци от бактериите, които бялата клетка е пригодена да поглъща. Бихме могли да предизвикаме изхвърлянето с такава характеристика.

— София, мое малко пиленце — рече Дежньов, — в такъв случай дай й характеристиката, която иска.

— С удоволствие — отвърна Калинина, — ако ми кажете каква е тя, защото аз не я знам. Мога само да опитвам напосоки. Броят на възможните характеристики е астрономически.

— Всъщност — додаде Конев — можем ли да бъдем сигурни, че бялата клетка изобщо изхвърля нещо? Може би неразтворимите остатъци се превръщат в част от зърнестия й материал и остават в нея, докато не бъде изтеглена и разградена в далака.

Боранова се намеси с остър тон, може би предизвикан от знанието, че е отговорна за настоящата ситуация:

— Няма смисъл да си бъбрим. Има ли някакви конструктивни предложения?

— Бих могъл да включа микротермоядрените двигатели и да си пробия път навън от бялата клетка — предложи Дежньов.

— Не — остро се възпротиви Боранова. — Знаеш ли в каква посока сме ориентирани в момента? Може би бавно се въртим в хранителната вакуола или самата вакуола бавно се придвижва през веществото на клетката. Ако пробиеш път навън със сила, можеш да повредиш стената на кръвоносния съд, а дори и самия мозък.

— Искам да добавя — каза Конев, — че белите телца могат да напускат капилярите и да преминават между клетките, които изграждат капилярните стени. Тъй като следвахме маршрут, който ни отведе в едно разклонение на малка артерия, широко приблизително колкото капиляр, не можем дори да бъдем сигурни, че все още сме в кръвта.

— Напротив, можем — Морисън се намеси неочаквано. — Бялата клетка може да се свива, но не може да свие нас. Ако се измъква от кръвоносния съд, ще бъде принудена да ни изостави. А това би било добре, само че досега не се случи.

— Но разбира се — викна Дежньов. — Трябваше да се сетя по-рано. Наташа, направи ни по-големи и спукай бялата клетка. Покажи й едно смилане, каквото никога не е виждала.

Боранова отново се противопостави.

— И да спукаме и кръвоносния съд ли? Кръвоносният съд сега е твърде малък — не по-широк от бялата клетка.

— Ако Аркадий се свърже с Пещерата — предложи Калинина, някой там може да даде идея.

Последва кратко мълчание.

— Не още — каза приглушено Боранова. — Направихме глупост — е, аз я направих — и знаете, че би било по-добре за всички нас да не търсим помощ.

— Не можем вечно да чакаме — рече Конев неспокойно. — Не знам къде се намираме в момента. Не мога да разчитам на движението на бялата клетка заедно с кръвта или на някаква постоянна скорост. Щом веднъж се изгубим, може да отнеме доста време да определим положението си. Може да ни потрябва помощта на Пещерата. Как, в такъв случай, ще им обясним, че сме се изгубили?

— Какво ще кажете за климатичната инсталация? — намеси се Морисън.

— Какво имате предвид, Албърт? — попита след кратка пауза Боранова.

— Е, ние изпращаме миниатюризирани елементарни частици от кораба в междупланетното пространство. Казахте, че те отнасят топлината от кораба, така че се охлаждаме дори и във всепроникващата топлина на тялото, което ни заобикаля. Бялата клетка едва ли е пригодена да понася това охлаждане. Ако включим климатичната инсталация и станем още по-студени, може би ще настъпи момент, когато бялата клетка ще се почувства достатъчно неудобно, за да ни изхвърли.

Боранова се замисли.

— Смятам, че може да свърши работа.

— Не се мъчи да мислиш — каза Дежньов. — Включих климатика на максимално охлаждане. Да видим какво друго ще се случи, освен че ще измръзнем.

Морисън се загледа в мъглата навън. Знаеше, че и останалите са напрегнати като него. Не се измъчваше заради нещастното решение — този погрешен експеримент. Нито пък си гризеше ноктите от жалост към Шапиров и все пак…

След като беше миниатюризиран, след като се беше озовал в тази малка мозъчна артерия, почувства, че силно желае да провери теориите си. Нима беше стигнал дотук, за да се върне и да прекара остатъка от живота си като държи в ума си въображаем палец и показалец, почти допрени — „Ей толкова не ми достигна.“?

