Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

60.

Заповедта на Конев, а думите му очевидно бяха заповед, разгневи Морисън.

Показа възмущението си като забави отговора си за известно време. Продължи да наблюдава вътрешността на неврона, но не можа да различи нищо познато. Виждаха се нишки, усукани плочи, грамади с неопределен размер и неясна форма. Нещо повече. Имаше силното чувство, че има някаква скелетоподобна структура, която задържа по-големите обекти — органелите — на местата им, но кораба ги отминаваше с такава скорост, като че ли се участваха в състезания по спускане по река. Усещането за движение беше по-силно отколкото в кръвоносната система, тъй като имаше множество малки предмети, може би отломки, които се движеха заедно с тях. Имаше и големи обекти, които очевидно стояха на едно място, понеже бързо ги отминаваха.

— Вижте, Юрий — рече накрая Морисън, — движим се прекалено бързо и като че ли движението изкривява скептичните вълни.

— Да не сте луд? — изръмжа Конев. — Изобщо не се движим бързо. Просто се носим по вътрешноклетъчния поток, който осигурява преноса на малките молекули до органелите на клетката. По нормалните мащаби движението ни е много бавно. Изглежда бързо единствено по миниатюризираната скала. Трябва ли да ви уча на клетъчна физиология?

Морисън прехапа устни. Разбира се. Отново беше забравил за изкривяването на възприятията от миниатюризацията. И Конев отново беше напълно прав.

— Все пак вероятно ще бъде по-добре — Морисън се опита да спаси самочувствието си, — ако отново наподобим Д-глюкоза и се оставим на някой ензим. Обединеният размер ще ни забави и ще улесни приемането на вълните.

— Не е нужно да забавяме скоростта си. Истинската скорост на нервните импулси е най-малко два метра в секунда, а спрямо нашите размери — около седем пъти истинската скорост на светлината. Сравнена с нея нашата скорост, колкото и висока да изглежда, е незначителна. Дори да се движим със скоростта на ракета, за нервните импулси ще бъдем практически неподвижни.

Морисън вдигна ръце в знак, че се предава. Конев беше успял да го разгневи. Беше прекалено прав. Метна бърз поглед към Калинина с неприятното предчувствие, че може би го гледа с пренебрежение. Тя го гледаше сериозно, без следа от презрение. Всъщност тя сви рамене, като че ли искаше да каже: „Какво очаквате от един дивак?“

Морисън погледна през рамо към Боранова, която изглежда не бе обърнала внимание на разговора. Беше заета с уредите си. Морисън се учуди с какво би могла да се занимава, след като корабните двигатели бяха изключени и те просто се носеха по течението.

Що се отнася до Дежньов, той беше единствения член на екипажа, който наистина нямаше никаква работа в момента. Единственото, което правеше, бе да следи с едно око пътя пред тях, за евентуалното възникване на непредвидена ситуация.

— Хайде, Албърт — намеси се той, — изследвайте скептичните вълни и ни дайте някакъв отговор! Тогава ще можем да се махаме оттук. Сигурно е извънредно вълнуващо да се намираш в клетка, особено за онези, на които им харесва, но аз съм напълно убеден, че вече видях достатъчно. Баща ми казваше: „Най-вълнуващата част във всяко пътуване е прибирането у дома.“

— Аркадий! — каза Боранова.

— Да, Наталия?

— Остави си няколко думи и за утре — Морисън забеляза следа от усмивка по устните й.

— Разбира се, Наташа. Подозирам, че се опитваш да бъдеш саркастична, но ще направя както казваш.

Макар и да затвори устата си с подчертано тракване на зъбите, Дежньов започна да си тананика тихо някаква тъжна мелодия.

Бяха в кораба по-малко от пет часа, но като че ли бяха изминали дни, а може би и години. И все пак, за разлика от Аркадий и въпреки предишните си страхове, не се чувстваше готов да напусне тялото на Шапиров. Усещаше непреодолимо желание да изследва клетката и мислите му бяха съсредоточени върху тази възможност.

Калинина вероятно беше мислила за същото, тъй като каза с тих, самовглъбен глас:

— Какъв срам! Да сме първите хора, попаднали в най-сложната от живите клетки и да не направим нищо, за да я изследваме истински.

— Точно това… — започна Морисън, след това реши, че е по-добре да си мълчи и остави думите му да увиснат във въздуха.

Конев замахна с ръка, като че ли искаше да прогони рояк насекоми.

— Не мога да ви разбера. Намираме се в клетката и дойдохме с определена задача. Албърт, съсредоточете се върху скептичните вълни!

— Точно това правя — отвърна рязко Морисън. — Всъщност, вече го направих. Вижте.

Конев изви глава, след това разкопча колана си, така че да може да се извърти и да надникне над облегалката. Погледна малкия екран на Морисън и заяви:

— Вълните изглеждат по-силни.

— Наистина са по-силни. Интензитета им е по-голям, а освен това показват фини осцилации, каквито никога не съм виждал. След като го споменах, интересно колко ли фини биха могли да станат? Рано или късно, достатъчно фините осцилации ще представляват трептенията на отделните електрони и ще се наложи да вземем предвид принципа на неопределеността.

— Забравяте. Ние сме миниатюризирани и константата на Планк е с девет порядъка по малка, отколкото при стандартни условия.

— Вие забравяте — възрази Морисън, който силно желаеше да улови някоя грешка на Конев, — че тези вълни са редуцирани, преди да стигнат до нас. Следователно те се намират точно там, където трябва да бъдат според принципа на неопределеността.