Добре, тогава. Беше преминал от отчаяно нежелание да приеме проекта към определена неохота да го изостави.

Гласът на Дежньов прекъсна мислите му:

— Не мисля, че на това животинче му харесва какво става.

Морисън усещаше хапещия студ. Треперейки осъзна, че тънката памучна униформа, която носеше, е напълно неподходяща защита срещу неочакваната зима.

И може би бялата клетка „мислеше“ същото, тъй като мъглата изтъня и се разкъса. Секунда или две по-късно, околността беше чиста, а бялата клетка беше се превърнала в валмо мъгла зад тях, което се отдалечаваше или по-скоро изпълзяваше подобно на амеба — сравнение, предизвикано от неприятния й начин на придвижване.

— Е, отиде се — гласът на Боранова прозвуча малко учудено.

Дежньов размаха ръце.

— Бих вдигнал тост за нашия американски герой, ако имахме поне глътка водка. Предложението беше чудесно.

— Идеята беше добра — Калинина кимна на Морисън и му се усмихна.

— Толкова добра, колкото моята беше лоша — каза Боранова, — но поне разбрахме, София, че твоята апаратура може да направи онова, което се очаква от нея, поне доколкото знаем. Що се отнася до тебе, Аркадий, намали климатичната инсталация преди всички да сме хванали пневмония. Както виждате, Албърт, вече имаме доказателства, че не сгрешихме, като ви взехме с нас.

— Може би — рече непроницаемо Конев, — но междувременно мисля, че бялата клетка ни е отвела на екскурзия. Не сме там, където бяхме и не знам къде точно се намираме.

42.

Боранова стисна устни.

— Как така не знаеш къде се намираме? Бяхме в бялата клетка само няколко минути. Едва ли би могла да ни отведе в черния дроб, нали?

Конев изглеждаше не по-малко притеснен.

— Не, не сме в черния дроб, госпожо — той наблегна на обръщението, придавайки му прекалена вежливост. — Но подозирам, че докато ни е влачила, бялата клетка е завила в някой капиляр, така че сега сме извън главното течение на артерията, която все още не беше напълно преминала в капиляр и която внимателно следвахме.

— В кой капиляр е завила? — попита Боранова.

— Точно това не знам. Има една дузина капиляри, в които е могла да завие, но не знам точно в кой от тях.

— Вашият червен маркер не… — започна Морисън.

— Червеният ми маркер — прекъсна го Конев — работи единствено на базата на изчисления. Ако знам къде се намираме и с каква скорост се придвижваме, той ще се движи заедно с нас, като завива, когато аз му кажа да направи завой.

— Искате да кажете — рече невярващо Морисън, — че той показва позицията ни дотолкова, доколкото вие я знаете?

— Не е вълшебен — каза ледено Конев. — Служи за да отбелязва положението ни, за да не се изгубим в тримерната плетеница на кръвоносната система и невронната мрежа, но трябва да го насочваме. На този етап не е достатъчно сложен, за да се насочва сам. При нужда можем да бъдем локализирани и отвън, но този процес отнема много време.

Изглежда, че дойде времето някой да зададе класически глупав въпрос и този някой се оказа Дежньов.

— Защо бялата клетка е завила в капиляра?

Конев почервеня. Заговори толкова бързо, че Морисън едва успяваше да разбере думите му.

— Откъде да знам? Да не мислиш, че бялата клетка споделя с мене намеренията си?

— Достатъчно — намеси се Морисън. — Не сме тук, за да спорим помежду си.

Забеляза бързия поглед, който Боранова хвърли към него и реши да го разтълкува като благодарност.

— Всъщност решението е просто — продължи той. — Намираме се в капиляр. Скоростта на потока в капилярите е съвсем ниска, така че няма проблеми да използвате прословутите си микротермоядрени двигатели. Ако ги включите на заден ход ще се измъкнем от капиляра и вероятно не след дълго ще се върнем отново при разклонението и при артерията. След това ще продължим напред, докато стигнем до търсеното отклонение и до желания капиляр. Ще сме изгубили малко време и ще сме изразходвали малко енергия, и това е всичко.