— Няма значение — отвърна Конев след кратко колебание. — Сега наблюдаваме нещо конкретно и няма никакво забележимо замъгляване. Какво означава това?

— Наблюденията потвърждават теорията ми — каза Морисън. — Точно това трябваше да се види в клетката, ако тълкуването ми на скептичните вълни е правилно…

— Нямах това предвид. Започнахме с предположението, че теорията ви е вярна. Вече не е предположение, а факт, така че приемете поздравленията ми. Но какво означават тези вълни? Какво показват, че мисли Шапиров?

Морисън поклати глава.

— Нямам никакви данни за връзката между тези вълни и конкретните мисли. Ще са нужни години, за да се установи такава връзка, ако изобщо съществува.

— Но може би скептичните вълни, когато са ясни и силни, оказват индуктивен ефект върху вашия мозък. Приемате ли някоя от вашите прословути картини?

Морисън се замисли за миг.

— Нито една!

Зад тях се чу тих глас.

— Аз приемам нещо, Албърт.

— Вие, Наталия? — Морисън се обърна.

— Да, глупаво е, но е факт.

— Какво приехте, Наталия? — запита Конев.

Боранова се поколеба, търсейки точните думи.

— Любопитство. Е, не е изображение на нищо. Просто впечатление. Чувствам любопитство.

— Така и трябва да бъде — каза Морисън. — При тези условия не е необходимо въздействие отвън, за да го почувствате.

— Не, не. Знам какви са чувствата и мислите ми. Това идва отвън.

— Чувствате ли го в момента?

— Да. Идва и изчезва, но точно сега го усещам.

— Добре. А сега?

Боранова погледна изненадано.

— Спря изведнъж. Да не сте спрели компютъра си?

— Изключих го. А сега ми кажете кога чувствате нещо и кога — не.

Обърна се към Калинина, за да я предупреди да не казва нищо, когато включва или изключва машината, но тя наблюдаваше клетката, очевидно изгубена в чудото на вътрешността на неврона. Дали изобщо чуваше или се безпокоеше от онова, което ставаше в момента?

Обърна се и рече:

— Наталия, затворете очите си и се съсредоточете! Просто казвайте „да“, когато почувствате усещането и „не“, когато изчезне.

Няколко минути Боранова следваше нарежданията му.

— Компютъра издава ли някакъв шум при пускане и спиране? — обърна се към Конев Морисън. — Чувате ли или усещате ли нещо?

Конев поклати отрицателно глава.

— Нищо не чувам.

— В такъв случай, няма грешка. Тя приема усещането само когато машината е включена.

Дежньов, който за разлика от Калинина следеше всичко, се намеси:

— Но защо? — очите му се присвиха. — Мозъчните вълни съществуват независимо дали машината ви ги открива или не. Тя би трябвало да чувства любопитството през цялото време.

— Не, не — възрази Морисън. — Моето устройство премахва всички вълни, освен скептичните. Без компютъра тя просто получава една каша от усещания, отговори, връзки. С помощта на компютъра тя приема само скептичните вълни, което още веднъж доказва ползата от моята теория.

— Аз не приемам нищо — Дежньов се намръщи. — Това противоречи ли на теорията ви?

— Мозъкът е сложен механизъм. Наталия приема нещо. А вие — не. Аз също, например. Може би точно тази компонента на скептичната вълна пасва на мозъка на Наталия, но не и на нашите. Няма да успея да обясня всичко отведнъж. Конев, вие приемате ли нещо?

— Не — отговори той, недоволен като Дежньов. — Все пак получих някакви представи докато бяхме извън неврона.

Морисън поклати глава, без да каже ни дума.

— Не можете ли да приемете нещо друго, освен неясното чувство на любопитство, Наталия? — избухна Конев.

— Не, Юрий, не мога. Сега не мога. Но ти помниш Пьотр Шапиров. Той беше любопитен за всичко.

— Помня, но това не ни помага. Албърт, в каква посока се движим?

— По течението. Единствената посока, в която можем да се движим — отвърна Албърт.

— Не, не! — След това добави с неочакван гняв — Шегувате ли се? Да не се опитвате да бъдете забавен?

— Ни най-малко — отговори Морисън. — Попитахте в каква посока се движим. Какъв друг отговор можех да ви дам? Тук посоките на компаса със сигурност не значат нищо.

— Добре. Извинявайте! Тук потокът се движи в тази посока. От другата страна на клетката се движи в обратната посока. Течението е кръгово. Но нервните импулси се движат само в една посока — от дендритите към аксона. Дали се намираме от тази страна на клетка, от която течението ни носи в посоката на нервните импулсни или сме от другата страна?

— Има ли значение? — попита Морисън.

— Мисля, че има. Вашият апарат може ли да ни каже в каква посока се движат импулсите?

— Да, разбира се. Би трябвало да има леко отместване във формата на вълните в зависимост дали попадат в уреда насреща или отзад.

— И?

— Движим се в същата посока като импулсите.

— Добре! Имаме късмет. В такъв случай, движим се към аксона.

— Така изглежда.

— И какво от това, че се насочваме към аксона? — вмъкна Боранова.

— Помисли, Наталия! — рече Конев. — Скептичните вълни преминават по повърхността на клетката. Тук клетката е широка и сравнително голяма. Скептичните вълни се разпределят върху голяма площ и интензитета им намалява. При преминаването си в аксона тя се стеснява. В сравнение с клетката аксонът е една дълга, много дълга и тясна тръба. Концентрацията на вълните в тази тръба трябва да е огромна и интензитета им би трябвало да нараства. Нещо повече — аксонът е изолиран с дебела миелинова обвивка, така че енергията не се губи навън, а се задържа във вътрешността му.

— Значи смяташ, че в аксона можем да приемаме по-добре? — каза Боранова.

— Много по-ефективно. Ако сега можеш да доловиш любопитство, в аксона усещането би трябвало да те завладее напълно. И може би ще успееш да разбереш какво е предизвикало любопитството на Шапиров.

— Може да се окаже нещо незначително — замислено подхвърли Морисън. — Ами ако е любопитен защо трябва да лежи тук и да не се движи?

— Не — остро възрази Конев, — това не би го заинтересувало. Добре познавах Шапиров. Но не и вие.

— Напълно вярно — кимна Морисън.

— През цялото време, докато беше буден, мислите му бяха заети с миниатюризационния процес — продължи Конев. — А също и сънищата му, предполагам. А към края, през последните няколко седмици преди… преди нещастието, той работеше, мислеше, сънуваше за връзката между квантовата механика и теорията на относителността. Мислеше как да направи миниатюризацията и деминиатюризацията стабилни и без разход на енергия.

— Ако наистина е било така — каза Морисън — той би трябвало да е загатнал за някои детайли в разсъжденията си.

— Не, донякъде се държеше като дете. Знаехме за какво мисли, но не знаехме нито дали има някакъв прогрес, нито в каква насока са размишленията му. Обичаше да представя идеите си готови, в завършен вид. Помниш ли, Наталия, как обичаше да го прави? Така беше и с миниатюризацията. Когато я описа на хартия, излезе една малка книга…

— Къде беше публикувана? — небрежно попита Морисън.

— Знаете, че не сме я публикували — засмя се презрително Конев. — До нея имаха ограничен достъп онези, които трябваше да знаят. Никъде няма да я намерите.

— Юрий, няма нужда да се държиш оскърбително — каза Боранова. — Албърт е член на екипажа и е наш гост. Не трябва да се държим с него като с шпионин.

— Щом така казваш — отвърна Конев. — Все пак, ако Шапиров е любопитен, толкова любопитен, че Наталия да го усети, би могло да бъде само за връзката между квантовата механика и теорията на относителността. Ако узнаем някакви подробности за тази връзка, каквито и да са те, ще имаме някаква отправна точка и ще можем да продължим.

— И мислиш, че можем да узнаем тези подробности в аксона?

— Да. Сигурен съм — Конев стисна юмруци, като че ли се канеше да смачка фактите.

Морисън извърна глава. Не беше толкова убеден. Все повече започваше да му се струва, че нещата се движат в друга посока и че това също така…

Опита се да го прикрие, но беше възбуден също като Конев.

61.

От двете им страни изникваха неясни обекти, преминаваха отстрани, отляво и отдясно, и изчезваха назад. Рибозоми? Апарати на Голджи? Фибрили от един или друг вид? Морисън не можеше да ги познае. От гледната точка на малкия обект с размери на молекула, нищо, дори и най-ясните, най-познатите вътреклетъчни обекти, не изглеждаха познати.

Стремглаво се носеха през чужда, необятна страна и Морисън, колкото и да се мъчеше, не успяваше да открие наоколо нещо, което да прилича на видяното с електронната микрография.

Някъде отвъд снопа светлина на корабния прожектор се намираше безкрайната маса на клетъчното ядро. Само като си представеше — беше на свръхмикроскопично разстояние от него и никога нямаше да го види.

Съсредоточи се върху близката околност. Отново му се стори, че трябва да може да различи водните молекули, които съставляват 98 процента от всичките молекули в клетка. Огромният им процент следваше непосредствено от факта, че тук те бяха най-малките молекули.

Не беше сигурен. Фокусира очите си доколкото можеше, но всичко, което успя да види беше слабо блещукане — може би фотоните, които отскачаха от тези молекули и се връщаха към очите му. В най-добрия случай би могъл да види един или два фотона отразени от дадена водна молекула.

Изведнъж усети, че Калинина е наклонила глава към него. Косата й докосна лицето му и отново забеляза свежия аромат на шампоана й.

— Това е ужасно, Албърт!

Дъхът й беше леко неприятен и Морисън се отдръпна преди да успее да се овладее.

Тя забеляза движението му и бързо сложи ръка на устата си, като смутолеви:

— Съжалявам.

Морисън слабо поклати глава.

— И моят дъх не ухае на рози. Напрежение, нищо за ядене. Малко вода може би ще помогне. Наталия?

Желанието на един от екипажа да пие, предизвика верижна реакция от жажда в останалите.

Калинина му предложи малка бяла таблетка.

— Искате ли ментов бонбон?

Морисън протегна ръка и се усмихна.

— Разрешено ли е?

Калинина погледна назад към Боранова и помръдна с рамене, все едно, че искаше да каже: „На кого му пука!“ След като даде бонбон на Морисън, София също сложи един в устата си.

— Това е ужасно, Албърт! — повтори тя.

— Кое, София?

— Как можем да минем през тази клетка, без да я изучим подробно?

— Имаме определена задача.

— Да, но възможно е в продължение на години никой да не отиде отново в мозъка. Може би никога. Когато в бъдеще някой прочете как този кораб и екипажа му са профучали, без да поглеждат встрани, за какви ли варвари ще ни помислят?

Тя шепнеше тихо и главите им бяха сведени една до друга. Морисън откри, че близостта й му е приятна.