Изказването на Морисън срещна единствено сериозни погледи. Дори Конев, който обикновено говореше, гледайки напред, обърна към Морисън гневното си, намръщено лице.

— Защо всички ме гледате така? — Морисън се почувства неловко. — Решението, което предложих е напълно естествено. Ако карате кола, случайно влезете в тясна улица и откриете, че сте сбъркали, няма ли да се върнете назад?

— Съжалявам, Албърт — Боранова поклати глава. — Нямаме заден ход.

— Какво? — Морисън е погледна с неразбиращ поглед.

— Нямаме заден ход. Двигателите ни работят само напред. Нищо повече.

— Как е възможно да… Изобщо нямате задна скорост?

— Нямаме.

Морисън обиколи останалите с поглед и след това избухна:

— Това е най-глупавата, некомпетентна и налудничава ситуация. Само в Съве… — спря внезапно.

— Довършете си мисълта — каза Боранова. — Искахте да кажете, че такава ситуация може да възникне само в Съветския съюз.

Морисън преглътна, след което продължи свадливо:

— Да, точно това щях да кажа. Може би изказването ми беше грубо, но съм бесен. При това може би твърдението ми е вярно.

— Албърт, мислите ли, че ние не сме ядосани? — попита Боранова с поглед, втренчен в него. — Знаете ли откога работим върху подобен кораб? От години! От много години! Мислим за изследване на кръвоносната система на бозайник, ако не и на човек, откакто за първи път се появи надежда, че миниатюризацията може да се реализира на практика. Колкото повече планирахме и проектирахме, толкова проекта ставаше по-скъп и толкова по-упорити ставаха в Москва онези, които отпускат бюджета ни. Не мога да ги виня — те трябваше да разпределят разходите между този проект и проекти в други области, значително по-безпроблемни, отколкото беше миниатюризацията. В резултат корабът ставаше все по-малък и по-малък, докато ние режехме първо едно, после друго, после трето. Помните ли когато вие, американците, строяхте първите си космически совалки? Какво планирахте и какво излезе? Във всеки случай стигнахме до кораб без двигатели, пригоден само за наблюдения. Възнамерявахме да влезем в кръвоносната система и да се оставим на кръвта да ни носи накъдето иска. След като получехме цялата информация, която искаме, щяхме бавно да се деминиатюризираме. Това щеше да убие изследваното животно — щеше да бъде само животно, но някои от нас страдаха при тази мисъл. Ето за това беше проектиран корабът. За нищо повече. Не знаехме, че неочаквано ще се появи ситуация, при която ще се наложи да влезем в човешко тяло, да достигнем до определена точка в мозъка и да излезем, без да убием човека. Ситуация, в която да сме принудени да го направим. И всичко, което имахме беше този кораб, който изобщо не е предвиждан за подобни цели.

Гневът и пренебрежението по лицето на Морисън отстъпиха място на заинтересоваността.

— И какво направихте?

— Работихме с максимална бързина. Подобрихме микротермоядрените двигатели и още някои неща, страхувайки се, че всеки момент Шапиров ще умре и също толкова — че ще допуснем някаква фатална грешка. Е, не мисля, че сме направили някакви фатални грешки, но все пак микродвигателите, които използвахме, бяха предвидени за ускоряване само в изключителни случаи. Първоначално бяха проектирани само за осветление, за захранване на климатичната инсталация и други нужди, които не изискват голям разход на енергия. Разбира се нямахме достатъчно време, за да завършим работа, така че нямаме задна скорост.

— Никой ли не се досети, че е възможна ситуация, при която да се наложи използването на обратен ход?

— Това щеше да означава още пари, а такива нямаше. В края на краищата трябваше да се съревноваваме с космоса, който е рентиращо се предприятие, с нуждите на земеделието, търговията, индустрията, полицията и още десетки други организации, които висят на националния бюджет. Парите никога не са ни стигали.

— И ето какво се получи — въздъхна Дежньов. — Както казваше добрият ми баща: „Само глупаците ходят при врачки. Кой друг би искал да чуе лоши новини?“

— Баща ви не ми казва нищо, което да не знам, Аркадий. Поне що се отнася до тази забележка. Боя се да попитам, но не можем ли просто да направим обратен завой?

— Прав сте да се боите — отговори Дежньов. — Първо, капилярът е твърде тесен. Няма достатъчно място, за да се завърти кораба.

Морисън нетърпеливо поклати глава.

— Не е нужно да го правим при сегашните размери. Намалете кораба малко. Миниатюризирайте го. При всички случаи ще го миниатюризирате още, преди да сме навлезли в някоя клетка. Направете го и завийте.

— И, второ, можем да завием толкова, колкото и да се движим назад. Имаме само предна скорост и това е.

— Невероятно! — прошепна си Морисън. След това добави на глас — Как сте могли да се съгласите да участвате в този проект с такъв неподходящ кораб?

— Нямахме друг избор, а и не предвиждахме игри с белите клетки — обади се Конев.

— Ако проекта се провали — каза Боранова с безизразна физиономия и равен глас — ще поема цялата отговорност.

Калинина вдигна глава.

— Наталия, търсенето на виновни няма да ни помогне. Точно сега сме в безизходица. Трябва да продължаваме. Нека да тръгнем напред, да се миниатюризираме, ако е необходимо и да намерим някоя подобна клетка.

— Която и да е клетка? — Конев се задъха ярост и продължи без да се обръща към никого. — Която и да е клетка? И каква полза ще имаме от нея?

— Наталия, можем да открием нещо полезно, където и да отидем — каза Калинина.

Конев не отговори и Боранова го попита:

— Имаш ли някаква възражения, Юрий?

— Възражения ли? Разбира се, че имам възражения — не се обърна, но гърба му изглеждаше скован от гняв. — В мозъка има десет милиарда неврона и някой предлага да се скитаме между тях и да изберем един случаен. По-лесно ще бъде да се кара автомобил по пътищата на Земята и случайно да се избере някой човек с надеждата, че той ще е отдавна изчезналия роднина. Много по-лесно. Населението на Земята е малко повече от половината неврони в мозъка.

— Аналогията е неправилна — възрази Калинина, обръщайки се внимателно към Боранова. — Не участваме в сляпо търсене. Търсим мислите на Пьотр Шапиров. Щом веднъж ги засечем, ще трябва само да се движим в посоката, в която се засилват.

— Ако можете — вмъкна Морисън. — А ако вашата единствена предна скорост ви води в посока, в която сигнала отслабва, тогава какво ще направите?

— Точно така — допълни Конев. — Бях начертал път, който щеше да ни отведе право при важно разклонение в невронната мрежа, която, в съответствие с изследванията на Албърт, е свързана с абстрактното мислене. Кръвният поток щеше да ни отведе там и както и да извиваше, корабът щеше да го следва. А сега — той вдигна двете си ръце и ги размаха към безмълвната Вселена.

— Въпреки това — процеди Боранова — не виждам друг изход, освен да последваме предложението на София. Ако не успеем, ще трябва да намерим път навън от тялото и може би да опитаме отново през следващите дни.

— Почакайте, Наталия! — обади се Морисън. — Може би има начин да се измъкнем от тази ситуация. Възможно ли е някой от нас да излезе извън кораба в кръвта?

43.

Морисън не очакваше утвърдителен отговор. Корабът, който преди му изглеждаше като чудесен пример на съвременната технология, се беше превърнал в представите му в плоскодънна лодка, от която нищо не може да се очаква.

От практическа гледна точка, най-доброто решение му изглеждаше предложението на София — да опитат коя да е мозъчна клетка. Но ако не успееха, това щеше да означава да излязат извън тялото и да опитат отново, както току-що беше казала Боранова, а Морисън се чувстваше физически неспособен да преживее всичко отново. Беше готов всячески да опита да го предотврати.

— Възможно ли е да се излезе от кораба, Наталия? — попита той отново, докато тя го гледаше замаяно. Останалите не изглеждаха по-отзивчиви. — Не разбирате ли? Да предположим, че искате да събирате образци. Имате ли лопатка или мрежа? Или може ли някой да излезе навън с акваланг?