Толкова ли беше загрубял към заплахите на ситуацията — постоянното плъзгане по ръба на пропастта на спонтанната деминиатюризация; възможността във всеки момент да загинат за части от секундата — та се радваше на незначителния факт, че устните му са толкова близо до лицето на една хубава жена?

Е, трябваше ли да възразява? Нека близостта да притъпява страховете, за да ги забрави поне за момент.

Морисън помнеше ясни образ, който беше видял съвсем скоро — щастлива, усмихната, красива девойка. Не успя да открие свои мисли в този образ, дошъл толкова неочаквано от нищото. А след това не се появи, дори и сега, но си го представяше отчетливо и спомена накара сърцето му да се свие от топло чувство.

Усети моментен порив да я целуне леко, просто едно докосване с устни по бузата, но го подтисна. Ако тя реши, че целувката е била не на място, щеше да се почувства като невероятен глупак.

— Хората от бъдещето ще знаят, че сме имали мисия — отвърна учтиво Морисън. — Ще ни разберат.

— Чудя се — започна Калинина, след това замълча и отправи почти страхлив поглед към Конев, който стоеше изправен както обикновено, безучастен към всяка дума или движение на Калинина.

Калинина включи компютъра си, настрои го в текстообработващ режим и бързо написа на руски: „ЮРИЙ Е ФАНАТИК, КОЙТО ЖЕРТВА ВСИЧКО ЗАРАДИ МАНИЯТА СИ. НЯМА НИКАКЪВ ШАНС ДА ПРОЧЕТЕМ МИСЛИ, НО ТОЙ СЕ ОПИТВА ДА УБЕДИ ВСИЧКИ.“ Изтри го, след това напечата: „ВСИЧКИ НИЕ СМЕ НЕГОВИ ЖЕРТВИ.“ и веднага смени режима на компютъра.

„Вместо «ние» да се чете «аз»“, помисли си тъжно Морисън. Колебливо погледна към уреда си. Като че ли мисловните вълни, които бяха станали неясни, започват да увеличават интензитета си. Погледна навън, като че ли можеше да каже на какво разстояние се намира аксона, но разбира се нямаше начин да го разбере.

Спря програмата си, превключи в текстов режим и написа на руски с латински букви: „ТОЙ СЪЩО Е ЖЕРТВА НА СЕБЕ СИ.“

Калинина незабавно отвърна: „НЕ. НЕ ВЯРВАМ, ЧЕ ХОРАТА МОГАТ ДА БЪДАТ ЖЕРТВИ НА САМИТЕ СЕБЕ СИ.“

Морисън с тъга си спомни за бившата си жена, за двете си деца, за собствената си неспособност да представи убедително теорията си или, като алтернатива, да се откаже от нея и написа: „ВЯРВАМ, ЧЕ ВСЕКИ ОТ НАС Е МНОГО ПОВЕЧЕ ЖЕРТВА НА САМИЯ СЕБЕ СИ, ОТКОЛКОТО НА НЯКОЙ ДРУГ.“ и бързо върна изображението на мисловните вълни на екрана.

Пое дълбоко дъх. На екрана вълните бяха увеличили интензитета си, макар че компютъра все още беше настроен на ниска чувствителност.

Морисън отвори уста, за да го съобщи, но Дежньов го изпревари.

— Юрий — рече той, — клетъчната мембрана завива, а заедно с нея и ние.

„Сигурно това е причината“, помисли си Морисън. Клетката се стесняваше в посока към аксона и скептичните вълни бяха силно концентрирани. Неговият уред, след като филтрираше всичко останало, щеше да излъчи вълновата функция на скептичните вълни във вътрешността на кораба. Но какви щяха да бъдат резултатите?

— Сега ще видим какво ще стане — каза доволно Конев. — Албърт, нека машината ви да работи с пълна сила.

— Каквото и да се случи, дано ни донесе отговор или поне тласък към него. Уморих се да чакам.

— Не ви обвинявам — обади се Дежньов. — Както казваше баща ми: „Колкото повече време ти трябва, за да стигнеш до някъде, толкова по-тъпо ти се вижда мястото.“

Всяка черта от напрегнатото тяло на Конев изразяваше вълнение и вещаеше триумф, но Морисън не споделяше тези очаквания.

62.

Морисън се взираше навън. Бяха навлезли в аксона и сега се носеха през него заедно с потока течност от клетката.

В реалния свят аксонът беше изключително тънка нишка, но в микроминиатюризирания свят на кораба представляваше тръба с диаметър стотина километра. Що се отнася до дължината, той беше много по-дълъг от самата клетка. Преминаването от единия до другия му край сигурно беше еквивалентно на пътуване от Земята до Луната няколко десетки пъти. От друга страна, скоростта им по миниатюризираната скала беше значителна част от скоростта на светлината.

Но нямаше никакъв знак, че скоростта им е толкова висока. Корабът се носеше по течението, а край тях имаше много по-малко макромолекули или органели, отколкото в клетъчното тяло. Ако някои структурни нишки издържаха на потока и оставаха неподвижни спрямо клетъчната мембрана, потокът преминаваше край тях твърде бързо за да ги забележат, дори и да отразяваха значителен брой фотони, което едва ли беше вярно.

Така че Морисън се предаде. Навън нямаше нищо за гледане.

Все пак трябваше да следи екрана. Скептичните вълни бяха станали дори още по-силни. Останалите вълни се отделяха все по-трудно. Бяха толкова силни, че надхвърляха способността на компютъра да приема.