Изглежда че накрая Боранова преодоля изненадата от въпроса. Гъстите й вежди се вдигнаха от учудване.

— Знаете ли, можем. Според плановете трябва да има един водолазен костюм. Би трябвало да бъде под задния ред седалки. Точно тук.

Освободи колана си и премина в бавно плуване. Успя да застане в хоризонтално положение, а леките й памучни дрехи се разлюляха.

— Тук е, Албърт — обяви тя. — Предполагам, че е проверен. Имам предвид за груби грешки. Не изпуска и няма видими дефекти. Не знам дали е тестван при миниатюризация.

— А как би могъл да бъде тестван? — попита Морисън. — Както разбрах, за първи път кораб — изобщо каквото и да е — се намира в кръвоносна система.

— Предполагам, че е трябвало да бъде проверен в топъл воден разтвор, за да се получи необходимия вискозитет. Аз съм виновна, че това не е проверено, но разбира се дори не ни е минавало през ум, че може да се наложи излизане от кораба. Дори бях забравила, че костюма съществува.

— Знаете ли поне дали бутилките са пълни с въздух?

— Пълни са — отвърна Боранова с известна рязкост. — И има захранване, така че разполагате и със собствен прожектор. Сигурно ни мислите за напълно некомпетентни, Албърт. Все пак — тя печално сви рамене — предполагам, че ние или по-точно аз, сме ви дали известни основания.

— Костюма има ли плавници?

— Да, на ръцете и на краката. Предвиден е за придвижване в течност.

— В такъв случай може би има начин да се измъкнем.

— Албърт, какво сте намислили? — попита Калинина.

— Да предположим, че се миниатюризираме още малко, така че корабът да може свободно да се завърти, без да нарани стените на капиляра. След това някой облича водолазния костюм, излиза извън кораба — предполагам, че имате нещо като въздушен шлюз — и, придвижвайки се с помощта на плавниците, завърта кораба. След като обръщането е извършено, човекът се качва обратно на борда на кораба, който вече е насочен в правилната посока. Двигателите се включват и се придвижваме срещу слабото капилярно налягане до артерията и, следователно — към първоначалния ни маршрут.

— Отчаян ход — замислено каза Боранова, — но положението ни е също така безнадеждно. Албърт, някога гмуркали ли сте се с акваланг?

— Няколко пъти — отвърна Морисън. — Именно заради това се досетих за тази възможност.

— Но не и някой от нас, поради което никой друг не се досети. В такъв случай, Албърт, свалете предпазния колан и облечете този костюм!

— Аз? — изпелтечи Морисън.

— Разбира се. Идеята е ваша и само вие имате подобен опит.

— Но не и в кръв.

— Никой от нас не е опитен в плуването в кръв, но останалите нямат опит дори и във вода.

— Не — свирепо възрази Морисън. — Този кораб е ваше дете — на вас четиримата. Аз измислих как да се измъкнем от бялата клетка и пак аз измислих как да излезем от сегашното положение. Това е моя дял. На вас оставям делата. На един от вас.

— Албърт, всичко участваме заедно. Тук, вътре, не сме нито руснаци, нито американци; ние сме човешки същества, които се опитват да оцелеят и да достигнат една велика цел. Кой какво ще прави зависи от това, кой е най-добрия и от нищо друго.

Морисън усети, че Калинина го гледа. Тя се усмихваше слабо и на Морисън му се стори, че в тази усмивка има възхищение.

Изпъшка слабо заради глупавия детински начин, по който се беше поддал на жаждата за възхищение. Знаеше, че ще се съгласи с безумието на собственото си предложение.

44.

Боранова извади костюма. Беше прозрачен като кораба и с изключение на частта, покриваща главата, лежеше сбръчкан и сплескан. Неприятно напомняше на човешка карикатура в цял ръст, нарисувана от дете.

Посегна да го докосне.

— От какво е направен? От найлон?

— Не, Албърт — отговори Боранова. — Тънък е, но не е слаб и е извънредно жилав. Никакви външни вещества няма да залепнат за него и би трябвало да бъде напълно непромокаем?