Нещо повече, сложните колебания на скептичните вълни бяха преминали в поредици от неправилни пикове. Очевидно, дори при пълно увеличение не успяваше да види всичките им детайли. Явно имаше нужда от лазерна разпечатка, която би била достатъчно ясна, за да бъде изследвана под микроскоп.

Конев беше разкопчал колана си и надвесен над облегалката си се взираше в екрана.

— Никога не съм виждал нещо подобно.

— Нито пък аз — отвърна Морисън, — а изучавам скептичните вълни от близо двайсет години. Нищо подобно.

— Значи бях прав за аксона?

— Напълно, Юрий. Вълните се съсредоточават тук просто прекрасно.

— И какво е значението им?

Морисън безпомощно разпери ръце.

— Хванахте ме на тясно. Тъй като не съм виждал подобно нещо, не бих могъл да го разтълкувам.

— Не, не — нетърпеливо възрази Конев. — Вие говорите за изображението на екрана, а аз имам предвид индукцията. Истинските приемници са нашите умове, с помощта на вашата машина. Какво приемате? Картини? Думи?

— Нищо.

— Не е възможно.

— А вие приемате ли нещо?

— Това е вашата машина. Настроена е към вашия ум.

— Юрий, преди уловихте някакви представи.

Дежньов се намеси със сух глас:

— Баща ми казваше: „Ако искаш да чуеш, трябва да започнеш да слушаш.“

— Дежньов-старши е прав — каза Боранова. — Няма да приемем нищо, ако пълним умовете си с викове и кавги.

Конев пое дълбоко въздух и каза с непривична за него мекота:

— Много добре, нека да се съсредоточим.

Над екипажа надвисна непривична тишина.

Калинина плахо наруши мълчанието.

— Няма време.

— За какво няма време, София? — попита Боранова.

— Исках да кажа, че това е фразата, което усетих: „Няма време.“

— Искате да кажете, че сте я приели от скептичните вълни на Шапиров? — каза Морисън.

— Не знам. Възможно ли е?

— Миг по-рано и аз имах същата мисъл — заяви Боранова. — Помислих си, че ще разнищим по-лесно проблема, ако наблюдаваме на екрана скептичните вълни и изчакаме някаква неочаквана промяна. Може би образите се създават не от самите вълни, а от промяната им. Но след това реших, че чакането може да се проточи дълго, а ние нямаме достатъчно време.

— С други думи — обобщи Морисън — помислихте си: „Няма време“.

— Да, но това беше моя мисъл.

— Откъде знаете, Наталия?

— Знам какво мисля.

— Знаете и сънищата си, но понякога те са предизвикани от външни въздействия. Да предположим, че сте приели мисълта „Няма време“. Тъй като не сте привикнала към приемането на мисли, бързо сте изградили поредица от свободни асоциации, които са ви накарали да я почувствате като ваша собствена.

— Може и така да е, но как бихме могли да разберем, Албърт?

— Не съм сигурен, но очевидно София е приела същата фраза и трябва да я попитаме дали самата тя не е мислила за нещо, което да е предизвикало мисълта, като част от хода на разсъжденията й.

— Не, не съм — отвърна Калинина. — Опитвах се да държа пуст ума си. Мисълта просто се появи.

— Аз не усетих нищо — заяви Морисън. — А вие, Юрий?

Конев поклати глава, мръщейки се заради неуспеха си.

— Не, не съм.

— В такъв случай — замислено рече Морисън — не е нужно да значи нещо. Наталия смята, че е просто една мисъл, която се е появила естествено в резултат на предишните й разсъждения и има само повърхностно значение. Дори да се е появила в ума на Шапиров, може би и там има също толкова повърхностно значение.

— Може би да — подхвърли Конев, — може би не. Целият му живот и ум бяха обвързани с проблемите на миниатюризацията. Не можеше да мисли за нищо друго.

— Продължавате да го повтаряте — възрази Морисън, — но това са само романтични безсмислици. Нито един човек не би могъл да мисли само за едно нещо. И най-влюбения Ромео не би могъл вечно да мисли само за своята Жулиета. Едно присвиване в стомаха, далечен звук и веднага ще отклони вниманието си.

— Въпреки това, всичко което казва Шапиров трябва да приемаме като нещо с възможна значимост.

— Възможна! — многозначително рече Морисън. — А ако се е опитвал да разработи допълнението към миниатюризационната теория и е започнал да се вайка, че няма достатъчно време, за да завърши работата си?

Конев поклати глава, по-скоро за да отхвърли предположението като налудничаво, отколкото напълно да го отрече.

— А ако, например — рече той, — Шапиров е решил, че при всяка миниатюризация, при която нарастването на скоростта на светлината е пропорционално на намаляването на константата на Планк, тази промяна настъпва незабавно, т.е. не изисква никакво време. И разбира се, щом скоростта на светлината нараства толкова много, неминуемо ще нарасне и скоростта на всеки лишен или почти лишен от маса обект. На практика това би премахнало времето и той би могъл гордо да заяви на самия себе си: „Няма време“.

— Отиваш прекалено далече — додаде Боранова.

— Знам — отвърна Конев, — но си струва да се помисли за тази възможност. Трябва да запишем всяко впечатление което приемем, независимо колко е мъгляво и привидно безсмислено.

— Възнамерявам да направя точно това, Юрий — заяви Боранова.

— В такъв случай, нека отново да замълчим. Нека се опитаме да приемем нещо друго.

Морисън се опита да се съсредоточи с всички сили, присвил очи под изпъкналите вежди, но не успя, тъй като Конев въздъхна и прошепна:

— Постоянно приемам нещо: „n по c е равно на m върху s“.

— И аз го приех — каза Морисън, — но според мене беше „m по корен от c“.

— Не — решително възрази Конев. — Опитайте отново!

Морисън се съсредоточи, след това смутено каза:

— Прав сте. Аз също приех: „n по c е равно на m върху s“. Какво означава това?

— Кой би могъл да каже веднага? Но ако това е ума на Шапиров, то значи нещо. Можем да приемем, че n е честотата на вълната, c е скоростта на светлината, а m върху s е стандартната маса, т.е. масата в покой при нормални условия. В светлината на…

Боранова вдигна ръка с предупредително насочен показалец. Конев спря и добави с неудобство:

— Но всъщност няма значение.

— Секретен материал, нали, Юрий? — засмя се Морисън.

— Как може — гласът на Дежньов прозвуча с непривична сприхавост — вие да чувате всички тези неща за времето и стандартната маса, и какво ли не още, а аз да не усещам нищо? Дали защото не съм учен?

— Съмнявам се, че има нещо общо — отговори Морисън. — Мозъците са различни. Може би се различават както кръвта. Кръвта си е кръв, но не винаги можете да прелеете кръвта от един човек на друг. Може би мозъкът ви се различава от този на Шапиров достатъчно, за да нямат сензорна връзка.

— Само моят ли?

— Не само вашия? Може би има милиарди умове, което не могат да приемат нищо от Шапиров. Ще забележите, че София и Наталия могат да приемат едни и същи неща, които аз и Юрий не можем, и обратното.

— Двама мъже и две жени — раздразнено каза Дежньов, — а аз какво съм?

— Губиш ни времето, Аркадий — нетърпеливо се намеси Конев. — Нека не обсъждаме безкрайно всяко нещо, което приемаме. Трябва повече да слушаме и по-малко да обсъждаме. Ако ти, Аркадий, се съсредоточиш по-сериозно, може би също ще усетиш нещо.

Настъпи тишина.

Нарушаваха я епизодичните тихи промърморвания от този, или онзи, който беше приел някакъв образ или поредица от думи. Дежньов се обади само веднъж:

— Усещам глад, но може би чувството е мое.

— Несъмнено — сухо каза Боранова. — Утеши се с мисълта, че щом излезем оттук, ще ти позволим втора и трета порция от всяка ястие, и неограничено количество водка.

При тази мисъл Дежньов се усмихна почти похотливо.

— Като че ли не приемаме нищо математическо или поне необичайно — заяви Морисън. — Настоявам, че дори и при Шапиров голямата част от мислите са заети с незначителни подробности.

— Въпреки това — изсумтя Конев — ще слушаме.

— Още колко, Юрий?

— До края на аксона. До самия му край.

— А след това възнамерявате ли да преминем през синапса или ще се върнем обратно? — запита Морисън.

— Ще се доближим доколкото можем до синапса. По този начин ще бъдем в непосредствена близост до съседната нервна клетка. Може би в тази критична свързваща точка скептичните вълни могат да се приемат по-лесно, отколкото където и да е другаде.

— Съгласен съм, Юрий, но не ти си капитана — каза Дежньов. — Наташа, цветенце, ти също ли го желаеш?

— Защо не? Юрий е прав. Синапсът е уникално място и не знаем нищо за него.

— Питам, само защото половината от енергията ни е изчерпана. Още колко ще стоим в тялото?

— Достатъчно — отвърна Боранова, — за да достигнем синапса.

И отново настана тишина.

63.

Корабът продължаваше да се движи по огромната дължина на аксона. Конев все повече командваше останалите.

— Каквото и да приемете, докладвайте! Няма значение дали е смислено или не, дали е дума или изречение. Ако е образ, опишете го. Дори и да мислите, че е ваша собствена мисъл, съобщете я и при най-слабото съмнение.

— Ще се получи безсмислено дърдорене — каза Дежньов, очевидно все още раздразнен от нечувствителния си мозък.

— Разбира се, но два или три безсмислени намека могат да решат всичко. Преди да сме разбрали всичкото, не можем да отсеем безсмислиците.

— Ако почувствам нещо, за което мисля, че не е мое — продължи Дежньов — трябва ли да го кажа?

— Особено ти — кимна Конев. — Щом си толкова нечувствителен към мислите, всичко което приемеш би могло да бъде от особена важност. А сега, моля, никакви разговори. Всяка секунда от разговора може да означава нещо пропуснато.

И започна поредица от несвързани фрази, от които, по мнението на Морисън, не беше възможно да се разбере нищо.

Получи се малка изненада, когато изведнъж Калинина заяви:

— „Нобелова награда“.

Конев вдигна рязко глава и понечи да отговори, но щом осъзна кой говори, замлъкна.

— И вие ли го приехте, Юрий? — Морисън се опита да не звучи подигравателно.

— Почти едновременно — кимна Конев.

— Това е първото съвпадение при мъж и жена. Предполагам, че Шапиров е мислел за наградата във връзка с допълнението си към миниатюризационната теория.

— Несъмнено. Но Нобеловата му награда беше осигурена и за онова, което вече направи в областта на миниатюризацията.

— Която е секретна и следователно неизвестна.

— Да. Но щом веднъж усъвършенстваме процеса, няма повече да е неизвестен.

— Да се надяваме — иронично подхвърли Морисън.