— Би трябвало? — иронично попита Морисън.

— Той е непромокаем — намеси се Дежньов. — Струва ми се, че си спомням, че преди известно време го тествахме.

— Струва ви се, че си спомняте!

— Моя е вината, че не го изпробвах лично преди да се качим на кораба, но аз също бях забравил за него. Никой не е мислил…

Морисън горчиво възкликна:

— Аркадий, сигурен съм, че баща ви ви е казвал, че самокритиката е слабо наказание за некомпетентността.

— Аз не съм некомпетентен, Албърт — раздразнено отвърна Дежньов.

— Ще спорим, когато всичко приключи — прекъсна ги Боранова. — Албърт, няма за какво да се безпокоите. Дори да има микроскопична дупка, водните молекули в плазмата около вас ще бъдат много по-големи в сравнение с онези, които биха ви заобикаляли при нормални условия. В нормални условия през една дупка биха текли нормални водни молекули. При миниатюризирания костюм този отвор няма да позволи на същите водни молекули, които сега ще са огромни, да влязат.

— Обяснението изглежда разумно — промърмори Морисън, който търсеше някаква успокоение.

— Разбира се — рече Боранова. — Ето тук слагаме кислородна бутилка; малка е, но няма да стоите дълго; абсорбционен резервоар за въглеродния двуокис и батерия за прожектора. Така че, както виждате, ще бъдете добре екипиран.

— Освен това — вмъкна Конев, като погледна Морисън с нетърпение — по-добре да го направите колкото се може по-бързо. Навън е топло — трийсет и седем градуса, а мисля, че костюма няма охлаждане.

— Няма охлаждане? — Морисън погледна въпросително Боранова.

Боранова сви рамене.

— Не е лесно да се охлади обект в изотермична среда. Цялото тяло, което за нас е с размерите на планина, има една и съща температура — трийсет и седем градуса. Корабът се охлажда с помощта на микротермоядрените двигатели. Не можем да вградим същото устройство в костюма, но, както казах, няма да сте дълго навън. Все пак, Албърт, по-добре свалете дрехите си.

— Не са тежки — рече Морисън стеснително. — Просто един тънък слой памук.

— Ако се изпотите в него — добави Боранова, — после ще трябва да стоите с мокри дрехи. Не можем да ви предложим резервни дрехи за смяна.

— Е, щом настоявате — Морисън свали сандалите си и се опита да смъкне панталона си — нещо, което се оказа изненадващо трудно при почти пълната безтегловност.

Боранова, забелязвайки затрудненията му, подхвърли:

— Аркадий, моля те, помогни на Албърт да облече водолазния костюм.

Дежньов с мъка се добра до седалките зад него, където Морисън плуваше сгърчен край стената на кораба.

Помогна на Морисън да обуе крачолите на костюма един по един. Едва ли двамата заедно бяха по-малко несръчни, отколкото би бил сам Морисън.

„Всичко около нас, помисли си Морисън, е създадено да работи в условията на гравитация.“

Докато се мъчеха, Дежньов започна да обяснява:

— Материалът на костюма е съвсем същия като този на кораба. Разбира се съставът му се пази в пълна тайна, макар че, доколкото знам, в Съединените щати имате подобен материал, който, убеден съм, е също така секретен — той направи въпросителна пауза.

— Откъде да знам — промърмори Морисън.

Мушна голия си крак в тънкия пластмасов калъф. Пластмасата не залепна, а се плъзна плавно, създавайки впечатление, че е студена и влажна, макар да не беше нито едното, нито другото. Никога не беше докосвал повърхност като тази на костюма и не знаеше как да разтълкува усещането.

— Когато шевовете се затворят — рече Дежньов, — костюмът практически се превръща в едно цяло парче.

— Как ще ги отворим след това?

— Закрепването е електростатично. Щом се върнете на кораба ще ги неутрализираме. Засега по-голямата част от повърхността на костюма има слаб отрицателен заряд, който се компенсира от положителния заряд върху вътрешната страна. Коя да е част на костюма може да прилепне към положително заредените част на кораба, но не чак толкова силно, че да не можете да се освободите.