— Не се държим по-тайнствено от вас, американците — сопна се Конев.

— Добре. Не споря — и Морисън широко се усмихна на Конев, който го гледаше през рамото си. Това още повече ядоса младия човек.

— Хокинг — рече изведнъж Дежньов.

Веждите на Морисън се повдигнаха учудено. Не беше очаквал подобно нещо.

— Какво е това, Аркадий? — недоволно попита Боранова.

— Казах „Хокинг“ — повтори Дежньов — Изведнъж се появи в ума ми. Казахте да ви съобщавам всичко, което усетя.

— Това е английска дума — обясни Боранова — и означава наплювам.

— Или продавам — весело додаде Морисън.

— Английският ми не е достатъчно добър, за да знам тази дума. Мислех, че е нечие име.

— И наистина е така — намеси се Конев с неудобство. — Стивън Хокинг. Велик английски физик-теоретик, живял преди около век. И аз мислех за него, но смятах, че мислите са мои.

— Браво, Аркадий! — каза Морисън. — Може да се окаже полезно.

Лицето на Дежньов се озари от усмивка.

— Значи не съм напълно безполезен. Както казваше баща ми: „Дори думите на мъдреца да са малко, пак си струва да ги чуеш.“

След един безкраен половин час, Морисън попита внимателно:

— Всъщност постигаме ли нещо? Струва ми се, че повече фрази и образи не ни говорят нищо. „Нобелова награда“ ни казва, че Шапиров мисли за спечелването й, но ние и без това го знаем. От „Хокинг“ разбираме, че трудовете на великия физик може би имат голямо значение във връзка с добавката към миниатюризационната теория, но не и каква е то.

Възрази му не Конев, както очакваше Морисън, а Боранова. Конев, който може би се приготвяше да отговори, в случая изглежда желаеше капитана да понесе отговорността.

— Албърт, изправени сме пред една огромна загадка. Шапиров е в кома и мозъка му не мисли дисциплинирано или подредено. Мислите му проблясват необуздано, може би случайно, в онези части, които са останали незасегнати. Ще съберем всичко, а по-късно то ще бъде изучено от онези от нас, които добре познават миниатюризационната теория. Може би те ще съзрат смисъл там, където вие не виждате нищо. И може би едно разбираемо късче, в един ъгъл от цялото, ще даде светлина, която ще се разпростре и върху останалото. Това което правим има смисъл и е правилно.

— Освен това, Албърт — добави Конев, — има още нещо, което можем да опитаме. Наближаваме синапса. Този аксон ще свърши и ще се разцепи в множество нишки, всяка от които се доближава, но не се съединява с дендритите на съседния неврон.

— Знам това — нетърпеливо каза Морисън.

— Нервните импулси, в това число и скептичните вълни, трябва да прескочат празнотата на синапса и при този преход преобладаващите мисли ще затихват по-слабо от останалите. На кратко, ако ние също преминем през синапса, поне за известно време ще можем да приемаме онова, което желаем, без да се намесва маловажния шум.

— Така ли? — дяволито попита Морисън. — Идеята за различното затихване е нова за мене.

— Тя е резултат от усърдната работа на Съветския съюз в тази област.

— А-ха!

— Какво искате да кажете с това „А-ха“? — разгорещи се веднага Конев. — Нима отричате значимостта на работата ни?

— Не, не.

— Разбира се, че е да. Щом е съветска работа, тя не означава нищо.

— Просто исках да кажа, че нито съм чел, нито съм чувал за нея — Морисън опита да се защити.

— Изследванията са извършени от мадам Настяспенская. Предполагам, че сте чували за нея.

— Да, чувал съм.

— Но не сте чели статиите й, нали?

— Юрий, не мога да се справя с англо-езичната литература, какво остава за…

— Е, щом приключим, ще се погрижа да получите копия от статиите й и ще можете да се образовате.

— Благодаря, но мога ли все пак да кажа, че откритието ми се струва невероятно. Ако определени типове мисловна дейност преминават през синапсите по-добре от останалите, тогава, вземайки предвид стотиците милиарди синапси в мозъка, които постоянно се използват, като окончателен резултат от всичките мисли ще оцелеят само една малка част.

— Обяснението не е толкова просто — възрази Конев. — Маловажните мисли не се премахват. Те продължават да се движат с по-ниска интензивност и не затихват до безкрайност. Просто в непосредствена близост до синапса важните мисли са относително по-силни за известно време.

— Съществуват ли някакви доказателства? Или е само предположение?

— Има косвени доказателства. Сигурен съм, че с помощта на миниатюризацията тези доказателства ще бъдат подсилени. При някои хора синапсният ефект е по-силен от обичайното. Как биха могли творческите личности да се съсредоточават толкова пълноценно и за толкова дълго време, ако не можеха да се откъсват от незначителните мисли? И обратното, защо блестящите учени са традиционно разсеяни?

— Много добре. Ако открием нещо, няма да търся обосновката му.

— Но какво ще стане щом стигнем до края на аксона? — попита Дежньов. — Потокът течност, който използваме, ще завие в обратна посока и ще ни понесе отново към противоположния край на аксона. Трябва ли да си пробия път през мембраната?

— Не — отговори Конев. — Не, разбира се. Ще повредим клетката. Трябва да приемем зарядната характеристика на ацетилхолина. Той пренася нервните импулси през синапса.

— София, нали можеш да придадеш на кораба характеристиките на ацетилхолина?

— Мога — отвърна Калинина, — но ацетилхолиновите молекули не са ли активни само извън клетката?

— Въпреки това клетката може би има механизъм за изхвърлянето им. Ще опитаме.

И пътуването през привидно безкрайния аксон продължи.

64.

Краят на аксона се появи неочаквано. Без намек, без предупреждение.

Пръв го забеляза Конев. Наблюдаваше и знаеше какво трябва да гледа, но Морисън му отдаде дължимото. Самият той също наблюдаваше и знаеше какво трябва да очаква и все пак не го видя, когато се появи.

За да бъдем точни, Конев седеше на предната седалка, докато Морисън гледаше зад главата му. Но това не беше извинение.

На удивително слабата светлина на корабния прожектор пред тях се виждаше отвор и въпреки това течението започваше да завива покрай него.

Аксонът започваше да се разцепва в разклонения, в дендрити, също като онези в другия край на неврона, където се намираше тялото на клетката с ядрото в него. Дендритите на аксона в далечния край на клетката бяха по-малко и по-тънки, но все пак съществуваха. Несъмнено част от клетъчния поток се вливаше в тях, но корабът се движеше с главното течение, който извиваше и не можеха да разчитат на тези по-малки разклонения.

Трябваше да се мушнат в първия забелязан дендрит, ако изобщо успееха да го направят.

— Ето там, Аркадий — извика Конев, сочейки с ръка и едва тогава останалите разбраха, че приближават края на аксона. — Използвай двигателите, Аркадий, и се вмъкни в отвора.

Морисън почувства мекото боботене на двигатели, които тласнаха кораба към края на течението. Дендрита, към който се насочваха, представляваше тръба, отклоняваща се встрани, огромна по техните мащаби, толкова огромна, че можеше да се види само една малка извивка от периферията й.

Продължиха да се приближават към нея. Морисън усети, че се наклонява към дендрита, като че ли с тялото си можеше да помогне на маневрата.

Но достигането на тръбата не се оказа трудно — просто се движеха през въртопите на течността, през водовъртежите от водни молекули, които се успокояваха в бавни кръгове и след това се плъзгаха в нов поток, извиващ в друга посока.

Корабът извърши преминаването и изведнъж се гмурна в отвора на тръбата.

— Изключи двигателите! — възбудено викна Конев.

— Не още — промърмори Дежньов. — Възможно е да попаднем прекалено близо до насрещния поток, който излиза от това нещо. Нека да приближа кораба още малко към стената.

Направи го. Не отне много време. На практика сега се движеха заедно с течението, а не срещу него. Накрая Дежньов изключи двигатели, приглади назад мократа си, сивееща коса и поемайки дълбоко дъх, заяви:

— Всичко, което правим, отнема тонове енергия. Имаме ограничения, Юрий, имаме ограничения.

— По-късно ще мислим за тях — нетърпеливо рече Конев.

— Ще можем ли? — попита Дежньов. — Баща ми често казваше: „По-късно обикновено е твърде късно.“ Наталия, не оставяй всичко на Юрий. Не вярвам на отношението му към енергийните ни запаси.

— Успокой се, Аркадий. Ще се погрижа да възпра Юрий, ако се наложи. Юрий, дендрита не е много дълъг, нали?

— Скоро ще достигнем края му, Наталия.

— В такъв случай, София, моля те, погрижи се да имаме готовност за приемането на ацетилхолиновата характеристика щом се наложи.

— Ще ми кажеш кога — рече Калинина.

— Няма да се наложи. Сигурна съм, че Юрий ще викне като казак, щом се появи края. В този момент ще смениш характеристиката.

Продължиха да се плъзгат през последния тръбен остатък на неврона, в който бяха навлезли преди доста време. На Морисън му се стори, че може да види извивката на дендрита над него, тъй като той продължаваше да се стеснява, но това беше само илюзия. Разумът му казваше, че дори в най-тясната си част, тръбата ще бъде широка няколко километра спрямо настоящите им молекулярни размери.

Както беше предвидила Боранова, Конев може би несъзнателно извиси гласа си във вик:

— Краят е пред нас. Бързо! Ацетилхолин преди да сме завили в обратна посока.

Пръстите на Калинина пробягаха по клавиатурата. Вътре в кораба нямаше никакъв признак, че нещо се е променило, но някъде напред се намираше ацетилхолинов рецептор или по-скоро стотици рецептори. Зарядите щяха да се зацепят — положителен към отрицателен, отрицателен към положителен, създавайки силно привличане между кораба и рецептора.

Бяха издърпани от течението и запратени към, и през стената на дендрита. Няколко минути продължиха да се придвижват през междуклетъчната среда между дендрита на неврона, който току-що напуснаха и дендрита на съседния неврон.

Морисън не видя почти нищо. Корабът се плъзгаше покрай или по-скоро през сложна протеинова молекула, а след това забеляза образуването на вдлъбнатина, както при навлизането им в първия неврон.

Конев беше разкопчал колана си и стоеше прав. Очевидно беше твърде възбуден, за да осъзнае, че е по-добре да бъде седнал.

— А сега, според хипотезата на Настяспенская — Конев почти заекваше, — филтрирането на важните мисли е най-явно непосредствено след синапса. При доближаване на клетъчното тяло разликата намалява. Така че щом попаднем в съседния дендрит, отворете умовете си. Бъдете готови. Каквото и да чуете, казвайте го високо. Описвайте всеки образ. Аз ще записвам всичко. Ти също, Аркадий. Албърт, и вие също. Вече сме вътре. Започваме!