— А в задната част, където са двигателите?

— Няма нужда да се безпокоите за тях. Те работят с минимална мощност за осветлението и охлаждането, и изхвърлените частиците ще преминават през вас, без да забележат присъствието ви. Кислородната бутилка и абсорбатора работят автоматично. Няма да правите мехурчета. Трябва просто да дишате нормално.

— Човек трябва да се радва дори на малкото технологични удобства.

Дежньов се намръщи.

— Известно е, че съветските космически скафандри са най-добрите в света, а японските са втори.

— Но това не е скафандър.

— Направен е по техен образец — Дежньов посегна да сложи шлема.

— Почакайте! Ами радио?

Дежньов замълча за миг.

— Защо ви е радио?

— За да се свързваме.

— Ще можете да ни виждате, а и ние ще ви виждаме. Всичко е прозрачно. Можете да ни сигнализирате.

Морисън въздъхна дълбоко.

— С други думи — радио няма.

— Съжалявам, Албърт — рече Боранова. — Това е само един обикновен водолазен костюм за прости задачи.

— Но все пак — възрази кисело Морисън — след като сте се захванали с нещо, струва си да го направите добре.

— Бюрократите не мислят така — вмъкна Дежньов. — За тях, щом се прави нещо, струва си само да се направи по-евтино.

„От раздразнението и досадата има полза, помисли си Морисън. Премахват страха.“

— Как възнамерявате да ме изведете извън кораба?

— Точно там, където сте застанали, корпусът е двоен — поясни Дежньов.

Морисън се обърна рязко и, естествено, се запремята. Изминаха поне три секунди, преди да си спомни, че е практически безтегловен. Дежньов с мъка му помогна да възстанови контрола над движенията си. Морисън си помисли, че сигурно изглеждат като двама клоуни.

Най-сетне успя да погледне към посочената част от корпуса. След като насочиха вниманието му натам, видя, че тази част от кораба изглежда малко по-непрозрачна от останалата, но може би си въобразяваше.

— Стойте, Албърт! — каза Дежньов. — Баща ми казваше: „Детето се превръща в разумно създание, едва когато се научи да стои.“

— Баща ви едва ли е имал предвид условията на безтегловността.

— Въздушният шлюз — продължи Дежньов, игнорирайки коментара на Морисън — е устроен по подобие на използваните в нашите лунни станции. Вътрешният слой ще се отлепи, след това ще ви обвие и ще се залепи. Въздухът между двата слоя ще бъде изсмукан — не можем да си позволим да губим въздух — което, без съмнение, ще предизвика у вас странни усещания. След това външния слой ще се отлепи и ще бъдете навън. Просто, нали? А сега, нека да затворя шлема ви.

— Почакайте! А как ще се върна?

— По същия начин, но в обратен ред.

Сега Морисън беше напълно затворен. Клаустрофобичното усещане спомогна за объркването му, щом страхът започна да избутва спасителния гняв.

Дежньов го буташе към корпуса, а Конев, който беше успял да се завърти в седалката си, му помагаше. Двете жени стояха по местата си и наблюдаваха съсредоточено.

Морисън дори за миг не почувства, че наблюдават тялото му. Всъщност, искаше му се да е така. Би било по-добре. Беше абсолютно сигурен, че гледат дали въздушния шлюз ще сработи, дали костюмът му ще функционира, дали ще остане жив повече от пет минути, щом веднъж се озове извън кораба.

Прииска му се да извика и да зареже всичко, но не се поддаде на импулса.

Почувства, че нещо се плъзга зад гърба му, а след това прозрачната стена пред него го обгърна. Усещането беше подобно на онова, което създаваше предпазния колан, обхващащ кръста и гърдите му, но тук беше обгърнат отвсякъде — от главата до петите.

С изпомпването на въздуха притискането се засилваше. Материята на костюма започна да се издува от разликата между налягането на въздуха в него и нарастващия вакуум навън.

След това външния слой на кораба зад гърба му се плъзна и почувства слаб тласък, който го преметна навън в кръвната плазма, изпълваща капиляра.

Озова се съвсем сам извън кораба.